Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА. Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
А сега ви оставяме с една сладка семейна история за обявяване на бременност, споделена ни от Наталия Начева, която след много перипетии успява да забременее за втори път.
Всъщност беше две години след първото раждане. То ми донесе кисти в яйчниците и инсулинова резистентност. Всички лекари казваха, че няма да забременея втори път или ако забременея, то ще е пълно с много проблеми и евентуален аборт.
Понеже съм Овен и съм много твърдоглава и упорита, потърсих сигурно още 5 мнения по въпроса, докато не намерих моя човек, моя прекрасен АГ. С много усилия и ходене по мъките свихме и почти елиминирахме кистите, инсулиновата резистентност си влезе в норма с най-прекрасната ендокриноложка на света. Когато тя каза „Имаш зелена светлина за бебе, действайте“, аз вече бях готова.
Бледи, но бяха там. След кръвния тест всичко някак си стана истина – бременни сме!!! И ето тук дойде и нашето съобщаване. Само да вметна, че живеем на село, родителите на моя мъж са на долния етаж на къщата, ние с мъжа и 3-годишното (сега почти 5-годишно) сме на втория етаж. Винаги сме били самостоятелни и никой никога не ни се е бъркал в работите. Та така...
Стоим си на беседката вън на двора. Каката си играе в тревата с баба си и дядо си, а ние с моя мъж стоим на масата и се чудим как да кажем и какво да направим. Без да мисля много, извиках Криси и ѝ пошушнах в ушенцето:
„Криси, искам да кажеш силно на всички, че мама има бебе в коремчето и ще ставаш кака.“
На нея ѝ отне секунда да разбере какво казвам и като се развика, чак комшиите я чуха.
– Бабоооо, дядооооо, аз ще ставам какааааа! Мама има бебе в коремчето!
Детето го повтори, хвана баба си за ръката и я раздруса с най-сериозния поглед: „Ще ставам кака, бе бабо!“.
Не мога да опиша колко бяха същисани и свекърът, и свекървата. Мисля, че тази хитрост ми спести не само време, но и пари за специално празненство.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
18-годишната Симона Василева Василева е ученичка в ППМГ „Добри Чинтулов“ в Сливен. Ето какво е голямата любов през нейния млад поглед.
Как изглежда то ли? Очите му са две слънца, които виждам как греят само за мен. Усмивката му е като лодка, която се носи спокойно по вълните на живота. В неговата душа, сякаш написано с техничен код на програмист, е заложена хармонията. Онази висша форма на уравновесеност, която ме е спасявала толкова много пъти. В неговите прегръдки се намира моят свят. Там е моето щастие и моят дом, защото само до него се чувствам истински спокойна.
Сърцето ми е пълно с радост, когато той е усмихнат. Точно затова се научих да готвя. Съвсем доскоро не бях и припарвала до кухнята заради наложената ми категорична забрана от страна на мама. Ами, може да е имало няколко случки в миналото ми, които да са били малко по-екстремни. Като например да съм сварявала спагети в електрическа кана или пък да съм се опитвала да разтопя цяла бучка масло в микровълновата фурна, докато е била увита в опаковка от алуминиево фолио. Все нормални неща, бих казала аз.
Но откакто се намери някой, който с интерес да слуша постоянните ми истории, мама беше съгласна, че най-малкото, което заслужаваше „това клето момче“, беше да го храня с вкусна храна. Тук е най-удачният момент да ви споделя, че аз съм най-страхотната бърборана, с която животът някога ще ви срещне.
Аз винаги имам какво да кажа, какво да добавя, да споделя някой разказ от миналото ми, който навярно вече съм разказвала. Абе, с две думи – компетентна по всички въпроси. Ала не и по информатика, там търсете приятеля ми. Та той никога, ама никога не е казвал, че прекалявам с приказването, даже вярва, че съм мълчалива и срамежлива.
Тук сега, ако се заслушате внимателно, може да дочуете някъде в далечината истеричния смях през сълзи на цялата ми рода. Те се хихикат обаче никога не са ме виждали как мълча, докато съм на гости у неговите родители, умирайки от притеснение.
И като заговорихме за зодията ми, това, което първо ви идва наум за моята, се отнася с пълна сила за мен. Да, драги читатели, хапвам си добре. Най-важното е, че го правя с удоволствие, но за мярка сега няма да говорим. Ако питате гаджето ми, ще ви каже, че съм страхотна, такава каквато съм (как да не го обичаш), но ако кантарът вкъщи можеше да говори… Ами, той ще ви каже нещо една идея по-различно. Най-любимата ми храна е паста с доматен сос, сигурно заради случката с електрическата кана, която се е запечатала в съзнанието ми. А когато отида в кафене с моя любим и ласкателната сервитьорка ме попита какво ще си поръчам, винаги се сещам за едно.
Но споделете ми как да ѝ кажа: „О, мила, бих убила само за да получа дори и половин чаша от чая, който да е също толкова омагьосващ, както онзи от детската градина.“. Тази вълшебна отвара сгряваше сърцето ми през декемврийските месеци, когато зимата беше много по-снежна от днешните такива. Единствено миризмата на билките можеше да ме събуди от следобедния сън. Дори стигах до крайни ситуации, за да се добера до повече от него. Позволявах си да послъгвам другите деца, че съм видяла как лелката от кухнята се е объркала и вместо захар е сложила сол. Всички си оставяха чашите пълни, без дори да дръзнат да го опитат. Тогава идваше моят звезден миг и сякаш дни наред съм скитала през пустия, пресушавах металните канчета за нула време.
Ала в края на всеки ден, бил той труден или не, след всяко едно „чао“ между мен и моето момче, след всяко едно изядено вкусно ястие, до мен сяда мама и ме пита как съм.
Как да правя така, че човекът до мен да се чувства значим и специален. Как да не крия усмивката си, когато съм истински щастлива. И, разбира се, как да се боря с нови сили ден след ден за моите ценности и нещата, които оцветяват с топли цветове душата ми.
Всяка дума на този лист, част от историята ми, мъничка частичка от моя живот, е написана с любов за мама Ваня, която изгради с много труд света ми и за Тео, който пося по него красивите цветя на любовта.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Ина Тонева ни изпраща своето виждане за голямата любов.
Моята най-голяма любов – това сърце, пълно с грижа и добри намерения. Майка, съпруга, приятел. И все пак.
Помня онази рокля – сива с безкраен брой цветни мъниста, пръснати по цялата дължина. Блестяха и отразяваха всяка моя малка надежда…
Роклята беше ушита от шивачката отсреща. Баба беше извикала фотограф, който направи цветни снимки. Те отразяваха моята уникалност, моята неповторимост. Ина на две години. Аз бях цяла Вселена. Бях Любов. Аз бях всичко. Бях вниманието, бях обгрижена, бях красива, нямаше срам…
Там, в двора на баба. Юни, обсипан с цветя и надежди за слънце и любов.
Мама и татко щяха да дойдат с красивата кукла, голяма почти колкото мен.
Цветни снимки…
С рокля, по гащи, с кукла с баба.
Баба вече я няма, няма я и роклята, няма кой да ушие нова Вселена за мен.
Там, в онзи юни, на моя втори рожден ден, аз бях Любов.
Бях любовта, създадена от мама и татко.
Нямаше нужда да съм по-добра, по-красива, по-слаба, по-умна.
Аз просто бях достатъчна – бях любов…
Там, на две, аз обичах себе си, харесвах себе си, не изисквах, просто исках. И така, като на игра, ставаше.
На две години – гледа ме от цветните снимки в градината на баба и се усмихва с онази детска надежда и доверие. Без срам, без страх, просто защото съм на този свят в своята блестяща рокля – цяла Вселена…
Моята най-голяма любов живее в мен през очите на Ина на 2 години – неповторима, с руси къдрици и блестяща рокля. Любовта в градината на баба с толкова цветя… Любов, обсипана с пайети и блясък. Любов в цветове и лекота… Любовта, в която нямаше вярно и грешно. Любов, в която просто съм Аз – вече малко поотупана от живота, но с Ина на 2 в живота си.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Габриела Георгиева споделя колко обича мъжа си, който е от малкото, които подаряват цветя без повод. Освен това - мие чинии, пуска пералня, сгъва пране, играе с децата си. Не мрънка, не се оплаква. Пу-пу, да не са му уроки!
Сърцата ни бият в един и същи ритъм.
Той е моят пристан и буря едновременно
Само веднъж в живота можеш да срещнеш такава любов,която да преобърне изцяло твоят свят. Някой на когото да разкажеш за твоите мечти,твоите падения,изпитания. При нас не съществува ревност. Приема ме и ме обича такава каквато съм!
А при кой ли не е!?
Но си казваме искаш да си прав или щастлив?! Имали сме леки земетресения,ставаме, изтупваме се и продължаваме. Всъщност,ние никога не сме се карали,а когато се родиха нашите две деца, по-скоро имаме спор относно тяхното възпитание. Нали казват, че в родителството, най-трудно е да изтърпиш другия родител, а не децата.
Знам,че е от малкото мъже, които подаряват цветя без повод. Мие чинии, пуска пералня, сгъва пране, играе с децата си. Не мрънка, не се оплаква. Щастие е да го имам!
Педант е, аз не, но противоположностите се привличат. Дори когато съм оставила една чиния в мивката и се ядосва, че не е измита веднага. Тогава аз пак го обичам. Просто е по-темпераментен. И съм го приела.
Така е, когато си избрал човека по любов, и нищо друго не те е интересувало. Грижовен е-мисля, че затова вече цели 14 години сме все така сплотени. Все пак любовта остава, ако се грижиш за нея.
Ръка за ръка. И в трудното и в лесното!
Той е моето всичко!
Моят мъж, приятел, любовник, вдъхновение, пристан, светъл лъч, опора. Не се страхувам от нищо, щом е до мен!
Благодарна съм на вселената, че ми се случи и случва!
Благодарна съм за топлата му прегръдка, най-уютното място на света!
Благодарна съм за изгревите и залезите!
Благодарна съм че е най-отдадения баща на нашите деца!
Благодарна съм за всичко с него!
Обичан е!
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Даниела Трифонова участва в конкурса ни със своя разказ за голямата любов, а за нея това е животът.
Любовта ми е топлината на утринното слънце, което прониква през прозореца и нежно събужда света. Тя е в смеха на любим човек, в мириса на току-що изпечен хляб, в прегръдката, която казва „тук си у дома“.
Обичам думите – тези, които се леят като музика и рисуват светове. Те ме спасяват, когато всичко изглежда сиво, и ме карат да вярвам в магията на живота.
Обичам морето, защото прилича на мен – понякога тихо и дълбоко, друг път бурно и непредвидимо.
Обичам книгите, защото ме карат да живея хиляди животи и да се влюбвам всеки път наново.
Но най-голямата ми любов е самият живот – с всичките му възходи и падения, с хората, които срещам, и историите, които оставят следи в сърцето ми.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Следва историята на една голяма любов, а авторката на текста е Мирослава Мирчева.
Тя вървеше сама из парка с вдигната глава. Движеше се без посока и просто наблюдаваше. Йоана харесваше всички сезони, но есента някак я връщаше в детството ѝ с носталгия.
Тридесет и третият ѝ рожден ден. Навлизаше в една сериозна възраст. Първите бръчки бяха по лицето ѝ. Последните две години неминуемо бяха оставили своите следи. Мислите в главата ѝ не спираха. Сълзите в очите ѝ напираха. Как всичко в живота ѝ се бе преобърнало за толкова кратко време?!
Килимът от разноцветните изпадали листа допълваше мислите ѝ с още повече въпроси. Как всяко едно от тези листа, както всеки един човек, си има своя път, своя индивидуалност и своя чар. И колко беше лесно всичко за тях – в момента, в който дървото няма нужда от тях и те нямаха нужда от него. Вятърът се заиграваше с тях – помагаше им да полетят, след това изсъхваха и ставаха на тор, който беше толкова необходим на техния родител – дървото. От короната отиваха в корена, но те знаеха своето предназначение и от лекотата на полета им се разбираше, че няма нищо по-естествено от това да падаш и да ставаш. Горделивостта не беше част от тях.
Йоана седна на пейката, затвори очите си и се остави слънцето да погали лицето ѝ и да затопли тялото ѝ.
„Толкова много ми се иска да си до мен и заедно да се насладим на тези красота и спокойствие... Знам, че много се наранихме взаимно“, мислеше си тя.
„Има ли смисъл да продължавам с тези взаимоотношения? Защо продължавам да вярвам в чудеса? Толкова ли съм наивна?! Не съм сигурна, че имам сили да продължавам да се боря. Има ли смисъл? Да се откажа ли?“
Те бяха просто колеги, които по случайно стекли се обстоятелства се оказаха на едно и също място в едно и също време. В първия момент, в който срещнаха погледите си, и двамата не останаха безразлични. Комуникацията им беше без думи. Винаги намираха начин да се забавляват. Когато бяха заедно, усмивките не слизаха от лицата им. Тя обаче беше омъжена с малко дете, а той – мъж с ясни и точни принципи, които не прекрачваше. Тя и до днес не разбираше как се беше решил на онази нощ. Нямаха физически допир, но не беше и нужен, за да се забележи любовта им отдалеч. Всеки път когато Йоана погледнеше Петър настръхваше от емоциите и желанията, които изпитваше към него. Възхищаваше му се. Тя усещаше, че той се стеснява да я гледа и това ѝ затвърди, че не е сбъркала в неговата чувствителност.
Последната им командировка беше на морето. Една прекрасна последна седмица със споделено служебно време и след това всеки тръгваше по своя път – той щеше да смени работата си и да започне на чисто, а тя да се върне в стария си начин на живот – с любовта към детето и дълга към семейството.
И ето – дойде и последният ден.
Нямаше кой знае колко работа. Имаха време и за почивка – караха джет, кални бани... Все едно бяха на 16. Йоана не се беше чувствала така от поне 10 години.
Детето ѝ не беше около нея, но тя беше щастлива... Без вина, без очаквания. Всички отидоха на вечеря. Ресторант на брега на морето. Най-уникалният залез, който беше виждала. Той седна срещу нея, за да не будят съмнения. В този момент никой не се интересуваше от тях – съмненията бяха единствено плод на техните фантазии. Но и те не се интересуваха от никого. Вечерята приключи. Всички тръгнаха към колата. Петър и Йоана продължаваха да бъдат в техния свят, без да забелязват околните. Вървяха към колата един до друг, но никой не прекрачваше границата.
Буците бяха заседнали в гърлата и на двамата. Желаеха се и това се усещаше във въздуха. Йоана беше 5 години по-малка и доста по-първична от Петър.
„Искаш ли да ти кажа тайна?“ – наруши мълчанието тя. „Не!“ – отговори стреснато той. Всеки се качи и седна на мястото си. През целия път, който, за щастие, беше кратък, тя си мислеше колко много се е заблудила и как може така да се обърка?! Та нали имаше силно развита интуиция?!
Служебната вечеря трябваше да продължи с игра на карти – шефът държеше на това. Стигнаха до хотела. Беше захладняло. Всички се качиха да облекат по-дебели дрехи. Петър слезе пръв.
„Какво да ти донеса за пиене?“ – обърна се той към Йоана. „Бира, благодаря“ – отвърна спокойно тя.
Тя веднага долови, че нещо се беше променило в него за тези няколко минути раздяла. Погледът му беше променен. Стойката и поведението му бяха доста по-мъжествени.
Играта на карти се проточи. Вече беше станало 1:30 ч. след полунощ. Време беше за лягане. Йоана развали играта и се отправи към стаята си. По пътя мислено благодари, че така са се стекли обстоятелствата и не е съгрешила. Прие, че е сбъркала с тълкуването на сигналите на Петър. Преди да си легне му написа съобщение да позвъни на вратата, за да закусват заедно, ако и той иска, както всяка сутрин. Тя легна и заспа.
Около половин час след като беше заспала, нещо я събуди. От нищото. Тя си хвана телефона, за да погледне колко е часът.
Тя онемя. Сърцето ѝ заби лудо. Коремът ѝ се сви. Беше ѝ писал преди повече от половин час. Помисли си, че вече е изпуснала възможността да го докосне. Тя беше сигурна, че и той вече е заспал.
След две минути телефонът иззвъня: „Сега?“. Йоана отвори вратата. Петър влезе. Устните им се допряха и телата им се сляха все едно цял живот това са правили.
Той я беше прегърнал и не я пускаше. Тя никога не се беше чуствала толкова грешна и толкова защитена, колкото в този момент. Тази топлина, която излъчваше тялото му... Тя разбра, че иска да я усеща винаги. Той беше нейният наркотик.
В главата ѝ мислите не спираха. Страховете. Вината. Брачната халка беше на пръста ѝ. Да, мъжът ѝ не беше в сърцето ѝ, но… Никой не знаеше това, освен нея. И не беше нужно!
„Искаш ли да остана да спя при теб?“ – попита той нежно. „НЕ!“ – отговориха всички страхове и цялата вина, които таеше – „Искам да си отидеш!“.
Той я целуна нежно, стана и си отиде в неговата стая.
Много време беше минало от този ден. Много изпитания бяха преминали. Много раздели и търкания. Йоана ли го прогонваше, или Петър бягаше – тя все още не разбираше. Но на моменти не успяваше да проумее дали той бяга от нея, или от себе си. И двамата бяха много чуствителни, ранени и раними. Той не беше най-красивият, нито най-умният, нито милият, имаше си своите недостатъци. Тя също, но не спираше да вярва, че любовта и Бог могат да сътворят чудеса.
Основното чувство, което тя изпита онази вечер и което продължаваше да изпитва и сега, когато бяха заедно, беше чувството за цялостност, за топлота, искреност и дълбочина, каквито досега никога не е усещала.
Йоана отвори очите си. Слънцето топлеше лицето ѝ, а споменът затопли сърцето и съзнанието ѝ.
Спомни си един цитат тя. „Ще продължа да се радвам на това усещане, докато мога! Но няма да се боря, а ще приема и ще осъзнавам всеки миг! Животът е твърде кратък! Дори и да не останем заедно, той ме научи на толкова много и аз винаги ще съм благодарна!“
Йоана повдигна глава към небето, почувства се изпълнена и благословена. Мислено благодари на Бог и за трудностите, които толкова ѝ помагаха. Преди никога не успяваше да се зарадва на почти нищо, а сега… Сега беше различно, тя беше различна. Обичаше въздуха, птичките, тревата, листата.
Нямаше търпение да се прибере и да прегърне сина си.
Тя стана от пейката и продължи бавно да върви по своя път, знаейки, че всичко, което я очаква, е най-доброто за нея.
Ако той беше доброто за нея, щеше да остане.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Споделяме обяснението в любов на Илиана Рашева, която би избрала отново и отново мъжа до себе си.
Ще открадна малко място, за да напиша няколко реда на човека, когото обичам. Въпреки че знам, че той не харесва публично да споделяме емоциите си.
Истината е, че и аз не я харесвам, защото тя ги избледнява, и ги прави да изглеждат обикновени. Но понякога думите изскачат по-лесно на екрана, отколкото пред две очи. Не защото се срамувам или се страхувам да ги кажа. А защото тези негови очи винаги пътуват с мен и губя думите си, забравям ги и съм ядосана на себе си, че за пореден път казвам половината
Αγάπη Μου (от гръцки любов моя), благодаря ти, че си толкова толерантен ктм мен и ме обичаш с всичките ми грешки и кусури. Толерантността е голяма добродетел, може би една от най-големите основи на връзката ни. Благодаря ти за онези часове, в които се шегуваме дори със себе си и нашия смях отеква по четирите стени на къщата.
Благодаря ти, че винаги си точно до мен и ме държиш, а когато „падна“ ме вдигаш и предотвратяваш „приземяванията“ ми с усмивката си. За което винаги ти се възхищавам и вътрешно искам да се ощипя, защото се страхувам, че сънувам и когато се събудя ще липсваш.
Благодаря ти, че ме научи да споделям, не само своите чувства и моменти с теб, а ВСИЧКО (защото знам каква съм егоистка...).
Благодаря ти, че ме глезиш, особено когато разбираш малките ми хапвания, които винаги идват късно през нощта.
Благодаря ти за „Добро-то утро“, което ми казваш с най-сладката си усмивка, и за „Лека-та нощ“, която прошепваш, когато спя с дистанционното в ръка. И ме гледаш, чудейки се, дали трябва да ми го вземеш или да го оставиш, за да не ме събудиш! О, да, толкова си добър с мен
Обещавам, че винаги ще бъда точно до теб, да се изгубя в очите ти и да пътуваме към всички мечти, които нашата любов ражда.
Обещавам винаги да те подкрепям. И в лесното, и в трудното. Винаги съм търсила различен човек сред тълпата, не защото съм уникална, а защото любовта в очите ми е далеч от любовта, която списанията и филмите ни „сервират“ от години.
Ти ми даде тази любов, толкова красиво и толкова безшумно за една нощ, под небе, пълно със звезди... Изминаха много нощи, израснахме заедно през лесното и трудното, което срещнахме по пътя, по който вървим.
Обичам те и ти го знаеш, защото ти го казвам често, защото в противен случай няма смисъл да го чувстваш и да не го споделяш! Αγάπη Μου, аз винаги ще бъда тук, толкова влюбена и развълнувана, колкото онази нощ.
В края на краищата любовта има само начало, никога не искам да знам нейния край.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Миладима Лалева ни изпрати разказ за един преживян кошмар, който носи много мъдрост и уроци. Тя разкрива за любовта към себе си, която не е нарцисизъм.
Моята история не е просто една случка, а дълъг и криволичещ път към любовта. Не е приказка за цветя и рози – в нея има повече тръни, отколкото благоухание. Няма красив принц на бял кон. Или поне не я спасява той. Принцесата се изправя сама срещу демоните си, събира парчетата си и пише своя собствен щастлив край. И най-важното е, че преоткрива една любов, която бе забравила много, много отдавна.
Думата kintsugi от японски се отнася до изкуството да ремонтираш счупена керамика с лак, смесен с прах от злато, сребро или платина, като се подчертават пукнатините, вместо да се скриват. Така превръщаш ремонтирания предмет в нещо много по-красиво и ценно. Единствено по рода си.
Беше кошмар, разкъса ме на парчета, остави ми милиони белези, постави ме на колене повече пъти, отколкото бих искала да призная. И макар това, което искам днес, е да можех да върна времето назад, знам, че миналото винаги е свършено, а бъдещето – вечно неопределено. И всичко, което съществува, е сега. Иска ми се да поправя избори, да изрека думи, които не съм казала, или да запазя нещо, което съм загубила.
Ако можех дори за миг да надникна в онази паралелна вселена, където моето „драконче“ е пораснало, разперило криле и се е превърнало в силен, прекрасен и истински мъж. Ако имах тази възможност, може би всичко сега щеше да бъде различно. Но това „ако“ ще остане завинаги далечен проблясък, едно несбъднато, неродено „ако“, което ще живее само в сенките на моето въображение.
В свят, пълен с лъскави снимки и перфектни образи, ми се иска да покажа нещо по-различно. Истинско. Трудно. Грозно, но честно. Защото зад красивите кадри често се крият трудни истории – истории на борба, болка и възстановяване. Лепя парчетата на една счупена керамика със златото на опита, на любовта, на надеждата и на израстването и с надеждата, че ме е превърнала в нещо още по-красиво.
Тя не е гласът, който те хвали, когато всичко върви добре. Тя е нежността, която си даваш, когато си счупен, когато се съмняваш, когато вярваш, че не си достатъчен или когато не вярваш, че отново ще бъдеш щастлив. Любовта към себе си е способността да се събираш отново и отново, да запълваш пукнатините не със срам и болка, а със злато – със смисъл, със сила, с красота.
През годината си напомнях, че няма нищо срамно в това да бъдеш крехък и чуплив. Kintsugi ни учи, че истинската стойност не е в съвършенството, а в историята, която всяка пукнатина разказва. Така и аз – събирах парчетата си, оплитах ги в топлината на семейството си, на сина си, на приятелите, на малките моменти, които правят живота значим. Те са моето злато – хората, които ме карат да се усмихвам, дори когато светът тежи прекалено много. Те ми дават сила просто с присъствието си. Те ми напомнят, че дори в най-дълбоките води не се гмуркаме сами. Те ме крепят, когато бурята бушува, и аз им благодаря – за обичта, за светлината, за това, че ми помогнаха да се събера отново. Но по този път ми липсваше нещо много важно, което едва преоктрих през последните месеци.
В сърцето.
В теб. Към теб.
И чак тогава към другите.
Преди да напиша тези думи, застанах пред огледалото и се вгледах в себе си – истинска, без маски, без преструвки. Не можех да се скрия. Очите ми – огледало на душата, прошепнаха една истина, която не можех да пренебрегна.
The eyes, chico, they never lie.
В тях проблясваше сянката на болката, белезите на всичко, което съм преживяла. Но този път, сред познатата тежест, се прокрадваше нещо различно. Разбиране. Приемане. Сила. Надежда. Един нежен, крехък, но неугасващ блясък. Видях любовта – не в очите на другите, не в чуждите прегръдки или обещания, а в начина, по който избирах да продължа.
В усмивката, която не позволявах да изчезне, дори когато вътре в мен бушуваха бури. В жаждата да се уча, да се развивам, да се изграждам отново и отново. В борбата, която водех всеки ден, без значение колко ме беше боляло преди това. Във всеки миг, в който отказвах да се предам.
Любовта винаги е била там. Тихо е чакала да я видя, да я приема, да ѝ позволя да ме изпълни.
И не, това не е нарцисизъм. Това е основата. За да можеш да дариш любов на света, първо трябва да я откриеш в себе си.
И да ѝ благодариш.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Радина Стефанова е майка на едно дете, осиновител на глуха котка, и стопанин на 40-килограмов лабрадор. Пише рядко, по-често, когато я боли. Този текст, обаче, е създаден, когато бащата на детето ѝ и нейн съпруг ѝ предложил брак. Какво има да му каже тя? Прочетете текста на Радина.
И със сигурност ти не си първият мъж, в чиито очи съм се огледала. Преди да се срещнем и двамата знаехме какво е загуба. Онази загуба, която щипе като порязано от хартия. Боли, не зараства. И накрая, и белег ти остава. Толкова белези бяхме събрали и двамата, сякаш не сме обичали, а воювали.
Любовта ни се появи неочаквано по средата на нощта. Нашата любов се появи тогава, когато и двамата бяхме спрели да я търсим. И сега знам, че това е било нарочно. Част от магията. Така се излекувахме. Аз те стисках сякаш си надежда, ти ме целуваше сякаш съм икона.
Прегръщахме се, а между нас имаше тихи обещания, притиснати като изсушени цветя между кориците на книга. Усмихваше се в тъмното, а аз написах поема върху солта на потното ти тяло.
И след всичките тези думи все още не мога да опиша онова чувство на спокойствие, което ме обзема, защото най-накрая те намерих. Когато осъзнаеш, че си готов да прекараш остатъка от живота си с един човек, нямаш търпение този живот да започне.
Но ти обещавам да не ме е страх. Няма да се страхувам, когато светиш като слънце, когато си толкова красив, чаровен и завладяващ, а аз седя пъпчасала и потна на 40 градуса. Няма да ме е страх, когато се разпадаш на хиляди атоми в прегръдката ми и мълчиш, а в мен напират хиляди въпроси. Обещавам да съм силна, защото повярвай ми – ти си най-хубавото нещо, което съм имала в живота си.
Когато светиш, грееш, свириш и се смееш толкова силно, че всичко се тресе. Ще те обичам и когато си природен катаклизъм. Тъмен, проклет, навъсен и пред избухване. Ще те обичам, защото винаги си бил ти.
И всеки път ще казвам „Да“, обещавам ти.
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
„Много любов нося в мен, затова реших да я споделя с повече хора. Прочете, надявам се, да усетите душата ми, бъдете живи и здрави и най-важното – обичайте!“ – това ни пише Мариета Милева, която ни изпрати свои текстове за конкура.
Бяла стая
Бяла нощ
Бели чакали
Бяло вият навън
Белите ти ръце
По бялата ми шия
И белия звук на чаши
Бял чаршаф,
Изтъкан от бели мисли
Бял дим
На бяла цигара
Бялата ми риза
По бяла вода
От преплетени бели пръсти
Бели звуци на китара
И бял гълъб на кацнала светлина
Бели сънища
Като бял мираж
Бяла котка
Бели конци запрела
Бели хлябове изпечени
За бели дни,
Поляти с бели сълзи
И бяла роса
В една бяла смърт
Чудех се точно как да го напиша. Умрях ли, споминах ли се, предадох Богу дух ли.... Все тая, отидох си от тоя свят. Спокойно си отидох, на обед легнах да дремна, беше някак тихо около мен, по едно време ми стана леко студено и не се мъчих хич, отлетях. Толкова съм се молила на Господ за този момент, че той ме чу, почувствах някакво облекчение, топлина, даже сила сякаш, стопиха се предметите около мен, мина нещо като мъгла и през прозореца дойде лъч светлина, обля ме цялата и се понесох… Друго не си спомням..
Защо мога да го разкажа ли… Ами, защото си стоя тук, на тъмно в ъгъла на стаята, гледам тялото отстрани, стоя кротко, тихо, бездиханно и гледам да не преча. Има още време за оня свят. Стоян се разхожда нервно насам-натам, пуши и не може място да си намери. Когато ме видя изстинала, прекръсти се и ме взе на ръце, сложи тялото ми върху два стола и веднага излезе от стаята. Сега се мотае безпаметен и от време на време ме поглежда и обръща глава. На мен ми идва да го погаля по главата, но не мога, поне гледам да не преча, затова съм се стаила в ъгъла, знам, че не му е лесно, но то никога не му беше лесно с мене, дърво си бях аз и дърво си останах, но от ония, дето вътре имат сърцевина, мека и здрава…
Моля се – дано ме подреди добре за пред хората, имам си оставени дрехи за из път, но ми се иска поне да ме среши, но дали ще му стигнат силите, не знам. Имаше до нас една баба, като умря, а тя беше подредена бабичка, спретната, чиста, мераклийка беше, та, родата я погреба с все мустаците, че и брада даже имаше. Тогава си рекох, опазил ме Господ, дано поне мен ме нагласят за пред хората както трябва. Казах си и за гробището, но за това забравих да му кажа…
Тихо е. И Борко го няма… Кучето де, не го виждам, не го чувам, сякаш е потънал вдън земя, те, кучетата много усещат, сигурно е затаил дъх някъде. Много се обичахме с него, сигурно ако страдам там, горе, той ще бъде моята най-голяма земна тъжба. Кучетата имат големи сърца, по-големи от хорските, така съм ги усещала винаги.
Сложиха ме на каруцата и се заклатихме нагоре, то не е далеч, но е леко стръмно към него, минава се по един коларски път, криволичи в горичката, катери се бавно и чак тогава се стига до гробището. Колко пъти съм минавала по този път, вече не си спомням, много пъти бяха. Няма да забравя първия път, когато минах по него, беше есента, късна есен, тук-там имаше още необрулени ябълки, шипки, гората тиха, на едната кривина течеше вода като от стомна, пийнах малко водичка, много ми се услади, такава вкусна вода не помня откога не бях пила.
Вървяхме заедно със Стоян и си говорехме. Той искаше наведнъж да ми покаже всичко наоколо. Толкова беше горд и обсебен от това място, все едно беше роден тук, а не живееше само от няколко месеца. Кроеше планове, все едно ще събори света и ще построи нов свят, говореше в множествено число, и мен ме слагаше там, при него. Стана ми хубаво, хванах го за ръката, да вървим заедно нагоре, времето беше приятно, топло. Борко подтичваше насам-натам, но с единия крак леко накуцваше и го изчаквахме да ни настигне. После ще ви разкажа и за него, нека сега да вървим нагоре…
Хубаво ми беше, обливах се цялата, аз съм си такава – като е хубаво, на мен ми става по-хубаво, като е лошо – на мен ми става дваж по-лошо. Добавям си моите си работи отвътре, дето идват. Хората са различни, аз съм такава, да притурям още към всичкото… Може и историята да не е същата като за другите, но аз ще ви я разкажа такава, каквато аз я знам, защото всеки разказва неговата история, неговата проста истина за живота.
Поизмъчих се първия път, докато стигнем билото, а Стоян – още повече от мен. Пръхтеше като вол, беше едър човек, с едро, тромаво телосложение, но то сякаш му отиваше, а още повече отиваше на природата наоколо. Не можех да си представя, че друг човек би живял на това пусто и сурово място, на него много му прилягаше някак, беше му по мярка скроено, а и той за него. Винаги ходеше леко разгащен, всичко по него стоеше накриво и настрани, сякаш така го слагаше, просто обличаше първото, което му е пред очите, а в главата му все други неща, не обръщаше внимание кое, как, къде. В главата му се блъскаха други проблеми и такъв трябваше навярно да го приема, но не ми се получи. Но да не изпреварвам нещата.
Гледах, гледах, сякаш онемях, останах без думи, поемах въздуха, слънцето, цялата шир, планината се разстилаше като на длан, гъвкава като върба, извита като снага, плавна като река. Гробището беше точно там, на най-горната точка, беше само една педя, но подредено, надгробните камъни бяха обвити в мъх, но стояха достолепно, редяха се малки храсти, чемшири, някак благо беше, равно, тихо, спокойно. Гробището беше от долната страна на пътя, от горната страна имаше нива, заградена с плет. Вързахме Борко за едно дръвче, за да седнем спокойно и да се порадваме на слънцето. И тогава, точно тогава си казах, че искам да ме заровят тук, като умра.
Знае ли човек кога и къде ще умре, не знае, но не знам защо ми дойде наум, че искам тук да ме заровят. Човек не може да знае кога ще умре, но не може да знае и какво ще му дойде в главата, не може да сложи ключ на главата си и да пуска само онези мисли, хубавите. В главата му идват всякакви и като мухи бръмчат, понякога са толкова досадни, че няма сила, която да ги изгони оттам.
После забравих за тази моя мечта, но след време пак ме споходи мимоходом и един ден му казах на Стоян:
Той не е от тези, които се впечатляват от подобни приказки, минало-заминало за него. Даже си мислех, че не ме е чул, както се случваше често. Но ето на – видях, че нещо му е влязло в главата, защото когато ме натовариха на каруцата и потеглихме нагоре, се успокоих, тръгнахме към онова гробище.
Бях увита в един кенар, точно затова си го бях приготвила него. Стоян порови в долното чекмедже на шкафа, намери го, внимателно го обви около тялото ми, седна и скри с ръце лицето си. Имаше дебели, груби пръсти. Боже, колко ги обичах тези пръсти, но това беше много отдавна. После даже ги намразих, но сега пак поисках някак да ме докоснат, за последно да ги усетя.
Него го достраша сигурно, защото бързо се дръпна и избяга от стаята. Заедно с Миньо, комшията, ме придържаха и ме сложиха на каруцата. Отпред вързаха коня на Миньо и се заклатихме нагоре. Даже и поп намериха, но не ми хареса попът – пил ли беше, нефелен ли беше, но едвам ходеше и си мърмореше нещо под носа. Не че съм харесвала поповете, никога не съм ги харесвала, а този съвсем не беше на място, но то никой не му обръщаше внимание.
Бяха само Миньо, жена му и Стоян. Моята Бела беше далеч, много далеч. Стоян ѝ се обади по телефона, за да ѝ каже, че майка ѝ вече не е между живите. Не знам какво му отговори тя, но разговорът беше кратък, не се наложи той да се мъчи да я успокоява или нещо подобно, затвори телефона и нещо се умисли, подложи длан на брадата си, погледна към тавана и се прекръсти. Това беше...
Положиха ме в разровената пръст. Имаше до нас две циганета, викахме ги от време на време да ни помагат, когато обръщахме двора да засеем малко картофи или домати. Стоян ги беше извикал да изкопаят гроба, едното бършеше очи и подсмърчаше – Георги се казваше, беше много милозлив и състрадателен. Борко винаги се радваше и подскачаше около него, когато се появеше на портата.
Другият, Тодор, беше скрит и мъчен, не говореше, не спореше, не се смееше, казваха, че тежко преживял смъртта на майка си, но иначе беше работлив и много сръчен. Той беше станал глава на семейството и носеше на плещите си всичките вкъщи. Вързаха ковчега с въжета и бавно го пуснаха вътре, Миньо и Ружа, жена му.
Тежко се примъкна, краката му тежаха като олово, бавно се наведе, впери поглед в мен и заплака. Това беше първият и последен път, когато го виждах да плаче, сякаш тъмен облак дойде и се изля небето. Бършеше очи и виеше, без да отделя очи от мен. После изведнъж спря, сякаш се уплаши от себе си, прибра душата си. Стана, прекръсти се и бавно се отдалечи. Вървеше сам, само Борко климаше до него, моите две момчета вървяха надолу, към къщата, всеки сам за себе си, и тъжаха по своему за мен....
