„Изтощена съм да върша задълженията вкъщи, да поддържам брака си жив, да гледам две (три или повече) малки деца и да работя на пълен работен ден. И усещанията за провал изобилстват.“ Звучи ли ви познато? Но признаваме ли си често какво всъщност е майчинството, пита в този текст Кейт Макена.
Трябваше да съм в добро настроение. Бях прекарала прекрасен слънчев зимен следобед, свита на дивана с група жени, техните бебета и голяма чаша кафе. Нашата месечна среща заради подкаста, който снимахме, беше като кадър на перфектното майчинство. И въпреки това, когато ме попитаха на тръгване как съм, избухнах в сълзи. „Толкова ми е скучно“, признах аз.
Нито гняв, самота, ревност или шок. Всичко беше непознато. Животът ми беше поредица от невзрачни дни с нездравословно много време, прекарано в скролване в Instagram. Усещах, че връзката с мъжа ми е сякаш изпълнена с неприязън и се отчуждаваме един от друг.
Личността ми излъчваше: „Толкова си негативна“. Тялото ми беше схванато, изтощено и сякаш вече не ми принадлежеше. Всичко това беше комбинирано с огромно чувство за вина.
Майчинството е това, което очаквах с надежда, и което някои жени искат, но не могат да получат. Имам толкова много привилегии в живота – пари, дом, здраво дете. И като зная колко болка и страдание има по света... Защо не можех просто да бъда щастлива?
Колкото и да се опитвам да ги преодолея, много от тези чувства не са изчезнали. Четири години и още едно дете по-късно те все още съществуват. Изтощена съм да върша задължeнията вкъщи, да поддържам брака си жив, да гледам две малки деца и да работя на пълен работен ден.
Често чувствам, че сякаш провалям приятелствата си, не успявам да постигна успехи в работата и провалям себе си, като не съм тази жена, която съм си представяла, че ще бъда. И ме е срам, че съм неспособна да се наслаждавам на майчинството толкова, колкото изглежда другите го правят. Разбрах, че не само аз се чувствам така. Другите просто не го изричат на глас.
Курсовете за бременни не ви подготвят за тези неща. Те са твърде фокусирани върху смяната на пелените, повиването и измерването на температурата. Неща, които всеки може да научи моментално в Google.
Приятелите пък не искат да потушават вълнението ви със своите не толкова позитивни мисли и настрояния за майчинството, когато им съобщите за двете черти. Така че те невинаги са честни с вас.
Най-вече подозирам, че имат притеснение да изразяват тези чувства от страх да не бъдат заклеймени като лоши майки, ядосани или неблагодарни.
От страх да не бъдат попитани: „Защо родихте деца, ако не е това, което сте искали?“
Едно специално издание на шоуто на Опра Уинфри през октомври 2024 г. се фокусира именно върху психическото натоварване по време на майчинството. Филмът Nightbitch, който разказва за дълбокото въздействие на майчинството върху идентичността, пък беше един от най-обсъжданите на Международния филмов фестивал в Торонто.
Дори Риана, признава, че не се чувства себе си, след като е родила две деца.
В САЩ наскоро главният здравен инспектор д-р Вивек Мърти обърна внимание на проблема с психичното здраве и благосъстоянието на родителите, наричайки родителския бърнаут „сериозен проблем за общественото здраве“, и изваждайки наяве усещането за претоварване, което толкова много родители изпитват всекидневно. Това се дължи на заложените стари стресови фактори (пари, безопасност, изтощение) и комбинацията им с новите (екрани, нарастваща култура на сравнение, липса на общност).
Мърти също подчертава допълнителната подкрепа, която трябва да се осигури на родителите, „които са били маргинализирани, поради раса, етническа принадлежност, социално-икономически статус и други фактори“ .
Въпреки че този съвет може да промени политиката, надявамe се, че той също ще промени разговора, вдъхновявайки родителите да говорят по-открито за истинските си чувства и мотивирайки другите да предложат подкрепа на родителите, които се затрудняват. Вместо по традиция да отхвърлят оплакванията им.
Това не помага, като го чуеш. Именно защото в момента ти е трудно. Сред предложените от Мърти мерки за подкрепа на родителите в САЩ, е създаването на повече пространства, където те могат да говорят открито за стреса, на който са подложени. Да намалят вината или срама, които много от тях изпитват.
Мога да ви кажа от първа ръка, че предложението му е наистина полезно.
Наскоро участвах в подкаста Momlife Crisis. Там група от канадски жени говорят открито и честно за предизвикателствата на съвременното майчинство, които често остават неизказани.
В нея жени обсъждат освен въздействието на майчинството върху техните кариери, идентичност, взаимоотношения и тела, и гнева, болката, бърнаута и противоречието, че едновременно обичат и че ненавиждат децата си. Има хумор и болка. Но най-вече има едно ниво на честност, което ме накара да се чувствам по-малко самотна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Преди няколко месеца имах тежка сутрин у дома. Изтощена и в бързината, бях се развикала на двете си деца по начин, с който не се гордея. И напуснах къщата с чувството, че съм се провалила, вече мислейки как да им кажа, че съжалявам. По пътя към работа се заговорих с една непозната жена в автобуса. Тя разкри, че да има дете е било най-трудното нещо, което е правила. И се чувства ужасно да признае това.
Беше кратък разговор, но смислен.
Беше напомняне: въпреки че социалните медии и добронамерените приятели и семейство ни казват колко красиво е това време (и със сигурност може да бъде), то също е и наистина трудно.
Ако всички можем да бъдем малко по-честни за тази част в разговорите, които водим, и в историите, които споделяме, ще бъдем много по-добре – както ние, така и следващото поколение майки.
Източник: Today's parent
Днес в Майко Мила идва Мартина Лозева-Цалова, за да заяви, че отказва да засрамва другите майки за начина, по който гледат децата си. И призовава всички останали да не го правят. Може би е време за истинската, нормална, човешка подкрепа една към друга – без осъждане и подигравки. В крайна сметка, ако не си помагаме една на друга, няма кой друг да го направи.
Която от вас не е съдила друга майка за нещо, което прави или НЕ прави, първа да напише коментар и да го хвърли във Фейсбук. Може и да не си признавате, но съм 100% сигурна, че няма такава. Даже 200%, както обичат да казват хората, които понятие си нямат какво точно е процент, но обичат да го използват, защото звучи категорично.
Та, моите 200% отиват за това, че няма нито една от нас, майките мили, която да не е погледнала осъдително друга, да не е помислила, че еди коя си не прави както трябва или не дава всичко от себе си, вероятно защото не ѝ пука или е неинформирана, или даже не ѝ пука, за да е достатъчно информирана.
А после, след като си кажеш наум или ако си по-невъздържана – се изокаш в някоя майчинска група, че ГОСПОЖА, НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА, МОЛЯ ВИ СЕ, КАКВА МАЙКА СТЕ ВИЕ!?, става ли ти по-добре?
За миг придобиваш имагинерно превъзходство над всички останали, които хранят децата си с адаптирано мляко, докато ти си изстрадала своето кърмене и знаеш много добре, че едва 5% от жените реално НЯМАТ мляко по физиологични причини за разлика от онези 95% по коментарите в социалните мрежи, които са сигурни, че ПРОСТО не са имали мляко и затова не кърмят.
Или обратното: присмиваш се вътрешно и се галиш по душевния косъм, че достатъчно рано си осъзнала, че това с кърменето е отвратителна хамалогия, в която ти си винаги оплюта, потна, оповръщана, с бебе закачено безпощадно на цицата ти и много добре си направила, че си го прекратила. Освен това си спряла рано с нощното хранене, а на онези с прословутото кърмене на поискване бебетата им не могат да се наспят и те само им тикат цици за успокоение, като по този начин им разширяват стомахчетата с излишно хранене.
Или какъвто и да е друг мотив по ваш избор, според който сте се почувствали много по̀ в час от някоя себеподобна майка, и това ви е накарало да си кажете „Каква майка е тази?!“.
Всички сме светици, докато не ни блъсне челно влакът на нечий детски инат, болест или друго обстоятелство, и се окаже не само че не сме светици, ами и въобще не знаем кои сме, къде сме и кой господ ни наказа с две деца с малка разлика във възрастта, които се бият с диня. Например. Но за това по-късно.
Това с осъзнаването, че съдиш, без да имаш право, става по-трудно, отколкото самото съдене, просто защото първото идва някак естествено. Ето, да вземем за пример приказките за „Хензел и Гретел“ или „Малечко Палечко“. В тях отчаяни родители изоставят децата си в гората, защото нямат с какво да ги хранят и не успяват да се грижат за тях, затова единствената им надежда е, че някой добър човек ще ги открие и прибере.
И докато ги четете тези приказки на децата, не ви ли изскача в ума „Е, к’ви родители са тия?!“, „Толкова ли не могат да ги изхранят тия деца!“, „Каква е тази майка, дето е готова да си заведе децата в гората и да ги остави там?!“.
Но моята интерпретация е, че просто ѝ е писнало от тези деца. Ей така. В единия случай има близнаци на малка възраст, които със сигурност ѝ късат нервите на ужас. В другия имаме Малечко Палечко плюс още шест момченца, т.е. общо седем деца – всичките момчета.
Извинявайте, но аз тази майка я разбирам. Това с малките деца или децата с малка възрастова разлика, или многото деца – не си е работа. Честно. Човек си мисли, че с времето става по-добре, но то не става. Не искам да ви залъгвам.
Тъкмо единият излезе от фазата на не-знам-си-какво, с която оправдаваме и обясняваме всичко, и другият влезе в същата фаза, което провокира първия отново да си спомни, че и той някога е бил в тази фаза и тя много му липсва, и може би не е лоша идея пак да започне да се тръшка за всичко и на всичко да вика НЯМА.
Или когато решат, че е добра идея да станат в 6:30 в неделя, след като единият е болен и е бухал като магаре цяла нощ, ти си станала в 3:20 да му правиш инхалация и да го приспиваш, и после тъкмо си успяла да заспиш в 6:00, и те вече са на крак.
И не просто са на крак: големият е взел чаша с вода, олял е леглото, книгите и брат си с нея (колко вода събира една чаша, Господи!), защото не иска да е жив на този свят, тъй като майка му и баща му не му дават сладолед за закуска (!!!).
И в този момент поради липса на близка гора една майка хваща за панталоните и за тениската едно 5-годишно с размерите на малко тюленче вдига го от мъртва тяга и с изтласкване го премахва от местопрестъплението в съседна стая. (Оказва се, че имам заложби за тежкоатлет.)
Междувременно малкият пищи, че не иска да го разделят от батко му – нищо че преди 15 секунди е ревал с тежки, едри сълзи, че е целият във вода заради брат си и не иска да има брат никога повече.
Всички реват и никой не е доволен. Това ще го пише на семейния ни герб. Ако имахме герб. И семейство. Защото с тази динамика на отношенията някой няма да издържи и семейството ще приключи.
А няма да издържа, защото не е нормално да издържаш на такова свръхчовешко психическо и физическо натоварване. Децата са тежка работа – буквално. Всеки божи ден. И затова разбирам родителите на Хензел и Гретел. Според мен изобщо не е вярно, че не е имало с какво да ги изхранват. Нали си представяте какво са причинявали на клетата си майка, щом успяха да подлудят дори вещицата и да я заключат в собствената ѝ фурна!
По тази причина отказвам да съдя другите майки. Никога не знам дали повишаването на тон на публично място, грубото задърпване пред някой щанд в магазина, забраната за сладолед, предизвикваща сълзи и истерии, или даването на телефона за игра и 15 минути тишина не са следствие на много други положени усилия, изтърпени изблици и толериране на какво ли не.
Отказвам да се чудя защо една майка кърми или не кърми; защо оставя децата си сами, за да отиде до магазина; защо избира да ги лъже, че има Дядо Коледа, или защо предпочита директно да им каже, че такова животно няма; защо ги оставя да плачат или напротив - защо винаги прави всичко, за да не пролеят и сълза; защо иска да прави тестове за марихуана на тийнейджъра си или би му предложила да пафкат заедно.
Отказвам да задавам въпроса “Каква майка сте?!” – нито в главата си, нито под нечий пост. Отказвам се от ехидни подмятания и остроумни коментари, каквито мога да направя в изобилие. И когато се появят в главата ми, ще вземам пример от децата си и няма да ги слушам. Те никога нищо не чуват. Щом те могат, значи мога и аз.
Справяме се така, както можем. Възпитаваме и отглеждаме според възможностите си. Позволяваме и забраняваме каквото смятаме за правилно. И ако все пак имаме какво да кажем на някоя майка по някакъв въпрос, бихме могли да го направим наистина с подкрепа и загриженост, без да я засрамваме публично, каквато възможност удобно предлагат всички Фейсбук групи. Както може би знаете, вече освен body shaming – това да засрамиш някого заради тялото му, има и mom shaming – когато една майка засрамва/осмива друга майка заради начина, по който си гледа децата.
Просто ми писна да се подиграваме един на друг и да се съдим за щяло и нещяло. И ако ме видите да го правя, моля ви, напишете ми не „каква майка си“, а „какъв човек си“. Ще съм ви благодарна.
Няма да ви поднесем задълбочени анализи на тема "Ние сме едно с природата" и всички живи същества си приличат. Обаче то няма и нужда, защото когато си майка, безпогрешно можеш да разпознаеш собствената си изтерзана (понякога) физиономия във физиономията на друга майка и съвсем независимо от всякакви призиви за единение с природата да установиш, че - да, всички живи същества си приличат, но най си приличат, когато станат родители.
Поглед "майка за първи път", още по-известен като "В какво се забърках?!"
Тази прекрасно, но може би малко поизморена дама е майка на 6 кученца, от които очевидно е решила да се скрие във ваната. Предполагаме е избрала това място, защото А) чувала е, че човешките майки също се крият от децата си в банята/тоалетната и е решила, че така е прието; и Б) това е единственото непревземаемо за малките пълзящи кученца място.
Мама има нужда от коктейл. От повече от един вероятно.
Как се разпределя толкова челяд по детски градини и училище направо не ни се мисли. Физиономията на майката ни е безкрайно позната. Казва се "ПАКСМЕЗАКЪСНЕЛИ!!!".
Advertisement
Майчината любов е нещо неописуемо. Само тя може да те накара да кърмиш непрестанно 7 деца и да не си ги изяла междувременно.
"Помощ! Някой? Спасете ме! Вземете ме от тук!"
Advertisement
Когато децата ти са навсякъде - по тед, под теб, около теб, най-добре си легни.
Когато си казала "Не блъскай брат си!" около 900 пъти, но те продължават да се блъскат и да си вадят очите.
"Защо са толкова много? Всичките ли са мои? Сигурни ли сте?"
Шшшт. Тихо. Рядък случай на спящи деца И едновременно с тях спяща (или поне опитваща се) майка.
" – Ъъъ, мамо, къде ми е...?
– На главата ми отгоре!
– Няма го там. Проверих."
"Благодаря ти, човеко, който ги отдели зад преграда!"
"Още колко остава, докато станат на 18?"
Идилия.
Обич.
Всички спят. Някои по особено жесток начин. Happy end!
Ако имате профил във Фейсбук, не може да не сте виждали поне един пост на някоя жена, който завършва с хаштага #шесисипя.
Обикновено те звучат така:
„Помощ!!! Детето реве осемнайсти час, съседът чука с чук, а пералнята преля и в целия хол плуват чорапи и гащи, а мъжът ми ги лови с въдица от върха на секцията. #ШЕСИСИПЯ“
„Здравейте, скъпи майки, отчаяна съм! Пети ден от онлайн обучението е, котката избяга у съседите, детето не се е къпало от миналата седмица и снощи вечеря парче от матрака, мъжът ми се отрови с гъби, а аз съм нонстоп в срещи и правя таблици в Ексел. #ШЕСИСИПЯ“
И така нататък, сещате се. Житейски несгоди, битови драми, контролни по математика, никнещи зъби и всякакви други предизвикателства, които и без това дебнат българската жена и майка през целия ѝ живот, а в последните година-две направо са я стиснали за нежната, бяла гуша. ДВОЙНА ГУША, ако трябва да сме точни, понеже и това е един от хубавите ефекти на пандемията.
Мен ако питате, разбирам тези, които си сипват, и в същото време не казвам, че всички трябва да го правят. Даже напротив – тоя народ прекалено много си сипва! Така че, ако сред вас има железни, даже стоманени жени, които могат да минат през три локдауна, безкрайни часове онлайн обучение по физическо в хола, годишни отчети, мрънкащи деца, досадни съседи, котки, кучета, морски свинчета и мъже, без да си сипват от 11 часа, ами... ПОЗДРАВЛЕНИЯ. Печелите вечна слава и гигантски паметник на мястото на мавзолея.
За всички останали обаче (правя ви знака на Катнис от „Игри на глада“):
Разбирам ви напълно, съчувствам ви и за да ви разсея малко от неудачите, ето ви един разбор на най-честите причини, поради които жените се налага да си сипват. Все пак, апелирам да не се превърнат в оправдание за удавяне от сипване в следващите 30 години.
Някои от вас са целунати от съдбата и НЕ знаят какво е безсъние дори и след като родят. За ваше сведение, безсъние е много противно състояние, в което стоиш буден, вместо отдавна да си заспал и да сънуваш изключително тъп сън за това как те гони носорог в метрото.
Помните ли кога последно сте спали като заклани? Тоест – лягате си в леглото, без да се въртите, пуфтите, да ви изскача сърцето, да се потите, да ставате до тоалетната шест пъти и накрая сутринта да се изстържете от леглото като лист увехнала маруля?
И аз не помня.
Много жени започват да страдат от безсъние, след като родят деца, защото, хей, децата са най-хубавото нещо на света, а кой би искал да спи, когато има най-хубавото нещо на света? РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НИКОЙ.
Всеки би предпочел да се събужда в 1 без 15, после в 3.30, а също и в 5.45 и след това в 6.30 окончателно да стане, за да продължи с това, което е останало от живота му, и през светлата част на деня, .
Живейте така една година, а най-добре три, и когато кортизолът ви стигне до Космоса, косата ви опада и започнете да крещите на котката да СПРЕДАТРАКАСТИЯНОКТИПОПОДА!!!, си сипете и после си запишете час за терапевт, а също и за фризьор, масаж и маникюр.
А най-добре си купете еднопосочен билет за Панама и идете там на маникюр. Панама е известна с маникюристките си.
Дебелината е пряко свързана с безсънието, така че – ако имате дебелина, най-вероятно имате и безсъние, а също и деца. Това е нещо като числата на Фибоначи в света на майките – тръгвате от едно дете и завършвате с три деца, инсулинова резистентност, грозни обувки с ортопедични стелки и безсъние.
Но да се върнем на дебелината. Тя също е хлъзгаво състояние, в което каквото и да ядете – от магданоз до бургери, кантарът все показва нещо, което не е за гледане.
Ако сте изпробвали всички диети на света, ако сте яли диатомична пръст, картофи, кето, веган, протеини, череши, зелен чай, а също така и НИЩО, но кантарът не помръдва (освен нагоре), ами... сипете си. Сипете си, успокойте се и после идете на ендокринолог.
Локдауните на никого не простиха, въпреки че тук-таме из фийда се появяват МНОГО ДРАЗНЕЩИ ПОСТОВЕ на хора, които са отслабнали. Блокирайте ги незабавно и се напийте безпаметно, за да забравите, че те са слаби, а вие – не.
Също така, не искайте съвети за отслабване във Фейсбук, защото ще получите 267 РАЗЛИЧНИ и все великолепни идеи, като „пийте осем литра топла вода“, „не яжте въглехидрати след 14.30“, ПЛОДОВЕТЕ СА СМЪРТ, „с биорезонанс свалих шест килограма“ и, разбира се, „кардио по два часа дневно минимум“.
Както казах, първо си сипете и след това запишете час при ендокринолог. И се интересувайте от здравето си, не разчитайте друг да го прави.
Тук човек дори няма какво да обяснява. То и офлайн обучението може да ти докара нервен срив, та какво остава за дигиталното!
Ако в последните две години всеки ден чувате от съседната стая „здравейте, госпожо, здравейте и от мен, здравейте, госпожо, ЗДРАВЕЙТЕ, ГОСПОЖО, ето ме и мен, госпожо, на коя страница да отворя, госпожо, госпожо, трябва да отида до тоалетната, ГОСПОЖО, НЕ ВИ ЧУВАМ, виждате ли ме, деца??“, и така нататък до безкрая, то е напълно разбираемо, ако пиете всеки ден.
Също така, ако се е наложило да решавате задачи от типа: КВАДРАТЪТ ДАНЧО ИМА СТРАНА ОТ 7 СМ, А ТРИЪГЪЛНИКЪТ ПЕНЧО – ХИПОТЕНУЗА ОТ 8 СМ, КОЛКО ЧАШИ ВИНО ТРЯБВА ДА СИ СИПЕ МАЙКАТА, ЗА ДА МОЖЕ ДЕТЕТО ДА ИЗКАРА ТРОЙКА ПО МАТЕМАТИКА, БЕЗ ТРАДИЦИОННОТО ХРИСТИЯНСКО СЕМЕЙСТВО ДА МИНЕ ПРЕЗ РАЗВОД, ХИПЕРТОНИЧНА КРИЗА И ДЕПРЕСИЯ?, най-вероятно вече сте включени венозно към бутилката с вино.
Напълно резонно може би се питате как ли това дете ще успее в живота си, като в последната година е правило контролните си с помощта на Гугъл, играло е шест вида ръченица в хола, а всички задачи по математика, както стана ясно, сте ги решили вие.
Ами, няма как да знаете. Може би и то ще си сипва след години, а може и да стане супер успешен предприемач, който е измислил как квадратите и триъгълниците САМИ ДА СИ НАМИРАТ СКАПАНИТЕ ЛИЦА, ОБЕМИ И КАТЕТИ.
Наздраве за това дете, което го направи ВЪПРЕКИ онлайн образованието и въпреки всички произведения за хайдути, лястовици, ниви, рало, сивота, родолюбие, робство и черни гарвани, които е изучило в тоя живот.
Тук също няма какво да се говори – колкото е влудяващо да имаш ученик по време на пандемия, толкова е влудяващо да имаш и бебе. То бебе даже е влудяващо по всяко време.
Е, има разни бебета еднорози, които спят, ядат и почти не реват, но това са редки случаи, които са описани в Червената книга на бебетата.
Всички останали бебета са... ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ БЕБЕТА. Тези, които първите шест месеца реват денонощно заради колики, после реват заради зъби, после реват, защото имат сополи, после реват, защото вече са разбрали какво оръжие за масово поразяване е ревът, после реват, защото не им уйдисвате на акъла да ядат пясък в градинката и да дърпат уличните кучета за опашките, и така, неусетно, минават шест години в РЕВ.
Ама то да беше само ревът – ами захранването, атопичният дерматит, запекът, лазенето, прохождането, кандидатстването за ясла и детска градина, първата висока температура... ехееее, животът с малко дете е пълен с поводи да си сипеш!!
Когато човек си оправи битовите проблеми, ремонтира си пералнята, сподели във Фейсбук мъката си от онлайн обучението на голямото дете и рефлукса на бебето, и събере съвети как да отслабне, му се отваря време да реши и някои належащи световни проблеми!
Увреждат ли ни солариумите, трябва ли да празнуваме Св. Валентин, какво има във ваксините – графен или адренохром, пръскат ли ни от самолети, помага ли лечебният глад, съществува ли COVID и всякакви други международни въпроси са в компетенцията на експертната аудитория на Фейсбук общността и на човек не му остава нищо друго освен да си сипва и сипва, И СИПВА, докато чете постовете из социалните мрежи.
Стотици бутилки с вино са изпити и по време на разгорещен среднощен диспут в майчинска група по темата ОЧАКВА ЛИ СЕ ОТ ЕДНА ЖЕНА ДА ПОЧИСТВА И ПЛОЧКИТЕ ЗАД ХЛАДИЛНИКА ИЛИ ТОВА Е ПРИЗНАК, ЧЕ ТРЯБВА ДА СИ ПОТЪРСИ НОВ МЪЖ?
Членуването в различни групи и воденето на спорове по изключително важни теми с още сто жени води до битов алкохолизъм! - този надпис трябва да бъде изписан с кървавочервени букви във всяка Фейсбук група.
И за финал - сигурно има още много причини човек да си сипва. Понякога дори не е толкова до сипването, а до споделянето на това, дето ви трови, и на човек някак естествено му идва да завърши мъката си с едно ШЕСИСИПЯ.
Сипвайте си! Само гледайте като си сипвате, да е нещо хубаво. В края на краищата, вашето тяло е храм - верно, с размерите на ЦУМ, ама храм. Не го поливайте с нещо, което би отпушило канал. Сипването трябва да е рядко и с кеф, а не редовно и с чувството, че ако не си сипеш, ще умреш.
И в случай, че не ви трябва причина да си сипете или пък имате 600 причини да си сипете, може би имате проблем и трябва да потърсите помощ.
Ако пък нямате проблем – ами, честито! Сипете си!
Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.
Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.
А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.
Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.
И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.
Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.
Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.
Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.
Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.
И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.
Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.
Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.
Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.
Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.
А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:
В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.
Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.
Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.
Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.
В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.
Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.
И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”
Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.
Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.
Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.
Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.
Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.
“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.
Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.
Ако знаете коя година сме, колко е часът, къде се намирате, къде са ви децата, какво ще вечеряте, кой уби Кенеди, кой стреля по папата, кога ще свърши пандемията и как да сте в калориен дефицит, без да ставате зли - вие сте супер. Вие сте върхът! Животът ви е песен и приказка, и роман на Джаки Колинс в едно.
Очевидно, че последните години на пандемия, несигурност и хронична умора от всичко не са ви се отразили по никакъв начин и заради това сте напълно в правото си да се наречете успели и щастливи хора.
От друга страна, ето ни и нас - тези, които не знаят, че вече е 2022 г.; тези, които се притесняват, че може и да има война, газова криза и на всичкото отгоре изпрано, но непроснато пране; тези, които не могат да спят до 4 през нощта заради мисли какво трябва да се направи, какво не трябва да се направи и какво точно трябва да се купи от магазина утре.
Има и още, но няма да прекаляваме. Знаем, че схващате накъде бием, защото не сме сами. Много сме. По целия свят. Някои обаче, се лекуват с крещене. Но не какво да е, а терапевтично крещене. И, честно да ви кажем, на нас това ни звучи като великолепен план.
Идеята е на психотерапевтката Сара Хармън, която създава групата за ментално и физическо здраве “Училище Майка”. В нея се събират майки, които много имат нужда да изкарат цялото напрежение и гняв от себе си.
“Обучавам ги какво е гневът и какво се крие под него, защото там лежат много емоции. Има тъга, тревога, страх, обида. И никоя от тези жени не знае къде да сложи всички тези емоции, как да ги прибере”, казва Хармън пред Today.
Не само в България, но и навсякъде по света майките бяха тези, които се прибраха вкъщи, за да се грижат за децата, докато училищата бяха (а някъде пак са) затворени. Огромен брой жени бяха принудени да напуснат работа, за да се грижат за семействата си вкъщи. Останалите правеха и това, докато са хоум офис.
Сара Хармън решава да помогне именно на такива жени, като им даде една малко по-различна перспектива към терапията. Всяка среща се състои от пет рунда крещене.
Започва се с крещене както си трябва - с пълно гърло. После идва ред на псуването - отново крещейки. След това е волната програма, в която всички участници трябва да изкрещят онова, от което имат нужда.
По този начин жените имат възможност да почувстват сигурност, за да излеят всичко, което им е отвътре, като междувременно успяват да се свържат и с други, които се чувстват по подобен начин. Сара Хармън се надява това, което правят, да позволи и на други хора просто да пускат емоциите си на свобода. “Отидете на сигурно място, вземете приятел и се разкрещете на воля”, казва тя. Защо пък не, казваме ние.
Всеки ден правим по инерция или не съвсем, десетки по-малки и по-големи неща за семейството си и в това няма нищо странно, нито пък е някакво геройство. И никой не иска да се приемат като такова.
Понякога обаче човек има нужда да се види оценен през очите на другите, най-вече през тези на семейството си. Колийн Томас говори точно за това в текста си и много ѝ се иска близките ѝ да разберат, че любовта и благодарността са действия.
Като съпруга и майка понякога имам чувството, че никой не ме забелязва. Винаги съм на разположение, когато се събудят и когато си лягат, а всичко изглежда безкрайно роботизирано.
Аз съм човекът, който прави закуска и ги кара до училище. Обедите им са опаковани, заедно с бутилките с вода. Не че се чувствам непременно пренебрегвана и приемана за даденост, но не знам дали имат идея колко много всъщност правя за тях.
Не знам какво бих била без тях. И заради това правя всичко за тях. Просто ми се иска да го знаят.
Чистя мивката в кухнята с белина, за да не би да се заразят със салмонела заради пилето, което размразявах за вечеря. Старая се винаги да има кухненска хартия на стелажа, в случай че нещо се разлее или някой има нужда бързо да си подсуши ръцете. Баните са излъсквани до блясък, така че да няма микроби, които да ги разболеят. Пералнята върви поне веднъж на ден, за да може винаги да имат чисти дрехи, които да миришат на „прането на мама“. Само моите чисти дрехи имат такава миризма.
Нищо не правя с идеята за благодарност и признание. Просто си има определена причина, поради което правя всяко едно нещо вкъщи. Всичко е, за да съм сигурна, че съм се погрижила добре за тях. И това е от любов. Но когато тези действия биват постоянно пропускани, малко боли.
Ако грижата за всички малки неща остава постоянно незабелязана, то човек започва да си мисли, че всичко, което прави в живота си, е на халос. Ако никой не обръща внимание на измития под или на измитите чинии, тогава за какво го правя?
Да се грижиш за няколко души всеки ден, ден след ден, е изключително трудно. Когато си на работа и свършиш нещо хубаво, от време на време може би ще получаваш похвала или признание. Вкъщи никой не е особено благодарен, че си отделил 15 минути, за да изстържеш пастата за зъби от всяко кътче в банята. Но ти все пак го правиш. Винаги го правиш.
И може би точно тук ние, майките, схващаме нещата грешно. Може би семействата ни реално не са наясно какво правим. Може би трябва да променим това и да им покажем колко много неща вършим. Не е задължително да е под формата на скучна лекция за любовта и саможертвата.
Може да стане и като се дава по някоя и друга допълнителна задача от време на време. Може да измислим график кога всяко от децата да помага с прането – даже да им издадем специалните си тайни как става „прането на мама“. Така ще им помогнем да видят и да разберат колко старание се влага в едно пране.
Още не сме свършили, скрол надолу
И това всъщност би искала една майка. Иска ни се семействата ни да ни забелязват. Иска ни се да сме нещо повече от шофьор, готвач и иконом. Близките ни трябва да осъзнаят, че
Майките могат да предотвратят истинско бедствие вкъщи, докато пращат съобщение по работа. Майка ви ще изпере, изсуши и изглади екипа ви точно 10 минути преди мача. Майките стават посред нощ и кърмят децата си. Майката е супергерой. И понякога има нужда да ѝ се напомни. А това става, просто като се почувства забелязана.
Ето какво ми се иска. Не е „благодаря“. Това е празно. Колко често благодарите по инерция? Да кажеш „благодаря“ е като да смениш ролката тоалетна хартия.
По-скоро искам някой да предложи той да закара децата на училище, за да мога аз да имам минутка за себе си. Или например топла прегръдка след хубава вечеря и предложение някой друг да оправи кухнята. Ето това е да кажеш „благодаря“.
Никога няма да спрем да мислим и обгрижваме семействата си. Благословени сме с тези дарове неслучайно. Вселената е решила да сме майки и трябва да дадем най-доброто от себе си. И ще продължим да го правим до края на живота си.
И все пак, мили наши семейства, знайте, че имаме нужда да бъдем забелязани. Имаме нужда да знаем, че сме обичани и ценени. Едно мъничко „благодаря“ прави разликата. Но не с думи, а като отвръщате на любовта с любов. Наистина е толкова просто.
1987-ма година. Две години преди края на комунистическия режим в България и годината, в която в Русе се случва нещо немислимо към този момент – група майки излиза на протест с бебешки колички срещу дългогодишното обгазяване на града от страна на румънски завод.
Протестът на майките с количките се превръща в историческо събитие, дало тласък на промените в България няколко месеца по-късно.
Според документи от онези години, русенци са обгазявани в общо до 72 дни от годината, а “виновникът” за това е химическият завод „Верахим“ в Гюргево, който изпуска във въздуха хлор и хлорни съединения. В някои от тези дни замърсяването е изключително тежко – над девет пъти над допустимото. Резултатът е очакван – белодробните болести у жителите на Русе също се увеличават.
Комунистическата власт у нас, по традиция, не предприема мерки и мълчи по въпроса, както е направила няколко години по-рано и с аварията в Чернобил. Проблем няма.
За русенци обаче проблем не само че има, ами той е огромен – хлорът пари и дразни очите и кожата, а в голяма концентрация може да доведе и до белодробен оток. Идва датата 23 септември 1987 година, когато на площада в града са изкарани 10-годишни ученици, които трябва да бъдат официално приети в пионерската организация. Заводът отсреща бълва хлор и хлорни съединения с такава сила, че някои от децата буквално припадат на земята, където лекарските екипи ги свестяват, но никой не отменя тържественото събитие.
Шест жени обаче обръщат колелото на историята - Цонка Букурова, Дора Бобева, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Спасова. Работещите като озеленителки в общинското предприятие “Паркстрой” стават свидетели на това как децата са обгазявани и как ползват пионерските връзки, за да не дишат изпаренията.
Търпението на жените и майки също се изпарява и те решават да направят нечувано до този момент нещо – демонстрация срещу непрестанното обгазяване. Привличат към идеята много хора и така на 28 септември 1987 година излизат на протест – първият такъв в социалистическата ни република.
Следват още няколко, кулминирали в така наречения „Протест на майките с колички“ на 10 февруари 1988-ма година, когато няколко хиляди души, най-вече жени, излизат с бебетата си, за да изразят несъгласие с това да бъдат непрестанно обгазявани.
Протестът е заснет от режисьора Юри Жиров и е прожектиран като филма „Дишай“ още през март в Дома на киното, а след това учени, писатели, художници и журналисти създават Обществен комитет за екологична защита на Русе.
Филмът веднага е забранен от властта, всички участници в срещата минават през Държавна сигурност, а съдът съответно не регистрира обществения комитет.
И все пак промяната вече е задействана, а комунистическият режим усеща, че нещата не могат да бъдат овладени по обичайния начин. Комитетът за защита на Русе се превръща заедно с още една организация в познатия политически клуб „Екогласност“, а на 10 ноември 1989-та Тодор Живков е свален от власт.
Три от шестте жени, инициирали протеста, са живи и до днес, а за техния исторически подвиг има и филм. „Шест жени. Обгазяването на Русе през 80-те“ на сценаристките Веселина Антонова, Детелина Каменова, режисьора Владимир Кондов и оператора Никола Тодоров от регионалния център на БНТ в Русе. Можете да гледате откъсите с техните разкази.
А филма „Дишай“ можете да гледате и директно тук.
Вдъхновени от историята и смелостта на тези жени, нашите приятели от "Въздух за децата" се срещнаха с Веселина Антонова – историк и гражданин на Русе, която разказа за събитията от първо лице. Видеото "Пипнешком" може да гледате на Фейсбук страницата на "Въздух за децата".
И за финал – в днешни дни, когато имаме свободата да изразяваме мнението си навсякъде, разполагаме с данни и информация за качеството на въздуха и можем да работим много по-лесно и ефективно за големи промени, нямаме оправдания да не правим всичко възможно да живеем в колкото се може по-чист въздух. И трябва да започнем да го правим точно сега.
В текста са използвани данни от БНТ, вестник „Капитал“ и desebg.com. Архивните снимкови кадри са включени в документалния видео разказ на "Въздух за децата" за събитията в Русе от края на 80-те "Пипнешком".
Човек може да има емоционалност на камион, но няма как да остане равнодушен пред кадри на майки и малките им от животинския свят. Изумително е колко много приличат на човешки майки и човешки деца, само че са нечовешки симпатични.
Ето малко такива кадри, събрани във фейсбук страницата Don't worry be happy, за вдъхновение и припадане от умиление. А ако не припадате от умиление, помислете дали не е добре да се прегледате.
От детските предавания и филмите сме свикнали да гледаме супергероите като същества с криле, които се спускат бързо от небето, катерят се по стени, правят задно салто във въздуха и всякакви други гимнастически упражнения, докато спасяват случайни хора да не ги блъсне метрото. Определено никой не си представя майка с количка в образа на супергерой, но в България тя е точно това – същество от фантастична поредица, което се справя с всякакви предизвикателства, без да ѝ трепне окото и бицепсът.
Ето пет ситуации, в които всички майки с бебета ще се разпознаят като супергерои:
Да улучиш работещ асансьор на метростанция „Сердика“ е като да спечелиш шестица от тотото. Колко пъти сте удряли шестица от тотото? И аз така. НУЛА ПЪТИ. Както съм писала и преди, когато родих, живеех близо до метростанцията (по време на самото раждане бях в болница, де).
Никога до този момент не бях се сещала, че може да ми потрябва асансьор, но веднъж въоръжена с количка с тегло 30 килограма (с все бебето, одеялата, кърпичките, шишетата и цялата друга посуда за една лежерна разходка), разбрах, че без асансьор съм погубена. Как да стигна до така наречената Градска градина, когато не мога да премина от другата страна на улицата? Можех, разбира се, да заобиколя накъде през Пазарджик, но нямах толкова време – трябваше да си правя базов лагер някъде по пътя.
Така животът ми беше подчинен на напълно непредвидимите моменти, в които асансьорът работеше и в които НЕ работеше. И преди да ми кажете – ами слез по стълбите, аз ще ви отговоря – а вие бутали ли сте количка с тухли по стълби? Ако не сте, не го препоръчвайте на нито една майка, която сигурно не е спала и яла нормално от месеци.
Така наречените рампи в подлезите са направени за някакви колички – в това спор няма – но майчинското общество още не е открило КОИ са тези колички (а имайте предвид, че майките откриват всякакви неща – пъпки, евтини памперси, кога дават детските и прочие мистериозни неща).
Може би релсите са подходящи за строителна количка с вар? За товарна количка с картофи? Може би. Но за количка с малко дете, бутана от майка, не е. Та какво прави тази майка, когато асансьорът ПАК не работи, а гумите на количката не влизат в релсите? Ами има два варианта:
Нарамва в ръце количката и, подобно на участник в състезание за борба с глиган, започва да се бори с тая количка и с естествената земна гравитация, за да успее 1. да свали количката надолу, да я стовари на равното, да си поеме въздух, и 2. да я нарами пак и да я изкачи до горната земя.
Обикновено това продължава поне 2 години, след което майката е готова да стане опитен кранист, а детето е подготвено за всякакви космически полети, тъй като е било обръщано надолу с главата, тръшкано, носено във въздуха с все количката и прочие полезни за космоса тренировки. Демек – и двамата са супергерои!
Не може да не сте сменяли памперс поне един път на публично място. Това е от уменията, които човек придобива по спешност и трябва да ги овладее за секунди. И така, имате бебе и си въобразявате, че то ще си стои кротко в количката, докато вие гордо го разхождате из града (ако сте успели да прекосите метростанция Сердика). Сядате на някоя пейка, изваждате пашкула от коритото и изведнъж ви лъхва ужасна миризма.
НАСРАЛО СЕ Е!
Когато ви е за първи път, шокът е голям. Какво ще го правим сега? Някои от нещата, които НЕ трябва да правите, е да го плакнете на обществената чешма, както и в локва, колкото и да е примамлива идеята. Не че няма да се измие, но хората ще ви гледат лошо и вие ще се депресирате.
Какво трябва да направите? Първо, да се освестите. След това – да се подготвите за борба. Поотрасналото бебе, което е наддало на килограми и на глас, ще се съпротивлява ожесточено. То НЕ желае памперсът да бъде сменян, въпреки че и с него не желае да стои, и въобще ще установите, че то непрекъснато не знае какво иска. Но вие затова сте родител – за да знаете кое е по-добре за него, или поне до някое време. Затова, приклещвате бебето в количката или, ако разполагате с някаква постелка - например ако си носите навит килим в кошницата под количката, го разпъвате на някоя поляна и полагате бебето отгоре.
Събличате го (отнема около 10 минути), и тук идва важната част с махането на памперса. Отдолу гледката не е хубава, но важното е да ограничите щетите само там, където и без това са нанесени – гледайте да не се омажете и вие, и постелката.
След това почиствате с кърпи, борите се с бебето, което се опитва да избяга с търкаляне по поляната, нахлузвате чист памперс, обличате всички бодита, ританки и блузи, сгъвате цирка, слагате бебето в количката и сядате, разтреперани, на пейката, за да се съвземете. Ако това ще ви успокои, след 1 месец ще сте толкова обиграни, че ще можете да спечелите състезанието по смяна на памперси за норматив.
Любимо препятствие на майките с бебета, които вече могат да се пресягат през количката и координирано да събарят яйца на пода в магазина. За съжаление, това ви чака в следващите две години, защото бебето не е куче, което можеш да завържеш пред магазина – налага се да влизате с него.
Какво е различното, когато пазаруваш с малко дете? Като начало, огромната количка – това е един огромен топуз, който събаря пакети с тоалетна хартия, бута хората по колената и не може да вземе завоя между два коридора в магазина. Вие обаче не се шашкайте – хората ще го преживеят. Ще крещи ли това дете? Ще крещи. Ще ви е срам ли? МНОГО.
Обаче трябва да се вечеря и тия картофи няма сами да се напазаруват. Затова – влизате смело в магазина, бутате кашона с бананите, казвате „ИЗВИНЯВАЙТЕ МНОГО!!!“ шейсет пъти, правите подсечка на няколко човека, бутайки ги в гръб, взимате си всичко, което ви трябва, или ако детето е будно и много бойно настроено – взимате МИНИМУМА, без който семейството няма да оцелее, оставяйки глезотиите за друг път, крещите МОЛЯ, НАПРАВЕТЕ МИ ПЪТ!!!, класирате се първи на касата и излизате победоносно с кашкавала и двете скумрии, абсолютно готови да участвате на следващото състезание Витоша 100 с велосипед.
Както разбрахме, майките тук са супергерои денонощно, а виждали ли сте някога супергерой да пикае? Не сте, защото те сигурно нямат отделителна система или поне филмите не ѝ обръщат достатъчно внимание, за да знаем.
Така очевидно се очаква и от майките – да бъдат едни железни същества, които не ходят до тоалетната. Така че, ако сте свикнали досега да си пишкате по 8 пъти на ден, пригответе се да няма къде да го направите, след като тръгнете на разходки из града.
Градските тоалетни са малко и някои от тях понякога не работят (като асансьора на Сердика). Например турбо космическата автоматична тоалетна в НДК, струваща колкото два апартамента в центъра на града и работеща срещу левче. Тя ту работи, ту не и е истинска лотария кога ще е първото и кога второто.
Другият вариант е да молите хората по заведенията да ви пускат в техните тоалетни И същевременно да ви наглеждат детето, защото няма как да се заврете с него вътре. Така че – или стискате, или разчитате на добрите непознати хора из града, или си планирате разходката по работещите тоалетни. Пинвайте си ги в картата, за да знаете винаги колко километра ви остава до следващото изпикаване и бъдете истински супергерой.
Има бебета, които спят там, където ги оставиш (общо шест в света, описани в Червената книга на бебетата еднорози), но има и всички останали бебета, които спят малко, в най-неочакваните часове и най-вече при развиване на висока скорост. В автомобил това е лесно, но я търчете с 80 км/ч из града?
Да ти заспи бебето в количката е дар от небесата, но всяка майка трябва да се грижи този дар да не се събуди на шестнайстата минута с рев и писъци. Това означава, че романтичните представи, в които майката стои на сенчеста пейка, чете роман и си гледа лакираните нокти през скъпите си слънчеви очила, е абсолютно измамна.
Майката на заспало в количката дете ДЕ ФАКТО е една торпила, която спринтира из града, потна, рошава и изтощена, само и само това дете да поспи едни два часа на спокойствие – на негово спокойствие, не на майчиното. Защото какво спокойно има в един галоп из улиците на града, докато се опитваш да не паднеш в дупка, да не си изгубиш гърдите някъде по тротоарите, да не се напикаеш и още няколко подобни неудобства?
Имайте предвид, че тичането не може да бъде осъществено на любимите ви токчета или с дамска чанта на рамо – хванете ли се на тази игра, обувате най-удобните маратонки, мятате на гръб един самар с вещи и хуквате от единия край на града в другия, молейки се да не срещате познати от ерата преди раждането.
Всъщност дори и да ги срещнете, няма да имате време да говорите – ще прехвърчите с бясна скорост покрай приятелите си и на тях ще им се стори, че са се припознали. Защото важното е бебето да спи и успеете ли, вие ще сте истински супергерой!
Животът на майката, разбира се, не се изчерпва само с тези пет ситуации – ще имате още много, които изобщо дори не ви хрумват в момента. Ще пробвате да се качвате в градски транспорт с количка, ще опитвате да си платите сметките, да пресечете улица, опасана с контейнери за боклук, ще се чудите дали ще спрат колите на пешеходната пътека, или е по-добре да останете да живеете на тротоара няколко години, няма да спите дълго време, ще сте уморени и няма да се къпете всеки ден, въобще – ще ви се случва какво ли не.
Вашето бебе обаче е най-големият супергерой във всички тези ситуации, защото макар и трудно, то ще успее да се нагоди към всички предизвикателствата и да бъде ваш партньор в тях. Представете си с какво се сблъсква то веднага след като е напуснало най-удобната и защитена среда – вашата утроба.
От преминаването през подлези и смяната на памперса през спането по неравен терен и свикването с шумове и хора, вашето бебе е подложено на толкова нови ситуации, че неслучайно природата ни е дарила с безпаметност за тези първи години.
Припомнете си всичко това, когато бебето ви пак плаче или е неспокойно – та то е на тази земя едва от дни или месеци и има нужда от вашата любов и разбиране, за да пристъпи смело към следващите вълнуващи моменти, които го очакват в живота му. През него пък вие ще откриете себе си и ще си припомните отдавна забравени забавления и не на последно място, да – и вие като него ще се чувствате като истински супергерой. Защото и двамата наистина сте такива.
