Малките деца или т.нар. „тодлъри“ са интересни индивиди. Възрастта между 1 и 3 години обикновено наричаме „ужасен“, „непоносим“ и „пубертетски“ период. (Не че след това става по-леко.) И съвсем нормално, този важен, но и изнервящ период от развитието на едно дете идва със своите… странности.
Днес ще си говорим за всички онези неща, които вашето малко дете прави, а вие стоите и се питате „Сега това нормално ли е?“, „Трябва ли да се обърна към специалист?“, „Какво му става на това дете?!“.
И спокойно. Нищо му няма на това дете – просто така му харесва.
Ако детето ви си удря главата в стената, рамката на леглото или на някое друго негово любимо място, със сигурност го прави с причина. Може да ви изглежда странно, но е доста разпространено. Близо 20% от бебетата и тодлърите го правят! Докато бебетата най-често си удрят главата, за да се успокоят и да заспят или пък, за да покажат раздразнение, то малко по-големите деца обичат да привличат внимание по този начин. Също така изразяват яд, раздразнение, възмущение и се опитват да контролират ситуацията. Могат да го правят и ако изпитват някаква болка.
Знаете ли, че бебетата си смучат палеца още в утробата? Много е сладко, когато малкото ви бебе го прави, за да се успокои, но ако детето ви вече е пораснало и продължава с този навик, е нормално да се запитате кога ще спре. Децата обикновено смучат палците си, когато са уморени, стресирани, болни или се случва някаква голяма промяна в живота им. Могат да използват този навик и при заспиване, както и за успокоение. Обикновено децата израстват този навик до 6-годишна възраст. Хубаво е да не продължава по-дълго, защото може да навреди на зъбите им.
Това може би е сред най-дразнещите (и гнусни) навици. Не изглежда никак добре отстрани и дори се смята за невъзпитано. Истината е, че в повечето случаи е знак за скука или тревожност. Децата, които имат алергии, си бъркат в носа по-често. Може да се случи и при определени атмосферни условия – ако е въздухът в стаята е прекалено сух или горещ.
От всички странни навици на малките деца, този е най-вероятно да се задържи доста напред във времето и да го имат дори като възрастни. Обикновено е знак за стеснителност и тревожност и е начин на детето да се справи с притеснението си. Може да се случва несъзнателно или детето да го прави в определени стресови ситуации.
Не е съвсем необичайно за вече ходещи и говорещи деца да използват биберон. Както може да се досетите, биберонът е техният спасител в стресови ситуации. Все пак трябва да обърнете внимание на този навик, ако продължава твърде дълго, защото е доказано, че продължителната употреба на биберон, може да доведе до говорни проблеми, по-чести ушни инфекции, както и до проблеми със зъбите.
Проговорят ли веднъж, някои деца просто не се спират. Но понякога казват неща, които не ни се иска да чуваме от сладките им усти. Но не се тревожете – децата просто повтарят това, което чуват и на тази възраст не влагат негативен смисъл в думите си. По-скоро искат да привлекат внимание и да изтръгнат някаква бурна реакция от вас.
– НЯМА! НЯМА!!! НЯ-МА!!! – крещи малък, но видимо много изнервен човек, който току-що е призован да си прибере играчките, защото е време за лягане.
– Ама аз не разбирам, кое няма? Няма да си прибираш играчки или няма да лягаш? – опитва се да запази самообладание майката, която има точно 35 секунди преди да се взриви и да стане жертва на внезапно самозапалване.
– Няма всичко! – категорично съобщава детската опозиция и се оттегля с трясъци и крясъци.
Сега, тази сцена как точно се е развила ние не знаем, но пък можем да предполагаме с доста голяма точност. Можем да се обзаложим и че няма да е последна, а също така сме сигурни, че въпросната майка ще избухне след 3... 2... 1!
А можеше ли да е по-иначе, както се пита поетът. Може, разбира се. Но си трябват помощници и ноухау. Може да се разчита на известен набор от инструменти, включващи книги, песни, танци на народите, игри и всякакви други салтанати, за които имаме нерви, но трябва да признаем, че доста добре работят песничките на Маргаритка, за които вече сме ви разказвали.
Освен любимите на всички ни детски песни, те имат поредица и с изцяло авторски композиции, които набиват в малките, сладки, инатливи главици колко е важно и полезно да си миеш ръцете, да се храниш вкусно и разнообразно, да си лягаш да спиш като ти кажат вашите, да си подреждаш играчките и други подобни теми, достойни за семейни конфликти от всякакъв размер.
Признаваме, че плеснахме с ръце, когато разбрахме, че до броени дни на пазара ще излезе и чисто нова поредица от книжки отново с любимите герои Биби, Мими, Маргаритка и Бухалче. Чудесната работа по книжките е дело на екипа, който работи заедно от началото на Маргаритка през 2016-а – Илия Деведжиев пише текстовете на песничките и приказките в новата поредица, а художник на всичко е Веселка Веселинова.
Първите истории, които ще държим в ръце след 20 май, са “Маргаритка и чистите ръце” (особено актуално) и “Маргаритка и вкусната храна” (винаги актуално). А до края на годината ще има още поне осем заглавия. Обещават ни го Яна и Вики, които движат проекта, и техните партньори от издателство "Сиела". Освен това ни обещават, че през юни може да четем и “Биби и Мими отиват на море”, а през септември – “Биби и Мими тръгват на детска градина”.
Радостно и (до известна степен) успокоително е, че ще имаме нови вълнуващи книжки, с които да пожелаваме "Лека нощ" на децата, да ги утешаваме с любимите им герои, когато е необходимо, и да им посочваме, че всичко, което им се случва, вече се е случило на Биби и на Мими и те са го преживели смело и с усмивка.
Може да намерите Маргаритка в YouTube, Facebook и на сайта им margaritka.bg.
“Важното е най-напред в стаята да има ред!”, повтаря една майка, наденала плюшен бухал на ръката си, докато се опитва да накара 3-годишен тасманийски дявол да прибере 54 легота, 13 влака и 35 различни комплекта за рисуване.
“Ам-ам с виличка, с виличка, лъжичка, ам-ам с виличка - ще опитам всичко”, вживява се друг изнурен от готвене родител, докато изпълнява соло на въздушна китара над купа със супа, която трябва да бъде изядена от 4-годишен върл противник на храната.
“Йе, йе, йе, колко хубаво дете! Йе, йе, йе, хайде, изплакни добре!”, кънти една баня към 7 сутринта, когато се правят опити да бъдат измити цял комплект детски зъби - нещо, което е мааалко по-трудно от залавянето на истински тигър, измиването на всичките му зъби и пускането му на свобода в дивата природа. Както сме обяснили тук - миенето на зъби е специална операция.
Не, това не са картини от една изложба, а някои от супер приятните песнички за полезните навици на “Маргаритка”. А те идват на помощ при всекидневните епизоди от звероукротяването на опърничавите. Защото всички сме наясно с житието и битието на родителя, който години наред е учил, работил, ДЕРЗАЛ, както се казва, за да дойде накрая едно 4-годишно и да му каже НЯМА! И то по всеки един въпрос.
За щастие, откакто в YouTube профилите ни влетяха супергероите Биби и Мими, ИМА как и детето да е нахранено/ измито/ облечено/ приспано, и родителят да е с всичкия си. Безценна е помощта на Маргаритка, Биби и Мими, които са пропътували с нас в колите хиляди километри по екскурзии и задръствания с техните нови, готини аранжименти на вечните детски песнички. След като вече няколко години знаем наизуст и пеем с пълно гърло “Жаба жабурана” и “Рачо Капитана” до откат, бандата на Маргаритка - тези титани на съживяването на детски песни и превръщането им в абсолютни детски хитачки, издават ТРЕТИ диск!
Вики от Мастило и Яна Липованска, мотори и машини в проекта “Маргаритка”, изскачат от засада с чисто новия албум с авторски песнички Маргаритка 3 “Полезните навици”. Те са идеално слушаеми и от кървящите от Бейби шарк ду-ду-ду-ду-ду-ду родителски уши. Част от тях вече познаваме от колаборацията на Маргаритка с Приказки без край, където към любимите ни герои долита и респектиращият Бухалче. Останалите ще чуем в новия албум. Те са изпяти от Поли Генова, Влади Ампов - Графа, Белослава, Михаела Филева, Орлин Павлов, Вики от Мастило, Вензи, Дичо, Йоанна Драгнева и децата от Voice Academy и вокална група “Шоколадче”.
Музиката на песничките е дело на Вики от Мастило. Текстовете са на Илия Деведжиев и на Вики. Музикален продуцент и аранжор е Краси Тодоров, композитор на едни от най-популярните български поп-рок песни. И не че някой ни пита, но много добре им се е получило. Дори се улавяме, че припяваме това-онова и без деца наоколо (ужас)...
Ако вече скролвате яростно, за да разберете откъде може да си купите албума, казваме: от официалния сайт на проекта Маргаритка и от бензиностанции, книжарници, магазини за детски стоки и супермаркети в цялата страна. Както и досега, част от приходите ще отидат за построяването на още детски музикални площадки. Първата такава вече е факт - в кв. Гео Милев в София.
Айде, ние си пускаме любимото ни “Ам, ам ще опитам всичко” и волумето на макс!
"За времето, което прекарваме в социалните мрежи всяка година, можем да прочетем 200 книги", пише за Quartz Чарлз Чу, който започва да прави това малко след като открива, че има нещо гнило в мечтаната (и всепоглъщаща) работа, която си е намерил...
Веднъж попитали Уорън Бъфет за тайната на успеха му. Той посочил близката купчина книги и отвърнал: „Всеки ден прочитам 500 страници. Така работи познанието – натрупва се, като лихва. Всеки го може, но ви гарантирам, че малцина го правят.“
Когато преди 2 години за пръв път попаднах на този цитат от Бъфет, нещо не беше наред.
Беше 14-и декември 2014 г. Тъкмо бях открил мечтаната работа. Понякога просто си стоях в офиса и мислех, „Мили Боже, ами ако още съм тук след 40 години?! Не искам да умра така…“
Бях следвал стриктно рецептата. Високи оценки. Лидерски качества. Препоръки. Университет. Яката работа. Бях победител. Бях финиширал в надпреварата. Намирах се в рая.
Но нещо беше ужасно, ужасно сбъркано.
Всеки ден, от бюрото в мечтаната работа, се вглеждах в очите на околните. Празни, пусти очи.
В тях нямаше отговори. През януари 2015 г. открих цитата от Бъфет. Реших да започна да чета. Щях да чета нон-стоп, докато не получех някакви отговори.
Не успях да достигна 500 страници на ден, но през последните 2 години изчетох над 400 книги от корица до корица.
Това решение бе едно от най-важните в живота ми.
Книгите ми вдъхнаха смелост да пътувам. Убедиха ме да напусна работата си. Дариха ме с кумири и герои, и смисъл в свят, в който нямах такива.
Иска ми се да ви кажа, че четенето на 200 книги годишно е нещо невероятно. Но не е. Всеки може да го направи.
Нужни са само проста математика и подходящите инструменти.
Не се отказвайте, преди да сте започнали
Когато средностатистическият човек чуе съвет като, „Чети по 500 страници на ден“, първата му реакция е, „Няма начин! Това е невъзможно!“
След това започва да скалъпва оправдания, без дори да се замисли по-сериозно. Сред тях са, „Твърде съм зает“, „Не съм достатъчно умен“ или „Книгите не са моето нещо“.
Ами ако се разровим по-дълбоко? Например, какво всъщност е нужно на човек, за да чете по 200 книги годишно? Преди 2 години направих няколко прости сметки и открих, че 200 книги далеч не са толкова непосилно предизвикателство.
Точно както казва Бъфет, всеки може да го направи, но повечето няма.
Проста математика
Колко време не нужно за изчитането на 200 книги годишно?
Нека първо погледнем две бързи статистики:
Обикновеният американец чете със скорост 200-400 думи в минута. Да приемем, че и вие, като мен, прочитате 400 думи за минута.
Стандартните нехудожествени книги съдържат 50 000 думи.
А сега няколко сметки:
• 200 книги * 50 000 думи = 10 милиона думи
• 10 милиона думи / 400 думи в минута – 25 000 минути
• 25 000 минути / 60 минути = 417 часа
Толкова е просто. За да прочетете 200 книги за година са ви нужни 417 часа.
Знам, знам. Ако сте като мен, вероятно мозъкът ви е блокирал. Повечето хора работят 40 часа седмично! Как бихте могли да отделите 417 часа за четене?
Но не позволявайте на мозъка си да ви откаже от предизвикателството. Нека се опитаме да разберем какво означават тези 417 часа…
Намерете времето
Уау, 417 часа! Звучи като адски много време. Но какво всъщност означават тези 417 часа. Да погледнем нещата в перспектива.
Всяка година средностатистическият американец прекарва 608 часа в социалните мрежи и 1642 часа пред телевизора.
Това са 2250 часа, пропилени за глупости. За това време можете да прочетете над 1000 книги.
Простата истина зад прочитането на много книги е следната: не е толкова трудно. Всички разполагаме с необходимото време. Страшната част, която всички пренебрегваме, е, че сме твърде пристрастени, слаби и разсеяни, за да правим нещата, за които знаем, че са важни…
Нужно е просто да превърнем „празното“ време, което прекарваме в дебнене на знаменитости из Twitter или в гледане на „Отчаяни съпруги“, във време за четене.
Теорията е простичка. Сложно е изпълнението.
Изпълнението
Всички знаем колко важно е четенето. Знаем и че трябва да го правим по-често. Но не го правим. Основаната причина е липсата на изпълнение.
Самият аз още не съм се усъвършенствал, но някои тактики ми помогнаха да пожъна успех.
Използвайте дизайна на заобикалящата ви среда
Ако се опитвахте да откажете кокаина, дали бихте държали такъв из къщи? Разбира се, че не. Медиите са замислени да бъдат пристрастяващи. А борбата със зависимостта от тях е също толкова предизвикателна, колкото отказването на дрогата.
Безплатни, но и най-ефективни са промените в заобикалящата ви среда.
Ако искате да четете повече, отървете се от всички разсейващи фактори и направете книгите възможно най-достъпни.
Ето какво направих аз:
Пътувам много, но това не ми пречи да чета. Старая се да държа книги навсякъде, за да мога просто да грабна някоя и да започна да чета.
На десктопа на смартфона ми има само 2 приложения. Едното – на Kindle – е за четене. Другото е свързано с навиците ми. Което ни отвежда към следващата точка.
Изградете си навици
Волята не е надежден инструмент за лайфстайл промени. Тя винаги ни предава, когато най-много се нуждаем от нея. Вместо да разчитате на силата на разума, изградете крепост от навици, които ще засилят издръжливостта ви в трудни моменти.
Ако не сте запознати с науката за навиците, любимата ми книга по темата е „Свръхчовек по навик” (Superhuman by Habit) от Тайнън. Безкрайно практично четиво, а аз съм заклет фен на практичните неща.
Ако искате да четете повече, не бъдете капризни към мястото и средствата за четене
Аз чета печатни книги. Чета и на телефона си. Слушам аудиокниги. Правя го навсякъде – на пейка в парка, в градския транспорт, в тоалетната… във всеки удобен момент.
Направете четенето възможно навсякъде. Ако можете да му отделите време, действайте. Ако ли не, намерете минутка.
Ако не бях започнал да чета, вероятно още щях да върша мечтаната работа. Вероятно още щях да седя зад бюрото си, да гледам часовника и да се чудя как ще умра…
Ако търсите отговори, дайте шанс на четенето. Може да откриете много повече от очакваното.
Още:
Ние сме това, което ядем. Но как всъщност хранителните ни навици отразяват личността и културата ни? В опит да разберете това, фотографът Грег Сегал пътува по света и снима деца от различни страни, използвайки в сценографията продуктите, с които обикновено се хранят.
Проектът Daily Bread: What Kids Eat Around the World е сниман в продължение на 3 години в 9 държави: САЩ, Индия, Малайзия, Германия, Франция, Италия, Сенегал, Обединените арабски емирства и Бразилия. "Фокусирах се върху децата, защото хранителните навици започват от ранна възраст", казва Грег Сегал пред Bored Panda. Той моли хлапетата да съставят дневник с всичко, което са консумирали в рамките на една седмица, и после включва ястията в снимките. Целта му е да покаже цялата хранителна палитра на едно дете и да провокира родителите да се замислят за режима на своите.
Според него хората не подхождат с достатъчно внимание към това, с което се хранят, защото все по-често не ние сме тези, които приготвяме храната си. Затова в книгата е отделено място на културите, в които е заложено не само готвенето като ценност, но и отглеждането и "улова" на храната от хората.
Кауакани Яуалапити: "Когато сте гладни, просто отивате до реката с мрежата си"
Една от тенденциите, които книгата отразява, е, че децата от големите градове в западния свят се хранят по „зловещо подобни начини“, по думите на фотографа, въпреки че имат съвсем различни хобита и интереси.
И обратното – често най-качествените храни се консумират не от най-богатите, а от най-бедните. „В САЩ семействата с ниски доходи са най-големите потребители на нездравословна храна, защото е евтина. Но в Мумбай една пица струва 13 долара - непосилна сума за повечето хора. Така че много семейства там се хранят с достъпни и здравословни продукти като леща и карфиол.“, казва Сегал.
Анчал Сахани, която яде карфиол и колекционира опаковки от шоколад
Фотографът работи с около 60 деца, 52 от които са включени в книгата, документираща фотопътешествието му. "Започнах да снимам сина си и приятелите му от училище в задния си двор в Алтадена, Калифорния. После реших, че проектът ще има по-голям смисъл, ако се представи разнообразието от хранителни навици на повече места по света. Ако степента на затлъстяване в дадена страна е 25%, имах за цел да отразя това число в моята малка извадка.“
Ето още 7 от прекрасните снимки, включени в книгата на Сегал, представящи деца от всички места, които е посетил.
Мейса обича овесена каша и козе месо, но и хляб със спагети...
Розали може да готви леща с наденица. И да я яде
Берил, която отглежда спанак на терасата си
Юсуф - ирландска кръв в Дубай
Райската градина на Ханк
Андреа, който не иска и да чуе за карфиол
Шницел, без гарнитура от броколи, моля!
Още:
Прекрасните инициативи за деца „Маргаритка“ и „Приказки без край“ отново обединиха творчески и образователни сили, за да направят живота на родителите по-лесен, а всичко, което най-малките деца не разбират (например защо трябва да спят, като могат да си играят!), много по-приятно.
Двата проекта вече си съдействаха в края на 2017 г., давайки нов живот на шест от най-обичаните детски приказки в аудио вариант.
В най-новата си съвместна инициатива създателите на “Маргаритка” и “Приказки без край” отново са подходили с внимание към живота на съвременните родители и деца, обяснявайки кратко, ясно, цветно и забавно как се създават полезни навици.
В YouTube вече са качени първите 4 от общо 8 занимателни и образователни видеа, в които кукленото шоу е придружено с прекрасните изпълнения на певицата Виктория Терзийска.
След като първите три клипа от поредицата „Ето как си мием ръцете“, „Ето как си мием зъбите“ и „Ето как се храним“ натрупаха над 900 хиляди гледания, ред е на „Ето как заспиваме“:
Може да следите поредицата тук, а датите за турнето на "Маргаритка" и "Приказки без край" във Варна, Русе, Бургас, Стара Загора и Пловдив може да видите тук. Главни участници в турнето са героите от видеата Биби, Мими, Бухалче и Маргаритка, които ще забавляват децата и ще ги учат на най-важните навици, като им оставят сили обаче за най-важната част - караоке, в което всеки може да пее както си иска.
“Маргаритка” е проект, който радва децата и техните родители с нови, модерни версии на едни от най-известните български детски песнички.
“Приказки без край” се грижи за подобряването на болничния престой и по-бързото възстановяване на най-малките с помощта на мобилни библиотеки и специално обучени аниматори.
La Guardia Cross, един баща от Южна Флорида, е записал видео с напътствия как да научим детето да ходи на гърне в 22 - да, САМО 22 лесни стъпки.
Той е баща на 2 момичета и под супер нашумялото си видео с въпросните 22 стъпки, което можете да видите по-долу, пише:
"Това е най-откровеният процес от 22 стъпки за приучаване на дете да ходи на гърне. Той не се основава на най-ефективните методи, а на това какво правехме аз и жена ми, докато се изнервихме максимално, преди да видим след 4 дни, че системата работи. В рамките на седмица дъщеря ни Амала се научи сама да ходи на гърне."
Видеото е публикувано през август 2017 година, а вече е гледано от над 634 000 зрители. Освен това има почти 1000 (основно родителски) коментара.
На всички настоящи и бъдещи англоговорящи татковци горещо препоръчваме да хвърлят око на канала му в YouTube.
Една от първите стъпки в приучаването, РАЗБИРА СЕ, е да потърсите съвети в Google.
После следват съвети как да се оправите с последствията от намереното.
Независимо дали ще опитате метода "чакай да се напишка/наака", тренировъчни гащи памперс, система от награди за свършена работа или един от другите 547 начина, по които Google предлага да си научите детето да ходи на гърне, всяка програма изисква от вас да се залостите у дома за няколко дни. Също така денонощно да чистите няколкостотин локви от урина от личните си вещи и мебелите (а също и акита).
Освен това трябва да поддържате детския ентусиазъм от използването на гърне (една от основните лайтмотиви в повечето системи). Трябва да се правите на клоун, дори когато бавно започвате да се примирявате, че вероятно вашето дете ще бъде единственото в града, което ще ходи с памперс до 5-годишно.
Всички знаем как започва приучаването на гърне. С привикване към гледката на гърне, което седи няколко месеца (или години, зависи от родителите) в ъгъла на банята. Там то прашасва и чака своите славни дни. През това време родителите стискат палци детето някак си самичко да прояви интерес. И един ден да седне на гърнето със свален памперс.
Надеждата умира последна, нали?
Във видеото Крос ни показва следващата логична стъпка от приучаването. Параноичното преследване на детето на всеки 15 секунди с въпроса:
Естествено, че никога няма "пиш". Заради това нещастният родител е принуден да превърне гърнето в някаква детска дискотека-чудо. А пък тя да започне по магически начин да привлича вниманието на отделителната система на малкото непишкащо детенце.
На 25-тото питане дали има пиш, детето ще потвърди. Тогава горкият родител най-вероятно ще счупи я коляно, я ръка в бързане да стигне до гърнето. И после АМА, РАЗБИРА СЕ, ще се окаже, че е било фалшива тревога.
Но тъй като неусетно, докато го учите да ходи на гърне, ще дойде 15 септември, когато то трябва да постъпи в първи клас, по-добре не се помайвайте, ами продължавайте с ученето! Дори и да ви се струва, че никога повече няма да излезете от вкъщи и животът ви вече ще е нескончаемо бърсане на напикани дивани и локви в кухнята.
Ако в момента минавате през този 7-ми кръг на Ада, не се отчайвайте, надежда има! Препатили родители споделят своите успехи и неуспехи и дават ОЩЕ съвети как да научите детето да ходи на гърне, защото ако сте си мислели, че да завърши университета е трудно, не е - да се научи да ака в пластмасов леген е истинското житейско предизвикателство! Тук една майка твърди, че е научила кучето по-лесно от детето.
Стискаме ви палци и гледайте видеото!
Автор Шия Гибънс за Vintage Dreams With A Modern Twist
Група жени, подписани под псевдоним, за да се опази истинската им самоличност, най-сетне е завършила научен труд, който да обясни необяснимото: защо мъжете сякаш си слагат конски наочници, когато трябва да намерят нещо вкъщи?
В екипа са участвали топ агенти, които са работили по темата денонощно. Учените Юнска Мерудия, Пенка, Лелята с хвърчилото и Пенкилерка са работили изключително усърдно, за да разберат кое кара мъжкия мозък да фунционира по различен начин.
Пенка споделя, че проектът е започнал в средата на 80-те години. Тогава е бил оглавяван от мъже топ учени в сферата, но един ден те отишли да обядват и когато най-накрая успели да се върнат обратно в лабораторията, забравили да продължат работа върху проекта.
"Те просто се върнаха, огледаха се наоколо за няколко секунди - все едно нещо са забравили, и вместо това решиха да се опитат да намерят начин за естествено увеличаване на гърдите. Тогава ние поехме проекта", разказва Пенка.
"Провеждали сме анализи, изследвания и полеви проучвания, за да разберем защо мъжете не виждат неща вкъщи, дори когато са точно пред носа им. Най-накрая открихме, че на мъжете им липсва специален ген, който нарекохме с научния термин: КъдеЕДориНеГоЗабелязвам или накратко КЪДНЕГОЗ", сподели още Пенка и даде няколко примера за него:
"Най-очевидният пример за КЪДНЕГОЗ в къщите ни е преливащият боклук, който той казва, че не е видял и който буквално прелива от кофата под мивката и се разпръсква върху пода всеки път, когато отворим капака."
"У дома това е рулото тоалетна хартия. Щом свърши хартията, аз я сменям. Когато хартията свърши, докато мъжът ми е в тоалетната, картоненото руло остава да седи на поставката, където постепенно се превръща в поставка за салфетки и накъсани вестници и домакинска хартия. Това веднъж толкова ме вбеси, че реших с мълчалив протест да не сменям картоненото руло с нова ролка хартия и да не чистя разкъсаните паднали парчета картон около тоалетната чиния", споделя Юнска Мерудия.
"След 11-тия ден, ЕДИНАДЕСЕТИЯ ДЕН!!!, със салфетки и намотани парчета домакинска хартия се предадох и почистих парчетата от пода. Когато попитах мъжа ми защо не ги е почистил, той каза, че не ги е видял."
"Мъжът ми е същият," разказва Лелята с хвърчилото. "Помолих го да ми подаде опаковка пилешки бутчета от фризера. След 8 секунди взиране той каза, че не можел да ги намери. Отворих вратата на камерата и на практика пилешките бутчета паднаха в ръцете ми, понеже бяха най-отпред на рафта, пред всичко друго."
"Моят мъж забравя всичко в магазина", разказва Пенкилерка. "Правя му списък. Прочитам му го няколко пъти. После всеки път той се прибира с опаковка чипс, студен чай и кофичка кисело мляко, без да е купил абсолютно нищо от списъка ми."
"Сега, когато вече е локализиран проблемът с липсващия ген, можем да започнем работа по коригирането му. Докато открием лекарство, което да помогне за връзката между отделните нервни окончания, най-добрата терапия са напомнянията. Пращайте му смс-и, пишете му бележки, напишете с химикалка на ръката му, ако трябва. Ако боклукът трябва да бъде изхвърлен, вържете пълната торба с боклук за глезена му като фин тактичен намек", съветва Юнска Мерудия.
"Работим денонощно по този проблем. Не сме забравили целта на проекта и какво искаме да постигнем с това проучване. Трудим се усърдно, за да не се налага повече никой да се разправя с преливащ забравен плик с боклук или картонени ролки от тоалетна хартия, или забравени покупки от магазина. Солидарни сме с всички майки по света и благодарим, че дистанционно участват в нашия научен труд. Дайте ни още малко време и ще ви покажем резултати", добавя Пенкилерка.
В настоящия момент жените се намират в лабораторията, където се трудят много усилено, за да решат този широкоразпространен проблем.
Автор LAURA GRANDE за Today's Parent (преведено с леки корекции и съкращения)
Четиригодишният Джеймс не обича да си играе сам. Обича Лего и да строи с играчки, но дори и тогава изглежда иска някой възрастен да играе с него. Това разказва една изнервена майка и добавя, че детето иска на всеки 5 минути да покаже докъде е стигнал с легото или конструктора.
Историята с Джеймс се повтаря и в предучилищната му група, където той непрекъснато търси вниманието на възрастен, който да играе с него. Съвсем малко време играе самостоятелно.
Ако и вашето дете е като Джеймс и не иска да си играе самó, това има и хубава страна. Фактът, че се справя добре в общуването с възрастни и други деца е положителен знак за израстването му като възрастен човек, казва доцент Джейн Хюс от Програмата за ранно образование и грижа за деца в Университета МакЮън в Едмънтън.
Въпреки това, обаче, детето няма винаги да има подкрепата и компанията на възрастен или друго дете, с които да играе, и трябва да свикне да се забавлява самичко. Ето някои стратегии как да го накарате да му е комфортно в собствената му компания.
Предупредете детето предварително, че ще го оставите само за няколко минути (кажете, например, че отивате да измиете чиниите), но не се отдалечавайте много и винаги се връщайте след обещаното време. С времето необходимостта да сте наблизо ще изчезне. Никога не се измъквайте зад гърба на детето, когато то не знае, че излизате - това само ще го изплаши и ще търси вниманието и компанията ви още по-настоятелно.
Съберете някои от играчките му, приберете ги в кутия някъде далеч от детето за няколко седмици. Когато му ги върнете, ще му изглеждат като нови играчки и ще го разсеят в моментите, когато не сте до него.
За да окуражат децата да са независими и да играят сами, родителите трябва да са модел на подражание в това. Предложете на детето да разгледа своя книга, докато вие четете до него, или го сложете на масата до вас с книжка за оцветяване, докато се занимавате с домашните сметки и документи. Има огромна полза от това да извършвате сходна дейност с децата, те гледат какво правите и имитират поведението ви. Те искат да са като вас.
Противно на схващането, самостоятелната игра не се появява от самосебе си, когато детето е самичко - всъщност се заражда, когато детето играе с други. Часовете, прекарани в игра на драконови боеве, криеница и "приспиване на бебета" с други деца ще заредят въображението на детето за времето, когато е самó вкъщи. Чрез играта с други детето ще се научи да чака реда си и да играе различни роли - умения, които са му необходими, за да запълнят времето и въображението му, когато вие не можете (или не искате) да го забавлявате.
Признайте нуждата му от внимание, като го въвлечете в това, което правите. Помолете го да ви помогне с миенето на чиниите, сгъването на дрехите, събирането на падналите листа от дървото в двора или почистването на масата след вечеря. То ще има с какво да се занимава, докато вие си свършите работата, а и накрая у детето се създава усещането, че е свършило нещо и постигнало е нещо самичко.
Не забравяйте, че макар със сигурност да е по-лесно за вас, ако детето се забавлява самó за час, трябва да гледате на това начинание като процес. Не карайте детето насила да играе самичко и не се паникьосвайте, ако процесът отнема повече време.
Помните ли Джеймс от началото на тази публикация? Сега той прекарва по няколко минути да си играе сам с "преоткрити" отново части Лего и майка му гледа на това самоинициативно заиграване като на положителен знак.
Експерите съветват да приучите детето да играе самó, когато вие самата разполагате с много време, за да сте спокойна и търпелива. Ако на детето не му се удава да си играе само, а вие го карате едва ли не насила, защото сте подложена на стрес (в очакване на гости след малко, например), и вие, и детето ще се стресирате и разстроите.
В какво се превръщаме благодарение на децата си - това е един въпрос, който някои от нас си задават след тежки и безсънни нощи, в които детето е имало сто хиляди градуса температура, или в спокойни следобеди, в които сме успели да опънем крак и ТОЧНО ТОГАВА детето пада с леген вода върху котката, и настъпва адът! Текстът днес ни беше изпратен на пощата от майка, която желае да остане анонимна и ние ще уважим желанието ѝ, докато четем и се смеем!
******************************
Не, не става дума за огърлица от хартиени цветя и макарони, направена в час по трудово, или за аквариума, сглобен от подръчни рециклирани материали, който всъщност прилича на нищо подобно, направено от тоалетна хартия, клечки за зъби, кори за яйца и едни стари обици. Ако настане апокалипсис, само от проектите по домашен бит и техника (или както ние си го знаем – трудово) ще оцелеем поне месец, ще имаме достатъчно хартия, спагети, макарони, вълна, сушени плодове и ядки.
Не става дума и за „шапката за пръст“, която синът ми сглоби от лейкопласт и изрезки от вестник. Най-накрая този световен проблем със студения пръст бе решен от иновативния мозък на едно 6-годишно!
Става дума за това как децата ни променят, как правят от нас нещо друго. Децата ни правят щастливи. Карат ни да се гордеем. Докарват ни до състояния, в които искаме да се заключим от вътрешната страна на банята с опаковка шоколадови бисквити и да се спотайваме там поне 48 минути. Още от раждането си, децата ни променят и правят от нас:
Съвсем буквално. Повечето жени качват 10-15 килограма по време на бременността, но има и такива, които удвояват теглото си и след раждането им остава толкова много провиснала кожа, че спокойно могат да я вдигнат като знаме и да обявят война на съседна държава. Освен чисто буквалната полза като мека възглавница, ние ставаме и емоционална такава. Виждаме лицата на децата си във всеки репортаж за гладуващи, изпосталели дечица по телевизията и преживяваме всичката тази болка, сгушени в собствената си нова същност на емоционална възглавница. Прилошава ни от страх и гняв, когато чуем думата „педофили“, стискаме гневно емоционалната възглавница. Допреди раждането може и да сме били здрави и корави бойни машини, които не се трогват от нищо, но сега сме чупливи и милозливи, и имаме нужда от вътрешно гушване и успокоение в новата ни същност на огромна мека възглавница, която поема целия поток емоции.
След раждането на децата, се хващам, че казвам неща като „Само гледай, без да пипаш!“, което е абсолютно същата фраза, която чувах всеки ден като дете! Дори още кънти в главата ми с интонацията и гласа на майка ми, като малка мушичка, която се блъска в ухото ми и потиска всяка любопитна протегната ръчичка към нещо ново пред детското ми лице. И все пак, ето ме мен днес, толкова години по-късно, да казвам същото на своите деца по същия повод, сигурно и със същата интонация!
Не мога да кажа, че да съм като майка ми е нещо лошо. Тя беше фантастична майка, просто забелязвам как децата ми ме превръщат в същото, което вероятно аз съм направила от нея.
През по-голямата част от времето преди да забременея бях много мила и сладка женичка, дори и в моменти, когато е трябвало да съм по-твърда и неотстъпчива. Не знам как се получи, но майчинството успя да изкара от дълбините на характера ми някакъв инстинкт на мечка към малките ѝ. Особено ако някой се заяжда с децата ми - тогава е все едно, че се заяжда с мен лично. Това е нещо като постоянен ПМС, умножен по 10. Помня първият път, когато почти скочих на бой, за да защитя сина си, изненадах дори и себе си, изобщо не се опитах да проведа смислен разговор с ответната страна като възрастен и улегнал човек, направо скочих озъбена напред*...
По същия начин по-малко ми пука за грубостите на хората или за липсата на възпитание у тях. Или децата са ме направили по-търпелива, или по-апатична.
*възможно е и малко да поостарявам и да ставам изнервена педантична бабичка, която не търпи критика...
Бих похарчила и последния си лев за децата. Веднага променям графика си, за да съобразя програмата с техните събития и уговорки. Мога да прекарам цял ден в зоопарка с децата. Отказвам се от идеята да пия кафе с приятели и вместо това отивам с децата на разходка в парка (наистина!). Обичам ги повече от себе си и правя всичко това и още много, защото искам да растат щастливи и обичани. Дали те го оценяват? За Бога, не. Те са просто деца. И понеже и аз самата съм била дете някога, знам, че децата нямат никаква идея какво правят родителите им и понякога от какво се отказват в името на децата си, поне докато децата не пораснат, за да могат самите те да бъдат родители.
Затова, може би сега е един подходящ момент да благодаря на родителите си за всичко, което са правили за мен, а аз съм приемала за даденост! Знам, че някой ден вероятно и моето дете ще го разбере.
