Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна.
Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение.
Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.
В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.
Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години.
Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни.
Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия.
Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.
Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?
Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст.
95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си.
Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?
Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие.
Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.
Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст.
Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?
Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19.
Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават.
Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават.
Наследява ли се болестта?
При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск.
Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта.
Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?
Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега.
В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта.
Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията.
Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти.
Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?
Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия.
Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.
Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват.
Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер.
Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка.
Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.
При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали.
Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.
Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?
Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага.
Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга.
Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите.
Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.
Да си бременна и да родиш в тези времена е истинско предизвикателство, най-малкото защото нищо не е каквото си си го представяла.
А ако това е първото ти дете, усещането е още по-странно – наясно си, че нещата не трябва да са точно така, но не знаеш и как съвсем трябва да са, защото “новото нормално” е единственото нормално за теб като майка.
Тъкмо за това разказва в текста си Никол Помарико, която ражда дъщеричката си през юни. Ето как се чувства една млада майка в пандемия.
Да си признаем: всички имаме представи за майчинството, които са на светлинни години от реалността. Обикновено за това е виновен Инстаграм – новата житейска роля на майка със сигурност не е като по снимките с перфектно гримирани жени, облечени в дълги, феерични рокли насред поле, а в ръцете им кротко спящи новородени.
Но за всяка жена, родила през 2020 г., както аз, представите за майчинството са много по-различни. Да станеш майка за първи път по време на световна пандемия е приключение, изпълнено с разностранни емоции и със сигурност е преживяване, което не съм планирала по подобен начин.
Винаги съм си представяла, че на първото ми раждане ще присъства майка ми, а татко и сестра ми ще чакат отвън. Но тази мечта се изпари доста бързо.
Проверявах сайта на болницата, в която щях да раждам, през няколко дни, за да видя дали няма да променят политиката си за посетители, но така и не се случи. Когато дойде време да родя през юни, бях доволна просто мъжът ми да е някъде около мен.
В крайна сметка всичко свърши с тотално непланирано секцио и по време на престоя ни в болницата не ми бяха позволени посещения. Други майки ми казаха, че това всъщност е по-скоро добре. Според тях посетителите в болницата са ужасно стресиращ момент и по-добре е майката и партньорът ѝ да имат време насаме един с друг и с новото бебе.
За мен обаче нещата не бяха точно така. Чувствах се все едно изпускам възможността да покажа бебето си на хората, които обичам, в първия възможен момент. И това никога няма да мога да върна.
Преди да удари пандемията, почти всички разговори с приятелите ми включваха планове как да включим дъщеря ми във всякакви нормални дейности. Вечери навън, пътувания до Дисниленд, безцелни разходки по магазините – всичко щеше да е така адаптирано, че да пасне на най-новия член на семейството ни.
Чувствах се толкова щастлива, че бебето ми ще бъде заобиколено от хора, които я обичат и искат да са с нея.
Очевидно не се случи нищо такова. Досега се е срещнала с двама от най-близките ми приятели и в двата случая навън, с маски и само за няколко минути. Не ме разбирайте погрешно, благодарна съм, че имах възможността да я покажа на няколко мои приятели, но няма как да не ми е мъчно, че някои от най-близките ми хора изпускат тези моменти от живота ѝ.
Да си майка за първи път само по себе си е събитие, което те поставя в някакъв вид изолация. Няма значение, че не си първата, нито последната – когато минаваш по този път, се чувстваш сама.
А да родиш първото си дете в пандемия е съвсем друг вид изолация. Не може да организираш срещи за игра. Няма как най-добрата ти приятелка да те посети и да гледа за малко бебето, докато ти подремнеш. Не можеш да се разхождаш с други майки и да оставите бебетата да си общуват. Не и без маски – които бебетата няма как да носят.
Дори и без пандемия най-вероятно щях да съм параноично обсебена от здравето на бебето – струва ми се, че това е нормална част от първото майчинство.
Но сега с всяка кашлица сърцето ми спира. От нея, от съпруга ми, от мен.
Постоянно търся в Гугъл разни симптоми и я проверявам дали не е топла. Била ли е някъде, където може да се зарази с COVID-19? Не, разбира се, че не е била.
Тя не излиза от вкъщи. Но това не спира безпокойството, което ме обзема.
Всички бебета кашлят. Всички човешки същества кашлят. И кашлицата не би следвало да ти носи чувство за обреченост, което те удря в стомаха и те кара да се чудиш дали бебето ти няма да стане част от статистиката.
Пазар с бебето. Приказки в библиотеката. Да ходим някъде и да правим всякакви неща без маска и без болезнената мисъл какво съм пипнала и къде ми е дезинфектантът.
Знаех, че майчинството идва с много промени, но тези не са сред промените, които планирах.
Няма как да се запозная с майките от квартала и да се виждам с тях и ми се къса сърцето, че ужасно общителното ми бебе стои скрито от света.
Тя не знае, че има други хора освен мен, баща ѝ, бабите и дядовците ѝ и леля ѝ.
Не знае, че има и други места освен нашата къща, къщата на баба и кабинета на педиатъра.
Не знае, че има и други животни освен нашето куче и двете ни котки, на които се усмихва всеки път щом ги види и които съвсем скоро се научи да гали.
Спазването на допълнителни мерки за безопасност означава, че вече не мога да практикувам любимите си хобита – нещата, които ме карат да се чувствам аз.
Като току-що пръкнала се майка така или иначе вече изпитвам някаква криза на идентичността, която идва заедно с тази нова житейска фаза. А сега съвсем не успявам да се оправя с новите емоции, защото в тези откачени времена механизмите ми за справяне съвсем са се предали.
В същото време виждам хора, които обичам и уважавам, навън по ресторанти, в самолети, на почивки. И съм ужасно ядосана.
От една страна знам, че те нямат новородено бебе и не им се налага да са толкова предпазливи, колкото съм аз. Знам, че всеки сам определя риска за себе си и до каква степен да вземе предпазни мерки, но пак се ядосвам.
Не знаят ли, че има пандемия и хора умират всеки ден?!
Все едно моят живот е на пауза, а животите на всички останали вървят с пълна сила. Аз съм си вкъщи с бебето, защото според мен това е най-добрият начин да я опазя.
Може би ни предстои тежка зима, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Това няма да трае вечно и със съпруга ми се опитваме да намерим начини да се чувстваме малко по-нормално – разходки из квартала и всякакви активности на открито и дистанцирано място, преди да е станало прекалено студено.
Скоро я заведохме на единственото ѝ засега посещение на открито - бяхме в градина с тикви. И се смя страшно много като видя други хора там, хора, които не са от семейството ѝ.
От нея струи живот. Има толкова много неща, които трябва да ѝ покажем. И това ще се случи някой ден.
Междувременно аз и тя сме живи и здрави и един ден ще ѝ разкажа как двете с нея сме минали през тази година заедно.
Някои жени посрещат 40-те без много да му мислят, празнувайки до момента, в който вече нямат спомен какво празнуват (както трябва), други го дават по-кротко, заради все още вилнеещото суеверие, че тая възраст не бива да се чества (огромна загуба не само за навършващите 40, ами и за цялата икономика), трети си мислят, че от тях се очаква да станат малко по-сериозни и да променят като с магическа пръчка целия си гардероб и речник. Авторката на този текст - Никол Корнинг - има друг проблем. Още от съвсем млада тя се е държала като зряла жена, носейки по-обрана прическа, за да я приемат сериозно на работното ѝ място. Сега е решила да се носи, както си иска. Текстът е за WorkingMother.
Наскоро навърших 40. Не съм от хората, които се ужасяват от всеки следващ рожден ден все повече и повече, но четиридесетте ми определено бяха различни.
Настъпи една промяна в моето 40-годишно мислене, която е толкова привидно тривиална, че направо ми е неудобно да призная. Заради всички ужасно важни неща в този свят, за които би трябвало да се притеснявам, буквално искам да се посоча с пръст и да се изгоня от редицата на нормалните, заради това, че съм толкова повърхностна да се тревожа за възрастта.
И така хора: четиридесет означава, че най-накрая си признах, че вече не съм най-симпатичното младо същество в стаята.
Примирих се с това. Наистина, след първоначалното ужилване наистина съм добре. Защото има нещо невероятно освобождаващо в това да си зряла жена.
Веднъж четох интервю с Брук Шийлдс, в което тя казва, че тайната да изглеждаш страхотно, докато остаряваш, е да възприемеш факта, че вече няма да изглеждаш на 20. И аз съм съгласна с нея. До известна степен.
Гледала съм достатъчно епизоди на “What Not to Wear” (риалити шоу), за да разбера колко е тъжно да се опитваш да вадиш дрехи от младежката секция след определена възраст. Тъжно като тъжен клоун.
Но знаете ли, сега, когато вече не съм достатъчно млада, знам, че не трябва да правя всичко онова, което си мислех, че трябва да правя, за да бъда възприета сериозно.
Започвам с косата си. За последно бях с дълга коса през 90-те. Оттам нататък винаги съм я носила на каре или, в краен случай, ако нещо съм изтрещяла, съм я оставяла да докосва раменете ми. Исках да бъда възприемана сериозно в работата ми, като истински "професионалист".
Имам предвид, че когато си млада, всичко - от кръглите бузи до кожата без нито една бръчка - може да крещи, че си служител новак без тежест, някакъв там „келеш“.
Но можех да компенсирам това, избягвайки да нося косата си като малко момиченце. Можех да контролирам косата си. Косата ми не би ме предала.
Но сега, когато имам петна по кожата, бръчки и десет (двадесет и два) излишни килограма, както и сериозна възраст, реших да пусна косата си дълга. Дълга като на Рапунцел. Имам страхотна коса всъщност и ми е тъпо да я подстригвам. И предполагам, че повече няма да го правя.
И ако поискам да отида на работа в блуза със змийски принт или високи обувки с изкуствена леопардова кожа, ще го направя. Не защото съм млада и имам лоша преценка, а защото съм достатъчно зряла, за да си позволя нещо неуместно. Майната му на офис дрескода. Готова съм да бъда супер нахална и дръзка в начина, по който се обличам за работа.
Четиридесет означава, че ще бъда аз - не въображаемата пораснала моя версия. И това е прекрасно.
Още:
Ревност е най-вероятната причина за жестокото убийство на 25-годишната жена в столичния квартал „Банишора”, съобщиха на брифинг от прокуратурата, предаде bTV.
За престъплението е задържан 23-годишният приятел на жертвата, който е направил опит за самоубийство с въздушно оръжие, но е оцелял. Откаран е в „Пирогов”, където е установено, че раните му са повърхностни. Още от вчера е във Второ районно управление.
Сигналът за инцидента бе подаден около 18 ч. вчера от бащата на 23-годишния мъж, съобщи директорът на СДВР Георги Хаджиев.
Бащата получил sms от сина си, който му написал, че възнамерява да се самоубие. Сигнал в полицията подава и приятелка на мъжа, след като получила подобен sms.
Жертвата е намерена на дивана в хола. Открити са празни бутилки от алкохол. Обвиняемият е бил в съседната стая на леглото.
От събраните до момента доказателства е установено, че убийството е извършено още на 15 януари вечерта. Има достатъчно данни, че 23-годишният мъж е извършител на убийството, посочи градският прокурор на София Емилия Русинова. Повдигнато му е обвинение и прокуратурата ще иска постоянен арест.
Жертвата и мъжът не са криминално проявени. Той е готвач, тя – счетоводител. Живеели са заедно от 4 месеца.
"Конкретретният повод за ревността е бил един sms, получен докато са били вкъщи. Той е искал да се запознае с този sms, но му е било отказано”, каза комисар Георги Хаджиев.
По първоначални данни причината за смъртта на момичето е задушаване. Няма информация за упражнено насилие спрямо жертвата преди това, но от свидетелски показания става ясно, че през последните дни е имало скандали между тях.
Има данни, че младият мъж се е опитал да се самоубие и през 2015 г. Предполага се, че отново повод за това е била раздяла между него и предишна приятелка. Тогава се е срещал с психолози, като това се е случило извън България и затова по делото няма медицински документи, които да установят състоянието му.
Тогава не са му били предписани лекарства. По данни на прокуратурата през последните дни той е приемал болкоуспокояващи. Пил е и алкохол и твърди, че не си спомня как е убил момичето. Предполага се, че решението му е взето спонтанно.
По делото са назначени експертизи, предстои да се установи дали е употребил наркотични вещества.
Това е второто убийство на жена от партньора ѝ от началото на годината. 25-годишна от Стара Загора беше наръгана с нож в сърцето по време на семеен скандал от 65-годишният си съпруг, с когото двамата имат 8-месечна дъщеря.
Младата жена е била студентка в Тракийския университет в специалност "Социални дейности". С мъжа живеела заедно още от 15-годишна възраст.
Сигналът за престъплението бе подаден от съседи, които казаха, че от семейството не се чували скандали.
По темата:
