Забелязвали ли сте как детето ви улавя всяка дума от вашите „лични“ разговори, но когато го помолите нещо, сякаш не ви чува? Въпреки че малките деца обикновено игнорират родителите си, има начини да ги накарате да ви чуят, без да повишавате тон.
Мозъкът на децата може да обработи ограничено количество информация. Ако дадете на детето твърде много задачи наведнъж като например „Изключи телевизора, след това се качи горе, преоблечи се, измий си зъбите и се среши“, то вероятно няма да помни нищо след първата или втората стъпка. Ако обаче кажете по-краткия и неясен вариант „Приготви се за лягане“, детето може да пропусне няколко стъпки от гореспоменатите.
Вместо това разделете молбата си на две части, съветва Дорийн Милър, преподавателка в Университета Аделфи, Ню Йорк. Започнете с: „Време е да изключиш телевизора и да се приготвиш за лягане“. След като телевизорът е изключен, можете да продължите с: „Вече може да си сложиш пижамата и да си измиеш зъбите.“
Когато се спирате на една тема твърде дълго, детето ви ще се откаже да ви слуша в даден момент. Например ако кажете „Отиваме в парка, за да се видим с твоя приятел. Сигурно ще искаш да се катериш, затова смени сандалите с маратонки, преди да излезем от вкъщи“. Вместо това разточително изречение, бъдете кратки, точни и ясни в инструкциите: „Обуй си маратонките, защото отиваме на детската площадка.“
Детето ще ви слуша по-добре, ако използвате повече от едно сетиво по време на разговора. Ето какво означава това. Използването на комбинация от визуален и тактилен подход помага на децата да се съсредоточат по-добре върху казаното. „Поддържайте директен зрителен контакт, докато говорите с детето, и междувременно, поставете ръце на раменете му“, обяснява д-р Маргрет Никълс от Института Ериксън, Чикаго. Когато искате да се уверите, че детето ви е чуло, помолете го да повтори какво сте казали.
Ако имате чувството, че повтаряте едно и също отново и отново, спрете. Децата могат да свикнат да ви отговорят едва когато кажете нещо за пети път (и тогава трябва да повишите тон). „Вашите думи в този случай стават фонов шум“, казва д-р Никълс.
Детето ще бъде по-склонно да направи това, което се иска от него, ако разбере, че действията му имат ясни последствия. Дайте конкретни инструкции не повече от два пъти. И не забравяйте да изпълните заканата си, ако то не откликне на молбата.
Например, за да накарате детето си да събере играчките от пода, може да кажете: „Моля, събери си играчките“. „Ако не ви послуша, предупредете го, че няма да може да играе с тях, защото ще ги приберете“, съветва д-р Никълс. Ако ви послуша и изпълни молбата – похвалето го. Ако не – съберете играчките и изпълнете последствията.
През по-голямата част от деня дали вие, или друг възрастен, все някой говори на детето. И това вероятно е уморително за него. Затова може да превключите на режим забавление. Пренастройте уменията на детето ви да чува и да слуша, като му предложите различни аудио преживявания.
Какво имаме предвид? Разходете се заедно в парка и слушайте звуците на природата, чуруликането на птиците или звуците на насекомите (на щуреца например), как вятърът поклаща листата на дърветата и т.н. Или се забавлявайте с подходящи за деца песни и обсъждайте значението на текста.
Може би сте в състояние да слушате детето, докато гледате телевизия или чатите. Но това, което то ви вижда, е, че го слушате само наполовина. И ако вие не обръщате цялото си внимание към него, когато ви говори, защо то трябва да го прави?
„ В изследването ми става ясно, че децата в предучилищна възраст забелязват, когато възрастните не са напълно ангажирани с тях“, казва д-р Мери Ренк Джалонго, автор на „Да се научим да слушаме, да слушаме, за да научим“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, не всичко, което детето ви държи да каже, е нещо невероятно. Но все пак се опитайте да се съсредоточите върху една комуникация в даден момент (да слушате само детето). Това означава, че можете да приготвяте вечеря, докато си говорите, но не трябва да гледате телевизия, да ровите в интернет или да пращате съобщения, докато първокласникът се опитва да ви разкаже как му е минал денят. Гледайте детето в очите, докато говори. Обръщайте внимание какво казва и задавайте въпроси. „Децата се чувстват ценени, когато отделите време и ги изслушате“, казва д-р Джалонго. „Освен това се научават да отвръщат със същото.“
Източник: Parents.com
„Как загубихме вродената си способност да се разбираме?“ – пита Ерика Дауон, специалист в областта на комуникацията в дигитални условия. Този въпрос става все по-належащ напоследък и е важно да се замисляме къде е проблемът. Какво пречи на онлайн комуникацията и защо сме тревожни в интернет?
Отделните социални среди, включително и дигиталната, изискват специфичен код на общуване. Ако този код не бива спазен дори само от една от страните в разговора, това предизвиква неразбирателство, което от своя страна поражда дигитална тревожност. Със сигурност познавате човек, който е отличен комуникатор на живо – емпатичен и внимателен във всяка дискусия. Когато обаче диалогът ви се прехвърли в онлайн пространството, същият този човек сякаш губи своя дар слово, отговаря рядко или понякога в изказванията му долавяте грубост.
Най-често този човек наистина е добър комуникатор. Но не знае как да приложи това свое умение в дигиталното пространство, онлайн личността му не притежава същите качества, които се открояват във физическата му личност. Това, разбира се, е трудност, която трябва да се превъзмогне, защото иначе означава пълноценното му общуване да се ограничи само до физическата среда. С други думи човекът има лош дигитален език на тялото, както би се изразила Ерика Дауон. Тя е и автор на американския бестселър „Езикът на тялото в дигиталния свят“. Нейната личност и историята ѝ вдъхновяват хората да работят върху навиците си на общуване, а в книгата ѝ, на която ще се позове статията, има съвети как точно да го направят.
Дауон споделя, че още от съвсем ранна възраст лично се е сблъскала с предизвикателствата, които човешката комуникация предполага, от което е повлиян и професионалният ѝ път. Авторката е американка с индийски произход – в предговора на книгата си тя споделя, че като дете на имигранти се е чувствала разкъсана между две култури, между два езика. Това я е подтикнало да изучи универсалния език, който всички говорят и разбират – езика на тялото. „Не е важно какво казваме, а как го казваме“, твърди заявява Ерика Дауон, която се посвещава на изучаването на ролята на неизреченото в човешките отношения.
След натрупан опит в консултирането на личности и бизнеси тя осъзнава, че проблемът в комуникацията в наши дни вече не се корени само в живото невербално общуване, а го открива на съвсем друго място – във виртуалния свят. Дауон твърди, че в онлайн пространството хората не проявяват емпатия, заради което чувстват липса на близост и доверие. Трудностите в общуването, които често не забелязваме, пораждат нежелан стрес както в лични, така и в бизнес отношения.
Следвайки този път, Ерика Дауон става експерт по лидерство и комуникация в дигиталната ера. Насочеността ѝ е към груповата среда и бизнес отношенията. Работата ѝ обаче има актуална приложимост и в личностното развитие.
Въпреки ползите от онлайн комуникацията тя все пак има своите недостатъци. Един от основните ѝ е, че през екрана не можем да разберем какви са интонацията, жестовете, стойката, изражението на отсрещния човек. Не можем да установим какъв е езикът на тялото, съответно трудно разбираме и намеренията на събеседника към разговора. Точно това е дигиталната тревожност – тревожни сме, че не водим пълноценна комуникация и дори не знаем къде грешим. За да не се изпада в недоумение, физическият език на тялото във виртуалния свят се заменя с дигитален език на тялото и от него изхождаме, за да разберем по-добре останалите. На кое най-напред да обърнем внимание и как да разрешим стресовите ситуации?
Още не сме свършили, скрол надолу
Най-добрият принцип за справяне с дигиталната тревожност е да очакваме, че отсрещната страна е добронамерена към нас. Стресът от онлайн общуването е породен основно от вътрешна предубеденост, че съобщението ни е глупаво, че ще ядоса другия или че ще го остави в недоумение. Този предразсъдък почти винаги ни лъже. Проблемът може да бъде лесно предотвратен като променим очакванията си към замисъла на другия.
Макар вече да сме навлезли в ерата на онлайн общуването, всички още усъвършенстваме уменията си в тази сфера. И тъй като строго определени норми няма, хората могат да комуникират по различен начин от нашия и това да ни обърка, дори да ни разтревожи. Нестандартното поведение не е злонамерено. Подобни ситуации не са повод за притеснение, защото дигиталните навици на всеки са различни. И колкото по-възприемчиви се учим да бъдем, толкова по-добри комуникатори ставаме.
Страхуваме се, че ще останем недоразбрани, че ще предизвикаме различна реакция от желаната със съобщението си, че няма да разберем какво точно казва отсрещният човек, че съобщението му ще изисква отговор, който нямаме. Много са сценариите във виртуалното пространство, заради които сме тревожни. Но в основата на всеки се корени разбирането – дали ние разбираме и дали нас ни разбират. Как тогава да подобрим разбирането помежду си и кои са ситуациите, които го предизвикват?
Според Дауон типовете дигитален език на тялото, които най-често причиняват тревожност, са четири.
Краткост
Лаконичният човек рискува да остане неразбран, защото често е неизчерпателен. Краткостта за някои хора означава проява на уважение към чуждото и своето време, но уважавайте най-напред разбирателството помежду ви. Отсрещният човек има нужда от контекст и всъщност детайлите са от голяма важност за разбирането на съобщението, и съвсем не са излишни.
Разбира се, не е добра практика да изпадате в разточителност. Но е важно всичко, което искате да кажете, да го напишете, без да разчитате, че нещо се подразбира. Ако вие попаднете на пестелив събеседник, задавайте уточняващи въпроси, отбележете, че липсата на съдържателност ви възпрепятства и не оставяйте нищо недоизказано.
Пасивна агресия
Сарказмът, заядливите изказвания и пасивната агресия могат да бъдат трудни за долавяне дори в живата комуникация. Спестявайте си този начин на изразяване в социална среда, в която събеседникът ви изобщо няма как да чуе тона ви. Дигиталното пространство изисква директно изказване на намеренията – когато нещо ви ядоса, формулирайте го ясно.
В противен случай и вие, и проблемът ви оставате неразбрани и единствено предизвиквате агресията обратно към себе си. Немалко са и ситуациите, в които непреднамерено звучим нападателно и човекът, с когото разговаряме, погрешно разбира намерението ни. Затова се старайте да подхождате емпатично с изказванията си, използвайте мек език, без заповеднически форми или резки обръщения.
Бавно отговаряне
Проява на лош дигитален език на тялото е неглижирането на дискусия, която водите. Ако отговорът, който се очаква от вас, отнема по-малко от минута, отговорете веднага. Ако сте прекалено заети или ще ви трябва повече време да напишете съобщението, отговорете при първа възможност, така държите комуникацията жива.
В случай че вие очаквате отговор, не бъдете настъпателни, изпращането на повече от две съобщения, също не е добра практика. Ако трябва да се свържете с човека спешно, сменете канала за комуникация и се обадете по телефона.
Формалност: спазване на етикета
Онлайн средата все още се смята за по-неформална среда. Това обаче не означава, че дигиталната комуникация с някого, с когото сме във формални отношения, би скъсила дистанцията. Точно толкова формални следва да бъдем, колкото сме и на живо, защото рискуваме да обидим другия.
Важно е също, когато сме в неофициални отношения, да се стараем да не задаваме различен тон – изказът и намеренията ни трябва да се придържат към по-ниския, приятелски регистър. Различно поведение би се разбрало като проява на надменност.
Докато усъвършенстваме нашата онлайн персона, винаги можем да се възползваме от улеснението, което виртуалната комуникация ни предоставя – тя не изисква отговор на момента. Използвайте времето, което имате, за да обърнете внимание на начина си на изразяване. Четете внимателно, пишете ясно и спазвайте добрия тон. Бъдете внимателни към събеседниците си – да имате добър дигитален език на тялото е отговорност към тях.
Най-големият проблем, когато имате тийнейджър, не е дали иска да се къпе или да учи. Не е дори честата смяна на настроенията. Най-големият проблем е комуникацията, пише The Guardian. Ако въобще я има, разговорите са напрегнати и натоварени, но най-често диалогът просто отсъства. Тийнейджърът често е като затворена книга – не иска да говори и се крие в черупката си.
И все пак има ефективни начини да започнете разговор с вашия тийнейджър. Преди всичко трябва да сте чувствителни, самоосъзнати и искрено заинтересувани от създаването на диалог. Защото това също е ключово. Иначе просто ще имате възможност да кажете какво мислите по даден проблем. Без въобще да стигнете до тийнейджъра.
За да разберем как да разговаряме по-добре, поискахме съвет от двама експерти. Искаме помощ за подходящи въпроси за започване на разговор. И как да продължим след това. Ако трябва да обобщим съветите им в едно изречение – по-малко от вас е по-добре.
Ако искате да отворите тема с вашия тийнейджър, използвайте „третото лице в стаята“. Това е съветът на Фиона Хана, клиничен директор и основател на Teenage Mental Health. Ако това, което казвате, звучи твърде силно, детето ви пуска в действие защитен механизъм. Така че вместо да го предизвиквате, търсете нещо общо.
„Искате да предизвикате дискусия за нещо – трябва да се случва естествено. Не „сядайте да говорите“ с тях, защото това може да стане много антагонистично.“
Добър трик, казва Хана, е да говорите, когато сте рамо до рамо, а не лице в лице. Например когато сте на разходка, разчиствате кухнята или шофирате.
Тийнейджърите не понасят въпросите, които и вие не сте понасяли на техните години – какво харесват в училище, какво искат да правят, когато завършат, и т.н. Това, което работи, казва психотерапевтът Стела О’Мали, автор на What Your Teen Is Trying to Tell You („Какво иска да ви каже тийнейджърът“), е да разширите хоризонта, което ще направи въпроса не толкова страшен. Друг подходящ начин е да попитате вашия тийнейджър каква друга работа би била подходяща за вас според него. Това наистина отваря много теми.
Завъртете перспективата, предлага О’Мали, и оставете тийнейджъра да помисли за някой проблем от друг ъгъл. „Това, което обикновено откривам, е, че детето по природа е много по-разумно, отколкото родителят очаква, че ще бъде“, казва тя. „Често детето ви всъщност е осъзнало много повече от това, което сте му казали, отколкото си мислите. Родителите са склонни да подценяват влиянието, което имат върху децата си, пък били те и в тийнейджърска възраст.
Интересното е, че това, което смятате вие за най-изненадващото в детството на вашето дете, може да не е отговорът, който то дава. „Често може да е случка, което сте пропуснали – от училище или свързана с приятел“, казва О'Мали. „Този въпрос може да бъде прекрасен начин да накарате детето си да размишлява върху детството си и как то се е отразило на човека, който е сега.“
Понякога, казва О’Мали, родителите се страхуват да започнат разговори за секс. Причината – смятат, че по някакъв начин ще насърчат поведение, което принципно не одобряват. Но тийнейджърите са наясно със секса. И за съжаление за твърде много от тях първият секс е нещо, което просто трябва да се свърши. А това впоследствие може да доведе до обстоятелства, за които съжаляват.
Още не сме свършили, скрол надолу
О’Мали силно подкрепя идеята да се споделяте с детето си. Да бъдете честни за собствения си живот и трудните моменти, грешки или провали. Ключовото, когато искате да помогнете на детето си, а не просто да разказвате собствената си история, е да споделяте истински случки. Аз казвам малко за мен, ти казваш малко за теб. Това е и добър начин да поддържате естествен разговор с тийнейджър.
Друг съвет от О’Мали е да помните защо искате да говорите. Не бързайте да запълвате мълчанията. Не бомбардирайте детето си с вашата „мъдрост“. Осигурете му пространство и се откажете от себе си, освен когато наистина е полезно.
Хана се съгласява: „Практикувайте активно слушане. Дайте пространство на детето си да говори. Помислете какво е казало, преди да отговорите“.
Тийнейджърите мислят за изменението на климата и много от тях, казва Хана, са притеснени. Тоест, може да бъде полезно да го обсъдите. „Трябва да вземем мерки – това е сериозна ситуация. Но не искаме детето ни да се страхува, че сме на ръба на изчезването“, казва тя. Изслушайте детето и имайте готовност да говорите за това какво могат да направят хората.
Ключът към тези разговори, казва О’Мали, е да насърчите вашия тийнейджър да мисли за нещата отвъд очевидното. „Каквото и да отговорят, искате да стигнете по-далеч: „Каква е причината?“. Защото зад гнева обикновено стои страх. Можете да помогнете на детето да се замисли.“
Опитайте се, казва Хана, да го накарате да види нещата по различен начин. „Може би някой е имал лош ден и има нужда от помощ, а не от осъждане.“
Чудесно е, ако тийнейджърите осъзнават какво представлява семейството им. Какви са ценностите ви, какво е важно за вас като семейство, как се различавате от другите семейства. „Искате детето да помисли как е повлияно от факта, че е част тъкмо от това семейство. По този начин помагате за изграждането на самосъзнание и самопознание“, казва О’Мали. „Можете да поставите въпроса в рамката „семейство“, но всъщност става въпрос за самото дете.“
Дори тийнейджърът, който никога няма да разкрие нищо, ще се хване на кукичката, казва О’Мали. „Ще киселее известно време за другите деца и как им е по-лесно или по-добре. Това ще накара всяко дете да говори“, казва тя. „И помнете, че не търсите да извлечете нищо от този разговор или от който и да е. Става дума за насърчаване на саморефлексия. Не трябва да има цел.”
„Опитайте се да не давате отговори или решения на проблемите, които сте обсъждали“, предупреждава Хана. „Вие не се опитвате да „оправяте“ нещата вместо тях. Тийнейджърите трябва да се научат да се справят сами с живота. Това, което можете да направите, е да им помогнете да обмислят някои неща.”
Източник: The Guardian
Мразя големите хора да говорят като бебета. Дори когато говорят на собствените си бебета, пише Шона Хендли за mamamia.com.au и пита всички родители от Австралия до Балканския полуостров как приемат мистичния бебешки език, с който много възрастни "говорят" на децата си...
Животът е пълен с доста страшни предизвикателства, които тестват емоционалното, психическото или физическото ни състояние. И, да, умалителният, бонбонен „бебешки език“, с който много родители говорят на децата си, определено е най-безобидното от тях. Въпреки това, „гукането“, „мяукането“ и припяването от страна на възрастните непрекъснато тестват търпението ми и понякога ме карат да си представям, че извършвам морално грешни и противозаконни действия…
За щастие, това не се случва толкова често в моето обкръжение, но когато чуя някой да говори по този начин, кръвта ми буквално кипва. И ако не разбирам защо възрастните решават да говорят с бебета си на бебешки език, то да говориш така на по-големи деца е направо кощунство.
Обръщението към детето в трето лице единствено число („я да видим кое непослушниче не си е изпапкало бананчето и оризчетоооо“), удължаването на всяка сричка в думата, тези особени промени във вокалния диапазон и интонацията, опростеният речников запас, с който решаваме да комуникираме с децата – ефектът на всичко това върху мен е като този на драскането с нокти върху черна дъска.
Оказва се обаче, че този стил на говорене има положителен ефект за бебето. Според изследване на австралийски учени гукането на майката и бащата помага на детето да развива речта си
по-успешно в по-късен етап. Освен това бебетата предпочитат подобен начин на общуване пред нормалното говорене и реагират повече на него, защото им звучи по-забавно. (Под гукане учените имат предвид прости, кратки изречения, при които е много важна интонацията, защото през първите шест месеца бебето възприема най-много нея, а не думите).
Добре, радвам се, че има нещо положително в цялото това гукане, но и нормалното говорене - без да се използват умалителни думи – също получава научна подкрепа. Според WebMD, бебетата трябва да чуват как думите звучат в реалния разговор. И начинът, по който комуникираме с тях, трябва да се променя с темпото, с което растат.
Това ме подсеща как една баба говореше с тригодишната си внучка на детска площадка миналата седмица. Сигурна съм, че баба X е имала най-добри намерения, но (без да преувеличавам) тя говореше с внучката си, умалявайки и припявайки всяка една дума в продължение на два часа. Казвам това, защото в същото време детето ѝ отговаряше на далеч по-нормален и зрял език. Ясно е, че е време баба X да промени начина, по който комуникира.
Според холандското изследване, да говорим на децата "обикновено", т.е. никакъв бебешки език в комуникацията с хлапета на възраст между три и шест години, всъщност наистина е полезно за развитието на речта им. Свикването с тези езикови форми е важно, защото това е стилът, на който те ще бъдат изложени в училище и определено ще им помогне да учат по-лесно. Също така е много полезно от гледна точка на произношението - ако детето е изложено само на порой от бебешки думи, то няма да се научи да ги произнася правилно. Така че, моля ви, запазете гукането само за най-малките бебета!
Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?
Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:
Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".
Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна.
– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?
Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.
Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.
Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).
Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.
Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.
– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?
Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.
Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.
Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.
Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.
Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???
Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.
Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.
– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина?
Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.
По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.
Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.
Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.
Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!
Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.
– В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?
Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.
Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.
Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.
– Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?
Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.
В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.
Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.
По темата:
Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички
