Захарта, една от най-противоречивите бели субстанции в последните години, е обожавана под различни форми от милиони хора.
Вафли, сладкиши, шоколади - само ги подайте насам!!! Но захарта не спира с тях - далеч по-невероятни храни, като сосове, сандвичи и дори колбаси, също съдържат захар.
Преди да сме се побъркали на тема "захар", ви предлагаме да разберем какви са допустимите количества, които можем да консумираме на ден, кой може да яде повече и кой - по-малко!
Разбира се, ще ни отговаря Lazar Radkov! #силатавтеб
Един по-слабичък и един по-едричък човечец влезли в един бар и единият казал:
“Имам бавен метаболизъм и затова съм голям/а, и затова не мога да сваля”.
Точно толкова научна е връзката между теглото и метаболизма, твърдят нашите приятели от Live to Lift.
Да се оплакваш от метаболизма си и да търсиш вина в него е като да се оплакваш от цвета на кожата си – не можеш да направиш кой знае какво, за да го промениш.
Ако в 9 клас не сте внимавали в час по биология и сте пропуснали уроците какво е метаболизъм, катаболизъм и те братовчеди ли са на онанизма и канибализма, наваксайте сега с тази статия!
Една от често срещаните твърдения е: “Аз имам бърз/бавен метаболизъм и затова … “
… СТОП! BREAK!
Като начало, нека да уточним какво точно означава понятието мeтаболизъм.
Да влезе МетаболизЪма!
Метаболизъм означава обмяна на веществата. Използва се като събирателно понятие за всички биохимични процеси, които протичат в клетките на организмите, за да ги поддържат живи.
Метаболизмът се състои от две части – катаболизъм и анаболизъм
Катаболизмът не е канибализъм, но прилича
Ако канибализмът е разчленяването на член от даден биологичен вид, примерно – хомо сапиенс и консумацията му от членове на същия този биологичен вид, то катаболизъм е събирателно понятие за всички процеси, при които вещества и структури се разграждат до вещества и структури с по-ниско ниво на структурираност и организация.
Или с думи по-прости – когато нещо се раздробява на по-малки парченца – туй е катаболизъм.
В общи линии, основните цели на катаболитните процеси са:
Анаболизмът е складиране на енергия и синтез на разни вещества от малките молекули, които катаболизмът му е надробил: от по-малки градивни единици се изгражда нещо по-голямо и по-сложно, складира се енергия или въпросната се използва за спояване на частите от предната точка.
Да влязат бързият и бавният Метаболизъм
Ако в действителност съществува такова понятие като “бърз метаболизъм”, то човек с такъв метаболизъм се предполага, че трябва да може бързо да качва и бързо да сваля мускули, както и едновременно с това бързо да качва и бързо да сваля мазнини.
Съответно, ако съществува такова нещо като “бавен метаболизъм”, то това би означавало, че такъв човек би трябвало бавно да качва мускули и бавно да качва мазнини, както и едновременно с това бавно да сваля мускули и бавно да сваля мазнини.
Дори да има такива хора, те са по-скоро изключения, защото случаите рядко са толкова еднозначни.
Фактите:
➨ Знаем, че когато имаме по-добра инсулинова чувствителност, захарта е по-вероятно да влезе в мускулните клетки, отколкото в мастните.
➨ Знаем, че инсулиновата чувствителност се влияе от храненето и тренировките ни.
➨ Знаем, че благодарение на родителите си някои хора са предразположени към пълнеене.
➨ Знаем и че с подходяща храна и движение в детска възраст това “предразположение” изчезва.
➨ Знаем, че определени хора надебеляват доста по-трудно, не защото имат еди-какъв-си метаболизъм, а защото съзнателно или не се движат доста повече от другите във всекидневието си (извън спорта и други подобни дейности).
➨ Знаем, че като имаш повече мазнини, е по-лесно да качиш още мазнини.
➨ Знаем, че като си по-чист, е по-лесно да качиш мускули.
➨ Знаем, че колкото повече мускули имаш, толкова по-лесно е свалиш мазнини.
➨ Знаем, че колкото повече мускули имаш, толкова повече енергия изгаряш в покой.
Знаем, че различните хора са раждат с различни предразположености и преминават през различни неща през своя живот!
Колкото и добри гени да имате – ако не работите за собственото си здраве и благоденствие, рано или късно времето и мързелът ще ви настигнат … и няма да ви хареса.
Колкото и “лоши” гени да имате, през колкото и разруха на тялото си да сте минали, независимо какво ви казват хората – винаги може да започнете да се грижите за себе си. Започнете например... днес!
Тази статия е дълга над 3000 думи. За да изпитате удоволствие от нея, е добре живо да се интересувате от хранене и да имате известна представа от изследователски методи и йерархия на научните сведения.
Тази статия не промотира определен начин на хранене. Повечето статии, които ви казват как трябва или как не трябва да се храните, не са добър източник на информация.
Тази статия оспорва съвършенството на нисковъглехидратните диети, налагани в определени кръгове като единственият правилен път към добро здраве и визия.
За инсулина могат да се разкажат много вълнуващи истории, но най-важно за нашите цели е да опознаем светлината, в която (си) го представят поддръжниците на нисковъглехидратното хранене.
Това тълкуване е известно в научната литература като въглехидратно-инсулинова хипотеза (или въглехидратно-инсулинов модел) и най-опростено би могло да се представи по следния начин:
„Приемът на въглехидрати предизвиква отделяне на инсулин, който потиска изгарянето на мазнини. Редовният прием на въглехидрати предизвиква редовно отделяне на инсулин, което ни прави дебели и болни.“
И както една лъжа, повторена сто пъти, става истина, така безконечното предъвкване на настоящата хипотеза ни е накарало да се чувстваме комфортно с нея и на никого не му трепва панкреасът при нейното оповестяване в публичното пространство. А така не трябва.
Инсулинът има пикове и спадове. Независимо какъв дял от менюто ви заемат въглехидратите, можем да предположим, че има периоди от деня, в които не ядете. Това са моментите, в които обвиняемият инсулин спира да упражнява своето действие и тялото съвсем ефективно изгаря мазнини. За целта не е необходимо да правите каквото и да било, достатъчно е единствено да сте здрави.
Макар и инсулинът да е един от основните хормони, регулиращи складирането на мазнини, тялото е оборудвано с механизми, които му позволяват да пълнее дори в негово отсъствие. Ако някой се съмнява в истинността на това твърдение, може да премине на режим от 10 пакетчета масло на ден и след два месеца да се дотъркаля, за да докладва какво се е случило.
Богатите на въглехидрати храни далеч не са единствените провокатори на инсулинова секреция. Белтъчините също имат свойството да стимулират отделянето на инсулин, като се предполага, че главните виновници за този ефект са аминокиселините левцин, изолевцин, валин, треонин и лизин.
По темата с инсулина можете да прочетете много от Джеймс Кригер и Стефан Гиене.
Нисковъглехидратната диета превъзхожда ли останалите хранителни режими и ако да – защо не татуират този факт на челото на дипломираните диетолози?
Употребата на множествено число „нисковъглехидратни диети“ е съвсем преднамерена. Освен че на пазара на „маркови“ режими има един куп взаимноотричащи се НВД, в науката също отсъства единна дефиниция за „нисковъглехидратнаТА диета“. Това може да бъде сериозна пречка пред обективното им разискване.
От една страна, така се освобождава място за шикалкавене от страна на нисковъглехидратните поддръжници, за които всяко неудобно проучване не е тествало „правилната“ НВД.
От друга – имаме сериозна вариация в белтъчния прием при различните НВД протоколи, а протеинът, както ще узнаете, е ключов фактор в битката между диетите. Но за него след малко.
През 2005 година Дансингер et al. сравняват ефекта от 4 популярни диети и заключават, че всички те произвеждат сходен ефект от гледна точка на загуба на тегло и рискови фактори за сърдечносъдови заболявания. Нещо повече: около 50% от хората, на които се пада да спазват двата най-рестриктивни режима (Аткинс – нисковъхлехидратен и Орниш – нискомазнинен), напускат експеримента преждевременно. Онези участници, които се придържат най-стриктно към предписаната си диета, без значение каква е тя, свалят най-голям процент от телесното си тегло. И това откритие не е някаква екзотика.
През 2009 контролирано проучване със случаен подбор на Сакс et al. подлага над 800 души с наднормено тегло на 4 различни диети. Два от режимите са дефинирани като нисковъглехидратни, въпреки че по-крайните привърженици на НВД едва ли биха ги припознали като такива – с 35% и 45% от калориите под формата на въглехидрати.
Независимо от разликите в композицията на изпитаните режими и наличието на два високовъглехидратни протокола (65% и 55% калории от въглехидрати), всички участници се радват на съпоставимо отслабване и подобряване на рисковите фактори за сърдечносъдови заболявания и диабет.
Това кара учените да заключат, че едни и същи благоприятни метаболитни промени са постижими с разнообразие от подходи. Факт, позволяващ адаптиране на диетата към личните и културни предпочитания на диетиращия, за да се гарантира по-добрата ѝ устойчивост във времето.
През 2013 година е публикуван систематичният обзор на У et al., обхващащ интервенциите с цел отслабване и поддържане на постигнатото тегло в дългосрочен план. Изводът от него е повече от красноречив: „…разликата в отслабването е едва 1-2 кг или по-малко, което е от скромно клинично значение. Това означава, че хората с наднормено тегло и затлъстяване са свободни да избират между множество режими въз основа на личните си предпочитания.“
Според един обзор на Шолер и Букхолз от 2005 година, който е достатъчно недвусмислен в заключенията си, преимуществото на нисковъглехидратните режими трябва да се търси не в намаления прием на въглехидрати, а в завишената консумация на протеин.
Последното е причина за по-пълно и трайно засищане и създава предпоставки за по-стриктното и продължително придържане към намаления калориен внос. Трябва да знаете, че само 5% по-голям белтъчен прием при НВД се асоциира с трикратно по-голяма загуба на мазнини.
Сигурно вече се чудите защо съветите за отслабване не гласят „Яж повече протеин!“, а „Яж по-малко въглехидрати!“.
В следващата част ще разберем дали и защо можем да отслабваме, като не консумираме почти никакви въглехидрати, и защо инсулинът е важен?
Получихме това писмо от Елица Сиракова, която е възмутена от поредния случай на дете с диабет, чието здравословно състояние е пренебрегнато, на което се подиграват и което унижават, заради състоянието му. Всичко това се случва в училище и днес тя се опитва да привлече вниманието както на обществото, така и на управляващите към проблема, за да може някой да я чуе, преди да е станало твърде късно за някого.
Елица не се обръща към нас за първи път – вече сме публикували текстовете ѝ Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ и Деца с диабет тормозени в училище, а по темата сме публикували също разказите Защо никой не се страхува от диабета, колкото от рака? на Мирослава Илиева, и Диабет, Майчин дом, раждане и други големи приключения на Галя Василева.
Диабет тип 1 е много сериозно състояние, което, ако не бъде редовно наблюдавано, може да доведе до редица усложнения! Той не е каприз, нито лигавщина! Децата с диабет тип 1 трябва да се научат постоянно да проследяват нивото на кръвната си захар, защото ако то спадне под определен праг, настъпва хипогликемия, която води до загуба на съзнание, кома и, да, дори смърт!
******
УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,
Не знам защо трябва да пиша отново подобно писмо!
5 минути делят едно дете от КОМА, 5 минути, пакетче захар, 2 бонбона, ½ банан. Толкова елементарно!!!
Този път писмото има конкретен адресат:
Уважаеми Учители, г-жо Директор в основно училище „Св. св. Кирил и Методий”, гр. Кюстендил,
За пореден път днес една майка – г-жа Григорова – е ТИЧАЛА до училище, за да СПАСИ детето си.
За пореден път на това дете не са му разрешили да яде по време на час, нито са го пуснали да излезе, когато е усетило признаци на хипогликемия.
За пореден път на тази майка са отказали среща и разговор.
За пореден път са обвинили детето, че симулира.
За пореден път това дете е подигравано и унижавано от съучениците си за това, че е с ДИАБЕТ!
Днес за пореден път една майка на дете с диабет сподели, че не среща никакво разбиране.
Хора, не разбирате ли, никой не е застрахован?!
ТОВА ДЕТЕ Е на 11 години, от 10 години е с диабет, ТОВА ДЕТЕ И ВСИЧКИ ОСТАНЛИ ДЕЦА С ДИАБЕТ В БЪЛГАРИЯ ИМАТ ПРАВО ПО КОНСТИТУЦИЯ ДА ПОСЕЩАВАТ УЧИЛИЩЕ И ДА ПОЛУЧАТ ОБРАЗОВАНИЕ, ДА НЕ БЪДАТ УНИЖАВАНИ!
Уважаеми учители, уважаема госпожо директор, в етичния кодекс публикуван на сайта на училището е описано какви са правата и задълженията на УЧИТЕЛИТЕ, може би няма да е зле, да си припомните какво сте написали там, да обърнете особено внимание на:
1. Училището е място, където се изгражда сплотена училищна общност на ученици, учители и родители. Тази общност постига много повече на принципа на общото действие, като подпомага и допълва личните усилия на всеки.
Глава втора
I.ПОВЕДЕНИЕ И ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО
1. Учителят изпълнява своите задължения в услуга на учениците.
2. Учителят дава личен пример с поведението си.
…..
5. Учителят спазва стриктно своите задължения, определени в ЗПУО, в длъжностната му характеристика, в Правилника за дейността на училището и в Правилника за вътрешния трудов ред, като носи ОТГОВОНОСТ за своите ДЕЙСТВИЯ или БЕЗДЕЙТВИЯ.
…
10. Задължение на учителя е да бъде добронамерен, да проявява безпристрастност, индивидуален подход и уважение към учениците и да създава условия на състезателност между учениците.
...
14. Учителят има решаваща роля за формирането на достойни личности и достойни граждани на обществото, основано на демократичните дейности в България.
15. Чрез обучение и МОРАЛНО възпитание учителят подготвя учениците за бъдещата им активност в гражданското общество.
…
VIII. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УЧИТЕЛИТЕ
4. Учителят е длъжен да:
- зачита правата и достойнството на децата, учениците …
- ОПАЗВА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО на учениците и децата по време на образователно-възпитателния процес и на други дейности, организирани от него или от училището.
Толкова ясно сте го написали.
Толкова хубаво звучи.
Най-старото училище в Кюстендил!
Опитайте поне да разберете как се справя това дете в училище, когато всички възрастни там му обръщат гръб, как се чувства, когато му отказват правото да вземе мерки, за да предотврати хипогликемия. Това дете има нужда от подкрепа и разбиране.
5 минути – измерване на кръвна захар, 2 захарчета, ½ банан. Толкова е лесно. Толкова ненатрапчиво. На кого ще попречи?
Защо в усърдието си да се представим добре, да си свършим работата, забравяме за това, че преди всичко трябва да сме човечни?!
За да не си помислите, че ще пиша само за негативните примери, искам тук да благодаря на учителката на моя син – госпожа Гедикова, учител в СУ “Братя Миладинови“ гр. Пловдив. Да ѝ изкажа най-искрената си признателност за това, че се грижи за нуждите на моето дете, за това, че не му забранява да яде в час, за това, че винаги го пуска до тоалетна или да си измери кръвната захар, за това че го следи и му дава захарче, когато е необходимо, за това че го включва във всички игри и лудории, наравно с останалите деца, за това че го оставя да бъде дете, като всички други.
Иска ми се следващото писмо да е от благодарност към всички достойни учители, които са учители по призвание, не по задължение, повярвайте има много такива, срещаме ги всеки ден, някои са млади и зелени, но с голямо желание, други са опитни и с голям стаж, и все така всеотдайни, като в първия си учебен ден.
Искрено се надявам в тази държава децата да станат приоритет.
Ние, родителите на деца с хронични заболявания, настояваме медицинският персонал в училищата да бъде задължен със закон да се грижи за децата с хронични заболявания и техните нужди, да бъде обучен, да бъде атестиран редовно, да бъде добре платен, да бъде ангажиран.
Недопустимо е в 21 век, в държава от Европейския съюз, стотици семейства да преминават в графа социално слаби, защото няма кой да се грижи за физическото оцеляване на децата в училище, и с това родителите да са принудени да стоят в училището.
Не може едни майки и бащи да тичат по улиците, обезумели от ужас дали ще стигнат навреме, а всичко би могло да е толкова лесно и цивилизовано.
Нека тези семейства не са поредните ЗДРАВНИ ЕМИГРАНТИ.
С уважение,
Елица Сиракова, майка на дете с диабет.
Сашка Григорова, майка на дете с диабет.
Стотици майки и бащи на деца. Деца с диабет в България.
Надявам се това писмо да стигне и до хората, от които в най-голяма степен зависи всичко да се промени към по-добро:
Министерство на образованието и науката
ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Министерството на здравеопазването
Държавна агенция за закрила на детето
Мирослава Илиева ни е изпратила текст, в който ни разказва за една диагноза, която е начин на живот за много хора. В Майко Мила! вече сме дискутирали какво е да имаш дете с диабет - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ, но авторката ни днес задава резонния въпрос - защо никой не се страхува от диабета толкова, колкото и от рака? След като го прочетете, ще разберете, че въпросът ѝ е повече от резонен.
*************************
Когато бях малка, ми се налагаше да влизам в ролята на маникюрист почти всеки път, когато ходих при баба и дядо в Кресна. Всъщност аз си бях личната маникюристка на дядо.
Не за друго, а защото след инсулта, дясната половина на тялото му остана парализирана и въпреки раздвижванията и упражненията, му беше почти невъзможно да извършва толкова прости и на пръв поглед незначителни дейности като рязането на нокти.
Така това обичайно и отбслъкващо за някои хора нещо, се превърна в наш ритуал. Знаех, че отида ли, дядо винаги ще ме попита дали имам време да му изрежа ноктите. Което си беше едно закодирано “Имаш ли малко време за мен?”.
Или пък аз сама поемах инициативата и правех щателна проверка дали е време да заработя още някоя усмивка и благодарности, като окастря израстъците кератин.
Беше мило. Тогава не го осъзнавах напълно, но това беше нашето специално време и моята възможност да се погрижа за него по един малко странен начин.
Нали знаете каква е кожата на възрастните, особено ако като дядо не вършат почти нищо с ръцете си, защото са твърде обездвижени от болестите. Парализираната му ръка беше магически мека, със светла кожа и ужасно твърди, но красиви нокти. Нокти с характер. Набраздени с прави ивици, като нива.
Такива си бяха някои от нашите ритуали, странни, но специални. Баба я разкрасявах, като скубех космите по брадичката ѝ (не се мръщете, нормално е), на другия ми дядо вадех трънчетата от ръцете, а на този дядо режех ноктите.
Какъв по-искрен начин да изразиш обичта към старчетата, чиито гени носиш…
Е, имаше нещо, което така и не приех като израз на нежност. Ноктите на краката въобще не бяха по моята специалност. Там работа имаше само баба. Някак не го чувствах като нещо, което да бих могла да правя без видна погнуса.
Днес обаче… какво ли не бих дала само за да изрежа ноктите на краката на дядо.
На краката, които вече ги няма. Защото ги отрязаха. Вместо аз да му режа ноктите, те му отрязаха краката. Първо единия, а няколко месеца по-късно - и другия.
Вече няма нокти, които да ме е гнус да режа. Защото дядо е един от 500 000 човека с диабет в България. И са верни другари от около 25 години… Най-малко. Едно дълго и не чак толкова щастливо приятелство.
Ако на деденцето в началото не му е пукало особено и е пиел по каса бира на ден, то сега едвам се храни. Контрасти.
И макар толкова години по-късно да е жив, то вече е с ампутирани крака. Постоянно е на легло. Сменя позите от време на време, за да му е с една идея по-малко неудобно или когато се наложи да го водят отново в болница, заради поредното усложнение.
Това е Диабетът. Той е тиха и бавна смърт. Мъчителна. За болния и за околните.
Диабетът не извиква у нас страх, както Ракът. Диабетът е сладка болест. Сладникава. Както когато ядеш шоколад, а малко по-късно усещаш кисел вкус в устата. Нещо такова.
И именно диабетът е надвиснал като заклинание над цялото ми семейство. И виждам пипалата му все по-често. Ако преди години само чувах за него и за възможните последствия, то днес ги виждам.
Не знам какво да правя. Не знам какво повече да кажа. Знам само, че всичко зависи от нас. Не е Божа работа, както често чувам от бабите. Не е съдба, а избор.
Диабетът идва, защото ти си си тръгнал от тялото си. Не си го слушал… не си се грижил за него… мислил си си, че то тези с отрязаните крайници са рядко… не може да ми се случи… или че няма да е толкова зле.
Всички си го мислим. Надяваме се и стискаме палци. Диабетът обаче не е просто някое и друго хапче в повече, нито една игла с инсулин в корема няколко пъти дневно… Не е и забраната да ядеш сладко…
Диабетът е това да видиш смъртта, да я гледаш дълго без да можеш да направиш нищо. Не е миг, а вечност. Диабетната смърт идва бавно и взима част по част. Буквално… От човека, когото обичаш.
Първо беше само 1 пръст на крака… после два… после крака до под коляното… след това и другия.
Кое е следващото? Не искам да знам. Искам си дядо. Цял. Защото с всяка ампутация се отрязва и частица от сърцето ми. Без упойка.
Онзи ден бях на гости в Кресна. И го видях, дядо ми Серафим, като избледняваща снимка. Като тази черно-бялата, която нося в портмонето си. Там е млад, може би на моята възраст, и красив. И няма и догадка за това, което ще се случи.
Не знам колко още пъти ще го видя и каква част от него ще бъде там, прикована за леглото. Знам, че вече ми липсва. Онова пухкаво лице, оплешивялото му теме, песните му и повтарящите се фрази – малкото останали думи, които няколкото инсулта не му изтриха от паметта.
И си представям как с времето снимката в портмонето ми ще избледнее, ще се смачка и съсипе. Както дядо ми сега, който чезне досущ като очертанията на планините след залез. Който се топи като шоколадов бонбон, притиснат между езика и небцето. Но вече не е сладко.
Елица Сиракова е майка на дете с диабет 1, автор е и на текст по темата, който сме публикували в Майко Мила! - Диабет 1 – нежеланият КЪСМЕТ!
Публикуваме нейно отворено писмо-призив към всички нас - представителите на това общество, част от което са и децата с диабет, в което Елица сигнализира за скорошен инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за това, че то иска да яде в час. Детето е ниска кръвна захар и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме в училище, преди детето да изпадне в КОМА. Подобни инциденти, казва Елица, има и в софийски училища.
Призоваваме родителите на деца, които са били жертва на подобно отношение, да ни пишат, за да дадем гласност на случаите и да предотвратим някой по-сериозен и потенциално фатален инцидент с дете.
*****************************
Уважаеми РОДИТЕЛИ на деца без диабет.
Уважаемо ОБЩЕСТВО!
Това писмо е специално за вас.
Първо искам да Ви кажа - никой не е застрахован!
В моето и в още около 4000 семейства (процентът на близки с диабет тип 1 е под 10%), децата са били здрави, кърмени, раждани - по един или друг начин, не са преживели стрес, не са преяли със сладкиши, и въпреки това при нас идва ДИАБЕТ тип 1 – идва за 2-3-5 седмици, незабележим в началото, после започват разни признаци: Жажда! Пият много вода! Пишкат още повече! Големи деца се напикават нощем!
И ако сте пропуснали това, един ден детето започва да спи повече, заспива на масата, на пода, на стола. Изморява се! Ако и това сте пропуснали, идва денят, в който детето заспива и не се събужда, докато не му се сложи система и инсулин в интензивното на някоя болница…
Ако и това пропуснете, детето не се събужда никога повече!
Това е. Децата умират. Умират, ако са дълго време с висока кръвна захар и не се вземат мерки.
След диагнозата следва шокиращата и жестока истина. Вашият живот никога няма да бъде същият. Никога повече няма да сте спокойни, никога повече няма да има минута, в която главата ви да не е заета със сметки, въглехидрати, захар, стойности, и тн.
Всичко това Вие неизбежно научавате по лесния или по трудния начин.
Идва моментът на адаптация, на това детето да се върне в средата си. Да тръгне на училище.
И тук сте ВИЕ, уважаемо ОБЩЕСТВО!
ТУК ВИЕ сте длъжни да сте съпричастни, да се информирате, да сте добронамерени, да преглътнете егото си и да си признаете, че нищо не разбирате, ЗАЩОТО НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН!
ТУК сте ВИЕ, драги УЧИТЕЛИ, които трябва да разберете - детето е същото, НО то трябва да прави някои неща, за да оживее, и тези неща не са прищявка на разглезено хлапе.
ТУК сте ВИЕ, мили РОДИТЕЛИ – да говорите с децата си, да им разкажете за диабета, да ги помолите да са внимателни, да не режат маркучите (200 лв на месец!!!) на помпата (която струва хиляди евро), която спасява живот!
Да не крадат храната на детето, без която то реално може да умре за минути.
Да помагат на децата с диабет тип 1, като играят с тях, като не ги обиждат, като се държат нормално с тях.
При висока кръвна захар детето изпитва силна жажда, това е физиологична потребност - чрез оводняване, тялото се стреми да смъкне кръвната захар. Това води до често уриниране.
ДЕЦАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПУСКАНИ ДО ТОАЛЕТНА!
При ниска кръвна захар, децата усещат и знаят, че трябва да хапнат нещо, често те знаят какво трябва да направят. МОЛЯ ВИ, УМОЛЯВАМ ВИ, уважаеми УЧИТЕЛИ, не пречете на децата да ядат, понякога няма време да излизат или да обясняват, понякога кръвната захар пада рязко.
Понякога 5 минути са решаващи!
5 минути и пакетче захар делят децата от кома.
Ако не желаете на съвестта Ви да тежи един съсипан детски живот, не пречете – прочетете, питайте, научете.
Някои деца с диабет носят сензори - едно нещо, което се „забожда“ в тялото им и стои там постоянно. Това нещо мери постоянно кръвната захар и чрез него, ние – родителите, виждаме какво се случва, и успяваме да предотвратим по-голямата част от страхотиите.
За тази цел децата имат нужда техните телефони да са постоянно с тях, глюкомерите - също. На контролни и изпити - не им ги прибирайте! Нека стоят върху чиновете, на видно място.
Нека родителите да виждаме кръвната им захар, за да можем да реагираме. Нека не се налага да идват линейки!
Това писмо е в резултат на тежък инцидент в плевенско училище, при което учител прави забележка на дете за ядене в час и му забранява да се храни. Детето е ниска кръвна захар, и неориентирано – обичайно състояние при хипогликемия. Майката успява да стигне навреме, преди детето да изпадне в кома.
Това писмо е в резултат на серия инциденти е софийски училища, при които деца режат маркучите на помпа на съученик, а учители го гонят от час, за да не преписва от глюкомера!!!
Това писмо е в резултат на лошо отношение на учители по физическо към много деца с диабет 1, които принуждават родителите да подписват декларации за отказ от час по физическо.
Това писмо е в резултат на неразбирането и нежеланието на медицинските лица в училища и детски градини да се образоват, да преглътнат егото си, да помагат, и да си вършат работата.
Това писмо е в резултат на неразбирането от страна на родителите на „здравите деца“, които разказват, че диабет 1 е заразен, че децата са глупави, че са преяли със сладко и т.н.
За тези родители, които лицемерно се съгласяват да са съпричастни, и при първа възможност удобно забравят за наредбите в училища и детски градини, в които е забранено да се носи торта в училище.
И въпреки всички тези примери има и много положителни! Има родители, които питат и се съобразяват, има учители, които следят и се грижат за децата, има медицински лица, които дават всичко от себе си и се справят отлично!
Благодаря ви от сърце, мили хора, без вас няма да се справим!
Това е. Има още много да се каже и направи, има още много да се свърши.
За тази цел трябва да не сме сами. Имаме нужда от разбиране и подкрепа.
В България няма точна статистика на децата с диабет. Факт е, че бройката се увеличава бързо.
И още нещо... всеки, който си позволи да обяснява на детето ми, че не е нормално и ще умре в мъки, ще се разправя лично с мен и ще ме види в цялата ми прелест. И дано да е добре подготвен!!!
Елица Сиракова, майка.
Ралица Найденова днес е гост на Майко Мила!, за да ни разкаже за нейната борба с килограмите. Тя, досущ като нас и още хиляди хора по тая планета, обича да яде. И е отгледана от баба, която обича деца, които ядат! И все пак някакси се е поддържала в чудна форма докато не дошъл денят, в който... какво? РОДИЛА ДЕТЕ. Както е модерно да се казва - "взЕми тия 15 кила отгоре!". Та сега Ралица ще ни разкаже как се е справила с тях, без да претендира, че нейният начин е единственият работещ. Но не пречи да прочетете и да се мотивирате!
******************************************
Най-трудно е да се откажеш от навиците си. На теория всички искат да са слаби и да не пушат. На практика, както казва Марк Твен: „Най-лесното нещо на света е да откажеш пушенето. Аз самият съм го правил хиляди пъти“.
Отказах цигарите преди 14 години. Един ден спря да ми се пуши (а дърпах по 2 кутии на ден) и така до днес. Едно от най-хубавите неща, които съм правила, е, че спрях да пуша. Няма да разказвам за тази битка сега. Споменавам я, защото беше много по-лека от битката с ножа и вилицата — тя е за цял живот. Не можеш просто така да се откажеш от храненето. Писнало ми е да следя килограмите, да мисля какво, кога и колко да ям, да се грижа за менюто на домочадието… А иначе обичам храната, да я ям и да я приготвям. И да ми е вкусно.
Всяка жена е дебела в собствените си представи. Дори най-слабата. Знаете как е… Винаги има едни 3-4 килограма за сваляне до идеалното тегло. Тези 3-4 килограма изобщо не са интересни. Мисълта ми е за свалянето на много килограми. Не с глад, а с ядене. Защото с глад и баба може. Временно. През по-голямата част от живота си се борим с килограмите, сваляме и качваме. Повече качваме.
Отгледана съм от баба с баници, мекици, палачинки, кускус и пържени филии, обилно поръсени със захар и дебело намазани с домашен конфитюр. Баба беше като всички други баби. Съблюдаваше максимата: „Едно дете е здраво и щастливо, когато е добре охранено“. Не съм от онези фиданки, които се задоволяват с минимално количество храна. Не съм и от онези, чийто метаболизъм се движи със скоростта на светлината.
Единственото ми преимущество е, че съм относително висока и конструкцията ми носи на килограми. Причината да не се търкалям е не толкова че спортувам, колкото че навреме промених отношението си към храната.
Цял живот съм тежала 60 килограма при ръст 175 см. Преди десет години с първата си бременност качих 33 килограма! Не толкова с ядене, колкото с обездвижване. Лежах близо 7 месеца за задържане. Заприличах на кит и бях ужасена от външния си вид.
Коремът ми се движеше два часа пред мен, задникът изоставаше с три. Както пее Силвия Кацарова: „Минавааа, големият кораб минава… “. Мислех, че никога повече няма да изглеждам нормално. 40 дни след раждането се осмелих да се кача за първи път на кантара.
Теглото ми беше минус 18 кг. Свалени от стреса покрай новороденото, заради който редовно забравях да ям. Естествено, не бяха 18 кг мазнини, а най-вече задържани течности. Успокоих се и реших, че останалите ще изчезнат скоро и неусетно. Разбира се, нищо подобно не се случи.
Онези 15 килограма бяха борба всеки ден през следващата година. Побвах какви ли не хранителни извращения — Дюкан, разделно хранене, тотално неядене, само сладолед, само кафе, само мазнини, само протеини, само въглехидрати, само алкохол, фотосинтеза, пълен пост, само сурови плодове и зеленчуци.
Мразя диетите. Всички ги мразят. Започнах да се интересувам от процесите в тялото, от това как реагира то при прием на определени хранителни вещества, как реагира при глад.
Разбрах какво е гликимичен индекс, какво прави инсулинът, за какво е отговорен лептинът, и т.н. И тогава, за първи път през живота си, трайно промених хранителните си навици.
Ограничих тестаците и захарта. И свалих пустите 15 кг (е, останаха един 3-4 пожелателни за сваляне, но за тях няма да говорим). И после започна битката за запазването на това оптимално тегло.
Допреди близо три години, когато забременях отново. Качих само някакви си 8 килограма без бебето. Мислех, че този път ще е лесно. Да, ама не. Две години свалях 8 килограма. Как ги свалях ли… Ами чаках.
22 месеца след раждането чаках килограмите да си отидат сами. На същия принцип както онези 18. Да, ама не. Едно е тялото на 30 и съвсем друго на 40 години.
Викам си - може нещо щитовидната да прави проблем. Проверих. За момента работи добре. Не ядях много, но и не спях. Колко да спиш, като имаш малко дете… Не знаех, че без сън няма отслабване. После се примирих. Закъде ще отслабвам, кво ще му се занимавам, нали вече не съм първа младост, плюс-минус някой друг килограм, чудо голямо!! Ще си остана една щастлива дебела. Скрила съм слабите дънки дълбоко в гардероба, но усещам как ме гледат и ми се подиграват.
И така, само си мечтаех безцелно до дата 26 октомври 2017 г., когато направих квантов скок в главата си и реших, че е време за действие. Край с оправданията и инертността.
Отидох на истински диетолог. Лекар, който цял живот с това се е занимавал. Той ми изготви хранителен режим. И то не с цел отслабване. Режимът е базран на петкратно хранене и спазване на онези прости правила за добра форма, които са написани във всеки женски сайт. Лиших се само от две неща — захарта и глутена. Сега е модерно да се изключи приемът на захар и глутен. И е още по-модерно да се подиграваме на всички, които по една или друга причина са ги отказали.
Простата истина е, че организмът ни няма никаква нужда от рафинираната захар. Но мозъкът има. Добрата новина е, че може да бъде надхитрен. Когато захарта се замени с мазнини, а приемът на въглехидрати се сведе до минимум. И не, от мазнините не се дебелее.
Според последните проучвания за изграждането на нов навик са необходими около 40 дни. 43 дни по-късно за първи път от близо три години насам обувах дънки. Подлите слаби дънки ми ставаха. Тежах с два килограма по-малко отколкото когато забременях. Това беше лесната част от битката. Предстои трудната — килограмите да си останат толкова.
Първата седмица от режима беше меко казано неприятна. Трябва да мислиш кога и какво да ядеш, да го приготвиш, а преди това да го купиш. Досада… После стана рутина. Спрях да го мисля. Истината е, че не ми липсва нищо. Чудесно си живея без захар и без тестени изделия. Те не ми носят удоволствие, само излишни килограми.
И не казвам, че до края на живота си няма да вкуся пица или торта, просто вече знам, че мога да се чувствам добре и без тях. Отношението ми е различно. Моментният отказ и лишенията не са решение. Ако гладуваш с мисълта „ох, само да свърши тая мъка и ще си си хапна хубавичко“, каузата е обречена на провал.
Единствената успешна стратегия е в цялостната и трайна промяна на нагласата към храната и най-вече към нас самите. Килограми се свалят трудно и с постоянство, а 80% от успеха е свързан с начина на хранене. И с лишения, които в даден момент престават да бъдат лишения, защото вече не ти липсват. Ограниченията са ограничения, само ако ги приемеш за такива.
Защо пиша всичко това… Защото искам да ви кажа да не отлагате. Не чакайте да дойде новата година, за да се разделите с онова, което ви тежи. Буквално и преносно. Не се страхувайте да се променяте. Всяка промяна е прераждане… и после ти е по-леко.
В Майко Мила днес пускаме разказа на Елица Сиракова, майка на дете с Диабет тип 1. Оставяме нейните думи да ви въведат в историята, а ние само я прегръщаме от разстояние и ѝ пожелаваме да е силна - и тя, и цялото ѝ семейство!
*************************************
Една поредна късна вечер, докато чаках да видя накъде ще тръгне кръвната захар на сина ми (тя има свойството да си прави каквото си иска), който е на 5 и половина и от 3-годишен е с диабет, си четях разни смешки в МАЙКО МИЛА, и невинно завидях на другите ненаспали се за техния ненаспал се живот, пълен с ангажименти, непланирани обеди, късни срещи, шумни детски рождени дни без броене на хапките и без ужаса от хипогликимията.
Един мой коментар ме сблъска челно с Елисавета! Елисавета, тази симпатична дама, майка и фурия, поиска да знае защо я апострофирам така грубо в този късен час. Пък аз от черна завист. След кратък личен чат стана ясно, че не съм лоша пощръкляла майка перфекционистка, а само искам и аз да си върна необременения, щастлив, хаотично непланиран животец, което, уви, скоро няма да се случи.
Та тя попита искам ли да разкажа на народонаселението от първо лице що е то ДИАБЕТ ТИП 1 (Diabetes mellitus), накратко - Д1, как се установява Diabetes mellitus и как се преживява с това чудо.
И аз казах, че искам.
Предупреждавам - няма да е розово, може да ви се дореве, но това са нещата от живота на хората с диабет. И въпреки това, светлина в тунела има, има и смях , и песни, и танци, и даже чувство за хумор!
Синът ми започна да пие много вода, но той винаги е пиел много вода. Започна да уринира по често, особено след детска градина.
Отслабна малко, но нали беше изкарал тежък бронхит (за първи път на 3 години и половина!).
Все пак живеехме в Минск – мрачно, мъгливо, влажно и студено! Лятото е късо, пада се последния вторник на юли, тогава ритуално се свалят ботушите, за два часа се обуват джапанките, след това джапанките се прибират на видно място, да напомнят за горещото лято, а ти си слагаш шалчето и шапката, и чакаш следващия последен вторник на месец юли.
Ноември месец празнувахме рождени дни с приятели, цяла вечер шумна компания с деца! Песни, танци, торти, палачинки, суфлета… Децата пощуряха, много танцуваха, много вода пиха. Моето - най! Пие – пишка… Нормално.
Дойде понеделник, аз бях решила вече, че с това пишкане сигурно е настинал, ще правим изследвания.
Правим. Много лоши. Нищо в норма. Кръвна захар (КЗ) на гладно – 7.
Детето е на градина, аз чета и се поуплашвам леко, решавам – сгрешени са, ще ги повторим. Отиваме в друга лаборатория. В сряда, рано сутрин, мъж на 3 години и половина дава вена да го тестват. Смел, не плаче! Тогава не подозирах, че иглите ще ни станат всекидневие. Детето отново на градина.
Следобед, звъни ми телефонът.
- Добър ден, вие сте майката на Богомил?
- Да, кажете?
- Спешно отидете на ендокринолог. Резултатите ви са лоши.
- Какво има, колко спешно?
- Утре сутрин – веднага. Детето вероятно е с диабет.
И тук всичко се срива.
Сядам на дивана и не мога да си поема въздух.
17:00 – трябва да стигна до училището на дъщеря ми, и после да взема Боги от градината.
Не мога да дишам. НЕ знам къде се намирам. Вакуум. Сълзи, ужас, гняв, страх, надежда…
ДИАБЕТ!?
Звъня на съпруга ми да се прибере веднага, прекъсвам важна среща. Отиваме заедно да вземем децата. Посивели сме, държим се. Прибираме се, плачем тайно в кухнята, много плачем – само двамата в тих ужас.
На другия ден сме на лекар. Хоспитализация, нови тестове.
Малкият мъж вече е наплашен. Очите са големи и кръгли - защо ме боцкат постоянно?
Имаме късмет! Диабет е! Без усложнения – думите на лекарите. Идваме навреме.
Кръвната захар (КЗ) е само 14! Другите деца на тази възраст стигат до болницата в кома, интензивно отделение, реанимация…
НИЕ СМЕ КЪСМЕТЛИИ!!!
Късметът идва с гръм и трясък, всяка нощ в болницата в 2 и 4 сутринта се взима кръв, всеки ден се слага инсулин. Не веднъж, а цели 4 пъти на ден детето се боде - в корема, краката, ръцете… Всеки ден, на всеки два часа, се боцкат пръстите, за да се провери колко е КЗ, да не е критично ниска или висока.
Всеки ден, трябва да го държим - аз и още една сестра, а третата му слага инсулина.
Всеки ден, в продължение на 1 месец детето ме пита - защо ме бодеш, какво съм ти направил?
Всеки ден, в продължение на цяла година, трябваше да събирам всичкия кураж, сила, храброст, твърдост и самообладание, да слагам инсулин без да се разплача.
Да съм спокойна и усмихната, да обяснявам с ведър глас как машинката в коремчето се е повредила, и за да е здраво и силно детето, трябва да я ремонтираме, и да я заредим с гориво, както тате зарежда колата с гориво. Така и ние, с малките иглички, зареждаме с гориво машинката, за да расте детето здраво и силно.
И то расте, здраво и силно, умно, борбено и отговорно момче.
Моят малък смел мъж.
Който вече не трепва при вида на игли, кръв, инжекции. И да го боли - мълчи, само леко присвива очи. Знае, че трябва!
След първите дни в мъгла с болницата се прибираме вкъщи. Една приятелка, преживявала същото, сподели, че се е чувствала като отвлечена от извънземни.
Сега си давам сметка, че точно така се чувствах и аз. Всичко си беше същото, но толкова далечно и различно. Имаше сковаващ страх. Всички сладки неща и сокове бяха скрити.
Дъщеря ми прие диагнозата още по-тежко. Тя беше на 6 г. Баща ѝ вече ѝ беше обяснил, че Боги вече не може да яде торти и шоколад. А тя страдаше, че никога няма да може да си разделят парче торта, че трябва да го боцкаме по 10-12 пъти на ден, да мерим колко е КЗ, да слагаме инсулин, и той да плаче, да го боли.
Това е минало. Сега е настоящето.
След почти две години с диабет мога да кажа, че с диабет се живее!
Да, липсва тази спонтанност, това необременено щастие и свобода, тези лежерни малки тревоги около децата! Но се живее.
Вече не можем да скокнем сутрин и да хукнем без подготовка към някоя планина, или да отскочим до някой плаж за ден. Всичко се планира - колко инсулин да вземем в резерв, какъв охладител да сложим в термоса, колко резервни писалки, игли, ланцети, ленитчки, зарядни, сензори….каква храна за из път, защото за нас едно задръстване от 5 часа без храна е фатално.
НЕ преувеличавам.
За да разберете какво е диабетът:
Диабетът е състояние, при което всички органи и системи спират да функционират, ако не се внася инсулин. Да, води до смърт. Ако дълго време диабетът остане скрит, настъпва кетоацидоза, отравяне на кръвта, и полиорганна недостатъчност.
Права черта.
Ако се сложи повече инсулин, или има голяма физическа активност (каране на колело повече от 30-60 минути, бясно тичане по двора, каране на ски, разходка из гората, катерене на планини), или не се планира правилно храненето и въглехидратите са прекалено малко за сложеното количество инсулин, или ако има вирусно заболяване особено стомашно-чревни, и не се вземат мерки – допълнително храна, бързи въглехидрати – мед, захар, сок, глюкозни таблетки, се стига до ХИПОГЛИКЕМИЯ – изключително ниски нива на кръвна захар, което води до загуба на съзнание, кома и често - смърт.
Толкова е розово всичко! Живееш си в щастливо неведение и изведнъж – щрак. Няма повече сън, спокойствие. Започваш да смяташ - всеки грам, всяка лъжичка, всяка трошичка имат значение. Всяка минута, в която поръчката в ресторанта се забавя, е от значение. Скоро имаше случай на припаднало момче с диабет, защото не бяха донесли храната навреме. Момчето беше обвинено в какво ли не... Детето просто се беше доверило на обещанията на персонала, и не усетило приближаващото хипо. Добре че е бил с приятелите си, които са успели да извикат линейка и да кажат, че е с диабет.
Какво се случва с децата с диабет?
Те порастват преждевременно, научават са да броят, научават се да смятат, научават се да разпознават цифрите, записани по всякакъв начин, на всякакви устройства.
Научават се да чакат, да чакат да се премери захарта, да се сложи инсулинът, да не ядат, ако КЗ е висока, да ядат веднага, ако е ниска, да не ядат дори много да им се яде.
Научават се, коя храна вдига кръвната захар и с колко.
Научават какво е система за постоянен мониторинг на кръвната захар (ДЕКСКОМ), която се поставя с дълга игла, в която е вкарана една тъничка „жичка“, и една умна, мъничка машинка прави сложни изчисления, но спестява боденето на пръстите и дава спокойствие на мама и тате, за да поспиват по 3-4 часа нощем.
Научават да следят декскома, научават какво е тенденция, колко е ъгъл 45 градуса – така стрелките на декскома обозначават тенденциите за промяна на кръвната захар.
45 градуса надолу, пада бързичко – следи и яж банани!!
45 градуса нагоре, качва се, не яж, започвай да тичаш.
И така, след диабета всичко започва отначало. Учиш се да живееш, ден за ден, стъпка по стъпка. Учиш се кои са ти приятели. Смелите и истинските си остават, веднага те търсят, пишат, питат. Другите – консуматорите, се покриват в миши дупки. Всеки със собствените си извинения, да не те безпокои, не знаел какво да каже, било го страх…
И като заговорих за приятели, изведнъж осъзнаваш какъв късметлия си! Там, в България, се организират една група страхотни майки – мои сестрички!! Майките на набор февруари 09. И не само се организират, ами чудеса правят - за 1 седмица, докато ние сме в болницата, вече са намерили така необходимите писалки за инсулин, глюкагон – нещото, което спасява живот при хипогликемия. И не само това, а успяват да ги доставят, и да ми изпратят два огромни ЛЕГО комплекта за моите две дечица, посред зима… и да ги получим в студения и мрачен БЕЛАРУС.
Пък в студения Минск три други дами, с които съдбата ме срещна случайно, направиха живота ми по-пъстър и шарен, не се изплашиха от диабета, продължиха да ни канят на гости и на рожден ден, децата ни играеха заедно, заедно плакахме и се смяхме! Тези безценни моменти са ми много скъпи!
Всъщност, най-големият ми страх беше, да не се промени характерът на моето слънчево дете, да не се изгуби блясъкът в очите му, да не изчезне смехът.
В началото беше трудно. С всеки изминал ден ставахме по-смели, научавахме повече, разбирахме повече. Страхувахме се по-малко.
Днес моят малък мъж се смее, тича и играе на воля.
Днес той е едно малко жизнерадостно хлапе, което не се страхува от игли, разказва на всички, че е с диабет, и какво е диабетът, може да казва НЕ! Може да яде сладолед, бонбони и шоколад, и сам знае кога и по колко може да хапва.
Днес той е готов за всички предизвикателства на живота, а аз вярвам, че ще се справи.
Днес ние сме недоспали отново, но сме спокойни, защото заем, че можем да се справим.
Знаем, че не сме сами. Знаем, че там има една ГРУПА ЗА РОДИТЕЛИ НА ДЕЦА С ДИАБЕТ ТИП 1, там са хората, минали по този път, които много ми помогнаха да разбера как функционира инсулинът, как се чувствам, как да управлявам диабета, там са хората, с които по цели нощи са ме утешавали, слушали, съветвали!
Там има една група Найтскаут България, и една слънчева, млада дама – Христина Димова, която прокарва новаторските идеи за лечението на диабет в България, тя ни показа Декском, Найтскаут, Xdrip – това са тези модерни технически джаджи и софтуер, с които следим постоянно кръвната захар на детето, и можем лесно да предотвратим всички страшни хипогликемии, дават ни свободата на волното, необезпокоявано детство.
Благодаря от сърце на всички, които са с нас, които ни дават рамо да поплачем, или не се страхуват да излязат с нас да се посмеем.
Въпреки всичко, ние сме тук, живи сме и сме запазили усмивките си!
А така изглежда 1 месец живот с диабет.
300 убождания на пръстите. Това е за всички, които като чуят и си казват – какво толкова?
Ето толкова.
Е, време е отново да открехнем вратата за тази вълшебна тема - кърменето. В Майко Мила! сме пускали вече няколко разказа на тази тема - започнахме с Кърмене, amore mio на Полина Костова, продължихме с текста на Илона Нешкова от акушерски кабинет Зебра - За кърменето и жените , минахме през Възхвално слово за кърменето на Лилия Чернева-Краус и заковахме с Аз не кърмя и не ме е срам от това на Дарина Рангелова. Знаем колко полемики и спорове се водят, когато заговорим за кърмене, но днес имаме един текст, който не би трябвало да внася смут. Това е разказът на Деница Пенева, която много мило и спокойно е обяснила как е успяла, въпреки биологичните пречки и съветите на околните, да кърми близнаците си вече 11 месеца. Публикуваме този текст, защото той може да бъде от помощ и подкрепа на някоя майка, която в момента минава през същите терзания и неволи, през които е минала и Деница. Ето, мили майки, знайте, че нещата винаги се оправят - по един или друг начин. Отдъхнете си и не притеснявайте излишно - както и да храните бебето - с кърма или адаптирано мляко, справяте се супер!
*******************
Когато реших да имам дете и за миг не ми е минавало през ум, че няма да го кърмя. За мен кърменето беше неизменно продължение (при това не по-маловажно) на износването на бебето. Някак в главата ми не съществуваше картина аз да приготвям адаптирано мляко.
Както винаги се случва в моя живот, Господ се беше зарекъл да изпита решителността ми. Оказа се, че си имам ред съпътстващи заболявания, които, видиш ли, са фактор за намаляване на количеството на млякото или за липса на такова изобщо – Синдром на поликистозните ячници и инсулинова резистентност.
За зла беда, инсулинът имал съществена роля в лактацията, като високите нива на инсулина свързвани с инсулиновата резитентност водят до по–малко количество кърма. В допълнение статистиката сочи, че около една трета от жените с поликистозни яйчници не успяват изобщо да кърмят.
Разбира се, това не беше всичко. Новината за планираната ми бременност дойде с елемент на изненада – бебетата са две.
Кърмене ли?? Запознати с въпроса започнаха веднага да ми обясняват: “Какво кърмене, бе, госпожа", те като свикнат на шише (защото те, близнаците, се раждали около 32-33 седмица и стояли по един месец в болница), после няма привикване на гърда. А и “вий да не сте крава”, че да имате мляко за две бебета.
Самата аз на този етап изпитах леко съмнение, че ще успея да кърмя, но попаднах на блога на една близнашка мама, която обяснява колко е лесно да се кърмят близнаци и бързо придобих отново увереност, че ще се справя.
За мое голямо съжаление, трябваше да родя секцио – още един препъникамък по пътя към кърменето, макар и не толкова сериозен, колкото предишните.
Тук вече се заредиха роднини и приятели да ми обяснят как “то със секциото не е като с нормалното раждане” и кърма няма да има. Пък и жените едва изхранвали едно дете, аз съм искала кърма за две да имам. Да не съм млекоцентрала?
Аз кимах мълчаливо и продължавах да не мога да си представя как правя адаптирано мляко за децата си.
След като се родиха децата - в 37-а седмица и без да седят в кувьоз, аз се изправих пред най–голямата пречка – отказваха да сучат. По една или друга причина и двете бебета не проявяваха никакво желание да сучат, независимо колко настоятелна бях. И въпреки сериозната ми осведоменост, аз не се занимах сериозно с изцеждането и на петия ден гъдите ми приличаха на планински релеф.
Тогава се запознах с горещите компреси и Помпата. Тя, помпата, погълна следващите 20 дни от живота ми в последен опит да бъда отказана от кърменето. Впоследствие четох, че има майки, които са цедили по 6 и дори 8 месеца!
Наистина не знам как са успели да го направят. Не знам дали на кърмачката трябва да ѝ бъде издигнат паметник, но всяка майка, на която ѝ се е налагало да изцежда, за да храни детето си с кърма, трябва да има паметник. Помпата, която все още държа до главата си и на която старателно избърсвам праха всяка седмица, е единственото, което помня от първите 20 дни на децата си. Все още, като затворя очи, чувам звука на моторчето и вакуума ѝ.
20 дни прекарах на следния режим. 30 минути опити да навреш зърно в миниатюрна устичка, която, дори и да поеме зърното, просто си седи и не смуче. Като останеш без сили, а бебето - без търпение, даваш шишето с изцедената кърма на едното бебе и с адаптирано мляко - на другото, защото не си успял да изцедиш достатъчно и за двете бебета.
След това врял душ, колкото може по-дълъг, и 40 минути цедене. Когато свършиш с цикъла, ти е останал не повече от час преди да започнеш отначало. И така 8-9 пъти на ден.
На десетия ден от раждането на децата, след като не бях спала повече от 30 минути накуп за целия период и свалях по един килограм на ден, децата все още отказваха да сучат, но вече изцеждах достатъчно мляко и за двамата на почти всички хранения.
В края на втората седмица засука първото бебе, 5-6 дни по-късно - и второто.
И така до ден днешен. Вече са на 11 месеца и все още нямат заместено хранене. За периода, в който ги хранех с адаптирано мляко, аз нито веднъж не приготвих млякото. Просто не можех да си се представя да правя адаптирано мляко. Сега гледам с насмешка на всички пречки и причини да нямам кърма и да не мога да кърмя.
Много момичета, като разберат, че кърмя близнаците си, започват да ми обясняват защо не са успели да кърмят. Не ми дължат обяснение! На никого не дължат обяснение! Всеки има своята история. Моята е тази - когато човек вярва в нещо и прави всичко по силите си, за да го постигне, нещата се случват. И толкова.
