Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.
„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.
Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.
„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.
Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация.
Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години.
„Помагам на хората да станат още по-богати.“
Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена.
Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.
Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.
Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали.
Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша.
„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.
Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите.
За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.
Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.
Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели.
Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.
Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията.
В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.
Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.
След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала.
Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути.
Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло.
Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.
Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.
Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада, се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.
Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.
Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина.
Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.
Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно.
По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.
Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето.
Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота.
Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед.
В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?
Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“.
С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си.
Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност.
И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена.
Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.
Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми.
За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза.
Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път.
За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“.
Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства.
На 11 октомври се задава тазгодишният Уиз Ейр София Маратон, на който, ако планирате да потичате, може да го направите с кауза.
За четвърта година Софийският маратон и организацията, предоставяща адаптирана екипировка и целогодишни спортни занимания за деца, ParaKids обединяват усилия в името на една важна мисия:
децата и младежите със специфични двигателни и ментални потребности да имат достъп до спорт и занимания на открито.
Тази година каузата на ParaKids е идейно вдъхновена от двама доброволци - Валентин Стоев и Денис Димитров, и е под надслов Run for those who can't. Тяхното желание е да бягат на маратона, но им се иска да го направят в името на някаква кауза и избират да са полезни за ParaKids.
През 2020 г. организацията решава да събере средства за закупуване на специализирани колички за бягане за деца с двигателни затруднения, които да са свободно достъпни за ползване в София, Пловдив, Варна и Бургас.
С тази цел ParaKids свиква под знамената приятели, които ще бягат на маратона за тези, които не могат.
Всеки може да влезе в отбора на ParaKids като се регистрира за участие в маратона и по този начин част от таксата му ще отиде за купуването на количките.
Всяка от тях струва 2400 лв., а първоначалната цел е да се купят 5 такива, така че колкото повече хора се запишат, толкова повече средства ще се съберат - ясно е.
Защото с подобни колички децата с двигателни и ментални затруднения и семействата им ще могат да прекарват повече време на открито в спортни дейности, което повишава качеството на живот на всички – заради двигателната активност и споделеното време.
Идеята е количките да са достъпни на определени места в градовете, от които могат да бъдат вземани напълно безплатно и след това да бъдат връщани пак там.
Записвайки се в отбора на ParaKids, получавате валидна регистрация за официалния Уиз Ейр София Маратон 2020. Може да изберете да тичате в различни дистанции като всяка от тях носи различна сума като дарение за каузата.
А в случай че искате да подкрепите ParaKids и тяхната идея, но някак не ви се тича, все пак можете да го направите и в страницата на организацията или с дарение на сметката на клуба.
Първа Инвестиционна банка АД
Титуляр: Сдружение Спортен клуб ШАРК
IBAN: BG36FINV91501016892867
Основание: Дарение за кауза "Run for those who can’t”
Почнахте ли да загрявате вече?
Не е ли екстремно егоистично в нито една събота да не си си вкъщи? Това е малка част от основното чудене на авторката на текста, публикуван в The Telegraph. Всъщност основният ѝ проблем не е, че съпругът ѝ го няма, а че отсъства, за да практикува екстремни спортове, което я кара да замръзва от ужас всеки път, когато той заминава нанякъде.
И тук идва принципният въпрос: трябва ли да забавим темпото след децата, или не бива да спираме с нещата, които ни правят щастливи (дори и да са малко опасни)? Невинаги отговорът е лесен.
Когато приятелките ми се оплакват от разплутите си, залепени за диваните, мъже, чувствам единствено завист. С удоволствие бих била омъжена за човек, който обича да си почива на дивана с чипс в ръка.
Моят е по-вероятно да бъде открит в тунела на някоя вълна, яхнал сърфа си, или увиснал на някоя заледена планинска стена. Абсолютно обсебен е от екстремни спортове и всеки уикенд му махам за довиждане, чудейки се дали ще се върне жив. В кошмарите ми, ако не лежи мъртъв в някой планински проход, то е поне парализиран за цял живео, с мозъчно увреждане или в кома.
Винаги изпитвам такова облекчение, когато се прибере невредим, че не успявам да поставя въпроса както подобава. От самото начало знаех, че е изключително спортна и дейна натура. На първата ни среща трябваше да си тръгне по-рано, защото на следващия ден щеше да участва в триатлон.
Спортът и фитнесът са огромна част от живота му - от планинско колоездене до плуване в открити води и маратони. Когато живеехме заедно в 20-те си години, си мислех, че като поостарае ще забави темпото. Освен това самата аз бях в доста добра форма и ми харесваше да го окуражавам и да участваме с него на бяганията на дълги разстояния.
Но ако щете вярвайте, той засили темпото.
През последните няколко години е прекарал почти всяка събота някъде навън на някакво приключенско предизвикателство, а ако е на пътуване с клуба си по катерене, му е заета и половината неделя.
Почти пропусна раждането на първия ни син, защото караше колело в планината.
Мислех си, че при наличието на две малки деца, поне леко ще намали екстремните спортове, но нищо такова не се случва.
Работата му е доста интензивна и важна и по неговите думи това, което му помага да си запази разсъдъка, е излизането в природата и постоянното “самопредизвикване”. В много добра форма е и изглежда 10 години по-млад от мъжете на неговата възраст. Сега говори как иска да напусне напрегнатата си работа и да стане инструктор, за да се занимава с екстремни спортове през цялото време.
Знам, че това ще го направи щастлив и не искам да попречвам на мечтите му, но това би означавало още повече време без него и още повече тревоги за мен - вместо да изпадам в ужас веднъж седмично, ще ме е страх всекидневно.
Почти всяка събота гледам децата, водя ги при нашите, за да се видят с баба и дядо и за да имам малко помощ. Винаги ми е добре, че ги виждам, но ми се иска да сме като другите семейства - да ходим на разходка или да правим нещо скучно като пазаруване заедно.
По време на карантината беше чудесно, защото си беше вкъщи много повече. И някак си дадох сметка как би изглеждал един семеен уикенд. Но сега е изключително развълнуван, че пак може да ходи да тича и да скача.
Моите приятели го смятат за егоист, родителите ми също правят подобни саркастични коментари. Но във всяка друго отношение той е перфектен съпруг - съобразителен, мил, помага в домакинството и е чудесен баща. Не искам да съм дуднеща жена, а освен това знам колко много значат тренировките за него. А и съм наясно, че дори да го убедя да си остане вкъщи, той ще си мечтае да е някъде в планината или да кара сърф.
Но ми се струва, че колкото повече порастват децата, толкова по-трудно ще бъде да го оправдавам. Ще им се иска да знаят защо баща им никога не е вкъщи в събота. Или по-лошо - ще пожелаят да отидат с него. Мога да се справя, ако се тревожа единствено за него. Мисълта, че ще трябва да се тревожа и за тях, е непоносима.
Питала съм го дали мисли за нас, когато се излага на опасност. Отговори ми, че никога не си позволява да си мисли, че няма да е ОК. Но така си мисли всеки алфа мъжкар, докато не спре да е ОК.
Просто се надявам, че като остарее ще има нужда от по-малко прилив на адреналин. За доброто на всички ни.
Да избягаш два маратона с патерици, докато си частично парализирана е абсолютното доказателство за силата на човешкия дух.
Хана Гавиос успява да бяга в две поредни издания на ежегодния Нюйоркски маратон едва три години след тежко нараняване на гръбнака, което я оставя с частична парализа на долната половина на тялото.
През 2016 г. Хана, която към онзи момент работи като учителка по английски във Виетнам, отива на почивка в Тайланд. Една вечер на прибиране към хотела се изгубва и моли непознат да я упъти. Човекът, който уж я води към хотела ѝ, я отвежда в тъмна гориста местност и я напада, разказва Гавиос пред CNN.
При бягството си от нападателя Хана пада от скала и се търкаля в 45-метрова пропаст. Лежи на дъното ѝ неподвижна с часове, преди да я спасят на следващата сутрин.
Падането я оставя с нараняване на гръбначния стълб, засягащо мускулите в долната част на тялото ѝ. Това обаче не я спира да живее живота си на пълни обороти.
“Винаги съм знаела, че съм силен човек”, казва Хана. “Само че не знаех, че съм чак толкова силна. И не съм осъзнавала какъв боец съм.
Гавиос прекарва 18 дни в болница в Тайланд, а след това и още два месеца в болница в Манхатън. Първоначално Хана дори не може да седне на стол. Когато се опитва да се изправи за първи път след нападението, ѝ се завива свят и пада.
Но след доста физиотерапия Гавиос започва да се чувства все по-силна. Когато напуска болницата, започва да се упражнява на пътека с помощта на придържащи колани и още трима души.
Накрая вече ходи без допълнителна помощ.
Тогава започва да се предизвиква с активности извън физиотерапията. Започва да прави трудни походи в планината. Става йога учител. Дори се записва на Крав Мага.
“Станах много по-изобретателна в нещата, на които подлагах тялото си, докато се опитвах да мина отвъд границите на общоприетото за нормално в моето състояние”, разказва Хана.
Но дори когато добутва тялото си до лимитите му и отвъд, в Хана все още го има онова чувство, че повече никога няма да може да тича отново, а това е едно от най-любимите ѝ занимания.
“Спомням си колко огорчена се почувствах след индицента, докато гледах как хората бягат на маратона, защото някога и аз можех да правя тези неща”, казва Гавиос.
Тогава Хана узнава историята на Аманда Съливан, която тичала маратони с патерица след автомобилен инцидент, оставил я парализирана. Ако някой с подобно състояние може да изтича маратон, защо и аз да не мога, помислила си Хана.
Започва да тренира за първия си маратон през 2018 г., посвещавайки тичането си на благотворителна организация, посветена на търсенето на лечение за гръбначни травми с цел подобряване на живота на хората с увреждания. След двата изтичани маратона Хана успява да събере около 29 000 долара. Чрез организацията се свързва с треньор, с когото обсъжда по телефона напредъка си. Започва да следи изтичаното разстояние, докато тренира два пъти седмично.
На 4 ноемрви 2018 г. успява да завърши маратона за 11 часа и 20 минути. Това е първото ѝ състезание след нападението и първият ѝ маратон в живота. През 2019 г. Хана подобрява времето си с 18 минути.
Гавиос успява да събере хиляди долари чрез усилията, които полага за маратоните. Средствата отиват за проучване на епидуралната стимулация като обещаващо лечение за хора с парализа да възстановят отново напълно или поне част от двигателните си функции.
И макар че е изтичала първите си два маратона в живота с патерици, Хана се надявам някой ден да тича истински отново.
“Благодарна съм, че мога да правя крачки и за онези, които не могат. Но ако някой ден мога да тичам на маратон без патерици, ще е чудесно. Истински се надявам това изследване да помогне на всички.”
Ако някога сте участвали в маратон или полумаратон, знаете колко е изтощително. Сега си представете да избягате дистанция от 42 км, бутайки количка с три деца, едно от които на 6 г.
Немалко жени го правят, а в края на юни Синтия Лорън Арнолд разби рекорда в тази своеобразна дисциплина на маратона Мисула в щата Монтана.
Бутайки в количката своите дъщери (на 6 и 2 г.) и 3-годишния си син (с количката това е тегло от над 83 кг, според данни на ScaryMommy), тя подобри предишния рекорд от 4 часа и 6 минути на Ан Мери Коуди. Миналата година Коуди бяга на маратона в Модесто, Калифорния със своите 15-месечни тризнаци.
През по-голямата част от времето Синтия тренирала сама, като понякога взимала децата със себе си, за да се увери, че би могла да се справи с маратона, бутайки количката. Точно преди състезанието избягва 27 км с тях.
Оказва се, че Синтия вече е подобрила и друг рекорд на "Гинес" - през 2018 г. тя е постигнала най-добро време с трите си деца на полумаратона в Мисула.
Синтия планира да бяга на маратона отново през 2020 г. Прави го, за да намери баланса между майчинството и страстта, която е имала в продължение на години, преди да роди. "Участието в маратон с детска количка е много добър вариант, ако тичането е част от идентичността ти", казва Синтия. "Всеки, който обича бягането, ще ме разбере - не можеш просто ей така да се откажеш с него. А децата ти дават възможност да го правиш по нов начин."
По темата:
Българи и чужденци, почитатели на бягането и активния живот, ще се съберат на 21 май в Плевен, за да потичат заедно в името на приятелството.
Маратон на приятелството - Плевен 2017 ще се проведе за четвърти път, а тази година участниците ще могат да се състезават в една от следните четири категории:
маратон (42.2 км), полумаратон (21.1 км), щафета (2х10 км) и безплатен градски крос (3 км).
Разбира се, децата също ще имат възможност да потичат - предвижда се провеждането на специален детски маратон, който цели популяризиране на здравословния начин на живот и сред най-малките.
Състезанието е отворено както за професионалисти, така и за любители, и въобще да всички, които искат да се заредят със спортен дух и добро настроение.
Желаещите да се включат в надпреварата, могат да се регистрират онлайн тук.
Миналата година маратонът събра над 300 участници от 17 държави, а за тази година прогнозите са за още по-голяма посещаемост - вече са се регистрирали десетки любители на бягането от страната и чужбина.
Разбира се, ще има и награди за финиширалите участници – тези, които успеят да завършат в дългите дистанции, ще получи дизайнерски медал на маратона, както и парични премии.
Освен популяризирането на бягането за здраве, Маратон Плевен ще прегърне и нова благотворителна инициатива, подробности за която организаторите ще разкрият съвсем скоро.
Плевенският маратон има три звезди за качество като шосейно състезание, присъдени от Европейската федерация по лека атлетика, и е включен в годишния състезателен календар на федерацията. Той е част и от румънската верига от исторически маратони – в него са регистрирани над 30 румънски бегачи.
Основните цели на Маратон Плевен са насърчаване на активния начин на живот, привличане на професионални и непрофесионални спортисти от цял свят в регионалния северозападен град, както и популяризирането му като атрактивен спортен туристически център.
