"Точно когато всичките ми детски мечти сякаш се бяха сбъднали, почти загубих разсъдъка си". Така започва есето на Емилия Кларк “Битката за живота ми” за списание New Yorker.
В него актрисата, която познаваме най-вече с ролята ѝ на Денерис Таргариен в “Игра на тронове“, споделя, че осем години е пазела в тайна своето здравословно състояние. И за пръв път признава, че откакто се снима в култовата поредица на HBO, е претърпяла две животозастрашаващи аневризми и две операции на мозъка.
Мозъчната аневризма e балонообразно разширение на мозъчен кръвоносен съд, чието спукване може да доведе до фатален изход. Признанията на Кларк за заболяването излизат три седмици преди последния осми сезон на сериала, който започва на 15 април.
Актрисата претърпява първата си аневризма на мозъка и животоспасяваща операция малко след приключването на снимките на първия сезон на "Игра на тронове" - през 2011 г. Тогава тя е на 24 години. Втората аневризма е след третия сезон през 2013 г.
След първата операция получава афазия - състояние след мозъчна травма, при което възникват речеви проблеми. "Гледайки към бъдещето, не виждах смисъл да живея", казва по този повод тя. "Аз съм актриса - трябва да знам репликите си наизуст. А дори не помнех името си", добавя Кларк и разказва как след операцията една сестра я попитала как се казва. Но вместо да каже името си, актрисата започва да говори „глупости“, изпадайки в паника.
Преди снимките на втория сезон от поредицата Кларк често се чувства замаяна и отпаднала. "Стоейки в един хотел в Лондон по време на дълги пресконференции, си мислех, че не мога да продължа да мисля или да дишам, още по-малко да се опитвам да бъда приветлива. Между интервютата приемах морфин.", спомня си Кларк. А още след първия снимачен ден на Сезон 2 в Дубровник се срива от изтощение. "Не губех ритъм на снимачната площадка, но ми костваше страшна борба. Сезон 2 беше най-лошият ми. Не знаех какво прави Денерис. Ако трябва да бъда честна, всеки ден, всяка минута си мислех, че ще умра."
През 2013 г. претърпява по-сложна операция с отваряне на черепа и прекарва един месец в болница. Тогава се опитва да преодолее паническите атаки и отчаянието си. "Научена съм никога да не казвам „Не е честно“; да помня, че винаги има някой, който е по-зле от теб. Но, преминавайки през това за втори път, загубих всякаква надежда."
"Оцелях", пише в края на есето си актрисата и споделя, че е в напълно добро здраве сега. Извън професията си, тя се е отдала на своето благотворително начинание "SameYou", чиято цел е да подпомага хора, преживели мозъчна травма и инсулт.
"Толкова съм щастлива да видя края на „Троновете“ и началото на това, което следва след тази приказка", завършва тя.
Емилия Кларк не за първи път прави разтърсващи признания. През 2017 г. тя каза в интервю за списание Rolling Stone, че много често е единствената жена на снимачната площадка и по правило нейните реплики са по-малко от тези на мъжете.
"Може да звучи наивно, но на мен ми се струва, че сякаш се сблъскваме с расизма от миналото, но под друга форма!", каза Кларк. И заяви, че днес все още е важно образите на силни жени, като този на героинята ѝ Денерис Таргариен, да бъдат пресъздавани на екрана.
Още:
Сравнени с плацебото, хомеопатичните лекарства не носят допълнителни ползи за децата с остри инфекции на респираторния тракт, сочи ново проучване, публикувано в Cochrane Database of Systematic Reviews и цитирано от InfectiousDiseaseAdvisor.
В своя анализ авторите сравняват ефикасността на пероралните хомеопатични медикаменти с тази на идентични плацебота или конвенционални терапии за остри респираторни инфекции при деца от 0 до 16 години. (Взети са под внимание и предишни изследвания от множество бази данни, сред които MEDLINE, CENTRAL, Embase, CAMbase, AMED, CINAHL, WHO ICTRP, Британската хомеопатична библиотека и регистрите на ClinicicalTrials.gov.)
В анализа си учените проследяват 8 проучвания, проведени с общо 1562 деца. От тях 4 разглеждат ефективността на хомеопатичните терапии при налични респираторни инфекции, а останалите 4 – превенцията на респираторни проблеми. Авторите на настоящия анализ посочват, че в тези проучвания са открили множество ограничения, включително голям процент отказали се участници, методологични противоречия, селективно докладване, висок риск от субективност.
В крайна сметка анализът им показва, че хомеопатичните терапии, които не са специално пригодени към пациента от практик, са безполезни за превенцията на респираторни заболявания и не повлияват на необходимостта от прием на антибиотици.
Няма и достатъчно убедителни доказателства за ползите от хомеопатичните медикаменти както при краткосрочна, така и при дългосрочна употреба. Липсват обаче и заключения, свързани с неблагоприятните последици от хомеопатията.
Авторите на изследването отбелязват, че дългосрочните данни не демонстрират голяма разлика между успеваемостта на лечението с хомеопатични лекарства и приема на плацебо. Те заключват, че анализираните проучвания не откриват ползи и не подкрепят употребата на хомеопатични медикаменти в борбата с острите респираторни инфекции при деца в клиничната практика.
Статията 11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия, която публикувахме преди две седмици, стана повод за запознанството ни с едно чудесно свръхработещо и успяло момиче, което се свърза с нас, за да ни попита искаме ли да говорим още по-открито за психичните заболявания.
Тъй като смятаме, че е необходимо темата да се обсъжда максимално, за да сме наясно всички – и тези, които страдат, и тези около тях – с какво се сблъскваме, се срещнахме с Виктория Викторова и се запознахме с историята ѝ от първо лице.
На пръсти се броят хората около нея, които знаят, че от 10 години тя се бори с клинична депресия. Понеже с времето Виктория превръща състоянието си в апотеоз на високофункционалната разновидност на депресията, всеки би я описал като пълната противоположност на страдащ от психично заболяване човек.
Тя ръководи собствена маркетинг и ПР агенция (Press Start), която обслужва много клиенти и организира десетки успешни събития и кампании, също така е съосновател на иновативната медийна мрежа ARX и доброволец в социални инициативи. Има стабилна връзка от 4 години, много приятели, сплотено семейство.
Погледнато отстрани Виктория няма нито една причина да не бъде щастлива. И именно заради това не е казала или показала пред почти никого от какво страда. Ако някой външен човек я види в някой от най-тежките ѝ моменти и се наложи да му обясни с какво се бори, винаги я посрещат с възклицания от рода на "А! Я се стегни! Какви са тия пуберски истории!"
В открития разговор с нас тя разказва за всичко, през което е минала и минава, за да разбие стигмата около депресията и за да постави началото на смислена и полезна дискусия по темата за психическите заболявания в България.
- Виктория, от предварителния ни разговор разбрахме, че в социалния ти профил и личните взаимоотношения няма нещо, което би могло да бъде причина за депресия. Има ли все пак компонент, емоционален или физически, влияещ на състоянието ти?
- Точно така – не е нужно да има конкретно травмиращо събитие, за да се отключи клинична депресия. Вярвам, че много от читателите на „Майко Мила!“ ще ме разберат за един компонент, който не смятам за отключващ, но определено е утежняващ ситуацията: аз съм в статистиката на жените с репродуктивни проблеми. Много хора, които не знаят за това, ми създават... напрежение по темата – как така съм на 29 и още не съм родила?! Тези, които знаят, че имам репродуктивни проблеми, псевдо-компетентно говорят, че всичко е възможно, благодарение на инвитро, без да си дават сметка за пътя и трудностите, свързани с тази процедура.
Това вероятно има своето отражение в тежестта на депресията, от която страдам, но е само един малък компонент, тъй като не съм фокусирана в този проблем и депресията ми датира от времената преди да започна да „работя“ за дете.
Извън този фактор за себе си мога да кажа, че винаги всичко ми е вървяло. Бях отлична ученичка и НИКАК не разбирах концепцията за самоубийство. Бях дори крайна в това отношение – как може някой изобщо да стигне до мисълта да сложи край на живота си?
Така че – да, като дете нищо у мен не е давало сигнали, че някога ще стигна дотам да пиша предсмъртни писма.
- Как започна всичко?
- Още преди за завърша гимназия, започнах работа в един от най-големите български всекидневници. Писането ми беше силна страна и въпреки че в обявата, която видях, търсеха студенти, успях да получа работата. Междувременно нямах търпение да завърша училище – и това беше някаква цел. Когато обаче завърших, дойде тежкият момент. С безцелността.
Учех журналистика в Софийски университет и работех в популярна медия – страхотен старт за всеки, който иска да се развива в тази област. На 19 години обаче всичко започна да ми се струва супер безсмислено, нищожно по значимост.
Тогава всъщност започна цялата промяна – емоционална, психическа, физическа, химическа. Имах моменти, в които на път за работа тялото ми плачеше. По това време не знаех какво, по дяволите, е депресия и какво не ми е наред. Защо би трябвало да съм щастлива, а всъщност съм апатична и ако изпитвам емоции, те са гняв, тъга, отчаяние.
Не знаех какво ми се случва, а на този фон ми предстоеше да сключа брак. Сватбата ми беше приказна и все още мога да твърдя, че това е едно от най-хубавите ми преживявания. Оказа се обаче, че няма нещо, което може да надмогне чувството на безсмислие и липса на цел, което бавно те изяжда отвътре.
- Значи близките ти, родителите ти не са знаели какво се случва в теб?
- Това е един от проблемите. Ужасно дълго крих. През годините не им казвах нищо – те имат достатъчно стрес във всекидневието си и не можех и да си помисля да ги притеснявам с моя проблем. Ако усетеха нещо – защото дори за няколко месеца или година да успееш да излезеш от това състояние, то е хронично и се завръща в тотално неподозиран момент – се оправдавах със стрес в работата. Всъщност, доста от хората, които ме познават най-добре, ще разберат за моето състояние от разговора ми с вас.
- Кога се задълбочи болестта и разбра, че трябва да се обърнеш към специалист?
- След като напуснах вестника, участвах в създаването на един от най-големите новинарски сайтове в България. По това време вече давах заето.
Всеки ден си казвах: „Лигло, стегни се, хората си мечтаят за тази работа и за твоя живот.“ Ужасно много се самобичувах, защото не разбирах какво не ми е наред.
Един час преди работа седях вкъщи и плачех, не можех да изляза навън. От друга страна се справях с работата си напълно адекватно. Типично за високофункционалната разновидност на депресията е, че в момента, в който успееш да излезеш и стигнеш в офиса, макар и с все още ниска енергия, успяваш да свършиш работата добре.
После обаче започват моментите, в които се обаждаш в офиса, за да кажеш, че си болен, защото просто не можеш да намериш сили да станеш и да излезеш, не можеш да понесеш мисълта, че ще се наложи да общуваш с хора. В допълнение все по-трудно заспивах, будех се през нощта със стряскания и спазми. Освен осъзнаването, че ако мога да изпитам нещо, то е безкрайно отчаяние, имаше и чисто физически симптоми – сякаш нещо те е натиснало и не ти позволява да станеш.
Започнах и да живея с всекидневната мисъл за самоубийство и стигнах до момент, в който започнах да пиша предсмъртни писма до близките си - бях решила, че ще приключвам вече. Задочно сестра ми ме спаси. Когато стигнах до нейното писмо, си казах, че не мога да направя това, не мога да я оставя.
Единствено съпругът ми знаеше за състоянието ми, но реално хората, които живеят с някого, който страда от депресия, често нямат правилен ход. Това е заболяване, в което близките ти хора могат да са около теб, но се чувстват с вързани ръце в при справянето с проблема.
Така стигнах до решението да отида на психиатър. Той ми постави диагнозата клинична депресия и ми предписа антидепресанти.
- До каква степен ти помогнаха те и съчета ли медикаментите с психотерапия?
До ужасно голяма степен депресията е физически проблем, медицински. В моя случай антидепресантите бяха начин „да избутам“. Те не ме излекуваха, но притъпиха всички усещания до степен, в която да се задържа сред живите, макар да станах още по-апатична и отсъстваща.
Разбира се, няма еднозначен отговор как трябва да се лекува депресията – само с психотерапия или в комбинация с лекарства. Съществуват леки, средно-силни и тежки депресивни епизоди – в първите два може и да успееш да минеш без медикаменти.
Когато обаче си в тежка фаза, всеки грамотен психотерапевт казва, че не може да се справи сам, че е необходимо паралелно лечение, предписано от психиатър, защото няма как да лекуваш само с терапия човек в тежка криза. Например, ако имаш панически атаки, фобии, мисли за самоубийство, психиатърът трябва да овладее това състояние, да стабилизира химикалите в мозъка. Да те докара до някакво рационално мислене, за да може терапевтът да има основа, някаква емоционална равнина, психическа и хормонална, на която да стъпи и да започне психотерапията.
Мисля че е много важно да се каже и това, че не можеш просто да отидеш на психотерапия и да очакваш, че проблемът ще се реши с няколко сеанса. Трябва да намериш правилния психотерапевт, който да е специализирал в подходяща за теб школа, да има релевантните за твоя случай подход и методи, да си допаднете на чисто човешко ниво. Защото когато направиш стъпка към психотерапията и не знаеш, че е нормално да смениш няколко специалисти, си казваш „ужас, дори това не ми помага“ и изпадаш в още по-голямо, абсолютно отчаяние.
- Какво би посъветвала хората, които търсят терапевт?
- Бих препоръчала да пробват различни терапевти, които работят по методиката на различни школи - в зависимост от това какво е отключило депресията, колко е продължителна и редица други компоненти. Хубаво е също така терапевтът да не се придържа само към своята школа, а да използва похвати и от други.
Лично за себе си открих, че ми помага когнитивно-поведенческата терапия, защото тя работи по много практически методи, попълват се таблици и по тях започва да се „дълбае“ и да се провежда лечението. Има и едно направление от Гещалт терапия, която според мен е страхотна - то се занимава със сънищата. Не става дума за това да се търси символиката на сън, в който носиш бяло например. Терапевтът те кара да влезеш в съня и да говориш от името на тотално неочаквани герои: хора и предмети от съня. На повърхността излизат неочаквано точни изводи.
Вече няколко години ходя на терапия, по време на които депресивните епизоди се завръщаха и продължават да се завръщат. Междувременно състоянието високофункционална депресия, в което работиш и общуваш, е съпътствано с постоянна тревожност.
Прибирам се и няма какво толкова важно да правя, но се оглеждам какво да свърша. Дори да гледам сериал, не мога просто да гледам сериал – мия чинии, попълвам някаква таблица през това време. Не можеш да се отпуснеш, будиш се с идеята, че докато спиш, си губиш времето и изобщо не изпълняваш никаква мисия на този свят.
Тъй като обаче междувременно завърших курс по психотерапия и достатъчно добре познавам състоянието си, мога да го овладявам, да предвиждам кризите.
- Какво конкретно ти помага?
- Пет години след началото на моята депресия установих, че едно нещо много ми помага. Драстичната и рязка промяна.
За първи път го осъзнах, когато един ден не издържах на работата, която чувствах, че ме изцежда. Изпаднах в поредна криза и пълно отчаяние, и просто станах, и си тръгнах. В момента, в който излязох, изпитах нещо непознато до този момент - да плача от някакво облекчение и щастие. Изпитах това, въпреки че моментът не беше подходящ: точно тогава съпругът ми беше безработен, което дотогава ме държеше на въпросната работа и задълбочаваше състоянието, с което вече знаех, че се боря.
За щастие, както и очаквах, почти веднага си намерих работа като копирайтър в една софтуерна компания, мъжът ми също си намери хубава работа и няколко месеца се чувствах добре. Изглеждаше като че ли нещата започват да се нареждат. Но открих, че проблемът ми не е толкова в конкретното работно място, а в липсата на цел и значимост.
Отново започнах да изпитвам същата рутина, апатия, трудно излизах от вкъщи за офиса, а във въпросния офис непрекъснато стоях със слушалки и не исках да говоря с никого. Всичко се върна с пълна сила.
Тогава дойде още по-голяма промяна. Със съпруга ми, с когото и до ден днешен имаме прекрасни отношения, работим заедно и се подкрепяме, вече се задълбочаваха някои от отколешните ни проблеми и започнах да мисля за раздяла. Моментът съвпадна с поредната ми нова работа в маркетинг отдела на голяма компания за игри, където срещнах нов човек – сегашния ми партньор.
Това задейства всички онези хормони и химикали, които са дефицит при хората с депресия, тръпката от срещата с нов човек замени депресията с нормални емоции. Те пак бяха крайни, защото когато бях с новия си партньор, сякаш бях на седмото небе, а когато мислех за трудностите пред (вече) бившия си съпруг, не можех да спра да плача. Но изпитвах нещо – и това ми доставяше някаква странна форма на спокойствие.
- Сега в какъв период си?
- Отново изненада за всички около мен: в много тежък.
Както казах, с всички сили се опитвам да се вдигам на крака. Преди две години осъзнах, че има незаета ниша – маркетингови услуги за бизнеса с компютърни игри – и реших да обуча екип и да създам своя агенция. Това пак беше тръпка и начин да продължа напред. Агенцията се развива много добре, междувременно съм част от още много интересни и новаторски проекти.
Но винаги идва моментът със смисъла на живота – моят най-голям враг. Осъзнах, че функционирам, благодарение на цели. Няма ли ги, това ме убива.
И когато го кажа на хора, които никога не са се сблъсквали с този или какъвто и да е двигател на депресията, усещам, че за повечето тя е някакво митично създание. „Постави си за цел да отидеш на екскурзия в Тайланд“, казват ми. Само че то не става така. Не ме е страх, че няма да извървя дългия път до някоя магична дестинация. Страх ме е от посредствеността и незначителността.
Бива ме в много неща, но смятам, че не съм достатъчно добра в едно конкретно нещо; че нямам призвание.
Имам пример до себе си – смятам сестра си Йоана Викторова-Drawly за гениална художничка, за човек с призвание и мисия, каквито аз не откривам у себе си.
- Защо реши да споделиш всичко това с аудиторията на Майко Мила!?
- Всички сме чували изказването „Какви са тия глупости - младо, хубаво, успешно момиче, ще страда от депресия“. Все едно това заболяване директно те вкарва в графата „грозен и стар“. Хората все още са невежи по отношение на това, че дори привидно да няма от какво да се оплакваш или страдаш, изведнъж си склонен на самоуийствени мисли, криейки депресията от близките си и от себе си.
Това е и един от поводите да реша да говоря открито за депресията. В момента съм силно мотивирана да инициирам промени, свързани с осведомеността и осъзнатостта за психическите разстройства като цяло.
Колкото и привлекателен и успешен да изглежда животът ми външно, колкото и заета да съм в работата си, а и колкото още по-заета умишлено да се държа, това, което истински ме пали, установих, е идеята какво мога да направя, за да помогна на хората, които страдат от заболявания като моето.
Искам да говоря за това, защото около мен все повече изникват хора, които осъзнават проблема си, но не искат да признаят от страх „какво ще кажат другите“. Защото прикриването на проблема те избутва до абсолютната граница на изтощение и изведнъж се блъскаш в стена. Тогава и физически, и психически нямаш сили да се изправиш.
Или пък намираш енергия, но не продължаваш да разбираш радостта, която хората около теб изпитват – от гледката, от слънцето, от партито. Все едно целият свят е поканен на някакво парти, за което ти нямаш пропуск.
Иска ми се всички, които изпитваме същото, да сме поканени на това парти.
И апелът ми е да обръщаме внимание на психичното си здраве със сериозността, с която ходим на всякакви други профилактични прегледи. Ако усещате, че симптомите са налице, вземете мерки на момента. Когато посещението на психиатър стане наложително, вече може да е и твърде късно.
И последно: клиничната депресия не е срамно нещо. Тя е заболяване като всяко друго и докато не покажем реалните мащаби, които има, тя ще продължава да нараства в епидемия. В най-тихия масов убиец.
По мои впечатления всеки ще се изненада колко много от заобикалящите го хора всъщност крият за това или подобно състояние. Но заедно бихме могли да се справим.
Специалисти от 12 болници в София, Пловдив, Варна, Плевен и Стара Загора ще провеждат безплатна масова профилактика срещу рака на гърдата през целия октомври.
Заболяването е лечимо, стига да се диагностицира навреме, затова организаторите на кампанията - САГБАЛ "Света София", в партньорство със Столична община и Фондация "Една от 8", се стремят информацията за прегледите да стигне до максимално много жени.
През 2030 г. ракът, и най-често този на гърдата, ще е причина за смъртта на около 5.5 млн. жени, особено в по-бедните европейски страни. Новодиагностицираните с рак на гърдата жени в България всяка година са над 3000.
Надяваме се, че поне веднъж досега сте преглеждали сами гърдите си за бучка или сте се преглеждала при мамолог. Редовният мамологичен преглед отдавна е част и от допълнителното здравно осигуряване, което много работодатели предлагат на служителките си.
Лесно е дори в домашни условия да проверявате гърдите си за бучки. Правете това редовно, защото вие познавате най-добре гърдите си, размера им, формата, цвета и усещането за плътност. Ако нещо се е променило, вие сте първата, която ще може да усети разликата.
Ако при редовния домашен преглед установите, че нещо е различно, или пък напипате бучка, обсъдете това с мамолог, дори да не сте сигурна, а просто да ви се струва, че нещо не е наред или се е променило. Имайте предвид, че бучката не е единственият признак за възможно заболяване – бучката само показва, че нещо се е случило, но може да няма нищо общо с рак на гърдата.
Помислете и за тези фактори, които може да показват по-висок риск от рак на гърдата.
Ако майка ви, баба ви, сестра ви или дъщеря ви са диагностицирани с рак, особено ако е рак на гърдата, рискът и вие да се разболеете е почти двоен. Ако две от роднините ви имат рак на гърдата, е пет пъти по-вероятно това да засегне и вас. Говорете с мамолог какви тестове могат да ви бъдат направени за ранна диагностика или изследване на вероятността да развиете рак на гърдата.
Според Фондацията Susan B. Komen (най-голямата и най-добре финансирана организация за рак на гърдата в САЩ), „възрастта е доказан рисков фактор за рака на гърдата“. Жените под 40 г. е по-малко вероятно да се разболеят, отколкото жените над 70 г. Средната възраст на жени, болни от рак на гърдата е, 62 години, въпреки че това зависи от етноса и националността.
Жените с рак на гърдата получават много повече внимание, отколкото жертвите на тази болест от мъжки пол. При мъжете рискът от рак на гърдата е около 1% (за сравнение при жените рискът от рак на гърдата е приблизително една на всеки 8 жени да бъдат засегнати), което означава, че мъжете може дълго време да не разберат, че са болни и да не потърсят медицинска помощ.
По-плътните гърди имат по-малко мастна тъкан и повече немаслена тъкан в сравнение с гърдите, които не са толкова плътни. Плътните гърди имат повече жлезиста тъкан, която произвежда кърмата, и опорна структурна тъкан (наречена строма), която се състои от съединителна тъкан, кръвоносни, лимфни съдове и нерви и осигурява опора на жлезата. Плътността на гърдите често се унаследява, така че ако майка ви има по-висока плътност на гърдите, вероятно и вашите гърди са подобни. Плътността на гърдите се измерва най-често чрез мамограф. Жените с по-висока плътност на гърдите са шест пъти по-заплашени от развитие на рак на гърдата.
Ако първата ви менструация е дошла, когато сте била на 12 години, рискът от рак на гърдата е по-висок. Това е така, защото менструалният цикъл и развитието на гърдите вървят ръка за ръка, което означава, че ако гърдите ви са се развили по-рано, те вече са имали досег до различни хормони, както и с химически козметични продукти, които влияят на хормоните. По-дългото излагане на хормонално действие може да повиши риска от заболяването.
Противозачатъчните хапчета обикновено съдържат синтетично извлечен естроген и прогестерон, които променят естествената хормонална среда на жената, което може да отключи образуването на раково заболяване. Добрата новина е, че рискът е маловажен и временен и хормомалните нива се саморегулират до естествено ниво до пет години след последния прием на противозачатъчни средства. Имайте предвид, обаче, че противозачатъчните медикаменти могат да намалят или предотвратят други форми на рак, заради което е добре да обсъдите с гинеколога си плюсовете и минусите.
Американският институт за изследване на рака са публикували изследване, направено след анализ на данните на 12 милиона жени, което доказало, че дори и една чаша вино на ден или друг алкохол увеличава риска от рак на гърдата. Става дума за увеличен риск от 5% от рак на гърдата в пременопаузата и с 9% след менопаузата.
Жените, които раждат и кърмят, са в по-нисък риск от рак на гърдата в сравнение с жени, които не са раждали и кърмили. Това се обяснява с бременността и лактацията, които прекъсват овулацията и обичайното производство на хормони, което пък от своя страна намалява риска от заболяването.
Фондацията Susan B. Komen твърди, че жените, които стават биологични майки под 35 години, "се ползват от протективните ползи от бременността", за разлика от жените, които раждат на по-късна възраст. Клетките на гърдата растат по-бързо по време на бременността и ако има "генетично увреждане в клетките на гърдата, те се копират и умножават заедно с растежа на клетката", тъй като генетичните увреждания се влошават с възрастта.
Към 50-тата годишнина на жената, яйчниците ѝ спират да произвеждат яйцеклетки. Повишеният риск от рак на гърдата отново се асоциира с по-дългото производство на хормона естроген, пише Cancer.net.
Списание Time публикува статия, според която над 100 изследвания показват, че „най-активните жени са с 25% по-малък шанс да развият рак на гърдата, отколкото "най-малко активните жени". По-ниските нива на мазнини в тялото, което отчасти се регулира и чрез физически упражнения, е от решаващо значение за предотвратяване на рака на гърдата, тъй като мастната тъкан "е основният източник на хормони", а те са основен фактор при развитието на болестта.
Информация за профилактични прегледи се очаква в следващите дни. Засега има подробности единствено за Разград.
За 14-та поредна година Федерацията на жените и Диагностично-консултативния център в Разград организират кампания за профилактични прегледи за рак на гърдата. Това съобщиха председателят на организацията Любка Стоянова и управителят на поликлиниката д-р Николай Денев.
Записването започна в края на миналата седмица и се извършва всеки работен ден, от 14 до 18 часа, на касата на Easy Pay в развлекателен комплекс „Синема“, който се намира в западната част на бившето кино „Димитър Благоев“.
Прегледите ще се проведат от 26 до 29 октомври в 31-ви и 33-ти кабинет в сградата на ДКЦ. Профилактиката ще бъде съпроводена с ехографски изследвания, извършвани от специалистите по образна диагностика д-р Миткова и д-р Димитрова от ДКЦ№4 „Света Екатерина“ във Варна.
Цената на прегледа е 10 лева.
