Вече втори месец младите български лекари излизат на протести, които (с малки изключения) никой не отразява така ведро и редовно както протестите срещу еврото, стачката на шофьорите в градския транспорт в София или други политически скандали и скандалчета. Младите лекари имат ВСИЧКИ основания да протестират, че и отгоре. Но те няма да си напуснат работните места, блокирайки живота на всички останали, за да бъдат чути.
Но няма проблеми, тука е така. Това не означава обаче, че трябва да спрем да бутаме в посоката тука да НЕ Е така. Затова преди време подкрепихме създаването на фонд „Лекари на бъдещето“.
Д-р Лилия Бозаджиева, с която ви срещаме днес, е първият млад лекар, изпратен на специализация в чужбина благодарение на фонда. В него се събират средства, с които се финансира програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България. Тя е ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Кампанията „Лекари на бъдещето“ се организира от Фондация BCause и инициативен комитет от граждани и медицински специалисти.
Общата ни цел е да се помогне на млади специалисти да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина. И после този опит да пренесат у нас, в лечебните заведения, в които работят. За да може един хубав ден, когато имаме мечтаната детска болница, в нея да работят и мечтаните медицински специалисти.
Заедно с новите знания и впечатления първата стипендиантка на фонда си тръгва от детската болница в Саутхемптън с абсолютно ясна представа колко е ярък контрастът между детските болнични стаи там и тук. И оборудването далеч не е най-фрапиращата разлика.
Д-р Бозаджиева, изминаха три месеца от Вашата специализация във Великобритания. Какво от видяното вече прилагате и се оказа полезно за практиката Ви тук?
Аз бях първият стипендиант на фонд „Лекари на бъдещето“. През февруари тази година бях клиничен наблюдател в Детското интензивно отделение на Университетската болница в Саутхемптън, Великобритания. Това беше прекрасна възможност за млад лекар като мен, за която благодаря.
Много са нещата, които научих и които ме вдъхновиха за моята практика в България. Обмяната на чуждестранен опит е незаменима част от повишаването на квалификацията на всеки медицински специалист. За себе си взех конкретни практически насоки за работа и методи за подобряване на комуникацията.
Ключов момент от лечебния процес е осъществяване на пълноценна комуникация, основана на доверие между лекар и пациент, както и с родителите на децата, които лекувам.
Още със завръщането ми от специализацията започнах да прилагам видяното и наученото във всекидневната си практика. Като преподавател водя практически упражнения, в които студентите да бъдат поставени в условия на потенциална спешна ситуация, където да могат да упражнят алгоритмите за поведение при критично болните деца.
Какви основни разлики с българското детско здравеопазване констатирахте?
Като основни разлики между българското и британското детско здравеопазване бих изтъкнала:
Българската система страда от остър недостиг на квалифицирани медицински специалисти, особено медицински сестри, в детските интензивни отделения. Съществува сериозно претоварване, водещо до физическа и психическа преумора.
Споменахте липсата на Национална детска болница в страната ни. Какви реални пречки създава това във Вашата работа?
Едно болно дете никога не идва само с едно оплакване и необходимост от само един специалист. В много случаи за поставяне на точната диагноза се преминава през многобройни медицински консултации и обсъждания. Някои от пациентите и техните родителите идват от другия край на страната до София по няколко пъти, за да се проследи състоянието на детето.
В хода на проследяването понякога трябва да обиколят и други кабинети в различни сгради, за да се консултират с даден специалист. Това е сериозна пречка в работата – липсата на едно място, където да се предлага комплексна грижа.
Как изглежда една детска болнична стая в отделението, в което бяхте?
Детското интензивно отделение в Саутхемптън е с капацитет 18 легла, просторно, светло и добре организирано. Включва две големи зали с централно разположени лекарски и сестрински постове. Леглата са оборудвани с цялата необходима апаратура, подвижни сестрински станции и удобства за родителите като кресла до всяко дете.
Част от леглата са в остъклени самостоятелни стаи за изолация. Въпреки техниката и алармите обстановката е тиха и спокойна.
Всяко дете се наблюдава от специално назначена медицинска сестра, която се грижи само за него.
А как изглежда тук?
Структурата на детските интензивни отделения в България е подобна, но те са само три на брой за София и спецификата на работата и местоположението им е различна. Това е твърде ограничен леглови капацитет за столицата. Сградата, техническата обезпеченост и дори броят легла са важен компонент, но грижата се осигурява от медицинския персонал.
У нас медицинските специалисти са единици и те обслужват в много случаи повече от едно интензивно болно дете. Време за изграждане на добра връзка с родителите на пациента почти не остава, което затруднява и лечебния процес.
Какви са условията за лекарите, които бихте искали да видите и в България – заплащане, часове труд, обучения?
На първо място поставям достойното заплащане за отговорността, тежкия труд и напрежението. Необходимо е създаване на възможност за развитие на младите лекари като обучения и практически курсове, което да бъде един от мотивите да продължат да работят в дадена структура и лечебно заведение, а не обвързването с продължителен договор за работа. Разбира се, всеки работен процес има своята рутина, изпълнена с много бюрокрация. В това отношение също може да се направят позитивни промени.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ако сте министър на здравеопазването и имате право да направите една-единствена, но съществена реформа, коя би била тя?
За подобряването на всяко едно направление само една реформа не е достатъчна. Българското здравеопазване се нуждае от няколко, и то сериозни реформи, инвестиции и стратегическо развитие, особено по отношение на интензивната грижа, дългосрочната подкрепа и кадровото обезпечаване.
Въз основа на своя опит бих изтъкнала нуждата от създаването на структура за деца с необходимост от палиативна грижа и обучаване на медицински специалисти. Това са децата, страдащи от тежки, хронични или терминални заболявания, за които трябва да се полагат комплексни грижи за облекчаване на симптомите, болката и стреса, свързани с основното страдание. Трябва да може да се осигури подкрепа и на пациентите, и на техните семейства.
Какъв съвет бихте дали на следващия стипендиант на програмата?
Да не се притеснява да задава въпроси – колкото повече, толкова по-добре. В българската образователна система това често не се насърчава, но в практиката, особено в чужбина, именно въпросите водят до по-добро разбиране, развитие и увереност.
Програмните цели на фонда са през 2025 г. да бъдат изпратени общо петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е 50 000 лв.Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI
Публикуваме без съкращения интервюто на Надежда Цекулова с д-р Неда Бакалова за „Тоест“.
Неда Бакалова е лекарка, специалистка по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Учила е и е специализирала в България, но в последните години работи в болницата в Саутхемптън в Обединеното кралство. Затова в интервюто ще прочетете колко много пъти казва „тук“. Нейното „тук“ е нашето „там“, където има едно по-качествено организирано детско здравеопазване, даващо по-добри резултати.
Неда е един от инициаторите на кампанията „Лекари на бъдещето“, която се организира от Фондация BCause и медийната платформа „Майко Мила“. Това е програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България, ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Целта ѝ е да им помогне да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина, който да пренесат на местна почва в името на толкова дълго чаканата качествена промяна на българското детско здравеопазване. Програмните цели са през 2025 г. да бъдат изпратени петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е приблизително 50 000 лв.
Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI.
Да, аз съм анестезиолог по специалност. От три години работя в кардиореанимацията и кардиохирургията в болницата в Саутхемптън. Преди това в България съм била основно в болница „Света Екатерина“. След пристигането си тук за първи път започнах да се занимавам с детска кардиохирургия. Екипът доста ме подкрепи и продължава да ме подкрепя и обучава. Вече давам упойки на деца в детската кардиохирургия, докато паралелно работя в реанимацията за възрастни и наблюдавам работата на колегите в детската реанимация.
Самата програма „Лекари на бъдещето“ започна с една лична история. Може би не е моя работа да я разказвам, но в общи линии, детенцето на инициаторката, което, за съжаление, миналата година почина, прекара последните си 5–6 месеца в Педиатрията [СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ – б.р.]. Чувахме се често и се налагаше да обяснявам неща, които не ѝ бяха обяснени. И оттам се зароди идеята, че би било хубаво специализантите по педиатрия да придобият някакъв опит извън България, да видят, че медицината може да се прави и по друг начин.
Аз съм била специализант в България и е много тежко.
Нас не ни учат как да говорим с пациентите, как да им осигурим психологическото пространство да минат през преживяването си. И би било полезно да видят как това се прави от лекарите тук.
Кое е различното освен количеството ресурси? Малко е трудно, но може ли да опитате да обясните какво означава „друг начин на мислене“ например?
Няма да е лесно, защото това не засяга само лекарите и тяхното отношение към пациентите, то е двустранно и като че ли по-всеобхватно. Аз също си давам сметка, че съм се променила тук. И обществото е друго, и отношенията между хората са по-различни. За съжаление, ние, българите, не се държим много добре един с друг, което се пренася на всички нива – от медик към пациент, от близки към медици.
Освен това в Англия хората са изключително горди със своята обществена здравна система, тъй като е изцяло финансирана и създадена от данъците им. И въпреки че има доста кусури и доста чакане, цялостното отношение към работещите в здравеопазването е позитивно, има доверие, което много улеснява работата.
В България липсва доверие между пациенти и лекари. Също така няма достатъчно хора в системата, натоварването е огромно. В резултат е много вероятно, като отидеш да говориш с близки и пациенти, да си изнервен, защото си преуморен, а те от своя страна да са подозрителни и да не ти вярват. Как да се срещнете в тези условия?
Тук разговорът, срещата между лекари и пациенти са стимулирани по всякакъв начин. Има стая за близки, където аз мога да седна и да говорим нормално с хората в дискретна среда колкото време е нужно. В България най-често сте изправени в коридор или пред някаква полуотворена врата, често без да можете да изолирате разговора от външни хора.
Затова споменах „начин на мислене“, защото не става само с лични усилия от самата мен. Просто системата вижда и третира отношенията лекар–пациент по друг начин.
Тук всичко е доста по-прозрачно, за всичко се води статистика и се правят одити. Тази прозрачност е необходима, за да се видят грешките в системата и да се коригират. Ако ти не проследяваш какво всъщност правиш, не водиш никаква статистика или поне не я показваш, ако никой никога не търси отговорност, то качеството със сигурност е по-лошо. В България като цяло нямаме система за това. Тук, примерно, ако си специализант, трябва всяка година да направиш някакъв малък одит на данни в болницата, в която работиш, по някаква тема, която ти избереш. Хората тук имат традиция да проследяват качеството на собствената си работа. Аз лично не съм виждала да се прави в България.
Аз се занимавам с кардиохирургия. Ако отидете на сайта на Дружеството на кардиохирурзите [в Обединеното кралство – б.р.], ще откриете данни болница по болница какви пациенти се оперират, каква е смъртността им, какви са усложненията им. В България такова нещо няма.
Освен това дружествата тук изработват и насоки за клинично поведение. В България би било практично да ползваме европейските, но те също трябва да се преведат и адаптират, което не мисля, че се прави от всички дружества по специалности.
Крайният резултат от всичко е, че тук е трудно да се види някой, който практикува медицината по много по-различен начин от друг. Тоест има някакво общо ниво и общо разбиране какво е добра практика и какво не е.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ще прекарат между 4 и 6 седмици. Първите специалисти ще видят как се вършат нещата в детската реанимация в болницата в Саутхемптън. Там се работи по съвременни протоколи, и то не само от лекарите, но и от сестрите. Например като предаваш пациент, има чеклист какво се прави – определени стъпки, за да се предотвратят човешки грешки. Човешките грешки са част от това, че сме хора, и съществуват винаги, но те могат да бъдат сведени до минимум, когато нещата са стандартизирани и има някакъв ред.
Друг полезен според мен опит за колегите ще бъде да видят взаимоотношенията в отделението. Моят опит с отношенията между специалисти и специализанти от България не е особено позитивен. Тук взаимоотношенията са много по-професионални. Няма обвинения, няма повишаване на тон. Като цяло това води до по-безопасна практика, тъй като, ако някъде стане грешка или трябва да се каже нещо притеснително, не се страхуваш да го кажеш.
От чисто медицинска гледна точка болницата има една интересна дейност – тъй като е регионална болница в Южна Англия, покрива доста голяма зона за транспорт на тежко болни деца в сътрудничество с оксфордската реанимация.
Тук организацията на болниците е горе-долу като в България – съществуват големи многопрофилни болници и малки болници, които са общински. Ако има дете, което е в тежко състояние в по-малък център, това звено се заема със задачата да го премести в големия център. Това всъщност е доста, доста трудна работа. И колегите ще могат да видят как се прави и как се организира.
Ще могат да участват и в курсове за спешна животоспасяваща помощ* на деца. И не на последно място – ще видят на практика как протича комуникацията в реанимацията както с родители, така и с деца.
Очакваме през февруари да дойде един човек, а по-късно през годината още двама да минат през тази болница. Междувременно аз работя за връзки и с други реанимации. Желанието ни е да могат да се обучават поне по петима души годишно.
Това зависи в голяма степен и от самите лекари, които минават през обучението. В Англия постоянно има обяви за обучения, тук се наричат fellowship. Това е вече работа. Доста чужденци идват по този начин, за да се обучават. Колегите, които са преминали през първоначалния етап като клинични наблюдатели – observership, се ползват с предимство при кандидатстването за позиции за по-сериозни обучения. Освен това, докато са тук, могат да създадат контакти, които да улеснят последващо развитие. Аз лично съм се ангажирала да помагам на колегите в опознаването на стъпките и дори в подготовката на документи при нужда.
За момента се опитваме да започнем с това. Партнираме си със Специализираната болница по детски болести в София и знаем със сигурност, че ръководството ѝ е готово да подкрепи лекари, работещи в тяхното интензивно отделение, да се включат в обученията. Извън това със сигурност има нужди, а тук има възможности, но ще ни е необходимо време, за да ги развием.
Може би е важно да обясня, че когато един млад лекар е клиничен наблюдател, той не просто се разхожда из болницата и наблюдава. Тук на тези обучения се гледа много сериозно и екипът се ангажира с обучението на младия лекар, затова няма възможност например в реанимацията по едно и също време да има много колеги със статут на клинични наблюдатели. Отделно в болницата в Саутхемптън често идват наблюдатели от други по-малки лечебни заведения от региона.
Фондация BCause ни подкрепи с организацията на кампанията, вече имаме профили в Платформата.бг и DMS. Необходимо е да се плати такса на болницата, която е над 1000 паунда. Отделно бихме искали да можем да покрием разходите на лекарите за път и престой.
Просто в България има много малко възможности да видиш, че е добре нещата да се правят системно. Дори някой да прави нещо добре, системата ни има много недомислици и не ни позволява да сме консистентни: един път можем да предоставим добра помощ, следващия път – не. И не зависи само от нас. Затова е хубаво да се види цялостната организация на една система, която дава по-добри резултати.
„Лекари на бъдещето“ е програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България, ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Целта ѝ е да им помогне да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина, който да пренесат на местна почва в името на толкова дълго чаканата качествена промяна на българското детско здравеопазване.
Години наред слушаме, че децата са приоритет на държавата. Логично е да бъде така, защото децата, които отглеждаме днес, са възрастните, на които ще разчитаме утре. Но на практика политиките в подкрепа на децата – на техните живот, здраве и развитие – са непоследователни, а понякога и откровено несъстоятелни и неуспешни.
Ярък пример за това е липсата на Национална детска болница, която да обедини различните звена на педиатрична грижа в медицинско заведение от най-висок клас, където децата на България да получават адекватна грижа, базирана на най-високите образци на съвременната медицинска наука.
Проблемът е и че стените не правят медицината. Тя се прави от хора. Един ден ще построим детска болница и ще я оборудваме с най-добрата апаратура, но няма да има специалисти, които да работят в нея. Кадровият дефицит на педиатри и на лекари в различни детски субспециалности е покъртителен. Младите лекари у нас нямат никаква мотивация да избират специалност „Педиатрия“ заради редица трудности и недомислици в самата здравна система.
Част от тези предизвикателства включват:
В този ред на мисли, сред приоритетите на държавата следва да се нареди и създаването и внедряването в спешен порядък на механизъм за повишаване на стандарта на работа и живот на специализантите по педиатрия и на специалистите в различни педиатрични субспециалности.
И тъй като държавата това сме ние, фондация BCause, фондация Майко Мила и инициативен комитет от граждани и медицински специалисти започват набиране на средства по програмата „Лекари на бъдещето“.
Средствата ще се разходват в помощ на млади лекари, които искат да посетят лечебни заведения в чужбина за образователен стаж за срок от 4 до 6 седмици (т.нар. observership). Стипендията, която се отпуска на одобрените кандидати, ще покрива всички разходи по път, настаняване и живот в съответния град, в който се намира лечебното заведение, където се провежда стажът.
Инициативният комитет, организиращ програмата, има уверението на директорите на болниците, че младите лекари ще могат да се възползват от този стаж, без това да засяга работното им място и трудов стаж.
В първата година на програмата „Лекари на бъдещето“ фокусът е върху специализанти по педиатрия (поне III–та година) и млади лекари (до 5 години от придобиване на специалност), работещи в детски интензивни отделения в страната, които желаят да посетят подобни звена в чужбина и да се докоснат до работата на своите колеги.
Изпратете кратка биография и мотивационно писмо на имейл office@bcause.bg. Ще бъдат разгледани всички кандидатури и ще се осъществи контакт с одобрените кандидати.
Ако и вие вярвате, че децата са бъдещето, можем заедно да помогнем на младите лекари, които са призвани да се грижат за него.
Програмните цели са през 2025 г. да бъдат изпратени петима млади лекари за observership в болници в Европа. Необходимата сума, която би покрила посочените по-горе разходи, е приблизително 50 000 лева.
Можете да дарите на:
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI.
Благодарим на Medical News и главния редактор Полина Тодорова, която е и автор на този текст, че ни позволиха да го споделим с вас, за да обърнем внимание на нещо много важно: педиатри няма да има, ако отношението на държава към тази специалност не се промени.
А промените трябва да включват адекватно заплащане, анализ на нуждите на детското здравеопазване в цялата страна, нормални възможности за специализация - без да се налага да си плащаш, за да работиш... И още много. Вижте трима водещи педиатри, които имат какво да кажат по темата.
Един от проблемите, пред който е изправена здравната ни система и с който се е сблъсквал почти всеки родител, особено в София, търсейки педиатър за новороденото си дете, е недостатъчният брой педиатри у нас. Кадровият дефицит сред този тип специалисти ще се засили особено много в доболничната помощ, и то съвсем скоро, ако не бъдат предприети навременни мерки в тази насока, споделиха различни специалисти пред Medical News.
“Основният проблем е при личните лекари със специалност "Педиатрия“, заяви пред Medical News д-р Таня Андреева, специалист по педиатрия. Тя цитира статистика на Института по обща медицина, според който на територията на София има 151 общопратикуващи лекари с втора специалност "Детски болести".
Сред тях най-младият е на 49 години, а най-възрастният – на 82 години. Средната възраст на личните лекари с детски профил възлиза на 63,9 г. Според тези анализи през 2036 г. на територията на София ще има едва 83-ма семейни лекари с профил "Педиатрия".
„В момента личните лекари със специалност "Педиатрия" са старите поликлинични педиатри, които след реформата в извънболничната помощ взимаха без особени трудности специалност обща медицина, без да се налага да държат допълнителни модули. В момента средната им възраст за страната е над 60 години“, посочи д-р Андреева.
Според нея проблемът с малкото педиатри сред семейните лекари може да се разреши с нормативни промени, които да позволят новозавършилите лекари със специалност "Педиатрия" да могат да работят с деца в извънболничната помощ.
„Има варианти в системата да се влеят млади кадри и специалността да стане привлекателна и за тях, но са нужни нормативни промени. В момента, за да може един лекар със специалност "Педиатрия" да стане личен лекар, трябва да вземе специалност "Обща медицина", тоест да учи още три години.
Проблемът може много лесно да се реши, ако се позволи на завършилите педиатрия да работят като лични лекари на деца. Те имат всички нужни познания, за да могат да се грижат за децата“, обясни тя.
Тя коментира и кадровото обезпечаване с педиатри в болничната система.
„Педиатричните клинични пътеки са едни от най-ниско заплатените, поради което детските отделния във всяка една болница са губещите. Те същестуват основно благодарение на останалите клиники. Това е и причината, поради която в детските отделения да не се получава ДМС или ако има такова, то да е напълно символично. При една средна заплата от 1000 лв. един млад лекар не може да покрие чисто битовите си нужди“, каза тя.
Д-р Андреева обясни, че 4-годишното обучение по педиатрия изисква както работа в отделението, в което е зачислен медикът, така и допълнителни курсове, които се провеждат в университетските болници.
„През това време един млад човек трябва да получава заплата в болницата, в която е зачислен, без обаче да има възможност да дава дежурства, което се отразява на дохода му. Или трябва да работи по 16 часа в двете лечебни заведения, което представлява огромна трудност.
Затова нерядко болниците, които взимат специализанти по педиатрия, ги карат да се отказват от заплатите си, за да могат да специализират модулите, които не може да покрие лечебното заведение“, разяснява тя.
„Всички тези недомислици в обучението по педиатрия и цялостно недоброто заплащане на тези кадри превръща тази иначе изключително хубава специалност в не особено желана“, каза тя. Д-р Андреева посочи, че особено голям е и проблемът с недостига на детки медицински сестри.
„Усилията и отдадеността на българските педиатри заслужават респект, но в момента системата е така направена, че от една страна затруднява работата на педиатрите, а от там притеснява родителите и влошава грижата за децата“, обобщи д-р Андреева.
“Безспорно има проблем със специалистите по педиатрия и той не е от днес, а от години, като причините за това са няколко”, заяви пред Medical News д-р Калин Лисички – началник на Клиника по педиатрия в болница „Токуда“.
Той също посочи, че особено изразен ще е недостигът на педиатрите в извънболничната помощ, където средната възраст на общопрактикуващите лекари с тази специалност е 60 години.
На второ място, има изключително малко желаещи да специализират педиатрия. Малко са и желаещите да работят в болничната помощ, отбеляза д-р Лисички.
Причините за това са различни, коментира специалистът. “На първо място това е изключително голямата отговорност на лекарите, които работят с деца. Винаги съм казвал на моите студенти, че при децата няма неспешно състояние, особено при децата под годинка – при тях всичко може да се промени и влоши изключително бързо.
Това създава огромна отговорност за педиатрите. Вниманието, когато има тежък случай с дете от страната на обществото и медиите, винаги е много по-голямо, а това също засилва усещането за отговорност и напрежение в работата”, отбеляза той.
Д-р Лисички допълни, че от години заплатите на специалистите по педиатрия са неглижирани и това също е сред факторите, които водят до по-малко желаещи да упражняват тази специалност. „Техните възнаграждения понякога са в пъти по-ниски от тези на други специалисти“, изтъкна той и даде за пример с възнагражденията на инвазивните кардиолози.
Според него е нужно да има промени, които да направят отново педиатрията атрактивна за бъдещите лекари. „Работата с деца е трудна, но за мен е признание и носи изключително удовлетворение“, сподели той.
Педиатърът доц. Рада Маркова, управител Mедицинска дейност в 1-ва ДКК, също е категорична, че има недостиг сред педиатрите. „Определено има кадрови дефицит и то на всички нива – и в болничната, и в извънболничната помощ, още повече доста от колегите работят едновременно на две или повече места.
Налице е и застаряване на кадрите и въпреки наличието на желаещи млади лекари да работят и специализират педиатрия, кадровият дефицит е съществен, особено в някои детски субспециалности и райони на страната”, коментира тя пред Medical News.
“Педиатрията е едновременно много отговорна и динамична специалност и малко атрактивна от гледна точка на заплащане. Работата с деца е както много зареждаща, така и натоварваща, с дежурства и редица неотложни случаи, не е за всеки”, допълни доц. Маркова.
Според нея липсата на цялостна концепция от години за развитие на специалността също отказва младите хора. Тя е на мнение, че е необходимо проучване на дефицита по райони и здравни заведения, анализ на нуждите, разкриване на места за специализация и последваща работа на младите лекари.
Необходимо е и по-високо обществено и социално признание на специалността, както и осигуряване на по-добро възнаграждение на лекарите и медицинските сестри с детски профил.
Думите на специалистите се потвърждат и от данните, които Министерство на здравеопазването изпрати след запитване на Medical News. От тях става ясно, че за 2021 г. няма нито едно обявено място, финансирано от държавата, за специалност "Педиатрия".
През предходната държавата е финансирала 12 места за бъдещи педиатри, но от тях са заети само една трета или 4. През 2018 година утвърдените места са били 18, от които 14 са заети от бъдещи педиатри. За настоящата 2022 г. държавата е подсигурила 24 места за специализация по педиатрия.
Оригиналното заглавие на статията е "Недостигът на педиатри става все по-критичен".
Това е поредната история за родители, които обикалят София с болно дете на ръце и се оказва, че българското здравеопазване реално няма какво да направи за него. Това е поредната история, в която се вижда как свръхнатоварените, безпомощни лекари, оставени да се оправят сами, няма как да помогнат на никого, ако системата на здравеопазване, и по-специално на детско такова, не е в услуга нито на пациентите, нито на медиците.
Разказът е на Боряна Телбис, споделен е в личния ѝ профил във Фейсбук и накратко обяснява какво се случва, когато започнеш да търсиш помощ за повръщащото си и обезводнено дете в болниците в София.
Предисторията е, че се касае за дете на 2 години и половина със стомашно-чревен вирус, лекувано с всичко необходимо в домашни условия под наблюдение от личен лекар. Но на втория ден вдига много висока температура, която не спада, и освен това продължава да повръща и да не може да задържи никакви течности и лекарства.
Родителите са посъветвани от личния лекар на детето да отидат до Пирогов и, естествено, това и правят. Но се оказва, че няма особено значение дали са го завели - ето защо.
Ако имате дете със стомашно-чревен вирус, което е обезводнено от десетки повръщания, няма къде да го заведете, за да го оводнят и да му помогнат.
Отивате в Пирогов. Там го преглеждат, защото са Пирогов и май са длъжни. Казват ти, че те не могат да го приемат, защото нямат инфекциозно отделение, и да го водиш или в частна клиника на стационар, за да му направят 1-2 банки и да си ходите, или в Инфекциозна - да го приемат направо.
Отивате в частната клиника. Там дори и не го преглеждат (няма и смисъл), защото са бесни на Пирогов, че пращат деца към тях. Те не можели да им помогнат, щото с 1-2 банки нямало да стане. Да ходим или в Софиямед, или в Инфекциозна.
В Софиямед казват, че инфекциозното им в Люлин не работи по някакви причини (една от които че нямат педиатър) и накратко - не са вариант. Отивате в Инфекциозна.
Часът е 23:30. Там има опашка от родители с деца на ръце. Има и момче, което води много възрастната си и болна баба.
Нямат персонал. Времето е спряло завинаги.
На опашката се оказва, че има хора, които са дошли от Гоце Делчев (града, не квартала в София), защото в тяхната болница всичко било като от филм на ужасите, а лекарката се карала на майката, че ѝ говори неща за състоянието на детето (“Млъкни малко, не мога да се концентрирам от тебе” е точният цитат).
Час и половина по-късно на опашката идва млад лекар, който междувременно снове между павилионите на болницата сам-самин. Изглежда като човек, който всеки момент ще рухне в нервна криза или ще извади огнестрелно оръжие и тихо ще застреля 16 човека.
Висок е сигурно два метра, в които се е смалил до метър и шейсет максимум. От умора и притеснение. Казва ни, че няма места. Дори обективните състояния на децата да са такива, че трябва да бъдат приети, той не може да ни предложи добри условия, за което се извинява.
Имало места при майки ромки или при баби с тежки заболявания, които викат и стенат по цяла нощ. Не е вариант за дете на две и половина с повръщане. Майките ромки и децата им не са проблем, проблем е, че някои са с бактериални инфекции, други са с други вируси и не е ясно дали няма да се разболеете от още нещо красиво вследствие на престоя.
Заслужава ли си рискът? Питате лекаря. Той се сгъва още повече в себе си. Размахва химикалка като диригент с два пръста и продължава да повтаря, че, разбирате ли, няма места. И условията са такива, че стаите са тесни, леглата са едно до друго…, обяснява лекарят.
Хората от Гоце Делчев директно си тръгват. Май ги чувам да си говорят, че ще отидат до Турция. А аз се прибрах вкъщи след повече от 3 часа обиколка по болници с дете със стомашно-чревен вирус, обезводнено след десетки повръщания, и се чудя как ще изкараме тая нощ. Също така се чудя накъде да емигрирам.
Ако имате подобни истории, може да пишете на екипа на "Проект #ЗАДОБРОТО" на team@zadobroto.com, както и на нас в Майко Мила на maikomilabg@gmail.com, за да бъдат събрани и подготвени като сигнал към съответните компетентни институции.
Споделяме разказа на Фани Давидова, която е приета в болница "Св. Анна" в София с Covid. Но този текст не е поредният за болестта, а е за лекарите и организацията им в целия ужас, която е безупречна, както разказва Фани.
Пожелаваме ѝ бързо оздравяване и се присъединяваме към призива ѝ: Хора, мислете за себе си, мислете и за лекарите!
Неделя. 9.0, спешно отделение на МБАЛ Св. Анна
Довлачвам се (единственият подходящ глагол) след 10 дена температура, 9 дена антибиотици, кашлица, главоболие, жестоки болки в мускулите, едно колабиране в баня, 3 дни яки скандали от страна на приятелките ми да вървя в болница и на финала – взимане на крути мерки от една от тях (Полина Паунова) и прекрасните ѝ родители лекари, които ми поставят ултиматум – или отиваш, или си чао.
За последен път съм лежала в болница преди 12 години с Никола и това е оставило такива неизлечими спомени, че не искам да стъпвам на подобно място при никакви обстоятелства. Освен това отивам в спешното отделение и, ЗАКЛЕВАМ СЕ, очаквам да ме изгонят, да ми крещят и да ми се карат, а ми е толкова зле, че нямам сили за това.
Влизам – никой не ме гони и не крещи. Подпирам се на стената – хем щото ми е лошо, хем от изненада.
Ковид отделение - ден 0
Спешното отделение на МБАЛ "Св. Анна"
Излиза лекарка, само ме поглежда и казва: "Ясно!" Пита някакви неща, записва... Вие ми се свят... Чувам само "пълен пакет", "скенер". След мен идват още хора. Приключваме с попълването на документите. Лекарката, която ме приема, не ми крещи, не ме обижда, изобщо не ми се кара, а ме завежда да седна и ми казва да чакам. Доброто отношение ми изкарва акъла, защото решавам че вероятно умирам и ми личи.
Поема ме доктор – на около 18 години. А, викам си, уцелих вундеркинд, екстра! Страшно внимателно и подробно ми обяснява какво точно ще ми се случи през следващия 1 час – цивилизация. Викам си, край! Явно така се държат със смъртниците.
Скенер, кръв, PCR. Преди мен хора, след мен върволица. Абсолютен конвейeр. Разочароващата новина е, че за всеки двама-трима пациенти отговаря по един млад лекар под 25, така че тая работа, дето съм привилигирована с вундеркинд – отпада. Абсолютни деца... Взимат кръв, правят PCR-и, правят изследвания - стегнати, любезни, помагат си, фантастични.
PCR - положителен, кръвна картина - трагедия. Сложена съм на легло. Чакам инфекционист. Междувременно освен с Covid хора, спешното се пълни и с пациенти с инсулти, травми... Неописуем ад.
Лекари, сестри и санитари хвърчат като пчели - никой не крещи, не се кара. Мълчат си хората, събрани, организирани, действат - машини.
Свита на подозрително кълбо на леглото се оглеждам в ужас и само очаквам някой да ме замери със сабо и да изкрещи "ТОВА НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ!".
Нищо подобно не се случва, но нещата тръгват на зле, защото докато чакам, започва да ме тресе и усещам как вдигам проклетата температура. Опитвам се да дам сигнал, обаче напливът от хора е толкова голям, че всеки опит да спра профучаваща край мен зелена или синя престилка е неуспешен.
Тичайки, един от вундеркиндите вижда, че бера душа, връща се и ми носи чаша вода. Чакам. Поне треската отминава от само себе си. Вече яко съм се изнервила, защото чакам с висока температура, без нищо да става.
Аз, разбира се, като истинска българка пиша гневни смс-и на приятелките си за скапаната ни здравна система и за дето на мен ми е лошо, но вече втори час нищо не става. Е, накрая става – вундеркиндът води инфекционист. Извинява ми се "защото сме доста натоварни" и ми съобщава, че нямам опции - оставам.
Преглеждат ме супер подробно. Сдобила съм се с прелестна Covid пневмония след 9 дена антибиотик. "Само да ви намерим легло, че са малко кът... Обаче не можем да ви оставим така, нещо ще се измисли." Питат ме с кого живея и се интересуват кой ще гледа детето, мислят откога съм със симтоми, колко е вероятно той да е заразен и откога, мислят, обсъждат варианти по средата на целия панаир около нас. Положението ми е такова, че оставам при всички случаи.
Лекарите хукват за следващите пациенти, но вундеркиндът остава след работното си време, за да изчака близките ми да ми донесат багаж и да ми го предаде. "Няма проблем, така и така щях да остана, нали виждате какво е."
Досрамява ме ужасно за гневните смс-и с приятелките ми и се ощипвам тайно през джоба, злобно за наказание.
В отделението ме качва най-обикновена санитарка. Помага ми, щото аз едвам кретам. Успокоява ме, че няма страшно. Болницата се пука по шевовете – почти всичко е с Covid. Нямам представа как организират всичко това и как еквилибрират с легла, стаи, персонал, но всичко изглежда под конец.
В стаята е пълно. Жените нямат сила дори да говорят (смятайте!!!), просто си лежат и дишат кислород. Докопвам се до леглото - системи, кислороден апарат.
Този текст не е за да съобщя че съм в болница. Този текст изобщо не е за съчувствие или за обсъждане на Covid-a като такъв, нито какво е можело да бъде ако... Този текст не е за препоръки и от сърце горещо ви моля да ми спестите съветите да пия много течности. Знам, че всички го правят сърдечно и с най-добро чувство, но моля ви – грижат се, лекуват ме, прави се най-доброто за мен.
Този текст е за ДВЕ неща.
1. За лекарите, сестрите и санитарите, които са супер! Тук където съм аз – МБАЛ "Св. Анна" – има ред. И аз съм спокойна и се чувствам сигурна. И дори тия хора в престилките да не заслужават аплодисменти всяка вечер в 9, заслужават уважение, респект и ако не друго, поне в момента да не бъдат вкарвани в допълнителни приключения, за да могат да си свършат добре работата.
2. За пациентите. Хора... ХОРА! Абсолютно разбирам, че всички изтрещяхме и не се държим много адекватно. Искам да кажа само едно: правете каквото искате и живейте както намерите за добре. Без истерии и паника, просто приемете, че в момента няма нещо като "само малко съм с хрема", "само малко кашлям", "само малко съм отпаднал".
ТЕСТВАЙТЕ СЕ. Ако сте положителни, не се лекувайте с алое вера и цветомузика, а се обърнете към лекар и го слушайте. Защото ако, не дай Боже, стане така (сега аз знам, че точно на вас няма как да се случи и че вие ще предвидите абсолютно всичко, навреме ще почнете пилешката супа и Covid-ът ще приключи в този един момент, но ако все пак нали...), че стигнете до болница, просто може да няма и къде да ви приемат, може и при най-добро желание да не могат да натъпчат физически 10 души в стая, строена за 6 легла.
МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ. Виждам, че с това да мислим за другите, много не се получава, така че МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ.
Във времена, в които човечеството се чуди накъде по-напред да поеме – към Луната или към Марс; когато се изработват нови ваксини, които да се справят със световна пандемия за нула време; и когато имаме достъп до толкова много информация, която да ни направи малко по-отговорни към здравето ни, ние продължаваме да си казваме “Сега нямам време за преглед” или “На мен няма да ми се случи точно това”. Всички понякога го правим и е абсолютно разбираемо.
Има някои заболявания обаче, които не търпят отлагане и не минават с позитивно мислене, колкото и прекрасно нещо да е то само по себе си. Но има начин да се справим с профилактика, скрининг и адекватно лечение. Едно такова заболяване е ракът на маточната шийка, който, за съжаление, е четвъртата най-разпространена злокачествена диагноза сред жените в България.
Какво означава това?
Означава, че всяка година нови 1300 жени чуват тази диагноза, а сред тях преобладават жените между 30 и 44 години.
Световната здравна организация си е поставила за цел до 2030 г. ракът на маточната шийка да е рядко срещано заболяване. Засега обаче това не изглежда съвсем постижимо у нас, където под 10% от подлежащите на имунизация момичета са обхванати с ваксина срещу основния причинител на заболяването – човешкия папилома вирус. Национална програма осигурява безплатна имунизация срещу заболяването за момичетата на 12 и 13-годишна възраст, като всеки родител, който желае да имунизира дъщеря си, следва да се обърне към личния си лекар.
По тази причина Националната пациентска организация заедно с Националното сдружение за профилактика на рака на маточната шийка и лаборатории Синево започват информационна кампания “Намали риска. Предпази се. Живей!” за превенция на заболяването, която включва и безплатен уебинар.
Той ще се проведе на 21 февруари 2021 г. (неделя) от 11:00 часа. Това е линкът, през който можете да се включите в уебинара: https://bit.ly/3jPzQid, а ето и линк към Фейсбук събитието, което можете да споделите с приятелите си: https://fb.me/e/k9giU8bpJ.
Линкът за включване в уебинара е със свободен достъп и се отваря или през браузъра на устройството ви или директно през програмата Teams на Microsoft, в случай, че работите с нея и е свалена на компютъра или телефона ви.
Гост-лекторите на уебинара са изтъкнати специалисти, занимаващи се с диагностициране и профилактика на рака на маточната шийка.
Д-р Маргарита Таушанова, д.м.н., онколог от УМБАЛ "Царица Йоанна" – ИСУЛ ще говори за заболеваемостта от рак на маточната шийка в контекста на пандемията и ще включи подробности за най-важните статистически данни около заболяването. Сред темите, които ще засегне д-р Таушанова са и спецификите на този вид рак и кои са рисковите фактори.
Един от доказаните е тютюнопушенето – смята се, че при жените, които пушат, вероятността да се развие цервикален карцином е два пъти по-голяма. Сред темите в първия панел на уебинара е и запознаването със симптомите, протичането и възможностите за лечение на заболяването.
Важно е да се знае, че при ранно откриване туморът може да бъде радикално излекуван с операция. На по-късни етапи терапиите са по-сложни, а прогнозите – по-несигурни. Подробности ще можете да научите на 21 февруари от д-р Таушанова.
Във втората част на онлайн събитието д-р Калина Цонева, акушер-гинеколог в Неоклиник с 16-годишен опит в оперативната гинекология и онкогинекология, ще разкаже повече за профилактиката и превенцията на рака на маточната шийка, включително всякакви детайли около ваксината. Ще обясни подробности за диагностицирането на човешкия папилома вирус, както и какви видове диагностични методи и нови технологии се прилагат в тази област.
И накрая Лили Асенова, председател на Националното сдружение за профилактика на рака на маточната шийка, ще даде повече информация каква следва да бъде грижата за пациентите с това заболяване. Личната история на Лили е изключително показателна и ценна, защото самата тя се сблъсква с този вид рак едва 24-годишна и успява да го надвие, за да може днес да е в помощ на редица пациенти с тази диагноза.
Скъпи родители, уважаеми жени, ще се радваме да ви видим на уебинара, за да поговорим по важните въпроси осъзнато и информирано. Водещи и модератори на събитието ще бъдем ние, Красимира и Елисавета, така че – чакаме ви!
Грижете се за себе си.
Започна записването за доброволната ваксинация на всички граждани, съобщават от Българския лекарски съюз. Всеки, който желае да му бъде поставена ваксина срещу Covid-19, трябва да се свърже с личния си лекар и да заяви, че иска да се ваксинира.
Това може да се случи и с лично посещение при лекаря, и по телефон. Общопрактикуващите лекари изготвят необходимите списъци, които се актуализират постоянно, за да може да се започна ваксинация в първия възможен момент след доставянето на ваксините.
Предвижда се до края на февруари да започне на четвърта фаза на Националния ваксинационен план, която включва и масовата ваксинация.
От БЛС припомнят, че ваксинирането е напълно безплатно и доброволно, а личните лекари ще получават от държавата по 10 лв. за всяка доза от двустепенните ваксини, които биват поставяни. Това ще се случва след записването на направената ваксинация в специален електронен регистър.
Сред първите думи, на които учим децата си, са "съжалявам" и "благодаря". Обаче изглежда, че май точно възрастните ги забравят най-много. Особено напоследък. Нина Стефанова е тук, за да ни припомни, че днес, повече от всякога, има за какво да съжаляваме и за какво да благодарим.
"Съжалявам, че това се случва. Благодаря, че си стоите вкъщи и ще се справим."
Миналата седмица в понеделник баща ми имаше рожден ден и стана на цели 70 години. Обадих му се и след като му изпях по телефона "Честит рожден ден на теб", го попитах: "Aко я нямаше пандемията с коронавирусa, как би прекарал днешния си юбилей?"
A той ми отвърна: "Бих поканил теб с мъжа ти и децата да отпразнуваме заедно, а майка ти да направи торта." Попитах го: "Няма да ли поканиш приятели на тази кръгла годишнина?" На което той отговори: "Не, този празник искам да прекарам със семейството." Толкова простичко желание.
И ми стана тъжно, че то няма как да се сбъдне, защото съм на 100 км от него. И на няколко пъти ми капят сълзи, защото много бих искала да прегърна баща ми, да му отделя половин ден и заедно с мама да му приготвим любимата торта, онази, съвсем обикновената, с трите блата, единия с какао по средата, със сироп с вода и захар и крем отгоре, с толкова любим вкус.
И се замислих, че може би на много други хора им е тъжно днес. И им е тъжно по много по-сериозни причини от моето желание да споделя семейния празник с баща ми. Например на работника, когото са повикали утре с трудовата книжка, защото не могат да му плащат заплатата и трябва да го освободят. Или на малкото 4-годишно дете, което много иска също да покани приятелите си на гости. Или на дядото, който иска да отиде на погребението на жена си, но заради коронавируса не успява да я изпрати на последното ѝ пътуване и да си вземе последно сбогом.
И някак си отвътре ми идва да кажа "Съжалявам". Не ме разбирайте погрешно, световната пандемия е далеч извън сферата ми на контрол, но сякаш аз самата искам да чуя тези думи и понеже никъде не ги срещнах, реших аз да ги кажа, ей така, първо да валидирам собствените си чувства, а пък може и някои друг да се разпознае в тях и мъничко да се почувства по-добре.
Съжалявам за всички, които им предстоеше сватба, бяха разпратили поканите, капарирали ресторанта и организирали това голямо прекрасно събитие дълго време с трепет и вълнение, но сега е отложено за неопределено време. За всички, които им е предстоял меден месец, дълго са разглеждали и спестявали, но сега няма да се случи скоро.
На всички, които са бременни и им предстои раждането на бебе, и няма да могат да разчитат на помощта на бабите си. За всички, които вече имат бебе и не могат да му организират така чаканите 40 дни, или погача, или прощъпалник, или първи рожден ден.
За всички музиканти, които се страхуват за концертите си, защото струпването на много хора на едно място ще е мярката, която ще отпадне най-отдалечено във времето. За всички, които отдавна са планували своята екскурзия в чужбина, но тя е пропаднала.
За всички, които имат годишнина от сватбата или пък обичат да ходят на ресторант понякога, ей така, на среща с половинката, със или без повод, за вкусно ястие и чаша вино. За всички, които искат да отидат на дискотека и да потанцуват и да отпуснат душата.
За всички, за които да отпуснат душата значи да отидат на театър, на опера, на концерт или на кино. За всички, които нямат възможност да работят онлайн и са в неплатен отпуск, а имат да плащат кредити и ипотеки и са притеснени финансово.
За всички абитуриенти, които се надяват всичко това да свърши и евентуално лятото все пак да отидат на бала си, за които повечето вече са си купили рокли и костюми.
За всички майки, които за една вечер се сдобиха и с нова роля - учителки на децата си от яслата до 12 клас. На които вече им се налага да пишат домашни, да решават задачи и да бъдат същевременно и приятелите, които липсват на малките деца.
За всички, които не могат да разчитат на детска кухня и трябва да приготвят минимум четири яденета на ден за цялото семейство вкъщи, да организират домакинството, и пазаруването, и чистенето, и прането, и подреждането, и да намерят мила дума, и да работят от вкъщи, поддържайки семейния уют.
За бащите, които също се опитват да работят от вкъщи, и да балансират с поддържането на дома функциониращ и отделянето на време за игра с децата, защото, макар тати в момента да работи, както той може да носи на конче, никой друг не може.
За всички стари и не толкова възрастни хора, които по принцип живеят сами и сега им още по-самотно, защото сега са загубили и малкото контакти, които са имали – малките разговори с магазинерката в кварталното магазинче и чая с приятелка веднъж седмично или онази мила съседка, на която от време на време ходеха на гости. Сега тези разговори или ги няма, или са много набързо от два метра разстояние.
И за теб, мило дете, съжалявам, че на твоя рожден ден нямаше деца тази година. Съжалявам, че не можеш да се катериш на площадката пред блока. Съжалявам, че детската градина не работи, че училището е затворено и ти се налага да учиш онлайн. Съжалявам, че ти липсват приятелите и особено двама-трима, онези най-добрите.
Съжалявам, че нищо не работи и не може да отидеш в зоопарка или в музея, или в библиотеката, или на театър, или на цирк, на който искаше да те заведе мама толкова пъти. Съжалявам, че не можеш да тичаш в парка и не можеш да караш колелото си по алеите.
Съжалявам и за всички спортове, които не се провеждат, и всички мачове, които чакахте с нетърпение. И за всички аматьорски мачове и други спортове, които тренирахте за удоволствие. За всички професионални спортисти и за Олимпийските игри, за Евровизия, за пропуснатите концерти. За всички пропуснати танци и нови рокли. За всички неосъществени срещи с потенциално гадже, с което отдавна си пишете.
Съжалявам и за всички, които отложиха покръстването на детето си и имените дни, и събирането за пенсионирането, и много други поводи за празнуване. За бабите и дядовците, които не могат да прегърнат внучетата, и за внучетата, които не могат да опитат от козунаците на баба и да премерят своя борец с дядо.
За всички, които живеят сами и самотата вече трудно се издържа. За всички семейства, които се учат как да прекарват това време вкъщи, всички заедно наведнъж, споделяйки общото пространство и опитвайки се да измъкнат и малко лично време.
Съжалявам за хората, които са под абсолютна карантина и изобщо не могат да напускат дома си, дори и до магазина. Съжалявам и за тези, които са болни в момента от тази коварна болест и са в болница. Дръжте се! Вярвам, че можете да го победите. Съжалявам и за хората, които са загубили битката с вируса, и искам да изкажа съболезнованията си на техните близки.
Този коронавирус обърна всичко с главата надолу. Показа ни, че хората в света са едно голямо семейство и че за вируса няма значение дали си известна личност като Пинк, или Том Ханкс, или Принц Чарлз и може да се заразиш с него. Но всъщност много от хората, които ще го срещнат, няма да имат финансовите възможности за лечение на известните личности.
Съчувствам ви. Съжалявам, че всичко това се случва. Нормално е всички да се страхувате и да сте уплашени.
И искрено ви благодаря, че си стоите вкъщи. Благодаря ви, че не виждате близките си и не контактувате на живо с тях, за да ги предпазите. Благодаря ви, че спасявате животи с постъпката си. Благодаря ви, че пазарувате за седмицата и не се излагате на опасност излишно.
Благодаря ви за креативността, с която пренасяте част от услугите и продуктите си онлайн и продължавате да творите и да работите. Благодаря ви за търпението, благодаря ви за това, че се държите физически, психически и емоционално, колкото и да е трудно понякога. Благодаря ви, че помагате на съседа си и не сте забравили самотната възрастна жена от третия етаж, която не може да си напазарува, затова редовно ѝ оставяте покупки пред вратата.
Благодаря на жените за спокойствието в дома и погалването на косата на децата вечер, а на мъжете за опората и мъжкото рамо. Благодаря за приказката, която четете за заспиване и за прошепнатото "лека нощ". И благодаря за всяка усмивка, която днес давате на някои приятел или близък, макар и по телефона.
Благодаря, че се грижите и че ви пука. Благодаря, че търсите начини да се справите и този период на социална изолация да премине една идея по-леко. Благодаря, че се обаждате на близките си всеки ден и намирате добра дума за тях. Благодаря, че слушате докрая онази семейна история, която (пра)баба и (пра)дядо ви разказват за 567 пореден път.
Благодаря, че се усмихвате, когато минете пред огледалото. Благодаря, че намирате време да попеете и да поиграете с децата. Благодаря, че никога не ви свършват прегръдките и винаги имате още да раздавате. Благодаря, че казвате на важните на сърцето ви хора, че ги обичате всеки ден.
И особено благодаря на всички лекари, медици и медицински сестри, на всички хора, които работят в болниците, на личните лекари и хората в линейките, и тези в инфекциозните отделения. Поклон за многото усилия, които полагате ежедневно, за отзивчивостта, за човечността и за милата дума, за куража, и за подкрепата, за професионализма и за самоотвержеността. Благодаря ви за всичко, което правите всеки ден, всяка минута.
Благодаря и на доброволците, които неуморно търсиха респиратори, защитни облекла, и шлемове, и маски, и ръкавици, и ги предадоха на болниците. Благодаря на хората, които шиха маски, и на тези, които даряваха време, труд и пари. Благодаря и за големите дарения, и за малките такива.
Благодаря и на аптекарите, и на магазините, които останаха да работят с маски и ръкавици. Благодаря и на оперативния щаб за свършената работа.
И знаете ли някак си ми поолекна и не ми е толкова тъжно вече. Благодарна съм. За живота ми и за здравето на мен и моите близки, за това, че засега мога да прекарам тази пандемия в уюта на собствения си дом и затова, че всъщност имам дом и покрив над главата си и храна в хладилника си. Че имам интернет и мога да виждам близките си чрез него. Че имам семейство, което е с мен.
И ще празнувам 71-годишнината ти, тати. Господ да те пази и дано имам шанс да празнувам следващия ти юбилей, когато станеш на 80. Тогава ще ти направя любимата торта и ще се съберем цялото семейство да го отпразнуваме заедно. А днес съм благодарна, че те има, че си жив, и че мога да ти кажа "Христос Воскресе". Макар и по телефона.
Българският лекарски съюз пусна важна информация за симптомите и лечението на коронавируса, обобщена от д-р Иван Играчев от Пазарджик. Ето какво ни съветват лекарите:
Какво различава COVID-19 от сезонния грип?
Инкубационният период: при грипа е 2 дни, а при новия коронавирус - 8.
Сериозността на положението: липсата на ваксина прави COVID-19 по-фатален с 2,3% от грипа.
Продължителност на симптомите: при грипа те траят околло 7 дни, а при коронавируса - между 8 и 14 дни.
Колко са фаталните усложнения?
Сезонният щам на грипа е със смъртност от около 2%. Коронавирусът към момента бележи 4,3%. Според лекарите грипът е с по-малко фатални усложнения заради разработените ваксини, като правят уточнението, че в Европа в момента няма регистриран смъртен случай на човек под 50-годишна възраст.
Колко от нас ще се заразят?
Ако сме в стая със 100 души и има един болен, 70 от нас ще се заразят. При останалите 30 вирусът няма да може да се закрепи за дихателната лигавица.
Какво се случва след това?
От тези 70 души близо 70% няма да развият всички симптоми. Възможна е кашлица, леко неразположение и преминаване на заболяването в рамките на два дни. Вероятността млад, енергичен, вглъбен в работата си човек да разбере, че е болен от новия коронавирус е малка, което всъщност е опасното.
Какво да правим, за да не се разболеем?
Ограничаване на социалните контакти.
Миене на ръце. Постоянно. При влизане и излизане от всяка нова среда, за да не внасяте или изнасяте вируса.
Маска - ако намерите, не е лошо да я ползвате в контактна среда и при посещение на по-възрастните ви близки.
Редовно почистване на външната врата и антрето.
Проветряване!
Как ще се чувстваме, ако все пак се разболеем?
От 100 контактни 21 ще се окажат истински болни. Симптомите включват висока температура, суха (доста по-рядко влажна) кашлица,
затруднено дишане - имате усещане, че не ви стига въздух при легнало положение или при опити за физическа работа.
Какво да правим, ако все пак се разболеем?
Не всяко заболяване ще се развие до такава степен, че да е необходимо болнично лечение, затова първото, което трябва да направите, е да се обадите на личния си лекар, за да ви се назначи лечение. Не го посещавайте, ако имате коронавирус, обадете му се. След като се излекувате (в рамките на 10 дни), може да го посетите. Лекарите обобщават, че при 12 на всеки 100 контактни индивида около 8 ден се наблюдава срив в общото състояние. Ако вече се затруднявате да дишете в покой при седнало положение, потърсете НЕЗАБАВНО болнична помощ.
Какво да си спестим?
Паниката. Никога не помага за нищо.
Отиването в Спешното с обикновени симптоми на настинка.
Тест за коронавирус (лекарите казват, че ако развием задух и в покой вероятността да имаме коронавирус, а не грип, е 90%).
