С покрепата на HiPP
Полудели ли сме, че ви даваме идеи какво да правят децата ви на плажа? То не е ли ясно, ще попитате. Ще се плискат във водата, ще ровят в пясъка, ще ви опъват нервичките. Дай на детето лопатка, кофичка и килограм пясък и не го търси повече – това си е работеща формула за няколко минути спокойствие, но всички знаем, че децата имат невероятната способност да се отегчават от всичко за около 3,5 милисекунди.
Ето защо решихме да съставим списък от няколко неща, които може да правите с децата на плажа (или пък да ги оставите да си ги правят сами). И ви пожелаваме да успеете да изпиете един коктейл с чадърче на спокойствие!
Направете списък с предмети, които децата да търсят на плажа – водорасли, миди, камъчета, рапани. Дайте им списъка и им кажете, че има награда сладолед за този, който намери най-много неща. Може да има бонус точки и за бързина. Разбира се, може да сложите в списъка и нещо неоткриваемо на плажа и да лежите блажено на кърпата, докато децата ви се мъчат да намерят тиган в пясъка.
Децата едва ли ще откажат едно забавно състезание, което включва тичане по пясъка и пълнене на кофи с вода. Дайте на всяко дете плажна кофа и пластмасова бутилка или чаша. Поставете всички кофи в един ред върху пясъка. При сигнал, подаден от вас, децата трябва да вземат своите бутилки/чаши и да тичат към морето, за да ги напълнят с вода. След това те ще изтичат обратно, за да излеят събраната вода в съответните си кофи. Първото дете, което напълни кофата си, печели състезанието (и една варена царевица).
Забодете в пясъка пред вас редица от десетина на брой пръчки/сламки (войници) не по-високи от една длан. Същото направете и пред детето си (или пред всички деца, с които сте имали неблагоразумието да отидете на плаж). Разстоянието между редиците трябва да е поне няколко крачки. Вземете мълко камъче, топче или рапанче в ръка и с него всеки един от вас, последователно, трябва да започне да се цели към пръчките на противниковия отбор. Първият, който успее да свали пръчките на „враговете си“, е победителят.
Вземете пръчка и начертайте в пясъка поле за игра на морски шах. Останалото е ясно – играйте, отбелязвайте си ходовете и чертайте отново! Измислете колко на брой игри ще изиграете, за да може накрая да определите победител.
Защо пък да не объркаме малко понятията на децата и да не ги накараме да направят един снежен човек на плажа. С мокър пясък идеално ще се оформи „снежен“ човек. Вместо зимна шапка, му сложете шапка с козирка, за очи използвайте мидички, камъчета за копчета, а носът му може да е кочан царевица вместо морков. Нека децата да развихрят въображението си и да му сложат всякакви плажни аксесоари!
С подкрепата на HiPP
Плаж, слънце и... здравословен снакс с HiPP!
Kогато чадърът е разпънат, кофичките са подредени, а детето иска „нещо за хапване“, идва моментът за здравословен избор, който не изисква компромиси.
HiPP БИО СНАКСОВЕ ЗА ДЕЦА са перфектният спътник за морските приключения – леки, вкусни, удобни за хващане с малки ръчички и най-важното – здравословни!
• Без добавена захар и изкуствени добавки.
• С подбрани БИО съставки.
• Разработени съвместно с диетолози – идеални от 1 годинка
• Лесни за носене, без разтичане, без лепкави ръчички.
Докато децата копаят тунели в пясъка, вие може да сте спокойни – те хапват нещо наистина добро. Снаксовете HiPP са не просто вкусни, а и здравословни – точно както трябва да бъде.
HiPP на плажа – защото здравословното хранене няма ваканция!
Всички деца, независимо дали са продукт на хипарското поколение, родени са в зората на демокрацията, или са от ерата на електрическите автомобили, тръгнат ли за морето, задават един и същ въпрос. Него не го ловят политически доктрини, не го спъват разликите в родителския подход на отглеждане. Ехото му кънти през консервативни и либерални семейства...
Ако тръгвате от София за Синеморец, е възможно да чуете питанката около 234 пъти, защото при първото задаване още сте на „Цариградско шосе“. Следва втори път, точно когато ви посреща знакът за начало на магистрала „Тракия“. То пък една магистрала! Но не се отклонявайте, бъдете праволинейни като детето на задната седалка, което умее да трансформира ГОЛЕМИЯ ВЪПРОС всякак, без да променя смисъла му.
В кратките паузи без нужда от отговор колко ча́са, превърнати в секунди, остават до морето, детето обикновено или си припява, или е гладно, или му се пишка. А е възможно и да следи скоростомера и аха да минете 140 км/час на магистралата, и до ушите ви достига: „МАЙКО МИЛА, тая жена с колко кара?!“
След има-няма стотина – двеста дупки по аутобана, сякаш изкопани от цял квартал варани, много „Ооооо, още много ли оставаааааааа?“ и около дузина ситуации с тирове, които изпреварват други тирове и запушват лявата лента на магистралата, разбира се, с „грижа“ за вашия комфорт и сигурност, СТИГНАХМЕ.
Оттук нататък почивката протича по различен начин в зависимост от годините на главния герой, а от съществено значение е и дали протагонистът е един. С други думи – зависи от децата и от броя им.
Когато синът ми беше на 2 години например, избрахме да симулираме почивка в Гърция, в спокоен къмпинг и на плаж, който виждахме от палатката. Мястото много скоро след нашето пристигане се сбогува с тишината, защото 2-годишният тайфун тичаше с крясъци към няколкото петела и кокошки от съседен двор, истерично отказваше да се къпе под душа след плаж, а нуждата от климатик и меко легло в стая със стени бяха също толкова крещящи, че това се превърна в последното ни къмпингуване.
Искахме да замажем лъжливите си опити за ваканция с потапянето в морските вълни и с лежерно четене на книга под чадъра. Но не бяхме предвидили, че желанията на детето ще се разминават драстично с нашите.
Търкалянето в пясъка, плискането на вода в повече от възможните посоки и бягството от слънцезащитното мляко катастрофираха в помпозното разрушаване на пясъчния замък на две 6-годишни момиченца, които аха да обявят имота за продан. Не щеш ли, две по-бързи от мисълта им крачета на 2-годишен щурак сринаха замъка с… пясъка. За издържането на ревовете после и разправиите с таткото на 6-годишните дами от строителния бизнес вече си беше нужно отварянето на една бира.
Още не сме свършили, скрол надолу
С годините нивото на ескалация спадна, а ходенето на море все повече се доближава до онова, което си спомням, че преди наричах почивка. Е, може би под „доближава се“ имам предвид, че до постигането ѝ отново остава горе-долу толкова време, колкото до завършването на магистрала „Хемус“.
Но пък значителните усилия в построяването на спокойствие и мир са налице. Ако преди 3–4 години детето преживяваше всяка сутрин на морето като своеобразен Джулай, събуждайки всички с изгрева, днес – на почти 7 – вече увещава възрастните да останем „още малко“ в емблематичния бар „Кораба“ в Синеморец. И под „още малко“ човекът визира да си легнем най-рано в полунощ.
За първи път тази година се наложи и да го убеждавам да ходим на плаж, тъй като на прага на училищната възраст той си науми, че е достатъчно голям, за да остане в стаята и да ни чака с часове там. Не му се получи.
Сякаш с годините децата започват по естествен начин да дават малко въздух на себе си, но и на на нас, големите. И един ден почивката с дете вероятно ще е почивка, каквато си я спомняме – с липса на технологии, с повече тишина, с много време за книги…
„Децата“ обаче ще са почти на 18, а редом с почивката ще носим носталгията по подвижната лудница, която са създавали на плажа като малки. Но бързо ще ни мине и ще си починем истински!
Ходенето на море принципно трябва да е забавление и почивка. И доста често е така, макар че има и изключения. Каквото е и тази случка, разказана от Анжела Петрова, част от конкурса ни за летни истории.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила.
Нашето семейство е известнo с това, че никой не ни кани на сватба. Не е чак никой, но да кажем, че се случва натрапчиво рядко. То аз дълго чаках и избирах мъж – дето се вика, поживях си. А пък този, дето го чаках, се оказа, че си купонясвал в Германия. Каза ми после, че ходил да учи, че и да работи там. Реших, че съм ударила джакпота с този немски възпитаниk и леко вирнах нос.
Та докато дойде и ме види, па и ме „хареше“ (както казват в родния ми град), малко се забавихме във времето и куцо и сакато вече се бе бракосъчетало, докато смъртта ги раздели (може и колежката, съседката или някоя едрогърда мома – героините са различни, но схемата е една и съща).
Никакви сватби, кръщенета, погачи, новобрански, прощъпулници или каквото и да било друго. И както неведнъж се е доказало в историята, след затишието следва буря. Както си живеехме тихо, кротко, смахнато и леко изнервено от прословутото НВО след четвърти клас, се озовахме с покана.
И за да е по-запомнящо се организирането, поканите от една станаха две. А за да е по-интензивно изживяването, двете тържества се оказаха в две различни населени места.
Учудващо не бяха на една дата (три пъти гледах да се уверя), но пък са за едно лято. То долу-горе същата работа. Нали знаете колко е лятото? Набързо събереш багажа, покрещиш по плажа, после и по планината и хайде пак на опашка пред кабинета на личната за здравно-профилактична карта.
Ще си кажете: "Какво толкова, две морски сватби за едно лято.". Е да, ама не. Нали помните като казах, че дълго избирах мъж? Гледах, избирах, уж внимавах и накрая хоп – късата клечка. Къде дремах, та изтървах тая малка подробност, не знам. Значи, говоря за 10 от 10 по топ скалата на Северозапада, нооо с голям „бонус“. Той притежава нестихващ, всеобхватен, лавинообразен и на моменти припрян устрем за планиране, оптимизиране, организиране, синхронизиране, ъпдейтване, разчертаване и каквото още се сещате. Влече го, а и му се отдава.
И то още по шашкън пладне в първата събота след Свети дух през лято 2021. Всяка наченка за промяна би причинила стрес в подредената му душа, отлично знам това. Е, да ама нали в раздел невъзможни мечти в органайзера ти пише „сватба“ и чака да ѝ туриш отметка. И хей го на, започва да мисли, сумти и поглажда брада-как да намести те тия две сватби в това едно лято. Моята волна душа, колкото и да не разбира преживявания от такъв тип и интензитет, се опитва да проявява мълчаливо разбиране. С годините хванах цаката. Доловя ли тази енергия да витае из къщата, тутакси проветрявам от източни прозорци и паля паоло санто, тамян и салвия, започвам да дрънча с тибетски звънкови купи и поднасям питателна храна през равни времеви интервали, че да нямаме допълнителни стресове. Дори децата мълчат и с поглед се разбират…..могло значи. Обаче аз си знам, че всичко е в мои ръце и съм спокойна. Привечер, седем минути след залез, с дълга рокля от органик котон и спуснати коси, заела боса поза лотос, изпращам намерение към Вселената, с потупване по точките за позитивни утвърждения, с молба да ни подреди лятото по най-добрия начин, с любов и светлина и като се събудя сутринта всичко е нагласено, усещам го просто…през сърдечна чакра. Ама кой ти го признава?
Но ето на, идва 15-ти юни. Мятаме набързо китки и дарове на учителките, грабваме свидетелствата за завършен клас, отново се прокрадва мисълта „Дали не сгрешихме с това училище“, пак одумваме безсмислието на НВО-то и си пожелаваме „Хубаво лято“. И ето тук чух как лятото се скъсва от смях. Ама нали още се уча кои вселенски знаци да приемам и кои не, нещо се отплеснах и този го игнорирах. Усетих се, ама вече бе късно. Забелязвате ли как въртя суча и за лято 2023 нищо не казвам?
То не ми се и пише. Пие ми се. И да ви кажа честно - пия си под една палма на първия ръкав. Опънала съм бедро до басейна на хотел 4*, защото на плажа пясък не намерих, не че тук видях четири звезди. А около мен реват деца в малкия басейн, в големия се вихри с гръмка музика аква зумба, тичат фалшиво ангажирани аниматори, майки ту летят подир наследниците, ту се карат на татковците, бащите целят кош с наакани памперси, един юнак реже рамка на бара с флекс, барманката пък пълни чаши от едни маркучи с течност с причудливи цветове и всички олинклузив пипъл ги разнасят, разливат и пият ли пият, че се и радват. Сигурна съм, че тая мома от бара, по обед с единия маркуч налива и цикън суп или пък фис суп. А от тая палма, под която пия, още капе инсектицид, дето сутринта го разпръскаха към 6:00, с оная шумната машина, че всички да се събудят и да си затворят терасите, а не да се издушат от тая химия.
Ама аз идвам от оня плаж в Царево. Аз знам, че щом онова съм преживяла, мене нищо ни мой мъ събори. Този тежък и задушлив аромат, най-много да ми поразчисти ешерихията коли дето си мисля, че нося от нашето море. Ама искала съм Гърция, те ми Гърция, мълча си…почти. Защо се омъжих за директор аз, ако ни мъ завиде по ръкавити на Халкидикиту? И той ми угажда и ме води. Ето на, второ лято вече. Аз я обичам Гърция… по свой начин. Всички хора дето познавам обичат да ходят в Гърция. И аз обичам, ама да си тръгвам от там и да не се сещам ни за нея, ни за обитателите ѝ. Но нали гледам да съм в тренда и веднъж в годината да стъпя по земите на древна Елада, та търпя. Добре де, харесвам нещо гръцко. Сещате ли се за една песен на оня чаровник Никос Вертис, ама от лайфа, дето е като “Жѝвим да те во̀лим” на онзи сръбски певец, ама звучи малко по кахърно…да ме прощават братята сърби.
Та тръгнах да ви разправям, че доживяхме 16-ти юни и по трети петли и изопнати нерви, колата бе натъпкана с връх, рибките дадени у едните съседи, кучето - завещано на другите, а доматите в градината бяха оставени под открито небе, но не и на произвола на съдбата. Бях подсигурила щастливото им био бъдеще, като бях изпратила позитивно намерение към вселената с молба за дъжд веднъж седмично и ако не е много нахално да е към седем сутринта.
където е класирана да участва малката ни балеринка. След десетина дни, шест танца, 6735 въпроса „Кога ще стигнем?“, 8206 запитвания „Колко остава?“, 308 желания за лакомство от бензиностанция, 5 пъти „Ака ми се?“ в неподходящ момент, само осем пъти „Пишка ми се“ и стотина опита за достъп до екран пак се озоваваме у дома…за 23 минути.
Имах време да пусна една пералня, да гушна кучето, да надена на юнака анцуг, кори, чорапи, бутонки и хайде на стадиона. Това събитие за нас приключи бързо, защото мамин сладък не обича да се поти и просто спира да тича по терена и тренера го вади от игра. Но детето иска да е футболист и аз го подкрепям. Не съм като майките през 82-ра да му плесна два шамара и да го откажа от футбола с думите: „Ще ти дам аз един футбол. В нашата фамилия футболисти няма“.
След турнира имах трийсетина часа за разопаковане и опаковане на багаж. Пуснах 6 перални и 8 сушилни. Още се чудя откъде дойде това разминаване. Стъкмих пак куфарите, натъпкахме ги в колата, приклещихме там и децата, аха да тръгнем и гледам кучето тръгнало да изпада в депресия, че пак го оставяме. Разрових в дамската чанта, грабнах шишенце с австралийски цветни есенции и мигом ѝ капнах на езичето, че да се посъвземе. Капнах и във водичката, хей така, за всеки случай. Въпреки че като знам от какви дупки са ме вадили тия капки, бях сигурна, че и първата дозичка щеше да я вдигне.
Спомен нямам как сме стигнали Созопол, че сме се нагласили и запътили за ресторанта. Но едно знам. Пристигайки грабнах карта на този голям комплекс, набеден за луксозен, и разучих периметъра. Бях открила само една потенциална заплаха и я отстраних. Всичко беше оградено със здрава ограда, не можеше да излезеш без карта за достъп или пък да влезеш, имаше площадка за малката и футболно игрище за сина, няколко пункта с охрана, подвеждащо добре изглеждаше ситуацията. И се подведох. Добре че пъхнах в джобчето на детето моя телефон – явно започвам да развивам сензитивност от медитациите.
Още не сме свършили, скрол надолу
На мен мечтата ми бе едно хоро, един блус и една ракия на тая сватба. То с тази рокля и тия токчета нямаше как да мога повече. Така си мислих, ама излезе, че съм се объркала. Само след минути, аз бях преметнала роклята през рамо, заела аеродинамична форма и пръхтях (а си мислех, че тичам) по една тъмна стръмна улица към гората на върха на един хълм, ама под лунна светлина. След 15–20 минути вече бях горе и победоносно забивах българския флаг. Истината е, че детето се обади от това място, плачейки, че не знае как да се върне, защото е много тъмно. И верно беше тъмно като в гъ... гъсталак, да кажем. Върнах се до оградата на комплекса и взех едно момче от охраната да търси с мен детето. Намерихме го след известно време, прегръщахме се, детето ридае, аз роня сълзи от щастие, оня хубавец взе и той да подсмърча.
Много мил момент беше, като от филмите, само Брус Уилис ми липсваше. И в този момент момчето от охраната, леко прикривайки сълзите си, ме пита: „Госпожа, вие защо сте тичала в тъмното дотук, а не ви докараха с голф количка от рецепция?“ Причерня ми. Че нали точно тази елементарна частица от рецепция е изпратила дете без родител вън от комплекса до игрище, което е към комплекса, но за зла участ е извън него, и същият този избит електрон ме изпрати по тоя хълм, като споделих за възникналия проблем. Когато се съвзех от въпроса и отново виждах цветно, вече редях монолог на рецепция. Смятам, че преживях първата си телепортация. Знаех си, че с помощта на Вселената, редовна медитация, точните мудри и позитивните утвърждения, аз ще се докосна до тази сила, и то точно на Джулай морнинга. Нека силата бъде и с вас. Омм!
И ето стигнахме до 1 юли 2023 г. Ама като знам какво следва, ще отскоча за още едно мохито. Като се посъвзема, мога да ви разкажа за следващия ден в този комплекс, набеден за луксозен. Денят, в който един сервитьор изтърва поднос с чаши, и мамин сладък, както си вземаше краставички, получи толкова дълбока прободна рана, че сякаш му бях закрепила роза дамасцена на крака. А пък да не решите, че спешното в Созопол е там, дето Google Maps ви изпраща. Не, на друго място е. То не знам и защо ми трябваше да го търся. Ние толкова пъти сме били в Пирогов, че вече съм наясно с протокола при повечето спешни ситуации. И всичко си нося, само иглата и конеца бях си забравила.
Докторката в Созопол отчете моята опитност на база уверения ми поглед и спокойното ми ритмично дишане, дезинфекцира ме, поднесе ми на тепсия всичко необходимо и ми вика: „Нали ще го лепнеш, че тук имам човек със стягане в гърдите?“ Аз като видях жена му на онзи клетник, ми стана ясно, че нищо му няма, а просто е искал да полежи на спокойствие и тишина, ама нищо не казах. Лепя, мълча, пак лепя, то шурти кръв и решавам да шия, че да не изтърва детето. Леко се оглеждам за дефибрилатор. То лепенки няма, аз за апаратура се озъртам.
Овладяхме ситуацията. Изтичах до колата, грабнах от малката една лепенка с Елза и Ана и прихванах тая дупка от двата края. Абе, друг път ще ви го разправям, че още се напрягам. Ще отскоча за още едно питие и ако се посъвзема, ще ви напиша за следващия ден, когато отидохме в Царево. Доста късно разбрах, че е било грешка, но нали не гледам телевизия, изпуснала съм оная блага вест за заразата с ешерихия коли, стафилококи, стрептококи, херпес, извънземни и др. Взехме оттам каквото можахме. Една вълна ми донесе щедър бонус, под формата на дънер, който ме шибна и отнесе. Сцепи ми крака, ама на мен ми бе останало лепилце от детето и окото ми не мигна.
Ще се наложи да спра тук, че се сетих, че оставих детето на училище за водолази, а гледам, че е ретрограден Меркурий и всеки знае, че този период не е подходящ за нови начинания. После ще допиша, защото заслужавате да знаете защо на 31 август 2023 г. още преди да си измия зъбите, аз удрям глътка узо. Ама узото не е като нашата ракия. С ракия можеш да решиш всякакъв проблем и да излекуваш всичко, знаете. С узо просто можеш да преживееш престоя в Гърция. Неслучайно мъжът ми (във вътрешна борба между немското си образование и северозападния си произход) често се чуди как да поздрави местните: с „Калимера“, с „Калиспера“ или с „Калимайка ви дее.а“…
Люси Стаменова е тук с епична история за едно още по-епично прибиране от морето, в която важна позиция заема възловата дестинация Павликени.
Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и спечелете за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Ходя на море сама с детето, понастоящем на 7. Не че си няма и баща, но баща му не се наема с такива издевателства. Не шофирам, така че се възползваме главно от удоволствията на обществения превоз.
Удобството за 36 минути да си във Варна обаче си има цена, която платихме на връщане. С лихвите! За самата почивка няма какво толкова да разказвам – аз пипнах стомашен вирус, а детето ми скъса нервите, обичайните неща, но връщането се оказа в най-добрите традиции на БДЖ.
Приготвям се надлежно да си живеем 5–6 часа в него до Роман, където ще стоваря малкия при родителите ми за остатъка от лятото. Малко след тръгването разбирам, че има катастрофа около Павликени и останалите влакове са заменени с автобуси в участъка. Питам кондуктора, той от мен научава, клетият. Влизаме в Горна Оряховица с уверението, че „нищо не казват за нашия влак“. Внезапно и ненадейно обаче се дава заповед да опразним влака и да БЪРЗАМЕ!
ТИЧАМ – с дете, две торби, емнайсе бутилки с течности в тях, солети и в добавка 65 литра раница, от която стърчат плажен чадър и лопата. Детето носи още 14 литра, пълни с панда, камила, рапан и джапанки. Спираме да галопираме насред гъста тълпа прегрели хора. Почвам да се чудя кога пък са слезли от влака.
Влизаме в „Надеждата“ и купонът започва. Три-четири надъхани момъка скандират „БЪРЗАМЕ ЗА МАЧ! ПЛЕВЕН Е ПРЕД НАС!“. Идели от Добрич за (явно) титаничното дерби Спартак Плевен – Добруджа. В рейсчето всички си ставаме близки. Споделяме пот, аромат, рецепти за тутманик и ракия, разказват се морски свалки и се откриват далечни роднини.
При всеки по-отчаян вопъл „Де туй Павликени, м@кя му!?“ винаги се намира някой достатъчно гъвкав да извади телефон, да види в Google Maps и да извика достатъчно силно, та всички да се успокоим, че все пак надежда има.
Аз не смея да се обадя, в автобусчето има климатик, но от него можем да се възползваме само пресованите в правилния ъгъл. Чувствам се невероятен късметлия. Детето от отчаяние спира да дърдори. Футболните фенове установяват, че мачът е започнал, Плевен се превръща в тиква и може би е най-добре да не слизат от автобуса, а да се върнат към Горна Оряховица, този път смачкани с клетниците в посока Варна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Там разбирам, че хората от предния влак не си пътуват вече щастливо за София, а кротко са чакали над три часа в Горна Оряховица да дойдем ние и заедно да се натъпчем в единствената композиция, чакаща на Павликени. Тая подробност я научавам след упорит разпит на всеки гаров служител, когото мерна, а те повечето нищо не знаят. Преди да тръгнем, става ясно, че два-три куфара мистериозно (или не толкова) са хартисали в Горна Оряховица и ще дойдат със следващия влак. Изчакваме още два-три автобуса с хора и потегляме с има-няма два часа закъснение (за нас, за други – пет).
Като свикнала на тия неща не се впечатлявам особено, хиля се, детето пита що не се върнахме със самолет. Ми щото няма летище на село, само заради това!
Снимка: Люси Стаменова
Валентина Стоичкова сподели с нас някои от летните бисери на внучето си. Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и участвайте за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Преди няколко години попаднах във Facebook на страницата Майко Mила. Беше обявен пак конкурс за летни случки с децата. Разказах моята отпреди години, когато заведох сама на море дъщеря ми на 7 години ,племенника ми на 12 и сина на една приятелка. Публикуваха преживяванията ни, за което много благодаря.
Девойката е на 4 години, Анабел се казва, Лъв по зодия и като застане на „Ф“ и вдигне едната вежда е доста опасна... Бърборана – на кого ли се е метнала, след като си има баба, която е учителка (аз/)? Изпях ѝ веднъж песента за село Бреница, където вино кара воденица с идеята, че прекалено говори, и детето схвана намека, но ми прости. Това лято я гледахме доста време на морето и съм запомнила доста нейни бисери, които споделям за кОнкурса.
1. Край басейна си играе с едно момиченце, ние седим наблизо. Тя ни сочи и казва: „А това са баба Валя и дядо Васко. Те много ме обичат и ми дават баница, айрян, а понякога и таратор.“
2. Ще излизаме на разходка. Аз си обувам сандалите, които тя вижда за пръв път и възкликва: „Бабо, ти нови сКандали ли имаш???“
3. Дядо ѝ ми маже гърба с плажно масло. Тя ни наблюдава и казва: „И тати така маже мама“. И след секунда размисъл обобщава: „Хората се женят, за да си мажат гърбовете на плажа!“
4. Седим привечер на терасата на салата и ракийка. Тя наднича, вижда чашките и се изненадва: „Бабо, ама и ти ли пиеш ракия? Ракия пият само момчетата, ти си момиче!“
5. Имам си любим лаф, който обичам да употребявам – за комшийката Гичка, а Анабел като го чу, в нейна интерпретация стана за комшийката Дъгичка.
Има още много подобни бисери, но споделих тия, на които много се смяхме. Внуците са последната ни и най-чиста любов и дай Боже на всеки да се случи в живота му!
Цветелина Димитрова се включва в конкурса ни „Истории от лято 2023“ с разказа си за апокалипсиса, наречен „Първо море с малко дете“.
Разкажете ни вашите летни истории на konkursmaikomila@gmail.com и участвайте за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Нека ви разкажа за нашето първо море с моето момиченце. Когато потеглихме в не толкова ранното утро на 1 юли, дъщеря ми беше на година и четири месеца. Миналата година по същото време през ден ревях, защото си мислех, че не мога да я заведа на море, че не ѝ осигурявам добър живот и какви ли не подобни мисли. И то не за друго, а просто умирах от страх да съм другаде, освен вкъщи.
Та, може би за да не слуша тези драматизации отново, баща ми ме накара да направя резервация за море още от февруари с уговорката, че той ще ни закара и ще ни вземе. Мястото, което избра, беше затворен комплекс – семеен хотел на километър от Китен. Закуска включена, ресторант наличен, магазинче за най-необходимото и не последно по важност – ЛЕКАР. Нали все пак, ако нещо... Че бая се наслушах оттук-оттам какво може да се случи.
То пясък в окото и след това болница в Бургас. То преди двегодишна възраст ако хване вирус, се обезводнява бързо и... болница. Естествено цялата ти почивка минава в болницата. Та този лекар не че щеше да предотврати болницата в крайна сметка, но поне някакво мнение да даде, успокоително си е да го има. За капак точно преди да заминем прочетох и „Бягство от затвора“ в клиниката по детски болести“.
Някоя по-свястна пижама, може би чаши, чинии, памперси, играчки, занимавки, дълъг панталон, че космите ще вземат да пораснат, пък къде ще ги оправям. Ами ако дупчат детето ми непрекъснато за кръвни изследвания, за системи? По-лошо – ако не ми позволяват да съм при нея, докато го правят? Въпреки че не е от най-ящните, ако е гладна? Доплака ми се.
Нашата педиатърка, нали си ме познава какво шубе съм, услужливо ми написа рецепта за диария, повръщане, друг препарат ако акото е леко кашаво. Все пак някои хора се запичат на друго място, някои – обратно, но ние не знаем моето дете от кои е все още.
Написа ми план за действие при температура, гърло и т.н. В крайна сметка дадох два пъти по 70–80 лв. за всички неща, които можеха да ми потрябват за апокалипсиса „С деца на море”. Изгледах видео урок от Анди за Първа помощ при спешни случаи – най-важното как да промием окото, ако влезе нещо.
Отиваме да сменим въздуха, обстановката, трите редовни площадки. Отиваме детето ми да диша чист въздух, да ходи по пясъка, да види МОРЕТО. Да, няма да е приятно всичко, което евентуално може да се случи, но това не означава, че няма да минем през него, ако се наложи, и че ще трябва да си стоим в апартамента, без да мърдаме.
На 1 юли бодри и свежи потегляме аз, дъщеря ми, майка ми, която ще остане с нас, и баща ми, който само ще ни закара. След няколко нови дребни играчки, две книжки и сокче виждам как очичките на момиченцето ми започват да се затварят. Перфектно! Да поспи малко и сме там. Още едно две примигвания и... не. Протегна ръце към мен и зарева с пълно гърло, сякаш съм я заляла с вряла вода. Това е просто кошмарно. Поглеждам баща ми, шофира с малко над сто и двайсет. Няма как, взимам я. На 68-я километър вече спи на ръката ми почти по корем. Час и малко не съм мръднала от първоначалната си поза.
Пясъкът ѝ хареса. Не я бях пускала в пясъчник и ѝ хареса. Дотолкова свикна с него, че започна да си полива главата с пясък и в крайна сметка успя да си напълни очите. Не знам как, но аз не се паникьосах. Ходих да я мия, плисках я здраво с вода, тя ревеше та се късаше. Ръба на долния клепач отвътре беше целия в пясък. Пясък излизаше от едното око до края на деня. Но не стигнахме до болница. Дори не си го и помислих.
Морето, от друга страна, я плашеше. Отиде до брега с дядо си да се намокри. После аз я водих. Смела е. Приближава се бързо, вълните я мокрят, а тя стиска малките си ръчички и през стиснати зъби съска. Може пък и студено да ѝ е. В следващите дни до плажа се стигаше и тръгваше трудно заради побитите на централно място люлки и пързалка. Малкото перпетуум мобиле явно беше в стадий на моторно развитие, та не спираше да се катери, слиза и пак, и пак. Много се ядосваше, че не може да се качи на пилона на чадъра и още повече се възмущаваше, че не се и опитвам да ѝ помогна.
Щом е гумено не се влиза в него. След това кандисах и надух пояса с еднорог, който баща ми беше купил. Като го видя, го гали, гушка, но да влезе в него – не. Накрая просто я взех на ръце и влязох на плиткото с нея. Като започнах да ѝ мокря крачетата, веднага се разписка. Влязох малко повече да я намокря и усетих някакво бълбукане между памперса и ръката си. Брей, какъв беше този насъбран въздух?!
Бързо-бързо излязохме, очевидно не ѝ допадаше. Стигнахме до шезлонгите и гледам – ако с цвят на праскова се стича от корема ми. Явно не е било въздух. И явно плажните памперси и за това не свършиха работа. Добре че неизползваното басейнче седи там самичко. Набързо се замих и потопих и нея. Такава работа ни свърши то.
Още не сме свършили, скрол надолу
По-късно същия ден гледам в басейна една майка с едно по-малко бебе – къпят се, то се радва, може би защото беше по-малко. Това е, длъжна съм да опитам. На следващия ден отново нагласена с плажни гащи и кратка молитвичка от моя страна да не се случва същото като в морето, влизаме постепенно в басейна. Слиза по стълбичките, мокри се. Взимам я и започвам да я возя по водата. Смее се, гледам хубаво ѝ е. Точно три секунди.
Ако можех да прочета мислите ѝ, щеше да е нещо подобно – „Майка ми пък иска да се правим, че плуваме. Не разбира ли колко по-хубаво е да преминаваш от големия басейн в малкия и обратно?“. И така 30 минути. После се разходихме по брега до скалите. Стигнахме до най-най-чистото и плитко местенце. Еми... не. Накрая просто се предадох.
Събуди се гореща, но после я покачи до 38,9. Дадох ѝ лекарство за смъкване на температурата и я оставих да си почива. Отидох на плажа сама. Йей, най-сетне моретоооо. Влизам, плувам, обаче все гледам към нашата тераса. Майната му на морето, моето врабче спи горе с температура.
Прибирането беше по-кошмарно и от пристигането. Още с качването в колата се започна едно пищене. Столчето едвам я усети и тя беше пак в мен. Баща ми спря на една бензиностанция в безсилието си какво да направи. Навън – 300 градуса. Някак се поуспокои малко, хапна, пи си лекарството и чак към Пловдив отново заспа.
Такова беше нашето първо море. Догодина ще отидем пак. И пак... и пак. Защото тя е сбъднатата ми мечта и няма нищо по-хубаво от това да я прегръщам на брега и да гледаме заедно морето.
Мария Славова ни изпрати своя текст за конкурса ни „Истории от лято 2023“.
Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Всеки сезон е своеобразно пътуване. За тези, които живеят на малки планети като Малкия Принц или в пустинята с приятелите на дъжда и мусоните, изменчивостта причинява главоболия, нарушава равновесието. В очакване на щастлив край лятото приближава вълните на морето като пътуване.
Ето и мой превод на стихотворение на американската поетеса Една Милей, което ме изкушава по време на почивката ми.
Железопътната диря е на мили далеч,
а денят нанася гръмко своите гласове,
няма влак, пресичащ всички дни,
но чувам пищящото свирене.
През нощта няма минаващ влак,
при все че нощта е за сънища и мечти.
Виждам неговите сажди червени в небето
и чувам машинното отделяне на пара.
Сърцето ми е топло от направени приятелства
и по-добре с приятелите да не съм будна.
Все още няма влак, който не бих хванала,
без значение къде отива.
В превод „лято“ означава събиране на лъчите в мечти, без да има нужда да се провежда съдебно разследване или да се включват проверки по неузаконени или неясни обстоятелства. Белите петна, предлагащи възможности за изследователски инициативи, ще изпратят и поезията на война. Защото в крайна сметка става дума за обичта и на глас да изречеш и да порасне.
Какво би означавала тишината, когато морето съзерцава. Колко хубаво звучат фрази от типа „море с бира“ или „море с лагер“, или „море с рокли“. Не защото на море се ходи с бански, а защото морето е в основата на случващото се. Около неговия бряг се завъртат чайките, които флиртуват с вятъра и се опитват да се преборят с него. В опита си да го надвият приличат на летни хвърчила.
Това лято методологията се изпръсква от вълните и блести с порязан блясък. Въобще какво означава доволен турист. Та дори и чайките отхапват от рапаните дотам, докъдето могат да достигнат с човките си. Не му стигат на Черно море котвите по дъното от пътуващите между заливите му екипажи, а трябва да набавя навици от крайбрежните и новодошли „комети“.
„Защото за суетните другите хора са почитатели.“
А. С. Екзюпери
И понеже морето не е никаква планета, но въпреки своята разкрепостеност поддържа порядък, трябва да кажа, че е много разговорливо.
Още не сме свършили, скрол надолу
чертая вълни по брега срещу морето,
за да му покажа, че знам, че прави обратното.
морето ми отвръща, че имам добри страни,
но сърцето ми е опасна зона
Черните списъци съществуват само в тефтерите на истински принцове. Когато трябва да решат някои много важни въпроси, те отделят забранените неща от тези, които си струват да бъдат подновени.
Много често любовта е гост на нашата планета и трябва да хванеш подходящия кораб или комета. На езика на розите лятото е жадно същество. Не знам защо някои хора си мислят, че обичаите не важат за почитатели. Лятото е щастливо дете.
Колкото и романтично да си представяте почивката на море с три деца, от които най-малкото на една година, все няма да ви се получи съвсем като в реалността. Пак е романтично, но по-скоро като епизод от „Сървайвър“, а не като по Розамунде Пилхер. Радост Димитрова ни разказва за своята ваканция и участва с този текст в конкурса ни „Истории от лято 2023“.
Включете се и вие, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
През юли тази година няколко семейства с ДЕЦА се събрахме, за да отидем заедно на море и да се отдадем на заслужена почивка и така дългоочакваното слънчево приключение. Бяхме оживен екипаж с деца от различни възрасти и споделена любов към морето, което смятахме, че е рeцепта както за веселие, така и за незабравими спомени.
Аз – майката от типа „нищо не може да ме спре, само да съм на море“, още с пристигането хукнах към плажа, за да реализирам целогодишните си блянове за коктейл в ръка, крака в пясъка, гледка към морето, усещане на морски бриз и любимите същества до мен. Страхотно, нали? Съпругът ми, моят най-верен помощник, винаги готов със слънцезащитен крем, закуски и привидно безкраен запас от надуваеми играчки, естествено ме придружаваше. Неговият ентусиазъм изглежда почти колкото моя. Представете си ни на плажа, влюбени, споделящи еднакви желания и вкусове за живота...
Към тази прекрасна картинка е редно да добавим и Мишо, най-големият от трите ни деца на почти 6 години, който е припознал себе си във вид морж или делфин и непрестанно се намира във водата без значение дали целият е в нея, или леко-полеко се присламчва с някоя част от тялото си към морето, понеже сто пъти съм казала да излезе от водата.
Четиригодишната Кари непрестанно се върти около батко си, но някак по-елегантно, по-плахо и по-грациозно. Тя е нашата красива и умна русалка, пристигаща на плажа винаги в тон с тенденциите и играеща тихо и кротко без значение във водата или на пясъка. Тя описва мечтата на всяка майка, когато си кажеш „искам да имам момиченце“.
И накрая последното попълнение в нашето семейство, малката Елена, едногодишното динамо, чието любопитство не знае граници.
Тя беше решена да вкуси всяка песъчинка за голямо наше забавление и огорчение. Всеки път, когато баща ѝ загребваше шепа пясък от малките ѝ ръчички, тя се кикотеше палаво, сякаш всичко това беше голяма игра.
Следващото кулинарно приключение на Елена включваше морска вода. Непрестанните ѝ опити да я пие се увенчаха в крайна сметка с успех. Не успявах да я наблюдавам постоянно, въпреки че я бях позиционирала близо до мен в едно малко басейнче, заблуждаваща сама себе си, че стои ли в него с няколко играчки, всичко ще бъде „цветя и рози“. Е да, ама не.
Единственото, което успях да опитам, беше коктейл с пясък и мрънкане. Пясъка от Елена, а мрънкането от другите двама, че не съм отишла, видиш ли, и аз да се цамбурна в морето с тях... Къде ти?! Това мое трето постъпление ме държеше толкова заета, че едва се сещах, че имам и други две деца.
Преживяванията обаче далеч не се сведоха само до плажа. Тъй като имахме изключително умната идея да наемем къща с басейн с току-що прохождащо дете, се наложи да усетим пълната сила от резултата на нашите решения. С течение на дните новооткритите умения за ходене на Eли превърнаха ваканционната къща в трасе за препятствия за малки деца. Тя се скиташе наоколо с решителност, преследваше чайки и изследваше всяко кътче на ваканционната къща.
Басейнът се превърна в магнит за безграничното ѝ любопитство и никой не можеше да я държи далеч от „големия син леген“. При всяко нейно самостоятелно приближаване към басейна естествено у мен се пораждаха наченки на инфарктни състояния и не успявах да се отпусна дори за секунда.
Той се зае с не леката задача да обгрижва по-големите деца, и да играе с тях, тъй като и те непрестанно искаха нещо или тичаха нанякъде с другите деца. Нищо че могат да ходят сами и не всяка тяхна стъпка е опит за самоубийство, и те са деца и имат собствен устрем за бели и забавления. Всяка секунда някой от родителите в компанията ни беше нащрек кой къде какво прави, има ли паднали деца, кой къде играе, чие дете плаче и всички ли са цели.
Един ден, вдъхновена от по-големите деца, които се пръскат наоколо, Елена поиска да влезе в басейна с пояса, който дотогава отказваше категорично. С радостен писък тя се втурна в плиткия край на басейна с размахване на крайници, които направиха така, че да изглежда, че се опитва да завладее самото море. „Плуващите“ приключения на Елена продължиха и през останалите дни и всеки път, когато тя се впускаше във водата, сякаш беше на мисия да завладее басейна.
В тези моменти забравях за изтощителното си тичане насам-натам покрай някое дете и се чувствах горда, че и това човече пораства, а аз, видиш ли, един ден ще се радвам на тези спомени и ще се тупам по рамото, че съм майка героиня. (Ще вметна само, че по принцип обичам да гледам на себе си като The Mother of Dragons.)
До края на петдневната ни почивка ваканционната къща, а и самият плаж, бяха видели своя справедлив дял от пясъчни закуски, глътки морска вода, викове на поизнервени майки, щастливи детски писъци и очарователни лудории в басейна. Всички семейства се смеехме, поплаквахме (сами разбирате, че и другите семейства с деца са усетили пълната сила на израза „с деца на море“) и създавахме спомени, които щяха да бъдат споделяни и ценени за години напред. В последния ни ден, когато слънцето залязваше, се събрахме, за да направим групова снимка, улавяйки радостта, любовта и чистия хаос, които определиха ваканцията ни.
Не ме разбирайте погрешно, обожавам децата си, но на море с три малки деца в компанията на семейства с други малки деца си е по-скоро приключение в режим „Сървайвър“, отколкото почивка.
Продължаваме с текстовете от нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Разказът и това автентично морско преживяване с три деца е на Ралица Бабаколова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Ооох… Чудо беше сякаш нашата ваканция и ми се стори, че би било интересно да я опиша, но не знам дали ще успея да пресъздам правилно ситуацията.
Съпругът ми е голям фен на южната ни съседка (Гърция, бел.ред.), в резултат на което много години подред ходим все там. Тук трябва да доуточня, че благоразположението на гореспоменатия е от ключова важност за доброто прекарване, а същият не признава нашето скъпо Черноморие (и държавата ни като цяло) като достойно за сравнение по чистота, красота, обслужване, плажна ивица, цени и други все такива безкрайни предимства на нашата съседка.
Аз, като далеч по-непретенциозен човек, имайки предвид трите деца на 11 години, 8 години и почти 100-годишното все още продължаващо кърмене на номер 3, която е на две години и половина, реших, че тази година ще бъда твърда и непреклонна в решението си да почиваме на нашето родно Черноморие, което ни е само на два часа път с кола, защото живеем в провинцията от три години насам.
Ми така де… Два часа – страшно примамлива оферта. Два часа е абсолютният лимит на време, в което има надежда за пътуване без повръщане (няма завои), ядене, почивки, тоалетна, писъци, въртене, извиване, тръшкане и блъскане от страна на трите прекрасни, мили, разнополови деца на задната седалка. В добавка на това, друго удобство, което приведох като несравнимо преимущество, е, че се уредихме в хотел на плажа при познати хора (кумове на брат му!), които дадоха доста прилична цена и две отделни стаи. Големите деца, самостоятелни – още една надежда за евентуално някакви моменти на спокойствие – два-три поне.
Така се случи, че датата на заминаване беше някъде десетина дни след сефтето ни в яслата, което гарантираше на 100%, че ще тръгнем с някакви данни за остра вирусна, бактериална или друга инфекция – класическите градински сополи, повръщане, гърло, разстройство и т.н.
И, да, разбира се, няколко дни преди заминаването ни започна едно подсмърчане от всички пет члена на семейството – кой повече, кой по-малко. Впоследствие се добави и кашлица с различно изразен интензитет при отделните индивиди. Но какво пък толкоз – с три деца, лекар, че и педиатър, мен една кашлица и едни сополи ли ще ме уплашат?! В този полузакрепен, полуздрав, полуболен вид милото ни семейство благополучно и бързо (оказах се права за двата часа) стигна до местонахождението.
Разговорите на висок тон с тенденция към нарастване на напрежението започнаха още със слизането и настаняването – кой точно на кого трябва да помогне, кой коя чанта трябва да пренесе, може ли да я пренесе, не е ли твърде тежка… Всичко това става на фона на моите неуспешни безкрайни опити за успокоение на ситуацията с две чанти в едната ръка и с вкопченото за мен двегодишно маймунче, което при смяна на обстановката става още по-прикрепено (в случая е почти буквално залепнало за мен, ако това е възможно, и постоянно издава някакви звуци подобни на мрънкане, хленчене и искане на нещо в ухото ми).
Влизаме в стаите – хубави, чисти, гледка… О, каква гледка точно към плажа и морето, такава гледка не сме имали никога досега! Тя може да зарадва някой, някой може да каже: „Колко е хубаво! Много се радвам, че сме тук!“
Мнее… ок.
Полека-лека се ориентирахме към плажа. Настана суматоха, взехме ли всичко… Едно напрежение се усещаше, не като с нож да го режеш, но не и като да го нямаше. Стигнахме до плажа най-накрая и се започна някакво забавление, поносимо за двата броя по-големи, които впрочем обожават вода и на които, подчертавам дебело, им бе забранена употребата на телефони на плажа.
Но номер 3 даде всичко от себе си. Е, не успяхме за 11 дни да решим във водата ли искаме, на пясъка ли искаме, близо до водата ли искаме, навътре ли искаме, при кака или при бати, или може би при тати, искаме ли да сме мокри, или искаме да сме сухи, с бански ли да сме, или да сме голи, с шапка или без шапка, гладни ли сме, жадни ли сме, спи ли ни се и, аджеба, какво точно искаме, когато отидем на този плаж. Не се разбра и това е.
Дори допълнителното купуване на пояси, кофички, лопатки и други подобни не помогна особено, а доста навреди на бюджета, защото се оказа, че това към момента са едни от най-скъпите атрибути на българското море.
Постепенно кашлицата и хремата у някои се засилиха, въпреки таласотерапията (лечение с морска вода, б.а.). Като сядахме да обядваме в ресторанта на хотела, сервитьорката вече ни беше научила и ни носеше допълнително салфетки. Приличахме на група изтървана от тубдиспансер (звено за лечение на туберкулоза и белодробни заболявания, б.а.) или заведена на морето с цел по-бързо възстановяване, демек на санаториум.
Към картината със засилващи се хрема и кашлица след няколко дни доволно приемане, гълтане и давене с черноморска вода се добавиха и неотложни позиви за ходене до тоалетната, съпроводени с гласност от по-големите деца, за да може всеки в периметър от 20–30 метра да разбере, че на нас супер много ни се ака, нали… Бройката беше над пет пъти дневно на дете, но аз извадих тежката артилерия от прахчета, таблетки и сиропи и видимо не обръщах внимание.
Към това трябва задължително да се каже, че 100-годишното кърмене, за което преди морето имаше някаква, макар и бегла, надежда за приключване, беше в разгара си. Нощният сън беше мираж, разбира се. Това най-вероятно също е ясно.
Ето тук вече мама започна да си мисли за преждевременно прекратяване на ваканцията, защото същият номер лекарства НЕ приема. Единственото оръжие са един вид свещички и т.нар от нея „тазси“ (така нарича източника на кърмене).
Фразата „Мамооо, дай ѝ тазсии!!!“ придоби нови измерения и нов рекорд на брой изричания за денонощие. Не прекъснахме ваканцията, явно „тазси“ спаси положението за пореден път, но ежедневното, даже ежечасно, напомняне, че нашето море е мръсно, а, видиш ли, някъде другаде е чисто и нали се сещате защо сме на нашето море (заради моето настояване), не престана.
И така до ден 11 с известна динамика по отношение на симптоми, оплаквания от мръсотия, храна, цени, обслужване, но като цяло със запазваща се ситуация. На рецепцията ни отказаха да платим стаите в началото, защото се съмняваха, че ще изкараме 11 дни и не искаха после да връщат пари. Като тръгнахме ни ръкопляскаха!
Върнах се почти без тен и адски изморена. И всъщност съм напълно наясно, че няма нищо необичайно в тази история. Всеки родител на едно, две, три и повече деца може да види позната ситуация в нея. Догодина пак! Този път в Гърци
Ето го първия текст от конкурса ни „Истории от лято 2023“. Изпрати ни го Ралица Найденова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Случи се да отида на море сама. Без деца и без мъж.
Представяте ли си го?
Море без филия с пясък.
Без разговори от типа на:
АЗ: ИЗЛИЗАЙ ВЕДНАГА ОТ ВОДАТА, ЧЕ СЛЕД МАЛКО ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕШ В АМФИБИЯ!
ДЕТЕ НОМЕР 2: ОСТАВИ МЕ ДА ЖИВЕЯ ВЪВ ВОДАТА, АЗ СЪМ РУСАЛКА. ТИ НЕ СИ МИ МАЙКА.
…
АЗ: Време е за лягане.
ДЕТЕ НОМЕР 2: ТИ ДА НЕ СИ МИ ШЕФ, ЧЕ ДА МИ КАЗВАШ КАКВО ДА ПРАВЯ. НИКОГА НЯМА ДА ЗАСПЯ!
Без АКА МИ СЕ в най-неподходящия момент.
И с топла вода, която никога не свършва.
Може би се питате как така съм се озовала на море без деца.
Колебая се дали да призная… Истината е, че съпругът ми е много готин и малко преди да дойде време да тръгнем на море, предложи да замина сама за няколко дни, за да си почина.
Не, няма да ви запозная с него.
И така, паля колата и няколко часа по-късно пристигам на морското ни село. Останалите от компанията, които са пристигнали преди мен, ме канят на вечеря. Лекинко се напрежонквам, защото съм планирала да си остана сама и да си темерутясвам на спокойствие. Все пак отивам на вечерята. Само възрастни сме и водим разговори за възрастни, не се налага да дояждам спагети болонезе и пица. Най-после мога да си поръчам каквото ми се яде на мен. А ако искам, мога и изобщо да не ям.
Прави си каквото си иска и чувството е неописуемо.
Собствено аз си чух мислите за първи път от години насам. Изненадващо, при наличието на две дъщери — тинейджърка в активна фаза и калпазанка в предучилищна, все още са ми останали тук-таме някакви мисли и някой и друг жив неврон, който да поддържа жизненоважни системи.
Още по-изненаващо, отново съм мила, почти симпатична, с леко чувство за хумор и невъзмутимо спокойна. Нищо не е в състояние да разклати дзен будиста в мен. Е, ибаба може да е като монасите в ашрамите — няма кой да им къса нервите по цял ден. Искам да им видя спокойствието след една седмица с деца на море. Колко години ще им трябват да си върнат нирваната, м?
Сега ми е паднало да съм като будистки монах — плажът е моят ашрам.
Цяла сюрия деца крещят на главата ми и хвърлят пясък върху мен цял ден — няма проблем, усмихвам се блажено. Нали не са моите деца.
Семейство гърци ме издуха във водата посредством разговор. Няма проблем, те просто така си говорят. Генетично са глънтали мегафони.
Група възрастни с торбички BILLA и хладилни чанти организират бивак на неприлично близко до мен разстояние по случай детски рожден ден — дори това не може да ме сломи.
В двора на къщата много възпитано се нанася змия — съвършено ок съм и с това, мога да я поканя на питие по-късно. (Все пак колко често на човек му се случва да е в компанията на себеподобни.)
От балкона на съседната къща денонощно лае куче, порода Теле — действа ми почти приспивно.
Мога да не си вдигам телефона изобщо. Да се оправят.
Мога да спя колкото искам. Мога и изобщо да не спя.
Мога да ходя на плаж, а може и изобщо да не му стъпя. Да не съм му длъжна на тоя плаж да му ходя преди 18:00 часа! Ще си гледам морето от терасата и ще си пия коктейли. Или пък няма да пия коктели. Не съм им длъжна на тия коктейли да ги пия!
Няма да спазвам никакъв режим.
Край на графиците и организацията.
Ще отпусна юздите.
Вечерта късам синджира — изпивам цяла чаша вино и гледам цели два епизода от произволен сериал, без да заспя, припаднала от умора.
Блажено прекарвам цели четири денонощия и половина, преди да пристигнат домашните.
Извън шеговития тон на написаното си мисля, че за психичното ни здраве и за оцеляването ни като родители е много важно да си подаряваме време насаме със себе си, за да можем да излезем от контекста на рутината, да се погледнем отстрани, да се издърпаме за косата като барон Мюнхаузен и в крайна сметка да бъдем една по-добра своя версия. Да нямаме завишени очаквания към родителството, да му махнем пудрата и грима и да го даваме по-леко. И ако можем, да предадем тая лекота и на децата си. И да си го кажем на глас — в някои аспекти романтиката в родителството е силно преувеличена.
Накрая на тия четири и половина почивни дни се питам защо не мога да съм толкова готина и в присъствието на децата си. Кога станах такъв киселяк? За мен отговорът е прост — натрупванията през годините са много. Изморена съм — и физически, и психически, на моменти се чувствам направо смазана. А когато съм изморена, търпимостта ми към околни дразнители граничи с нула. В продължение на години живях в бърнаут, от който не съм убедена, че някога ще мога да се възстановя напълно. Освен това – и на фона на това – възпитанието и отглеждането на дете е двупосочно болезнен процес.
Завършвам с пожелание — периодично да си подаряваме време за себе си и да му се наслаждаваме. Почивката върши чудеса — после харесваме себе си повече, което означава, че сме по-добри и с децата си, и с партньорите си.
