Казвам се Елисавета и съм мързелива, непостоянна, мърла, разхайтена, егоист, разсеяна, ненормална, истеричка, малоумна и постоянно преча на другите.
Или поне така слушам цял живот за себе си. Откак се помня, където и да ида, чувам „Елисавета, по-тихо“, „Успокой се“, „Престани да мърдаш, изнервяш ме“, „Пак ли си забрави ключовете?“ „Много говориш“, „Защо се смееш така?“, „Престани да викаш!!“ и любимото ми „Дръж се като момиче“.
Дръж се като момиче…
Ако някога сте се питали как се държат момичетата, аз ще ви кажа, защото знам от личен опит как НЕ СЕ ДЪРЖАТ МОМИЧЕТАТА.
Момичетата са спокойни и тихи.
Това, обаче, са момичетата без ADHD или казано по-дълго и сложно – Attention Deficit Hyperactivity Disorder (Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието).
Но да започнем отначало, да се върнем в годините на социализма, когато ADHD нямаше, киселото мляко се режеше с нож и саламът Бургас си беше салам, а не като сега модерна измишльотина.
Ако по време на соца бяхте влезли в класната стая, ясно щяхте да ме познаете, защото тогава имаше дисциплина. Наистина имаше. Дали беше породена от страх или от друго, но дисциплината беше на ниво.
Десетки клети деца седяха мълчаливо по чиновете си и вдигаха ръка. Тогава по-ясно можеше да се различат децата с отклонения като мен. Не помня учителката да е правила забележки на друг освен на мен, защото постоянно се въртях, падах от стола, приказвах си сама, приказвах на другите, драсках в учебниците. По едно време можех да се закълна, че се казвам „Елисавета, млъкни“.
Изглеждах много екзотично на фона на останалите, но, уви, без никакви специални умения, прикрепени към това.
В ADHD няма нищо специално. Не си като Рейнман и не можеш да сметнеш наум 347573920 по 1338643820. Не си Ван Гог, нито Юсеин Болт. Просто приказваш без да спреш, скачаш на едно място, получаваш нервни пристъпи, а клетата ти майка след години ти признава, че се е крила в тоалетната, за да си почине малко от постоянната словесна истерия.
Още помня как баща ми ме гледаше, докато правя цигански колела в коридора и пищя с всичка сила и викаше “Божке, т'ва дете е лудо.“
Виждали сте по филмите онези деца, дето се клатят напред-назад, гледат в една точка и говорят без да спрат. Веднага ти става ясно, че това са деца, които имат проблем, и те облива едно чувство на толерантност и състрадание.
Е, аз не се клатех и гледах много дружелюбно. Но не спирах да говоря и не спирах да си клатя краката и да тракам с вилицата. На такива деца им се вика мега досадни или в моя случай „Елисавета, млъкни“. Още от малка познавам погледа на хората, които искат да ме ударят силно по главата с тежък предмет, за да млъкна.
Забравях всичко. Името си. Ключовете. От първи клас се прибирам без чанта, без яке, ако въобще успея да се прибера, защото не знам къде се намирам през половината време. Веднъж се прибрах през ноември по гащи и джапанки и мама и татко жестоко се ядосаха. Но какво са знаели те по време на соца.
Пораснах и станах тийнейджър. Всичко около мен беше хаос. Ходех с пробити обувки, никога не се решех, не знаех как да уча, не можех да се концентрирам, момчетата ме мислеха за луда. Всички ме мислеха за луда, защото крещях, докато говоря, без да знам, че крещя.
После пораснах още малко и станах възрастен човек с проблем, който нямаше идея, че има проблем. Цял живот си повтарям сама на себе си „Елисавета, ти си мързелива и разхайтена мърла“ и се старая, и се старая, и се старая.
Работя като вол, готвя, гледам деца, подреждам колкото мога. После прочетох, че жените с ADHD непрекъснато се опитват да компенсират състоянието си, защото чувстват огромна вина, че не са добри домакини или са забравили детето си в детската градина.
Ако си мъж и работиш на три места е нормално да забравиш детето. Ако си жена, която работи на три места и си забравиш детето, си изрод.
Казвам ви го от личен опит. Виждам го в очите на учителките в детската градина. На мъжа ми, на децата, на колегите ми.
Забравих да кажа, че към всички симптоми като свръхразсеяност, постоянно говорене, хиперактивност, непрестанно мърдане, крещене и какво ли не, трябва да добавите неконтролируеми агресивни изблици.
Ще ми се да бях научила за това по-рано. За да обясня на всички, които са били жертви на състоянията ми, че просто съм човек с проблем.
Сега май вече е късно, но искам да се възползвам от случая и да го направя – съжалявам, не съм знаела.
Мислех, че съм зла. Сега знам, че просто имам състояние и знанието ми дава някакви сили да се справям.
Но стига лични истории. Какво трябва да знаете от първа ръка за ADHD.
Идете при специалист. Веднага. Има сертифицирани тестове в интернет, но основната симптоматика е системна, дълбока и непоправима разсеяност и липса на концентрация, която не се влияе от стрес или възраст – демек, откак се помните.
Ако сте забравяли къде живеете, ако не знаете всеки ден къде ви е чантата, ако не помните предходните дни, ако не знаете имената на децата си през половината време, ако плачете неутешимо, когато сте на две преки от адреса, който търсите, и това е системно състояние откак се помните – има смисъл да се замислите, че не сте мърла. Не сте мърла.
После хиперактивност – заради тая хиперактивност състоянието в началото е било приписвано само на момчета, а момичетата просто са били мърли. Вече е ясно, че и момичетата могат да са с ADHD и това им дава шанс да бъдат разбрани и лекувани.
Ако клетото ви момиче скача, тича, тревожи се, плаче истерично и прави цигански колела цял живот, комбинирано с горния абзац, струва си да проверите, за да не се мъчи, горкото.
Следващите редове са за останалите нормални хора. Как да разбират и да се справят с хора с ADHD. Как да се справят с мен, защото си мисля, че съм от най-тежките случаи, а натам са всички останали. Слушайте сега:
Като човек с ADHD и милион тревожности, ще ви кажа, че ако живеех сама, нямаше да е толкова страшно. Най-страшно е какво причинявам на хората около мен.
Когато съм сама, потъвам в света на объркаността и там има ред. За всички с моето състояние препоръчвам да почиват сами. Когато сте сами, можете за цяла седмица да спите на пода, обградени от разхвърляни дрехи и да говорите в празната стая без никога да ви прекъсват. Да скачате, да гърми музика, да плачете и да гримасничите на воля. Да треперите и да пеете.
Най-вече, когато съм сама, никой не ми прави забележки, че съм си изцапала панталона или че ям с пръсти. Това е добра терапия за състоянието ми, препоръчвам я на всеки.
Какво не бива да правите на човек с ADHD
Инак, хората с ADHD обичат като другите хора, но го преживяват по различен начин - в пълна истерия. Не помня някога да съм имала нормален ден в живота си с любим човек.
Представете си ден с партньора ви. Вече сте 8 години заедно. Разхождате се, ядете в ресторант, отивате да спите следобед и вечерта излизате на ресторант. Нормално, чудесно, животът върви.
Е, при мен това няма как да стане.
Всичко е супер специално. Всеки ден. Супер зле, супер добре, супер незнамкакводамисля, супер напрегнато, супер изумително прекрасно, супер гадно, супер спокойно. СУПЕР СПОКОЙНО!!!!!!!!
Научила съм се половината време да не ми личи и стоя като парализирана, за да не притеснявам хората.
Повечето хора с това състояние търсят лек всячески. Те са алкохолици, работохолици, пушачи, ползватели на джойнт, катерачи по планини, организатори на кампании, доброволци, досадници и прочие.
Това, от което имат нужда, е лекарство и психотерапия. Аз лекарство още не съм пила, а искам, признавам си.
Защото ADHD е ужасно мъчително състояние. Редовно заеквам, не мога да спя, крещя и се вълнувам за всяка глупост. Спрях да гледам спорт, защото получавах нервни кризи, а толкова обичах.
Боледувам главно психосоматично и никога не знам къде са ми ключовете. Забравям думи, имена, лица. Прекъсвам хората, изглеждам вечно напрегната и агресивна. Вечно съм уплашена и вечно чувствам вина, че съм неадекватна, груба, преуморена и разсеяна.
Мечтата ми?
Да мога да живея такава, каквато съм. Защото това състояние си има положителните страни. Всичко на света е толкова вълнуващо – цветовете, котките по улиците, буквите, филмите, книгите. Музиката и срещите с хора. Обвивката от вафла Боровец, паднала на тротоара, може да доведе до половинчасов размисъл. Животът е толкова изумителен и изпълнен с преживявания.
Но това са напразни мечтания. Реалността е свързана с много хора, които трябва да ме изтърпят. Старая се, колкото мога, но повече, отколкото мога, не мога. И това е най-важното, което трябва да знаете за нас. Ние не можем повече, отколкото можем. Вие – също.
А ето и една инфографика по темата, подготвена от д-р Бояна Петкова и публикувана в страницата Да растем здрави:
Нивото на разбиране на AD(H)D в България - освен в един много тесен кръг специалисти - е много ниско. Тази инфографика не претендира за изчерпателност, нито обяснява как точно се стига до затрудненията, които децата и възрастните с AD(H)D изпитват с ежедневието си, но ако познавате някого, който винаги закъснява, забравя, разхвърля около себе си и отлага елементарни задачи с месеци, той би могъл да има AD(H)D и... да не го знае.
Ако в училище децата ви не седят "мирно" в час, обикалят класната стая, прекъсват учителите, "пречат" на съучениците си, блуждаят, забравят си домашните, не могат да си планират деня; ако елементарни (за вас) задачи им отнемат 3 пъти повече, отколкото на другите деца, ако губят вещите си... те биха могли да имат AD(H)D.
Хората с AD(H)D трудно регулират емоциите си, изглеждат избухливи, страдат в повишена степен от тревожност, депресия и зависимости, понякога изпитват затруднения да поддържат близки отношения с другите, понякога трудно завързват и задържат приятелства, имат проблеми с мотивацията, трудно довършват започнатото, често скучаят, винаги казват "не", не понасят правила и авторитети...
Едната диагноза (хиперактивен тип) се поставя значително по-често от другата (невнимателен тип, inattentive type), защото проявленията ѝ са значително по-забележими за родители и учители. Тя е характерна повече за момчетата. За съжаление обаче това води до липса на подкрепа за голяма част от засегнатите деца (и възрастни), които не проявяват хиперактивност. Среща се и смесен тип.
Ако това описание ви "говори", препоръчвам да се запознаете с книгата на Gabor Maté "Scattered Minds" - надяваме се скоро да е достъпна и на български и с книгата на д-р Пег Доусън и д-р Ричард Гуеър "Умни, но разсеяни" (Smart but Scattered), издадена на български език от издателска къща "Хермес".
Ако искате да се свържете със специалист, който диагностицира нарушения на изпълнителските функции и ADHD, трябва да потърсите клиничен психолог, който работи със стандартизирани и валидирани за България тестове (например Жулиета Темникова)
Препоръчвам youtube каналите How to ADHD и ADHD Dude.
Много полезна информация можете да намерите и на сайта ADDitude.
Този проект се реализира благодарение на нашия страхотен партньор минерална вода БАНКЯ, който се включи с готовност в инициативата ни, тъй като екипът зад марката също вярва в това, че жените трябва да са силни, за да са щастливи и да живеят пълноценно. БАНКЯ ще бъде до нас през целия период на проекта и ще се грижи за това да сме добре хидратирани по време на тренировки и всякакви спортни активности. Заедно ще ви разкажем много любопитни факти за водата – колко да пием на ден, за какви процеси в тялото ни отговаря тя, защо е важна за здравето, за красотата и дори за доброто ни настроение.
А сега идва ред да разберем как да помогнем на мозъка да си върши по-добре работата. И понеже не искаме концентрацията ни да е на нивото на току-що върнал се от лятна ваканция второкласник, четем внимателно (доколкото ни е възможно) какво ни съветват нашите хора от Live to Lift.
Можем да използваме ментални техники и поведенчески подходи, за да се фокусираме по-добре. За да сработят тези техники обаче, е нужно да премахнем факторите, които ни пречат да се фокусираме.
Малко хора си дават сметка, че сънят, движението, храната и водата играят ключова роля в това колко добре се концентрираме.
Сънят
Ако сте недоспали в продължение на няколко дни, ще ви бъде доста по-трудно да се фокусирате, отколкото ако се наспивате по-често. През подобни периоди на недоспиване една 15-минутна дрямка тук-там може да позакърпи положението, но не разчитайте на нея – сънят е приоритет.
Ако пиете твърде малко вода и сте системно дехидратирани, концентрацията със със сигурност ще ви бяга. Винаги дръжте едно-две шишета от 0,5 л вода близо до себе си – в чантата или на бюрото, и периодично отпивайте. Целете се в 1 л вода за всеки 25 кг от собствено тегло на ден.
Храните ли се?
Ако не се храните достатъчно, кръвната захар започва да пада, а с това и нивото на концентрацията. Така че хапвайте редовно. Ако обаче след хранене също не можете да се концентрирате – наблюдавайте при кои храни се случва това. Дали когато прекалите с количествата? Дали когато ядете нещо тестено или нишестено от рода на ориз и картофи? Или пък когато изядете нещо сладко и първо ви стане енергично, а след това енергията и концентрацията ви паднат? Наблюдавайте след кои храни може да се концентрирате добре и наблягайте на тях.
Избягвайте тези, след които концентрацията ви пада. Ако само сладкото ви помага да се концентрирате добре, значи хранителният ви режим (а вероятно и сънят) е тотално объркан и имате нужда от повече работа в тази област.
Движите ли се?
Движението и мускулите помагат на сърцето и кръвообращението. Да не се движите и да не спортувате редовно означава да не помагате на един от основните играчи във вашия отбор – сърцето. Чрез движението кръвта се обогатява с кислород. Без него до мозъка достига кръв с по-малко кислород, а оттам намалява и способността ни да се фокусираме.
Вероятно вече и сами сте открили колко по-продуктивен е човек след спорт.
Накратко:
Споделяме с вас коментара на Scary Mommy за изтощението покрай новороденото, което явно не пита дали си кралска особа или не, а директно ти подкосява краката.
***
Мъглата покрай новороденото. Всички я знаем, всички сме я преживели. Това е онзи плътен облак замаяно изтощение, който постоянно те обхваща, докато преминаваш през движенията на ежедневното функциониране, като в действителност представляваш дезориентирана бъркотия.
Само два дни, след като принц Уилям и херцогиня Кейт посрещнаха третото си дете, камерите уловиха Уилям в може би най-земния кралски миг досега. Защото на Мъглата покрай новороденото не ѝ дреме кой си – тя ще те хване.
По време на мемориална църковна служба, отбелязваща Деня на Анзак (национален празник в Австралия и Нова Зеландия, по време на който почитат загиналите в служба по време на война и конфликт), принц Уилям бе забелязан как отчаяно се опитва да остане, да кажем, концентриран.
Life with a newborn baby. 😴😂 pic.twitter.com/I3c6bF5HkR
— People (@people) April 25, 2018
Това е принц Уилям – истинска кралска особа, на действително кралско събитие. Но той също е Уилям – баща на двудневно бебе и две малки деца. И кралска особа или не, това означава, че е зверски изморен. Защото няма значение колко помощ получавате – да имате новородено у дома ще изсмуче всяка молекула енергия и концентрация от вас – и телом, и дхом.
И, забележете, службата започна ПО ИЗГРЕВ. Дайте малко почивка на човека, а?
Ако си спомням правилно – и повярвайте ми, спомените ми за това време са размазани – веднъж заспах с чаша прясно приготвено кафе в едната си ръка, докато прегръщах собствения си малък сноп щастие с другата. Аз не съм редовна в църквата, но съм убедена, че със сигурност ще се наложи някой да ме разбужда в тая ситуация.
Изглежда, че всички са съпричастни.
1. William is me every darn day 2. Who said Meghan Markle wasn’t a great actress? Those are some great acting skills right there https://t.co/XidGw994Py
— Nina Terrero (@Nina_Terrero) April 25, 2018
No matter what your title, being a new parent is a LOT of work. https://t.co/b4XwBRr8bs
— Tea (@IcedTea17) April 25, 2018
Макар че практически е кралски протокол да изглеждаш възможно най-перфектен и усърден през цялото време, не можем да не обикнем Уилям и Кейт още повече в тези съвсем земни моменти. Все пак Кейт изглеждаше безупречно, докато се опитваше да осмири Джордж и Шарлът. Всяка майка забеляза и разпозна ТОЗИ поглед.
Същото важи и за Уилям и неговия случаен църковен унес, дълбоко в мъглата от изтощение покрай новороденото. Виждаме ви и ви поздравяваме.
Sofia Board Game Weekend дойде! Това е първото по рода си мащабно изложение за настолни игри в България. Може да идем, да видим и да пипнем от днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126, а билети ще намерим както в мрежата на Eventim, така и на място.
На фестивала ще се случват най-различни яки неща, като пускането на най-новата българска настолна игра A Place in the Sun, конкурс за нов проект за настолна игра, различни турнири, а също ще може да продадем или купим игри втора употреба. Ще има гости от чужбина и ще се срещнем с вдъхновяващи хора, които стоят зад успешни български проекти с групово финансиране (краудфъндинг).
А пък Майко Мила! се свърза с Петър Хераков, един от организаторите на това разбуждащо мозъка събитие, за да разкаже какво влияние имат настолните игри върху децата и как помагат за тяхното развитие, като учат на търпение, концентрация, работа в екип и какво ли още не.
--------
Хладна дъждовна неделя. Жената гледа филм, едното дете я бута от дивана, за да се настани по-удобно с таблета. Другото се е затворило в стаята си и вече час и 38 минути говори по телефона с най-близката си приятелка от класа. Мъжът е в кухнята – готви пилешка супа. След час и половина ролите се сменят – мъжът сяда да зяпа футбол, жената прави мусака.
Обаче нещо ви гложди – все пак неделята е ден, в който уж сте заедно (няма спешна работа, няма драма и домашни в училище). Искате да измислите нещо, което да правите заедно.
Поглеждате рафта – там са наредени три кутии с настолни игри, които сте купили в порив. Но не ги докосвате, защото няма време, не знаете правилата и какво ли още не.
Ето ви няколко причини, поради които си струва да запретнете ръкави и да избършете праха:
Да, гадно е да загубиш. И децата плачат. И обръщат дъската, масата и какво ли не (поне са достатъчно малки обаче и не могат да ви погнат с ръбата, стара, дървена табла). Но децата и печелят. И знаят какво е удоволствието, когато си се борил за победата и си я постигнал честно. Така се научават, че не винаги можеш да спечелиш, но изпитваш задоволство, когато си се опитал и си дал всичко от себе си. И се научават да правят разликата между това да играеш гадно за победа и да се държиш гадно извън играта.
В игрите има ходове. И чакаш останалите, докато дойде твоят. И се учиш на търпение. Скоростта, с която децата си пускат любимата музика, филм или електронна игра, ги кара да мислят, че всичко може да стане толкова бързо. Играейки те получават живо доказателство, че някои неща се случват бавно.
„Мамо/Татко, ще сметнеш ли резултата?“. Отговаряте с "не" и чакате. Дори и да са сбъркани една – две точки, не е фатално. Освен ако това не е разликата до победата, защото е измама. Тогава може да се намесите.
Не е лесно – възрастните винаги искат нещо, знаят нещо, правят нещо, което децата не могат. Игрите са шанс децата да покажат, че и те могат да се справят също толкова добре.
Освен игрите, в които всеки е сам за себе си, има и такива, в които играете заедно срещу играта. Тоест всички срещу обстоятелствата. Което спестява дилемата дали да ги побеждавате и колко да им пускате да печелят. И дава шанс на детето да покаже, че може да мисли и да работи заедно с вас в един отбор.
Повечето игри изискват някакво минимално планиране. И концентрация. Разбира се, не става изведнъж. Първо са пет минути, после 10, после една цяла игра. После може и втора. И ги изискват както от детето, така и от вас. Не може да играете с едното око и една ръка, а с другите да пишете коментари за „Майко Мила!“. Що се отнася до паметта – един приятел има дете, което не знае достатъчно английски, за да може само да разбира какво пише на картите от Magic The Gathering. Но понеже иска да играе запомня наизуст както правят. И като види нова карта, първото, за което пита е какво прави.
Тази е продължение на предишната точка. Вместо да се чудите как да ги отлепите от екрана, решението е пред вас. Не че Minecraft не е готина игра, де.
„Изми ли си ръцете?“ е най-често повтаряната реплика от всички майки, бащи, баби, дядовци и каквито по-възрастни хора има наоколо. Но докато децата се бунтуват срещу постоянната среща с водата и сапуна, инструкциите в игрите въобще не ги карат да драматизират. Защото иначе играта няма да може да се играе.
Игри като MTG, Yu-Gi-Oh! (и всички подобни) карат хората, които ги играят, от време на време да дават малки суми, за да си купят най-новите карти. Което учи децата да планират бюджета си (ако разбира се не сте им отпуснали неограничен такъв). А и тези карти не се крият – тоест виждате какво влиза в живота им.
Или поне така се надявам. Ние играехме от малки всичко, което имаше наоколо – от бридж, сантасе, белот, о‘хел, вист, канаста и прочие игри с карти, през табла, дама, Не се сърди човече, до първите Монополи, Скрабъл. После ролите се смениха – ние започнахме да учим родителите. И се надявам децата, като станат тийнейджъри, да знаят, че могат да се събират с други досадни тийнейджъри, за да играят нещо. Ние го правехме едно време (с много бири, но не казвайте на мама).
След всичко това смятаме, че е просто задължително да грабнете децата и да отидете на Sofia Board Game Weekend! От днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126!
