„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Рени Пламенова участва в конкурса ни с писмо до своята по-млада версия.
Здравей, малка Ирена!
На първо място, прекарвай повече време с мама, защото преди да навършиш 30-тата си година, тя ще ни напусне завинаги заради рака – ужасната болест, която я сполетя, и тя си отиде без време. Уважавай я и я изслушвай. Показвай повече, че я обичаш и подкрепяш. Тя има нужда от това.
Трябва да се грижиш и за братчето си, което много те обича и също винаги ще се нуждае от твоето внимание. За жалост животът не бе благосклонен към него и го изправи пред предизвикателствата на аутизма и ти винаги трябва да му бъдеш опора.
В момента си сама, но на една много специална дата един прекрасен човек, с когото ще се запознаеш онлайн, ще преобърне живота ти и ще бъде винаги до теб – от най-щастливите до най-тежките ти моменти. Затова бъди силна, мъдра и върви напред въпреки всичко.
Остани до баща си ,баба си и брат си. Те ще имат още по-голяма нужда от теб в трудните периоди, които предстоят, и им покажи, че си до тях; че можете да разчитате един на друг. И един ден да посрещнете едно по-светло и щастливо бъдеще заедно, а защо не и да посрещнете нови членове и да разширите семейството – пораснали, поумнели и въпреки горчивия си опит с надежда за утрешния ден. Успех!
Майката е много важна фигура в живота на всеки човек. От момента на раждането детето може да я разпознае сред другите хора и се нуждае от нея. И все пак се налага мама да започне работа и да няма възможност детето да бъде гледано у дома. Раздялата означава едно – ясла.
Детето може да тръгне на ясла още на десет месеца, макар че това се случва рядко у нас. Обикновено майката е готова да го повери на чужди грижи след 12 - 18 месеца. Но резултатът от раздялата с майката в ранна възраст не винаги е този, който ние се иска. Така че трябва да бъдете готови.
В детските ясли може да се кандидатства онлайн – в по-големите градове в информационна система или на място – във всеки малък град. Откривате в коя ясла или детска градина с яслена група има свободни места за деца от 1 до 3 години. Попълвате молба с куп данни и готово. Така написано звучи лесно, но всъщност истината е различна. Както покрай всяко кадидатстване има много нерви и проблеми, тъй като в големите градове и в София борбата за всяко място е чутовна. Тук сравняват кандидатстването по тежест с матурата в 7 клас и може да са прави.
Разбира се, частните ясли с радост ще ви вземат. Но е скъпо.
Детето ви вече е класирано, получили сте писмо и следващата нужна стъпка е записването в яслата. Родителите са длъжни да го направят лично на място в рамките на установения срок. От 1-и юни до 15-и септември срокът за записване е две седмици след датата на класиране (в София). В останалото време от годината срокът е една седмица след датата на класиране.
Трябват ви:
От самото раждане майката е източник на топлина, спокойствие, защита, а също така тя е човекът, който задоволява всички физиологични нужди на бебето. Но това не е всичко. Има невидим, но много важен психологически компонент на контакта.
Повечето хора, които не са гледали деца, предполагат, че грижата за новороденото се състои в хранене и смяна на памперса. Но в действителност това далеч не е така.
Днес, в естествения ход на раждането, веднага след раждането, бебето се поставя върху гърдите на майката. Причината за тази промяна в процедурата е изследване на учени за раждането като стресов фактор и за двете страни. Това, което детето чувства в този момент, не се вземаше предвид доскоро.
Детето изпитва първите емоции веднага след раждането и ги изразява на единствения език за комуникация, който му е достъпен, като плаче. Мама трябва да даде максимална топлина и грижи на бебето, да общува с него, да поглажда, да говори с тих приятен глас и в никакъв случай да не се нервира. Детето може да не разбира всичко, което се случва около него, но със сигурност усеща. Ето защо, ако искате бебето ви да се развива добре и да стане пълноценен и хармоничен човек в зряла възраст, целувайте и гушкайте детето си.
Психолозите отбелязват, че индикатор за основните социални прояви на детето е способността му да търпи отсъствието на майка без излишно безпокойство.
Още през първата година от живота, когато майката изчезва от полезрението, детето започва да показва признаци на тревожност и се чувства беззащитно. Почти е невъзможно да отвлечете вниманието на бебето от това. Страхът от раздяла с мама е толкова силен, че детето подсъзнателно го прехвърля в други ситуации. Например се увеличава страхът от новото, от непознати усещания и дори от звуци.
Момчетата са по-издръжливи и имат развит познавателен интерес. Момичетата емоционално преживяват отсъствието на майка по-дълбоко. Въпреки това и момичета и момчета са еднакво обидени от отсъствието на майката. Това провокира постоянен страх от раздяла в структурата на личността и във взаимоотношенията с други хора, който се проявява дори когато детето расте.
Силни отрицателни реакции при отделяне от майката се наблюдават от 1,5 г до тригодишни деца. Деструктивните реакции под формата на гняв, агресия, прояви на паника и страх са особено изразени. И дори когато майката вече се връща, детето цялото се излива в чувство на негодувание. Ще забележите, че детето плаче, когато го оставяте на ясла, и плаче със същата сила, когато го вземате.
Когато детето е изпратено в ясла в ранна възраст, то изпитва толкова силен емоционален шок, че това събитие води до намаляване на защитните сили на организма. А при неправилна подготовка за раздяла могат да възникнат дори неврози.
Най-важно е да знаете, че раздялата с мама е естествен и необратим процес, който е предпоставка за израстването. Задачата на родителите е да помогнат на детето да "оцелее" при раздялата и да го научат да реагира правилно.
На първо място, трябва да изработите собствените си емоции и чувства. Ако се паникьосвате и се притеснявате, детето го чувства и отразява вашите собствени емоции.
Не изчезвайте незабелязано Това е напълно погрешна, но доста често срещана тактика. В този случай изглеждате като предател в очите на детето си.
Подгответе го с кратки отсъствия. Винаги обяснявайте защо трябва да напуснете, дори ако детето все още не може да говори. Покажете чантата си, отворете входната врата, симулирайте мини-сцена на вашето заминаване.
В тези кратки раздели оставяйте детето си при възрастни, които познава добре. И когато си тръгвате, прегърнете, целунете и кажете на няколко пъти колко обичате сина или дъщеря си.
В никакъв случай не оставяйте детето си, ако видите, че е в лошо настроение. Намерете начин да го развеселите и успокоите с играчка или лакомство.
Е, постигнахме краткосрочната раздяла, но какво да правим, когато отива на ясла? А ако ви няма два дни или повече?
Като начало – за децата дългосрочната раздяла е всички над ден. Ето защо, когато сте принудени да го напуснете за повече от един ден, не забравяйте да ги уверите, че ще се върнете скоро. Първо, бебето възприема времето по различен начин. Второ, то знае със сигурност, че ще се върнете.
Обаждайте се по телефона, нека ви чуе. Ако детето ви е много емоционално, помислете за видео разговори.
Погрижете се и за собственото си психологическо състояние. За да се измъкнете от тъмните мисли, пазарувайте и купувайте неща, които детето ви ще хареса. Винаги отивайте с подарък на срещата след раздяла. След прекаран ден на ясла може да му носите нещо вкусно.
Непосредствено след пристигането на майката децата могат да се държат по доста необичаен начин, да мълчат, предизвикателно да не се подчиняват и дори да плачат. Оставете бебето да изживее вашето пристигане. Целунете го и го гушкайте. Развличайте го.
Факт е, че има деца, които не плачат, когато мама ги оставя. Обаче ако чуят друго дете да плаче на отиване в яслата, ревват на мига. Тук схемата е подобна - нека чуе, че мама ще дойде да го вземе. Повтаряйте му го, изчаквайте да се успокои. Нека види, че децата в групата стоят и си играят без да плачат и ще влезе смело при тях. Тогава раздялата е успешна.
Текстът на Боряна Хайнрикс е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Дортмунд, температурата е 8 градуса, има мъгла, но слънцето тепърва изгрява и озарява хоризонта с розовата си пелена. Караме към летището...
Мама не може да дойде, състоянието ѝ не позволява...
Часът е 8:45 и самолетът захожда към пистата... Нося FFP2 маска и ме задушава. Самолетът е претъпкан.
Това не е една от онези приповдигнати истории, тази история не е за подвизи, няма да впечатли с необичайна развръзка. Тази история е за мен, за теб, за моята майка, за твоята майка, за майката на моята майка и майката на твоята майка.
Това е историята на всички неизвестни, но изключителни жени, които винаги са били до нас. Това е историята на три поколения обикновени на пръв поглед жени, които в същността си са символ на стоицизъм и героизъм. Жените, които ежедневно водят борби с вътрешните и външните демони.
Жените, които оцеляват, въпреки обстоятелствата. И възпитават също толкова силни жени. Това не са кралици или принцеси, не са графини, не са актриси, не са привилегировани дами от висшето общество.
Това е продавачката в магазина на ъгъла, леля Роси – козметичката, жената, която пилотира самолет, и онази, която мете улицата рано сутрин. Това е моята майка, твоята майка, това съм аз или ти, това сме ние – силните жени.
Излитаме, това е най-хубавият момент на полета за мен. Когато усещаш, че сърцето ти лети.
Моята майка е висока и има тъмна матова кожа. Косата ѝ беше почти черна, много тъмна, гъста и знойна. Майка ми въпреки възрастта си е една от най-красивите жени, които познавам. Затова се гордея тайно, когато ми казват, че приличам на нея (а ако тя присъства, винаги реагирам със саркастичен коментар, защото ние с мама обичаме да се шегуваме, че сме грозотии).
В днешно време майка ми се подвизава като скинхед и има огромен белег от дясната страна на скалпа. Мама има мозъчен тумор и трябва да мине през препятствието, наречено рак...
Ако има някой, който да е подготвен за това, ей това е моята майка – защото притежава мъжество (поне, както аз си представям истинските мъже във въображението ми от дете). Майка ми е мъж по душа от доста отдавна, има-няма 30 години. Затова не се съмнявам, че тя ще успее, и то, както винаги – триумфално, така прави всичко – емоционално и победоносно.
Нейната история е обикновена, до болка тривиална – тя е майка и баща, откакто съм родена, грижи се за всичко, винаги сама. Майка ми е свикнала да взима нещата в свои ръце, да работи за всеки успех много упорито и да не се спира пред изречението „не можеш“ или тъпата фраза „не става“.
Майка ми винаги е била пример за мен и е без да осъзнава това, което в днешно време наричат, едва ли не, обидно „феминистка“. Тя винаги ми е казвала: „Боряна, една жена трябва да може всичко, защото не знаеш в каква ситуация ще изпаднеш. И да заковеш пирон, и да сготвиш мусака, и да играеш карти“.
Ако ме попита някой кой е твоят идол, без абсолютно колебание бих казала: „Мама!!!“. Майка ми е опора, тя е стълб, майка ми е непоклатима скала, която от ударите на времето получава все по-изящна форма. Мама е живот, сила и радост, тя е енергия и смях, от мама аз черпя вдъхновение, мощ и издръжливост.
Турбуленция – оглеждам стюардесите за знак за паника, те обаче, са непоклатими – няма да умрем днес.
Мама Карола e висока и има къса руса коса и зелени очи, съпругът ми има нейните очи. Майката на моя съпруг е огън. Клишето е, че германците са студени. Не е вярно, ако съдя по нея. Тя е винаги навсякъде и може всичко, широко скроена и отворена.
Много хора казват, че имат само една майка, затова им е обидно да наричат свекърва си „мамо“. Аз обаче припознах бързо и лесно моята като такава. Спомням си, запознахме се на 90-годишнината на нейната майка – тя кръжеше като орел, пазещ малките си, около мен. Накрая ми даде няколко кутии с храна и каза:„Една седмица няма да има нужда да готвиш“, като типична българска майка, заобичах я лесно.
Мама Карола е енергична, дейна и има много таланти. Нейната супер сила е правенето на торти. По-вкусни сладкиши през живота си не бях яла. Мама Карола може от пиле мляко да намери. С децата се държи като обер генерал – моите зверове пред нея са като гальовни котета. Тя има таланта да знае винаги какво да каже и то да е на място.
Капитанът отива до тоалетната, стюардеса влиза в кокпита, предполагам това е протокол, откакто самолетът на Джарман Уингс от Дюселдорф до Барселона се разби във френските Алпи.
Притеснявам се, защото капитанът го няма, но нищо, аз няма да умра днес, не го чувствам така.
Майката на моята майка или както ние, децата, я наричахме – баба Цеца, беше пожар! Моите съвременници биха я нарекли power woman. До ден-днешен се чудя как баба успяваше да се грижи за три деца, да готви, пере, глади, чисти, да се грижи за градина и да намира своето време, в което седеше вечер на пейката с другите баби.
Баба в златните си години е символ на дотук най-щастливото и волно време в моя живот. Никога няма да забравя с какво нетърпение отивах при нея на село и знаех, че ме чакат три страхотни месеца! Баба ме научи да беля боб, да вадя картофи, да прекопавам нива, да бера сливи, да плета на една кука, да преда, да бия масло, да оправям леглото си като войник и колко боли като те ущипят тайно.
Баба знаеше 2 и 200 и винаги ми слагаше тайно стотинки в ръката – „да си ме спомняш един ден“. Баба можеше да те накара да изтръпнеш с една дума, и да те усмири с един жест. Та тя дори не знаеше колко много е направила за мен. Баба беше вторият най-важен човек в живота ми и дори не познавам думите, които могат да опишат милите чувства към нея.
Cabin crew start to descend.
Усещам, че нещо ме задушава, не е маската. Не съм плакала от години, не знам какво ми става. От лявата ми страна нервничи непознат, от дясната спи съпругът ми.
Cabin crew prepare for landing.
Колесникът се отваря, сълзите ми потичат, виждам Александър Невски някъде в далечината, вече сме под облаците. Кацаме меко, това го могат само българските пилоти, летяла съм много.
„Добре дошли в София, където часът е 12:15 местно време, температурата е 2 градуса...“
Прибирам се...
Прибирам се по изключение по това време. Оставила съм мама и мама Карола с децата. За да се сбогувам за последно с майката на моята майка...
Благодаря ти, бабо, за всеотдайността, топлотата и уюта, обичта и ласката, за това, че ме научи как да квася мляко, а и за стотинките, които тайно слагаше в шепата ми. Благодаря ти, че беше изключителен човек, изключителна жена, отгледала толкова много деца и внуци! Благодаря ти, че те имаше! Ще се видим от другата страна...
В памет на баба Цеца (13.04.1933 - 04.03.2021), а и на всички изключителни жени!
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Глория Христова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Взаимоотношенията родител-дете – неуловима и капризна загадка. Изкусно описани от древногръцки драматурзи, преобразени в осъвременена форма и модерен стил в настоящата епоха.
Интензивността в тези връзки все още тлее от незапомнени времена, а кръговратът и повтаряемостта им са неизбежни и омагьосващи като стихията и затишието.
Майка ми – двуликият ми спътник (зодия Близнаци), ножът с две остриета. Толкова много я обичам, че успявам да я впиша във всички познати клишета! Моята сила, играеща със струните си по слабите ми места.
Майка ми е неувяхващо цвете, но страхът ѝ често пуска надълбоко корени в почвата на моите спасителни инстинкти и разлиствам ръце за избавление и прегръдка.
Майка ми е фениксът, който винаги успява да се възроди от пепелта, но трудно успява да разпери криле достатъчно широко, за да разшири хоризонта си и да види прозаичното в освободителен мащаб. Такъв, който не я смущава и плаши.
Майка ми е нешлифован диамант, който заблестява чудно, когато най-малко очакваш, попадне ли в подходящите ръце. Или се превръща в карикатурен графитен образ, ако някой детайл от ежедневието се обърка.
Аз и тя. Тя и аз. Не съм сигурна къде точно изчезват очертанията на нейния силует и се открояват моите. Толкова сме вплетени една в друга.
Аз съм мошеникът, който ѝ дава обещания за по-добър живот и опитва да я преизпълни с необозрима вяра, а тя е лихварят, който иска двойно повече в замяна, ако види пукнатина в моя обет.
Камъче по камъче редя надеждата като мозайка, понякога дори изплезвам запъхтяно език. Ние сме като две камили, които прекосяват пустинята и носят в гърбиците си и жизнерадост, и тревожност, но оазисът ни спасява.
Пламъкът в очите, който гори и от тъга, и от прекомерна гордост от моята устойчивост и упорство, от отказа ми да се съюзя с инертността, е това, което ми дава тласък за действие.
Сънувам ръцете ѝ, набръчкани като ветрило, които разстилат времето и го разделят на две: в спомените на краткото ми детство, когато се приютявах в нея, както малкото кенгуру в торбата на майка си; в неизвестното бъдеще, където времето е ураган, който ни изпитва какво сме научили в пътешествието през пустинята. Дали сме готови да тръгнем по непознати и неизследвани метафорични улици и булеварди.
Майка ми – най-значимият парадокс в живота ми!
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Надежда Минева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Ще ви разкажа за моята невероятна майка на име Маргарита. Тя е най любима и незаменима. Има глас като на чучулига.
Тя е всеотдайна майка, баба и дъщеря. Понякога е критична, но за сметка на това ни обича безкрайно. Има доста здравословни проблеми, но това не ѝ пречи да се раздава безрезервно за всички нас, семейството.
Винаги поставя другите пред себе си и много често оставя на заден план нейните нужди и потребности в стремежа си да е потребна и полезна.
Научи ме да не завиждам никому, да бъда благодарна за това, което имам, и да се боря и доказвам. Да бъда възпитана и подбрана в думите си. Че е много важно да вниквам с малките неща.
Думите никога няма да стигнат, за да успея да я опиша с всевъзможни мили и любящи думи. Ще завърша с думите "Обичам я!". Та това е мама.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Валентина Зрънчева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Неделя. Сутрин или там някъде. Моя тийнейджерска милост спи. По-точно се опитва да си доспи. Защото от другата стая дъни Metallica. След известен брой опити за заглушаване, включващи възглавница върху главата и псуване с ръмжене, става ясно, че шансът за спане е безвъзвратно отлетял.
Ставам бясна и влетявам с шут в хола със съвсем сериозното намерение да изхвърля брат си през балкона. И се оказвам в празна стая. Няма брат, няма никой. Само касетофонът продължава да раздава justice for all.
Стоя боса на паркета, мигам на парцали и се опитвам да стопля какво става. Тогава виждам отворената врата към кухнята. След две крачки вдясно картината ми се разкрива в цялото си великолепие: майка ми мие чинии и си припява. Metallica! И понеже водата шуми, касетофонът в съседната стая е на макс.
Ченето ми се удря в коленете и вероятно това е единствената причина, поради която не успявам да вдигна подобаващ скандал.
Това е майка ми. Подредена, винаги стриктна, не позволява лиготии. И изведнъж… касетофонът на макс и си припява! В неделя сутрин!
Майка ми, която пържи 6 кг картофи за съучениците ми, с които гледаме Ролан Гарос.
Майка ми, която обожава сребърни бижута и е винаги готова да ми купи едни обеци. Без повод.
Майка ми, която според дъщеря ми е фешън баба, и единствената, която може да ѝ обясни непонятната математика.
Майка ми, която си сипва уиски и бадеми и вика с отскок на волейболни мачове по телевизията.
Майка ми, която ме научи кое питие в каква чаша се пие. И че "чаши за гости" не съществуват, защото всички сме гости на този свят.
Майка ми, която ми показа нагледно, че жените могат всичко и мога да бъда каквато си поискам.
Майка ми, която винаги е до мен, без да ме задушава.
Невероятната жена, която безкрайно обичам. Мама.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Мария Стефанова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
За моята майка няма да чуете, че е най-добрата домакиня, най-помагащата и всеотдайна майка или най-добрият човек на Земята.
Не, моята майка не е най-добрата. И не мисля, че трябва да бъде. Тя е просто човек и за мен си е най-добрата във всичко.
Тя е просто човек и допуска много грешки, но никога, абсолютно никога не оставя децата си. За нея те са смисълът.
Моята майка не е вървяла след гъ*а ми да ми чисти, да ми подрежда и да ми прислужва, но ме е научила на толкова неща, че цял живот няма да ми стигне да ѝ се отблагодаря.
Научи ме да бъда добър човек, научи ме да бъда и добра майка. Научи ме да бъда самостоятелно мислещо и осъзнато същество в свят на овце. Научи ме да обичам и че няма нищо лошо в това.
Е, научи ме по трудния начин, че трябва да си оправям стаята и да си подреждам гардероба (нещо, което и до ден-днешен трудно правя). Научи ме да не вървя с цигара и че трябва да спазвам етикета и да изглеждам женствена.
Винаги съм смятала, че мама е най-силният човек на света, че тя знае всичко и може всичко и когато разбрах, че и тя има слабости и може да бъде просто човек, ми беше трудно да го приема. Но в този етап тя ми показа, че всеки има чувства и че не трябва да бъдем прекалено силни, защото сме жени и сме нежни, и ни се плаче, и имаме нужда от любов. В този период ми показа и че една жена е способна на всичко.
Тя ме научи на най-важното нещо – да обичам себе си и да се оценявам. На това държа да науча и своята дъщеря. За съжаление мама не случи на мъже за разлика от мен, но целта ѝ беше да научи мен да бъда обичана.
Тя е домакиня, тя е жена, тя е майка, тя е кралица. Мама готви много вкусно, тя ме е научила да готвя и да се грижа за семейството. Въпреки това не бих казала, че си спомням майка си постоянно висяща на котлона, перяща, миеща и прочее.
Спомням си майка си в дълга ефирна рокля, с токчета, с цигара и чаша вино в ръка, червено червило и силен глас. Е, философстването съм го наследила от нея, но не бих казала, че ми е толкова лоша черта.
Безброй пъти съм я виждала да пада на дъното и след това да се вдига до небето. Тя ме научи, че животът е шарен и ние можем да се справим, защото "И това ще мине". И да не се отказваме, да падаме и да ставаме, но да обичаме живота.
Тя никога не ме обремени със своите грешки и амбиции. Тя ме остави да живея своя живот, да мечтая, да постигам, да греша и да падам. Остави ме да правя своите грешки, да научавам своите уроци, а след това само ми бършеше сълзите. Но благодарение на това и аз израснах силна и себеуважаваща се жена. Както и благодарение на нейните грешки, станах още по-добра и научих още повече уроци.
Не можа да ме научи да съм подредена, но и хаосът си има чар. Уважава мен и мнението ми – и тя се учеше от мен, вместо да властва и да знае всичко.
Благодаря ти, мамо, че създаде от мен добър човек, добра жена и ме накара да повярвам, че съм добра майка. Винаги си зад гърба ми и винаги сме заедно.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Ива Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Моята майка не беше като от списание – в смисъл, че не проявяваше интерес към фризьорски салони, дрехи и други майки. Тя беше заета, практична жена и в детството си я уважавах, най-вече защото не ме караше насила да ям.
Мисля, че доста хора я възприемаха като сърдечна и гостоприемна, понеже не караше и гостите ни да ядат. За мен нямаше нищо по-омразно от това да ида „у леля ти еди коя си“ и да прекарам половината време в неравна схватка с домакинята, която зорко следи по чиниите кой от какво е ял, с какъв апетит го е ял, дали го е доял.
И преследва така наречените си гости като диверсанти, докато не опитат задоволително много от всичко. Моята майка обслужваше свои и чужди усърдно, но ненатрапчиво – без да се опитва да ни натъпче, сякаш животът ни зависи от това последно ядене, а после на висок глас да се оплаче, че не е слугиня.
Мама беше силна жена, отлично приспособена към времето, в което живееше: детското ми съзнание беше донякъде потиснато от „даровете“ на късния соц – опашки за мляко в 3:00 сутринта, опашки за банани, опашки за спестявания пред банките. Българският преход към демокрацията доказано не е за слабаци.
А майка ми не само търпеше опашките и неизвестността от това къде днес ще пуснат сирене, но и не се оплакваше – сигурно защото нямаше много смисъл, а тя, както ви казах, беше практична жена.
Беше в състояние да изтърпи и много повече от това: съседа, който всяка неделя сутрин удряше по парното с чук; коварните софийски плочки, които ти обливат единствените годни за носене обувки с топла кал; деца, омазани с неясни субстанции; котка, нагазила в току-що глазираната шоколадова торта… Търпението ѝ бе забележително, но не безкрайно.
Имаше една невидима граница, отвъд която възрастните биваха пресрещани с враждебност, а децата – с отречения в педагогическата наука еднократен предупредителен шамар. Отвъд тази невидима граница се намираха още мрънкането, влаченето на крака по път за училище и скубането на косата на родната сестра.
И изобщо, ако имаше нещо, което иначе ведрата ѝ натура не можеше да понася, това бяха глезотията и несправедливостта, в този ред. На това се крепеше и цялото ми детско разбиране за равновесието в познатата ни вселена и не ме измъчваха мисли дали, например, не налагам достатъчно много и достатъчно настойчиво своята индивидуалност.
Мама правеше страшни торти. По-точно – 44 различни рецепти, направени само с четирите съставки, които можеха евентуално да се купят по това време в магазините.
Бабите от блока ѝ доставяха по своите си неведоми трафикантски канали дефицитни стоки като масло без вода и ванилин на пакетчета, за да прави торти за рождените дни на внуците им – ако беше малко по-предприемчива, можеше да отвори малка сладкарничка.
Но не и моята майка. Тя беше учен – лаборант в един институт на БАН, зафичен – за удобство на учените и потребяващите наука – отвъд Околовръстното, защото мястото на науката, нали, е на къра, а не на жълтите павета.
Между другото, в лабораторията, част от посудата се ползваше успешно за варене на чай и кафе, а в температурната камера ставаха страшни принцеси. Ако тогава, в епохата преди киноата и сладките картофи, на някого му беше хрумнало да направи кулинарно риалити, мама можеше да го спечели с принцеса.
За мен майка ми беше красива. Най-често можеше да бъде видяна в една от ония грозни лабораторни манти, в които дали отдолу е Клаудия Шифър или Цола Драгойчева няма особена разлика. Имаше една единствена официална рокля. Гримираше се най-много веднъж в годината, защото нямаше за къде толкова да се гримира, като изваждаше ритуално една кутия скъпоценни сенки.
Те хич не ѝ отиваха, но пък бяха донесени от баща ми от далечна чужбинска командировка. Но имаше толкова хубави крака, че беше все тая, че лилавото не е нейният цвят. Обичаше морето, голосеменните растения и нас.
Мама беше богата жена. Вярно, нямаше никакви пари, защото науката, или поне нейната, не беше баш основен приоритет на държавата и обществото. Но пък умееше да харчи, и то с кеф: за забавление, за култура, за книги.
От нея някак ми остана един постоянен глад за хубави преживявания и убеждението, че богатството е равно на това, което не те е страх да похарчиш, а не на това, което си напъхал в дюшека.
Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ - купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа. Говореше един такъв правилен български – като на говорителите по БНТ от преди трийсетина години – със съвсем леко изразена шопска мелодика, но само в състояние на силен афект.
Нямам спомен с нея да сме редили пъзел, да сме оцветявали макарони и ролки от тоалетна хартия, да сме месили домашен хляб, облечени в еднакви престилки с къдрички: не мисля, че беше от липса на креативност, а от липса на време.
Все пак готвенето, чистенето, миенето на чинии, кърпенето на панталони бяха служебни дейности, случващи се някак от само себе си, без наше участие, но, като се замисля, сигурно са отнемали доста от свободното ѝ време.
Инак, не може да се каже, че не поощряваше развитието на талантите ми и установяването на тяхната липса: заведе ме поне по веднъж на пеене, пиано, балет, карате, джудо, кънки, рисуване и каквото въобще се предлагаше по онова време. Ходех къде с желание, къде без, понеже вече разбирах, че всичкото това не е без пари, а след всички инфлации и деноминации ние се оказахме изненадващо бедни.
За мое учудване, тя всъщност се интересуваше от моето мнение: разбрах го след двата ми единствени, но дълбоко травмиращи урока по балет във втори клас – това си бяха два пъти по шейсет минути пълноценно унижение. В залата, пълна с тънички-мънички 6-годишни момиченца, моето едро, непохватно и пухкаво тяло стърчеше като презимувал пеликан сред ято гугутки.
Със сълзи на очи рекох, че балет, ако може, повече не искам. Тя само каза: „Добре!“ и ме заведе да пия боза и да ям скаличка. Заобичах я сякаш двойно повече, но не защото явно не държеше да преживявам тоя ужас два пъти седмично, а понеже не попита „Защо?“ и никога вече не повдигна въпроса за балета. А и защото ме натъпка с въглехидрати, от което моето настроение значително се подобри.
Мама винаги имаше време за всичко. Но имаше нужда и от лично пространство. Държеше другите да ѝ го зачитат. Заради нея, по подразбиране, и аз реших, че трябва да имам такова и да го защитавам от набези.
Всеки ден тя намираше сили за водене, взимане, хранене, къпане и обличане на деца; проверки на домашни и контролни, да не говорим за мъкненето на щайги в института и някоя и друга прахосмукачка.
Тъй че понякога, обяснимо, цялото това изобилие финишираше, вместо в извършването на зрелищно углавно престъпление, в двучасово шиене на гоблен за успокояване на нервите, което не можеше и не беше разумно да бъде прекъсвано. Вилеровите гоблени бяха една от малкото общоприети форми на медитация, подходящи за жените на средна възраст в края на осемдесетте.
Иска ми се да помня майка си като стара софийска аристократка, седнала на мижавата светлина в хола, как слуша Моцарт, докато изпод пръстите ѝ бавно излиза „Хитлеровата зима“.
Но тя, също така, често пушеше на балкона и понякога пиеше ракия. В семейството това срещаше неодобрение, и аз, някак по инерция, също не виждах причина да го прави. Вкъщи циркулираше една легенда, как на невръстна възраст мама била отказала дядо ми от цигарите като му занесла статия във вестник, където пишело, че е вредно.
Веднъж хитроумно се опитах да приложа тази същата методика, за да я отърва от този навик – погледът, който ми хвърли беше толкова немайчински, че се отказах в полет. В крайна сметка, жената не искаше толкова много.
Майка ми не хвалеше безпричинно. Не ми благодареше, че съм си измила ръцете, написала домашното, изказала членоразделно конфликта с учителката по физическо. Получавах похвала само когато беше заслужена и си спомням, че сърцето ми се разтапяше като шоколад на слънчев прозорец.
Единственото, което мама понякога получаваше от нас, бяха цветя за Осми март. По-скоро някой ни ги купуваше и ние само ѝ ги подарявахме. Но тя не държеше на тези неща.
Мама почина, когато бях на дванайсет. Не можах да ѝ разкажа за своите бъдещи творчески планове. Не можах да ѝ подаря купени от мен цветя. Тя не успя да види местата, където успях да отида с раница на гърба и вятър в косата. Не успя да види и преживее и някои забележително глупави мои постъпки.
В края на краищата обаче, тя се оказа голям експерт по човешките ресурси – избра за мен и сестра ми такава кръстница, направо – втора майка – която продължи някак оттам, откъдето мама приключи с нашето възпитание и доотглеждане.
Така че никога не съм усещала липсата на сигурно пристанище, където мога да корабокруширам спокойно: да се наям, без да ме питат искам ли още; да си поплача и да си кажа всичко.
Когато аз самата станах майка, омерзително често се прибирах вкъщи в онова особено състояние на духа – потна, изморена, нарамила гневно, пищящо и зачервено дете, чиято драма от напускането на детската площадка е станала достояние на целия квартал. И в този критичен момент, винаги е имало кой да ми каже: „Спокойно, и ти беше същото магаре и пак стана човек!“.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
След Разказ за разходка с дете и багер, Теодора Кирилова е тук, за да ни разкаже какво се случва, когато майките, какво кощунство само, искаме да почетем (не детски приказки).
Тенсинг и Хилари стоят в палатката си преди последното изкачване до върха. Обстановката е напечена - ботушите на Хилари са замръзнали през нощта и той няма какво да обуе.
Следва напрегнат един час, в който двамата се опитват да затоплят вкочанените ботуши. Без тях няма да се осъществи първото изкачване на непокоримия Еверест. На път е да се случи нещо велико, нещо което не се е случвало никога до този момент.
Един месец книгата ме чакаше послушно, докато ми минат изпитите в университета, за да ѝ се отдам. Един месец, в който с мъка я наблюдавах как стои самотна на рафта.
След 10 изпита се отдадох на заслужена почивка. Доволна и щастлива при всеки сън на малката, вземах книгата за живота на Тенсинг Норгей.
Три дни по-късно и 267 прочетени страници, лягам мързеливо на обяд до спящото си двугодишно дете. Наближава така дългоочаквания момент, в който ще прочета как точно е изкачен за първи път Еверест. Три дни краката ми измръзват четейки за студа в недостъпната планина.
Наближава кулминацията: Хилари обува все още твърдите си ботуши, излизат от палатката си с Тенсинг и започва последния напън. На път съм да разбера какво точно се е случило и как е покорена Богинята-майка на света.
Детето сладко спи, аз съм лепнала щастлива усмивка на лицето и пазя тишина, защото скоро ще се събуди, а не искам това да се случи преди да разбера какво точно става в края на книгата.
-- Оле, виж колко пари спечелих от покер старс - кокори сините си очи съпругът ми.
Какви пари, какви глупости ми дрънка тоя човек. Навира телефона си в лицето ми, а аз се оглеждам бързо за остър предмет, който да забия в окото му.
Поглеждам с обезумял поглед към детето, защото съм сигурна, че я е събудил. Завърта глава, клепачите ѝ започват да трептят, отваря ги леко и пак ги затваря.
"Не се събуждай, ще убия баща ти", мисля си.
-- Виж, де, виж!
Ноздрите ми започват да треперят, очите ми се пълнят със сълзи. Чувствам се прецакана като катерицата от ледена епоха.. Вкарвам му погледа тип “ще ти откъсна ръката и ще те пребия с нея”. Идва ми да му извия врата докато изщрака. Край. Събуди я. Ръцете ѝ се протягат и изпъват блажено. Отваря очи:
-- Аз се наспах!
И този следобед няма да разбера как е бил изкачен Еверест за първи път.
А мъжът ми, който не играе хазарт по принцип, щастлив си тананика и ми се смее.
Още:
Моментът за голямото купуване на коледни подаръци е тук, но всички знаем, че и на най-хубавите от тях им трябва красива опаковка, за да засилите празничния ефект и тръпката какво има в кутията под бляскавата хартия.
И понеже светът е пълен с хора с особено чувство за хумор, които не могат да прекарат и светъл празник като Коледа без да се посмеят на нечий гръб, на помощ в опаковането идва Prank-O. Базираната в Минеаполис компания предлага кутии с абсурдни продукти на тях, в които да пъхнете истинските подаръци за любимите ви хора, но и да ги втрещите преди да ги открият.
И така: от пъзел с 12 000 сини парченца до ленти за сушилня с аромат на бекон - превъртете страницата с най-безумните опаковъчни кутии, представяйки си физиономиите на хората, които ги получават.
