Как е реагирала, като е научила, че ще има син, а не дъщеря, и защо това я е уплашило, разказва за Scarry Mommy Морган Флахърти. А ние се чудим, чак такава драма ли е.
Преди няколко години се роди първото ни дете – дъщеря. Израснала съм в семейство с братя. И както вероятно се досещате, винаги съм си мечтала за сестра. Бях едновременно изненадана и възхитена, когато разбрах, че ще имаме момиче. Разбира се, нямахме конкретни очаквания какво значи да отглеждаш дъщеря, но самата идея, че е момиче, ме успокояваше – поне ми е донякъде познато.
Именно с дъщеря ни като първо дете започнахме да изграждаме увереността си на родители. Всяка фаза ни даваше усещането, че (поне временно) сме се ориентирали в родителството, както и че откриваме какво е да бъдеш родител чрез връзката си с нея. Затова ще призная, че бях леко изненадата от първичната ми реакция, когато разбрахме, че второто ни дете ще е момче.
За мен идеята да имам момиче беше позната, свързана с преживявания, които разпознавам и знам как да управлявам. А момчето… беше нещо съвсем различно. И веднага ме обзе страх от това непознато преживяване.
Преди да го изпитам лично, бях чувала за т.нар. „разочарование от пола“. Според Националния здравен институт на САЩ това е „субективно усещане за тъга, когато родителят научи, че полът на детето му не съвпада с очакванията или желанията му“.
Исторически и културно в много общества е съществувало предпочитание към синовете, но днес подобни чувства могат да възникнат по най-различни причини – например ако родителите вече имат няколко деца от един и същ пол.
Рейчъл Голдбърг, лицензирана брачна и семейна терапевтка с фокус върху бременността и следродилния период, обяснява, че разочарованието от пола е напълно нормално чувство.
„Нормално е да имаш чувства относно пола на детето“, казва Голдбърг. „Няма нищо нередно в това. Можем да се преструваме, че нямаме предпочитания или определени емоции, но истината е, че е често срещано и далеч по-разпространено, отколкото хората признават заради срам или вина. Дори някой да изпитва лека тъга, не означава, че ще обича детето си по-малко.“
Причините за подобни чувства са разнообразни. Може да са свързани с лични преживявания от детството, с желанието за определен вид връзка или дори със страх от повторение на травматични модели.
„Понякога хората са имали много специална връзка с родител от противоположния пол и искат да изживеят това отново с детето си. Или пък са имали трудна връзка и си представят, че ще е по-лесно с дете от другия пол“, допълва Голдбърг.
„Няма правилен или грешен начин да се чувстваш по тази тема“, казва Голдбърг. „То е човешко. Става по-притеснително, ако чувството на разочарование доминира, пречи на свързването с детето или води до продължителна тъга или огорчение. Но моментно разочарование или тъга не правят никого по-лош родител.“
Националният здравен институт на САЩ също подчертава, че повечето случаи са леки и отшумяват скоро след раждането. Но при по-дълбоки емоционални състояния се препоръчва психологическа подкрепа, особено с цел подготовка за реалността след появата на бебето и изграждане на здрава връзка между майката и детето.
В моя случай знам със сигурност, че попаднах в по-леката категория. Усещам, че първоначалното разочарование вече започва да се разсейва. И съм сигурна, че напълно ще изчезне в момента, в който срещна сина си. Обичам дъщеря си, но също така знам, че всяко дете, независимо от пола, ще бъде уникална личност със свои интереси и характер.
Като родител вярвам силно, че представите и очакванията за полова идентичност трябва да произлизат от самото дете. Ако утре дъщеря ми реши да се откаже от принцесите и роклите, ще има пълната подкрепа и на двама ни като родители.
И мисля, че точно защото вярвам толкова силно в това, бях толкова разочарована от себе си, че не почувствах единствено радост, когато разбрах, че ще имаме син. В сърцето си знам, че биологичният пол не определя какъв човек ще стане детето ми – и именно затова бях толкова изненадана и огорчена от собствената си първоначална реакция.
Все още обаче се боря със страха. Наскоро гледах сериала Adolescence и той събуди дълбоки опасения какво значи да отглеждаш момче в нашето общество днес. Не че да отглеждаш момиче е като разходка в парка – с ежедневните заплахи към правата на жените бъдещето на дъщеря ни често е източник на тревога и за мен, и за съпруга ми.
Но когато мисля за сина ни, се страхувам, че няма да се справя „както трябва“. Израснах с братя, които днес са мили, умни и грижовни мъже. Но бяхме възпитани в среда, в която имаше определени стереотипи какво означава да си мъж. Например очакването момчетата да „стискат зъби“ и да не показват чувствата си така свободно, както аз. Не обвинявам родителите си. Вярвам, че са ни обичали и са давали най-доброто, на което са били способни. Но този опит се е запечатал дълбоко в мен и се страхувам, че в детството си не съм имала пример как бих искала да отгледам син.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка, знам, че разочарованието ще отмине – даже вече отминава. В момента, в който синът ми ще е в ръцете ми, ще знам, че всичко ще бъде наред.
А що се отнася до страха от родителството? Мисля, че той никога не си отива напълно.
Източник: Scarry Mommy
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Екатерина Илиева ни е изпратила разказ за своята първа бременност в забавна форма, но дали ѝ е било толкова забавно и когато докторите объркват пола на бебето, ще разберете тук:
Жега е, лято, София, през юли
двамата с мъжа ми чули-недочули
тръгваме да правим бебе с татко двама,
но в началото успехи – няма.
Следващ месец – август – пръчките за овулация:
резултати невалидни – чиста прецаквация.
Мислехме, почесвахме се и в приключение се впуснахме
30 дена плътно – не пропускахме...
Мина малко време, месец, мисля, или два,
само помня, че едва стоях на собствените си крака.
И от там –> аптека –> вкъщи –> тест с урина,
резултатът бе пределно ясен – ще сме трима!
Поизчакахме известно време и решихме:
джендър ривиъл балон – отидохме и купихме.
Доктор – преглед – листче, сгънато на две,
вътре с информация за нашето дете.
Ден, два, три изчакване, гостите поканихме,
и да пукнеме балона се наканихме.
Пук! Конфети – сини! Чакаме момче!
Таткото от щастие скача, мама пък реве.
С приятели, роднини – информация – споделяне –
с розовите ми мечти – разделяне.
Мина месец – аз пораснах – доктор – преглед, пак
с мъжа ми вече сме спокойни.
Фетална морфология, втора – и какво ли стана!?
Оказа се, че ще е малко по-различен планът...
Доктор – видеозона гледа и се кръсти и кълне:
„Малкото човече в мама няма как да е момче“.
Гледа пак и пак, и пак и други доктори повика...
и всички до един установиха:
„Нямаме представа кой какво е казал,
нито пък защо грешен резултатът е излязъл!
Тук на този апарат се вижда ясно!
Чакате момиченце! И то прекрасно!“
И отново – рев и мъка – от земята до небето:
„Как така докторите ми откраднаха момчето!?“
В крайна сметка – рокли, розови полички,
розови неща и розова количка!
Мацка е! Засега едничка! И дано не я обидим...
Мислим да я правим кака, пък да видим...
Още не сме свършили, скрол надолу
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Моника Златинова участва в конкурса ни с писмо до нейното лъвско момиче.
Здравей, мое мило мишони!
Пиша тези редове в един горе-долу слънчев февруарски следобед, докато отхапвам от любимата ти „лапа“ (така наричаше пандишпановите десертчета с млечен крем, когато беше на две години и половина).
Клише или не, благодаря, че избра мен за твоя майка. Знаеш ли, че в деня, в който отброявах десетте минути, за да зърна двете чертички, бях ужасно изплашена. В първия момент, в който разбрах, че те нося в себе си, бях в шок, разплаках се. Бяха трудни девет месеца, но моята уникална Леа се появи нетърпеливо в гореща юлска вечер.
Ти промени света ми, мислите ми и дните ми. Това да съм твоя майка е едновременно най-голямото ми изпитание и най-прекрасния дар. Преди да се родиш, си казвах, че няма да те нося много на ръце, ще спиш в собствена стая отрано. Е, „многото“ е понятие с различен обхват и смисъл. Това да те държа в ръцете си, въпреки непоносимото изтръпване, беше най-безценното и искрено щастие.
Изкачвай всяко едно стъпало от стълбицата на поставените цели и достигни своя връх. Намирай време за себе си и мислите си, чети хубави книги, събирай незабравими гледки. Бъди добър човек и подавай ръка на хората около теб.
Знаеш ли, че много приличаш на баба си. Вземи от нея частица хулиганство, огромната доза приключенски дух и умението ѝ да твори вкусни гозби. Познай любовта във всичките ѝ лица, отдай се на вълненията ѝ. Нека тя те накара да сияеш. Открий човека, който ще бъде с теб всяка утрин и никога няма да те остави да скочиш сама.
Ще носиш ли много грим, ще ходиш ли на токчета, с какво ще избереш да се занимаваш? Бъди стойностен, вдъхновен и вдъхновяващ човек. Запази в сърцето си и съхрани всички семейни традиции. Когато си тъжна, поплачи, когато никой не споделя мнението ти, стани и го кажи силно.
Не променяй това, че винаги си усмихната. Бъди по-малко срамежлива от мен, бъди истинска. Не спазвай диети, наслаждавай се на вкусна храна и вълшебно вино. Не се вглъбявай какво ще кажат хората, живей живота както решиш, за да не съжаляваш след време, че не си направила нещо. Ще грешиш – да, но това ще се превърне в опит, който ще те отведе до успеха.
Научи се да виждаш най-малките, но съществени неща: безкрайното море и неговия аромат, разцъфналите люляци, възрастната двойка, която все още се държи за ръце и грижливо оправя шаловете си. Бъди щура, непоколебима и блестяща. Носи много рокли. Бъди ти, бъди моето лъвско момиче!
С прегръдкова обич,
Мама
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Тайбе Ахмед пише на своето мъничко Аз, за да я посъветва да не бърза да пораства. Напълно сме съгласни с този съвет.
Първо искам да кажа, че обожавам усмивката ти. Ох, не. Първо трябва да ти се представя. Аз съм твоята „нова версия“, която ще срещнеш след 20 години. Струват ти се много, нали? Искаш веднага да пораснеш. Познавам те толкова добре, но ти дори нямаш представа коя съм аз.
Любима ми е тази от кафенето, където пиеш любимата си напитка – портокалов сок. Ех, все още го обичаш. Но вече имаш друга любима напитка, която пият само големите. Точно така – кафе. Споменах за усмивката ти, нали? Обожавам я. Съжалявам, но сякаш вече не е толкова искрена.
Завиждам ти. Спиш сред майка си и баща си, тананикайки единствената песничка, която знаеш – „Зайченцето бяло“. Стените на стаята са влажни, но не и очите ти. Оцени се, мъниче… Прегърни баща си, усещай по-отблизо мириса на майка си. Защото след 20 години ще се чувстваш, че си прекалено голяма за тези глезотии. Наслаждавай се, когато се разхождаш с новите си ботуши из стаята. Защото след 20 години дори няма да се сетиш за това.
Искаш обувки с високи токчета като на мама и я молиш за малко червило. Искаш да си с цветни нокти, но мама не ти позволява. Ех, след 20 години мога да ти кажа, че пак ти завиждам. Токчетата не са толкова удобни, предпочитам твоите балеринки. А когато да се гримираш е наложително, изобщо не ти се струва възхитително.
Ядеш от палачинките на мама, които са малко изгорели и сякаш не са кръгли, защото нямате тефлонов тиган. След 20 години ги правиш на такъв, но не са толкова вкусни като на мама. Оцени ги, мъниче…
От една страна, ревеш, от друга, ти става весело, защото растеш. Мога да те успокоя, вече не падаш. Поне не толкова често. Няма да плачеш, когато ти кърви. Сега не ревеш заради малки рани. А и вече дядо не е сред нас, няма кой да те успокои. Но спокойно, физическата болка ще ти се струва все по-поносима. Сега плачеш, защото ти разбиват красивото сърце. И то без да се колебаят. Може би някой ден и ти ще разбиваш сърца, неволно или по желание. Ох, но е много рано да се колебаеш заради това.
Никога не си харесвала играчки за момичета. Ти сега играй с новата си кола. А и да ти кажа, в момента все още нямаш истинската, която ти беше мечта. Но някой ден, обещавам ти, ще я притежаваш.
Особено като сложиш поличка и бели чорапогащи се чувстваш още по-специална. Такава си – специална принцеса. Трябва да ме научиш как и аз да се чувствам така.
Както и да е, малката, единственото нещо, което не се променя е: все още има изречения, които не можеш да завършиш. А разликата е, че предпочиташ да пишеш, вместо да говориш. Ще се чувстваш много повече като себе си с лист хартия и химикал. Сега ги криеш от хората, защото не искаш да знаят за това.
Обаждам ти се от 24-та година от живота ти. Моля те, не се хвърляй настрана. Не се самоуморявай, за да бъдеш обичана. Погледни се в огледалото и дано все по-често да виждаш онова малко момиченце с дънковата рокличка и стърчащата опашка, която се чувстваше специална. Ти си по-специална от всеки друг.
Ще изградиш приятелства и също така ще ги разрушиш. Ще изградиш високи стени и ще искаш да се усамотиш. Позволявам ти да правиш, каквото си пожелаеш. Само искам да те помоля за едно нещо – винаги се прегърни. И то много силно. В живота си ще изградиш връзки и хората ще се опитват да те променят, да те оформят. Не им позволявай. Запомни едно – този, който те заслужава, ще те обича такава, каквато си. Дори в моментите, когато се чувстваш недостойна за обичане. Ти си по-ценна от всяко нещо, което те обкръжава.
Понякога ще се чувстваш по-скоро като Пепеляшка. А и честно казано ще имаш много малък шанс онази стъклена обувка да се надене на твоя крак. Понякога нещата няма да вървят така, както си ги планирала. Но, моля те, никога не ги оставяй недовършени. Дори и да не си успяла да намериш стъклената обувка, сложи си маратонките и просто си прошепни: „Заслужавам да получа всичко най-хубаво от живота“.
Чак такова значение ли имат имената, че трябва да ги пазим в тайна, преди да родим, да не би някой да вземе да ни изпревари и да си кръсти детето като нашето? Това се чуди Кейти Бингам-Смит, която има три деца с много широко разпространени имена и е готова да ги “даде” на всички. Имената, не децата.
Когато забременях за първи път, знаех много добре какво да е името на детето: Адисън Дейвид за момче и Ела Катрин за момиче.
Тези имена обсъждахме с тогавашния ми съпруг още от мига, в който решихме да имаме дете, и беше просто… лесно. Адисън е името на неговия пра-прадядо, а Дейвид е името на баща ми, както и на брата на бившия ми мъж. Ела просто ни харесваше, а и сме фенове на Ела Фицджералд.
Въобще не се притеснявах да говоря за тези имена, нито пък се опасявах, че някой друг ще ги използва. Знаех с цялото си сърце и душа, че това ще са имената на децата ми. Дори 10 от нашите приятели да бяха решили да ги “откраднат” (за информация: НЕ МОЖЕ ДА ОТКРАДНЕШ ИМЕ, то е безплатно и свободно за ползване от всички), нямаше да ми пука.
Знам, че това не е много разпространено схващане и, разбира се, ако искате да запазите името на нероденото си дете в тайна, докато се появи на бял свят, това е ваш избор. Просто не беше моят.
Също така нямах търпение да разбера пола и отново казвах на всеки, който се интересуваше. Ако са се объркали като ми казват, че е момче, а то се окаже момиче (или обратното), пак щеше да си е изненада. Освен това, наистина ли има чак такова значение?
Наистина ли имената имат чак такова значение. Ако синът ми реши, може да си го смени. Освен това никой не се обръща към него както съм го кръстила. У дома, а и сред приятелите му, има един куп прякори.
Като например кога мога да изям още едно брауни и имам ли достатъчно гащи, за да изкарам деня, защото се напишквах постоянно.
И ако някой иска да кръсти бебето си като моето – страхотно! В крайна сметка, самата аз ходех на училище с още 10 Кейтита и това не промени живота ми по никакъв начин.
Въобще не ги интересува дали някой се казва като тях – изглежда родителите са по-притеснени от този факт.
Децата ми се казват Адисън, Анна и Джак. Не мога да изброя колко много хора познаваме със същите имена и познайте какво – това по никакъв начин не предопределя живота ни.
Така че с радост бих споделила имената на децата си. И няма да ми пука, ако искате да кръстите детето си по същия начин.
Споделянето обаче спира при пържените картофки и десертите. Дори не си и помисляйте, че бих ви дала от тях. Имената ги вземайте, но храната – в никакъв случай.
Последно като проверихме семейство Шуанд от Мичиган чакаха 14-ото си бебе. Надяваха се да е момиче, но то пак се оказа момче. Не че не му се зарадваха, просто след 13 момчета едно момиче идва като глътка свеж въздух.
Оказва се, че мечтата за момиче е вече факт. И ето, преди броени дни, през чисто лудата 2020-а година семейство Шуанд посрещнаха 15-ото си дете Маги Джейн, предава Parents.
Малката Маги влиза в компанията на Тайлър, Зак, Дрю, Брандън, Томи, Вини, Калвън, Гейб, Уизли, Чарли, Люк, Тъкър, Франциско и Финли, които са на възраст от 2 и половина до 28 години.
“Родителите ми най-накрая са благословени с малко момиченце, което си мислеха, че никога няма да имат. Все още не мога да свикна с мисълта”, казва най-големият син Тайлър.
Майката Кетъри и бащата Джей са 45-годишни, срещат се от гимназията, а през 1993 г. се женят. Първите им трима сина се раждат още преди да завършат университета.
Риташ като момиче. Бягаш като момиче. Скачаш като момиче. Времето на КАТО МОМИЧЕ, използвано като обида, отдавна отмина. Доказва го и Хевън Фич от Северна Каролина, която съвсем наскоро пребори всички момчета и стана първото момиче с титла по борба от гимназиалния шампионат на Северна Каролина.
Хевън сътвори история в категорията до 48 кг, печелейки отличието за най-добър борец. "Изключително съм развълнувана", споделя тя пред WRAL-TV. "Това, което направих, е лудост, още дори не мога да го осъзная напълно."
Фич печели състезание, в което участват 8 души - седем момчета и тя, единственото момиче, предава The Guardian. Миналата година тя е първият борец от женски пол в дивизията си, класирайки се четвърта.
Интересът ѝ към борбата започва, когато е съвсем малка. Хевън има по-големи братя, които тренирали борба, и тя се борила с тях. Първоначално ѝ се наложило да убеждава родителите си да я запишат на борба. "Наложи ми се постоянно да тормозя родителите си, защото исках да исках да правя каквото правят и братята ми. Но те не искаха да се боря, вероятно защото се притесняваха, че ще пострадам. Но аз просто им казах, че щом братята ми могат, значи и аз мога."
Сега упорството ѝ се отблагодарява. "Борих се по най-добрия възможен начин и, ако трябва да съм честна, направо доминирах мача", казва Хевън.
Пожелаваме ѝ още много моменти, в които да дава най-доброто от себе си, защото нейната победа може да послужи за пример и вдъхновение за много други момичета по света, които се чудят дали да бягаш, да скачаш или да риташ като момиче е достатъчно. Достатъчно е. Че и повече.
Ей този поглед, пробиващ мрежата на хокейната врата, който виждате горе на снимката, е на Мария Руневска, която играе наравно с момчетата в “Славия” и никак не се притеснява от това. Буквално преди ден Мими се върна от Зимните младежки олимпийски игри в Лозана с бронзов медал.
Как става това, при положение че не е имало други момичета, с които да тренира?
Ами с много талант, труд и желание - кратката версия. Малко по-дългата започва преди няколко години, когато Мария се записва на хокей, но понеже няма момичета, с които да играе, тя влиза в отбора на момчетата и пързаля и отбелязва точки във вратата заедно с тях.
След години подготовка в клуб “Славия” от Мартин Миланов, Явор Славчев и канадеца Wylie Riendeau през септември 2019 г. Мими успява да покрие норматива за участие в Игрите в Лозана. Няма друга българска хокеистка, която да е участвала на Олимпиада, че даже и да се е върнала с медал от нея!
Постижението си Мария направи във хокейния формат 3х3, който е нов и е разработен с цел в Олимпиадата да могат да участват и младежи, чиито страни не са световни сили в този спорт. По този начин талантливи деца от целия свят се обединяват в 8 международни олимпийски отбора, като на базата на постиженията им в държавите си, те биват класирани в предварителна ранглиста. В нея Мария беше на 70 място, което ѝ е отредило позиция в отбора на “Сините кристали”, четем от страницата във фейсбук на Родителското настоятелство към зимна пързалка “Славия”.
В предварителната фаза Мария прави хеттрик за отбора си, а след загуба на полуфинала отборът ѝ остава да играе малък финал за бронза. В тази последна решителна среща именно Мария открива резултата в първите секунди и отборът ѝ печели медалите с 6:4.
Браво на Мария! И поздравления за съотборниците и треньорите ѝ, които не са я върнали преди време от пързалката, само защото е момиче и няма с кого да тренира, както и за родителите ѝ, които я подкрепят в желанието ѝ да спортува хокей на лед!
Не можем и да си представим какво е да си майка на 11 деца, 10 от които момчета на възраст между 2 и 17 години. 8 години бременна! Какъв е тоя живот разказва Юдита Кусайтите.
Едва ли някой може да възрази, че има едни хора, които държат да си следват плана без значение на каква цена, и други, които предпочитат да се пуснат по течението, когато това е възможно. Но, както се казва, направи си планове, за да разсмееш Господ. Без значение кой в какво вярва, вероятно ще може да открием и красотата в изненадите, които животът ни поднася. А това британско семейство е получавало такива изненади вероятно повече, отколкото всеки друг, особено що се отнася до родителството.
След като преди две години ражда най-малкия си син с необикновеното име Ротаги, Алексис Брет става първата жена във Великобритания, родила 10 момчета едно след друго. Алексис си мислела, че семейството ѝ е завършено. След това обаче се оказало, че животът има малка изненада за нея и за цялото ѝ семейство – ново попълнение. И така, съвсем скоро, на 39 години тя става майка на 11 деца. Изкарала е бременна общо 8 години за последните 18 и твърди, че е много щастлива с голямото си семейство.
След дългата редица момчета Алексис най-накрая ражда момиченце и решава да го кръсти Камерън. Щастливите родители разказват, че малката е променила семейната динамика така, че всички братя били безкрайно внимателни да не я събудят и като цяло се държали доста по-прилично. Това със сигурност радва родителите, които казват, че последната бременност не е била планирана, но адски са се зарадвали, предполагайки, че ще имат още едно момче. Доволната майка казва, че вече спират със сигурност. "Няма да има повече. И последния път така казах, но сега съм категорична. Обичам семейството си точно такова, каквото е."
Семейството е свикнало с хорските коментари, като някои от тях не са никак приятни. "Някои хора си мислят, че сме на помощи, но не сме", казва Алексис. "Дейвид има хубава работа, което значи, че не сме подходящи кандидати дори за пълен пакет детски надбавки." Съпругът ѝ е машинист и обикновено излиза за работа към 5:30, оставяйки съпругата си да се наслади на малкото тишина сутрин с кафе и душ, преди децата да се събудят. И макар животът да не е лесен като си майка на 11 деца, понеже имаш към 49 перални на седмица и 7 минавания с прахосмукачката на ден, Алексис планира в идните дни да се върне на работа като фитнес инструктор на половин работен ден.
Разбира се не всичко е дъги и еднорози. Алексис признава, че понякога се споглеждат със съпруга ѝ, мислейки си: "Каква я свършихме..." Обаче в този момент децата винаги изскачат с нещо изненадващо и разтопяващо сърцата, което доказва, че всичко в крайна сметка си струва.
А социалните мрежи направо са се побъркали от новината:
Тереза Джейн: Майката изглежда фантастично като се има предвид колко много деца е родила!
Анджела Ноулс-кук: След 10 момчета бих ѝ дала възможно най-женското име, не още едно мъжко.
Грег Кийтинг: Ако се вгледате по-внимателно, може да видите как душата на бащата напуска тялото му.
Лиза Джоунс: Поздравления на всички ви, страхотни новини, обзалагам се, че големите ѝ братя много ще я обгрижват и глезят.
Пол "Дуги" Арно: 15 години пробват за момиче. Накрая успяват. Дават ѝ мъжко име.
Тай Смит-Моар: 49 пранета и 7 пъти с прахосмукачката дневно?? Аз чистя от дъжд на вятър.
Саша Албанийз: Тези деца са деца на всички, защото са отгледани благодарение на парите на данъкоплатците.
Вики Томас: А това единствено момиче ще бъде по-кораво от всички момчета взети заедно.
Джордж Бъск: Сметката в Макдоналдс е колкото смяна на четирите гуми на колата.
Холи Бърч: Чакала е толкова години за момичеце и накрая го кръщава Камерън. Името ми харесва, но човек би си помислил, че би избрала по-женско.
Джъстин Брадли: Таткото изглежда много развълнуван на всяка снимка.
Вамси Вендра: Надявам се бащата и на 11-те да е един и същ. Да направим Британия велика отново.
Алисън Долан: Поздравления, прекрасна е, но защо, защо я кръстихте с мъжко име при толкова красиви женски имена?
Ема Хендерсън: Очевидно са им свършили идеите за мъжки имена. Жал ми е за малкия Рохаги (името е РоТаги, бел. ред.). Що за име е това?
Карли Хътчингс: Това никога не съм го разбирала. Ако имам 2 момчета и много искам момиченце, защо да не си осиновя, вместо да се опитвам и да имам още момчета? Има толкова много деца без родители, които чакат да ги вземе някое мило и любящо семейство!!!
Вчера в онлайн пространството се появи клипче, в което едно момиче в продължение на няколко минути отказва брак на момче, въпреки че момчето е на коляно, държи букет и пръстен, а зад снимащия телефон стои жена, която през цялото време навива и притиска това момиче да се съгласи да сключи брак с момчето.
В Майко Мила! много се чудихме дали да пишем коментар на случая, защото нищо не знаем за участниците и предисторията на събитията.
Затова и няма да обсъждам самите участници. Бих искала да говоря за жените, които гледаха този клип и реакциите им.
Навсякъде из интернет се твърдеше, че хората разпространявали клипа като „забавен“ и „смешен“, но аз не срещнах нито едно споделяне, което да го окачествява като такъв.
Почти всички жени, които го бяха коментирали, бяха истински ужасéни. Коментираха масово, че това е насилие и трябва да бъдат информирани органите на реда, да се заведе дело.
А всъщност пред камерата не се случва нищо. Едно момиче, което кротко отказва няколко пъти на едно момче, което, от своя страна, се държи спокойно, има цветя в ръката, докато отзад една жена говори глупости.
Какво тогава е толкова страшното? Какво толкова се е случило? Защо ме побиха ледени тръпки, докато го гледах и стомахът ми се сви, а после изпитах такава агресия от името на това момиче, че си представих какво би станало, ако бях на нейно място?
Представих си как бих хванала тия цветя и тоя пръстен, и бих ги хвърлила в боклука. Бих взела телефона от ръката на тази жена и бих го разбила в земята, крещейки, че „НЕ, НЕ ИСКАМ ДА СЕ ОМЪЖА ЗА ТЕБ!!!! НЕ ИСКАМ, НЕ ИСКАМ И НИКОГА НЯМА ДА ИСКАМ!!!!“
Лесно е да разберем едно „да“. То е хармония с мнението на питащия и не предизвиква конфликт. Не предизвиква трудност в отношенията и създава впечатление, че сме едно цяло за някакъв момент.
Да откажеш, обаче, е да поставиш граница там, където свършват другите хора и започваш ти и твоите желания.
„Не“ изразява личното ни пространство много по-ясно от която и да е друга дума.
Публичното незачитане на „не“, пълното му игнориране, подигравките с „не“ и убеждаването, че „не“-то е лошо, незначително, неприемливо или може да бъде преразгледано, ако просто го зачеркнем и го обявим за несъществуващо, е всъщност публично заличаване на личността.
От това заличаване тръгват и всички актове на насилие.
Затова и свидетелите на това незачитане усещат тази смъртна заплаха, маскирана под формата на невинна случка. Знаят какво може да стане. Накъде води този път.
За жените, като физически по-слаби и с история на подчинен пол, това незачитане бие всички аларми и почти всяка жена усеща как цялото ѝ същество иска да спре това „невинно“ мъчение.
Затова това клипче е толкова страшно за гледане. Не е забавно. Ужасно е. И по тази причина ние няма да го пуснем.
