Мая Цанева е тук, за да ни разкаже как тя е преживяла практичната ѝ дамска чанта да бъде заменена от нещо, в което можеш да натъпчеш памперси (включително и използвани!), кило свински гърди и три бурканчета с пюре от броколи и тиква. И какво се случва, когато в един хубав ден след три години ти потрябва чанта, с която да ходиш на работа в офис, и изведнъж осъзнаеш, че такава вече НЯМАШ! Четете и се идентифицирайте - ние го направихме на няколко параграфа!
Ще започна с уговорката, че не съм кифла, но вярвам, че животът на всяка жена се събира в една чанта. Като повечето от нас, притежавам 3-4 чанти в основните цветове и размери, но толкова. Аз съм жена на ръба на разума, колкото може да бъде една майка на почти 3 –годишно момче. Едва през последните 6 месеца влязох в руслото на нормалността - почти редовен сън, живот и извън градинката и редовна работа, и о, чудо - оглеждане в гардероба „какво да облека“ извън задължителните дънки, суитчър и спортни обувки.
Откакто преживяхме скарлатината и други градински неприятности и съзнанието ми се успокои, се огледах за промените, настъпили с мен през важните 1000 дни, както педиатрите определят първите години на отглеждането на детето. Това, колкото и комично да звучи, стана, когато потърсих подходяща чанта за първия ден в офиса. И какво да видя?
Два броя чанти за детска количка
Два броя чанти за супер, дупер официални събития – в червено и в черно
Платнени чанти за пазар
Чанта за компютър
Малка спортна чанта, която не побира нищо
2 раници
Къде си, о, моя чанто за работа?... И тогава се сетих, че през последните три години моята чанта е преживяла сериозна (р)еволюция, съответстваща на житейската ми промяна. В началото бе тя беше… чанта за количка. Но тя не беше моя, защото единственото, което я свързваше с мен, беше наличието на лична карта, портфейл и телефон. Останалото ѝ съдържание – памперси, пюрета, беберони и т.н., принадлежеше на Негово величество първородния принц. И така поне година. Примирих се, че вече съм майката на Митко и на никого, освен на мен, не му пука дали имам червило или визитки в чантата. Ако загубя разсъдъка си на детската площадка, ще ме идентифицират като майката на Митко.
Направих плах опит да си върна самоличността с покупката на модерните малки спортни чанти с дълга дръжка, но безуспешно. Няма нищо по-неподходящо от нея, когато детето прохожда например. Вероятността да ударите наследника с чанта по главата е голяма. Освен това как да поберете шише с вода, кърпички, солети, собствените си документи и телефон??
Така се върнах към раницата от ученическите си години – колкото и да тежи, е на гърба. Съчетах я с гуменки – обувки, каквито не бях обувала от гимназията, и то само в часовете по физическо. Огледах се и не се познах – аз обичам рокли, елегантни сандали, мокасини, но… сега съм майка и то, модерна, да видиш ти. За мое щастие, започнах да си възвръщам идентичността на личност, различна от майка – намерих място и за червило и други отличителни за жените и възрастните вещи.
Настъпи лято и количката се оттегли – малко съжалявах, защото тя побираше дете, поне три пазарски торби и играчки на корем. Замених тежката чанта с по-лекия ѝ, но стилен вариант – детска раница, но не каква и да е – а с джедаи и лорд Вейдър на фона на May the Force be with you. Мъжът ми така се зарадва на покупката, че я запълнихме на мига със стандартното съдържание – аптечка, дрехи, шишета и т.н и тя ни последва на море, по градинки, по вили и т.н. Веднъж давах указания на майка ми какво и къде се намира в нея – лекарства, мехлеми и друго стандартно оборудване, а тя ме изгледа странно и каза: „Ние отиваме на разходка. Не на война.“ и се опита да я забрави. Но аз ѝ разказах как в единствения път, когато реших да излезем невъоръжени, внукът ѝ успя да се намокри в една локва и ме попита с укорителен поглед: „Носиш ли ми резервни панталони?“.
Утехата ми е, че не съм единствената тежко натоварена майка - около мен търчат и други родители, въоръжени с една раница/чанта за възрастни, и втора за детето, често в комбинация с няколко торби с играчки и/или храна. Познайте коя от двете чанти тежи повече? Триколката ни редовно се обръща под тежестта на багажа, подготвен за разходка, но със сигурност вътре има принадлежности за състезание за оцеляване.
Лятото мина и малкият тръгна на ясла, а аз – на работа и извън вкъщи. Тогава направих и въпросния опис на наличните чанти. След преглед на наличните опции в известен онлайн магазин втора ръка купих среден размер чанта през рамо, която побира целия ми свят– от солети, през стикита, колички и пакет бонбони до два вида кърпички и лични и служебни документи, телефон, ключове… На дъното ѝ лежи платнена торба за пазар, а вчера носих и луканката от магазина в същата тази дамска чанта...
През седмица-две я прочиствам от билети, касови бележки, играчки от шоколадови яйца..., но това вече е МОЯТА чанта – тежи повече от 21 грама, но ме побира от глава до пети. Двамата с раницата на Дарт Вейдър си подхождат и всички са доволни. May the Force be with you.
Полина Костова е на гости на Майко Мила с разказ по една болезнена (буквално!) тема - кърменето! Поли е ветеран в тази област и с гордост споделя тежките си спомени за среднощно кърмене, мокри нощници, ужасяващи помпи и всякакви други методи за икнквизиция, осигуряващи така ценното мляко. Благодарим на Поли и искаме да ѝ кажем, че напълно я разбираме!
Докато бях бременна с първото си дете, знаех бегло за някакво действие, което се извършва чрез гърдите, но никога не съм се замисляла какво точно е и как се прави. Понеже реших да не чета никаква литература, тази тема остана встрани през цялата ми бременност и даже много дискретно се възмущавах от разни жени, които вадят цици наляво и надясно и подпират на тях бебета или - о, Боже!, двегодишни деца. Тайно мислех, че са хипари или някакви мега-био-вегани (нищо лично към веганите).Въобще, това нямаше да се случи на мен.
Представях си как раждам в хубава памучна нощница, в стая осветена от слънцето, мъжът ми ме държи за ръка, после отиваме у нас, където аз пуша цигара с чаша вино, а бебето пие мляко и спи. Раждането няма да го описвам, освен момента, в който отрязаха пъпната връв и сложиха бебето на корема ми. Тук започва моята мини хорър стори.
Тъкмо да гушна бебето с влюбени очи и се случи нещо, за което никой не ме беше предупредил. Бебето по някакъв начин изпълзя и лапна гърдата ми. И докато гледах изумена и се чудех сега какво се прави, и хоп -животът е странно нещо - винаги в такива моменти се намира някой, който снима. Преди да се усетя, акушерката направи осемнайсет снимки с телефона. Дано детето не ги види никога. На тях приличам на ударена с тъп предмет пациентка от 4-ти км, която все едно вижда не бебе, а Пениуайз клоуна на Стивън Кинг.
И така: аз съм в болницата с двайсетина жени, които чакат на опашка пред някаква помпа за кърма, закачена на стената и ако мислите, че главната тема на всяка са бебетата, то вие живеете, като мен, в евтин ситком.
Оттук-оттам се побутват, попипват, постискват и оголват гърди, показват се зърна и се обсъжда големината им. Жени с влажни кръгове по нощниците обикалят и помпат с малки помпички с поглед в нищото и акушерки подвикват "има още, давай".
Върхът на сладоледа е сценка в една от стаите, в която влязох за разнообразие, докато бях на разходка с моята помпа. Там едно голо до кръста момиче ревеше и стискаше гърдите си. Влезе акушерка, която попита: "Ти ли си тая с кърмата?". Това е адски тъп въпрос на фона всички нас, които се разхождахме в лактационен транс по коридора, но момичето се съгласи с кимване, че тя е тая с кърмата, и измънка нещо от сорта на "нямам нито капка, бебто само реве". И, о, Господи, акушерката запретна ръкав, стисна гърдата на момичето, при което опръска към осем помпащи зомбита в стаята. После доволно се врътна, на вратата каза вълшебно "имаш кърма, храни детето и не мрънкай" и се изгуби в света на акушерските среднощни сбирки ала "стари градски".
Мъжът ми вече беше наясно с програмата, с помпата и с цялата кърмаческа драма, все пак беше идвал да ми носи това-онова около трийсет и осем пъти за три дни. И въобще толкова бяхме изперкали, че вместо "Как е бебето?" дежурен въпрос беше "Как е кърмата", "Удобна ли е помпата?" и разни други такива. Когато се прибрахме, хвърлихме детето в кошарката, аз облякох заветната нощница и извадихме помпата да ѝ покажем новия ѝ дом.
Започна следващата фаза на кърмене, в която никой никога не спи, освен, разбира се, бебето.
Следващите три месеца не помня нищо, освен че ми се пуши. Толкова много, че мразя всички, които пушат. И това продължи една година. Една година, в която аз сънувам как пуша, как ми говори и най-тъпото- как ме сваля една цигара в бар. Стигнах дъното, когато седнах с количката на пейка в парка до един възрастен мъж, който пушеше. Седнах доста близо, за да усещам цигарата, той се притесни, изгледа ме като луда майка, която се натиска на мъже по пейки в парка, и с бърза крачка избяга.
Към петия месец се сбогувах с помпата и за кратко май даже и спях. Но после започна среднощното кърмене и будене на всеки час. Ставах, ревях, кърмех и пиех вода, защото така ми казваха. Лошото е, че от пиенето на толкова вода, в нощите, в които можех да се наспя и детето не се будеше, аз ставах да пикая. И така-кърмех, пиех вода, пикаех и животът си течеше.
А разходките навън? Тук тихичко си плача в шепа. Ако вие имате бебе, което може да се храни навсякъде, почерпете някого и заспивайте усмихнати, защото никога няма да разберете какво е да бягаш от Южния парк към булевард България с количка. Да бягаш, да ревеш, а торбите от Била да се късат от гумите на количката и да сипят наоколо банани и авокадо. Детето ми можеше да суче само и единствено вкъщи на пълна тишина или в най-лошия случай - в пробната на някой магазин, в който няма музика.
Ако сте виждали луда да бута бебешка количка с превишена скорост, да пее Зайченцето бяло като касета с набрана лента от едно време - била съм аз. И това на всеки три часа, понякога - два. Накрая спрях да ходя по паркове, градинки и всичко, което е на повече от 20 минути път с количка. Казвам с "с количка", защото "аз съм пеша" и "аз съм с количка" са две ситуации с ОГРОМНА разлика.
От свободните си години имам една много приятна снимка как пия джин с тоник от новата си обувка в Билкова, изглеждам добре за около четири сутринта и даже съм симпатична. По същото време няколко години по-късно виках истерично през прозореца на някакви хора, които се веселят, а те ме гледаха жално и даже леко със страх. Веднъж даже изкрещях "Оженете се и пукнете!!" на една двойка пияни младежи под прозореца. Пълна лудница.
Малко по малко кърменето се разреди, аз започнах да спя, наближаваше и моментът, в който ще мога да запаля така чаканата цигара (по-скоро двайсет една след друга).
Един ден махнах и последното нощно кърмене, слязох на двора в къщата на наште, изпуших трийсет цигари за половин час, стана ми лошо и разбрах, че пак съм бременна.
Прибрах цигарите, поплаках си и звъннах на мъжа ми да купи електрическа помпа.
(Въпреки всички трудности с кърменето, които преживях и преживявам още с номер две, пак бих посъветвала всяка майка да кърми детето си).
Всяка майка си има любими обобщения, излизащи от загрижената уста на близки и недотам близки хора, които вероятно искат да я окуражат, но вместо това често постигат точно обратния ефект – напрягат я и я фрустрират още повече.
Първата е прокобата „Майка не се става лесно!“, която обикновено се изрича с наставническа въздишка от по-възрастни жени, на които майката е имала неблагоразумието да се оплаче – я от недоспиване, я от схванат врат, я от повърната тиква върху мокета.
Изразът има за цел да покаже на клетото същество, че животът му оттук нататък по атрактивност ще се доближава до този на крастав каторжник, изпратен да чука камъни в някоя кариера, но това не бива да го обезсърчава.
Напротив, съществото трябва да прегърне трудностите смирено, защото това е неговата СЪДБА. И в никакъв случай не бива да се отпуска и оплаква, камо ли да се стреми да се улесни по какъвто и да е начин. Колкото по-трудно ѝ е на майката, толкова по-добре се справя тя като такава. А ако вземе да се сецне или да се изсипе от зор, направо ще се изстреля във висините на класациите на майките героини.
Нерядко компания на този израз правят тягостни спомени от късната пролет на 59-та година, когато по-възрастната жена е отишла да ражда сама, наметната с жилетка, прекосявайки пеша половината град, защото по това време тролей петица все още не е минавал по булевард „Ленин“.
Уж невинното „Ама, ти от какво си уморена – нали по цял ден ходиш по паркове и градинки?“ съдържа тънък намек, че майката няма какво да се прави на заета, защото на всички е ясно, че тя спи до 10 часа, след това се лакира, обядва пъстърва на пара и следобед се загнездва в градинката, където изучава португалски език със самоучител в ръка, докато детето спи в количката.
Подмолното твърдение, че майката няма никакви съществени трудности, ходейки на РАЗХОДКА, е толкова несправедливо, че заслужава да му бъде направена публична дисекция, което и ще сторим точно сега.
Преминали сте през първите параноични седмици, в които сте го извеждали по график, увито в пет одеала и космонавт, и задължително в компанията на мъжа си, и нещата са започнали да се връщат постарому – за другите, не за вас.
Вие, понеже майка не се става лесно, сте започнали работа в безкраен моноспектакъл, в който едновременно играете ролята на млекодайно добиче, съдомиялна и клоун в следната последователност: добиче през 3 часа, съдомиялна през 4 часа, клоун – денонощно.
Разбираемо е, че в този непрестанен кръговрат от обслужващи дейности имате нужда и от някакво разнообразие като да идете до магазина за грах или нещо много по-авангардно като РАЗХОДКА. Ходенето до магазина за грах е ужасно интересно и вълнуващо, но в общи линии се изчерпва с отиване до магазина, взимане на грах и връщане обратно вкъщи. Като го направите три пъти, разходката започва да изглежда като един гигантски диамант на развлеченията.
Ето обаче какво ни коства тя (колкото и да е невероятно – много повече истинска работа, отколкото безгрижно развяване по тучни алеи).
Не знам как е в другите градове, но „разходката“ с количка в София е като състезание по силов трибой. Настилките в този град наподобяват антиматерията, която учените в ЦЕРН уловили за цели 1000 секунди, след което тя им помахала за чао и изчезнала с проблясъци, частица по частица.
Същите са и тротоарите. Таман успееш криво-ляво да ги уловиш и те изчезват, и докато се усетиш, вече си се стоварила, с все количката, в шахта без капак, или количката е заседнала в дупка между изкъртени плочки, или пък си настъпила плюещо паве, което, досущ люта индийска кобра, щедро облива глезените ти с кал.
Добре че е необятната детска чанта, съдържаща килограми мокри кърпички без алкохол, с които да се забършеш отгоре-отгоре и чевръсто да продължиш (все пак си тръгнала на РАЗХОДКА), само за да се наденеш на следващото препятствие –
Моят път, ако реша да ходя пеша, винаги включва преодоляване на подлеза на метростанция „Сердика“ – първата метростанция в България. Там, както всички майки много добре знаят, няма асансьор нито от перона до подлеза, нито от подлеза до Горната земя. Това означава, че или трябва да молите населението да ви пренася кервана по стълбите, или се хвърляте сами и се надявате да не си счупите крак и да трябва да ви спасяват така, както спасяват бедстващи жирафи по Animal Planet – с хеликоптер и огромна брезентова носилка.
Хубавата новина е, че асансьори вече има от другата страна – пред ЦУМ и пред бившия „Шератон“, които само през първия месец от живота си се развалиха едва три пъти.
След като някак сте се докопали до някой парк или градинка в сравнително приличен вид – не много кална и не много потна, започва същинската РАЗХОДКА, която хората си представят така: вие кръстосвате крака на удобна пейка, пиете кафе и ядете чийзкейк, а детето спи.
Какво всъщност се случва?
Предстои ви тежък работен ден, който започва с това, че детето вероятно всеки момент ще поиска да яде и в зависимост от това какво яде:
1. ще се опаковате с шалове и кърпи като някакъв миндер и в следващите 30 минути ще го кърмите максимално тайно
2. ще започнете да приготвяте мляко – с топла вода от термос, кутийка със сухо мляко и шише (ако забравите дори и едно от трите, храна няма)
и 3. ще отворите оранжево пюре, което сте сготвили сутринта, ще го поднесете на детето, то ще го изплюе по якето си, количката и вас, след което ОТНОВО ще обядва солети.
РАЗХОДКАТА продължава със смяна на памперси (в количката или директно на тревата), което е най-трудно при едногодишните деца, защото наподобява някогашните пехливански борби. Те искат да се изтръгнат от хватката ви и да тичат голи по площадката, вие крякате „СТОЙМИРЕНИПРЕСТАНИДАКРЕЩИШ!!!“, а случайните минувачи стоят на безопасно разстояние отстрани и правят залози.
1. Приспивате го чрез енергично бутане на количката, с умерено до бързо темпо, до постигане на желания ефект и след това или продължавате да тичате като щраус още 2–3 часа, за да не се събуди, или, ако сте супер късметлийка, свивате гнездо на някоя пейка, скривате се зад слънчеви очила и заспивате и вие.
Моето дете е от първия тип (събуждащо се при всяко спиране) и смело мога да кажа, че съм се тътрузила стотици километри, включително и на минус 15 градуса, когато то хибернираше като мечка в количката и спеше с часове, а аз подскачах и се надявах да не се напикая в снега.
Защото едва ли някой се е замислял по въпроса, но в София има точно 2 (ДВЕ) тоалетни, в които може да влезе майка с количка – в Южния парк и в Борисовата градина. Тоест, ако сте някъде по средата, или хуквате към едно от тези места и гледате да не се опикаете на някой светофар, или рискувате и влизате в кафене, молите персонала да ви наглежда детето и поставяте нов рекорд по скоростно облекчаване. Или си купувате памперси за възрастни и си пикаете на воля, когато и където ви напъне нуждата.
2. Завеждате го на детска площадка, където:
Ето така, няколко часа по-късно, една мърлява, рошава, потна и изтощена сянка със стремителна крачка напуска парка и бърза да се прибере вкъщи, където да търка с антибактериален сапун ръцете, ровчили в кофи, пясъчници и пръст, да се опита да сглоби нещо супер привлекателно за ядене, което детето няма да пожелае да яде, да отвори петия пакет солети, да измие отново детето, да го приспи за рекордните 38 минути и най-накрая, някъде към 10:30, да се изпружи полуумряла на някой диван, където да се опита да си почине от разходката, за да може на другия ден да я повтори в същия ред.
Така че следващия път, когато някой учудено ви попита защо сте уморени, след като киснете по цял ден в паркове и градинки, не се сърдете, а го поканете с вас на разходка. Мога да се обзаложа, че повече няма да чуете този въпрос.
Драгослава Греве ни изпрати история, от която отначало ни втресе, защото си представихме как това се случва в България. Когато прочетохме, че случката се е разиграла в Цюрих, си отдъхнахме, посмяхме се от сърце и решихме да я публикуваме, за да се развеселите и вие, пък и да прочетат повече хора какво се случва, когато швейцарски влак потегли с все децата и количката, но без майката!
Вярно е, че съм пишман-майка. Пишман-майка на близнаци. Но да съм си забравила количката с децата във влака – не съм. По-скоро влакчето забрави да качи мен и отнесе децата, докато аз подскачах глуповато по платформата, крещейки и размахвайки ръце.
Тази история обаче не е и за изгубените във влака деца, а за онези малки детайли и непознати хора, които направиха всичко възможно да си прибера безаварийно леко шокираните наследници няколко спирки по-надолу.
Тогава близнаците нямаха още две години, Емил се представяше като Миу-миу, а Карл гордо се определяше като 'айче-байче. В кантон Цюрих, като правило, хората не се срамуват от майки с колички и хората в инвалидни столове, и за това са им създали сносни удобства за придвижване както по улиците (шок!), така и в градския транспорт (ужас!).
Въпреки старанието на общинската управа, моят малокалибрен танк изискваше определено планиране на маршрута, главно за да намеря превоз с достатъчно големи врати. Тази злополучна сутрин влакът, който пристигна, явно беше пуснат извънредно - от старите, вече извадени от употреба модели, със стъпала и малки тесни вратички. Въздъхнах и започнах да вадя оборудване – огромна чанта с всичко за всички, дете номер едно, дете номер две, междувременно успях да придумам случайно изпречил се господин да се включи в помагането да набутам кервана във влака, ако е възможно - днес. Качи той чанта; качи дете едно; качи и дете две; аз през това време успях да сгъна количката, да му я подам и в момента, в който дойде и моят ред, влакът изпуфтя, затвори врати и плавно започна да се отдалечава, оставяйки ме, както отбелязах, да подскачам глуповато, крещейки и размахвайки ръце по платформата.
Минута и микроинфаркт по-късно се озовах на гишето, където обясних на младата девойка как ей те тоя те влак, дето току-що замина към центъра, ми отнесе децата. Докато аз разработвах драматични сценарии как – край, тия деца стигнат ли Централна гара, пиши ги разфасовани за органи – младата дама много професионално проведе няколко разговора по телефона и ме уведоми, че:
а) всичко ще бъде наред;
б) транспортната полиция е уведомена и ще се качи във влака 4 спирки по-надолу;
в) в този влак няма комуникационна връзка, но шофьорът на насрещния влак е уведомен и ще сигнализира, ако види децата на някоя от спирките;
г) и всичко, все пак, ще бъде наред.
В някакъв момент на просветление се сетих, че би било добре да се обадя и на бащата на децата, което и направих, докато около мен обществеността се организираше в спасителна операция.
Една възрастна швейцарка си отвори чантата и ми предложи нещо успокоително за нервите, вероятно местния еквивалент на Диазепам; друга жена ми предложи някакви зловонни бонбонки, от които ми изтръпна езика, но пък след това се оригвах на билков чай; от някъде се появи шофьор на такси (турчин) с бутилка минерална вода и готовност да гоним влака.
Диспечерката ни прекъсна, че шофьорът на идващия влак е видял количка с деца, отговарящи на описанието, на перона две спирки по-надолу. Ако мъжът ми не се беше обадил, че ме чака на паркинга зад гарата, вероятно щях да получа и топла супа с пилешко по пекински от съседите азиатци. Късметът ми жестоко проработи, защото в подлеза под гарата се осъществи среща на тристранката - аз, мъжът ми и Човекът от влака, който ми помогна с количката. Той, горкият, запъхтян и накуцващ, ми разказа, че са свалили децата на едикоя си спирка, оставил е две жени да чакат с децата, спрял някаква кола на стоп и ето го, идва да ме води при децата. Добре, каза, че не съм тръгнала нанякъде си.
В колата, Човекът ни разправи как, след като влакът тръгнал, той намерил две жени (испанки), разбрали се криво-ляво те да пазят децата, а той хукнал от вагон на вагон към шофьора. Понеже наскоро бил опериран, не успял да се придвижи толкова бързо - отнело му цяла спирка докато стигне до локомотива и каже на шофьора какъв е идиот. Свалили децата, жените слезли и те да помагат, извадили бисквити, Човекът спрял кола на автостоп, обяснил какво е положението, колата го докарала до нашата гара и ето, сега всички, облекчени, пътуваме към децата. Те били добре, между другото, похапвали бисквити.
Сърдечно благодарих на милите хора, опазили децата ми. Често си мисля как, когато си го прибрах, Карл все още стискаше парченцето ябълка, което му бях дала на гарата, точно преди да започне приключението с влака.
Често си мисля и за всички случайни присъстващи и намесени, които можеха да отминат, да се оправдаят, да са заети. Всички, без изключение и без оглед на произход, националност и език се погрижиха за изгубените във влака дечица и за изплашената им майка. Вечно ще съм благодарна.
Ние, хората сме велика работа. Можем да сме пълни кретени, можем да сме добрата фея от приказките. Въпрос на личен избор.
Едно от най-досадните неща по бебешките колички са чантите и торбите към тях. Те винаги се пречкат, изхлузват се надолу по дръжката, падат, възпрепятстват ви да ходите нормално, въобще – адска гадост.
Една възможност да облекчите страданията си е да сложите по един карабинер-закачалка на дръжката на количката, като този и да закачате чантата на тях.
Правят живота МАЛКО по-приятен - изпитано е лично.
Ако ви предстои да избирате количка и след няколко тура по моловете и около три хиляди разговора с приятелки все още нямате НИКАКВА представа какво ви трябва, ето ви още една подробност, която съвсем да ви замае. Опцията летният кош да се обръща по посока и обратно на посоката на движение (тоест – да гледа напред и към вас), е незаменима, защото:
С течение на времето ще свикнете още от вкъщи да преценявате как да сложите коша, така че да не се налага да го местите в движение навън.
