В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Габриела Данаилова ни изпрати текст, в който разказва за виртуалната любов, която започва като на игра. А после? Прочетете в текста...
Запознах се с един младеж в една компютърна игра World of Warcraft. Играехме вечерите заедно, бяхме си видели само профилните снимки във Facebook, без да си искаме приятелство. Но нещо се случи и спряхме контакт. След една година аз се присетих за играта, ама си нямах другар за разцъкване, и се сетих за него.
Намерих го във Фейсбук и му писах „Здрасти, още ли цъкаш?“
И той ми отговори „Ти пък коя си, ама пък си много секси.“
И така възродихме отново комуникация. Да вметна, че живеехме на около 300 километра разстояние един от друг. Той в град Раковски, а аз в Кюстендил. И колкото и да се харесвахме виртуално, беше ми ясно, че нищо няма да стане. Обаче се случи така, че един декември през 2015-та, аз бях на изпити в София, а той командировка от работата си там. И естествено пак аз му писах да се видим.
И ей я работата стана. Живеем заедно от 7-8 години, като през последните 2 сме в моя край вече. И имаме детенце на 4 годинки. И все още се чудим как да си намерим някой свободен час да поразцъкаме в добрия стар World of Warcraft, който ми промени живота.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Стефани Георгиева разказва за най-голямата любов, която е имала в живота си. Тази към Бог.
Не е пропаганда, а просто искам да станете свидетели на най-голямата любов, която съм получавала, и тази, която аз най-много почитам.
Още от малка гледах как татко се моли преди лягане. Казваше молитва. Исках и аз.Така научих първата си, от стихотворението на Иван Вазов „Молитва“.
Когато я казвах, сърцето ми се умиляваше и изпълваше с любов. Казвала съм я почти всяка вечер, с малко изключения. Стана така, че нашите се разделиха, и аз се преместих с мама в София. Преди да се преместя, вкъщи намерих един молитвеник, в който имаше сутрешни и вечерни молитви. Реших да започна да ги чета, защото по този начин, мислех, ще изразя любовта си към Бог.
В това няма нищо лошо. Но ето, че дойде момента, в който аз, тогава на около 15, реших, че Господ не е доволен от мен и трябва да чета повече. На ден съм чела молитви около 2,3 часа, като ставах в 5 сутринта преди училище, за да чета. Постоянно закъснявах, защото не успявах да прочета всички, а не ги ли прочитах, тогава ме глождеше ужасно чувство за вина. Реших да постя, отново за да доказвам любовта си. Първо баба ми ми каза, че било хубаво да се пости в понеделник, за да бъде ангела хранителя ти силен.
След време добавих и сряда и петък, а след още време и още дни. Душата ми бе много уморена, но не можех да спра, защото мислех, че Господ ще ми се разсърди. Ставаше ми лошо, когато постех, защото бях гладна и на училище. А тогава нямаше така толкова опции, ядях солети, други печива със сол или само хляб с маслини.
Все едно бях в секта, която сама съм си създала, и имах нужда да избягам. Тогава се сприятелих с едно момиче. Нейната компания бяха метъли - атеисти. Веднъж в тяхната компания разбрах, че те са вегани. Тогава нещо ми просветна и си казах, ето те също не ядат месо и млечни продукти както аз сега, но това означава ли, че те са праведни, при положение, че правят еди си какви неща. Не ми се влиза в подробности тук. И най-вече означава ли, че аз съм грешна и Бог не ме обича, ако вече физически и психически изнемогвам и не мога да се справя!?
С тази среща, разбрах колко много Господ ме обича, и чак тогава осъзнах до къде съм стигнала. А след това животът ме срещна и с един Отец, който ми обясни, че няма значение колко молитви казваш, а е важно да кажеш една, но от сърце.
Бях изпаднала в доста стресово за мен състояние, но след тези две ситуации, разбрах, че това, което съм правила, не е било правилно. От тогава всеки ден отделям време за кратка молитва, с която се чувствам добре.
Чудесата му за мен са безброй. А любовта, която съм изпитала към него, не може да се сравни с нищо друго. Тази история се надявам да помогне на някой, ако има нужда да чуе тези думи, че Бог ни обича и ни помага във всеки час. Аз бях попаднала в моя измислена........, не мога да го нарека секта, но така се чувствах. Но има и такива, които са в реални секти и най-вероятно измъкването от там е много трудно. Но имайте кураж и премахнете това бреме от сърцето си.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Янко Тодоров ни разказва на какво необичайно място е срещнал своята любима жена. И как дори когато са били разделени за кратко, пак са се срещнали.
Не вярвам в случайности от момента, в който се запознах с моята половинка.
Интересно – и на двамата ни изтичаха личните карти по едно и също време. Случайност? Не мисля!
Още когато я видях там за пръв път, сърцето ми се преобърна. Беше много красива, но и много срамежлива. Успяхме да се запознаем, защото тя беше с баща си, а ние с него сме стари познати.
След първата ни среща не се случи нищо. Но след като отново се засякохме, отново уж случайно, реших, че вече няма какво да чакам, а трябва да действам.
Срещнахме се и оттогава не сме се разделяли. Всъщност имахме една кратка раздяла, но тогава отново по случайност и двамата прибирайки се от работа, се засякохме в метрото в един и същ вагон.
Е, тогава вече усетих още повече липсата ѝ и я помолих за прошка. И сме заедно вече седем години, имаме си и красиво детенце. Благодаря на Бог, че ме събра с такава прекрасна жена! Обичам я!
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
За любовта, от която не знаем, че имаме нужда, но разбираме, че е най-подходящата за нас, ни разказва Валерия Хорозова.
Тя не беше с лице, нито с конкретни очи, но беше всяка моя мисъл и всяка моя емоция. Тя беше първото кафе сутрин, когато не можех да изчакам да се събудя, за да го изпия. Тя беше в тишината на вечерта, когато се чувствах най-самотна, но знаех, че самотата не може да съществува без любовта. Беше в разговорите със стар приятел, които понякога продължаваха до зори, и в миговете, когато се смеехме от сърце, без да знаем защо.
Страхът, че може би не разбирам какво наистина искам, но също така – осъзнаването, че не всеки ден трябва да имаш отговори. Нямах отговори, но това беше в реда на нещата. С времето започнах да разбирам, че любовта не е нещо, което да търсиш навън. Тя беше във всичко – в миговете, в малките чудеса на ежедневието, в способността да се радваш на тези, които те обичат, и в искреността към себе си.
Най-голямата ми любов ме научи, че не трябва да чакам специални моменти, за да се почувствам жива. Аз вече бях всичко, от което се нуждаех.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
А в този текст за трансформиращата сила на любовта ни разказва Валерия Илиева.
Той беше просто един мъж, когото срещнах случайно в книжарница. Тогава дори не знаех, че ще променя целия си свят. Той беше различен – с усмивка, която можеше да разтопи лед, с поглед, който разказваше истории, без да изрече нито дума.
Говорехме за книги, за филми, за незначителни неща, които не бяха толкова важни, но между нас имаше нещо специално. Усетих как не само тялото ми, но и душата ми се променяше. За първи път в живота си почувствах, че съм част от нещо, което не мога да контролираш, и това беше страшно. Той беше търпелив и разбиращ, но вътре в мен бушуваше страхът, че не мога да го обичам така, както той заслужава. Но любовта не пита дали си готова. Тя те настига точно тогава, когато най-малко я очакваш.
Тя беше светоразбъркваща – като земетресение в моето спокойствие. Обичах го с всичките му несъвършенства, с всички негови странности, които ме караха да се чувствам напълно себе си.
Невинаги беше лесно – имаше моменти на съмнение, моменти, когато се чувствах изгубена, но всъщност всяка пречка, през която минавахме заедно, ни правеше по-силни.
Тази любов ми показа, че не трябва да търсиш идеалния партньор, а някой, който да разбере твоите уязвимости и да ги приеме.
В любовта има не само забавни моменти и еуфория, но и уроци как да бъдеш по-добър човек. Той ме научи, че любовта не е само страст – тя е подкрепа, тя е търпение, тя е да бъдеш до другия, когато му е най-трудно.
Никога не съм вярвала, че ще се влюбя по този начин. Той ми показа какво значи истинската любов – да приемаш, да се учиш и да растеш заедно. Тази любов беше моята най-голяма промяна.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Стела Захариева е тук, за да ни разкаже една показателна история за мъжете, техните стомаси и любовта. И най-гадния грах на света.
Когато ми предложи да живеем заедно, първите ми думи бяха: „Ще се разделим, аз съм ужасна домакиня.“
Въпреки това, въоръжена с престилка от майка ми, която тя ми подари, когато най-накрая се отделих да живея сама, решавам, че ще готвя грах яхния.
„Вземете моркова“, защото ако не е ясно и черно на бяло написано, не бих го и докоснала дори, разчитайки на своите знания по готвене, защото такива нямам.
Стигаме до стъпка „изхвърлете водата от буркана, ако използвате консервиран грах“. Тук вече се еманципирах и си казах: „Ха! Как ще я изхвърля, тя ще овкуси всичко тооолкова хубаво“.
Е, овкуси го – стана по-кисело от продавачка, прекъсната, докато пуши. В този момент си припомних един от малкото кулинарни съвети, които знаех – кисело се убива със захар.
Не знам точно колко – достатъчно, за да стане най-гадното на вкус нещо, достойно за риалити, в което здрави мъже се потят пред изпитанието да изядат тлъсти хлебарки, лигави червеи и… моя грах.
Той изяде пълна чиния, поиска допълнително. Давеше се малко, като каза, че е вкусно.
Моята голяма любов със здрав стомах, спечели сърцето и готварския ми талант, докато смъртта ни раздели.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Ваню Кръстев ни изпрати тази много лична за него история. За една хубава Елена. Дали ще завърши толкова пагубно като в Троя? Прочетете текста.
В един миг цялата тайфа си седеше на стъпалата на киното, в следващия тя вече пресичаше горещия площад с хубавите си крака. Вече не си спомням защо това момиче се озова сред нас, но ясно си спомням как моментално нещо се промени. Сякаш всички преди това я бяхме чакали.
Едни и същи летни вечери, в които един по един пристигахме и сядахме на стъпалата, за да покажем на града колко сме различни. Наистина не правехме нищо кой знае какво, освен да демонстрираме, че не сме като другите. Правехме го с тениските си, със скъсаните си дънки, с обувките си, с косите си, с вирнатите си цигари и бирата, която свободно можехме да си купуваме.
Сиатълският гръндж постепенно бе започнал по-добре да импонира на тинейджърското ни безпокойство, отколкото пънкът и хардрокът. Бяхме свръхсуетни – дългите ни коси изглеждаха смешно бухнали от измиването със шампоан точно преди да изскочим навън. Гледахме да сме що-годе чистоплътни, макар че винаги се въргаляхме там, където другите само стъпваха.
Седяхме си ние на стъпалата с обърнати навътре ходила, все едно сме кривокраки, и показвахме високите платформи на обувките си на преминаващите хора. Тийнейджърски акнета, обеци и боядисани кичури украсяваха главите ни, албуми, песни и обложки на аудиокасети занимаваха мислите ни.
Елена от София, дошла при баба си за лятото. Елена изглеждаше някак по-зряла от нас, вече не момиче, а направо жена. Изпъкнали гърди, зрял ханш, плътна черна коса, тъмни очи, сладки трапчинки, винаги с къси панталони с разнищени конци и почти мургава кожа. Някак си съвсем естествено стана част от нас. Като местни уж ние бяхме господарите на стъпалата пред киното, но всъщност стана тя, защото винаги неусетно се скупчвахме около нея.
Тайно я разглеждахме. Тайно я миришехме. Тайно си мислехме за нея. Тайно си представяхме ситуации, в които я закриляме.
Не знам защо толкова ни обсеби. Може би защото беше софиянка и ние, момчета от провинцията, я усещахме като нещо ново, екзотично, идващо с мисия от друг свят, и търсещо, естествено, нас, най-готините хора в града, за да установим близък контакт. Или просто беше много красива. Имаше дарби - да общува без табута и да се разхожда непринудено с всеки един от нас поотделно.
Не знам за другите, но аз, сядайки вечерта на стъпалата пред киното, все се надявах Елена да пристигне първа. Не толкова да си поговоря насаме с нея, колкото градът да ни види как двамата си говорим. Или по-скоро градът да види как аз самия мога си говоря с нея.
Понякога се случваше точно така – седим си, говорим си за незначителни неща, а аз отдалеч забелязвам как някой от нас пристига и сякаш ми завижда. Изпитвах страхотно удоволствие от цялата тази работа, но за кратко, защото после се появяваха останалите.
Да, наистина всеки от нас се опитваше да размени няколко думи с нея, и ако можеше – да я разсмее. Понякога някой успяваше да я разхили до припадък, а останалите започвахме адски да му завиждаме.
Всеки един от нас започна да се бори за нея, всеки един се опитваше да бъде различен от нас, различните. На Елена всичко това ѝ допадаше, но не подозираше, че събужда у нас смели копнежи за все по-настоятелни действия. Лятото си вървеше, пушехме първите си цигари с марихуана, напивахме се, повръщахме, спяхме по градинките, киснехме по цял ден при гаражните банди. Елена се появяваше навсякъде, всяваше сладък смут у всеки, нощите бяха ароматни.
Дали от завист или ревност, но болката и самосъжалението бяха част от ежедневните ни срещи с Елена. Дори не знаехме дали ни болеше, защото тази вечер някой друг тръгва да я изпраща. Или ни болеше, за да може тя да види, че все пак имаме емоции.
Нищо, че сме твърди непукисти. Не беше рядкост да се види как някой от нас седи в прашния ъгъл, смуче алкохол направо от бутилката и излъчва около себе си досада или депресия. Сякаш това бяха сладките нектари, които привличаха Елена и тя неминуемо кацаше при него. Дълго си шушукаха нещо в тъмното (на фона на непостоянните хармонии на Alice in Chains).
Както и незадоволено любопитство какво всъщност се случва. Какво правят онези двамата в онази заключената стая? Колко време са там? Само си говорят или правят секс? Тя девствена ли е? Кой ли ще я „отвори“? Повечето от нас също бяха девствени.
Тревожехме се какво се случва с Елена, надявахме тя да живее с чувството, че сме най-готините в града, и че осъзнава късмета да бъде част от нашия свят на непосредствено общуване и емоционални провокации. Резултатът беше, че се опитвахме да изглеждаме значим в очите й, да изглеждаме изпълнени със смисъл. Да изглеждаме търсещи, питащи, умни, забавни, провокиращи кавалери – все неща, които започваха да ни противопоставят един на друг, неща, които ни караха в нейно отсъствие пияни да се разреваваме и през сълзи да крещим, че я обичаме.
Както и, че не можем да живеем без нея, и че трябва всички да ни оставят на мира. На сутринта се появявахме гузни и махмурлии, и твърдяхме, че не си спомняме какви сме ги плещили, но си спомняхме. Спомняхме си и още как.
Бурно лято. Горещи вечери, алкохол, трева, задимени нощни клубове, музика, сух хляб и плесенясало сладко. Живеехме без да искаме кой знае какво, борехме се с провинциалната скука, търсехме необикновеното навсякъде, ако не го намирахме – създавахме го.
По някое време се роди традицията да се слиза до железопътния тунел над река Янтра и вътре в него да чакаме бързия влак в два през нощта. Онази нощ участвах за пръв път. Слязохме по стръмна пътека в мрака, бяхме голяма група момчета и момичета. Крещяхме пияни и екзалтирани.
Вътре в тунела – абсолютен мрак, само искрите на запалките и превъзбуденият ни кикот насочваха към вътрешността. Когато очите ми привикнаха и започнах бегло да различавам силуети, разбрах, че стоим прави по средата на вибриращите релси. Някой изтърва бутилката с джин и тя се пръсна върху камъните. Изстреляни фасове рикошираха в краката ни.
Цареше някаква всеобща глъч, която постепенно се заглушаваше от прииждащия грохот на влака. Бях започнал да се страхувам, че никой не се маха от релсите, че всички пренебрегват наближаващата грамада, и че може би някои от нас са прекалено пияни. В последния момент. В последния възможен момент, сякаш предварително изрепетиран и синхронизиран, се запрепъваха към стените на тунела, към спасителните ниши. Това не бяха широки сервизни помещения, а някакви ниски дупки с остри ръбове, толкова плитки, че човек трябваше много плътно да се притисне към тях, за да оцелее.
Уплашеният ѝ контур се очертаваше на фона на нахлуващия фар-слънце. Някак съвсем естествено, стреснати от непознатата опасност, двамата сключихме ръце и се притиснахме в нишата.
Слепени. Присъединени. Придадени. Такива бяхме ние с Елена в онези кратки мигове на свръхвъзбуда. Машинистът пусна влаковата сирена, която изтръгна въздуха от дробовете ми, спря сърцето ми. Грохотът и вибрацията смесиха телата ни, забъркаха ги, комбинираха ги и ги втвърдиха в една обща смес. С обединените ни очи виждахме светлинните импулси на вагоните, помирисвахме ги с общия ни нос, усещахме пищенето на колелата с колективната ни кожа. Започнах да получавам бавна, мъчителна тийнейджърска ерекция.
Също толкова изненадващо, но този път блажено отпускащо, както при внезапно спиране на физическа болка. Никой не бързаше. Миговете се нижеха. Някой изкряка пресипнало. Чу се тракане на камъни. В нашата ниша, ние с Елена, бавно се разединявахме. Разделяхме органите си, обособявахме кръвообращенията си, връщахме собствените си възприятия. Накрая просто стисках топлото ѝ тяло, усещах влажната ѝ буза, долепена до моята, чувах дишането ѝ отделено от моето. Изправихме се. Белезите от срастването ни се охлаждаха от студения въздух.
Останалото беше един сладък сън, от който се събудихме сутринта на счупена пейка в градския център. В края на лятото.
На следващият ден Елена изчезна, сякаш в нищото. За всички нас.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
За онзи момент, в който намираш любовта, изживяваш я, но животът се стича така, че ръцете, които са се държали здраво, се пускат принудително, ни разказва Надя Вацова.
Бях се молила за него, когато бях в много труден период след първия ми развод. Помолих се Бог да прати в живота ми най-подходящия за момента мъж. Нищо друго. Само този, който сега като самотна млада майка с мъничко дете най ще ми подхожда.
Завъртяха ни се главите и на двамата. Понесе детето ми на ръце и сякаш така е било винаги. След няколко месеца вече се бях пренесла при него в София с почти 3-годишната си дъщеря. Последваха 14 години, в които Бог беше с нас навсякъде. Изобилието и благоденствието ни преследваха. Роди се и с много любов втората ни дъщеря.
Да, имаше и много тежки моменти, но при всеки един от тях сякаш всички ангели на небето се събираха и бдяха над нас.
Беше на Кръстовден, събрахме всички, които обичаме, за да се закълнем пред Бога и пред Кръста, че ще ме заедно в любов и така ще е завинаги
Мечтаехме да напишем нашата приказка и силно вярвахме в нейния хепиенд.
И до ден днешен търся причините за това, което се случи. Обвинявах него, обвинявах себе си, обвинявах другите, обвинявах Бог! Всичко се промени! И макар че той пак е до мен по някакъв начин, онези две ръце, които денонощно бяха сплетени, вече не съществуват.
Но аз помня и знам, че онези 14 години съществуваха и те ме топлят и до ден днешен.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Следва трогателен текст от Мария-Магдалена Георгиева, в който тя ни разказва, кога и по-важно – заради кого, е разбрала, че безсмъртието е довреме.
Помните ли как някога се събуждахте и единствената ви грижа бе тази какво ще облечете днес, дали ви е писал за добро утро, дали довечера ще излезете с момичетата?
И аз бях така. Да стоя будна цяла нощ и след това да отида на работа в 7:30 сутринта? О, няма проблем! Да отида на купон с 40 човека и да познавам само един-единствен от тях? Няма никакъв проблем! Да изляза на -12 градуса по тениска и кожено яке? Аз съм безсмъртна, какво толкова ще ми стане?
Срещнах го в първата вечер на август. Любовта не започна, защото бе първото нещо, което видях в очите му. Тя си беше там и ме е чакала. Обичахме се от стотици предишни животи. Романтични моменти, красиви думи, много секс, нито едно караница. След месец се появи кучето. Сладки прегръдки, дупки по чорапите, изядени играчки, „Донеси топката, момчето ми!“. Обаче с тях си беше и безсмъртието, което притежавах.
Разходки, вечери, партита, пътешествия, много плажове, океанска и морска сол. Никога няма да умра. Живея ето точно за тази секунда… и за тази… и за ето тази също. Аз съм млада и животът няма ей така да свърши, ако пък това стане, какво толкова? Жива съм тук и сега, няма какво да ме спре, не ме е страх от нищо!
С какво се очаква да я запълня? Имам човек, който ме обожава, имаме куче, имам приятели, обичам много родителите си, имам три сестри и един брат. Какво пък сега ми липсва?
Бебе!
Искам бебе.
Искам малки ръчички да се протягат към лицето ми. И той иска бебе. Добре, ами да се залавяме за работа тогава.
Първи месец в очакване на две черти, втори, трети, четвърти и ето го петия.
Да, наистина са две. Да не би да сънувам? Чакай да го питам. „Абе я виж, ти тук две черти ли виждаш?“. Започва се!
Всичко вървеше добре около две седмици до момента, в който видях капките кръв. На работа съм, ден в офиса, никой от колегите ми не знае новината, опитвам се да изглеждам спокойна. Казвам си „Ще изчакам малко, може да е просто зацапване“, но усещам как нещо не е наред. Прибирам се вкъщи. Кръвта е по-обилна. Звъня на мама. Плача. Изпитвам ужас. Той ми помага да с обличането, тъй като ме е страх до степен, в която не мога сама да си облека дрехите.
– Вие за какво сте?
– Бременна съм в шеста седмица, имам обилно кървене.
– Ами ще чакате да подготвим една жена за раждане.
– Моля Ви, няма ли кой да ме прегледа?
– Точно днес по това време няма кой.
Сядаме на диван в коридора. Плача. Кога ще дойде някой? Минават милиарди мисли през главата ми. Най-вече дали ще имам късмета и мен някой ден да подготвят за раждане.
След 40 минути пристига същата жена, която ми каза да чакам. Вкарва ме в кабинета. Според нея нищо ми няма и съм се паникьосала, защото съм млада. Било нормално. Аз усещам, че не е. Виждам как на ултразвука нещо пулсира. Сърцето на нашата любов. Не мога дори да се развълнувам, защото ме е страх.
Прибираме се. Все пак тя е лекарят и разбира повече от мен. Кръвта продължава да тече. На следващата сутрин имам записан час при друг акушер-гинеколог и това ме кара да съм по-спокойна. Той ще ме прегледа, може и да види нещо.
Събуждам се с още по-обилна кръв. Отивам за часа си. Разказвам му. Лягам и след две минути близо до най-красивата гледка виждам тъмна сянка. Не казвам нищо, просто знам, че не е добре тя да е там.
„Да, както и предполагах. Имаш отлепяне на плодния сак. Ако искаш да имаш бебе, ще лежиш, обаче първо ще ти пусна да чуеш нещо.“ В стаята се чува туп-туп-туп-туп. Затаих дъх. Дори не смея да помръдна. Така звучала любовта.
Повръщане. Надежди. Купуване на розови чорапки. Избираме името на дъщеря ни, докато висим в колата на един светофар, а навън вали проливен дъжд. Той ме пита: „А какво мислиш за Лора?“. Лора ще е.
Тя решава, че ще започна да имам контракции в 34-та седмица, но успяваме да я задържим. „Никъде няма да ходиш, не съм ти изпрала още дрехите, а баща ти никакъв го няма в това.“
Моментът настъпва. Стигнахме до 39-та седмица. Естествено, завършекът трябва да е силен, не мога просто така да я родя и всичко да протече спокойно и нормално.
Трябва да родя с цезарово сечение. Влизам в операционната. Слагат ми упойката. За момент толкова ми става лошо, че започвам да плача. Не плача за мъжа ми, искам друг човек. Плача за мама. Искам тя да е тук и да ме прегърне. През цялото време си мисля за мама.
Няма да стане тази работа. Ще бягам. Как обаче ще стане това бягство, като не си усещам краката? Кой ще го роди това дете, щом няма да съм аз? Ох, май ще трябва да седя тук и просто тихичко да си подсмърчам.
Този израз всички в операционната чуха да излиза от моята уста поне десет пъти. Ако можех щях и на един високоговорител да го изкрещя, за да го чуе цялата болница.
ЩЕ ПОВЪРНА-А-А!
– Ще усетиш едно силно натискане, след което ще чуеш бебето.
– Ето, сега вече ще повърна наистина, хора, не издържам!
Смеят се.
Чувам най-красивата мелодия в цялата вселена.
Първата глътка въздух на дъщеря ми. Тя е истинска. Като изключим първите идиотски думи, които чу секунда, преди да проплаче, не можах да кажа нищо. Страхотно първо впечатление ще съм оставила в нея. Просто плачех.
Сложиха я на гърдите ми. Целунах я. Експлозия. След един час я донесоха в стаята ми. „Здравей, аз съм мама!“
Главният герой в този текст се появява накрая. Моята безстрашна малка Лора, която, още преди да се роди, ми показа, че много от света не е такъв, за какъвто го мислех. Не ме беше страх за себе си нито за секунда и в нито един момент не мислех, че нещо ще се случи с мен.
И все още го правя. От ставането до лягането. Много е трудно да се страхуваш, но да правиш всичко възможно да не предадеш притесненията си. Трябва сами да избират от какво ги е страх. Лора – малкият човек, който ми показа, че съм смъртна. И защо да живея не само за днес, а за утре, за след 5, а даже и 15 години. Показа ми и една безумна, безпределна любов. Любов като никоя друга. „Ще паднеш“, „Внимавай да не се удариш.“ Това дете от нищо не го е страх.
Сега друга е безсмъртната, в която аз, смъртната, трябва да опазя това чувство на безсмъртие, докато му дойде времето сама да разбере, че не работи така светът.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Но готови ли сме всъщност за любовта и такава ли е тя, каквато ни я описват поетите и каквато ни я прожектират романтичните филм? По тези въпроси разсъждава Мария Петкова, която ни изпрати свой текст.
Преди да я срещнем. И/или преди да я изгубим. Защото когато я срещнем, това е апокалипсис. Вътрешен. Невидим за никого, освен за самите нас. С цялото си тяло, с цялото си същество, с всяка от своите милиарди плюс осем клетки разбираш, че това е Тя. ЛюбовТА. Онази, преди която е нямало живот и след която евентуално е възможно да няма живот. Или да има – друг, различен, някакъв. Но задължително ужасно щастлив живот.
Всички имаме теории за изневярата. Преди да ни се случи.
С любовта е абсолютно същото.
Мислим, че знаем всичко. Защото сме прочели стиховете на Яворов и Пушкин. Не, няма да се извиня за „политически некоректния“ пример – стиховете на Пушкин за любовта (и не само за нея) доказват, че съвършенството съществува.
Мислим си, че разбираме любовта. Че сме готови за нея. Защото сме чули всички песни, прочели сме достатъчно книги, гледали сме толкова филми. В моя случай точно, и много, много опери. Където любовта е винаги фатална и рядко щастлива. Особено в двете ми любими опери – „Дон Карлос“ и „Отело“ от Верди.
Обаче забравяме, особено ако сме по-млади, че любовта рядко е песен. Често не е филм, а ако е книга – със сигурност не е книга с формули за щастие.
Разбира всеки от нас за себе си все някога. Кога по-рано, кога не толкова. Но го разбира. Ако посадиш татул, няма да береш трендафили. И ако не плевиш дори един ден – не се чуди, че плевелите побеждават. И задушават всяка форма на красота и живот. Ако не поливаш градината с топлина, нежност, споделяне, грижа, търпение, внимание, малко мистерия и много страст – няма да я бъде любовта. И колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре. За теб и за тия, които би пожелала да споделят живота ти в тая градина.
Животът ми се стече така, че много рано, на много малка възраст аз вече бях убедена – в този живот, в този свят няма любов. Има я само в книгите и в операта. Но в живота – не. В моя живот. Може би в живота на другите.
Но много хора направиха повече от достатъчно, за да затвърдят убеждението ми, че любовта не съществува. Че е химера. Измишльотина.
Дотолкова бях убедена в това, че първата ми любов не е жив човек, а литературен персонаж. В когото се влюбих съвсем наистина. И не. Не смятам това за лудост, напротив. Смятам това за една от основните причини да не скоча от покрива на блока ни, преди да навърша дванайсет. Бях убедена, че няма начин един ден да не го срещна, нали разбирате. Какво като той беше в някаква си книга!? (Велика книга, прочее. Любима завинаги.) Той можеше всичко. Включително да се материализира.
Така неусетно пораснах и се озовах в университет в най-приказната европейска столица. Докато се опитвах да се съвзема от шока, който Рим ми причини с абсолютната си красота, и докато се опитвах да свикна с всичко ново, с което вече трябваше да се справям, го срещнах.
В един ужасно горещ, ужасно прашен, ужасно натоварен, ужасно безкраен и ужасно изтощителен ден. Станах в пет, отидох да плувам, отидох на изпит, който продължи три часа. След изпита не си помнех името. Но трябваше да си го спомня, защото трябваше да отида на работа. Само да се добера до вкъщи за един душ, мислех си, докато бавно ходех по една малка уличка някъде около площад Навона. Бях толкова смачкана. Даже не можех да се зарадвам на проклетия изпит. Отлично взет. Просто исках малко почивка. Преди работа.
Свестих се. За части от секундата осъзнах, че съм в църква. Беше хладно. Благодаря Ти. Приятен полумрак. Въпреки ослепителното римско слънце вън. Благодаря Ти!
Няколко човека се молеха. Група японци. Няколко американци. Припаднала съм. Помислих си внезапно. И докато се чудех какво става, го видях. От дясната ми страна. Седеше до мен. С отворена бутилка вода. Подаде ми я мълчаливо. Отпих. Нима съм изпила и другата!? Не помнех.
Всичко спря. Бях убедена, че всички чуват как сърцето ми ускорява ритъм. И блъска, сякаш настоява гърдите ми да се разтворят, за да излезе.
Очите му бяха тъмни, много тъмнокафяви и бездънни. Но по някакъв странен начин осветяваха полумрака на храма. Макар и седнал, личеше, че е значително по-висок от мен. Поне петнайсетина години по-възрастен (всъщност 19). Изглеждаше като човек, който или работи нещо тежко физически, или се грижи за физиката си. Скоро щях да разбера, че това е задължително за работата му. Италианският му беше прекалено правилен, прекалено чист. Значи не му беше ро̀ден.
Каза, че съм паднала пред храма. Точно така каза – че съм паднала. За част от секундата осъзнах, че никъде не ме боли. Нямам наранявания. Изглежда изненадата се е изписала на лицето ми. „Не, не. Не на асфалта. Хванах Ви.“ Значи съм паднала в ръцете му. Усмихнах се на мисълта. Благодарих му. Като се опитвах да не го гледам. Да не потъвам в онези очи. Да си напомням, че щом съм паднала в ръцете му пред храм, значи е свещеник. Женен католически свещеник не съм виждала, за вас не знам.
Ръцете му. Ръцете му бяха силни, с широки длани. Но с изумително фини, дълги пръсти. Като на пианист, помислих си. А после си спомних една книга, в която прочетох, че само хирурзите и наемните убийци имат красиви ръце. Защото работят с тях и ги поддържат във форма.
Настигна ме след три крачки. На слънчевата светлина видях съвършено правилни черти като издялани с едно движение. Кожа с типичния средиземноморски тен. Чуплива посребрена коса. Усмихна се и ми каза името си. Пак онова чувство. Че сърцето ми иска да излезе от гърдите. Каза, че няма как да ме остави да се прибера сама. Предложи да ме закара. Твърдо поклатих глава. Но не посмях да кажа защо отказвам. Беше ми помогнал. Представих си тротоара пред черквата. Можела съм да си счупя главата. Неметафорично.
Пак усмивка. „Ето, може да проверите. Това е номерът на командира ми. А ето там има телефон. Ще изчакам да се обадите. Кажете, че искате потвърждение на самоличност 047“. Помислих, че е карабинер. Нещо ми подсказваше, че греша. Беше поне на 40 (твърде много за карабинер), беше в униформа, но без опознавателни знаци. А и тази „самоличност 047“. Докато мислех всичко това, набрах номера, който ми даде. Много спокоен глас каза: „Управление на…“ – и последва пълното наименование на нещо, което и до днес не мога да повторя. Фасада, която да скрие служба, за която е по-добре да не се говори, както разбрах скоро. Когато казах, че ме интересува самоличност 047, последваха три имена, чин, длъжност.
Години по-късно му зададох въпроса как така се е разкрил пред някаква непозната. В разрез с всички правила на безопасността. Каза ми:
Щях да си спомня това. Точно това изречение. Десетилетия по-късно. Когато най-любимият ми български писател, докато ми даваше автограф, каза: „Какви очи. Ако един мъж иска да Ви откаже нещо, не бива да поглежда в тези очи!“. До този момент имаше цял един живот още.
Закара ме до вкъщи. Пихме кафе. После ме закара на работа. После ме взе от работа. И повече не се разделихме. Освен когато той беше някъде по работа. Знаете, онази работа. Не можеш да го питаш къде отива, кога ще се върне, не може да се обади. Просто го прегръщаш. И чакаш. И се надяваш, че ще дочакаш него. А не колеги в парадни униформи с медал в ръка. Надяваш се.
Бяха няколко много щастливи години. Години на много любов. Не ми пукаше, че един ден тези 19 години разлика може би ще застанат между нас. Той беше умен, интелигентен, силен, спокоен, изключителен. Беше всичко. Беше животът ми.
Обичаше ме такава, каквато бях. А не каквато той би искал да бъда. Приемаше ме такава, каквато бях. И не се опитваше да ме промени. Мисля, че именно това така силно ме привърза към него. Най-сетне нямаше значение как изглеждам, колко тежа, „какво ще кажат хората“. Имаше значение каква БЯХ аз наистина. А не това, което ИЗГЛЕЖДАШЕ, че съм.
Дали знаех, че съм открила другата си половина? Да.
Дали знаех, че това е голямата ми любов, любовта на живота ми? Да.
Дали исках да прекарам с този мъж живота си и следващите осем хиляди живота след това? Да.
Разбира се, че да.
Една съвсем нормална сутрин той стана, направи кафе и каза: „Когато се върна, няма да заминавам повече. Стига толкова. Само още малко търпение, любов моя. Само този път.“
Два дни преди евентуалното връщане у дома се позвъни.
Знаех, че не е той. Имаше си ключове.
По-лошото е, че знаех кой е.
Станах вдовица, преди да стана невеста.
Не помня много от двете седмици, които последваха. Всъщност не помня нищо, освен скандала, който спретнах, защото се опитаха да ми забранят да го видя. Щяла съм била да се разстроя. Да съм го запомнела жив и дрън-дрън.
Последваха години, от които не помня наистина нищо. Освен работата, в която се зазидах, за да не полудея. Да не отнема живота си. Болеше ме. До последната клетка. До последната кост. Когато пиех вода. Когато правех кафе. Болеше ме. Неистово.
Вече мога да живея с нея. На третата година. Някъде там.
Минаха още години. Работех. Правех се, че си общувам с някакви, малко на брой и съвсем подбрани хора. Даже опитах нещо като връзка, която се оказа обикновена грешка и тъпо клише. Той ми изневери с „най-добрата“ ми „приятелка“. И малкото открехване, което позволих, приключи с три реда катинари на тройно блиндирана врата. Работата. И толкова.
До деня, в който любима моя, за жалост вече покойна, колежка, ми заяви, че не може повече така. Че не мога да се държа като „сърдита на вселената вдовица“. Казах ѝ, че аз съм точно това – яд ме е на вселената и съм вдовица. Тя въобще не ме чу. Завлече ме до най-близкия компютър.
По едно време бяха много вървежни. В минал живот.
Харесвах я. И само заради това не я убих. И пак защото я харесвах, реших, че ще хвърля едно око и ще изтрия профила след няколко дни.
Точно това и направих.
В тия няколко дни получих толкова много отвратителни, неграмотни, цинични, гадни съобщения, че с чиста съвест си казах „трий го тоя профил“.
На следващия ден, когато реших, че е моментът, имах само едно съобщение.
Правилен български. Нито една правописна грешка. Нито един намек за цици, секс и орални умения. Не разбрах кога са минали два часа. Докато си пишех с този човек, който се оказа онлайн.
Това продължи едно известно време.
Докато той ме покани да се видим.
Бях ужасена. Но приех.
До днес се поздравявам всеки ден за това, че в онзи момент заглуших разума, който крещеше „Бягай!“.
Първата ни среща беше в един безумно мразовит февруарски ден. Пред библиотеката на „Славейков“. Пихме кафе в едно кафене на „Ангел Кънчев“, което вече го няма. Говорихме си за музика и за книги. Оказа се, че имаме общ близък приятел и сме били съученици в Класическата.
Той не беше висок, силен, приказно красив. Не създаваше усещането, че може да те опази от целия свят. Той е от онези мъже, които може и да не забележиш от пръв поглед. Но втория задължително те кара да си загубиш ума.
Той е спокоен, събран, тих. Крещи за глупости и се ядосва с дни за шеметни тъпотии. Но когато има сериозен проблем, е като скала. Като крепост, която няма да поддаде, като опреш гръб о нея.
Когато нещо го тревожи, зеленото става напълно видимо – иначе е като нишка трева в тъмно кадифе. А когато се ядоса, очите му имат цвят на платина. Красиво е. Но предпочитам да не го виждам ядосан.
Той е моята любов. Любовта. Но не е голямата ми любов.
Когато нещата станаха сериозни, аз му разказах за онзи, другия. Разказах му всичко. Защото не минава ден, без да мисля за онзи силен, висок, обожаващ ме мъж. И за живота, който нямахме. За любовта, която не си отиде заедно с него и до днес живее в едно кътче на сърцето ми.
Ами защото ми се видя нечестно да започна нещо ново, което беше вече важно за мен, без да съм на чисто. Със себе си. И пред себе си. Да, той можеше да си тръгне. Можеше да реши това. Не можеш да се конкурираш с мъртвец. Той винаги ще те побеждава. Защото е мъртъв. И защото споменът за онази любов е застинал в неизживяването ѝ. В оная омая, която всяко начало има, но всяко битие окастря.
Той ме прегърна. Прегърна ме силно. Държа ме дълго в обятията си. И ме попита: „Той обичаше ли те така силно, както ти него?“ Кимнах. „И щеше да се омъжиш за този мъж, ако беше останал жив?“ Още едно кимване. Усмивка. Още една прегръдка. „Какво пък. Сигурно е хубаво да си първата любов на една жена. Обаче е по-важно дали си последната.“
Това ми каза мъжът, който вече десетилетия всяка сутрин ми прави кафето. Колкото и да бърза. Колкото и да е уморен и недоспал.
Не, не ми го слага в чиния. Дава ми го със собствена си ръка. Всяка вечер.
И понякога – по-често, отколкото съм готова да си призная – ме слуша да му разказвам за онзи мъж. С тъмните очи и широките рамене. Който ми липсва всеки ден. Всяка секунда ми липсва. И Бог знае колко се укорявам за това. Но не спираш да обичаш някого просто защото е мъртъв, нали.
Да, мнозина ще кажат, че това е предателство към съпруга ми. Сигурно.
Той обаче няма да го каже. Никога. Той ще повтори за осем хиляди и трети път: „Имала си живот и преди мен. Толкова. И освен това си го обичала наистина.“
Веднъж, един-единствен път, го попитах много ли съм го наранила, когато съм му казала, че не е голямата ми любов. Пак тази негова усмивка като никоя друга. „Важното е, че съм любов.“
Все още само той може да ме вбеси, да ме разплаче и да ме разсмее за 40 секунди.
Все още, след толкова много време заедно, ми е любопитен. Загадка ми е. Интересно ми е да я решавам тая кръстословица. Все още.
Благодарение на мъжа, който спи в момента на три крачки от мен, най-сетне повярвах – любовта я има не само в книгите.
Той ме убеждава в това всеки ден.
Знам колко му е трудно с мен. Аз съм парадоксална, емоционална, проклета, луда. Мен човек не може да ме понася, ако не ме обича. А това – да ме обичаш, невинаги е лесно. Той се справя вече половин живот.
Като се замислиш, трябва ли ти повече!? Добре де, някоя хубава книга и опера от време на време. Стига, за да повярваш, че любовта съществува.
И е голяма, не защото се случва като „по филмите“, а защото ти се случва всеки ден. Дори в лошите дни. В дните на изпитания и грижи. Дори тогава кафето на масата и обелената ябълка ти припомнят, че имаш най-важното. Любовта.
За която великата Татяна Лолова пее в дуета си с единствения Орлин Горанов, че „на сърцето не дава да спре“.
Моето не спира вече десетилетия. И съм благодарна за всяка секунда от тях.
