През юни животът на 11 чистачки от южния индийски щат Керала се преобръща за денонощие, след като събират пари за един-единствен билет от лотарията. Съществуването им от години е под санитарния минимум с дневна надница от 250 рупии (5,50 лв.). Докато не осъмват със статут на милионери, удряйки джакпот от 100 милиона рупии (2 161 052 лв.).
Дните на задружната компания минавали в събиране на неразградими отпадъци от домакинствата в Парапанангади в района на Керала. Освен месечните си заплати, които по роден стандарт гонят стойността на чифт дънки, те периодично се изхранвали и с продажба на захвърлена хартия, стъкло и пластмаса за вторични суровини. Парите, разбира се, пак били крайно недостатъчни да вържат двата края на семейния бюджет. Под натиска на сметките и в битка за добро образование за децата си, всяка живеела в безкрайна спирала от кредити и заеми.
Това ги мотивирало от време на време да остъргват портфейлите си и да опитват късмета си в лотарията. Тя е нелегално забавление в повечето щати на Индия, но правителството на Керала – щат известен със социалистически и дори комунистически уклон, има държавна лотария.
„Веднъж спечелихме 1000 рупии“, спомня си Радха, която обикновено купува билет от името на приятелките си. Това лято те инвестирали 250 рупии за участие в Мегамусонната лотария („Мега“ са издания, които се провеждат само по специални поводи като фестивали, национални празници и др.). „Тъга“ е думата, която 72-годишната Кутималу използва, когато Радха събрала последните им пари за билет. Всъщност на нея не ѝ достигали средства, за да се включи. Тогава колежката ѝ Черуманил Бейби склонила да раздели с нея своите 25 рупии и двете дали по 12,50 като личен принос за билета и мечтаната печалба. Единадесетте жени си обещали да делят поравно в случай на какъвто и да е успех.
„Не очаквахме такава голяма сума“, споделя Кутималу пред БиБиСи. Разбрали за победата ден след тегленето, когато една от тях помолила мъжа си да погледне резултатите. „Купуваме билет за Мегалотарията за четвърти път. Числото 4 при нас вече значи „късмет“, категорична е Радха.
„Късметът никога не е бил на моя страна“, казва 62-годишната Бейби. Още не може да повярва, че Вселената им дава зелена светлина за бъдеще. И 100 милиона рупии. Къщата ѝ е пометената от опустошителните наводнения в Керала през 2018 г. Сега тя ще си построи нов дом и ще изплати дълговете си.

Кей Бинду (50 г.) остава вдовица, след като съпругът ѝ умира от бъбречна недостатъчност. Семейството не може да си позволи донор.
„Мъжът ми купуваше лотарийни билети с парите, спестени за диализа“, разказва тя. „Напусна ни, преди да сме завършили строежа на къщата си. Джакпотът ще ми позволи да го направя сама сега.“ Бинду планира да инвестира и в образованието на 15-годишната си дъщеря, за да може на по-късен етап да си намери добра работа.
Лакшми (49 г.) споделя, че в нощта преди тегленето на лотарията семейството ѝ е виждало бъдещето си в задънена улица. Мъжът ѝ не намирал никаква работа като строителен работник заради проливните дъждове в щата. Сега ще вложат своя дял от печалбата в образованието на двете си момичета.
Лийла (56 г.) изгубила съня си от тревоги как ще покрие разходите по операцията на дъщеря си. „Вече бях затънала в заеми заради сватбата ѝ. На практика ипотекирах къщата“, обяснява тя. Колелото на трагедията спряло да се върти, след като чистачките получили чистата сума от 6,3 милиона рупии (около 1,2 милиона лева) след приспаднати данъци.
Извън събирането на отпадъци, жените помагат в изграждането на обществени тоалетни и помещения за изхвърляне на боклук под опеката на Suchitwa Mission – агенцията, оперираща на територията на щата. Ден след животопроменящия джакпот те продължили да действат със задачите си в същия ритъм. „Взехме единодушно решение. Няма да напуснем работата си, защото приятелството ни разцъфна именно край боклука и ни донесе по-добър живот“, казва Лайла.
А ние сме сигурни, че скоро ще има и филм по този сценарий. Не сте забравили „Беднякът милионер“, нали?
Проучване, проведено в Индия, върху повече от половин милион души, които са били изложени на новия коронавирус SARS-CoV-2, посочва, че разпространението на вируса е движено от малък процент заразени хора.
Сред другите открития е фактът, че децата и младите хора се оказват в много по-голяма степен потенциално значими за пренасянето на вируса – особено вътре в семейството – отколкото посочваха предишни проучвания.
Учените от Института по околна среда в Принстън (ИОСП), от Университета Джонс Хопкинс и от Университата на Калифорния - Бъркли, са работи заедно с държавните здравни власти в югоизточна Индия, за да проследят пътя на инфекцията и смъртността при 575 071 души, които са били изложени на 84 965 доказано заразени с COVID-19 човека, посочва уебсайтът на Принстън.
Това е най-голямото изследване на контактни лица, правено някога в света за каквото и да е заболяване.
Водещият учен Раманан Лаксминарян, старши научен изследовател в ИОСП, заявява, че това изследване е първото голямо проучване, което открива до каква голяма степен SARS-CoV-2 зависи от “суперразпространителите” - малък процент от заразеното население, което предава вируса на повече хора.
Учените открили, че 71% от заболелите хора не са заразили никой от контактните си лица, докато едни едва 8% са отговорни за 60% от новите случаи на болестта.
“Проучването ни представлява най-голямата емпирична демонстрация на суперразпространението, с което сме запознати при всяко инфекциозно заболяване”, казва Лаксминарян. “Моментите на свръхразпространение всъщност са правилото, а не изключението, когато говорим за COVID-19, както в Индия, така вероятно и навсякъде, където я има болестта.”
Откритията предлагат разширен поглед над разпространението и смъртността от COVID-19 в страни като Индия, които отчитат над 96 000 смъртни случая.
Учените открили, че в Индия смъртта настъпвала средно на 6 ден от хоспитализация. За сравнение в САЩ тежките хоспитализирани случаи си отивали на 13 ден.
Освен това смъртните случаи в Индия са концентрирани във възрастта 50-64, която е малко по-млада от обявената за рискова група в САЩ 60+.
Сред другите открития е и това, че ограничаването на движението в страната в голям мащаб е намалило значително предаването на коронавируса.
Доказателства са събрани и за това какъв е шансът човек с коронавирус, без оглед на възрастта му, да предаде болестта: 2,6% в общността си и 9% в домакинството.
Учените открили още и че децата и младежите, които са една трета от COVID-19 случаите, са ключов фактор за разпространението на вируса в изследваното население.
“Децата са много ефективни разпространители на вируса в тази среда и това е нещо, което не беше категорично посочено в предишни изследвания”, казва Лаксминарян.
“Открихме, че случаите на заболяването и смъртните случаи са много по-концентрирани в младите хора, отколкото очаквахме, базирано на наблюденията от по-развитите икономически страни.”
Изследването е установило, че има голяма вероятност децата и младежите да се заразят с коронавирус от някой на тяхната възраст. Възможността за заразяване скача от 4,7% при нискорискови контакти до 10,7% при високорискови контакти.
Ние сме това, което ядем. Но как всъщност хранителните ни навици отразяват личността и културата ни? В опит да разберете това, фотографът Грег Сегал пътува по света и снима деца от различни страни, използвайки в сценографията продуктите, с които обикновено се хранят.
Проектът Daily Bread: What Kids Eat Around the World е сниман в продължение на 3 години в 9 държави: САЩ, Индия, Малайзия, Германия, Франция, Италия, Сенегал, Обединените арабски емирства и Бразилия. "Фокусирах се върху децата, защото хранителните навици започват от ранна възраст", казва Грег Сегал пред Bored Panda. Той моли хлапетата да съставят дневник с всичко, което са консумирали в рамките на една седмица, и после включва ястията в снимките. Целта му е да покаже цялата хранителна палитра на едно дете и да провокира родителите да се замислят за режима на своите.
Според него хората не подхождат с достатъчно внимание към това, с което се хранят, защото все по-често не ние сме тези, които приготвяме храната си. Затова в книгата е отделено място на културите, в които е заложено не само готвенето като ценност, но и отглеждането и "улова" на храната от хората.
Кауакани Яуалапити: "Когато сте гладни, просто отивате до реката с мрежата си"

Една от тенденциите, които книгата отразява, е, че децата от големите градове в западния свят се хранят по „зловещо подобни начини“, по думите на фотографа, въпреки че имат съвсем различни хобита и интереси.
И обратното – често най-качествените храни се консумират не от най-богатите, а от най-бедните. „В САЩ семействата с ниски доходи са най-големите потребители на нездравословна храна, защото е евтина. Но в Мумбай една пица струва 13 долара - непосилна сума за повечето хора. Така че много семейства там се хранят с достъпни и здравословни продукти като леща и карфиол.“, казва Сегал.
Анчал Сахани, която яде карфиол и колекционира опаковки от шоколад

Фотографът работи с около 60 деца, 52 от които са включени в книгата, документираща фотопътешествието му. "Започнах да снимам сина си и приятелите му от училище в задния си двор в Алтадена, Калифорния. После реших, че проектът ще има по-голям смисъл, ако се представи разнообразието от хранителни навици на повече места по света. Ако степента на затлъстяване в дадена страна е 25%, имах за цел да отразя това число в моята малка извадка.“
Ето още 7 от прекрасните снимки, включени в книгата на Сегал, представящи деца от всички места, които е посетил.
Мейса обича овесена каша и козе месо, но и хляб със спагети...

Розали може да готви леща с наденица. И да я яде

Берил, която отглежда спанак на терасата си

Юсуф - ирландска кръв в Дубай

Райската градина на Ханк

Андреа, който не иска и да чуе за карфиол

Шницел, без гарнитура от броколи, моля!

Още:
"Не съм се разплакала, защото съм в цикъл – не мога да повярвам, че филм за менструация току-що спечели "Оскар". Това каза през сълзи миналата нощ режисьорката Райка Зехтабчи, получавайки наградата на академията за кратък документален филм.
Отличеният на 91-вите награди "Оскар" Period. End of Sentence разказва историята на група индийки, които се учат как да работят с машина, която произвежда евтини и биоразградими дамски превръзки. Това не само подобрява хигиената, но помага да се преборят табутата около месечния цикъл, които все още са много силни в Индия.

Филмът е сниман в село Хапур край Делхи, където поколения жени не са имали достъп до санитарни продукти, което води до здравни проблеми и отпадане на момичетата от училище. Когато в селото е инсталиран автомат за дамски превръзки, жените се научават да произвеждат и продават свои собствени продукти, наричайки марката си FLY.
Period. End of Sentence е част от проекта The Pad, стартиран от учениците от Oakwood School в Лос Анджелис и тяхната учителка Мелиса Бертон, за която посланието на филма е да се сложи край на възприемането на менструацията като присъда, заради която момичетата в Индия отпадат от училище.
Междувременно обаче стана ясно, че свързаните с менструацията проблеми са на дневен ред и в Англия. BBC съобщи, че до 2020 г. темата ще се преподава в училище. Новината идва след като страдащата от ендометриоза Алис Смит стартира кампания, с която настоява менструалното здраве да бъде включено в английската училищна програма.

23-годишната Алис, която е диагностицирана с хроничното заболяване на 14 г., смята, че по този начин момичетата ще знаят от много по-малки какво е нормално, и какво не е, когато става въпрос за техните менструални периоди. Тя също така споделя, че ендометриозата я е държала далеч от училище и че е лежала в болницата на морфин на всеки две седмици в периода на овулация.
Ендометриозата, която засяга една от 10 жени в Обединеното кралство, причинява хронични болки, умора, проблеми с червата и пикочния мехур и може да доведе до безплодие, пише BBC.
При Алис симптомите се появяват, когато е 12-годишна. "Ако се говореше повече за женския цикъл, вероятно щях да отида на лекар по-рано, вместо да се примирявам с такива ужасяващи периоди, мислейки, че са просто нормални", разказва тя.
След като разбира диагнозата си обаче, не ѝ става по-лесно. "Започнах да чета всякакви неща по темата и разбрах, че това състояние продължава цял живот и няма лек, и ние не знаем каква е причината за него. Четох и блогове на жени, които са загубили работата си или пък браковете им са се разпаднали, заради ендометриозата. Всичко ми изглеждаше като смъртна присъда."
Сега обаче Алис вярва, че момичета, които са диагностицирани с това състояние, не трябва да се чувстват така; че това не е краят на света и те могат да се почувстват по-добре, консултирайки се с подходящите специалисти. Да се включи темата за менструалното здраве в училище е стъпка към по-доброто справяне с подобни проблеми, убедена е още тя.
"Новото поколение ще има речник по темата, който ние никога не сме имали", казва още Алис. Те ще знаят как да опишат неща, които предишните поколения не са описвали, и ще говорят научно и открито за менструацията, вместо тя да остава табу.
Още:
Това е едва началото на една епична история за автентично аюрведично лечение в Индия, чиято пациентка пожела засега да остане анонимна, заради все още колебливото си отношение към ефекта на терапията. Как ѝ се е отразила в крайна сметка ще разберем в следващите епизоди, а сега - ето как минават първите дни от хоспитализацията
Признавам, че мястото, което за някои е Incredible India, за мен никога не е било магнит. Дори вярвах, че човек би се озовал по собствено желание там единствено, ако е много закъсал грешник, който иска да преметне системата - да прескочи няколко нива накуп, защото му е писнало да го връщат на тая грешна земя.
Обаче, когато изтеглиш късата клечка автоимунно заболяване, не в Индия, а и в Бангладеш ще отидеш да чоплиш червеи от калта и да ги поглъщаш веднага - защото топли-топли са най-лечебни.
И ето ме на самолета, пътувайки сам-сама към някакъв зачукан индийски щат, където белобрад шаман обещава с билки и аюрведа похвати да те съчлени обратно в здрав, похватен индивид, обещаващ, за ужас на наследниците, да доживее стотака.
Кацам посред нощ и ме посреща момък, който ми махва да се натоваря в някаква триколка. Макар да не съм първа младост, не съм от глупавите и знам, че тук бял милф се търгува съвсем високо. И ако на возилото не беше изписано името на т.нар. аюрведична клиника, щях да се просна напреко на пътната лента и да откажа да тръгна където и да било, преди лично обаждане от шамана.
Неуверено се настанявам до момчето, като за всеки случай оставям като Фред Флинстоун левия си крак отвън, та ако нещо ме усъмни, веднага да закантя в асфалта и сред следа от искри и мирис на изгорели копита, да се гмурна в спасението на нощта. Пък после да му мисля...
Пътуваме вече 40 минути, сред все по-непрогледна джунгла, пътят се стеснява все повече, палмови листа шибат предното стъкло, чува се вой на койоти... Тъкмо си представям как на огледа за новопристигналата стока се моля на главатаря на бандата да ме разпредели за бяла робиня, а не за донорство, т.нар. превозно средство "тук-тук" спира. Момчето сваля куфара ми и по това разбирам, че сме пристигнали.
Непрогледна тъма засилва убеждението ми, че не харчат ток там, където ще се продава човешко. Момчето затътря куфара в неизвестна посока, а аз неуверено тръгвам след него. Качва го на втори етаж от бог знае какво, отключва и ме настанява в прилична наглед стая. И понеже някак комуникацията ни куца от самото начало, заради факта, че няма и една дума, която да знаем и двамата, просто се оттегля.

Гладна съм, но аз съм така винаги, когато ме е страх. Лягам и стискам очи. По видело, въоръжена с дръжка от метла, подавам едновременно око и ухо навън. Съзирам пъстро облечена жена, на която излайвам международната парола: „Doctor?” Оказва се, че тя е внимавала в час по английски. След среща с местни докторици, щото шаманът бил някъде да бере билки, ми се назначава първа процедура – масаж, който да си призная, ме постресна.
Вкарват ме в тъмно помещение в някакво приземие, в което се помещава гладка маса с улей за изтичане на (телесни?) течности като за клане на прасе. Карат ме да се съблека гола и да легна отгоре. Жената, назначена ми за свещенодействието, отправя една гореща молитва към горен десен ъгъл, и започва да ме посипва с някакъв прашец. Викам си, край, гарнират ме за разядка на вожда...
Следобяд шоупрограмата включва кожен цилиндър върху главата, в който наливат топло олио. Стоиш неподвижно и без приказки с него около час и половина-два. Това било от съществените компоненти на лечението. Или вероятно, понеже тук няма телевизия, индийците се събират в някой ъгъл тайно и започват да се заливат от смях на гаврата с клетите пациенти.
Вече съм огледала околната среда. Току в двора на комплекса от бунгала има кравешки обор, където скромно, но свято обитава кравата Бърбъри. Телето ѝ още не са го кръстили, но по-малко от Гучи нема да е. Научих, че индийците тук работят 26 дни в месеца последователно, после почиват 4 накуп. Явно комай не са толкова ефективни, защото седмиците минават, а всичко успява да си изглежда същото, без особен напредък. То затова, на неуморните индийци им викат японци.

Стигам и до dancing hall. Наричам тази скромна площадка пред централната им сграда така, защото тук е единствената точка с интернет, в която висиш на един крак, за да се свързваш с външния свят. Нещо като в „Черна котка, бял котарак“, където бабата караше внучката да полива телефонния стълб с вода, за да може да чува събеседника...

Ден втори. За сутринта имам назначен масаж с масла и специален масажен чай. Пак в кланицата, но този път първо ми натискат марма точките с някакво масло, после ме къпят с чая. Въпросният чай го гребат от една кофа с голям съд с дупчица отдолу, като струята, пусната отвисоко, ти прави масажа, а в друга кофа през улея се оттича водата.
Самият масаж е приятен и водата е много топла, но масата си е просто твърда пластмаса, та си е бая ръмбесто и неудобно. Добре, че вместо в 8 вечерта, си бях взела хапчетата в 8 сутринта, та ми беше все тая. Хапчетата били за релакс и успокоение. Молят ме повече да не им бъркам реда, но на мен не ми пука, ако ме разбирате.
Ден четвърти от престоя. Бях започнала да се притеснявам, че нещо не е наред - защо, по дяволите, нямам диария, но днес всичко си дойде по местата. На всеки 15 минути експлодирам като фойерверк (но без щастливите усмивки).

Преди кожената шапка, мислех, че любимата ми част от деня е обядът (споменах ли, че ни дават хапчета за апетит)! Сега вече е свалянето на шапката. Седя под навеса с гледка към реката и терапевтката ми разделя косата в сложна прическа. После, с нещо като гъсто лепило с бозав цвят, което мирише доста гадно, маже дебел слой, който препасва главата ми от веждите, през слепоочията, и отзад през средата на тила. На цялата тая красота, оформя цилиндър от (според мен) парче битум. След като добре го залепя за мен, отгоре в получилата се дупка излива поне чаша сгрято олио, което се кандилка вътре при всяко мое движение.
Казва ми да стоя така поне час и 10 минути, и отива при другите да ми се подиграват.
Схващаш се, мирише ти непоносимо и тая пущина по някое време започва да тежи. А още малко след това си почти сигурен, че първото, което ще направиш щом ти го свалят, е да разкъсаш смешната роба, в която са те спретнали, и ще тичаш гол и омазан до компютъра си, от който незабавно ще си купиш билет за връщане.
После те изливат като бокал с главата надолу, и те пускат да се развиваш. Единственото, което ти идва да направиш в този момент, е да се оваляш и в малко пера и да ходиш до селото да те донабият с камъни...

Вечерта заварвам гущер на вратата на банята ми. И на двамата ни става адски неприятно. За капак, не спира да вали, и на мен наистина вече ми минават мисли за връщане. Най-добрата ми приятелка се опитва да ме окуражи да стоя, искала със златен медал да се върна. Викам ѝ, че ако това значи нито веднъж да не се насера в гащите, докато тичам към стаята, сграбчила гъз в шепи, то и бездруго вече съм си за сребърен...
Толкова засега, повече в следващите епизоди.