Малко преди коледната ваканция, която вече всички забравихме заради новините, които ни обливат, депутатите приеха на второ четене промени в Семейния кодекс. Въпреки че реформите би следвало да са за доброто на децата, родители, активисти и правозащитници заеха полюсни позиции.
Измененията предвиждат възможност за прилагане на т. нар. споделено родителство, включително в случаите, в които родителите не са постигнали споразумение за такова. Съдът ще е този, който може да го постанови. Досега действащият Семеен кодекс изключваше възможността за споделено родителство, ако родителите не са се разбрали предварително.
В промените е добавено още, че
„режимът на лични отношения между родителите и децата включва период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата – през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето и на родителя, както и по друго време, включително неприсъствено чрез телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация.“
Друг важен момент е, че родителят, при когото живее детето, трябва да съдейства на другия родител и да му предоставя информация.
От първоначалните предложения за промяна в Семейния кодекс отпаднаха исканията за мерки срещу „родителското отчуждаване“. В предложенията, които не бяха приети, се искаше право на преразглеждане и промяна в родителските права при „системно възпрепятстване на определените лични отношения от родителя, на когото са предоставени родителските права“.
Практиката в европейските страни приоритизира интереса на детето. Идеята е и след раздялата родителите да упражняват съвместна родителска отговорност, която обаче съдът може да промени при нужда. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, се ползват услугите на семейни медиатори. И в случай че и след консултациите с тях няма решение, се намесва съдът.
Промените в Семейния кодекс у нас, от една страна, следват европейската тенденция за взаимна отговорност към детето и след раздялата на неговите родители, дори и в случаите когато те не могат да се разберат.
Някои европейски страни работят за засилване на защитата на децата заради убийства с цел отмъщение към другия родител (комплексът на Медея не е нещо ново и не се отнася само за жени). В Испания например по данни на Министерството на равенството (Ministerio de Igualdad) между 2013-та и юни 2025 г. 65 непълнолетни са загубили живота си по причини, свързани с т. нар. violencia vicaria (косвено насилие). Това е форма на насилие, при която агресорът се стреми да причини максимална вреда на партньора си чрез страданието или убийството на децата му. При посочените 9 случая за Испания през 2024 г. седем от децата са убити от собствените си бащи, а другите две – от партньорите на майките им, уточнява EFEminista – обществено-политически онлайн журнал на испанската информационна агенция EFE.
През септември 2025 г. испанското правителство предлага закон, който разграничава косвеното убийство (на дете или животно) като отделно престъпление, съобщава Reuters.
Ще успява ли обаче Темида в български контекст да припознава истината, за да бъдат децата отгледани в максимална сигурност? И ще издържи ли съдебната ни система на евентуален натиск в полза на интереси, различни от тези на децата?
Ако споделеното родителство би следвало да е най-висшата форма на разбирателство и баланс, то от двете страни на предложените промени в законодателството, досущ като разделени възрастни с „непреодолими различия“, застават защитници и противници на идеята. Събрахме доводите им „за“ и „против“, а към твърденията включваме няколко истории на семейства.
И докато в двата края на залата адвокати, психолози и неправителствени организации спорят, между тях, в центъра на юридическото поле, е есенцията на реалността. Там е сърцето на всяка история. Там има отчаяние от несправедливостта, бързо крачеща агресия, очакване за разплата. А от върха на този хаотичен куп от емоции и крясъци, в които възрастните не могат да се разберат, гледат децата.
По данни на НСИ в България през 2024 г. са се родили 53 428 деца.
През 2024 г. според статистиката на НСИ е имало 8650 развода. 20 643 са всички сключени бракове за страната през същата година.
Общият брой на гражданските дела, постъпили през 2024 г. в районните съдилища в страната, е 56 932, сочат данни на Висшия съдебен съвет. В това число влизат и семейните дела, като една част от тях са именно за определяне на попечителство. Публична информация за точния им брой обаче липсва.
Когато партньорите имат сключен брак, попечителството върви „в пакет“ с развода. При липса на брак делото за попечителство е самостоятелно и насочено към интересите на детето – кой родител ще го гледа, с кого ще живее и какви права има, без да се разглеждат въпросите за брака или имотни спорове.
Противници на промените в Семейния кодекс смятат, че реформите ще допуснат споделено отглеждане на децата, дори когато причината за разрив в отношенията на родителите е насилие.
Домашното насилие в България е като семейна реликва, която поколенията си предават с внимание и усърдност. Статистиката на загиналите от домашно насилие ни навежда на въпроса кого пази законът. Жертвата или насилника?
Според данни на Националния статистически институт от проучване, проведено в периода ноември 2021 – февруари 2022 г., относителният дял на жените, преживели насилие от интимен партньор, е 20,5%. В изследването са включени жени на възраст от 18 до 74 години. Делът на психическото насилие е най-голям – 19,4%, като според жертвите и адвокатите, с които се свързахме, то е и най-трудно доказуемо в съда. 7,1% е делът на физическото насилие, като тук са включени и заплахите за физическо посегателство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Неправителствени организации слагаха червени удивителни пред предложенията за изменение на Семейния кодекс именно поради съображения, свързани с домашното насилие.
„Деца и жени, преживели насилие, ще бъдат принудени да поддържат продължителен контакт с насилника“, предупреждаваха от инициативата „За разумното прилагане на споделеното родителство“.
Адвокатът по семейно право Йорданка Бекирска, която е и президент на комисията по семейно право към Федерацията на европейските адвокати, е сред водещите юристи, подкрепящи прилагането на споделеното родителство. Бекирска участва в публични дискусии и инициативи по темата. В разговора ни с нея тя уточни, че прилагането на Закона за защита от домашното насилие е с приоритет, независимо какви са родителските отношения. Този закон и Наказателният кодекс се прилагат спрямо човека от семейството, който е обект на насилие, независимо от неговия пол и дали става дума за майка, баща, дете, баба, дядо.
„Ако има данни, че един родител е насилник, се депозира молба за защита от домашно насилие и независимо кой упражнява правата по отношение на детето, има по-силна мярка – мярката за защита на детето от домашно насилие. В такъв случай родителят бива ограничен от възможността да вижда детето си и да има нещо общо с него. Или го вижда в контролирана среда – при психолози и по време на супервизирани срещи, ако изобщо има допуснати такива.“
Бекирска добавя, че в случаите, когато дете живее в риск, се намесват социални работници, психолози и всякакви експерти, които да съдействат родителят да се промени. В случай че се наложат ограничителни мерки по Закона за защита от домашното насилие, в срок до 18 месеца на родителя не се позволява да се чува с детето или да се вижда с него. След изтичането на срока може да се определи ново ограничение в зависимост от промяната и поведението на родителя. Бекирска е категорична, че:
„Защитата на живота и неприкосновеността на детето е с приоритет.“
Законът за защита от домашното насилие се явява специален, съгласна е и адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Българския хелзинкски комитет (БХК). Качаунова ръководи правната програма на БХК, включително стратегическо правно застъпничество и дела, свързани с човешките права пред български и европейски съдилища.
„Когато има мярка за защита, тя ще се приложи, независимо дали има споделено родителство. Съдът би трябвало да преценява този конфликт и да не изисква споделено родителство, когато има подобна мярка за защита.“
Адвокат Качаунова добавя, че обикновено насилието е спрямо другия родител и децата са косвена жертва.
„Децата, за съжаление, се използват за разменна монета в разрешаването на родителски конфликти и в наказването на другата страна, когато единият е недоволен от раздялата“, казва още тя. По думите ѝ не е задължително да става дума за родител насилник, макар че „психическото насилие също трябва да се възприема за насилие“.
Клиничният психолог Анелия Горгорова от гражданското обединение „Разумно споделено родителство“ и организатор на протестите „Против лобистките промени в Семейния кодекс“ споделя мнението си, че няма пряка връзка между Закона за защита от домашното насилие и Семейния кодекс, защото това, което е записано на хартия, не отговаря на практиката.
„И аз го виждам в съдебните решения. Виждам го в препоръките на социалните. Виждам го и в експертизи, които трябва да регистрират има ли негативно влияние, какви са взаимоотношенията и т. н. Така че практиката е доста негативна и в случай дори на сериозно насилие, то не се взима под внимание.“
Това ни дава повод да ви припомним и наш разговор с Десислава Петкова, социален работник във Фондация „За Нашите Деца“, в който тя каза, че е свидетел как за дете в риск е подаден сигнал до органа по закрила, но оттам връщат отговор:
„Видяхме, всичко е наред“.
Анелия Горгорова допълва, че при прилагането на Закона за домашното насилие не се влиза в дълбочина. По думите ѝ част от подалите оплакване жени, включително при сериозни случаи на насилие, не получават защита. „А когато говорим за психическо насилие, за финансово…? Представете си как това нещо се доказва в съда!“
Клиничният психолог знае, че тежките семейни казуси изискват разглеждане от хора с опит, защото въпросните казуси може да звучат заблуждаващо. Според нея обаче нужният тип компетентност липсва при специалистите, които се занимават с подобни казуси, включително липсва при съдиите. Горгорова твърди, че някои от тях разпределят контакта с другия родител механично.
Проблем не вижда съдът и в казуса на майка, с която се свързахме и която по нейно желание оставяме анонимна. Ще я наричаме Ива. Нейният бивш партньор е упражнявал и физическо, и психическо насилие над нея и децата им. По думите на Ива той е осъден за домашно насилие над децата и има мярка за въздържане заради насилие, но въпреки това е получил родителски права. Според Ива една от слабостите на системата е, че е трудно да отсее кой е жертвата и кой е насилникът:
„Съдиите нямат лакмус, с който да отсеят фалшивото домашно насилие от реалното. Защитата на жертвите на домашно насилие остава в сянка. Много е трудно да се докаже насилие. Много е трудно съдиите да възложат някаква адекватна мярка и е трудно и да се спазва.“
След раждането на двете им деца партньорът ѝ, по нейни думи, започва да се държи агресивно, упражнява психически тормоз и я поставя в икономическа зависимост. Ива решава да прекрати 12-годишната връзка и да напусне общото им жилище.
Когато приключват отношения си, все още важат предишните условия в Семейния кодекс с възможност за споделено родителство само при споразумение. Ива отказва да подпише такова, след което бившият ѝ мъж завежда лавина от дела срещу нея. Условието да прекрати делата е тя да се съгласи на споразумение за споделено родителство.
Как се прилагат закони и какви промени се прокарват според опита на Ива е и въпрос на влияние и пари. Тя остава с впечатлението, че Семейният кодекс е променен от група хора с влиятелни адвокати и с цел да се обслужат законово личните им семейни казуси.
Ива твърди, че съществува схема, в която се търсят съдии, склонни да постановят споделено попечителство по делата, които разглеждат.
Адвокат Адела Качаунова пък говори за „пазаруване на съдебни състави“. Тя казва, че когато делото бъде разпределено на състав, за който предварително е известно, че по-скоро уважава исковете на едната страна, молбата се изтегля и се внася на следващия ден отново. Така молбата се разпределя на друг съдебен състав и според Качаунова това е практика в Софийския районен съд.
По нейни наблюдения от схемата се възползват най-вече бащи, които са част от формални и неформални организации. Целта е да попаднат на съдебен състав, който е по-благосклонен към тяхното виждане.
„Самото съществуване на такива съдебни състави, за които предварително е известно, че са по-благосклонни към едната или към другата страна, е проблематично, но това не се разисква в юридическата общност достатъчно, така че да бъде преодоляно.“
Качаунова коментира още, че тази разнопосочна съдебна практика не следва непременно онова, което е в най-добър интерес за детето.
За клопката на системата разказва и Силвия Филева, която подкрепя прилагането на споделеното родителство. Нейната история вече сме публикували в Майко Мила. Тогава тя пожела да остане анонимна, защото все още между нея и бащата на децата се водеха дела. Борбата с партньора ѝ при кого да живеят децата започва, докато синовете им са на 6 години и на 8 години. Днес единият вече е пълнолетен, а другият е на 16.
Силвия разказва, че след дългогодишна връзка, започнала с грижовност, продължила със съвместен живот в Англия, с мъжа ѝ се разделят и децата остават при нея. Бащата изчезва безследно за два месеца, след това се появява, а две години след приключването на отношенията, Силвия завежда дело с желанието да се определи някакъв режим, в който да се включва и бившият ѝ мъж. След делото бащата започва да вижда децата веднъж или два пъти месечно, но по думите на Силвия понякога пропуска срещите. Тогава тя, децата и бившият ѝ партньор все още са в Англия.
Следват редица перипетии и здравословни проблем за Силвия. Налага се да бъде оперирана и бащата поема децата изцяло, докато тя се възстанови. Когато операцията минава, Силвия установява, че бащата се е върнал в България заедно с децата без нейното съгласие.
„Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права. Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията си се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата си.“
Тя твърди, че докато са при баща си, децата им са настройвани срещу нея. Пряко и косвено влияние Силвия вижда от майката на бившия си партньор, която е била социален работник. Именно чрез връзки в средите бабата е успяла да издейства протекция за сина си. Така за Силвия става все по-сложно да вижда децата си. Днес, години по-късно, комуникацията с момчетата е все така непълноценна.
„Срещите са много трудни. За да избегна това напрежение, ходя по-рядко да ги виждам. Старая се поне два-три пъти в годината. Но срещите са много напрегнати. Седим на улицата пред къщата, бабата е постоянно там. На мен ми е забранено да вляза вътре във входа на къщата, а там е звънецът. Няма дори как да звънна, когато пристигна. Трябва да им се обадя по телефона. Просто е някаква абсолютно нелепа ситуация.“
Според Силвия децата са обсебени от баба им, в което според нея, от една страна, няма нищо лошо, но проблемът е, че
„тази грижа всъщност ги лишава от нещо, което им се полага; нещо, което си е тяхно – майчината грижа.“
Лишение е ключовата дума и в разказа на Владимир Ненов. Преди 4 години и половина той се разделя с партньорката си и въпреки че тя се премества да живее на 300 метра, бащата вижда децата си едва 4 дни месечно. Твърди, че има случаи, в които дори този минимум не се спазва и се налага намесата на полиция или на Отдела за закрила на детето, за да получи достъп до децата си.
„Няма обективна причина да не си виждам децата, защото сме буквално съседи“, отговаря той на въпроса ни как си обяснява саботирането на срещите.
Владимир също казва, че децата са „тежко настройвани“ срещу него.
Той е един от активистите по въпросите за споделеното родителство и координира всички събития по темата в Пловдив. Необходимостта от споделено родителство вижда, защото според прилагания до промените Семеен кодекс, ако двамата родители не постигнат съгласие, съдът е длъжен да предпочете единия от тях и „това ги вкарва във война“.
„Хората, като се разделят, не се разделят, защото са най-щастливи. Те се разделят, защото има проблеми, особено когато пък има и дете. Решението да се разделите и всеки да си поема по своя път е много тежко. И въпреки това, щом се случва, значи има някакви непреодолими проблеми. Няма вече доверие един към друг, няма комуникация, няма път напред заедно.“
И ако до този момент, влизайки в съдебната зала, родителите се страхуват, че един от тях може да бъде предпочетен да гледа децата, сега според Владимир, „ако и двамата са годни, имат добър родителски капацитет и желание да полагат грижи за децата, съдът има право да постанови съвместно упражняване на правата. Тоест ти вече влизаш в съда и не се притесняваш дали няма да ти вземат детето. А си съсредоточен върху това да докажеш, че си годен родител.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Досега действащият Семеен кодекс според адвокат Йорданка Бекирска е позволявал „окупация на родителските права“ – тоест възможност родителят, с когото живее детето, да взима авторитарно решения. В същото време по думите ѝ законът е позволявал родителските права да се упражняват в интерес на детето от двамата родители ЗАЕДНО и ПООТДЕЛНО (?!).
Бекирска дава примери от практиката си, в които:
Според Бекирска промените в Семейния кодекс ще преустановят тъкмо такива злоупотреби от страна на родителите.
Клиничният психолог Анелия Горгорова обаче вижда в измененията възможност за още повече конфликти, насилие и институционален тормоз:
„Представете си едно малко дете. Как ще бъде отглеждано то, ако родителите му не се разбират и ако единият прави напук на другия? Достатъчно е например родителите да използват различни родителски стилове – дори за режима му на сън. Когато единият родител не е съгласен с нещо, не можем да го принудим да се съгласи. Тоест в момента използваме закона, за да заведем поредното дело, в което да принудим един от родителите [който в в случая има своите основания да не е съгласен на споделено родителство, бел.ред.] да се съгласи с определени неща.“
По думите ѝ дори не става въпрос за по-сериозни решения като обрязването, с което дава пример адвокат Бекирска.
„Говорим за елементарни неща. Например да заведем детето на спорт. Вие знаете ли колко родители го саботират? Въпреки че е полезно детето да ходи на определен спорт или например на курсове по чужд език.“
Според Анелия Горгорова част от адвокатите, които лобират за промяната на законодателството, учат родители как да водят дела, как да саботират бившия си партньор, как да снимат например дома му с цел компрометиране на родителския му капацитет. Споделеното родителство, казва Горгорова, налага задължително осигуряване на контакт с другия родител, независимо какви са последиците за теб – „абсолютизиране, което вече се отрича в много държави.“
Бърза проверка в някои от големите европейски държави показва следното:
Във Великобритания например няма автоматично споделено родителство – съдът решава според „най-добрия интерес на детето“, а родителите могат сами да се договорят. В Германия споделеното родителство е възможно, но настъпва при доброволно деклариране от родителите или след съдебно решение – тоест също не е автоматично. Във Франция къде живее детето например се решава в зависимост от конкретните обстоятелства и преценка на съда или от споразумение. Испания допуска съвместен режим, но той се определя от съд или по споразумение и оценка какъв е интересът на детето.
Адвокат Адела Качаунова нарича промените „опасни“ заради българския контекст. Според нея има неща, които са принципно добри в други системи, но у нас се използват превратно.
„Споделеното родителство е нещо чудесно, но то предполага да има разбирателство между родителите, да има изградени работещи социални системи, които да им съдействат за преодоляване на конфликти. Нашите системи в България не работят качествено и ефективно, за да съдействат на родители в конфликт и за да предпазват децата им.“
Някъде по пътя, насред разказите за и против споделеното родителство, измежду завоите на семейните неразбирателства и нереформираната ни съдебна система, за-доброто-на-децата се е спънало в стена.
Дали ще е заради напазаруван съдия, или гнил социален работник, синовете и дъщерите ни се превръщат не просто в слушатели на ужасни истории. Нашите ужасни истории правят децата главни герои на кофти съдби.
Споделеното родителство звучи като хубавото начало на една осъзната раздяла. Зад ехото от съдийското чукче, насред мъдростта на Темида, без фокус и скрити от кадър, се спотайват истории за възрастни, които дърпат децата си, за да докажат, че са по-добрият родител; за да заявят някак, че „ти на мене децата няма как да ми вземеш“; за да обслужат своето его. Остава да се надяваме съдебната система да се справи с лабилността си и да не си затваря очите за насилието там, където наистина го има.
Накрая ни се ще да ви припомним старозаветната притча (Трета книга на царете, 3:16–28) за двете майки, които спорели пред цар Соломон чие е детето. И когато царят казал да се вземе меч, да се разсече детето на две половини и да се даде по една на всяка, едната жена казала да не го убиват и да го дадат на другата, защото „утробата ѝ я заболяла за сина ѝ“. И така Соломон разбрал коя е истинската майка и разпоредил да ѝ върнат детето.
Какво се случва зад вратите на болницата в един от най-уязвимите моменти от живота на жената – раждането? Истината понякога боли. И понеже и от раждането (винаги) боли, темата обикновено се заобикаля. За да не уплашим онези, които още не са минали през това, родилите си намигаме една на друга, ако получим въпрос дали боли и дали боли МНОГО. Без да искаме, създаваме общност, в която тайната на раждането се превръща в обет за мълчание или в дежурната реплика „забравя се“.
Много пъти в Майко Мила сме си говорили за раждането – какво да очакваме, как да се подготвим и има ли как „да се научим да раждаме“. И ще продължим да го правим.
И тъкмо като такова продължение идва днешният ни разговор с наскоро родилата Антония Андонова, която преди дни разказа какво ѝ се е случило по време на раждането на детето ѝ. Нейната история повлече крак за още разкази и повдигна отново въпроси, които си задаваме постоянно през годините, и то често при случаи с фатален край – починала родилка, починало бебе и т.н.
Освен с Антония в този материал говорим и с адвокат Мария Шаркова, за да си изясним „невменяема ли е родилката“ и какво можем да направим, ако получаваме грубо отношение в болниците. И като казваме „грубо“, имаме предвид истински грубо – например шамари, каквито Антония твърди, че е получила. Не сме чак такива снежинки, че да се впечатляваме от накриво казано „Добро утро“.
вероятно вече сте прочели в социалните мрежи и сте чули разказана и онагледена в телевизиите. Няма да ви я повтаряме и ние. Разговорът ни с Антония обаче започва с желание от нейна страна да уточни, че никога не е обвинявала анестезиоложката в каквато и да било агресия. Информация за това вижда в други статии, в които явно тълкуват разказа ѝ двусмислено. Агресията, упражнена към нея, е от акушер-гинеколожката д-р Ирена Шикова, подчертава Антония. И казва в допълнение, че не е искала и втора упойка, а е отбелязала, че ефектът на поставената е преминал, а анестезиоложката е попитала лекарката дали има нужда да слага половин доза.
„Втора упойка ми беше поставена чак при шиене по желание на анестезиоложката. Не съм изисквала такова нещо, защото съм била капризна“, добавя Антония, която звучи емоционално и заради нападките и коментарите, които получава, включително от жени. „Не съм отправяла неадекватни искания по тази тема – бях обвинена, че съм неадекватна.“
Обръщаме се към Мария Шаркова, адвокат по медицинско право, за да ни каже юридически как стои въпросът с вменяемостта на раждащата жена. Шаркова обяснява, че непрекъснато се сблъсква с битуващото неразбиране към състоянието на раждащата жена – че е невменяема. Нещо повече – медицински специалисти ѝ казват, че това им е преподавано в различни медицински университети. Затова адвокатката уточнява:
„В периода на раждането жената е толкова вменяема, колкото сме ние сега с вас двете, докато си говорим. Дори в Наказателния кодекс има разпоредба, според която за убийство, извършено от майка върху рожба, по време на раждане или веднага след него, се предвижда наказание лишаване от свобода до три години. Законодателят е отчел в случая особеното състояние, в което се намира, предвид целия процес, през който минава една жена. Ако е невменяема обаче, то тя въобще няма да носи наказателна отговорност.“
Шаркова казва още, че открива стереотип в това, което се преподава сред медицинския персонал. Например мъжът, колкото и да го боли, явно винаги е вменяем, но щом болката я изпитва жена и тя ражда, я определяме за абсолютно невменяема.
Според Антония Андонова жената по време на раждане може да бъде такава, каквато никога не се е виждала. „Това е момент, в който ти не знаеш какво да очакваш от самата себе си.“ И все пак, категорична е тя, ако е била неадекватна или не е можела да разсъждава, е щяло да бъде невъзможно да разпознае кога следва контракция, за да сигнализира да не ѝ се поставя упойка в този момент.
„Едва ли някоя жена мисли, че отива да ражда и ще се чувства като в кафене. Никой не очаква това, но никой не знае колко ще го боли в крайна сметка.“
От опита и разговорите си с акушерки адв. Шаркова може да каже, че в някои ситуации жената не е достатъчно добре подготвена и информирана за раждането и за онова, което я очаква. А всеки пациент е длъжен да се информира предварително, доколкото е възможно.
„За съжаление, почти никъде в България медицинският персонал не е обучаван как да действа в подобни ситуации и как да комуникира с пациента. Освен това в тези ситуации лекарят е специалистът, той е знаещият, той е можещият, той е този, който трябва да свърши работата. Пациентът се нуждае от помощ и той е уязвимият човек в отношенията между двамата.“
Отношението е именно онова, което Антония Андонова казва, че оспорва: „Претенции към болницата като институция нямам. Нямам претенции към медицинския случай. Но единственият казус е с отношението, което човек получава по време на този така специален момент.“ Всъщност, именно убеждението, че в „Майчин дом“ работят най-добрите специалисти накланя везните при избора на болница, в която да роди.
Антония се надява с разгласяването на историята си да помогне за стъпка напред към по-добро здравеопазване, „да успеем да стигнем ниво, в което защитени се чувстват и пациентите, но и докторите от системата, която ги притиска и в която се налага да работят“.
Според нея заплащането и условията на труд не съответстват на отговорността, която носят. Именно така си обяснява, че „излизат извън кожата си на моменти“. Но не приема и пациентите да са буфер.
Трябва да има адекватна грижа както за докторите, така и за пациентите. Самите доктори биха могли да бъдат пациенти утре. Не заставам в никакъв случай срещу докторката, която едва ли не трябва да обере всичкия негативизъм към всички други лекари. Оспорвам единствено и само отношението, което, за жалост, съм получила.
Адвокат Мария Шаркова подчертава, че НЯМА никакво правно, житейско, човешко, етично, морално основание да се упражнява насилие върху пациент по принцип – било то физическо, вербално или под някаква друга форма, включително омаловажаване на пациента и на неговите усещания.
По конкретния казус с Антония Андонова и отношението, което тя твърди, че е получила от д-р Ирена Шикова от „Майчин дом“, се извършва проверка. Изпълнителната агенция „Медицински надзор“ се е самосезирала след бурната реакция, която предизвика публикацията в социалните мрежи.
Антония казва, че се надява след тази проверка да се вземат адекватни мерки, като добавя, че не пледира за уволнения и пр.
„За мен извинение е достатъчно. Няма как да върнем времето назад. Но ако мога в името на всички тези жени, които се свързаха с мен, да направя нещо, което да поведе към по-добро поведение към пациентите и съответно и лекарите да се чувстват комфортно... Това би била моята мисия и ще се опитам да събера ресурса си въпреки всичко, което ми се случва в личен план.“
Специалистите преглеждат становища, които постъпват от медицинския персонал до тях, както и медицинската документация. „Нали не си мислим, че ако има пациент, към когото е проявена агресия, това ще бъде записано някъде в медицинската документация? Контролният орган ще я отвори и ще прочете, че в 13:30 часа някой се е разкрещял на пациента, обидил го е и т.н“, пита реторично адв. Шаркова.
„Все пак лекарското съсловие се подкрепя и е доста капсулирано, за което също има обяснение, включително и срещаната агресия от пациенти към лекари“, казва още тя. Според нея трудно можем да очакваме, че ако някой медицински специалист си е позволил да премине допустимите граници, той ще си признае. Шаркова не очаква и ако е имало свидетели измежду медицинския персонал, те да потвърдят случката пред контролните органи. Изводът е, че случай като на Антония се доказва изключително трудно.
С Антония са се свързали жени, които са пазили истории за лошо отношение по време на раждане при същата лекарка, но и при други лекари в различни болници. Тези жени са се срамували да говорят досега. „Ако мога да направя така, че една жена да се е почувствала по-добре, за мен това е победа.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Мария Шаркова предлага две конкретни предложения, за да се подобрят отношенията между пациента и лекаря:
Във връзка с второто предложение Шаркова разказва, че в много лечебни заведения в чужбина има служители, които играят ролята на връзка между пациентите и ръководството. Те измерват удовлетвореността на пациента по различни критерии, за да може – дори понякога анонимно, ако човекът се притеснява, – да се оплаче и да се извърши обективна проверка.
Никое лечебно заведение няма интерес в него да работят специалисти, които си позволяват системно да нарушават правата на пациентите. Това ще удари върху имиджа и ще доведе до конфликти, които могат да костват на болницата много ресурси.
Мария Шаркова вижда основа за промяна на условията в болниците с повече комуникация и взаимното уважение от двете страни. И това е най-доброто начало, което можем да си пожелаем всички.
Насилието между децата в България е все по-често изявено. Проблемът е масов и сериозен, но реакцията към него остава тревожно тиха. Цели 59% от родителите споделят, че детето им е било жертва на насилие, а 63% признават, че тo е проявило агресия – независимо дали спрямо връстник, възрастен или животно. Данните са от национално представително проучване, проведено сред 1006 българи на възраст между 25 и 64 години и осъществено от изследователската компания ESTAT по поръчка на Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Оказва се, че само 11% от родителите подават сигнал, когато детето им стане жертва на насилие. Още по-обезпокоително е, че когато техният син или дъщеря прояви агресия, едва 3% търсят институционална намеса. В 38% от случаите дори не се провежда разговор с пострадалото дете. Семейството се затваря в себе си, а травмите – физически или емоционални – остават скрити.
Обществото е в състояние да посочи водещите причини за детската агресия. Проучването показва, че близо 80% я свързват с насилие в семейството и липса на родителски контрол. 65% посочват отрицателното влияние на връстниците, а 47% – липсата на емоционална подкрепа. Но макар и тези фактори да са разпознати, социално-икономическите причини се подценяват – само 23% посочват бедността като основен фактор, което показва ниско разбиране за това как средата формира поведението на децата. Общо 92% от извадката споделя мнението, че в много голяма или голяма степен, агресията при децата е резултат от неправилно възпитание в семейството.
„Тревожна е тенденция в отношението към децата, които упражняват насилие. Повечето родители избират да не търсят подкрепа от институции или други възрастни. Проблемът остава затворен в семейството. Всяко семейство го преживява индивидуално, но ефектът от него е обществен, колективен. Имаме огромна нужда от развиване на социално-емоционални умения при децата от най-ранна възраст – умения като познаване на собствените емоции, състрадание, създаване на приятелства, в противовес на призивите за агресивни действия, завист и доминиране, които за съжаление толкова често виждаме в социалните мрежи като модели на поведение сред децата.“, споделя Мариета Гечева, Програмен директор „Закрила на деца“, Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Промяната започва, когато спрем да питаме „Кой е виновен?“ и започнем да питаме „Какво можем да направим и как можем да помогнем?“, призовава Мариета Гечева, програмен директор „Закрила на деца“ във фондация „Лъчезар Цоцорков“. Според нея е време разговорът за насилието да излезе извън границите на отделните инциденти и да се превърне в постоянна обществена ангажираност. Необходима е промяна на средата, в която израстват децата – в семейството, училището и обществото. Само когато има осъзнаване, че насилието не е чужд, а споделен проблем, ще може да се премине от реакция при отделни инциденти към устойчиви действия това да не се случва, допълват от фондацията.
Виковете от домашното насилие обикновено излизат от пределите на дома. И тогава вече са обществена отговорност. Да подминем крясъците е като да имаме спасителен пояс и да гледаме как някой се дави пред очите ни, вместо да подадем пояса и да спасим живота. Специалисти, които работят директно с претърпели насилие хора, казват, че на жертвите им е необходимо време, за да осъзнаят колко токсичен е станал животът им. Но това често включва и този на децата им. И във времето, в което удряният и унизеният човек още не е стигнал до прозрението за дефекта от болката, съседите, близките, роднините са онези, които могат да изиграят ключова роля, за да секне насилието по подходящ начин. Не с последния дъх на жертвата. А с подаване на сигнал, който да запази много следващи вдишвания и издишвания в спокоен ритъм.
Фондация „Будителките“ започна кампания с финансовата подкрепа на Българския фонд за жените и Европейския съюз, чрез която да отпуши гражданското чувство на съседа и онзи близък, който случайно е чул или съвсем съзнателно му е споделено, че „нещо става в дома на семейство Петрови“. Преслава Фентам-Флетчър, директор „Развитие“ на Фондация „Будителките“, разкрива повече за смисъла от подаването на сигнали. С нея правим и профил на насилието и се питаме има ли протекция към него – както обществена, така и политическа?
Близките и роднините са хората, които могат да са на първа линия в прекъсването на домашното насилие. Преслава Фентам-Флетчър цитира данни от проучване на SafeLives, според което 79% от хората, които претърпяват някакъв вид домашно насилие, първо споделят за случващото се с някой познат.
Преслава Фентам-Флетчър. Снимка: Личен архив
Идеята на кампанията е близките да бъдат образовани, а информацията да ги провокира да бъдат активни, и да оказват подкрепа на нуждаещите се. Защото, както Преслава отбелязва, ако 79% от пострадалите от домашно насилие първо разкриват на приятел, колега или роднина, то тези, които бъдат подкрепени от съответния приятел, колега или роднина, имат много, много по-голям шанс да излязат от ситуацията на насилие.
Статистика, обобщена от запитване в затворена Фейсбук група на фондацията, създадена именно за подкрепа на претърпели насилие, показва, че 50% от оцелелите споделят, че благодарение на такава подкрепа са успели наистина да напуснат връзката си.
Защото напускането на връзката отнема много време. Това е един процес. Знаем също така, че една жена например се връща поне 7 пъти при насилника си, преди да направи финалното решение да си тръгне.
Но идеята на кампанията е и всъщност да овласти хората и те да знаят, че има начин, по който да помогнат. Целта е да се повиши чувствителността на обществото и да спрем да толерираме насилието, добавя Флетчър.
По думите ѝ последните промени в Закона за защита от домашното насилие позволяват на всеки човек да сезира районния съд с молба за незабавна защита. Това може да е роднина или познат. На много места обаче това прилагане на закона не се случва, обобщава Преслава, тъй като липсва информираност към институциите как да прилагат нормативната уредба.
Тя определя промените като ефективни, но ако не всяка институция знае какво да прави, например – ако полицията и социалните работници не знаят как да разпознаят насилието, ефективността се обезсмисля.
„Държавата абдикира. Националният съвет за превенция и защита от домашното насилие, който се учреди, за да се занимава с тази тема, все още не е свършил много голяма част от работата си. Нужно е създаването на координационен механизъм, който обяснява на полиция, на социални работници, на медицински заведения, на прокуратура как да работят. За да могат те да дадат максималната защита на пострадал от насилие“.
С Преслава коментираме и тенденцията, че в малките населени места в България често се забелязва една протекция на насилника. Тъй като в селото, или в много малкия град, обикновено хората се познават, ако този, който упражнява насилие, е близък или дори приятел на някой от органите на реда, е възможно да му се размине.
В такъв случай, от „Будителките“ съветват да се обърнем към Главната дирекция на Националната полиция и да подаваме сигнал и там, за да може да се направи разследване на място в даденото полицейско управление. В противен случай, жертвата на насилие е възможно да получи отказ и да преживее пореден страх за себе си и живота си.
„Хората не споделят, защото ги е срам. Администрираме най-голямата група във Фейсбук за хора, засегнати от домашно насилие – Не си сама – Заедно срещу насилието – в нея вече има над 10 000 души. И има едно чувство за срам, когато човек се намира в такава ситуация, и това е причината хората да не се отварят за споделяне. Другата причина е семейството. В България много по-голямо внимание се отделя на това да се съхрани семейството, отколкото да се говори за индивидуалното щастие на някой човек. Тоест, имаме да преодоляваме стереотипи“, казва Преслава Фентам-Флетчър.
Тя определя насилието като един много постепенен процес. Случва се когато един човек отнеме увереността на друг, самочувствието му, както и много постепенно неговата автономност, за да стигне дотам, че да го отделя от близки, от роднини и от приятели.
Целта на екипите, като този на „Будителките“, е да покаже на уязвимия човек, че той има ресурси в самия себе си, и може да направи лека-полека своето напускане от възела на токсичната връзка.
Целта на насилието е да вземе контрола над другия човек в отношенията. И когато един човек живее в насилническа връзка, този контрол се отнема постепенно и систематично, обяснява Преслава. Принудителен контрол се случва, когато насилието се развива във времето, абсолютно отнема силите и достойнството на един човек и неговата самостоятелност. Това е един много дълъг процес. Хората, които подават сигнали, са вече много дълбоко в него, добавя тя. Червените флагове за насилието са най-различни и резултатът от тях не е винаги под формата на физически наранявания:
От фондацията напомнят, че ако дете е свидетел на някоя от тези форми на насилие у дома, то става директна жертва.
В търсене на психопрофила на насилника Флетчър обяснява, че често става дума за харизматични и много образовани хора. Защото насилието не дискриминира и не се случва само на определен тип хора. Може да засегне всеки, независимо от пол, социално състояние, религиозна принадлежност или професия.
Още не сме свършили, скрол надолу
Причините за широките мащаби на домашното насилие в България Преслава вижда в патриархалното общество. Тя отбелязва, че все пак не е изолиран проблем само за нашата страна. Част от решението според нея е още в детската градина и в училище да се говори за това какви са нашите лични граници и какво не бива да толерираме като отношение към нас. Както и кои са признаците на насилието. Изграждането на социални и емоционални умения всъщност е превенция срещу агресията.
Флетчър отговаря бързо: „За да има, държавата трябва да се активира тук.“ Тя вижда решението в реалното заработване на Националния съвет за защита и превенция от домашното насилие. Така един потърпевш би трябвало да получи психологическа подкрепа. Хората, които не могат да си позволят платена юридическа помощ, имат право на безплатен адвокат, като Националното бюро по правна помощ има клонове във всеки град, където хората могат да се обърнат за помощ.
Няма държавна безплатна психологическа помощ, но много организации съдействат. Денонощно работи и горещата телефонна линия за пострадали от насилие. „Будителките“ също непрекъснато консултират хора в групата във Фейсбук.
Процесът на възстановяване и социализиране на хората е много важен. Но пък и както казваме с тази кампания, близките играят изключително важна роля тук за стъпването на краката, за това да могат да подкрепят, да бъдат до уязвимите. Защото хората, когато са пострадали от насилие, се намират в много остра криза, когато се обърнат към нас и те дори понякога не си спомнят, че имат брат или сестра, или приятел, към когото могат да се обърнат.
Преслава Фентам-Флетчър казва, че държавата е заложила и друг механизъм за справяне с проблема: курсове за насилници, където те могат да разберат как да се справят с агресията. Тези курсове обаче все още са само думи в документи. Въпросният национален съвет не се е събирал за тази година нито веднъж. Не са обявени средствата, които трябва да се отпускат на организации, за да се работи по програмите за защита от насилие.
Ние сме в един застой. Чувстваме, че държавата абдикира. Затова искаме с тази кампания да овластим народа.
Как можем да помогнем всички – още инфомация ще намерите в сайта на фондацията ТУК.
Кога последно четохте книга, която да ви хване за гърлото и да заседне там едновременно с тежестта си, но и с гигантския си смисъл? Една млада писателка, чието име вече е разпознаваемо не само в България, ни връща обратно в епохата на Прехода. Но този път не скрива нищо, напук на така вървежния тогава слоган „Какво ще кажат другите хора?“.
Йоанна Елми и романът ѝ „Направени от вина“ казват онези истини, които редица семейства криха зазидани в домовете си. За немотията, за онази бледа, едва показваща се демокрация, за живота в Америка, за задължителните присъствия у дома – алкохола и боя.
Ако още не сте прочели книгата, веднага можете да си я купите, но ви предупреждаваме – може да се разпознаете. И може да ви заболи, но накрая вероятно ще е пречистващо.
А малко преди да публикуваме и това интервю, издателство „Жанет 45“ ни зарадва с новината, че „Направени от вина“ вече има две чуждоезични издания – на сръбски и на румънски език. Съвсем скоро, през април, предстои романът да излезе и в Норвегия.
И докато чакате да ви доставят книгата или сте по пътя към книжарницата, надникнете леко в мислите на Йоанна Елми, които тя споделя пред Майко Мила.
Какво четете в момента?
„Педро Парамо“ на мексиканския писател Хуан Рулфо и „Червената книга (Liber Novus“) на Юнг.
Коя е следващата книга, която сте си набелязали?
Имам нужда да препрочета книгите на Маркес, може би нещо негово. На български – „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, за която чувам много хубави неща от доверени хора.
Има ли физическа локация това чувство?
Интересен въпрос. Бих казала, че вината е по-скоро в мислите. Човек изпитва вина, защото умее да помни, да се учи на по-добро и да осъзнава грешките си, дори да не ги признава (тогава вината е най-страшна, признатата вина е половин вина).
„Направени от вина“ ме шамароса няколко пъти. На много места за мен това не беше книга, а личната ми история. Припознаване на моето минало, на българската действителност, която е заседнала между 90-те и днес. За Вас какво символизира тази книга?
Когато писах книгата – като всеки дебютиращ автор, предполагам, а може би и не само – се чудех на кого и за какво му е точно тази история. След това започнах да получавам съобщения, писма, да се срещам с хора – жени и, за моя изненада, много мъже, които ми казаха същите думи. Вероятно това е добър знак за творческия процес, добрата литература напипва някаква споделена жилка болка в нас, облекчава самотата. За мен книгата символизира начало – и началото ми като автор, и началото на разговор по линията на всички тези истории, които е събрала в себе си.
Кои моменти от „Направени от вина“ Ви беше най-трудно да напишете?
За мен писането на книга е труден процес като цяло. Не в негативен смисъл, не всички трудни неща са неприятни, напротив. Колеблив и тревожен човек съм. Мислила съм за много неща по пътя – за достоверността на гласовете, разказващи историята; за уязвимостта на самата история и дали трябва да се разкаже точно така, да се оголи точно така; за това как се разказва болката на живота без мелодрама, без Facebook цитати за сметка на литературата.
Имам критики към собствената си работа, даже е имало моменти, в които съм си мислела дали да не напиша иронична критика от автора към собственото му произведение, да дам глас и сцена на вътрешния ми критик.
Да, винаги е трудно писането, още повече след относителния успех на книгата: имаше момент, в който разбрах, че ще трябва любезно да изгоня публиката от главата си заедно с всичките ѝ (добронамерени или не) очаквания, да затворя вратата, за да мога да седна да пиша спокойно, без очаквания – мои или чужди. Това е най-трудното нещо, с което съм се сблъсквала. Засега.
Снимка: Борислав Кръстев
В книгата се открояват две проблематични, но и традиционни присъствия в българското семейство – алкохолът и насилието. По какъв начин се отразяват те според Вас на едно дете, отглеждано в подобна токсична атмосфера?
Какво ли може да каже тук литературата, което науката и психологията да не са казали. Алкохолът и насилието присъстват не само в българското семейство, разбира се, но у нас отказваме да проведем много важни разговори за тях, вероятно защото ни е страх какво ще си кажем и как ще изглеждаме в очите на себе си и другите.
Много зрели българи всъщност са уплашени деца, които се страхуват от всевластния родител, който има неоспорим авторитет, понякога е извън контрол и може дори да ги насили – дали държавата, дали някой външен враг, дали шефът, дали системата, няма значение. Освен това очакваме и другия родител, който да ни спаси – пак държавата, пак някой външен спасител и т.н.
Децата, отглеждани в среда на насилие, се възприемат като безсилни, нищожни, недостойни. Те се учат на агресия в името на оцеляването.
Достатъчно е да погледнем обществения разговор, за да видим и безсилието, и комплексите за малоценност, и вярата ни, че сме роби, жертви, слабаци, и агресията и ненавистта, породени от всичко това.
А в какъв аспект са се променили алкохолизмът и домашното насилие от времето на началото на демокрацията до днес?
Човешкото не се влияе от режими, идеологии и религии. Те могат да послужат само за извинение и оправдание на едно или друго поведение. Затова и писмата в книгата, в които например дете разказва как баща ѝ пребива нея и майка ѝ – които са съвсем истински писма, от времето на соца – ни говорят и днес. Хубавото на съществуването извън диктатура е, че можем да говорим. Че можем да се борим тези неща да се променят, да не бъде все същото.
Още не сме свършили, скрол надолу
Можете ли с по една дума да определите живота си в България и живота си в САЩ?
В момента, в който човек пресече границата – на родното село, град, държава – няма връщане обратно. На новото място си чужденец, у дома също си чужденец, защото историите ти се разрояват, променят се и никой никога не може да ги разбере. А и повечето хора у дома не се интересуват от новите ти истории. Думата е: „лиминално“. Кръстопътно. Междинно.
Личен архив
Различна Йоанна Елми ли срещате самата Вие в тези две пространства?
Напуснах България преди точно 10 години, на двайсет, като през това време съм се връщала ежегодно, понякога за месеци. Сега затварям кръга, през 2025 г. се връщам за година. За десет години преминах през множество метаморфози и свалях много кожи, докато се помиря с това, че никога няма да бъда човек, който намира утеха в определено място. Наскоро усетих, че съм срещнала отново себе си. И това е хубаво чувство на остров и пристан в нестабилен свят. Така че отговорът на Вашия въпрос е вече не. Но може би това е и част от съзряването. А може би скоро пак ще се изгубя. Даже със сигурност.
Ако трябва да посочите три думи, които определят народопсихологията ни, кои ще са те?
Първо ми хрумват „упоритост“, „устойчивост“. Знам, че на такива въпроси винаги трябва да се отговори с нещо хапливо и негативно, обобщително като за провокативно заглавие, да се каже колко сме зле специално българите, но отдавна не вярвам в това. По-скоро виждам, че положителните ни качества хвърлят дебела сянка. Устояли сме на много, оцелели сме с упоритост, но това понякога ни прави и закостенели, ретроградни, авторитарни. Хубаво е, че третата ми дума е „приспособими“ – през времето все някак сме се адаптирали към света. Така че нека тази приспособимост да я ползваме като гъвкавост, а не примирение, както често се случва.
Личен архив
Каква е тази носталгия по образи, които след това непременно се татуират, за да се демонстрира почит; по „повторения на празни символи“?
Миналото е на мода. И винаги е било. Повечето социални договори – от империите до републиките – разчитат на доза минало: ние сме заедно, защото имаме обща история. И когато миналото се дозира, няма проблем. То свързва и сближава. Затова и във време, когато обществата ни преминават през огромни промени и трансформации, които ни плашат, най-нормалното нещо е да се крием в мазето на миналото, при основите.
Ако в България навсякъде има татуирани прасци, то в САЩ знамето се слага на всичко – от лепенка над ауспуха до чифт гащи. И може би ако си сложиш гащи със знамето на САЩ или си татуираш Ботев на крака, се чувстваш по-голям в света, по-смел, по-умен, по-героичен, по-малко застрашен от бъдещето, което се приближава неумолимо. Проблемът е, че бъдещето все пак идва.
И важният въпрос не е защо някой си е обул гащи със знамето или си е татуирал прасеца, това е човешко. Въпросът е защо някои политици и режими окуражават това и продават минало, вместо да се погрижат за настоящето.
Пишете ли нова книга? Накъде се простират в момента писмените Ви мисли?
Пиша всеки ден, защото имам нужда, а дали има нова книга ще стане ясно, когато е готова – самата аз не знам. В този занаят човек никога не знае нищо. И всъщност това му е хубавото.
„Никога повече“ – сигурно това си казват Блейк Лайвли и Джъстин Балдони за евентуална бъдеща съвместна продукция. Като проклятие е заглавието на филма, в който двамата участваха последно („Никога повече“ – It Ends With Us) и сякаш стана по-известен със скандалите след пускането му, отколкото с незабравим сюжет или паметна актьорска игра. Напрежението между двамата е достойно за екранизация. В размяната на коментари и в завеждането на дела се включва и съпругът на Лайвли – Райън Рейнолдс. Как така филм, посветен на последствията от насилието, е съпроведен с толкова словесна агресия – правим хронологичен разрез на историята.
От момента, в който Джъстин Балдони обяви през 2019-а, че адаптира най-продаваната тогава книга It Ends With Us („Никога повече“, изд. Ибис, 2018) във филм, имаше повсеместна истерия, припомня BBC. През последните години има едва няколко книги, които са се превърнали в такъв голям културен феномен, както романът на Колийн Хувър – той е продаден в 20 милиона копия и стана интернет сензация в TikTok с над един милиард тагове в приложението.
Когато Блейк Лайвли, придобила популярност около и след 2000 г. с „Клюкарката“ (Gossip Girl), беше избрана за главната роля, феновете се развълнуваха още повече, описвайки я като перфектна за ролята на Лили Блум – млада жена, израснала в среда с домашно насилие, която години по-късно се оказва в подобна ситуация.
Филмът, който излезе през август 2024 г., се превърна в хит, като спечели над 350 млн. долара в световен мащаб. Но въпреки касовия си успех не всичко зад кадър протича толкова гладко. Слуховете за вражда между Балдони и Лайвли се появиха още преди филмът да бъде пуснат.
През декември 2024 г. Лайвли подава жалба срещу своя колега, като го обвинява в сексуален тормоз, както и във водене на целенасочена очерняща кампания срещу нея. Балдони категорично отрича обвиненията и от своя страна завежда дело в отговор.
Начинът, по който се популяризира филмът, не пасва особено на темата в сюжета. Сериозните дискусии са заменени с розови килими, изобилие от цветя и промотиране на новия бранд за грижа за косата на Лайвли, както и марката джин на съпруга ѝ. Вместо да използва червения килим за повишаване на осведомеността, Лайвли акцентира върху модата и флоралните мотиви.
„На премиерата в Лондон журналистите са инструктирани да задават „забавни и леки въпроси“, като един от организаторите лично ми каза „да избягвам въпроси, свързани с домашното насилие“, съобщава в материала си репортерката на BBC Ясмин Руфо.
Една от репликите на Лайвли на премиерата в Ню Йорк – „вие сте много повече от просто жертва или просто оцелял“ – предизвиква негативна реакция в социалните мрежи. Чуват се и реплики, че актрисата рекламира филма така, сякаш е „продължението на Барби“.
Лайвли е критикувана и за друго неуместно изказване в рамките на рекламната кампания: „Съберете се приятелите си, облечете си дрехите на цветя и отидете да го гледате.“ Звучи като да ни подканва да отидем на хипи фест, а не на филм, засягащ толкова сериозна тема.
Освен че пресобиколката е определена като „неуместна“, хората започват да се питат защо Лайвли и Балдони, който е и режисьор на филма, не са заедно на червения килим на премиерата в Ню Йорк.
„Двамата не дадоха нито едно съвместно интервю по време на турнето за представяне на филма, а на премиерата в Лондон, която Балдони не посети, екипът на Лайвли предупреди мен и други журналисти да не „задаваме никакви въпроси за Джъстин“, посочва още Ясмин Руфо.
Наблюдателни интернет потребители също забелязват, че членове на актьорския състав, включително Лайвли и авторката Колийн Хувър, не следват Балдони в социалните мрежи. Нито Лайвли, нито Балдони коментират слуховете за конфликт по време на обиколката. Единствената му публична препратка към нея е в интервю за Today, където я нарича „динамичен творец“. „Тя участваше във всеки аспект на продукцията и всичко, до което се докосна, стана по-добро“, казва Балдони за 37-годишната актриса.
Четири месеца след премиерата на филма Лайвли подава жалба срещу Джъстин Балдони, обвинявайки го в сексуален тормоз. В иска е включена като ответник и Wayfarer Studios – продуцентската компания на Балдони, която стои зад It Ends With Us.
Според предоставените документи Балдони и изпълнителният директор на Wayfarer – Джейми Хийт са обвинени в „повтарящ се сексуален тормоз и друго обезпокоително поведение“. Според жалбата други жени от актьорския и снимачния екип също са споделили оплаквания от поведението им.
Още не сме свършили, скрол надолу
Също така се твърди, че Лайвли, Балдони и други членове на екипа са присъствали на среща през януари, за да обсъдят „враждебната работна среда“ на снимачната площадка. В съдебната жалба се посочва, че на срещата е присъствал и съпругът на Лайвли – актьорът Райън Рейнолдс.
По време на срещата присъстващите се съгласили с редица искания, сред които: Балдони и Хийт „да не правят повече описания на собствените си гениталии“, да има съветник за интимните сцени винаги, когато Лайвли снима с Балдони. Решено е и да не се допускат „приятели“ на продуцентите и режисьорите на снимачната площадка по време на сцени, в които Лайвли е разголена.
Към неуместното поведение се включва и това, че Балдони е питал личния треньор на Лайвли колко тежи тя, както и че Балдони и Хийт са говорили с нея за „зависимостта си към порнография“.
Междувременно, Джъстин Балдони създава специална лендинг страница – Lawsuit Info, където публикува хронология на събитията, свързани с неговите съдебни дела срещу Блейк Лайвли.
Сайтът е пуснат на 1 февруари 2025 и включва два правни документа: последните съдебни искове на Балдони срещу Лайвли и срещу съпруга ѝ Райън Рейнолдс, както и документ от 168 страници, свързан със спора и продукцията на филма. Там има и предполагаеми текстови съобщения, разменени между Балдони и Лайвли.
Адвокатът на Балдони – Брайън Фрийдман, заявява пред BBC News, че клиентът му е преработил съдебния си иск „поради огромното количество нови доказателства, които излязоха наяве“.
На 3 февруари 2025 г. в съдебна зала в Манхатън се провежда предварително заседание по делото. То продължава час и половина и е доста напрегнато, тъй като адвокатите на двете страни се обвиняват взаимно в злепоставяне клиентите им извън съдебната зала.
Съдията заявява, че и двете страни са „дали на обществото предостатъчно храна за размисъл“ и добавя, че ако случаят продължава да се „разиграва в медиите“, може да бъде принуден да изтегли датата на процеса по-рано (насрочен е за март 2026 г.), за да се избегнат евентуални предубеждения на съдебните заседатели срещу някоя от страните. Той също така постановява, че адвокатите нямат право да правят публични изявления, които биха могли да повлияят на изхода на делото.
Блейк Лайвли и съпругът ѝ Райън Рейнолдс се появяват за първи път на публично събитие след пауза от около два месеца, съобщава Fox News. Двамата присъстват на 60-ия рожден ден на Крис Рок, където позират за снимка с легендарния комик Чеви Чейс.
Лайвли и Рейнолдс бяха в светлината на прожекторите и на SNL50: The Anniversary Special буквално преди дни. По време на предаването в един момент Рейнолдс се изправя сред публиката и казва, че има въпрос.
Комедийните актриси Тина Фей и Ейми Полър го питат „О, Райън Рейнолдс, как вървят нещата?“ и звездата от Deadpool отговаря хладнокръвно: „Страхотно! Защо, какво сте чули?“. За този момент DailyMail предполага, че е препратка към драматичните съдебни истории между съпругата му и Балдони.
Сагата Лайвли – Балдони се превръща в цял сериал. It Ends With Us май всъщност не е приключил, а тепърва започва.
„Домът ти е най-опасното място. Потърси убежище другаде.“
„Може да изгубиш гласа си. Преди да можеш да извикаш за помощ.“
„Свали розовите очила. Преди да загубиш зрението си.“
Това са част от посланията, които преди няколко месеца шамаросаха (каква ирония!) любопитството ми, след като фийдът ми „посиня“ от загадъчни постове. Когато скоро след това разбрах, че „КОД СИНЬО за цялата страна“ е проект в подкрепа на жертвите на насилие, улових символика в тайнствеността. В България агресията у дома сякаш е свещена енигма. Крясъците се чуват далеч, но мълчанието на съседите ги надвиква. Майката слуша за юмруците на сина си, но не обелва и дума, понеже жена му го е предизвикала. Колежката идва с насинено око в офиса, но това са лични неща, за тях не се говори на работа.
Сабина Иванова и Лора Радкова започват да изпълват тишината с истории и да разказват за ужаса, който жертвите на насилие изживяват. В тези истории решаваме дали да сме съучастници на агресора.
Какво събитие, факт, новина ви тласна към създаването на КОД СИНЬО?
Сабина: Нямах конкретен случай, заради който да реша да се захвана с проект за домашното насилие. Просто човек трябва да се огледа и да види в каква страна живеем и колко сме толерантни като общество към домашното насилие и насилието над жени. Това е достатъчна мотивация. А и самата аз като жена мога да си представя колко е лесно да попаднеш в ситуация, която застрашава живота и здравето ти. И колко трудно можеш да намериш справедливост. Имам и две малки племеннички. Иска ми се някой ден, когато те станат жени, ако изберат да останат тук – да живеят в държава, която гарантира сигурността им.
Лора: Проектът „КОД СИНЬО за цялата страна“ се роди от неотложната нужда да се даде глас на хората, преживяващи домашно насилие. Но този глас, който никой не беше чувал в дълбочина – реалните истории на години живот в тези условия. Абдикирането на държавата в справянето с този сериозен обществен проблем води след себе си многобройни случаи в новините за жертви, останали без подкрепа, преживели нечовешко насилие, а някои от тях и загубили живота си. Плашеща е статистиката, която показва, че всеки трети човек в България е свидетел или жертва на насилие в собствения си дом. Проектът не се роди от изолирано събитие, а от нещо, което сякаш се превръща в норма за нашето общество.
Кои са първите „климатични изменения“, които настъпват в един дом и които предвещават разрушителна буря?
Сабина: Със сигурност знаците, че сме с човек, склонен към насилие, са там, преди още да сме заживели заедно. Историята с всичките му бивши, които са били много зле, но ти не си като тях, вече е достатъчен червен флаг. Отношението към околните, пристъпите на агресия, бомбастичните жестове, бързото навлизане в личното пространство, претенциите към облеклото, грима, ограничаването от обкръжението… Но насилниците умеят и да създават среда на комфорт, в която човек се чувства добре. Именно затова всичко е толкова объркващо.
Лора: Първите сигнали често са незабележими и лесно се пренебрегват: унизителни забележки и подхвърляния, постепенна изолация от приятели и семейство, налагане на контрол върху финансите, личното време, външния вид. Тези на пръв поглед дребни прояви на власт и контрол постепенно ескалират до агресия – емоционална, вербална, физическа. Когато тези „облаци“ се сгъстят, бурята става неизбежна. А измъкването оттам е трудно.
Един от основните проблеми в торнадото на домашното насилие е, че жертвите остават на място въпреки синините по тялото, въпреки счупеното уважение и убитата любов. Защо несигурността им, че няма да се справят, ако си тръгнат от проблема, се храни толкова зловещо?
Сабина: Както казах – моментите на насилие се редуват с моменти на обич. Това изключително много разбърква мисълта и замъглява преценката. Ако прекалено често търсите оправдание или обяснение защо партньорът ви е направил нещо – оправдание най-често няма. Но причината много жени да стоят с насилниците си, е свързана със страх, че може децата им да бъдат отнети, или с икономическа зависимост. Много често слушаме за курсове как да привлечем богат мъж, който да ни дава пари, а на нас да не ни се налага да работим... Само че и златната клетка е клетка. Много по-полезно би било да се образоваме кои са ранните сигнали, че сме с агресор. Това някой ден може да спаси живота ни.
Лора: Несигурността на жертвите се корени в дълбоката психологическа манипулация, на която са подложени. Насилниците често изграждат среда на страх и зависимост, убеждавайки жертвите, че не са способни да се справят сами. Липсата на финансова и емоционална подкрепа също допринася за чувството на безизходица. Нашият проект цели да разруши този цикъл, като покаже, че независимо какво се е случило, изход има и помощта съществува.
Всъщност нека застанем по-близо до думата „жертва“. Вероятно много от хората, чиито съдби се покриват с дефиницията ѝ, се срамуват от подобно определение. Как един човек да разпознае, че е жертва, но и да не изпитва вина и срам от това?
Сабина: Аз лично нямам отговор на този въпрос. Думата „жертва“ за мен отговаря на една проста истина – ако някой те е наранил под каквато и да е форма, ти си пострадал. И това е факт. Но тук ще си позволя да цитирам Жизел Пелико, която системно е била изнасилвана в брака си и успя да осъди съпруга си и останалите извършители: „Срамът трябва да си смени мястото“. Силно вярвам, че срамът е при агресора, а не при пострадалия.
Лора: Разпознаването започва с осъзнаването, че никой не заслужава да бъде унижаван или нараняван. Жертвата трябва да си припомни, че любовта не е контрол и насилие, а уважение и подкрепа. За да се преодолеят вината и срама, е необходимо разбиране, че насилието е вина на насилника, а не на жертвата. И това да се осъзнае от цялото общество, а не само от хората, преминаващи през този ад. Нашата цел е да покажем на хората, че могат и трябва да търсят помощ, без да се страхуват и без да се срамуват.
В представянето на проекта КОД СИНЬО показахте шест истории, в които има много обиди, удари, кръв… Това са реални истории, които в показаните видеа, са изиграни от известни актьори. Коя е най-разтърсващата история на домашно насилие, която сте чували?
Сабина: Не бих си позволила да разкажа. Това е нещо, което е било поверено на мен. И не мога без съгласието на човека, който е споделил, да разказвам каквото и да е. Но искам да обърна внимание, че често, когато говорим за домашно насилие, не говорим, че и в брака има сексуално насилие. Добре е да помним и да знаем, че независимо че сме във връзка с някого, имаме право да казваме „Не“. И другата страна трябва да уважава това.
Лора: Всяка история в проекта „КОД СИНЬО за цялата страна“ е разтърсваща. Както и всяка една от тези, които, за съжаление, ежедневно чуваме по медиите. Но разтърсващите истории на тези хора са разказани, за да заявят нещо изключително важно – че въпреки всичко преживяно, всеки човек МОЖЕ и заслужава шанс отново да построи живота си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има някакво предубедено обществено мислене, че жертвите на насилие са само жени и/или деца. Вие разкривате и един мъж, изигран от Александър Алексиев. В разказа си той говори за „склада за тъга“, в който попада, за потиснатите чувства, защото в България се вярва във фразата „Мъжете никога не плачат“. Защо мъжете могат да плачат и можете ли да посочите и други примери за мъже, които са жертви на насилие?
Сабина: Мъжете са по-чести жертви на психически тормоз. Разбира се, има и случаи на физически, но те са рядкост. Което не ги омаловажава. Обществото ни е патриархално – всеки в него има своята роля и не трябва да отстъпва от нея. В този контекст, мъжете трябва да бъдат силни, да не показват емоции, да се справят с проблемите, не да ги имат. Дори не искам да си помисля колко хора плащат цената на тази невъобразима глупост – че сълзите и изразяването на емоциите са женски патент. Емоциите не са частна собственост на определен пол – всички ги имаме и е наша отговорност да се научим как да ги навигираме. Както и да възпитаваме деца, които да могат да се справят с тях след време. В този ред на мисли – много случаи на насилие е можело да бъдат избегнати, ако ние самите знаем какво се случва с нас и можем да го овладеем.
За мъжете, жертви на насилие, мога да кажа едно – ние като общество имаме задачата да станем толерантни и разбиращи, за да може всеки, който е пострадал и има нужда от помощ, да я потърси и получи без срам. Независимо от пола си.
Лора: Мъжете също са жертви на насилие, но често се срамуват да говорят за това заради социални стереотипи. Историята на мъжа в нашия проект разкрива тежестта на потиснатите чувства и влиянието на средата – родители, приятели, общество. Но хората трябва да знаят, че сълзите не са слабост, а израз на човечност. Чувствата и тяхното изразяване и споделяне не са нещо срамно, а нещо необходимо. За съжаление, примерите за мъже, жертви на домашно насилие, не са единични, като най-често става въпрос за психически тормоз. Но реална статистика трудно може да бъде изведена. Точно заради стигмата, че „мъжете никога не плачат“. Или просто никога не разкриват това пред хората.
Шамарите не е задължително да са физически. Както и вие посочихте, агресията може да е и психическа и боли не по-малко. Психолозите сравняват вибрациите от силни крясъци с усещането за удар. Вие кое бихте определили като психически тормоз и насилие?
Сабина: Психическият тормоз може да има и физическо измерение. Ако всеки път, когато се прибирате в дома си и от мисълта, че ще прекарате вечерта с партньора си, получавате сърцебиене и топка в гърлото – значи нещо не е наред във връзката ви. Героят на Алек Алексиев разказва за това – три години панически атаки вечер, докато е със съпругата си.
Партньорът ни е някой, който трябва да ни кара да се чувстваме добре, защитени, спокойни, обичани и най-вече свободни да бъдем себе си. Ако тези неща не са налице, но в същото време ви е страх да си тръгнете – червената лампичка трябва да ви светне веднага.
Лора: Психическият тормоз е всяко поведение, което подкопава самочувствието на човек, манипулира неговите емоции и начина, по който възприема себе си, или го изолира от близките му. Това включва постоянна критика, заплахи, контрол и дори мълчаливото игнориране. Психическото насилие наистина може да остави белези, които са по-дълбоки от физическите. И по-непреодолими, понякога дори с години терапевтична помощ.
По какъв начин вашият проект предлага решение на проблема?
Сабина: Проектът ни не може да предложи решение на проблема с домашното насилие. Това то да бъде решено е въпрос на политическа воля. Манталитетът тук на много места все още следва максимата, че жената е подчинена на мъжа и че ставащото в семейството, си е лична работа. Това до голяма степен е отразено и в Закона за защита от домашно насилие. За нашето законодателство домашното насилие не е престъпление само по себе си, а условие, в което е извършено престъпление. И законът трябва да бъде променен. Как обаче да се случи това, като една голяма част от електоралната маса у нас споделя мнението за семейните отношения, в които на жената ѝ е дадено да търпи? Излиза, че електоратът изпраща определени партии във властта, партиите пък им пазят комфортната среда, в която те да си бият жените, образно казано. И всички са доволни.
Лора: Чрез разказването на съвсем реални истории, проектът цели да ангажира общественото внимание към този толкова сериозен проблем и да помогне на жертвите (и на хора, които имат съмнения, че са в токсична връзка) да разпознаят сигналите и да съберат смелост да потърсят помощ. Този проект е осъществен заедно с Фондация П.У.Л.С, която повече от 20 години оказва подкрепа и закрила на хора, пострадали от домашно насилие, чрез терапевтична помощ и настаняване в кризисни центрове. И повече от 20 години има нужда от всяка обществена и институционална подкрепа.
Ако едно изречение може да се превърне във вълшебна пръчица и да вдъхне увереност на хората, които все още търпят, кое би било това изречение?
Сабина: Моето вълшебно изречение е: Обадете се на 076 60 10 10. Ако сте в беда, ако няма кой да ви помогне, ако търпите психически или физически тормоз… обадете се веднага. Има кой да ви помогне.
Лора: Вълшебството тук е в осъзнаването. И в безвъзмездната подкрепа от хората около нас. Едно-единствено изречение надали ще помогне, но много изречения, повторени много пъти – да. За да осъзнаеш, че всеки човек заслужава уважение и никой няма правото да те наранява и контролира. За да направиш крачката да потърсиш помощ и да откриеш, че има и друг живот!
Защо книгите, културата и четенето могат да бъдат съществен ресурс в битката срещу насилието? Как образованието да се превърне в инструмент за предотвратяване на ранните бракове и раждания? Как степента на образованост може да прекъсне порочния кръг на бедността и ранната семейна отговорност? Това са част от темите, на които е посветена конференцията „Момичета с мисия: Образование“. Тя ще се проведе на 23 януари 2025 г. от 09:30 до 13:30 в „Интерпред“, зала „София“.
Организирана е от издателство „Ентусиаст“ и един от специалните ѝ гости е известната камерунска писателка Джаили Амаду Амал, чиято първа книга ще бъде издадена всеки момент на български.
Основната цел на събитието е да акцентира върху проблеми като ранните бракове, бременността в млада възраст и домашното насилие и каква е връзката им с нивото на образование и четене. В разговорите ще се потърсят и нови подходи в разрешаването на тези проблеми. Очаква се в дискусията да бъдат обменени успешни практики между институции, културни оператори, медии, неправителствени организации и бизнес.
Конференцията „Момичета с мисия: Образование“ е насочена към младежи и тийнейджъри, ученици от малцинствени групи, учители, здравни работници, социални работници, здравни и културни медиатори, библиотекари, педагози, психолози, хора, които работят в сферата на културата.
Форумът включва четири основни панела: „Култура и четене“, „Медицина и превенция“,„Образование“ и „Лидерство“. Експерти в различни области ще дискутират как да се подобри животът на най-уязвимите. Фокусът ще бъде към момичетата и как те да са в безопасност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Майко Мила е един от медийните партньори на събитието, а Красимира Хаджииванова е модератор на панела за образованието. Пълната програма на събитието, както и възможност за безплатна регистрация за достъп до конференцията, могат да бъдат открити на страницата на организаторите.
Както вече казахме, специален гост ще бъде известната камерунска писателка Джаили Амаду Амал.Тя пристига в България по покана на издателство „Ентусиаст“ и на Френския институт. В произведенията си Амал засяга теми като правата на жените, социалната несправедливост и трудностите, пред които са изправени африканските жени.
Тя е посланик на добра воля на УНИЦЕФ и е първата жена от Африка, носител на отличието „Гонкур на гимназистите“. Наградата получава за романа си „Жени, лишени от търпение“. Издателство „Ентусиаст“ ще го публикува на български език в навечерието на визитата ѝ у нас.
Книгата разкрива съдбата на три жени от Северен Камерун. Те носят кармата на покорна съпруга в брак, който им е наложен от много ранна възраст. Джаили Амаду Амал обаче знае, че все пак надежда има. И тази надежда се нарича образование.
HOUR SPACE – Общество за психология и психотерапия организира безплатна група за подкрепа на хора, пострадали от насилие, в партньорство с Милица Бельовска, гещалт психотерапевт, и Ралица Станкова, психолог и интегративен психотерапевт. И двете имат опит в работата с хора, пострадали от насилие.
Срещите са за пълнолетни лица, а участието в тях – напълно безплатно.
Групата ще се провежда на живо в рамките на 12 срещи в София, в hOUR SPACE. Те ще са с продължителност от 2 часа всяка – 26 октомври, 9 ноември, 23 ноември, 7 декември, 21 декември, 4 януари, 18 януари, 1 февруари, 15 февруари, 8 март, 22 март и 5 април.
Още не сме свършили, скрол надолу
Идеята е да се създаде общност от хора, които са преживели насилие под една или друга форма. Ще бъде изградено безопасно пространство за споделяне, което ще улесни преодоляването на трудностите, пред които участниците са изправени. А процесът ще помогне на всеки да открие своя вътрешен потенциал за трансформация в рамките на терапевтичния опит.
„Научих, че всеки човек, който е бил в ситуация на насилие, има нужда от подкрепа, разбиране и много емпатия. Неща, които невинаги може да намери сред своите близки и роднини“, споделя Милица Бельовска, гещалт психотерапевт. „Мисля, че човек по-леко може да си върне надеждата и смисъла след тежко преживяване, когато бъде подходящо подкрепен“, допълва Ралица Станкова, психолог и интергративен психотерапевт.
Ако искате да се включите в групата, е необходимо да се регистрирате тук.
За всеки родител е ужасно да чуе, че някой тормози детето му. Но едва ли и тези, чиито деца са насилници, се чувстват особено комфортно. Тормозът сред младите е темата, която разглеждат и от Parents, като извеждат седемте основни причини, които карат децата, тийнейджърите и юношите да тормозят другите.
Всички знаем, че тормозът е вреден, но много деца и възрастни все още проявяват подобно поведение, независимо дали очи в очи, зад гърба на хората или онлайн. Да се разберат причините, поради които децата и тийнейджърите (и хората като цяло) тормозят околните, е от ключово значение за подпомагане както на тормозещите, така и на техните мишени.
За целта е необходимо да се преодолеят обичайните схващания (като например, че всички насилници са самотници или с ниско самочувствие) и да се потърсят първопричините за агресията.
Хората често тормозят в отговор на собствените си затруднения, несигурности или преживени травми. Въпреки че това не оправдава насилието, познаването на причините за тормоза може да помогне за превенцията, информираността и решаването на проблема.
Проучванията показват, че причините за тормоза могат да варират от липса на контрол над импулсите и трудности с управлението на гнева до отмъщение, а също и до желание за вписване в обществото.
Хората, които искат да контролират или да имат власт, са склонни към тормоз. Това може да се дължи на факта, че те не усещат никаква власт в собствения си живот, което прави получаването ѝ в общуването с другите по-привлекателно.
Някои тийнейджъри предпочитат да взаимодействат с други хора само при спазване на техните условия. Ако нещата не стават по начина, по който искат, могат да прибягнат умишлено до тормоз. Тийнейджърите и подрастващите, които проявяват агресия в отношенията (симптом, наричан „гаднярка“ – от англ. mean girl), също могат да търсят власт.
Поведението на „гаднярката“ не се отнася само до момичетата
Въпреки преобладаващата представа за понятието момичетата не са единствените, които тормозят, като разчитат на клюки, подмятания, социален натиск, изключване и други непреки социални тактики, водещи към социална доминация. Всъщност изследванията показват, че момчетата са също толкова склонни да проявяват подобно негативно поведение в отношенията.
Спортисти и физически силни ученици (или деца с други видове сила) могат да измъчват останалите заради силата, която имат над по-слабите или по-малките ученици. Освен това някои спортисти се тормозят помежду си в опит да елиминират конкуренцията в отбора.
Понякога тормозът може да бъде проява на социален статус. Популярните деца често се подиграват на по-малко популярните, като продължават релационната агресия. Популярността може да е мотив за децата да разпространяват слухове и клюки, да участват в срамни действия и да изолират други съученици.
Междувременно, онези, които се опитват да се изкачат по социалната стълбица в училище или да придобият някаква социална власт, могат да прибягнат до тормоз, за да привлекат внимание. Може дори да тормозят определен човек, за да намалят социалния му статус в очите на останалите.
Някои тийнейджъри, които са били жертви на тормоз, търсят начини да се реабилитират или да си отмъстят. Тези деца често се наричат „жертви на тормоз“ и се чувстват оправдани в действията си, защото и те са били тормозени и измъчвани.
Когато тормозят другите, изпитват чувство на облекчение и възмездие за преживяното от тях. Понякога такива деца се насочват към някой по-слаб или уязвим от тях. В други случаи може да преследват лицето, което ги е тормозило.
Когато детето ви е насилник
Ако сте от друга страна и детето ви тормози останалите, намесете се, за да спрете това поведение и да се опитате да разрешите всички основни проблеми. Не забравяйте да насочите детето си към поемане на отговорност за действията си и към размишления какво го е мотивирало в постъпките му.
Тийнейджърите, които идват от семейства, в които се упражнява насилие, са по-склонни да тормозят, защото агресията е наследен модел на поведение. Децата с отсъстващи или разрешаващи твърде много неща родители също могат да прибягнат до тормоз. Това им дава усещане за власт и контрол, което липсва в живота им. Децата с ниска самооценка пък могат да тормозят като начин да прикрият ниското си самочувствие.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тормозът между братя и сестри може да доведе до тормоз в училище. Когато по-големият тормози по-малкия, това създава чувство за безсилие в малкото дете. За да си възвърне чувството за власт, то също прибягва до тормоз, като понякога дори подражава на действията на по-големия си брат и по-голямата си сестра.
Децата, които скучаят в училище и търсят развлечения, понякога прибягват до насилие, за да добавят малко вълнение и драма в живота си. Възможно е и да тормозят, защото им липсва внимание и надзор от страна на родителите. Така тормозът се превръща в средство за привличане на внимание.
В същото време децата, на които липсва емпатия, често се наслаждават да нараняват чувствата на другите. Те не само оценяват чувството за власт, което получават от тормоза, но може да намират обидните „шеги“ за забавни.
Не е необичайно тийнейджърите да тормозят връстници, които по някакъв начин са различни. Например децата могат да станат обект на тормоз заради обучителни затруднения или хранителни алергии. В други случаи децата са обект на предразсъдъци заради тяхната раса, религия, полова идентичност или сексуална ориентация. Често в основата на тормоза стои някакъв вид предразсъдък.
Понякога децата тормозят другите, за да се впишат в клика, дори ако това означава да не се съобразяват със собственото си мнение. Често такива деца са по-загрижени за вписването в средата, отколкото за последиците от тормоза.
В други случаи упражняването на тормоз е вид съгласие с мнозинството. Натискът от страна на връстниците е мощна сила. Страхът, че няма да бъдат приети или че ще станат следващата мишена, може да накара някои деца да тормозят в групи.
Ако детето ви е подложено на тормоз, потърсете помощ. Свържете се с училището му (ако то става обект на тормоз там) и с педагогическия съветник, ако е необходимо. Изслушайте детето и го уверете, че сте до него. Подчертайте, че нищо от случващото се не е по негова вина, и направете план, за да го предпазите.
Въпреки че причините за насилието не оправдават поведението, е важно те да се осмислят. Това може да помогне едновременно на жертвите, на извършителите и на възрастните да разберат по-добре какво се случва, за да бъде спряно това поведение.
В крайна сметка, насилието рядко е отражение на човека, който е тормозен. По-скоро поведението на насилника е отражение на трудностите, през които той преминава и които го измъчват.
Източник: Parents.com
