Наскоро публикувахме текст на наша читателка, който събуди много коментари и реакции. В него тя говореше за самоубийството като липса на избор. Мила Атанасова, която е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца, ни изпрати нов интересен текст. Този път, посветен на мита за Дядо Коледа и има ли смисъл да го поддържаме.
Идва Коледа. Според рекламната индустрия „най-магичното“ и „най-уютното“ време в годината. Скоро ще започне предпразничното пазаруване и Великото Блъскане с Колички в големите хипермаркети. Сигурно когато взимате промопакет с кори за баница, проверявате срока на годност… все пак не искаме баницата с късмети да се окаже гранясала. А кога за последно проверихте срока на годност на своите вярвания и родителски практики? Да вземем това:
Ясно си спомням как в детската градина на едно коледно тържество ми направи впечатление, че Дядо Мраз носи ботушите на учителката от съседната група. Вътрешно изсумтях, че възрастните ни имат за толкова глупави и си продължих живота убедена, че тази работа с Добрия старец е прах в очите. По това време възрастните (поне около мен) не се престараваха с историята за Дядо Коледа, имаха си други грижи.
Сега усещането ми е, че се възприема като въпрос на чест детето ти възможно най-дълго да вярва в Дядо Коледа все едно с края на тази заблуда детството е безвъзвратно приключило. Чак по новините следят „полета на Добрия старец“ (после иди, че вярвай на нещо, което говорят по телевизията…) Но наистина ли е полезно за децата да поддържаме този мит?
Всички знаем, че връзката на доверие с родителите е един от най-важните елементи, които изграждат устойчивата, здрава психика. За какви неща тогава лъжем децата си? Обикновено са дребни – за да спестим проблеми на себе си или неприятни емоции за децата. „Нямам пари за сладолед“, „Не може да се возиш на трамвая за 183-ти път, той отива да спинка“, „Дядо ти се превърна в звездичка на небето“.
Значително по-лесно е да кажеш една малка лъжа, отколкото да се изправиш пред тантрума или да да отговаряш на много трудни въпроси. До момента, в който детето разбере, че можеш да плащаш с карта или пък объркаш звездичката, която си посочил предния път. Няколко малки лъжи няма да накърнят връзката ви с детето, но всяка една е пропусната възможност да подсилите тази връзка, като извървите заедно трънливия път на истината.
Няма нищо по-успокояващо за децата в дългосрочен план от това родителите да поемат отговорност за границите, които поставят. Например „няма да ти купя сладолед сега, защото е твърде сладък и е вреден за теб, а вече яде сладко днес“. Това постепенно учи детето, че родителят е уверен в решенията си и не се страхува да каже „не“.
Когато заявяваме нещата такива, каквито са, даваме на детето и модел за отношение към честността – аз не шикалкавя и не те заблуждавам, съответно имам право да изисквам и от теб това. Децата имат много силно изразено чувство за справедливост. Ако очакваме от тях да ни казват истината, но току ги послъгваме, за да си спестим нещо, те го усещат. А „белите лъжи“ много лесно се превръщат в похват и за тях: „Мамо, аз не ти казах, за да не се ядосваш или притесняваш.“
Но Дядо Коледа е съвсем друг калибър лъжа! Той е там, за да ги зарадва, за да им донесе щастие и магия, нали така? Разбира се, с един мит за Дядо Коледа няма да отгледаме изпечен лъжец или малък Макиавели. Но все пак твърдя, че той пречи на изграждането на рационален ум.
В наши дни е много модерно да говорим за критично мислене – даже си го имаме заложено като ключова компетентност в образователните стратегии. А какво правим всъщност? Когато детето е на 6-7 и се чуди как влиза вкъщи Дядо Коледа, като нямаме комин, хвърляме мистичен воал върху конкретните въпроси. Дядо Коледа е специален, вярвай в коледната магия, той си има начини. Няколко години по-късно, когато детето е на 13-14 и някой го убеждава, че нещо е специално и магическо и трябва да го приеме на доверие, ние вече очакваме да прояви критично мислене, нали така?
„Разказваме на децата за Дядо Коледа, Великденското зайче и Феята на зъбките по причини, които смятаме за емоционално оправдани, но после ги разубеждаваме от тези митове, преди да пораснат. Защо? Защото тяхното благополучие като възрастни зависи от това да познават света такъв, какъвто е в действителност. Тревожим се – и с основателна причина – за възрастни, които все още вярват в Дядо Коледа.“ (Карл Сейгън; „Светът, населен с демони: науката като свещ в мрака“)
Едно от най-важните умения за децата ни в света на бъдещето ще бъде да могат да различават истина от неистина. Умението да не се задоволяваш с половинчати или неправдоподобни обяснения, да проверяваш и търсиш доказателства, се изгражда трудно и колкото по-рано започне, толкова по-добре. Дядо Коледа (и всички други приказки, които представяме за истина) са само пречка по този път.
Когато твърдим, че Дядо Коледа е важен, защото внася вълшебство в детския живот, не го казваме след подробен преглед на всички опции за „неща, които носят вълшебство и подобряват поведението“. Всъщност това е избор на най-малкото съпротивление – всички правят така, значи и аз ще го правя. Тук се допуска една сериозна логическа грешка, наречена „заблудата на пакетната сделка“ (package-deal fallacy). Сравнява се митът за Дядо Коледа с това да не правиш абсолютно нищо, за да внесеш красота и магия в живота на детето си или да насърчиш доброта. Само защото лъжата за Дядо Коледа дава някакво количество „вълшебство“ на децата поне около зимните празници, това не означава, че е най-добрата алтернатива за „детско вълшебство“.
Други политики също могат да осигурят на децата чувство за възхита, например да им покажеш изстрелване на космическа ракета или да им дадеш научно-фантастични романи. По сходен начин, предлагането на „подкупи“ за добро поведение (бел. a. Коледни подаръци с условие послушание си е чист подкуп) води до добро поведение за пред възрастните, а системното поощрение и похвали – до безусловно добро поведение. (Eliezer Yudkowsky; Rationality: From AI to Zombies)
За мен лично лъжата за Дядо Коледа е смешна малка хапка вълшебство, без която едно дете спокойно може да мине, ако има достъп до рога на изобилието за вълшебства – книгите. И за доказателство имам 9-годишна любителка на фентъзи поредиците с изключително въображение, която от малка знае, че „Дядо Коледа е като всички други приказки“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Митът за Дядо Коледа, доколкото е възможно да се проследят неговите корени, е започнал с почитане на Св. Никола и неговата щедрост към несъстоятелните. В разгара на зимата, във времена когато оскъдицата е била болезнена реалност за много повече хора в западния свят, този мит е бил благотворен. Действително е учил децата, че когато имаме повече, можем да дарим и да споделим, а когато нямаме, можем да се надяваме на доброта.
Постепенно фокусът се е изместил върху чакането на подаръци, без значение кой с какво разполага, а комерсиалната култура е прояла Дядо Коледа отвътре, докато се превърне в кух аморфен обект, направен от нискокачествен шоколад и увит в станиол.
Има изследвания, които показват, че вярата в Дядо Коледа сама по себе си няма ефект върху моралното поведение на децата. Това, което действително оказва влияние върху поведението, е участието в семейните ритуали, свързани с празниците. (Kapitany et al., 2025)
След всичко това ви уверявам, можем спокойно да зарежем лъжата за Дядо Коледа и да наблегнем на четенето на книжки, съвместното месене на курабийки и участието на децата в даряване за онеправданите. Можем да заменим „Дядо Коледа ще ти донесе каквото искаш, защото си послушен“ с „Обичам те и искам да ти подаря това, защото ти се стараеш и го заслужаваш“.
Срокът на годност на Дядо Коледа е изтекъл отдавна и аз лично чакам с нетърпение свят, в който ще спре да бъде приемливо да се слагат деца в скутовете на непознати чичковци в карнавален костюм, понякога и против волята им.
Всички от време на време послъгваме леко децата, ако сме отчаяни. Понякога просто сме твърде изморени, спи ни се, искаме тишина и… Лъжата пристига. Ако прибягваме до тези методи обаче, дали детето няма да забележи и как тогава ще го възпитаме в доверие и респект към истината? Журналистката Каролина Пинедо разсъждава по тези въпроси със специалисти. Ето я нейната статия за El País.
Обществото може да нормализира ценности, които са противоречиви, като частични истини или т.нар. „благородни лъжи“, в зависимост от случая. Но за децата е трудно да се справят с тези противоречиви нюанси; особено защото до четиригодишна възраст те казват това, което мислят, без задръжки.
Въпреки че не може да се казва всичко на децата, родителите никога не бива да ги лъжат, тъй като от това зависи доверието във възрастните и как децата ще постъпват, когато пораснат. Защото родителите винаги са пример, който децата следват.
„Да сме верни на истината ни прави надеждни хора, но това не означава да се казва всичко на децата, защото някои неща не са уместни, например да се говори за финансови въпроси, които засягат семейството“, уверява психоложката Тристана Суарес.
Когато дете забележи, че възрастните не казват истината, то започва да възприема това като допустимо средство. „Лъжата се нормализира; в крайна сметка се използва чрез подражание и децата започват да възприемат родителите си като по-малко надеждни“, заявява от своя страна Алба Мария Гарсия, клиничен невропсихолог в Центъра по психология в Мадрид. Децата се учат да лъжат, подражавайки на родителите и други възрастни в обкръжението си. Суарес обяснява:
„В крайна сметка те започват да копират лъжата, без да вземат предвид вредата, която причинява на онзи, който я чува.“
„Възможно е родителите да не лъжат, но децата се научават да лъжат от страх какви ще са последствията от казването на истината – например, че ще им се скарат“, добавя експертката.
Гарсия обяснява развитието на лъжите според възрастта на детето. „На три години започват първите елементарни лъжи с изрази като „не бях аз“, с цел да се избегнат последствия. Между четири и пет години лъжите са по-целенасочени и планирани. А между шест и осем години започва да се разбира моралната страна на лъжата, както и кога тя е приемлива според контекста“, пояснява специалистката.
Суарес обяснява, че когато дете не казва истината, то го прави по различни причини: „За да получи неща, които иска бързо и не вижда друг начин да ги постигне (като да яде лакомства тайно), или за да избегне вината за нещо, което според възрастните е направило погрешно (като да вземе нещо, което не е негово).“
„Целта не е да отгледаме безкомпромисно честни или безпрекословно послушни деца, а хора, способни да казват истината с отговорност, чувствителност и емпатия“, добавя Гарсия.
„Най-препоръчително е да признаеш и да кажеш например: „Прав си, не бях напълно честна. Не съм имала намерение да ти навредя. Ще се постарая повече следващия път“, съветва Гарсия. „По този начин се възпитава емоционална отговорност и как да се поправи нанесената вреда, освен това се засилва значението на честността и се показва, че грешките също са част от ученето“, допълва тя.
Добре разбраната искреност на родителите, поднесена към децата им, включва, наред с други неща, използването на език, съобразен с възрастта на детето. „Също така е важно да се има предвид, че не е необходимо да се дава цялата информация, но трябва да се избягват лъжите. Например, може да се каже, че има сложни теми, които ще бъдат обсъждани, когато детето порасне“, съветва експертката.
„Става дума за практикуване на емоционална откровеност. Ако една тема е неудобна, е по-добре да признаете, че не знаете как да я обясните, вместо да измисляте нещо. Така се възпитава почтеност и се придава стойност на казването на истината, дори в трудни ситуации“, добавя тя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако искаме децата да бъдат искрени, трябва да ги насърчаваме положително да бъдат такива. „Могат да се използват фрази като „Радвам се, че каза истината“ и никога да не се наказва искреността, дори когато е изречена неудобна истина. По този начин се избягва възприемането на лъжата като защита, а също така може да се говори за важността на казването на истината и за нейните дългосрочни ползи“, продължава психоложката.
Яснотата е ключова, за да усвоят децата концепцията за истината и лъжата: „Дипломацията няма място, защото е форма на социална лицемерие. Въпреки това в нашето общество не се счита за правилно да се казва истината директно, затова детето трябва да се научи да борави с тези сложни нюанси“, обяснява Суарес. Експертката подчертава:
„Когато детето е малко, то казва нещата така, както ги чувства, без филтър, което създава неудобство у възрастните. Но ако искаме децата да бъдат искрени, като възрастни трябва да поставим именно това като приоритет и да не правим изключения.“
Да казваш истината никога не трябва да има последствия. „Съществува мълчаливо споразумение за това какво може да се казва и какво не, но като възрастни не бива да учим децата да подреждат искреността по важност, а да предаваме яснота и честност, без „дребен шрифт“, защото ако се сърдим на детето, че казва истината, то няма да го направи повече“, пояснява специалистката.
Според Гарсия също така е важно да се прави разлика между искреност и асертивност.
„Може да се обясни на детето, че винаги трябва да казва истината, но по уважителен и съпричастен начин. Ключът е да му се предадат социални умения и инструменти за емоционално управление, без да се цензурира искреността.“
Източник: El País
Тук има няколко разпространени твърдения за родителството, които специалисти оборват или подкрепят. Вижте ги.
ЛЪЖА „Учим се да бъдем родители отново с раждането на всяко дете“, казва Филипа Пери, психотерапевт и автор на „Книгата, която ви се иска родителите ви да бяха прочели“. „Ключът към работещия преход у дома е в усилията ни да превърнем появата на новото бебе във възможно най-позитивното приключение за по-голямото дете. И да задържим неговите нужди и перспективи сред приоритетите си.“
Не омаловажавайте и не отричайте чувствата на първородното си дете. Не отказвайте разговор с него под предлог, че то ревнува. Не казвайте: „Сега е моментът да започнеш да се държиш като голям/а“.
Превърнете детето в активна част от грижите за бебето, без да представяте задачите му като супер досада, от която ще иска да избяга.
ЛЪЖА „Нервите от стомана са мираж: изморяваме се и крещим на децата“, казва Айбън Дисинг Сандал, съавтор на „Датският начин да отгледаш дете“. Важно е какво правим след като истерията утихне. „Когато се успокоите, отидете при детето и кажете: „Извинявай, не трябваше да викам по теб“. Обяснете, че не сте съвършен и се случва да повишите тон, като сте напълно наясно, че това не ви оправдава. Но се стараете да сте по-добри всеки ден“, съветва Сандал. „Също така помислете какво е предизвикало гневния ви изблик и намерете начин да го стопирате навреме при следващ епизод на агресия и безсилие.“
ИСТИНА „Когато прекарвате време с всяко от децата си, виждате как те разцъфват“, казва Сандал. „Дали под формата на разходка, пикник, кино вечер у дома, не е нужно да правите чудеса от храброст, за да накарате детето си да се чувства видяно и чуто. Да намерите време за „вашето нещо“ отнася връзката ви на друго ниво.“ При тийнейджърите тези моменти на спокойствие и уединение с родителя са благотворни за дискутиране на всички тревоги, но не ги осъждайте за въпросителните и възможните решения в главата им. Така ще ги форсирате да се дистанцират от вас и да спрат да споделят.
ЛЪЖА „Бебето обръща с хастара навън както тялото, така и психиката ви“, казва Ана Хамънд, която помага на семейства в първите дни след раждането на детето. „След неговата поява връзките ви и социалния ви живот никога не са същите. Новородените имат нужда от сигурност, храна, топлина и перманентен отряд за грижа, за да оцелеят. Но след третия месец на бебето би трябвало да имате времеви прозорец, за да върнете малка част от старото си аз.“
Как ще постъпите зависи изцяло от това какви са приоритетите ви: помислете какво в стария ви начин на живот ви е било най-важно и искате ли да го върнете в новия си дневен ред. Може да е вечерно питие с приятели навън, свирене на инструмент или просто километрични планински преходи абсолютно сами.
ИСТИНА „Никога не е късно да опитате да коригирате своя грешка“, казва Филипа Пери. И е по-добре да действате с риск да се провалите, отколкото да не направите нищо. Дори ако корените на проблема растат от години.
Този мит обаче е намигване към плашещото твърдение, че колкото по-малко е детето, толкова по-деструктивен може да бъде родителя с решенията си. „Отношението към деца до две и до петгодишна възраст е решаващо“, обяснява Пери. „За новороденото сигурността и добрата грижа са изключително важни, за да развие доверие към заобикалящия го свят. Разбира се, отношенията ви с детето от 5 до 65 години също са знакови. Затова, ако усещате, че сте се провалили някъде, признайте си. Да правите грешки не е толкова зле, колкото да не опитвате да ги надраснете и оправите.“
ЛЪЖА „Времето пред екран не е най-голямото зло за децата“, казва Джереми Тод, изпълнителен диркектор на благотворителната програма Family Lives. „Лошо е ако устройствата се използват като заместител за човешко внимание, като утешителна играчка (за малките) или като отдушник за случващото се (при тийнейджърите). Времето пред екран често провокира най-свирепите сблъсъци между деца и родители. Объркващо е, защото смарттехнологиите не са били част от младостта ни – но трябва да разберем какво наистина правят децата ни онлайн.“
Имайте предвид, че възрастните често демонстрират същото дигитално поведение, от което се опитват да предпазят децата си. Опитайте се да създадете щадящи правила за общуване с технологиите вкъщи. Например, по време на вечеря се сяда без телефон на масата. И се постарайте да вникнете в дигиталния свят на детето си. „Ако то е в стаята си от пет часа, попитайте с какво толкова се занимава, но по приятелски начин, който не вещае скандал“, съветва Тод.
ИСТИНА Според Сандал псуването е сред основните прични за беден речник при децата. „Мамка му“ е всеобхватна дума, но имаме красив език и толкова много думи, с които да изразим емоциите си“, казва тя.
В реалния свят всички изпускаме поне по няколко мръсни думи всекидневно. Когато това се случи, покажете, че контролирате мръсната фраза. Обърнете я на виц или обяснете защо се чувствате стресиран, но не по начин, с който се самобичувате или показвате чувство за вина. „Не казвайте „Издъних се, сбърках жестоко да кажа това“, обяснява психологът. „Вместо това признайте, че сте преиграли и попитайте детето си коя по-адекватна дума би използвало като заместител.“
ЛЪЖА „Това е мъченик, не родител“, казва Пери. Разбира се, тя не препоръчва егоизма, защото често нуждите на детето са приоритетни. Но не спирайте да диктувате правилата на живота си. „Когато замръзвате на детската площадка и детето ви иска „Още, още!“, не казвайте „Трябва да ходим, защото е време за обяд“ (освен ако наистина е). Пробвайте с репликата „След пет минути потегляме, защото измръзнах и съм уморена“. Децата биха проявили емпатия, защото знаят какво е чувството да си вкочанен и изтощен. А говоренето на истини дори в такива тривиални ситуации е основа на страхотен модел за подражание.“
Тод подкрепя твърдението: родители, които идеализират прищявките на детето си, забравят за себе си. „Това може да доведе до непоносимост и апатия в живота на двойката“, категоричен е той. „Децата се развиват най-добре в семейства, в които родителите са щастливи.“
ЛЪЖА „Никога няма да постигнете пълен консенсус с бившия си партньор за отглеждането на детето“, смята Тод. „Това, което трябва да направите, е да постигнете съгласие за общата ви цел като родители, за цялостния подход към детето. Например, че няма да си противоречите пред него. По този начин ще изградите чувство за сигурност и то няма да ви насъсква един срещу друг.“ Не е важно гледните ви точки да са в пълен синхрон, а да уважвате взаимно мненията си.
ЛЪЖА Лекарите са в час, когато става въпрос за медицинско състояние, но когато залогът е детето ви, родителите са експертите. „Опитваме се да имаме респект към експертите, но тяхното познание се ограничава до определена сфера“, казва Сандал. „Родителите имат безупречна интуиция, която ни помага.“
ИСТИНА Но най-добрият начин да отиграете това с хранителния режим е като събудите любопитството на детето към храната или като му дадете голям избор. „Сервирайте малки купички с моркови, домати и обърнете внимание на цветовете на зеленчуците, говорете за вкуса“, препоръчва Сандал. Придирчивото хранене обикновено е резултат от отношението на родителя към менюто и претенциите му към храната. Позволете на децата да следват своето темпо на масата.
Много родители използват подкуп, за да видят празна чинията. „Ако си изядеш броколите и салатата, можеш да хапнеш и сладолед“, дава пример Сандал. Имайте предвид обаче, че не бихте искали детето ви да смята една храна за по-добра от друга. Вие просто искате да ги научите, че зеленчуците са също толкова полезни и вкусни, колкото и десертите. „Бих се фокусирала повече върху атмосферата край масата, отколкото върху това какво количество храна се консумира“, казва Сандал. „Важното по време на хранене е споделянето на различни вкусове и доброто прекарване на семейството.“
ИСТИНА „Принципно рутината е полезна, защото създава граници, постоянство и помага за формирането на очаквания“, казва Тод. „Но рутината не работи, ако няма гъвкавост. Като родители трябва да сте подготвени да преговаряте. Важен е контекстът, както и гъвкавостта на поведенческия модел.“
ИСТИНА Трябва да им казвате, да, но и да им показвате кое поведение е приемливо. „Важно е да са ясни ценностите: как говорим с другите, кое ни прави добри приятели“, обяснява Сандал. „Но е добре и да им показвате своите примери в действие, както и да използвате окуражителни думи. Например: „Като те видях да помагаш на онова дете, се почувствах много щастлива! Хубаво е да накараш някого да се чувства добре.“
ЛЪЖА И ИСТИНА Новороденото спи, когато поиска, но с израстването му родителите могат да напипат жокера към пълноценния сън. „Мнозина осъзнават, че бебето не подлежи на дресура, но има начини да го подтикнат да заспи, включително с рутината преди лягане“, казва Хамънд.
А какво ще кажете за контролирания плач? Тази тема разделя експертите в крайности. Родителите също. От една страна, да оставиш бебе да плаче с часове може да е зверски стрес за него. Но и експериментът да не скачате в готовност за прегръдка при настоятелен плач може да даде резултат, стига да уцелите точните интервали от време и да устоите психически на мъчението да слушате цялата канонада от кошарката.
Възрастта на бебето е важна. До десетата му седмица задачата ви е да го подпомогнете да разбере разликата между ден и нощ (психолозите препоръчват следобедните разходки за целта). С по-големите бебета е препоръчителна отговаряща техника, в която родителите свеждат до минимум „помощта“, осигурена на детето, за да заспи.
„Започнете, като люлеете детето приспивно. Продължете, като го положите нежно в леглото с гушкане и напевно говорене. Постепенно минимизирайте говоренето и докосването“, казва Хамънд. Водете се от нуждите и реакциите на бебето си.
ЛЪЖА „Oт една страна, имаме устойчивост, а от друга – хаос. Целете се в златната среда, където с детето ви сте гъвкави и силни“, казва Пери. „Ако сте праволинейни и живеещи пунктуално, ще прехвърлите същата матрица на живот и на децата си. Най-добрата родителска тактика е да се придържате към реалността, а тя често е противоречива и показва човешките ни слабости.“
ЛЪЖА „Звучи добре на теория, нали? Дайте им шанс да опитат всичко“, казва психотерапевтката Стела О‘Мали. „И ако целият процес мине без стрес, би било чудесно. Но най-често детето, което опитва различни активности, се чувства като заложник в графика на родителите и е под зверски натиск.“ Освен това животът в 21. век е изключително динамичен и натоварен. Децата трябва да казват „не“ понякога – просто защото не могат да бъдат навсякъде и еднакво ефективни във всичко.
ЛЪЖА „Научили сме децата да се огледат за най-близко стоящия възрастен в случай на беда. И по този начин ги лишаваме от възможността да развият своя рефлекс за самосъхранение и излизане от конфликт“, казва О‘Мали. „Ако има проблем в училище, вижте дали децата не могат да го разрешат сами. Ако е невъзможно, тогава поискайте да се намеси учител.“
Има прецеденти, в които възрастният е първа инстанция и трябва да бъде сезиран моментално – като сексуалния тормоз, например. В доста други аспекти на живота обаче тийнейджърите трябва да се научат на самостоятелност и да носят отговорност за поведението си.
Още не сме свършили, скрол надолу
ИСТИНА И ЛЪЖА „Понякога детето има сериозни проблеми и нужда от професионална помощ – колкото по-рано се случи това, толкова по-добре“, казва О‘Мали. „Но понякога да поставиш етикет на едно дете е чисто бреме, защото детето се превръща в самата диагноза. Замислете се също дали изясняването на някаква диагноза ви помага. Защото доста често експертното мнение само затвърждава това, което вече знаете, без да има реална полза за детето. Според О‘Мали от съществена важност е да не се акцентира на диагнозата, за да не се превърне тя в част от личността на детето.
ЛЪЖА „Може и да не се налага вече да им връзвате обувките, но мнението ви все още тежи“, казва Пери. „Никога не подценявайте силата, с която вашата дума, одобрение или неодобрение влияят на вашето дете, вече пълноценен възрастен.“ Бъдете наясно с властта си върху изборите на децата и я използвайте разумно. „Не бъдете гадняри, бъдете мили. Ако давате обратна връзка или мнение, аргументирайте се в детайли, а не се опитвайте да обяснявате колко прекрасни са – кажете им защо са толкова прекрасни.“
Автор: Джоана Мурхед, The Guardian
Това ще е от текстовете "обеца на ухото". С нас се свърза дама, която има нужда да разкаже историята си, за да предпази други хора от попадане в подобен капан. Благодарим ѝ за смелостта. Искрено се надяваме споделеният разказ да не остане просто в графата "Това на мен няма как да ми се случи", защото очевидно всичко е възможно.
Защо Covid-19 не беше най-лошото, което се случи за мен тази година? Е, станах жертва на измама!
Бях въвлечена в схема.
Абе, направо си изгорях с една стабилна сума така, че да има да си плащам години напред.
Накратко: аз съм голяма бяла птица!
Кой да предположи - в средата на 40-те съм, имам две момичета, достатъчно големи, за да се оправят почти с всичко сами. Те са прекрасни, възпитани, в приятелски отношения съм с тях, постоянно ме търсят и ми споделят, независимо преди и след пубертетната им възраст.
С мъжа ми се справяме добре с отглеждането на децата. Е, вярно, с него в последните години не сме така близки, което може би оказа влияние и "помогна" да се поддам на ухажването и вниманието на друг.
Подхлъзнах се и станах поредната измамена, неудовлетворена нечия съпруга. Смятам (смятах?!) себе си за средно интелигентна жена или поне такава с достатъчно разум и адекватна преценка, но не би!
Един мъж ми поиска приятелство в социалната мрежа и аз – що па да не го дам, да видим какво ще стане, а?! Почнахме да чатим, ама по едно време той много вече ме харесва, даже, едва ли не, бил влюбен в мен.
Една жена трудно остава безразлична към подобно ухажване, много е готино, чак малко прекалено, сега като се замисля, но той знае как да ме "удари". Много умело използва слабостите, които без да искам съм разкрила пред него, трябва да му се признае.
Представя се за американец с европейски произход – германо-испански, иначе като акцент по-скоро италиански. Работи на петролна платформа в Средиземно море на договор. Познато ли ви е?
Оказа се, че в полицията им е доста познато, но го разбрах след няколко месеца и няколко десетки хиляди в борчове. След като ме увери, че много ме обича, каза, че като свърши работа на платформата, ще дойде до България. Даже иска да живее с мен.
Искам ли да живея в Щатите? Не? Добре, той ще ми купи къща тук и ще си живеем заедно. Много е щастлив, че ме е срещнал, защото, откакто преди три години жена му е починала при раждането на детето им, което също умира, той е много самотен и нещастен.
Как да не станеш съпричастен на такава трагедия? Че даже и хлътваш. Той разбира какви са ти интересите и страстите и направо ти влиза под кожата. Мъж мечта – това изчерпва всичко.
Постепенно си ставаме близки и изведнъж се оказва, че той отчаяно се нуждае от пари. Има затруднения в работата, нещо се е скапало и трябва да се купи, за да си завърши работата, иначе има неустойки и няма да си получи парите по договора.
Освен това няма близки хора, които да му заемат пари, няма достъп до банковата сметка – нали е от Щатите, пък сега е в Европа, не може да плати и онлайн...
Почна да ми иска пари с уговорката, че ще ми ги върне в момента, в който свърши работа и му платят. Ама за да му платят, трябва да завърши работата си, а дотогава имаше нужда от пари на няколко пъти по различни причини.
Не, не склоних веднага, разбира се. Поне месец вървяха преговори. Доста се постара човекът, за да му гласувам доверие. Изпрати ми снимка на лични документи, убеждаваше ме, че няма близки хора, които да му помогнат, даже се опитах да прекъсна връзката. Изтрих си приложението, чрез което комуникирахме по негово желание, но почна да ми звъни от щатски номер.
Позволих да осъществи наново контакт. На по-късен етап ми даде достъп до банковата си сметка, за да видя, че има пари, и да ме убеди, че ще ми върне парите, които иска да му изпратя.
И така постепенно затънах стабилно в дългове, убедена, че помагам (все гледам да помогна в тоя мой живот, убедена, че има смисъл в това!). Нито за миг не съм изключвала възможността, че може да е измама, но въпреки това историята звучеше доста правдоподобно. Доверих се – този човек има нужда от помощ, от моята помощ.
А пък какви любовни съобщения ми пишеше посред нощ, дори собственият ми съпруг не ми е писал подобни. През цялото време бях под напрежение – ако се окаже измама, потъвам в дългове, децата ми ще страдат, ще мизерстват, няма да мога да им осигурят елементарни неща. Как ще го приемат те и съпругът ми? Ами родителите ми?
И въпреки това си повтарях: "Ето, той ми каза това и това, не може да е лъжа, иначе няма да е така загрижен, почти всеки ден разговаряме...". Убеждавах сама себе си, че е искрен.
По едно време споделих с моя близка, че имам връзка и че съм му пращала пари. Тя се опита да ме предупреди, че всичко е измама. Знаех, че е твърде вероятно, но вече му бях изпратила доволно количество пари. Смятах, че има шанс да си ги върна.
Споделих с него за подозренията си, исках от реакцията му да разбера каква е истината. О, колко разстроен беше, че съм го нарекла измамник, Господ му е свидетел, че никога не ме е лъгал!
Манипулацията беше жестока и доста умела, но това го осъзнах след още поне два месеца. Напрежението и натискът бяха огромни, въпреки че той "не ме насилва да правя нищо", просто ако е възможно да му помогна.
Сънят ми беше по 4–5 часа на денонощие, едвам заспивах, будех се рано. Свалих 14 кг за шест месеца (не че нямах нужда, просто никога нямаше да се случи дори и след година диета – направо се стопих!). Състоянието на постоянно безпокойство и нервно напрежение се редуваше с привидно спокойствие и успешна преструвка, че всичко си е нормално за пред децата и съпруга ми. Дори бях изненадана от себе си, не знаех, че съм толкова издръжлива.
Най-трудното беше, когато окончателно и безвъзвратно осъзнах, че съм жертва и няма шанс да си върна парите, но още никой от близките ми не знаеше. Изпадах в ужас всеки един момент, в който мислех как ще им кажа, как ще реагират и какъв срам ме очаква. Същевременно се опитвах да наглася вноските по дълговете и осъзнавах, че заплатата ми няма да стига, за да ги изплащам.
Подадох жалба – полиция, прокуратура, до последно държах връзка с него, ако се свържат междувременно с мен след подаване на жалбите, за да има шанс да го проследят някак си. Напразни надежди!
Мога да понеса много упреци – заслужавам си ги, но вече няма смисъл. Не споделях дълго време с никого, а сега вече всичко е приключило, връщане назад няма, съжалението също е излишно.
Не знам кое ме тормози повече – че ще изплащам едни пари с години заради глупостта си или че допуснах да бъда излъгана и се чувствам морално ограбена и разбита. Благодарна съм, защото човекът до мен се оказа – не знам как да го нарека – благороден, неочаквано широко скроен или може би просто ме обича?
Съпругът ми реагира по възможно най-добрия начин. Трудно му беше в първите дни, но каза, че гладна няма да ме остави. Има възможност да покрива разходите в семейството без моята заплата, но отговорността и задължението да върна дълговете си е изцяло моя и той няма да ми помага за това. Обсъждаме ситуацията и търсим изход заедно.
Благодарна съм на децата си! Имах опасения, че ще ги разочаровам прекалено много, но те продължават да ме обичат все така силно. Когато им казахме за ситуацията, попитаха дали ще останем семейство както досега – това беше най-важното за тях. Ние, разбира се, ги уверихме в това.
Благодарна съм за адекватната реакция на сестра ми – получих безрезервна подкрепа от нея, поредното доказателство, че нищо не е толкова зле, колкото изглежда. Най-тежко е положението с родителите ми и особено с майка ми, но се надявам някога да ми простят, че им причиних такива тревоги.
Знам, че съм силна и мога да се справя! Само да съм здрава, за да работя – както се казва, пари се изкарват. Та, в тая връзка, вече съм в режим на търсене на работа за уикендите – със заетостта ми в работата на пълен работен ден не мога да разчитам на друго.
Много се надявам да успея до 2–3 години с постоянна и допълнителна работа да отхвърля част от задълженията. Казват, че нищо не се случва без причина. Още не съм сигурна за причината, но се надявам да я разбера скоро.
Споделям моята история, защото съм сигурна, че има доста "изгорели" жени. Не знам колко точно, но съм убедена, че са повече, отколкото предполагам, и ако има и малка вероятност да предупредя и предпазя някоя добра душа, то значи има смисъл и от моята изповед.
