В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Parkс две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Пишете ни и нека всичко е любов, че аман от други работи!
Следва историята на нашата читателка Моника Кулчева, която знае, че извървеният заедно живот е по-цветен. И още какво... Вижте в нейната любовна история.
Какво е любовта? Относителна дума, носеща различно послание за всеки. Любовта за теб може да се изрази в чашата топло кафе сутрин, обувките от мола, в които се влюбихте „от пръв поглед“ или пък разходката сутринта, в която разпредели деня.
Моята най-голяма любов, моята най-голяма радост в живота трудно може да се опише с думи. Защо ли? Винаги съм се чудила дали някой може да обясни неповторимите неща в живота си. Когато попиташ някого за тези събития или хора, думите се губят. Отиват там някъде в съзнанието на човек и излизат спомени и картини като късометражен филм.
Моята най-голяма любов често забравя да ме събуди сутрин с целувка, но никога не забравя да се скара за 10-те аларми, които са го събудили, преди даже аз да съм ги чула.
Моята най-голяма любов не обича много да говори, но притежава таланта дори с поглед да знам, че е разбрал.
Моята най-голяма любов обича да намира кусури на всичко, за да може да ме мотивира да се изкачвам все повече по стълбичката на живота. Той знае, че всичко в живота се постига с много усилия и труд, за да може после да се насладиш на резултатите. Той не е перфектен, нито аз, но животът е такъв.
Животът ни срещна не много отдавна, но в правилния момент – в момент на чиста разруха. Всеки човек има в живота си поне един такъв момент, когато е загубил своята мисия; когато е изгубил правата посока в деня или в живота си.
Отговорът е сложен. Дали обичам повече него или живота, който ми даде възможност да споделя всичко с него?
Обичам него, без да се замисля, защото той има две кафеви очи, които са огледало на всичките ми мечти. Обичам него, защото носи радостта в моите дни. Обичам него, защото животът, извървян заедно е по-цветен. Обичам него, защото той ме научи да обичам, а след него аз обичам да обичам.
С думи едва ли може, но ето че се опитвам. Две блестящи кафеви очи, носещи вълнението на следващия ден и причината да знаеш защо си тук и сега. Той е усещане, радост, мир, любов и топлина. Той е по-добрата частица от мен, той ме прави цяла, по-добра. Той е любов, светлина и напомняне, че няма вечни неща и трябва да ги оценяваме, докато са тук и сега.
Любовта е тази,която може да направи невъзможното възможно. Избирам него вчера, днес, утре и за цял живот.
Дора Габе е изключителна българска поетеса и писателка, оставила вечен отпечатък в националната ни литература. Тя е част от българския елит през 19-ти век и е толкова магнетична, че до ден-днешен всички говорят за нея и необикновената ѝ съдба. Дора Габе оставя зад себе си не само много ценно творчество, но и изключително интересни истории за живота си.
Изидора, както е истинското име на поетесата Дора Габе, идва от семейство на руски евреи. Баща ѝ Пейсах или Петър Габе е човек с демократични разбирания, заради което е принуден да напусне Русия през 1884 година, търсейки убежище в България. Идва от рода на левитите, а фамилията му е изпълнена с учители равини – хора с чисто духовни интереси. Екатерина Самойловна Дуел е майката на Дора Габе. Тя пък е дъщеря на богат търговец на зърнени храни и собственик на фабрика за спирт. Двамата се женят през 1881 година.
Интересното е, че е спорна не само датата, но и годината на раждане на Дора Габе. Някои твърдят, че тя е родена през 1883 година, други – на 11 юли 1886 година, а трети – на 5 юли 1886 година. Според някои исторически източници рожденият ѝ ден е на 16 август 1888 година. Авторитетното издание на Българската академия на науките „Енциклопедия България“ посочва нова рождена дата – 28 август 1888 година. През 80-те години на ХХ век се налага мнението, че Дора Габе е родена на 24 август 1888 година.
Поетесата завършва гимназия в гр. Варна, а след това записва естествени науки в Софийския университет. По-късно следва и френска филология, както в Женева, така и в Гренобъл. Така Дора се изгражда като будна и еманципирана девойка, която трудно се подчинява на нормите и иска да живее свободно.
Йордан Йовков е приятел на брат ѝ и се влюбва силно в нея, но присъщата му стеснителност му пречи да признае чувствата си.
Пейо Яворов също изпитвал силни чувства към нея, които всъщност са били споделени. Той дори редактира и дописва някои от първите ѝ стихове, а самата Дора Габе твърди, че той е написал „Две хубави очи“ за нея. Девическата ѝ незрялост обаче е била и причината той да замине за чужбина и двамата да не бъдат заедно. Яворов преживява всичко това много тежко.
Боян Пенев се запознава с поетесата на среща, която тя си уговаря с Яворов. Той идва по-рано от него и успява да направи впечатление на Дора, което Яворов не му прощава никога. Боян е доцент в университета, предлага ѝ брак и не се отказва дори когато става ясно, че булката трябва да се прекръсти в православната вяра, за да получат благословията на Църквата. Съвместният им живот е сложен и изпълнен с болка и изневери, а до развод така и не се стига заради смъртта на Боян Пенев.
Йордан Стубел пък е посветил първата си стихосбирка на Дора Габе и дори ѝ е признал, че ще бъде истински щастлив едва когато се ожени за нея. Тя обаче заявява, че единственият мъж, с когото иска да бъде, е дипломатът Александър Ликов.
Поетесата Елисавета Багряна и Дора Габе са били близки приятелки, но в същото време и съпернички в любовта, като успяват да се забъркат се в не един и два любовни триъгълника. Докато Дора Габе е била омъжена за Боян Пенев, Елисавета Багряна е имала връзка с него. По-късно, след като двете се помирили и когато Дора Габе е била сгодена за дипломата Александър Ликов, Елисавета Багряна тайно се омъжва за него.
Говори се също така, че двете приятелки са спорили и за сърцето на Витезслав Незвал. Незвал пишел трогателни писма до Дора и се кълнял, че заедно с тях ѝ изпраща и „доверчивото си сърце“.
Вазов, вече възрастен, също с удоволствие я посещавал, разговарял с нея, чакал я да му отиде на гости в деня на смъртта си.
Въпреки слуховете за скандали и изневери големият учен внася в живота ѝ широки интереси, страстна любов към сериозната музика, към изобразителното изкуство, досег до световната култура, изключително благодатна среда от писатели, поети, университетски преподаватели, преводачи. Внася и много болка. Двамата се събират и разделят няколко пъти. Всъщност се оказва, че той ѝ е изневерявал и дори има извънбрачно дете от своята любовница, но се твърди, че нейната толерантност най-вероятно е допуснала всичко това.
След години Дора ще признае част от грешките си и ще посъветва жените следното: „Да не крием нищо от мъжете ли? Не смятам, че трябва да се разкриваме изцяло. Защо ли? Защото скоро ще се изчерпим и ще им станем скучни. Особено жени, които непрекъснато дърдорят и уморяват мъжа, завърнал се вкъщи уморен. Трябва да остане в душевността на жената нещо неразкрито от мъжа – нещо в характера ѝ, нещо в мнението ѝ за някоя негова проява. Да знаем кога да премълчим, за да оставим мъжа сам да разкрие неправилността или грозотата на своята постъпка“.
В крайна сметка Дора Габе надживява всички свои мъже и любови. И остава в историята не само като голяма поетеса, но и като обожавана жена.
Една майка признава пред Scary Mommy, че би изживяла живота си по друг начин, и споделя какви са нейните причини да изпитва съжаление, че е родила две деца. Текстът е искрен, болезнен и показва, че монетата винаги има две страни.
Отне ми доста време, за да осъзная и приема този факт. Но аз съжалявам, че имам деца.
Майка съм на две момчета. Които са все още малки. Непослушни, шумни и изпълнени с радост момчета.
Знам, че в момента си казвате, че съм „ужасен и егоистичен човек“. Именно чувството за вина, което имах, ме караше дълго време да отричам фактите. Идеята, че някой ден трябва да стана майка, ми се втълпяваше още от дете. И точно този конфликт между факта, че обичам децата си безкрайно, и факта, че ми се иска да нямах никакви деца, разкъсваше душата ми всеки ден.
След като наскоро прочетох резултатите от изследване, разкриващо различията в консултирането във връзка с желанието за стерилизация на мъже и жени, едно от открития ми беше, че на жените често се казва, че ще съжаляват, ако нямат деца.
Жените без деца биват наричани „егоистични, безплодни, самотни, стари моми“. Списъкът е дълъг. Ако една жена е неомъжена и няма деца, то веднага се смята, че има нещо сбъркано в нея. Чудим се какво ѝ има? Не е ли самотна? Не тиктака ли биологичният ѝ часовник?
А ако една жена влезе в лекарски кабинет и пожелае стерилизация, докторите веднага започват да я разубеждават. Ще ѝ бъдат предложени десетки начини да предотврати бременност, но не и да бъде сложен окончателен край на репродуктивните ѝ способности. И отново ѝ се натяква, че един ден може да съжалява за решението си.
Нито един доктор не ти казва, че можеш да съжаляваш, че си родила. Но е възможно – заради здравословни, психически, емоционални или финансови причини. Отглеждането на дете е скъпо начинание. С деца се пътува трудно, почива се трудно, връзката с партньора ти също става по-трудна. Та те дори затрудняват ходенето до супермаркета!
Съпругът ми се бори с тревожност и депресия, които стават по-тежки и заради трудното общуване с децата ни. Не помня кога беше последният път, в който излязохме заедно навън и разходката ни не приключи със сълзи и крясъци. Не ходим заедно на кино, не пазаруваме заедно, не правим нищо заедно. С мъжа ми бяхме на романтична вечеря за последно преди 8 години.
Прекарала съм часове, говорейки по телефона с учители и директори, които се оплакват от поведението на децата ми в училище. Прекарала съм часове в спешното и в лекарски кабинети заради болести и хапчета.
Но в секундата, в която спомена, че се давя в това майчинство, хората бързат да ме осъдят.
„Още са малки, това ще премине.“
„Просто трябва да ги прегръщаш по-често.“
„Бъди по-търпелива.“
„Ще ходите на почивки, когато пораснат.“
Родих ги млада. Омъжих се млада. Изпуснах толкова от 20-те си години, защото бях омъжена или бременна! Така и не успяхме да пътуваме някъде в чужбина. Не завърших висшето си образование до 30-годишна възраст.
Майки, няма нищо лошо в това да съжалявате, че имате деца. Никой не ни каза, че можем да съжаляваме, че сме родили. Казваха ни само, че със сигурност ще съжаляваме, ако нямаме деца.
Обществото очаква от жената да бъде безкористна, грижеща се за всички майка и съпруга. Да не мисли никога на първо място за себе си. Трябва да променим тази гледна точка.
Трябва да позволим на жените да бъдат щастливи, без да влизат в ролята на майка. Кариера, хобита, приятели, партньори, домашни любимци... Всички тези неща могат да те карат да се чувстваш завършена и доволна от живота.
Обичам децата си. Обичам ги, защото съм им майка и ги имам. Но ако можех да върна времето назад, нямаше да ги родя.
Източник: Scary Mommy
Къде изчезнахме, летни момичета? Има ли ни още въобще? Можем ли да се намерим? Искаме ли да се върнем? Поне за миг, нека поне за миг да се върнем. В онези безкрайни лета, започващи през юни и свършващи в края на септември. В онези вечери, огласени от щурци, осветени от звезди и изпълнени с младежките ни мечти.
Беше ни горещо, анасоново, небето синееше, морето се вълнуваше, а главата ни се въртеше от истории, от недoвършени задачи, от непокорени върхове и нецелунати мъже.
Тук ли сме, момичета? Юни дойде, а нас сякаш ни няма. Къде сa ни все още белите бедра? Онези стегнатите, но с малко стрии тук-таме. Линийки на живота, по чиито дължини мъжки пръсти обичат да чертаят кръгчета. И къде са ни ръцете, и краката с малките татуировки и големите спомени. И къде са ни гърдите? Онези гърди, които все още не са пристискали бебе до себе си, но са болели доста пъти от разбито сърце.
Скоро ще дойде юли, момичета… Черешите ще отстъпят място на прасковите и на кайсиите. Ще ухае на море, на сол, на картофки и цаца. Ще се опънат едни палатки, морският бриз ще чака да развява рокли, раменете ни ще жадуват за тен, а косите ни за пясък и за свобода.
После ще се дотърколи август. Жарък, ленив като котка, с аромат на малини и вкус на дини. Онзи август, през който вилнеехме в барове, по фестивали, затваряхме дискотеки, пиехме в капанчета и… е, понякога повръщахме в градинки. Случваше се да е грозно, но в повечето случаи беше красиво. Летните момичета са поетични, с бенки, с къдрави коси, с червени нокти на краката и сладолед по брадичките.
Помниш ли какво момиче беше преди? Преди животът да стане по-сериозен, по-ангажиран, по-корпоративен? Преди семейството, преди децата, преди да станеш всичко това, което си мислиш, че си сега? Има ли го още някъде това момиче?
Това момиче си ти – босото, с бялата рокля, с широката усмивка, с бирата, излизаща през носа, и с най-голямото сърце на света. Не го забравяй, момиче. Не си забравяй летата, тръпките и невроятните крака. Лета ще има още, но ти си само една.
Излез, лятно момиче. Изпий една бира на горещия тротоар. Остави си пясъка в косата, даже не си крий космите по краката. Смей се до припадък и живей на диня и сладолед. Заслужаваш го, лятно момиче, макар и вече да си жена.
В Майко Мила вярваме, че е хубаво да си казваме истината за това какво е да сме родители. И се опитваме да го правим и с чувство за хумор, доколкото ни е възможно.
Та ако ще говорим истината, е ясно, че няма как да пропускаме трудните моменти и миговете, в които цялата тая работа с децата изглежда абсолютно невъзможна мисия.
Обаче в името на истината не бива да оставяме настрана и онези великолепни отрязъци от пространствено-времевия континуум, в които пълното щастие съществува, но то е толкова „обикновено”, че някак е трудно за споделяне. И все пак… Опит за такова споделяне прави Луси Хъбър в текста си за Time, а ние с удоволствие го публикуваме.
„Надявам се, че си готова да не спиш повече никога.“
„Ще ти опада косата.“
„Само почакай да стане тийнейджър!“
„Знаеш ли какво е епизиотомия?“
Тези коментари валяха от приятели, от колеги, от непознати, които са забелязали закръгления ми корем. (Добре, де, последното го каза докторът ми.) Отначало не ме притесняваха. Нищо не можеше да ми развали настроението. Но колкото повече напредваха месеците, толкова повече ставаха и коментарите.
Никой не казваше нищо хубаво. Винаги съм харесвала децата, но от това, което чувах, ми ставаше ясно, че в мига, в който проимам свои, ще открия „истината“. Те те изстискват напълно, искат нещо за ядене през цялото време, плачат по цели нощи, сучат прекалено често, не сучат достатъчно, чупят ценни семейни реликви, принуждавайки те да се превърнеш в изтощена човешка купчина, която не може да изпие дори една чаша кафе, без някой малък човек да поиска да гледа детско, докато си бърка в носа и бърше изваденото оттам в безполезната ти диплома от университета.
Майчинството беше възхвалявано дълги години. Когато майка ми е била бременна през 80-те, никога не ѝ е хрумвало, че това да си родител може и да е трудно, защото никой не е говорил за трудностите. И тя била безкрайно изненадана, когато ние не сме се оказали малки копия на перфектните деца, които си е представяла. Деца, които спят през нощта, и са доволни да стоят тихичко в кошарата за игра, докато не станат на 5. Вместо това, когато завела брат ми на градина за първи път, той отвъртял кранчетата на всички чешми на двора и наводнил детската площадка.
Затова днес хората се опитват да спестят грешните представи за родителството, описвайки го само с гушкащи се бебета и деца, които никога не са наводнявали нарочно зеленчукова градина по метода Монтесори.
Най-накрая започнахме да говорим за проблеми, които бяха пренебрегвани - като например следродилната депресия.
Позволихме на бащите от сериалите да показват емоции и спряхме да изобразяваме майките като розовобузи същества, които правят палачинки за семейството си всяка сутрин и успяват да поддържат коса с перфектно студено къдрене.
Забравихме да споделяме и готините неща заедно с лошото.
Детето ми се роди през май 2020 г. Може би един от най-тежките моменти в модерната история на света да ти се роди дете. Можеше и по-зле да е, но въпреки това - не беше най-страхотният момент. През първите няколко месеца от живота на сина ми в комбинация с нормалните невъзможни бебешки неща, които се случват в този период - като да повиеш бебе или да се научиш да спиш по графика на някой, който изобщо няма идея кога е ден и кога нощ, имаше и още нещо. Не можехме да виждаме никого.
Показвахме го на семейството и приятелите ни през Zoom или като го държахме зад затворен прозорец. Искаше ми се да го подържат.
Една нощ, когато не спираше да плаче, паркирах колата пред Старбъкс и ревах, докато не се съмна. И тогава си помислих: „Точно такова е, каквото ми казваха, че ще е“. Но дори в това, че станах майка за първи път по време на пандемия, успях да намеря толкова хубави неща.
Защо никой не ме предупреди за хубавото? Нямам предвид, че детето ми е от лесните (не е!) или че се справям прекрасно като родител (снощи синът ми изяде 30 хапки за вечеря).
Понякога, след като синът ми заспи, си припомням какво е чувството да съм с него - все едно е наркотик. Мозъкът ми освобождава ендорфини само докато гледам снимка, на която си играе с камионче. Може би затова е трудно да разкажеш на хората хубавото. Най-страхотните моменти от родителството звучат напълно обикновено, но се усещат неземно.
Първият път, в който синът ми чу „Jump in the Line“ на Хари Белафонте и незабавно спря да плаче, а аз танцувах из цялата стая, докато той се смееше.
Гушкането на дивана, докато гледаме „Колите 3“ (отново), галейки го по косата.
Ритането на топка в парка, докато слънцето залязва и целият свят е лилаво-оранжев - целият свят сме ние двамата.
Преди няколко вечери, малко преди лягане, синът ми мина и каза „Лека нощ, обичам те“ на всичките си камиони, на котките, на татко си и на мен. Никога не ми е казвал „Обичам те“ досега.
Почувствах се все едно някой ми изтръгва сърцето от гръдния кош и го стиска толкова здраво, че камерите му ще се пръснат.
Още не сме свършили, скрол надолу
Радвам се, че ставаме все по-откровени по отношение на родителството. Но сега, когато мои приятели са на път да станат родители, се опитвам да им казвам следното: има моменти, в които ще сте толкова щастливи, че ще сте абсолютно способни да се пръснете.
Искате ли да играем на една игра? Обяснете ни какво е да имате деца, без да ни обяснявате реално, че имате деца. Направете го със снимки от ситуации или от неща, които правят само и единствено децата (и никое друго живо същество на този свят). Даваме малко снимки за вдъхновение от колекцията на Social Junkie във Фейсбук.
Тоалетната хартия май си взема вана...
Няколко нахапани ябълки са по-вкусни от една изядена.
Така не е ли по-красиво?!
Тук дали има поне един чифт?
„Една лъжичка за мама, една лъжичка за тате...“
„Нямам нищо общо с това!“
Банкнота в по-арт стил...
„Дай ПЕТ!“
Сънят бил здраве, нали?
Фен на „Монополи“
Хайде, покажете ни и вие на какво са способни вашите деца!
Нали знаете приказката, че рано или късно всички се превръщаме в родителите си. Е, авторката на този текст, която предпочита да остане анонимна, има същите опасения за себе си, и то не защото майка ѝ е някакъв ужасен човек, а точно обратното. Може и да звучи странно, но ето какъв е случаят:
Ето каква е истината: обичам майка си.
Ето още една истина: страх ме е, че се превръщам в нея.
Знам, че това звучи жестоко, дори неблагодарно, като се има предвид каква невероятна майка е тя. Разведе се с баща ми, когато с брат ми бяхме на 3 и на 5 години. Той си тръгна и не се върна никога повече, а тя ни отгледа сама. Работеше на три места и никога не позволи да разберем какво значи да си легнеш гладен. Създаваше правила и прощаваше провиненията. Подкрепяше ни и ни подтикваше да се развиваме.
И за да може да прави всичко това, жертва собствения си живот в името на мен и брат ми. Рядко излизаше, рядко обръщаше внимание на собствените си интереси, рядко намираше къде другаде да се впише, освен в ролята на “самотната майка”. Даде ни всичко и правейки това, така и не създаде основа за себе си и за живота си с пораснали деца със собствени животи.
Сега аз и брат ми сме възрастни хора със собствени деца. Тя живее за историите и посещениятa от внуците, които се стараем да правим често, а междувременно си намира някакви тихи занимания, за да се държи заета. Няма никакви съществени приятелства или хобита, или дългогодишна мечта, която сега би могла да преследва. И няма никакъв интерес да промени това. Често е сама, чакаща да научи кога ще е следващото посещение или следващата новина за децата. Гледано острани, изглежда адски самотно.
Гледано отблизо, ми се струва, че виждам част от някакво бъдеще, към което съм се насочила. И съм ужасена от този факт.
Наскоро се разделих с бащата на децата ми. По ред причини той вече не е част от картинката и няма и да бъде. Грижа се за двете си дъщери сама. Всяка тяхна нужда – финансова или емоционална, мен чака. По странен начин всичко това прилича на живота, който майка ми водеше, и то тъкмо около тази възраст, на която съм аз сега.
Което означава, че знам какво коства на една самотна майка всичко, знам количеството кръв, пот и сълзи, необходимо, за да се отгледат две деца и да станат добри хора. Коства ти всичко. И ще дам всичко от себе си. Както майка ми даде всичко за мен и брат ми. Момичетата ми не заслужават по-малко.
И въпреки това не мога да спра да мисля за живота, който води майка ми в момента, и знам, че не искам такова бъдеще за себе си. Не мога да спра да сравнявам и да се ужасявам от това, че историята се повтаря. Ужасявам се, че ще дам прекалено много и после нищо няма да ми остане. Въпреки че това е живот, който ѝ приляга, и тя е щастлива по този начин. Въпреки че след цял живот борба само и само да си държи главата над водата, сега заслужава да се пусне по течението и да си кара живота, както иска. И въпреки че изглежда привидно доволна.
Знам, че аз не бих била. Знам, че трябва да построя някаква основа за живота, който идва “след” – след като децата пораснат и са заети да градят собствения си живот. Знам, че сега трябва да отделя време да поддържам приятелства за после. Сега трябва да положа усилия да сложа основите на живота, който ще дойде след това. Което означава, че трябва да намеря време и енергия за себе си, за собствените си интереси и за собственото си бъдеще. Време и енергия, които майка ми никога не отне от мен и брат ми.
Е, как тогава да се примиря с това? Как да дам толкова, колкото даде тя, без да жертвам всичко, което пожертва тя? Как да намеря този деликатен, невъзможен баланс?
Мога да дам колкото даде и тя и да чакам да ми дойде реда в следващото десетилетие. Животът не свършва в края на 40-те, когато децата влязат в университета. (Всъщност знам много истории, които могат да потвърдят, че животът става доста по-интересен точно тогава.)
Но търпението никога не ми е било силна черта.
В крайна сметка решението за мен може би ще е да спра да търся баланс. Да свикна с мисълта, че запазването на малко от мен за мен самата означава да не се хвърлям изцяло, да не жертвам всичко. Не трябва да жертваш всичко, за да бъдеш майка (дори самотна майка), която успява да отгледа добри хора, която създава правила и прощава провинения, когато подкрепя и побутва децата си към успеха.
И също така да спра малко да се страхувам, че може да свърша като майка ми и вместо това да ѝ отдам дължимото и да я оставя да си живее живота, както си иска. Всъщност тя може да живее точно този живот, за който си е мечтала.
Често си мисля, че животът на майка ми е някакво стечение на обстоятелствата. Историята, която си повтарям, е, че тя не е осъзнала, че като дава толкова много на нас, няма да остане нищо за нея. Но никога не съм я питала дали това е така. Може би всъщност е знаела много добре какво прави. Може би е правила каквото е най-добро за нея, докато прави и най-доброто за нас.
И ако е било така, явно имам доста да уча от нея.
Ако здравеопазването ни продължи да се развива с темповете, с които го прави, ще ни трябват 38 години, за да достигнем средната продължителност на живота в развитите европейски държави. Към момента българите живеят средно със 7 години по-малко в сравнение с гражданите на петте най-развити държави в Европа.
Това обявиха лекари и експерти по време на пресконференция за ускорено развитие на родното здравеопазване, цитирани от dnews.bg. Ако в най-големите държави доплащането за лекарства от страна на пациентите е 5%, в България този процент достига 37.
Ако нашето здравеопазване отчита развитие, то паралелното развитие на системите в големите европейски държави се случва с много по-бързи темпове. Нашата държава отделя по-малко средства за здраве, а българите плащаме повече за здравни услуги, отколкото европейците, бе отчетено на пресконференцията.
„Ако България отделя 8% от брутния вътрешен продукт за здравеопазване, разходът на човек от населението ще достигне около 1200 евро, при 2500 евро в Западна Европа. А в момента средствата, които България отделя, са значително по-малко и те не могат да бъдат обяснени само с това, че икономиката ни е слаба,” каза Деян Денев, изпълнителен директор на Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в България.
Държавата ни е най-бедната в Европейския съюз, но въпреки всичко се оказва, че здравната система се управлява толкова неефективно, че българинът е принуден да доплаща до 37% за лекарства.
„Това, че се доплаща повече за лекарства в България, се отразява пряко върху придържането към терапията. Защото, на фона на другите разходи за живот, които имат българските пациенти над определена възраст, те са изправени пред избора дали да не се лишат от определени лекарства”, допълни председателят на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Сербезова
Експертите направиха сравнение на база развитието на родното здравеопазване от 1960 г. насам.
„В България има повишаване на продължителността на живота. Но, ако продължаваме да се развиваме по този начин, ще са ни нужни 38 години, за да догоним средната продължителност на живота в петте най-развити държави в Европейския съюз,” каза председателят на Лекарския съюз д-р Иван Маджаров.
В заключение експертите посочиха, че инвестиция в здравеопазването, направена днес, носи първите ползи след 10 години.
Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма?
После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.
За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.
Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци.
От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите.
Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.
Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).
добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко.
Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.
Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.
признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново.
Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.
И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели.
С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.
Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден, питка и баница по Коледа, да не повярва човек...
Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак.
И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.
Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве.
Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.
Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.
Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца.
Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот.
Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.
Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво?
Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.
Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?
Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор.
Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение.
Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.
Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно.
Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път.
Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому.
В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.
Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.
Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви.
Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода.
Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.
И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!
