В наши дни няма нужда от измислени страшилища. Част от тях живеят анонимно в интернет, представят се за това, което не са, и за съжаление, са трудно разпознаваеми от децата.
Данните на Центърa за безопасен интернет са стряскащи. Над 90% от сигналите към тях през 2024 г. са свързани със сексуална експлоатация и злоупотреба с деца. Как да говорим с децата си за педофилите? Кои са причините, поради които децата стават жертви? Какво можем да направим като родители, за да предотвратим подобни сценарии?
Темата е част от рубриката ни ДА ОЦЕЛЕЕШ КАТО РОДИТЕЛ В ДИГИТАЛНИЯ СВЯТ, която правим заедно с Yettel и експертите от Центъра за безопасен интернет. В нея вие ни задавате въпроси за всичко, което ви интересува за дигиталния свят на децата, а ние – с помощта на опитни експерти – отговаряме. Пишете ни с въпросите и казусите си на editorial@maikomila.bg.
„Говорим ли с децата че в интернет има педофили? Ако говорим – как? Как обяснявам какво е педофил и по какъв начин го дебне в интернет? Имам момче на 8 години“.
На въпросa, изпратен от наша читателка, в следващите редове отговарят Мирела Христова и Антоанета Василева.
„За съжаление, педофилите са активни в онлайн пространството и често го използват за достъп до деца и младежи. Правят го чрез фалшиви профили в социалните мрежи, сприятеляват се с децата, споделят интересите им, за да им спечелят вниманието и доверието“, обяснява Антоанета Василева. Най-общо казано това е т.нар. груминг (grooming) – постепенно спечелване на доверието на детето чрез комплименти, намиране на сходни интереси и внимание, за да може да бъде манипулирано.
„Педофилите са там, където са децата. Социални мрежи като Facebook, Instagram, TikTok и Snapchat са сред основните места, където педофилите създават фалшиви профили и се представят като деца. Чат приложения като WhatsApp, Messenger, Telegram и Discord също се използват активно, предлагайки възможност за лични и групови разговори“, обяснява Антоанета Василева. И обръща внимание на другия популярен канал, за който може и да не се сещаме – онлайн игрите.
„Платформи като Roblox, Fortnite и Minecraft често привличат деца, а педофилите използват вградените чатове или форуми, за да установят контакт с тях. Видео платформите като YouTube и TikTok дават възможност за коментари и свързване с деца, които публикуват съдържание. На live streaming платформи като Twitch взаимодействието с деца в реално време също представлява риск. В анонимните платформи и форуми като Omegle, Chatroulette или ASKfm педофилите могат да се свързват с деца без ограничения, оставайки изцяло анонимни.“ Хората със задни мисли към децата следят тези тенденции и се съобразяват с тях, категорична е психоложката Мирела Христова.
„Често педофилите използват фалшиви профили с малко или генерични снимки и несъответстваща информация. Общуването им е характерно с прекомерно внимание, чести комплименти, изграждане на доверие чрез споделяне на „лични тайни“ и опити за изолиране на детето чрез тайна комуникация или прехвърляне към по-анонимни платформи“, казва Антоанета Василева. И допълва, че такъв тип хора обикновено проявяват настойчивост, като могат да изпращат съобщения и в необичайни часове. Постепенно насочват разговора към лични или неподходящи теми, често молейки за снимки под уж невинен предлог.
Психоложката Мирела Христова обръща внимание, че педофилът разпознава нуждите на подрастващия и споделя за същите нужди през фалшивата самоличност, чрез която се представя. Изгражда доверителна връзка с тийнейджъра и проявява търпение.
Педофилите често участват в групи или форуми с теми, които привличат непълнолетни, и имат предимно деца в списъка си с приятели.
При съмнения, че в обкръжението на детето ви има такъв човек, е важно да подадете сигнал към Консултативната линия 124 123 на Националния център за безопасен интернет.
Когато се опитваме да обясним на децата, че онлайн има хора, които крият истинската си самоличност с користни цели, е добре да използваме примери, които ще са лесни за разбиране. „Както в реалния живот има хора, които може да не казват истината, същото важи и за дигиталното пространство. Обяснете им, че в интернет е много лесно някой да изглежда или да казва неща, които не са верни. Например възрастен може да се представи за дете, като използва снимки или думи, които звучат приятелски. Сравнете това с хора, които носят маски или костюми, за да изглеждат като някой друг“, съветва Антоанета Василева.
„В YouTube при изписване на думата sextortion могат да се намерят видеа, които са подходящи както за по-малки деца, така и за тийнейджъри, които нагледно представят начините на измами и изнудване в интернет“, казва Мирела.
Друг важен аспект е критичното мислене, както отбелязва Антоанета Василева. „То е ключово за устойчивостта на риска от контакт с педофил. Критичното мислене се развива, като задаваме въпроси, а не когато казваме или заповядваме на детето какво да прави“, обяснява тя. Според нея бихме могли да попитаме детето как би реагирало, ако някой, когото не познава, го заговори в парка. После можем да пробваме да поведем разговора в посока онлайн средата – как ще реагираш, ако в чата те заговори някой, когото не познаваш.
Защо въпреки всички предупреждения и обяснения децата понякога все пак успяват да попаднат в капана на такива хора? „Причините са свързани с етапа на развитие на децата и с възприятието им за света. Те често са любопитни и искат да изследват нови неща, включително в онлайн пространството, без да разбират напълно рисковете“, смята Антоанета Василева. „Децата започват да общуват с хора, които или са на тяхната възраст, или имат общи интереси с тях. Те търсят разбиране и подкрепа“, допълва Мирела Христова.
Липсата на осведоменост за опасностите, както и липсата на опит, са част от нещата, които правят децата уязвими. В този списък попада и желанието за внимание и признание. И комбинацията от тези фактори прави детето уязвимо. Точно както уязвим може да бъде и един зрял и уж по-опитен човек.
„Педофилите често използват похвали и внимание в общуването си с децата и това винаги е привлекателно за момчетата и момичетата, търсещи одобрение. Други, които се чувстват самотни или изолирани, могат да бъдат по-лесно манипулирани, когато онлайн общуването имитира истинско приятелство и привързаност. Педофилите умело започват с безобидни теми и постепенно преминават към по-лични въпроси. Анонимността на интернет може да накара децата да се чувстват в безопасност и да вярват, че няма да бъдат разпознати и че нищо лошо не може да им се случи“, казва Антоанета Василева.
„Децата до 11-годишна възраст трябва да имат програми за родителски контрол онлайн и да знаят защо определени неща не са им позволени“, категорична е психоложката Мирела Христова. Според нея този период е важен в изграждането на базови правила в онлайн света – какво и как търсим, как сравняваме информация, на кои източници се доверяваме, как и с кого комуникираме. „Ако детето на 11 вече има изградени навици за адекватно навигиране в онлайн пространството, премахваме програмата за родителски контрол и не навлизаме в личното му пространство, оставяйки му да сподели, ако нещо го притеснява.“
Според Антоанета Василева идеалният подход включва комбинация от доверие между дете и родител и активно наблюдение. „В свят, в който онлайн заплахите се увеличават непрекъснато, понякога е необходимо да следим комуникацията на детето, но само с негово знание и разрешение“, уточнява експертът.
„Следете за промени в поведението или емоционалното състояние на детето. То може да започне да се изолира от семейството и приятелите, да прекарва повече време само̀ или да избягва разговори за своите онлайн преживявания и изобщо какво прави в мрежата“, обяснява Антоанета Василева. Освен това, често се забелязват и промени в настроението – раздразнителност, тревожност или депресия.
Детето може да пази тайни, да отказва да споделя с кого разговаря или да изглежда уплашено, когато се обсъждат определени теми. Настояване за прекомерна конфиденциалност, затваряне в стаята или необясними промени в самочувствието също може да са сигнали за проблем, допълва експертът. Важно е родителите да наблюдават тези признаци и да водят спокойни и подкрепящи разговори, за да разберат какво се случва и да помогнат на детето си навреме.
На всякакви теми, свързани с онлайн света, родителите и децата могат да намерят подкрепа и информация на Консултативната линия към Центъра за безопасен интернет на телефонен номер 124 123 или чат модула на www.safenet.bg.
„Ако ситуацията го изисква, не се колебайте да се свържете с органите на реда. Полицията има специализирани звена за борба с онлайн престъпления срещу деца. Важно е също така да говорите с училищния психолог, педагогическия съветник или класния ръководител, които могат да окажат съдействие и подкрепа. Не забравяйте, че бързата реакция и откритият диалог с детето са ключови за неговата защита и благополучие“, казва Антоанета Василева
Вижте повече по темата безопасен интернет в страницата на Yettel.
На 28 декември 42-годишната Виктория от Божурище е пребита от 31-годишния си приятел Мариян. Жената е майка на три деца. Първа за побоя научава дъщеря ѝ, която получава обаждане от майка си, разказва момичето пред Нова телевизия в репортаж, излъчен на вчера (17 януари).
Побоят се е случил пред 2-годишната дъщеря на жертвата, а в момента 42-годишната жена е в тежко състояние - в кома, с оток на мозъка, и е настанена в Пирогов.
Междувременно Мариян е на свобода, след като е бил задържан за 24 часа. Той има чисто досие и няма сигнали срещу него, макар че големите деца на Виктория - син и дъщеря, твърдят, че майка им е била жертва на системен тормоз от приятеля си. Мариян е посягал и на децата.
„Бяха се скарали един ден. Той я беше бил, аз се прибрах вкъщи, малката плачеше. Аз влязох в кухнята, той я удари в главата и аз му казах „Махай се” и той започна да ме удря и мен. Обаче аз се отскубнах и веднага тръгнах за помощ”, разказва пред Нова телевизия синът на Виктория Мартин Божилов.
Вчера се състоя работна среща на министъра на правосъдието Надежда Йорданова с широк кръг експерти от държавни институции и НПО във връзка със законопроекта за изменение и допълнение на Закона за защита от домашното насилие, предава dnews.bg.
“Домашното насилие е изключително тежък проблем както в световен план, така и за българското общество, който често остава в рамките на семейството. Изострянето на този проблем, особено в условията на пандемията, поставя въпроса за решаването му на приоритетно място”, казва министър Йорданова.
„До края на седмицата организираме среща с народни представители от всички парламентарно представени партии и експертите по законопроекта, за да се ускори процесът по изчистване на спорните теми и придвижване на законопроекта за одобрение от Министерския съвет“, заяви още тя.
Началникът на кабинета на министър-председателя - Лена Бориславова, заяви, че борбата с домашното насилие е кауза, зад която застават премиерът Кирил Петков и целият му кабинет. Тя допълни, че ще бъде определен вицепремиерът, който ще отговаря по темата.
Още в първите месеци на пандемията от коронавирус международни правозащитни организации алармираха, че драматично се е повишил броят на случаите на домашно насилие.
През изминалата година насилието е проблем и в Австрия, която остана шокирана от няколко изключително показни с жестокостта и варварщината си случая на убити от настоящи или бивши партньори жени. Тези жертви са 31, пише dnews.bg.
Mежду 2010 и 2020 г. в Австрия са били убити 319 жени, предимно от техните мъже партньори или бивши партньори, като през 2019 г. броят на жертвите е рекорден - 43, според проучване, поръчано от правителството миналата година. През 2018 г. Австрия е била сред трите членки на Европейския съюз, които отчитат най-високи нива на убийства на жени, при които извършителят е член на семейството или роднина, сочат данни на Евростат.
Особено шокиращ е случаят от март миналата година, когато 35-годишна жена е била пребита и удушена с кабел в магазин във Виена от 47-годишния си бивш партньор. След това той я залял с бензин и я запалил, преди да напусне магазина и да заключи вратата. Жената била спасена, но починала месец по-късно от тежките си наранявания.
През април, 2021 г., 43-годишен мъж е арестуван за убийството на бившата си партньорка - 35-годишна майка на две деца. И двамата мъже получават доживотни присъди и са изпратени в институции за психично болни.
Миналата година в Германия излиза книгата “На всеки три дни. Защо мъже убиват жени и как сме длъжни да противодействаме на това” от журналистките Лаура Бакес и Маргерита Бетони. В книгата е описана ужасяващата статистика за убийствата и опитите за убийства на жени от настоящи или бивши партньори в Германия.
В интервю от юни 2021 г. за Дойче Веле Лаура Бакес казва: “Всеки трети ден в Германия мъж убива своята настояща или бивша жена или приятелка, а всеки втори ден се правят такива опити за убийство. Това е възмутителна ситуация, която намира твърде малко отражение в средствата за масова информация, а в местните медии подобни престъпления твърде често се представят като "семейна драма”.
И още: “Има изследвания, които показват, че в повече от половината случаи на фемицид още преди убийството се е стигало до прояви на домашно насилие спрямо жените. С други думи, това насилие в много случаи постепенно ескалира и е възможно да доведе до убийство”.
По данни на омбудсмана Диана Ковачева през 2020-а и 2021 г. у нас от партньорите си са убити близо 50 жени. До декември 2021 г., когато омбудсманът цитира тези данни, са изминали повече от 18 месеца, в които в Министерство на правосъдието “отлежава”, както казва Ковачева, законопроект за промени в Закона за домашното насилие и в Наказателния кодекс.
Сред предложенията за изменения е пакет от мерки в Закона за домашното насилие и в Наказателния кодекс, с които омбудсманът иска да отпадне системния характер при домашното насилие, защото към настоящия момент, за да бъде наказан един насилник по-тежко, трябва да има поне три регистрирани сигнала за насилие.
И тук се връщаме към случая от по-горе с пребитата Виктория, лежаща в момента в кома, и 31-годишния ѝ прител, който и днес е на свобода, понеже няма никакви други провинения, а самата Виктория не е подавала сигнали срещу него.
Цветелина Цекова би се определила като емпатична, амбициозна и забавна. Пред всичко това ние поставяме и “смела”, защото за да напишеш книга като “Новата прическа на Вики” (изд. Пощенска кутия за приказки), се изисква много смелост. Смелост, за да разкажеш личната си история така, че да вдъхнови, окрили и помогне там, където е необходимо. И така да стигне и до жертвите на домашно насилие и до всички, които са убедени, че “тя сама си е виновна”.
Днес прекрасната писателка Цветелина Цекова е в Майко Мила, за да ни сподели за вътрешния си порив да пише, за нощта, в която е решила, че повече няма да е част от статистиката, и за най-добрия съвет, който жертва на домашно насилие може да получи.
– Каква книга е “Новата прическа на Вики” и за кого е предназначена?
– Лично за мен книгата е изповед, вик, душевен шамар. Предназначена е за всички. Всеки трябва да погледне през онези четири стени, в които се случва адът, наречен домашно насилие. Всеки трябва да вкуси тежката и лепкава горчилка, за да разбере по-добре жертвите. Всеки трябва да бъде наясно, за да може най-накрая да се счупят тези стени, делящи обществото ни от онези, които имат нужда от разбиране и помощ. Всеки, който често си казва „Тя сама си е виновна.“, трябва да мине през тези 160 страници.
– Докъде се простира личната история в книгата? Как се събира смелост да се разкаже?
– Всяка една от описаните сцени е лично преживяна от мен. Разбира се, има и доза художествена измислица, например в края на историята. Но определено бих нарекла по-голямата част от книгата автобиографична. Отне ми години, докато се осмеля. После сякаш желанието ми да достигна до тези, които имат нужда да прегърнат Вики и да бъдат прегърнати от Вики, надделя.
– В държавата на “Тихо, да не чуят хората” основният въпрос към автор на такава книга изповед е “Защо”. Та задаваме го и ние: защо, Цветелина, отваряте кутията на Пандора с книгата си?
– Защото домашното насилие не е мит. Случва се и е много реално. В момента пребиват някого някъде. И хората трябва да чуят, за да могат да разберат по-добре. Защото трябва да стане ясно, че това е обществен проблем, а не само „на семейството“. Защото когато познаваме добре това, от което сме болни, само тогава можем да намерим начин да се излекуваме от него.
– Как се говори за домашното насилие в България и какво трябва да се промени, за да спрем само да си “говорим”?
– Виждам, че започва все повече да се говори и да се обръща внимание на това, което ме радва. Такава всъщност е и моята цел, моята мисия. Има още много работа обаче. Особено припомняйки си обществената реакция относно Истанбулската конвенция.
Превенцията е важна. А за да е възможна превенция до някаква степен, трябва и голяма част от обществото да промени своето отношение към тази „пандемия“. Трябва да се направят и още промени в законодателството, за да може то да работи по-качествено в услуга на жертвите. Институциите правят всичко по силите си в момента, но пак казвам – има още много трески за дялане.
– Как изглежда домашното насилие през очите на жертвата, на насилника, на близките им и на обществото – можете ли да направите такъв анализ и да влезете в различните роли?
– Когато си жертва, губиш връзка с реалността. Потъваш в този ад така, както се потъва в плаващи пясъци. Забравяш за живота отвъд тях, забравяш и за себе си. Насилието се превръща в твоето „нормално“.
Толкова е сложно и комплексно, че би ми отнело седмици, за да го опиша. Опитала съм се в „Новата прическа на Вики“ и мисля, че се е получило. Всъщност, всяка една от ролите е описана в един или друг момент от книгата. Прочетете я, там съм отговорила най-изчерпателно на този въпрос.
– Ако ви се говори за това, можете ли да споделите как се измъкнахте от статистиката “всяка четвърта жена в България”?
– Помня, че в онази нощ видях бъдещето си. Беше поредна нощ на страх и ужас. И в един момент просто видях себе си след 10 години. В тази яма, ежедневно живеейки в страх, смачкана, съсипана, състарена, тъжна, зависима и с дете, което вече има нанесени непоправими травми.
И нещо се случи, някакъв катарзис. Майка ми беше там тогава, в онзи миг. Погледнах я в очите и разбрах всичко, което трябва да направя. Защото тя вече беше минала по този път и изходът, ако не си тръгна, ми беше ясен. Взех си бебето, две камизолки и шише с биберон и се втурнах да бягам. Валеше силно в онази нощ. Никога не се обърнах назад.
– Какъв е най-ценният съвет, който сте получили и който е успял да ви окуражи да се отървете от агресията и насилието?
– Най-ценният съвет е, че НАСИЛНИКЪТ НИКОГА НЕ СЕ ПРОМЕНЯ. Няма изключения от това правило. Само става по-зле с времето, никога по-добре. Това, което винаги казвам на хората, които в момента са жертви, е, че няма по-страшно от страшното, което им се случва сега. И че не са сами.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда от помощ, звъннете на горещата денонощна линия на „Асоциация “Анимус”: 0800 1 8676; 02 981 7686
Катастрофите са сред водещите причини за смъртност по света, а България, за съжаление, всяка година е претендент за първото място по брой загинали в пътни инциденти в Европейския съюз.
Едно от най-опасните неща, които правим всекидневно, абсолютно автоматично, е шофирането и изобщо участието в движението по пътищата, казват Ради и Милена – две майки, създателки на инициативата ДЕЦА НА БОРДА.
Поканихме ги в Майко Мила!, за да разкажат какво знаят за правилното обезопасяване на децата в колите и избора на столчета.
С появата на децата задачите, изискващи придвижване от точка А до точка Б се увеличават многократно. И вече не просто бързаме за някъде, докато внимаваме какво правим с шофирането, а междувременно отговаряме и на милионите „Защо?“, идващи от задната седалка.
Никой не излиза от дома си с идеята, че днес ще предизвика или ще стане участник в катастрофа, но всъщност никога не знаем какво ще се случи.
Статистиката на МВР е стряскаща – 20 деца са загинали в България през 2019 г., возейки се в автомобил, а 600 са ранени.
Най-често защото не са били обезопасени правилно. Не са били в подходящо столче за кола, не са били добре закопчани с коланите си или пък просто са били свободно седящи на някоя от седалките - така, както бихме сложили чантата си. Която не ни е важна.
Децата са особено уязвими участници в движението основно поради две причини.
Първата е, че анатомията им много се различава от тази на възрастните:
Другата причина е, че децата не са способни самостоятелно да направят информиран избор относно опазването на собственото си здраве и живот.
Отговорността за осигуряване на безопасността им е в ръцете на възрастните.
Травмите, които едно дете получава при катастрофа, са много сходни с тези при падане от високо.
Особено внимателни сме, когато става дума за височини, и не бихме позволили детето ни да се надвеси над парапета. Но понякога се пренебрегва безопасността в колата.
Със сигурност поне веднъж всеки от нас е виждал дете, седнало в скута на баща си, докато се движат по оживен булевард, или пък родител, който е гушнал детето си на задната седалка, понеже то не обича да се вози в столче и не спира да реве. Или пък е седнало в столче, но не е с колани.
Именно заради тези гледки и вярата, че те са плод на незнание и неосъзнатост за възможните опасности, се ражда идеята за инициативата ДЕЦА НА БОРДА.
Чрез нея правим всичко възможно да помогнем на другите родители да разберат важността на това да возят децата си правилно в колата. Винаги закопчани в столчето им!
Ето още малко факти:
Столчето задължително трябва да е съобразено с възрастта, ръста и килограмите на детето, да бъде инсталирано правилно, да пасва добре в автомобила и да се използва правилно при всяко пътуване с детето независимо дали е на 50 м или на 500 км.
Много е важно столчето да е минало през симулация на автомобилна катастрофа (т.нар. краш тест), с която да се гарантира покриване на минимални изисквания за безопасност.
Но това, че едно столче е преминало тези тестове, не означава, че е тествано за всичко. В европейските лаборатории се провеждат други по-тежки тестове, които допълват минималните изисквания на действащия стандарт за безопасност и които гарантират по-висока степен на защита при инцидент.
Понеже всички знаем колко объркващ може да бъде изборът на подходящо детско столче, сме се постарали да подготвим лесен и приятен за ползване уебсайт, където всеки може да научи повече за това защо е важно да возим децата обезопасени, как да изберем най-подходящото столче, как да го монтираме и ползваме правилно.
А все още можете да заявите и своятабезплатна индивидуална консултация по въпроса.
Тази седмица е премиерата на първото от двете информационни видеа, които създадохме, за да разкажем повече за детската безопасност в колата.
Във видеата участват различни специалисти – ортопед-травматолог, психолог, експерти по детски столчета за кола, рали състезател, пътен полицай.
Те са достъпни на www.kidsonboard.bg, както и във Фейсбук страницата и YouTube канала на ДЕЦА НА БОРДА, за да може всеки родител да чуе отговори от специалисти на въпросите, които си задава.
В момента се провежда и проучване на нагласите и познанията на родителите относно използването на детски столчета за кола, в което може да се включи всеки и ще сме ви благодарни, ако го направите.
И не забравяйте - винаги закопчавайте детето си в столчето! Това може да спаси живота му.
“Едната ми кожа е моята собствена,
а втората - чиста стомана.”
Из „Тил Уленшпигел“ от Шарл дьо Костер
Когато стане въпрос за домашно насилие, винаги изниква един въпрос от публиката, предпочитаща да си трае и да не се меси, защото “това са си семейни работи”.
Въпросът звучи логично: “Защо търпят и го позволяват?”. Отговорите са безброй, но един от тях се засича често. Нерядко жертвите избират да стиснат зъби и да преживеят физическия и/или психически акт на насилието, изолирайки в съзнанието си някаква особена перспектива, в която всичко това се случва на някой друг.
“Виждах синините по кожата си, но все едно това не беше моята кожа. Усещах болката от ударите, но в същото време бях и страничен наблюдател. Все едно се случваше на някой друг”, разказва пред група за взаимопомощ жертва на домашно насилие.
Човешкият мозък има странни механизми за самосъхранение. Вероятно ако човек си дава сметка какво му се случва в цялост, ще полудее. Психиката си намира врати, в които да се шмугне и да се лекува, докато бурята отмине и не дойде следващата.
Изходите са два: прекъсване на порочния кръг и излизане от ужаса и “кожата”, в която живееш, или варианта “Докато смъртта ни раздели”, в който търпиш и излизаш от себе си при всеки изблик на агресия от насилника, или напускаш живота, защото тялото ти не може да понесе повече от същото, нищо че мозъкът казва “И това ще мине”.
Всичко това и у нас, и по света се случва с помощта на организации и кризисни центрове, които впрягат усилията си подадената ръка да бъде хваната навреме и помощта да има смисъл.
В последните пандемични месеци, характеризиращи се със социална изолация и битова несигурност, случаите на домашно насилие в световен мащаб не просто растат, а се увеличават “пандемично”.
По данни на организациите, управляващи горещите линии за пострадали от насилие у нас, ръстът на подадените сигнали е сериозен, а случаите са доста по-тежки.
За един месец обажданията за насилие на телефонната линия за деца 116 111 са с 370 повече.
9 са жертвите на домашно насилие от началото на извънредното положение до 2 юни, когато почина жена, пребита от приятеля си в края на май.
По тази причина Български фонд за жените, съвместно с Фондация BCause и Български дарителски форум стартират спешен Фонд за борба с домашното насилие в условията на пандемия от COVID-19. Той ще помага именно на онези организации и кризисни центрове, които осигуряват подкрепата за жертвите и техните деца.
Тази помощ е абсолютно наложителна, тъй като специалистите, работещи в тези центрове, сигнализират за съвсем нови нужди в новата ситуация.
Първо, случаите на насилие са повече и съответно са необходими още места в приютите. После, трябва да се изградят отделни помещения за карантиниране на новопостъпилите. Към това се добавя и фактът, че търсещите закрила идват с децата си в центровете в тотална безпомощност - без дрехи, лекарства, подходящи храни или предпазни средства.
Освен на дарения от големи компании и фондации, Фондът за борба с домашното насилие ще разчита и на индивидуални дарения, които може да се направят в Platformata.bg (където всички дарения ще бъдат удвоени от Българския фонд за жените), чрез есемес на номер 17 777 с текст DMS SILA, на сайта на Български фонд за жените или на каса на EasyPay в цялата страна на КИН 4236895688.
Всички средства ще бъдат разпределяни поетапно към най-нуждаещите се организации под надзора на експертен съвет.
Това е начинът да помогнем на някой, който иска да обърне нова страница в живота си. Без много, много да му мислим трябва ли да се месим и дали все пак не си го е заслужила.
"След поредния побой, в една тъмна нощ грабнах детето си и по нощница, без документи, без нищо от предишния си живот, избягах, за да спася себе си и него. Ако не беше кризисният център, вече да съм мъртва, а може би и синът ми."
Така започва историята за новия живот на една от хилядите жени жертви на домашно насилие. Тя е намерила сили и смелост да разкаже. Има и много, чиито имена научаваме от полицейската хроника и новините, но те няма как да разкажат, защото вече не са сред нас. Преди броени дни още една жена изгуби живота си, застреляна от бившия си мъж заради ревност. На този фон идва и информацията от наскоро приключило световно изследване в 75 държави, че близо една трета от попитаните мъже и жени смятат за абсолютно приемливо мъжът да бие жена си.
В допълнение към това у нас все още можем да чуем как жената "сама си е виновна"; как трябва да внимава как се облича, къде ходи, с кого разговаря, за да не дразни мъжа си и да не провокира другите мъже; как трябва да го дава "по-скромничко"; как може да е амбициозна, но не прекалено; да има професия и личен доход, но да не е кариеристка; да посреща мъжа с усмивка и поне две топли манджи, за да е "доволен" от нея... И ако нещо от хилядите условия не е изпълнено, ами, за нея си е... Сама си го е докарала до главата, един вид.
А официалната статистика продължава безпощадно да ни съобщава ужасяващите си данни: сигналите за домашно насилие към жени, подадени на телефон 112, са се увеличили с 3000 от 2016 до 2018 г., когато вече са над 31 000; до август 2019 г. те са над 22 000; до същия момент на изминалата година 40% от сигналите за нарушена ограничителна заповед са от жени; а от 70 убийства 24 са на жени (данните са на Главна дирекция "Национална полиция").
Затова кризисните центрове като този от разказа на жената, с чийто думи започнахме, стават все по-важна част от инфраструктурата ни в грижа за другия. Специалистите там помагат всекидневно на пострадали жени, приютявайки ги заедно с децата им, осигурявайки им психологическа и медицинска помощ, предоставяйки им защитени жилища.
Тези центрове имат нужда от нашата помощ, за да продължат да съществуват и да помагат – помагаме ли на тях, помагаме на човек с реална опасност за живота. Затова няколко дни преди 8 март фондация BCause подема втората си кампания за набиране на средства в подкрепа на жените, пострадали от домашно насилие, като фокусът е помощ за центровете, работещи с пострадалите и техните деца, също преки или косвени жертви на насилието в дома.
Бюджетът, с който разполагат кризисните центрове, е меко казано недостатъчен. Към момента според държавата 1,67 лв. на ден трябва да стигнат за храна, транспорт и нужди на едно дете в кризисен център. Заплатите за 8-часов работен ден нетно възлизат на около 500 лв. 350 лв. на месец са определени за ток, парно, вода и други режийни нужди за 10 деца. С тази съвсем скромна разбивка става съвсем ясно защо са необходими допълнителни средства за работата на тези центрове в цялата страна.
Всеки, който иска да дари, може да го направи в platformata.bg или на сайта на BCause. В подкрепа на кампанията се открива и специална фотоизложба утре, 6 март, от 18:00 часа в галерия Credo Bonum. Осветяване е проект, в който пред обектива на фотографката Яна Пенева застават три жени жертви на домашно насилие, получили подслон и психологическа помощ от специалистите на фондация П.У.Л.С. Смелостта им да разкажат историите си е прокирана от желанието да спасят други жени и други деца, вдъхвайки им кураж да избягат от ужаса на предишния си живот.
Заедно с фотографиите ще бъде представена и визията на кампанията, дело на Емануела Беловарски и Ивайло Петров
от Whaleworx Studio, в която участва актрисата Весела Бабинова.
Изложбата може да бъде видяна само три дни - до 8 март включително, а дарителската кампания продължава в рамките на следващия месец - до 6 април. Сега е моментът да покажем на всички жени и деца, живеещи в капана на насилието у дома, че не са сами и никога няма да бъдат.
Днес в Майко Мила! публикуваме текст на психоложката Ирина Атанасова, доктор по Педагогическа и възрастова психология и психоаналитичен психотерапевт и медиатор. С този текст тя ще ни обясни сложните конструкции и причинно-следствени връзки, които се зараждат в главата на едно дете, когато то стане неволен съучастник в насилието над друго дете. Помолихме я да ни разкаже какво се прави в ситуация, подобна на случилото се в Пазарджик, когато учителка реши да накаже свой ученик, плюл други деца от класа, с всеобщо заплюване от всички съученици. Ирина недвусмислено определя ситуацията като насилие от възрастен към дете и споделя как би следвало да реагират родителите и училищната инстиуция.
Да говориш за насилието над деца е трудно по различни начини. Първата трудност произтича от идентификацията с детето жертва. Втората – от позицията ни на възрастни, а има и още нива на трудности.
Човечеството нямаше да оцелее, ако нямаше импулса да закриля потомството си от всичко и на всяка цена. Когато осъзнаем, че някъде има дете, преживяло ужаса на злоупотребата, у нас започва да се надига вълна от емоции, първата най-силна мотивационна система на психичния ни апарат.
Тя се усилва от поривите на друга естествена сила, задвижваща човешкото поведение – стремежа ни към справедливост. Той принадлежи към втората мотивираща система на психиката ни, а именно – интелекта и разсъдливостта.
Обичайно, системата на емоциите и системата на интелекта действат като две противотежести. Човек успява да обуздава емоциите чрез инструментите на разума. Удържа своеволията на разума си под нивото на студения садистичен разсъдък чрез емоциите и чувствата на съпричастност, жалост, любов и т.н. На практика живеем в относителен взаимопроникващ баланс (Платон му казва диалектика).
Насилието над дете е ситуация, в която двете системи не действат в антагонизъм. Вълните от емоции се усилват от поривите на стремежа ни за справедливост и бурята е факт. Можем да го забележим във всеки коментар по темата, във всяка медийна реакция, дори в реакциите на институции и длъжностни лица.
В стремежа си да защитим жертвата и охулим насилника забравяме, че когато в една общност се случи нещо като това в Пазарджик, тя цялата жужи като кошер дни наред.
Децата знаят какво се е случило, коментират, слушат, преживяват, фантазират. Случило се е с дете, което те познават, виждали са го на двора, в лавката, на стълбите. Усещат заплаха – „А можех да съм аз...“
Вероятно ще ви се стори пресилено, ако кажа, че жертвите в тази ситуация са всички деца в училището. Не е. Когато научите, че в друг град са се увеличили кражбите по домовете, тази новина не ви въздейства така, както думите на съседката, че вчера са обрали апартамента на горния етаж. Заплахата е тук и сега, в рамките на вашето териториално, социално Аз. Тя е близо, тя е на ваша територия. Чувството за защитеност се нарушава. Вероятно ще си купите ново резе или най-малко ще започнете да заключвате с още един оборот и да оглеждате повече непознатите във входа. Страх ви е да не ви се случи и на вас. Нормално е.
С децата в училището е същото. Има действия, които общността следва да предприеме, за да се погрижи за косвените и реални участници в събитието. Именно това казва и приетият от МОН през 2012 г. и утвърден отново със заповед на министъра от 2017 г. Механизъм за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. Той постановява в случаите на тормоз да се извърши професионална интервенция на всички нива в системата училище. Понякога това не се случва, защото липсва времеви и човешки ресурс, друг път – защото хората са твърде объркани и потресени или не знаят как, понеже никой не ги е учил какво точно да правят.
С детето, което е било обект на учителския гняв и тормоз, ще работи психолог. Ще бъдат дадени насоки на родителите. Така и трябва да бъде, това е първата зона на работа – жертвата. Относно неговото възстановяване, аз съм оптимистично настроена. Имаме добри специалисти, институциите се самосезираха, обществото се активира да го защити. Заклейми насилието, анатемоса насилника и ясно показа, че така не се прави.
Жертвата има шанс да получи справедливост и социална реабилитация. Това е от решаващо значение при възстановяването на всяка жертва на злоупотреба, било дете или възрастен. Тук нещата е по-вероятно да тръгнат и приключат добре. Струва ми се добре, че намесата на прокуратурата подсказва адекватно отношение към проблема.
Има и втори пласт: децата, които са предизвикали това момче, и техните семейства. Като детски психолог, за тях се тревожа най-много. Детската им свада е станала повод техен ученик да пострада жестоко. Човешкото мислене има причинно-следствена логика, която почива на времевата последователност. Ако събитие Х предхожда събитие Y, значи го предизвиква. Това е биологично зададена инерция в ума ни, коловозът на логиката.
За да НЕ залепиш Х за Y, се изисква допълнителна работа на психиката. Тя обаче е във вихъра на бурята, нали си спомняте? Няма никакъв ресурс за допълнителни усилия и преработки. И така започват самообвиненията:
„Ако не се бяхме скарали, това нямаше да се случи и сега госпожата нямаше да е наказана, съученикът ми нямаше да бъде оплют така и т.н.“
Психически здравите деца над 5 години естествено и неизбежно ще свържат тези събития и ще изпитват вина заради последствията от своите действия. При децата този процес се усилва повече заради несъвършената регулация на емоциите и т. нар. детски егоцентризъм.
(В тази история децата са на 9 години и се намират в залеза на детския егоцентризъм, но все още на несъзнавано, фантазмено равнище властва идеята, че моите желания и действия имат власт да карат другите да действат. С властта върви отговорността, с отговорността – вината.)
Както казах, тези деца имат нужда възрастните хора – директор, учители, родители от общността и техните собствени родители, да положат усилия да не се влезе във вината. Това се прави по няколко начина, но най-ефективният е като възрастният се изправи пред децата и достойно поеме цялата вина за случилото се.
„Да, така е, вие се карахте, но аз съм възрастен човек и моите действия са моя отговорност. Аз трябваше да постъпя по друг начин. Вие не сте отговорни, че аз сбърках.“
Това може да го направи и директорът в присъствието на родителите на децата. Кратко и ясно да заяви, че действията на учителката са нейна отговорност, че възрастните вземат решения как да действат според писани правила и тя не е действала според тях.
За някои това звучи театрално и е факт, че има известна ритуалност в това поведение. Тя е нарочна. Ритуалността е онзи инструмент, чрез който човешките същества поставят нещата на официалните им места. Женим се с ритуали, правим президенти с ритуали, дипломираме се с ритуали, защото ритуалът постановява една необратимост.
Децата, провокирали своя съученик, имат нужда да поставим на място вината необратимо и окончателно далеч от тях.
Третият пласт разглежда децата, принудени да унижат съученика си. Тук ще е сложно и трудно. Възрастните си даваме сметка, че децата от класа също са жертва на насилие. Ние имаме капацитета да разберем какво е психичен стрес и емоционално насилие.
Децата са други хора. Възрастният „вижда онова, което мисли, че е“, детето „мисли онова, което вижда, че е“. Порастването е пътят да разбереш, че не всичко, е каквото изглежда.
На 9 години не си много напреднал в това. Може да знаеш, че опаковката чипс в магазина съдържа 120 грама чипс и много въздух. Той я прави да изглежда голяма. Разбираш, че това те кара да си я купиш вместо по-малката и евтина опаковка със същия грамаж чипс, но, общо взето, нещата спират дотук. За по-абстрактните теми детето не е така уверено и лесно се подвежда по изгледа.
Когато си унизил и плюл друго дете, приведено в напълно безпомощно състояние пред теб, е видно какъв си. Ти си насилник в собствените си очи. Ако имаш колебания дали е насилие онова, което си извършил, то всички възрастни наоколо вече го определиха като отвратително.
И така онова, което помага на жертвата – заклеймяването, шумът, активността на институциите, грижите за пострадалото дете – прави нещата за тази група деца по-трудни. Причината е, че те са засегнати от насилието чрез перверзния механизъм на подмяната.
От професионална гледна точка, работата с тази група деца изисква най-голям майсторлък заради наличието на подмяна на ролите насилник-жертва. На пръв поглед те са насилниците, а трябва да ги накараме да разберат, че психическият стрес, който са преживели, е форма на тормоз. Сложно и хлъзгаво.
Изисква се всяко дете да бъде заведено към определено ниво на разбиране за природата на човешките отношения и в частност - насилието. В момента това ниво му е чуждо за възрастта и установената конструкция на мислене. Безспорно този процес ще ги направи по-зрели след няколко месеца, но сега ще е трудно. Те не се чувстват жертви и не трябва да ги убеждаваме, че са. Какво може да се направи? Изисква се дългосрочна намеса на място на специалист, но понякога не достигат. Ето и минимума:
1. Трябва да снемем вината по подобие на предния пример, но ще трябва и още нещо. За участвалите деца трябва да има един ритуал на прошка, който трябва да се разположи правилно във времето. Нито твърде рано, нито твърде късно. Те трябва да могат да поднесат своите извинения. Това освобождава децата и те се чувстват добре, когато им е простено.
Дали това означава лично да се извинят на детето или на неговите родители, дали това означава да напишат заедно едно извинително писмо, в което, освен „Извинявай“, ще има и кратко пожелание – това е въпрос на избор. Ще е хубаво, ако след месец класът получи писмо с разказ от пострадалото дете как е в новото училище.
Тези техники възстановяват социалния образ на децата пред очите на връстниците. И, както казах, ритуалността е нужна, за да придаде категоричност и необратимост.
2. Семейството тук има водеща роля. Родителите в класа трябва много ясно да покажат, че случилото се не прави децата им лоши в техните очи и те са толкова обичани и харесвани, колкото и преди. Този път това няма да е един декларативен акт, а по-скоро отношение на „обичам те и се гордея с теб за добрите неща, които правиш“.
3. Нямам никакво съмнение, че децата не са искали да участват в това, предлагам и вие да не се съмнявате. Въпроси от типа „Защо не каза, че си против?“ вменяват вина. Искам да вярвам, че е имало гласни протести и децата не са предварително смазани от властта на възрастните толкова, че да се страхуват да кажат „Госпожо, аз не искам да го правя!“
И все пак, този отказ нищо не решава в психичен план, защото не е зачетен от учителя. Въвлечен в подобен акт на унижение и насилие, субектът има разнопосочни емоции и чувства. Можем да предположим, че детето е ужасено и изплашено, че го карат да прави това. В следващия момент то си дава сметка, че няма избор, че всички правят така и трябва да се подчини. Ура! Отговорността не е само моя.
После се чувства зле, защото осъзнава, че можеше да е на мястото на съученика си – тази мисъл е непоносима. Идва нова мисъл – „Добре че не съм аз!“, радост и облекчение. Аз съм радостен, а върша нещо гадно и неправилно, следователно аз съм лош човек. А щом съм лош, и мен ще ме накажат някой път така... Това е примерен сценарий, но общо взето знаем, че описва динамиката на ужас, облекчение, страх и вина, която изгаря душата на един човек да насилва друг. (В психологията има достатъчно експерименти с възрастни и са анализирани показанията при разследвания на някои подобни престъпления.)
Родителите трябва да знаят, че детето може да повдига тези емоционални теми „ни в клин, ни в ръкав“, точно когато вече всичко е минало. Или напротив, трескаво да говори за това дни наред. Тук всичко зависи от индивидуалните особености на детето. Възрастните трябва да слушат това и да приемат детето да разсъждава на глас. „Не го мисли“ е невъзможно за детето и не е редно да искате това от него. Можете да му благодарите, че е споделило тревогите си с вас. Ако в момента нямате сили да слушате, помолете за отсрочка, но си удръжте обещанието.
Не ги подпитвайте, оставете да ви говорят онова, което искат. Може просто да търсят да чуят, че не са виновни. Вината може да е много тежка, а страхът, че има потенциалната възможност да се окажеш на мястото на заплюваното дете е парализиращ.
Това цели всяко „наказание за назидание“.
И точно тук идва ролята на възрастните, които трябва многократно и категорично да гарантират на детето си право на закрила в бъдеще. Това са посланията, които следва да чуят всички деца в училището, които са косвено засегнати: Какви права имам като дете и кой и как защитава тези права?
4. Що се отнася до децата от училищната общност – тук има много за вършене в дългосрочен план. На момента възрастните трябва да покажат неприемане и разграничаване от действията на своя колега.
В същото време трябва да се изготвят ясни за децата и родителите процедури как системата защитава децата от насилие. Родителите следва да бъдат информирани как училището действа в случай на насилие над дете от учител и от друго дете.
Работа на тези четири нива са минималните изисквания на Алгоритъма за прилагане на механизма за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование.
За съжаление, тези практики рядко се спазват. Училищните власти често пренебрегват различните нива и действат като линейки на ниво жертва-насилник и поради тази причина проблемите се решават половинчато.
Реално, като родители, можем да направим доста това да не е така. Можем да стимулираме и подпомагаме училището на децата ни в тези дейности, защото структури като Обществен съвет към училището, Училищно настоятелство и подобни ни дават този шанс.
Тази седмица историята на 11-годишно момиче, забременяло след като е било изнасилено от 26-годишен мъж, предизвика широки дискусии в щата Охайо, където точно след два месеца влиза в сила суров закон, забраняващ абортите. Сега момичето има възможност да направи легално аборт, но в бъдеще всяка жертва на изнасилване, която е забременяла, ще може да направи аборт само до шестата седмица на бременността.
Новото и изключително рестриктивното законодателство за борба с абортите, предприето вече в няколко щата, забранява абортите след шестата седмица (когато доста жени все още не знаят, че са бременни) дори в случаи на изнасилване и кръвосмешение и не взима под внимание възрастта на майката.
Изключения има само ако аномалиите на ембриона са смъртоносни или здравето на жената е сериозно застрашено, както и при извънматочна бременност.
Заради случая в Охайо, Scary Mommy цитира данни на ФБР, според които в щата жертви на изнасилване стават 4000 жени всяка година. 800 са докладвали изнасилване от свой роднина.
Губернаторът на Охайо, който е подписал законопроекта, поставя правата на плода над всички права на майката, казвайки, че "основна функция на правителството е да защити най-уязвимите сред нас, тези, които нямат глас". Очевидно сред "най-уязвимите" не са непълнолетните и изобщо всички жертви на изнасилване.
Охайо е само един от над десетте щата, които през последните месеци приемат закони срещу абортите или правят стъпки в тази посока, като най-строгите ограничения на правото на аборт бяха приети в Алабама.
Докато в останалите щати жените имат право да направят аборт в периода преди да бъде регистриран сърдечен ритъм на плода, приетият в сената на Алабама закон (с 25 на 6 гласа) не допуска дори и този времеви прозорец.
Наказанието за лекарите, които се опитат да проведат процедурата, е 10 години затвор, а за тези, които са я провели успешно – 99 години.
Всички сенатори, одобрили закона, са мъже. Той трябва да бъде подписан от губернатора и да влезе в сила в следващите шест месеца.
По темата:
Ани губи своето бебе, след като мъжът ѝ я заключва бременна и само по хавлия на балкона през зимата, за часове. Това е финалът на поредния им скандал. Преди това е имало много други – крясъци, шамари… Едва след като помята, Ани събира сили да напусне мъжа си. Повече никога няма да допусне мъж до себе си.
Еми е майка на две деца и заради тях търпи. Не работи повече от десет години, няма свои пари. Няма къде да отидат. Едва събира сили да сподели с майка си. Но майка ѝ казва, че „всяка жена трябва да си знае мъжа и дома“ и не я приема. „Всички се карат“, нормално е. Пък и той я обича, разбира се. Ако я удря, то е защото си го е заслужила – може да се старае повече. А и в малък град къде да се скрие. Трябва да замине надалеч. С децата. Без багаж, за да не бъде разкрита. Някой ден, може би…
Лили и съпругът ѝ са юристи. Познават се от университета, а сега работят в големи кантори. Уважавани са и затова никой не бива да научава. Никой от приятели им не подозира какво се случва зад стените на дома им. Дъщеря им е мълчалив наблюдател. Това e голямата им страшна тайна. Един ден никой няма да повярва на Лили, че е „паднала по стълбите“.
Познавате ли жени като тях?
Това са част от историите за домашно насилие, с които Фондация BCause отправя призив за солидарност към жертвите му в седмицата, в която празнуваме Международния ден на жената.
28 жени са убити през 2018 г. от своите бивши или настоящи съпрузи или партньори или от свой близък. 3 деца са убити от своите бащи (това е статистика по информация от медиите).
Всяка 4-та жена е била жертва на домашно насилие – психическо или физическо. Това е статистика на международните организации.
Българската държава няма официална статистика за насилието над жени у нас.
Докато настояваме отговорните институции да събират адекватна информация, да оказват подкрепа на жертвите и да ограничат проявите на домашно насилие, редица неправителствени организации осигуряват на пострадалите жени психологическата помощ, юридическата защита, подслонът, храната, обучението за започване на работа.
Всичко това струва пари. За да се освободят не само от средата на насилие, но и от чувството за вина и самоубийствените мисли и за да станат отново пълноценни майки, колеги и приятелки, жертвите на домашно насилие и организациите, които ги подкрепят, имат нужда от реална помощ.
Знаете ли, че една жена, пострадала от домашно насилие, за да стигне до социалната услуга в областния център, понякога трябва да пропътува над 100 км, да смени няколко автобуса и да плати над 20 лева за път. За повечето от пострадалите това е невъзможно. За да не останат тези жени в ситуацията на насилие, без никакъв шанс да получат подкрепа, Асоциация НАЯ, например, създава мобилна услуга в по-малките градове и в селата, където жертвите се консултират на място.
Кризисните центрове обаче трудно покриват заплатите на специалистите и режийните нужди на защитените домове. „От държавното финансиране (където го имат) не могат да се отделят никакви пари за текущите нужди на жените и децата – дрехи, постелки, перилни и почистващи препарати, санитарни и хигиенни материали. Това са изключително оборотни неща, които трябва да се зареждат ежемесечно и трудно се осигуряват пари за тях дори от частни и бизнес дарители”, казват от Асоциация НАЯ, Търговище.
За да излязат от средата на насилие и да продължат живота си извън нея, на жертвите им е необходимо окуражаване и вяра в самите тях и в техните възможности, както и реална помощ.
Фондът в подкрепа на жени жертви на домашно насилие,
създаден от фондация BCause, е насочен именно към организациите, които предоставят подкрепа (юридически, прихологически и социални консултации) и поддържат кризисни центрове за настаняване.
Там жените и техните деца получават сигурност и защита, емоционално възстановяване и социална рехабилитация. За да ги подкрепим, в дните около международния ден на жените (и не само) всички можем да дарим сума на фонда. Защото 8 март е най-вече ден за женска солидарност.
По темата:
Здравната каса има не просто право, но и задължение да иска парите за лечение на пострадали от насилие и катастрофи да ѝ бъдат възстановени от виновните за травмите на пациентите. В последния си брой Капитал припомни, че досега НЗОК не го е правила и съобщи за амбицията на сегашния ѝ директор д-р Дечо Дечев това да се промени.
Темата за "Майко Мила" коментира адвокат Мария Шаркова
Има една разпоредба в Закона за здравното осигуряванее, за която никой не беше чувал до преди няколко дни. Нищо, че си стои там повече от 17 години.
Според нея, НЗОК има право да търси обратно средствата, които е платила на болниците за лечение на пациенти, при наличие на някое от следните условия:
-- Пациентът сам умишлено е увредил своето здраве (например е направил неуспешен опит за самоубийство).
-- Пациентът е пострадал в резултат на умишлено престъпление (например претърпял е тежка или средна телесна повреда след умишлено нанесен побой);
-- Пациентът е бил увреден от друго лице, което е било пияно или е употребило наркотични вещества (например при причинено ПТП след употреба на алкохол).
В първия случай платените средства ще бъдат търсени от самия пациент, а във вторите два – от причинителя.
Шест години след приемане на този текст е добавена и нова алинея, която значително облекчава процедурата за възстановяване на тези средства от НЗОК, като ѝ се дава правото да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение, вместо да води дълги и продължителни дела по общия ред.
Преди няколко дни Капитал припомни, че НЗОК никога не се е възползвала от това свое право, като амбицията на сегашния ѝ директор е да инициира законодателни промени, улесняващи прилагането на чл. 111 от ЗЗО.
Какво означава всичко това?
Нашата здравна система е изградена на солидарен принцип, което означава, че когато се нуждаем от медицинска помощ, няма значение с каква конкретна сума (и дали) сме допринесли за бюджета на НЗОК.
Ако вие се осигурявате на максималния осигурителен доход, но тази година не сте ползвали медицинска помощ, плащанията ви не се натрупват в някаква индивидуална партида или за „черни дни“, а се ползват за лечение на други пациенти.
Обратното, ако плащате здравна осигуровка в минимален размер, но ви се наложи да получите скъпо лечение, отново това обстоятелство няма да има значение при оказването на медицинска помощ.
С това обяснение се опитвам да кажа, че всички ние, чрез здравните си вноски, косвено заплащаме лечението на пациентите, чието здраве е увредено умишлено от някой друг.
Отделно, статистиката на Държавно-обществената консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата (да, има такава!) показва, че средно за една година над 200 ПТП са причинени в резултат на употреба на алкохол или опиати.
Лечението на пострадалите в такива случаи рядко се покрива от стойността на една клинична пътека, скъпо е, защото се лекуват политравми, изискващи време и средства. И това лечение се заплаща от всички нас - солидарно.
Излиза, че 17 години сме били солидарни с пияните водачи и насилниците.
Всъщност прави впечатление, че правото на подобни регресни искове към причинителите не е привилегия само на НЗОК. Според Кодекса за застраховането, застрахователят има същото право, ако застрахованият е причинил вредата умишлено или вследствие на употребата на алкохол с концентрация в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотично вещество или на негов аналог.
В много държави пациентите, които са потърсили медицинска помощ след претърпян инцидент, попълват различни въпросници, които да помогнат на осигурителния орган да събере информация за причините и, евентуално, да възстанови платените от него средства.
Това е съвсем нормално. Законът дава възможност на осигурителя да възстанови част от платените за лечение пари и той не е свободен в преценката си дали да го направи или не. Защото това са публични средства, които трябва да бъдат управлявани правилно и законосъобразно.
Защо никой никога за 17 години не го е правил, е въпрос, на който отговор нямам. Дори да са липсвали процедури за установяване на обстоятелствата, обосноваващи подобни искове, този дълъг период е бил достатъчен за да се предложат и приемат такива.
Всъщност, ще е интересно застрахователите да споделят колко регресни иска завеждат годишно при същите условия. Надали са равни на броя на тези, завеждани от НЗОК.
Спорен е въпросът дали пациентите, които сами са посегнали на живота си, трябва да плащат оказаната им медицинска помощ.
Обикновено опитите за самоубийство са пряко свързани с наличие на психично заболяване. Без да влизам в подробности относно психичните грижи в България, най-вече тяхната достъпност и качество, ще отбележа, че държавата е в огромен дълг към лицата с психични разстройства, за да търси техните задължения, възникнали от неуспешни суициди.
Как да се ползват средствата, събрани по реда на чл. 111 от ЗЗО?
„Възраждането“ на чл. 111 от ЗЗО не е единствената новина от изминалата седмица. Заедно с нея и със „ситни букви“ се направи уточнение: събраните средства могат да бъдат използвани за финансиране на програми за генетични изследвания и диагностика на редки заболявания.
„Ако заболяването не е открито по време на бременността, държавата ще го покрива, но ако пациентите не са отишли на пренатална диагностика или не са взети мерки, трябва отговорността за лечението да падне върху родителите“., смята управителят на здравната каса“. (източник – Капитал).
Създаването на достъпна пренатална диагностика е изключително важно, защото дава възможност на бъдещите родители да бъдат подготвени и да вземат решение за предстоящата или вече започнала бременност. Да бъдат наказвани обаче, защото са направили своя информиран избор, е меко казано смущаващо.
Когато причиниш катастрофа пиян, е нормално да носиш финансовото бреме за своето и чуждото лечение, но да носиш същото това бреме, защото с избрал да родиш дете с рядко заболяване, е цинично.
Решението дали да родиш дете не може да бъде обусловено от заплаха за бъдеща финансова тежест за неговото отглеждане. Пренаталната диагностика трябва да даде възможност за осъществяване на информиран избор от бъдещите родители.
А на практика с това предложение родителите, направили избора да родят дете с рядко заболяване, се приравняват към пияните водачи или побойници…
По темата:
