Емпатията се определя като психологически и социален процес на взаимодействие, който позволява на хората да разбират емоциите, нуждите, мислите и действията на другите, без те непременно да съвпадат с техните собствени. Тя не се състои в това човек да реагира така, както би го направил в същата ситуация друг, а в това да се постави на мястото на другия, споделяйки и преживявайки неговите чувства от собствената си перспектива.
За да започне детето да развива емпатия, е от съществено значение да преодолее егоцентричния етап, характерен за първите години от живота. В този период малкото дете не е способно да се постави на мястото на друг човек, тъй като мозъчната незрялост не му го позволява. То все още не е готово да осъзнае реалността и затова няма умението да се разграничи от останалите. Този аспект е от основно значение за развитието на способността за емпатия.
Терминът емпатия е въведен официално през 1873 г. от германския философ Роберт Вишер, който използвал понятието Einfühlung (буквално „вчувстване“, „да се почувстваш вътре в нещо“). По-късно, през 1909 г., психологът Едуард Титченър утвърдил термина в съвременния му смисъл, основавайки се на гръцката етимология εμπάθεια, която също означава „способност да се чувстваш отвътре“.
Много психолози и философи са изследвали това понятие, като са разработили различни теории по темата. Мартин Хофман, психолог и експерт по емоционална интелигентност, предполага, че тясната връзка и физическата и емоционална близост между родители и деца в ранното детство са основен двигател за развитието на емпатични реакции.
Емоциите и чувствата, които възникват в ежедневните ситуации в семейството, подпомагат изграждането на това качество. Това показва, че емпатията не е само вътрешно присъща характеристика на човешкото същество (както се е смятало в началото на изследването на това понятие), но също така може да се научи чрез пример и практика.
Хофман класифицира развитието на емпатията в детството на четири етапа:
През първите месеци от живота бебето и хората, които се грижат за него, се възприемат като едно цяло. В този етап на пълна зависимост детето се нуждае от постоянна грижа, за да оцелее.
От първата до около втората-третата година от живота си децата започват да се различават от своите близки, но все още не могат да се поставят на мястото на другия. В този период те започват да разпознават собствените си емоции по елементарен начин и могат да предлагат решения, които биха помогнали на самите тях (например да дадат биберона си на друго дете, което плаче).
Между 3-годишна възраст и пубертета децата развиват емпатията си, започвайки с прости емоции и постепенно достигайки до по-сложни. Около 4-годишна възраст те могат да разпознават основни емоции като тъга и радост, докато на 10-11 години вече са способни да разбират и преживяват по-сложни чувства като разочарование или чувство за справедливост.
През юношеските години младите могат да съчувстват в повече ситуации – при загубата на близък човек, глобални несправедливости или раждането на нов член в семейството. В този етап емпатичната им връзка се разширява отвъд личния им опит – към заобикалящата ги среда и света като цяло.
Емпатията е ключово качество за пълноценно социално взаимодействие. Наличието на емпатия носи множество ползи както за самия човек, така и за обществото като цяло.
Благодарение на емпатията се насърчават важни аспекти като умението да се слуша, да се помага, да се съпровожда и да се изграждат сигурни връзки. Осъзнаването, че средата, в която човек живее, е емпатична, я превръща в безопасно пространство, където може да бъде себе си с чувство за свобода и приемане, в дух на безусловност и пълна подкрепа.
Емпатията помага хората да бъдат по-мили и състрадателни, като по този начин изгражда по-топло и приятно общество за съвместно съжителство.
Това е ценност, която стимулира взаимоотношения, основани на помощ и приятелство – съществени добродетели във всяко общество.
Чрез насърчаване на комуникацията и способността да се разпознава болката на другите, емпатията спомага за предотвратяване на ситуации на тормоз – аспект от изключително значение при възпитанието и изграждането на нови ценности.
Емпатията подобрява умението да се идентифицират, разпознават и съпровождат както собствените, така и чуждите емоции.
Още не сме свършили, скрол надолу
Емпатията се развива значително, когато децата наблюдават подобни примери в своето обкръжение. Възпитанието чрез личен пример е много по-ефективно от това само чрез словесни послания.
Ако дете изпитва емпатия от страна на възрастните, които са му за пример, то ще възприеме това поведение като нещо естествено и ще го усвои по-лесно. Емпатията се изгражда чрез доброта, търпение, постоянство и разбиране.
От съществено значение е децата да се научат още от малки да слушат, без да съдят, осъзнавайки, че разнообразието е част от живота и че за всички мнения и емоции има място и са необходими.
Децата трябва да се чувстват забелязани и приети в своята безопасна среда, разчитайки на наличието и подкрепата на моделите на възрастните, за да могат да изградят подходящо поведение.
Източник: El País
Познаването, доброто овладяване и управлението на емоциите се нарича емоционална интелигентност и е ключово не само за психичното здраве на възрастните, но и за това на децата. Къде може да се научи тя? Вкъщи? В училище? Тези въпроси задава испанската медия El País, а авторката на статията – Каролина Пинедо – търси отговорите.
Реалността е, че училищното образование се съсредоточава върху интелектуалните знания и има липса по отношение на емоционалното формиране на малките.
„Това е жалко, защото е решаващо за личностното израстване, за ръководенето на социалните взаимоотношения, както и за това мозъкът да се стимулира и да научи по-добре конвенционалните знания като математика или език.“
Това казва Хуан Антонио Планас, почетен председател на Конфедерацията на организациите по психопедагогика и ориентация на Испания и председател на Арагонската асоциация по психопедагогика.
ЮНЕСКО също зае позиция относно значението на емоционалната интелигентност в детското развитие и настоява тя да бъде включена в учебните програми. По-конкретно – в доклад от 2024 г. „Включване на социалното и емоционалното учене в образователните системи: наръчник за политики“ – организацията заявява, че преподаването на тази способност насърчава цялостното физическо и психично благополучие на личността, освен това укрепва социалните връзки и допринася за справянето с проблеми като училищния тормоз или междуличностното насилие.
„Научаването на тази способност също така помага за намаляване на тревожността, стреса, депресията или зависимостите, защото във всичко това се крие емоционален компонент, който може да се овладее и управлява, за да се предотвратят нарушения в развитието на детето“, твърди Рафаел Бискера, председател на Международната мрежа за емоционално образование и благополучие.
Според Бискера един от факторите, които възпрепятстват развитието на тези умения у децата, е неправилната употреба на технологиите:
„Злоупотребата с екрани на всякаква възраст допринася за загубата на физически и зрителен контакт, който е много важен, за да се познават и управляват собствените емоции, както и тези, които възникват от взаимодействието с другите. Затова е от съществено значение децата да имат добра основа от емоционална интелигентност, за да могат да използват правилно технологиите.“
Бискера подчертава, че децата трябва да бъдат обучавани в емоционална интелигентност, защото
„Повечето не знаят какво е емоция, нито различават едни от други чувства. Също така не са ни учили за връзката между емоция и здраве. Например насилието е явна проява на емоционална неграмотност, плод на лошо управление на гнева.“
Но как влияе на детето това да умее да управлява своя емоционален свят? „Това се изразява в уважително поведение – от емпатия до контрол на импулсивността. По този начин се намаляват проявите на насилие, насърчава се хармоничното съжителство и се предотвратяват тревожността, стресът, депресията, употребата на наркотици или зависимостта от екрани, освен че се подобрява и академичното представяне“, обяснява експертът.
„Да имаш добро ниво на усвоени академични предмети не е достатъчно. Това трябва да бъде допълнено с добри емоционални компетентности. Но липсва осъзнаване за тяхното значение в образованието, както и достатъчна подготовка на учителите“, посочва той с огорчение.
Според него първата ефективна стъпка би била въвеждането на обучение по емоционално образование в подготовката на учителите. Сред предимствата на това умение са подобряването на междуличностните отношения, по-голямата способност за управление на стреса и промените, по-доброто вземане на решения и повишаването на личното благополучие и психичното здраве:
„То също така развива лидерството, уменията за разрешаване на конфликти и подобрява постиженията както в професионалната, така и в академичната сфера.“
Тези умения могат да се развиват и у дома. „Вярно е, че родителите възпитават в тази област, макар и невинаги с необходимото качество, поради липса на информация. Затова е важно семействата да бъдат обучавани в правилното управление на емоциите“, продължава Бискера.
В тази връзка според експерта се реализират проекти за повишаване на осведомеността относно значението на емоционалното образование. Такава е инициативата в Испания Emociudades (бел.р. Буквално: „Емоционални градове“), чиято цел е да се утвърди като мрежа от общини, ангажирани с емоционалното благополучие – предложение от организацията, на която Бискера е председател.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Тези проекти са важни, защото ако имахме родители, които са добре подготвени, това би подпомогнало развитието на компетентности в тази посока чрез практикуването на различни техники в семейството – релаксация, осъзнато дишане или изслушване с емпатия“, обяснява той.
Примерът на родителите е крайъгълният камък, за да могат децата да станат емоционално интелигентни, добавя Планас. И подчертава:
„Ако проблемите се решават по агресивен начин, това учи детето, че именно така трябва да се действа в конфликтни ситуации, а не чрез диалог и помирение.“
Според него има много начини да се възпитава чрез личен пример във всекидневието: „Например винаги да се казва „благодаря“; да се усмихнеш на проявен жест на доброта или да помогнеш с отсервирането в ресторант. Важното е да има последователност между това, което се казва, и това, което се прави.“
Източник: El País
Само мисълта за детско самоубийство води със себе си тревога и страх. Най-непосредственият въпрос, който си задаваме, е какво кара едно дете да иска да сложи край на живота си.
Сайтът за родители на El Mundo – Sapos y Princesas – предлага мнението на Нурия Лоренте Саес, психолог и педагог. Тя анализира този въпрос и ни обяснява кои фактори влияят, как децата разбират смъртта според възрастта си и какво можем да направим ние, родителите, за да не стигат децата ни до толкова отчаяна ситуация.
Понякога по-малките деца ни изненадват, като ни задават въпроси, свързани със смъртта, кавайки неща като: „Мамо, ще умреш ли?“ или „Щом дядо е умрял, ще го видя ли пак?“. Първо трябва да знаем, че не бива да третираме смъртта на член на семейството като табу, но е вярно, че понякога тези въпроси не само ни изненадват, но и ни тревожат, особено ако се отнасят до личната връзка на детето с края на живота.
Децата я възприемат като временно и обратимо изчезване. На тази възраст те вярват, че смъртта е нещо като пътуване или болест. Могат да я схващат като нещо със собствено съществуване или да я идентифицират с конкретен починал човек. До 7–8 години децата смятат, че смъртта се случва само на възрастните. След тази възраст започват да осъзнават, че това може да се отнася и за тях, но по-далеч във времето.
Появява се идеята за смъртта като нещо необратимо и способно да засегне хора, с които детето няма емоционална връзка, а след това и по-близките му хора.
На тази възраст тийнейджърът, благодарение на развитието на логическото мислене, разбира смъртта като край на живота, като биологично и необратимо събитие.
Също така за разбирането на тази идея влияят конкретни преживявания – загубата на домашен любимец, личният опит с кратка или дълга раздяла или разговори на възрастни по темата. Когато има подобни обстоятелства, 4–5-годишните биха могли да разберат какво е смъртта, но обичайно това се случва едва когато навършат 8–9 години.
Това е нормално и естествено, тъй като е част от човешкото развитие и жизненото учене на децата. Но има моменти, в които можем да заподозрем, че нещо необичайно се случва с нашето дете; че неговата връзка с идеята за смъртта надхвърля обичайното и че се появява възможността за суицидни мисли или опит за самоубийство.
Всички тези фактори имат тясна връзка с детската депресия и със суицидните мисли – това са мисли, които изразяват намерението или желанието за смърт. Присъствието на депресивни симптоми увеличава вероятността от опит за самоубийство.
Самоубийството зависи от различни индивидуални, семейни и социални фактори. Загубата на един от родителите, емоционалните дефицити, конфликтните семейни отношения, неспособността да се справят с емоционалната болка, невъзможността за социална адаптация или училищният стрес са някои от обстоятелствата, които причиняват значителен емоционален дискомфорт. Мисълта да сложат край на живота си може да бъде начин да поискат помощ или да търсят решение на проблемите си.
Важно е да разберем, че страданието при децата често възниква, защото не се чувстват обичани, което им причинява дълбоко чувство на тъга.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трябва да покажем на децата си, че сме емоционално свързани с тях. Те трябва да се чувстват обичани и важни в семейството винаги и при всякакви обстоятелства. За целта можем да използваме всички възможни стратегии: целувки, прегръдки, похвали или поставяне на граници, които също са важни.
От съществено значение е родителите да задействат „режим на активно слушане“ и да обръщат внимание на това, което децата им споделят, и то не само вербално. Тоест да се виждаме и другите сигнали, които ни изпращат децата, например чрез поведението си.
Понякога им казваме „няма нищо“, „ще ти мине“, „не плачи“, като с добри намерения се опитваме да помогнем за преминаването на трудния момент, който преживяват. Но често такова отношение само допринася проблемът да се задържи и да не излезе наяве.
Някои от промените, които могат да ни алармират за суицидни намерения, са свързани със съня и храненето. Също така, ако забележим загуба на интерес към дейности, които преди са били важни за децата, появата на физическа болка, склонност към песимизъм или трудности в когнитивните и двигателните способности. И най-вече, ако възникнат мисли, свързани със собствената им смърт и с това какви биха били реакциите на семейството им, ако тази смърт настъпи.
Ако забележите, че при вашето дете се проявяват някои от тези ситуации и подозирате, че мисли да сложи край на живота си, не се колебайте и потърсете помощ възможно най-скоро от специалист по психично здраве. Това е сериозен проблем, с който родителите не могат да се справят сами.
Източник: Sapos y Princesas
„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
Без да искаме, може да предадем на децата си поколенчески характеристики, защото сме ги копирали автоматично като поведение от родителите си. Те от техните и така нататък. Тревожността да не се случи нещо с децата и страхът ни да ги предпазим от всички опасности, като ги побутнем към конректно, правилно според нас решение, може да са изключително вредни за тях. Испанската медия El País ни среща с няколко експерти, които се аргументират в търсенето на отговора на въпроса защо отглеждането със страх е вредно.
Страхът е една от емоциите, които могат да нанасят най-голяма вреда на човека, въпреки че има и положителни аспекти. И майките, и бащите също изпитват това чувство. След като им се роди дете, много родители изпитват страхове – нещо, което според експертите е напълно естествено, тъй като идеята за отглеждане без съмнения и без неувереност не е много реалистична. Всъщност, страхът предупреждава и подтиква към използване на защитни механизми, които ни предпазват от опасности.
„Когато си родител, е нормално да си уплашен и да си задаваш въпроса: „Правилно ли действам?“. Да вярваш, че ще отглеждаш дете без съмнения и без да изпитваш неприятни емоции, не е реалистично“, казва психоложката Силвия Алава Рейес, специализирана в детската и юношеската психология. Въпреки това, както уточнява тя, когато страхът блокира, парализира и пречи на вземането на решения, а дори и се проявява неосъзнато, той се превръща в проблем:
Тези страхове карат родителите да стават свръхпротективни и да се опитват да предотвратят неща, които дори още не са се случили.
Психоложката обяснява, че възпитанието с прекомерна бдителност възпрепятства развитието на собствените потенциал и ресурси на децата, които са им необходими, за да се справят с живота: „Родителите решават вместо детето, но то не учи; освен това му се показва, че светът е враждебен и опасен, затова е много вероятно това дете в крайна сметка да развие друг проблем като тревожност или депресия.“
Алава добавя, че в процеса на възпитание се формира прекомерен контрол, като родителите постоянно вземат решения вместо детето. Така го лишават от самостоятелност заради страх, че ще направи грешен избор.
Алехандра Мелус, учител по специално образование, насочено към оптимизиране потенциала на хора с увреждания, добавя, че страхът е нормална емоция, но не трябва да бъде норма или модел, който родителите да следват при възпитанието: „Родителите трябва да помислят какво наистина се случва, да се фокусират върху решенията и да предприемат действия“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Възпитанието, основано на страх, води до тревожно прикрепване, тоест, когато емоциите на родителите надвишават и блокират тези на децата, вместо детето да търси утеха от своите родители“, коментира Алава, която добавя, че възрастните трябва първо да работят върху своите страхове и да са наясно с ограниченията си, както и с начина, по който се справят със света, защото това е, което техните деца научават.
Проучване от 2023 г., публикувано в научното списание ScienceDirect, озаглавено „Родителска тревожност и развитие на децата“, анализира как страхът и тревогата на родителите по време на възпитанието в детството и юношеството излагат техните деца на по-голям риск от емоционални и поведенчески проблеми. В този обзор се препоръчва в такива случаи да се прилагат превантивни мерки, които да включват и двамата родители, както и семейни подходи, които обхващат цялото семейство, за да се спре прехвърлянето на проблемите със здравето на психиката между поколенията.
„Важно е, ако родителите не се чувстват способни да се справят със своите страхове, да потърсят пътя, помощта и сигурните подходи, за които да се хванат, за да подкрепят възпитанието и семейството, което създават“, казва Мелус. „Когато лекуваш себе си, лекуваш и своето обкръжение. Един осъзнат родител не само възпитава детето си, но го учи как да открие своята същност, да живее автентично, без тежестите от миналото“, продължава педагогът. Тя обобщава:
Най-доброто наследство, което можем да оставим на децата си, не са парите или знанията, а свободен ум и спокойно сърце.
В последния си подкаст в YouTube, озаглавен „Възпитаване без страх“, педиатърът Карлос Гонсалес анализира как отглеждането на деца, основано на уважение, без наказания и заповеди, е най-подходящото: „Любовта на децата към родителите е това, което ги кара да се опитват да ги слушат и да не ги разочароват. Макар че не очакват нищо, те все пак ще ни обичат по същия начин. Просто трябва да им кажем с учтивост и уважение какво смятаме за правилно и необходимо да се направи и с времето ще го разберат.“
Алава анализира защо е важно винаги да се валидират емоциите на децата и да им се дават стратегии за регулиране, за да се справят с всяка ситуация, която възниква.
„Децата винаги разбират, че нещо се случва, тоест, чувствата на техните родители, и когато настъпи юношеството, те се бунтуват, с фрази като: „Тате, не е толкова страшно.“ Но последиците вече са изпитани“, казва тя.
В крайна сметка според експертката трябва да се позволи на децата понякога да поемат отговорност за собствените си решения, дори за тези, с които възрастните не са съгласни.
Източник: El País
Отново ни гостува Деница Фишър, която ни обяснява чрез примери защо децата се държат зле и защо наказанията в тези случаи не работят.
Сигурна съм, че НИКОЙ не си е мислил как ще пляска детето си през ръцете. Или ще му крие любимата играчка, или ще го праща да стои в ъгъла. Защо тогава понякота се прекрачва тази граница?
Истината е, че преди да станем родители, фантазията ни е прекалено бедна да си представим на какво е способно едно малко дете. Например агресия към други деца, към възрастни, към животни, пакости, разрушителност, грубост...
Наистина децата са способни да се държат зле. И тогава усещаме отговорността да им покажем как това НЕ е приемливо. Както и да ги насочим в правилната посока. И така стигаме до наказанията.
Идеята на наказанията (както и на наградите) е да мотивират детето да се държи добре. Все едно имаме дете, което стои и се чуди: „Хм, да ида ли да захапя сестра си, или не... да я захапя или не... ама ако я захапя, ще ме изпратят в ъгъла... та по-добре, не. Айде днес няма да хапя“. Това е абсурдно. И не само моето мнение е такова. От психологията и невронауката вече знаем, че децата действат импулсивно, защото все още нямат умението за самоконтрол. Това умение се развива в префронталния кортекс (частта от мозъка зад челото), а той продължава да се развива до около 30-годишна възраст.
Така вместо да се чудим как да мотивираме децата да се държат добре, истинският въпрос е:
Поведението на малките деца се ръководи от вродени инстинкти, които подкрепят тяхното оцеляване, емоционална сигурност и развитие. Един от най-силните е инстинктът за привързаност. Тя е нуждата да бъдат близо до своя родител, за да се чувстват защитени. Това обяснява защо децата често търсят внимание, плачат при раздяла или се вкопчват в родителите си. В същото време те са водени и от инстинкта за изследване, който ги подтиква да опознават света чрез движение, допир и експериментиране. Любопитството, опитите да достигнат нови предмети и „тестването“ на граници са част от този естествен процес. Така например детето може да рисува по тапетите или да среже стол, защото просто експериментира.
Друг важен инстинкт е контраволята, която кара децата да не изпълняват команди или натиск, особено когато не усещат достатъчно близост от възрастния. Това често се възприема като инат или непослушание. Но всъщност е проява на нарастваща автономност.
Огромна роля в развитието на детето имат играта и инстинктът за игра, който не е просто забавление. Това е начин за учене, социализация и емоционално регулиране. Чрез играта децата развиват умения за решаване на проблеми и за взаимодействие с околните.
Свързан с това е и инстинктът за имитация. Малките деца наблюдават и копират поведението, речта и реакциите на възрастните, което е ключово за социалното им развитие. Така те копират лошо поведение от други деца или от нас, възрастните, и затова заплашват, тряскат вратата или се опитват да ни командват.
Не на последно място, инстинктът за притежание кара децата да защитават своите вещи, пространство и дори хора, което обяснява нежеланието им да споделят – не защото са „егоистични“, а защото още не са достигнали етапа, в който споделянето е естествено за тях.
Малките деца на възраст под 7 години не само се ръководят от дълбоки инстинкти, но и нямат когнитивните умения да мислят в перспектива. „Какво ще стане, ако...“ не е въпрос, който те си задават. Те все още нямат житейски опит или основни познания, за да предвидят последствията, поради което в крайна сметка развалят с пръст торти, ядат сладолед на дивана, изливат прах за пране на пода, за да „почистят“, или се катерят по секцията.
Това не са преднамерени пакости – това е любопитство, импулс и истинска липса на разбиране какво всъщност се очаква от тях или какво може да се обърка.
Друга основна причина децата да се държат зле е, когато това поведение е в опит да задоволят своя неудовлетворена потребност. Например, ако сме казали на гладното тригодишно „Изчакай, вечерята ще е готова след малко”, а то е много гладно и знае къде има храна, в повечето случаи ще отиде да си я вземе само̀. Може би всички сме имали такива ситуации. Това отново не е непослушание или инат, или противопоставяне, а просто нужда, която надделява над желанието на детето да изпълни нашите наставления.
И ако може лесно да разберем и видим нуждата от храна, то има други нужди, които не са толкова лесно видими. Например, когато децата се катерят по мебелите, скачат по леглото и се търкалят по пода, това често е нужда от движение. Просто защото не говорим достатъчно за нея, не значи, че тя е по-малко истинска и важна от тази от храна или сън.
Друга причина децата да се държат предизвикателно е, когато се борят със силни емоции. Когато изпитват гняв, безсилие или разочарование, те не могат просто да ги сдържат. Тези емоции се усещат интензивно в тялото им и естествено намират израз в поведението им. Често гневът или фрустрацията се проявяват като агресия към хора, животни или предмети, което обяснява защо децата могат да хвърлят вещи, да късат, да блъскат врати или да удрят.
Колко шамара трябват, за да се научи четиригодишно дете да се храни с нож и вилица? А колко наказания да стои в ъгъла са нужни, за да се научи да плува? А колко дърпания на ушите трябват, за да може да си връзва обувките? Това са АБСУРДНИ въпроси. Лесно се вижда, че тези наказания не помагат на детето да усвои ново умение, затова когато децата се УЧАТ да се хранят, да плуват, да си връзват обувките:
Защото наказанията НЕ развиват умения – те дават мотивация, но не показват как.
Нека си представим, че сме на ресторант. Тригодишното дете е седяло в столчето в колата, а сега стои на стола в ресторанта. Нуждата за игра е силна и то се насочва към първото нещо пред него, а именно солницата и пипера. Обръща ги, клати ги и ги разсипва по масата. „Не така, виж как цапаш. Това е за храна, не за игра.“ Детето получава информацията от нас, обаче нуждата за игра все още е там. Както и солницата и пипера все още са му пред очите и то пак се протяга и ги пипа. Може би имаме търпението да повторим забележката, дори опитваме да го пренасочим към оцветяване на книжката, която сме донесли, но това не е игра. Накрая пляскаме леко детето по ръцете и с категоричен тон заявяваме: „Казах ти да спреш! Само ти се лигавиш така!“.
Какво се случва с нуждата от игра? Нашата плесница или карането удовлетвори ли я? Не. Само че сега, паралелно с неудовлетворената нужда, детето чувства и страх и болка от преживяното. Нуждата за сигурност и свързаност също страда и детето е по-недоволно и напрегнато. Страхът наистина може да го накара временно да „замръзне“ и да спре да пипа нещата по масата, но след 10 или 30 минути ситуацията ще се промени, а нуждата отново ще избие по някакъв начин.
Защото наказанията не задоволяват потребностите на детето, не дават разбиране какво се крие зад неговото поведение. Както и не му дават насока как да задоволи тази потребност по подходящ начин.
Ако истинската първопричина за лошото поведение на детето са силните емоции, в такъв момент те го управляват. Може да е яд, който върви заедно със силен импулс за действие, защото това е функцията на емоциите. Да мотивира и да ни подтикне към действие.
Вие сещате ли се за момент, когато сте се чувствали бесни, и просто сте искали да стоите неподвижно и да мигате? Няма такъв вариант. Особено гневът ни дава вълна от енергия да се борим да защитаваме интересите си.
И така, едно ядосано малко дете е обзето от емоцията и тя командва „Хвърляй неща, ритай, хапи! Не позволявай да те пипат и заклещят!“. Ние виждаме това поведение и си казваме: „Абсолютно неприемливо е детето да хвърля моите неща и да ме удря. Аз ще му покажа кой е шефът тук, да се научи!“. И може би го изпращаме да стои само̀ в стаята. Или пък казваме колко сме разочаровани и как ще получи отново нашата любов и внимание, когато се укроти.
Дори то още да беснее (или да се смее) и привидно да не се жегва от наказанието, това е само на повърхността. И сега какво се случва след наказанието? Страх от изоставяне, страх от лишаване от любов. За едно малко дете да бъде обичано = да бъде обгрижвано = да оцелее. Затова лишаването от любов се усеща като животозастрашаваща опасност. Мозъкът му не разбира много добре причинно-следствените връзки, затова прави само директна връзка: „Когато изпитвам яд, е опасно! Не искам да изпитвам яд“.
Само че ние като възрастни знаем колко добре работи да си казваме „не трябва да се ядосвам“. Емоциите ни връхлитат без нашето желание и без нашия контрол. Те просто се появяват в нас. Какво се случва, след като се появят, зависи от това колко добре развито е умението ни на емоционална регулация. И ето го нашето дете, което е решило да не се ядосва, и ядът се появява отново и отново… Не е вариант да не се ядосва, единствената възможност е детето да не показва, че е ядосано. Това не е емоционална регулация, това е потискане на емоциите.
Емоционалната регулация е умението ни да разпознаем емоцията, да я усетим и съзнателно да решим как да действаме, вместо да ѝ позволим да ни управлява. Ето как децата развиват това много ценно умение:
Спонтанно изразяване на емоциите – малкото бебе плаче в момента, в който почувства уплах. Детето на една година протяга ръчички към нас, когато се удари. Детето на две ляга и пищи на земята, когато е превзето от безсилието си да ни убеди да му купим играчка и т.н. Ако това спонтанно изразяване е опасно, например детето хвърля камък по друго дете, тук е моментът на поставявне на граници, когато забелязваме какво се случва и се намесваме, за да осигурим безопасност.
Разпознаване и приемане – с времето и с нашите обяснения („Ти си тъжна“, „Страх те е от това голямо куче“, „Виждам колко си ядосана“) децата започват да разпознават, че страхът се различава от тъгата, от гнева, от щастието и ако ние позволяваме и приемаме тези емоции, и те започват да ги приемат.
Корегулация – когато децата изпитват трудни емоции и идват при нас за утеха, ние ги подкрепяме да преминат през емоцията чрез процеса на корегулация. Процес, в който нервната система на детето се връща към регулирано състояние благодарение на регулираната нервна система на любящия възрастен до него. И когато детският мозък отново и отново минава през процес на корегулация, с времето и опита детето започва все по-добре и по-бързо да успява да се връщат към това състояние.
Изразяване на емоциите по подходящ начин – с малък напредък в регулирането на по-слаби емоции, с подкрепа и добър пример от близките им децата постепенно започват да изразяват емоциите по подходящ начин. Така може би ядосаното дете на пет години вместо да грабне нещо и да го хвърли, ще грабне нещо и ще се спре. Виждаме борбата за контрол над емоцията. И после детето с думи обяснява колко е ядосано и какво иска. И вместо борби и граници, постигаме споразумение. Но при всеки процес на учене има и грешки и е нормално да има моменти, когато детето си изпуска нервите. Все пак и на някои възрастни се случва.
Вместо приемане на емоциите, децата се опитват да ги потиснат. Вместо корегулация ние ги изпращаме в ъгъла или им отнемаме любимата играчка, или казваме „Край, следобед няма да ти пускам да гледаш Пес Патрул!“ и наливаме масло в огъня. Така реално си създаваме нов процес:
Когато това потискане на емоциите продължава с години, а то е вероятно да продължи, понеже ако малкото детето научи да го прави, то няма да започне изведнъж спонтанно да регулира емоциите по здравословен начин. Именно това има сериозни последствия за менталното здраве и е предпоставка за избухливост, тревожност и/или депресия. За тялото потиснатите емоции се усещат като хроничен стрес и Габор Мате има прекрасна книга по темата „Когато тялото казва НЕ“.
Те не помагат на детето да се справи с трудни емоции и да ги изрази по подходящ начин, не помагат да си удовлетвори нуждите, не помагат за развиване на умения, но не са нещо просто безвредно и неефективно. Габор Мате и Гордон Нойфелд подчертават, че връзката е в основата на сътрудничеството. А наказателните мерки отблъскват децата емоционално, което ги прави по-малко склонни да търсят напътствия от родителите си. И не само „плащаме“ цената на връзката, но наказанията дори не помагат на децата да научат правилно и грешно и добро и лошо.
В проучванията си Мартин Хофман разглежда как децата формират ценностна система и развиват емпатия и открива, че след като родителският надзор бъде премахнат (например когато детето порасне или когато е извън дома без родител), вероятността то да направи добър избор самостоятелно е по-малка, тъй като не е усвоило моралното мислене.
Ако наказанието е „да накарам детето да съжалява за поведението“, да сме търпеливи е „да чакам“. В някои ситуации наистина търпението е ценно. Например гладното или измореното дете, което мрънка и не сътрудничи, бързо ще може отново да се държи добре, ако просто имаме търпението да осигурим храна (почивка или сън) и да изчакаме малко. Но търпението не е обратното на наказанията, то само по себе си е въздържание от действие.
Истинската алтернатива на наказанията е позитивното възпитание – то е действие на базата на разбиране на истинската първопричина за лошото поведение. Какво действие? Зависи от първопричината:
В позитивно възпитание се разглежда какви умения ще му помогнат и родителите следват стъпките описани по-горе. Като личен пример, подкрепа, упражения, постепенно намаляване на подкрепата.
Използвайте интуицията си, знанията за ежедневието на детето и наблюденията, за да идентифицирате коя е тази нужда. Както и да насочите и подкрепите детето, за да я удовлетвори по подходящ начин.
Още не сме свършили, скрол надолу
Позитивното възпитание откликва с разумни граници за безопасност (например, да хванем ръцете, когато детето се опита да ни удари и после ги пуснем), деескалиране на ситуацията (да говорим тихо, с малко думи вместо да се караме и критикуваме), и подкрепа чрез корегулация. Това реално помага на детето да развива умения за регулация на емоциите и по-късно, когато всички са спокойни и щастливи, можем да напомним защо е нежелателно да тряскаме врати или да хвърляме вещи на земята и по какъв друг начин е подходящо да изразим трудни емоции (например тупкане с крак на килима, удряне по дивана, с казване “Толкова съм ядосана, че ми се иска да хвърлям.”)
Позитивното възпитание не е набор от трикове или заучени фрази, които се прилагат механично, за да „поправите“ поведението на детето. То е цялостен подход, който изисква да разберете детското развитие, както и нуждите зад поведението и как да изграждате здрави, дълбоки взаимоотношения с децата ви. Само когато разбираме всички тези елементи, можем да приложим позитивното възпитание ефективно и последователно.
Отглеждате ли една малка бомба вкъщи? Всеки път, когато излезете от стаята, бебето започва да плаче неутешимо за вас, всеки път, когато откажете нещо на двегодишното, то започва да крещи „дай това“, „искам онова“... Или пък тийнейджър, който е една ходеща буря от хормони с емоционални изблици и трудна саморегулация.
Как да се справим с емоциите на детето, докато много често имаме проблем да се справим и със своите? По темата говорим с Валерия Рачева – детски психолог и хранителен терапевт. Вече 15 години работи с деца и техните семейства, като „превежда“ на родителите какво стои зад поведението на децата им и колко наситен емоционално е техният свят. Валерия е създателка на Магията на Детството – пространство за семейства, които имат нужда от подкрепа по въпроси, свързани с детското развитие, поведение, емоционалност и хранене.
„Децата често изглеждат като бомба със закъснител, защото техният мозък все още не е напълно развит и не им позволява да регулират емоциите си ефективно. Основната причина е неврологична. Фронталният кортекс, който отговаря за самоконтрола, логическото мислене и регулирането на емоциите, все още се развива. В същото време лимбичната система – частта от мозъка, която управлява емоциите – е свръхактивна в ранното детство. Това означава, че те изпитват емоции много интензивно, но нямат напълно изградени механизми да ги управляват. Затова често реагират бурно – със сълзи, избухвания, писъци или гняв“, казва Валерия Рачева. И добавя, че финализирането на развитието на фронталния кортекс настъпва едва в късното юношество, дори в началото на 20-те години.
„Освен чисто неврологичните причини, има и други фактори като липсата на емоционален опит и ограничените езикови умения. Малките деца трудно разбират и назовават какво чувстват, което ги прави още по-фрустрирани. Ако не могат да кажат „Ядосан съм, защото не получих играчката, която искам“, просто избухват в плач или гняв. С времето и с помощта на възрастните те постепенно се учат да разпознават, изразяват и управляват емоциите си по по-зрял начин. Но докато това се случи, често преминават през емоционални бури и вихрушки, които изглеждат внезапни и неконтролируеми“, обяснява психоложката.
Кои са основните периоди на емоционалното развитие при децата:
Тук основната емоция е привързаност към значимия възрастен или мама и тате. От изключително значение е усещането за сигурност. Разбира се, започват да се развиват и основните емоции – радост, гняв, страх.
Тук започва полагането на основите на саморегулацията, която преминава през съвместна регулация (корегулация). Появява се така познатият бебешки пубертет, „ужасните 2“, както ги наричат. Това е бунтът за самостоятелност и формиране на идентичността. Контролът на емоциите е труден, а повечето деца са много реактивни, тъй като са в много ранен етап на развитие на своята емоционалност – „каквото почувствам и веднага го показвам“. Малките нямат възможност да контролират импулсите си и всичко става тук и сега. Постепенно, с много подкрепа от възрастен, преминават към следващия си етап.
Периодът, в който въображението ръководи всичко. За мен това е най-прекрасният етап от детството, когато всичко е възможно. В този период децата започват да разбират и емоционалния си свят. Те развиват емпатията си и умението да споделят. Случва се изразяването на силните емоции да е все още не дотам приемливо за родителите, особено ако не са съумели да подхранят емоционално децата си в по-ранните етапи.
Това е моментът, в който децата се обръщат към връстниците и приятелствата стават най-важни за тях. Формират се трайни приятелства. Тук се намесва социалната емоционална интелигентност, а децата започват да разбират повече за емоции като срам, вина, гордост.
Тук идва емоционалната независимост на децата, но по пътя има и много колебания и променливост, породени от тийнейджърския бунт, хормоналните промени и нуждата да се изгради идентичност. Често социалният натиск е голям, затова и тази възраст е най-податлива на външни влияния. Ако не сме изградили отношения в предишните етапи, ще ни е трудно да го направим тепърва в този етап. Разбирането за периодите е доста важно за родителите, очакванията им и развитието на отношенията между тях и децата.
„Познавайки етапите, можем да изградим правилните очаквания. Важно е детето да проявява емоции, подходящи за възрастта му, да може да ги назовава и постепенно да се учи да ги управлява. Но винаги започваме с разпознаването им, преди да можем да ги овладеем. Социалното взаимодействие е ключов индикатор – дали детето проявява интерес към другите, може ли да изгражда приятелства и разбира ли чуждите емоции“, казва психоложката.
Валерия Рачева ни обръща внимание и какви предупредителни знаци може да има при евентуални затруднения или проблеми на детето с изразяването на емоциите. Например, ако детето показва крайна тревожност, агресия, изолира се от другите или има значителни трудности в контрола на емоциите, както и интензивни емоционални изблици, е добре родителите да потърсят консултация със специалист. „Проблеми с адаптацията към нови ситуации, прекомерна привързаност към родителите или отказ от самостоятелност са други
възможни индикатори. Всяко дете се развива със свой темп, но ако поведението му значително се различава от очакваното за възрастта, навременната намеса може да бъде от полза“, допълва тя.
В случай на тръшкане (или тантрум) най-важното е родителят да остане спокоен и да не реагира с гняв или наказание, казва Валерия Рачева. „Знам, че на теория звучи лесно, но е много важно да не влизаме в хаоса на детето и да се запъваме като две магарета на мост, а просто да поканим детето в нашето спокойствие“, казва тя и допълва:
„Тръшкането е нормална част от развитието и в ранна възраст се дължи на неспособността на детето да изрази емоциите или желанията си. Вместо да се опитваме да прекъснем изблика, е добре да осигурим безопасна среда, да покажем разбиране и да изчакаме емоцията да отшуми“.
Според психоложката е изключително важно да назовем чувствата на детето в конректната ситуация („Разбирам, че си ядосан“) и да предложим алтернативни начини за изразяване. Като думи, дълбоко дишане или физическа активност. „Ако детето е твърде развълнувано, кратка пауза на спокойно място може да помогне. След като бурята отмине, е важно да обсъдим ситуацията с детето и да му покажем как да се справя по-здравословно в бъдеще. Постоянството и търпението на родителите са ключови за изграждане на добри умения за саморегулация… и не само. Важно е детето да знае, че емоциите му са валидни, но има начини да ги изразява без агресия или самонараняване“, споделя още тя.
Валерия ни съветва в ситуация на голяма тревожност или страх, да дадем усещане за сигурност и да признаем чувствата на детето, без да ги омаловажаваме – „Разбирам, че това те притеснява“. Добре е да избягваме „Няма страшно“ или „Стегни се“, „Не се лигави“.
Емоциите са ирационални, те не се пораждат от логиката нито при децата, нито при възрастните.
„Говорете открито за страха и насърчавайте детето да го опише. Често самото изразяване на емоцията намалява интензивността ѝ. Използвайте плавен подход, ако се страхува от тъмното, започнете с нощна лампа и постепенно намалявайте светлината. Практикувайте техники за релаксация като дълбоко дишане или визуализация на приятно място. Насърчавайте смелостта, но без натиск – малки стъпки към преодоляване на страха помагат повече от принуда. Създайте рутина, която дава усещане за предвидимост и сигурност. Тревожността не изчезва веднага, но с подкрепа детето може да се справи по-добре с нея“, допълва психоложката.
„Ако детето не може да контролира емоциите си в дадена ситуация, то явно показва някаква нужда“, уточнява Валерия Рачева. „Дали че не „пораснало емоционално“, защото има нужда от внимание, или защото има нещо друго под самата емоция. Първата стъпка е да се осигури емоционална безопасност – да покажете, че разбирате чувствата му. Съответно е важно, когато то не може да контролира емоциите си, да останете спокойни и да не реагирате със строгост или раздразнение. Ако детето плаче неконтролируемо, дайте му време да се успокои, без да го насилвате да говори веднага. Физическият контакт като прегръдка или просто присъствие също помага“, казва още тя.
И ни съветва в случая да предложим на детето техники за саморегулация – дълбоко дишане, броене до десет или да си представи нещо хубаво. Ако отказва да общува с вас в този момент, проявете търпение и дайте пространство. „Винаги можете да предложите и алтернативен вариант да изрази емоцията – рисуване, писане или игра. След като емоцията отшуми, обсъдете заедно какво я е предизвикало и как може да реагира по различен начин следващия път.
Ако има формула, тя е да валидираме емоцията и да даваме алтернатива на поведението, но винаги да сме до детето. Истината е, че когато децата знаят, че могат да разчитат на родителя в трудни моменти, те постепенно развиват по-добри умения за саморегулация“, допълва психоложката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Попитахме Валерия как да балансира родителят между това да поставя граници и да уважава емоциите на детето. И тя ни отговори кратко – с ясна комуникация.
„Да уважиш емоцията на детето не означава да нарушиш границата. Това означава да сме свързани с детето си. Когато разбираме какво чувства то, не променяме границата, тя си е там. Работим с поведението на детето обаче. Разбира се, важно правило е границите да бъдат конкретни, предвидими и съобразени с възрастта на детето, за да му осигурят чувство за сигурност.
Вместо забрани е полезно да предлагате алтернативи. Например ако детето е разстроено, да му покажете начини за изразяване на емоциите, които не нараняват другите. „Разбирам, че си разочарован, но у дома не удряме. Можеш да скочиш 5 пъти или да накъсаш този лист. След това е време да прибереш играчките.“ Ключът е в спокойния, но ясен подход – гъвкавост към чувствата, но последователност в правилата“, категорична е Валерия Рачева. Така децата се научават, че емоциите им са важни, но също така ще разберат границите, които им помагат да се справят със света около себе си.“
Преместили сте любимата играчка на детето в другия ъгъл на стаята. То я търси и не я намира, вижда, че е там и.... започва да плаче. Не намира любимата си дреха, започва да плаче. Натискате бутона на асансьора, а детето е искало то да го стигне първо... Все незначителни за вас ситуации, които обаче са големи емоционални черни дупки за детето. При някои деца с годините тези ситуации стават все по-редки. Но при други даже зачестяват. Какво може да стои зад емоционалните изблици на детето? И как да се справите с постоянния плач?
Всяко дете се бори да регулира емоциите си. Но ако ви се е паднало такова, което сякаш плаче за всичко, може би е добре да се замислите дали няма намесен и друг фактор. Децата, които са склонни да плачат дори за дребни неща, най-вероятно са силно чувствителни.
Добрата новина е, че това не е лошо нещо. „Силно чувствителните деца са склонни да бъдат по-състрадателни, нежни и творчески ориентирани личности“, отбелязва д-р Линда Дънлап, професор по психология. Като се има предвид това, силно чувствителните деца може да се нуждаят от допълнителни насоки, за да управляват емоциите си. Ето какво трябва да знаят родителите за детето, което плаче за всичко (или поне така изглежда).
Силно чувствителният човек (Highly Sensitive Person – HSP) се характеризира с чувствителност към сензорната обработка (sensory processing sensitivity – SPS). И двата термина са въведени от психолога Илейн Арън през 90-те години. Изчислено е, че до 20% от населението са силно чувствителни, със склонност да обработват външни и вътрешни стимули по-дълбоко от общото население. С други думи, тези хора могат да са силно чувствителни дори към самата чувствителност, ако разбирате какво искаме да кажем...
Ако детето ви плаче повече от обикновено, дори за дребни неща, може да му е генетично заложено да бъде чувствително. Проучване от 2015 г. установило, че разликите в темперамента на бебетата въз основа на мозъчната им активност могат да бъдат идентифицирани още на седеммесечна възраст.
С други думи, някои деца просто се раждат така.
Ето някои индикатори, че вашето дете е силно чувствително, според теста на д-р Арон:
Да бъдеш силно чувствителен ти дава възможност да изпитваш емоциите малко по-дълбоко. Способност, която може да бъде едновременно предизвикателство, но и голяма ценност. „Чувствителните деца могат да бъдат завладяни от собствените си чувства, но също така са много емпатични и това ги прави много добри приятели“, казва д-р Дънлап.
„Важно е да се отбележи, че дори деца, които обикновено не плачат толкова, могат да преминат през емоционални периоди. Което не означава непременно, че са силно чувствителни“, отбелязва Елизабет Пантли, авторка на поредицата No-Cry книги за родители. „Ако е имало скорошна промяна като например преместване или ново бебе в семейството, детето ви може да стане по-чувствително“, обяснява тя.
Ето какво още може да имате предвид при дете, което наскоро е започнало да плаче повече от обикновено:
Ако не сте сигурни какво се случва, една среща с педиатъра няма да навреди. Всичко от неоткрита ушна инфекция до леко забавяне на говора може да доведе до чувство на неудовлетвореност у детето, което може да отключи допълнителни сълзи. Имайте предвид, че високата чувствителност може лесно да се обърка с някои психични състояния и личностни черти от характера, но има ключови разлики. И разпознаването им може да ви помогне да разберете по-добре детето си.
Например, както силно чувствителните (HSP), така и интровертите могат да бъдат претоварени от външни стимули, но интровертите се влияят главно от социални ситуации. Те обикновено не се влияят от шум, яркост, дразнещо облекло и други сензорни стимули. В допълнение, силно чувствителните деца понякога биват неправилно диагностицирани с аутизъм, дефицит на вниманието / хиперактивност (ADHD) или разстройство на сензорната обработка (SPD). Въпреки че да бъдеш силно чувствителен може да се появи заедно с тези състояния, само̀ по себе си е по-скоро черта на характера, а не състояние, разстройство или диагноза.
Ако детето ви има постоянни пристъпи на плач, важно е да изключите други възможни причини за сълзите му и да посетите личния му лекар. Ако установите, че то плаче за всичко поради силно чувствителната си природа, има някои стратегии, които да ви помогнат. На първо място, разпознаването на признаците, че детето ви е силно чувствително, ще ви позволи да го научите на техники за овладяване на емоциите, за да направите живота му, а и вашия, малко по-лесен.
Избягвайте да използвате етикети като „прекалено чувствителен“, „срамежлив“ или „мълчалив“. А вместо това се съсредоточете върху положителните качества. Например можете да похвалите детето си колко е наблюдателно, да му благодарите, че разпознава, когато друго дете има лош ден, или да го помолите да посочи какво обича в себе си. Преосмислянето на силните му страни, вместо да се изтъкват негативите, може да помогне и на двама ви в ситуацията.
Например на парти за рожден ден сте, където всички деца щастливо ядат кексчета. Освен вашето. То плаче, защото е получило синьо, вместо розово кексче. Нищо ново, нали!? Инстинктивно може да ви се прииска да размените кексчетата, само и само да спре да плаче. Но има и друг подход. „Ако реагирате веднага, детето ви може да загуби увереност в способността си да решава собствените си проблеми“, казва д-р Дънлап.
Също така е добре да избягвате да му казвате да спре да плаче. Което вероятно само ще предизвика повече сълзи, казва Мишел Борба, авторка на The Big Book of Parenting Solutions. Вместо това му кажете на шега „Замръзни!“. „Това помага на детето да спре да плаче и да се стегне“, казва д-р Борба. След това му предложете да поеме дълбоко въздух и да го издиша през устата си като дракон.
Разсейването на детето, като го насочите към друга дейност, също е подходящо в подобни „кризисни“ ситуации. „Когато дъщеря ми беше в предучилищната, имах чувството, че плаче през цялото време“, казва Мелиса Моргенландер. „Един от нейните учители я посъветва, когато почувства, че ѝ потичат сълзи, да брои на глас до 10. Просто е, но работи – докато стигне до осем или девет, винаги започва да се усмихва.“ Методът с броенето е златен стандарт, съгласява се д-р Дънлап. „На 3 или 4-годишна възраст броенето все още изисква фокус и концентрация, така че каквото и да е разстроило детето ви, може вече да е забравило, докато стигне до 10.“
Вашите реакции и емоции, когато имате високо чувствително дете, са от голяма важност. Децата са особено добри в разчитането на емоциите на родителите и хората, които се грижат за тях. Ако сте напрегнати, това казва на детето ви, че каквото и да го разстройва, наистина е нещо, за което трябва да се притеснява. И това продуцира самото поведение, което се опитвате да промените.
Още не сме свършили, скрол надолу
Убедете детето си да ви каже какво точно го е направило нещастно в конкретния момент, за да можете да му помогнете да намери изход. Ако каже: „Тъжен съм, че Х. не иска да играе с мен“, попитайте го „Какво искаш да направиш, за да се почувстваш по-добре?“. Ако не може да ви отговори, напомнете му вие за неща, които го карат да се чувства добре – например поканете друго дете да играят или разгледайте заедно любима книга... С малко практика детето скоро ще започне да измислят свои собствени решения за излизане от ситуациите без никаква подкана от ваша страна.
Източник: Parents.com
Децата са импулсивни по природа. Нима не харесваме в тях точно това!? Но с напредването на възрастта, с развитието на социалния кръг и умения, те имат нужда да придобият умението за самоконтрол. Как да им помогнем? Особено когато самите ние понякога не можем да се контролираме съвсем добре.
Самоконтролът е жизненоважно умение, което се развива и подобрява във всяка една възраст. Липсата на контрол на импулсите е в основата на много поведенчески проблеми. Колкото повече самоконтрол придобие детето, толкова по-малка е вероятността да направи или каже нещо, което може да навреди на него или на другите.
Удрянето, скачането върху мебелите или тичането в магазина са често срещани прояви на импулсивно поведение. До тийнейджърска възраст повечето деца успяват да придобият самоконтрол над физическите си импулси.
С практика и последователна дисциплина през годините самоконтролът на детето трябва да се подобрява. Ако не се или имате притеснения относно някои особености на детето, говорете със специалист. Има някои заболявания, например Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, които може да попречат на детето да придобие самоконтрол. И да има нужда от повече внимание и помощ в тази посока.
Децата, които не разбират или не знаят как ефективно да изразят емоциите си, са по-склонни да бъдат импулсивни. Дете, което не може да каже „Ядосан съм“, може да удари или щипе, за да покаже, че е разстроено. Или ако не може да сподели, че е тъжно, може да се хвърли на пода и да крещи.
Хубаво е да помогнем на детето да разпознава емоциите си, за да може да ни ги казва, вместо да ни ги показва.
Започнете с обяснение на основните емоции – гняв, тъга, вълнение, изненада, притеснение, разочарование, страх. След това говорете за разликата между емоциите и поведението. Уверете се, че детето знае, че е нормално да изпитва гняв (или друга емоция), но не е добре да удря, рита или крещи на някого, когато е ядосано.
Когато то може да говори за емоциите си по смислен начин, е по-вероятно да се почувства чуто и подкрепено, когато има нужда. И по-малко вероятно да почувства необходимостта да покаже емоцията си чрез негативно действие.
Понякога децата се държат импулсивно, защото не внимават. Например искате от детето да ви донесе чашата от масата. Казвате „Донеси ми чашата от масата“. То тръгва, но по пътя се разсейва и забравя накъде е тръгнало. Случвало ли ви си е?
Оказва се, че при децата е често срещано да чуват, без да слушат и без да разбират указанието. Преди да започнете да обяснявате, кажете: „Преди да тръгнеш, искам да ми повториш какво те помолих да направиш“. И след като приключите с обяснението, попитайте: „Какво ти казах да направиш току-що?“.
Едва след като успеят да повторят командата ви, независимо дали е да приберат играчките, или да ви подадат чашата, децата трябва да предприемат действие. Старайте се да направите командите прости, лесни за следване и с възможно най-малко стъпки. После може да помислите дали детето не е достигнало до тази степен на развитие, когато вече може да следва многоетапни указания.
Решаването на проблеми може да бъде една от най-ефективните техники за самоконтрол. Научете детето си, че има повече от един начин за решаване на проблем. Независимо дали се опитва да поправи веригата на велосипеда си, или да схване математическа задача, по този начин го насърчавате да обмисли поне няколко възможни варианта, преди да реши какво да прави. След идентифициране на възможните решения помогнете му да прецени кое е оптималното. Чрез тази практика децата ще свикнат да мислят, преди да действат.
Ниската толерантност на детето към фрустрация може да предизвика импулсивни изблици. Затова му покажете как да се справи с негативните емоциите по здравословен начин. Помислете за конкретни стратегии – например няколко дълбоки вдишвания, разходка из къщата, броене до 10 и обратно и др.
А какво общо има това със самоконтрола? Да зададете структура и очаквания на детето може да помогне за подобряване на самоконтрола му, защото то ще знае какво поведение се очаква от него. Всъщност изследванията показват, че децата са склонни да се развиват по-добре с рутина и структура.
Обяснете и негативните последици от нарушаването на правилата. Тогава децата ще могат да вземат по-информирани решения относно поведението си. С други думи, информирано ще се наясно, че конкретно поведение се санкционира.
Още не сме свършили, скрол надолу
Поддържайте дисциплината си последователна и рутината на детето ви също.
Хаосът пречи на самоконтрола.
Напомняйте „Трябва да ме държиш за ръката на паркинга, когато слизаме от колата“ всеки път, когато отидете до магазина. С достатъчно практика детето ви ще свикне с вашите правила и последствията от нарушаването им.
Наградете доброто поведение на детето си с жетони. След това му позволете да обменя жетоните за по-големи награди. Създавайте малки стимули, които изискват само един или два жетона, както и големи награди, които изискват например 20. След това насърчете детето да спестява жетоните си за по-големи билети, като например ходене на кино. Спестяването за по-големи награди ще го научи на търпение – основно умение в изграждането на самоконтрол.
Децата учат с гледане. Показвайте ежедневно търпение и отлагайте удоволствието. Моделирайте подходящи за пример начини да чакате търпеливо и да практикувате отлагане на удоволствието. Отлагането на удоволствието е една от най-ефективните личностни черти на успешните хора според психолога Уолтър Мишел. Може да използвате фрази като: „Много ми се иска да си купя нов лаптоп, но ще спестя пари за почивката ни следващото лято.“ Говоренето на себе си на глас ще научи детето ви как да развие вътрешен диалог. Разговорът със себе си играе основна роля в подпомагането на децата да управляват импулсивното си поведение.
Насърчавайте детето си да играе навън и се старайте да е достатъчно активно. Дете, което е имало възможност да бяга, да скача и да се катери, ще бъде по-добре подготвено да се самодисциплинира. Опитвайте се да ограничавате времето на детето пред екрана и го насърчавайте да бъде физически активно, когато е възможно.
Една игра от детството прави точно това – учи на самоконтрол, взимане на решения и концентрация. При „Саймън каза“ водещият играч дава команди, като винаги започва с думите „Саймън каза“. Децата трябва да изпълняват командите. Но когато водещият даде команда, която не започва с думите „Саймън каза“, то тя не трябва да се изпълнява. Децата, които са я изпълнили, изгарят и излизат от играта.
Източник: Parents.com
Как се споделя диагнозата рак на гърдата, как се говори по темата с децата, родителите и колегите, каква е ролята на психологическата подкрепа в периода на лечение, а нерядко и след него, съветва Жечка Илиева, детски психолог към фондацията „Една от 8“.
Психологическата помощ в този момент е от огромно значение, защото се отнася до проблем, с който една жена тепърва се среща и предполагаемо не намира ресурси, с които да подходи към ситуацията. Много е важно тя да получи психологическа грижа, защото, тръгвайки по пътя на лечението, който е придружен от серия отделни стъпки, отдавайки цялата си енергия на медицинската част, жената често забравя да помисли за своето емоционално състояние.
Забравя да попита самата себе си „Как си давам правото да не удържам?“, „Как си давам правото да тъгувам?“, „Как ще премина през това – какво се случва с мен?“. Забравя, че има правото да свали маската, която си поставя, за да не разклати семейството си, за да не развали нечий друг свят, да не притесни другиго. Именно в тези мигове на среща с подобна болест си мисля, че една жена има правото да си позволи да бъде такава, каквато не си е позволявала да бъде дълго време.
За да бъде намалена тази застрашителна сила, която връхлита при получаването на диагнозата, може би една от най-трудните стъпки е споделянето на болестта с близките и със семейството. Със сигурност това е труден разговор, защото от една страна жената се чувства обезпокоена както за себе си и за собствения си живот, така и за онези, които биха били застрашени от това усещане. Всичко това неминуемо и като емоция се отразява на цялото семейство.
Има и един друг момент – в семейството жената обикновено е справящата се. Тя знае, че семейството я подкрепя, но то я подкрепя по един специфичен начин, близките са част от общата картина. А когато потърси психологическа помощ, тя търси помощ извън тази рамка от човек, който може да види неща, които тя самата не вижда, и да ѝ даде подкрепа, от която дори не е подозирала, че има нужда.
Трудно бих дала конкретни съвети, защото всички семейства функционират по различен начин и това, което е приемливо за една семейна система, за друга не е подходящо. Всеки има своя личен опит, на базата на който може да прецени какво да бъде споделено, как да бъде споделено и кога да бъде споделено.
Тук няма правилно и неправилно. Някои хора избират да споделят за болестта си на по-късен етап, когато те самите са по-добре информирани. Други предпочитат да кажат веднага. Добре е действително да е събрана възможно най-много информация за заболяването и тя да бъде представена синтезирано, за да може, сядайки семейството на масата за този разговор, да не останат прекалено много въпросителни. Това е начинът да се намали тревожността във всички, включително в самата жена, и ситуацията да се подрежда като своеобразен пъзел – не с готови решения, но с подход за решения.
Със сигурност не е добър подход просто да се седне и подобна новина да се изстреля директно на едно дете. Първо трябва да помислим какво изобщо знае детето за диагнозата, на каква възраст е, защото това определя и доколко то ще се разбере за какво става въпрос.
Например едно съвсем малко дете няма как да разбере за какво става дума. На толкова малки деца е добре да се разкаже по детски, под формата на приказа, че на мама ѝ предстои лечение, за възможните промени... Във фондация „Една от 8“ създадохме разказвателна книжка, в която под формата на картинки представяме през какво ще се наложи да премине мама. Така се опитваме да обясним неразбираеми за малкото дете неща като химиотерапията, лъчетерапията, самата болест по разбираем за него начин.
Предпазването на децата в тази възраст е именно поднасянето на конкретната информация, конкретно за случая на майката – каква е точно диагнозата, какво лечение предстои. Младежите не биха имали нужда толкова от онагледяване, както по-малките деца, а по-скоро от конкретика, свързана с етапите на лечение – кога ще започнат, колко време ще траят, как ще се чувства вероятно майката, евентуалното ѝ неразположение. Това ще върне донякъде усещането за предвидимост и спокойствие в семейството, макар и не изцяло. Едно обяснение, с което се казва „Аз знам това и ти го споделям, защото си голям, имам ти доверие и това ще ти помогне да селектираш информацията в интернет, която е огромна“.
Когато децата не разбират нещо, обикновено пребивават в страха, а страхът е много лош господар и съветник. Когато липсва разговорът у дома, нещата могат да бъдат преувеличени и ситуацията да ескалира. Детето трябва да се усеща здраво стъпило на земята, а не без почва под краката си. Разбира се, това спокойствие не се постига за един ден или с един разговор, а с воденето на такива, когато детето има нужда или когато усеща, че майка му е разтревожена.
В никакъв случай не бива да се крият. Емоциите ни битуват в дома ни, независимо дали искаме или не. Те са поканени там всекидневно – на масата ни, в леглото ни, в душата ни. Те са около и във нас и са видими, дори да нямат физическа проява. Те са в невербалното, в поведението ни, дори в начина, по който седим, вперили поглед в нищото.
Това са неща, които се забелязват, а децата са изключително сетивни – те усещат всяка промяна, без значение на каква възраст са. Дори бебетата усещат, че майка им се оттегля в себе си. По-големите още с прекрачването на прага, усещат промяната. Така че ако си мислим, че запазвайки мълчание, те няма да усетят, че имаме проблем, грешим дълбоко.
Не трябва да забравяме, че никой от нас не избира дали да се разболее от рак, никой не пожелава никому подобно нещо, но всеки би могъл да попадне в тази ситуация. Когато споделим за болестта с приятелското си обкръжение, с професионалната си среда, нашето послание е „Да, аз в момента имам проблем“. Tова е нещо, което те чуват, и разбират, че ако и те в даден момент се сблъскат със същия проблем, биха могли да говорят спокойно за него. Защото ако се затваряме в себе си, вероятността да получим подкрепа клони към нула. Но ако споделим и протегнем ръка, е далеч по-вероятно някой да откликне.
Още не сме свършили, скрол надолу
Безспорно това са трудни моменти, но има нужда от приоритизиране – когато се лекуваме, се фокусираме върху физическото оцеляване. Ако погледнем на ситуацията, казвайки си „Сега ще се погрижа за здравето, а след това ще се погрижа и за женствеността си“, това би могло да ни помогне. Има възможности жените да се подложат на различни процедури за реконструкция на гърда, да използват перуки, които не се различават от естествената коса.
По-големият въпрос обаче е, че в съзнанието си ние имаме стереотип за женственост и ако допуснем в себе си чувството на дефицит в тази насока, каквото и да направим по тялото си, това усещане ще е проявление в живота ни занапред. Затова е нужно, ако жената държи в себе си страхове и се чувства несигурна да се справи сама, да потърси подкрепа.
Посланието, което винаги съм отправяла към жените, е да се грижат за себе си. Да се преглеждат, да ходят на профилактични прегледи ежегодно и задължително. Колкото по-рано се открие ракът на гърдата, той е не само лечим, но и толкова по-малко интервенции и лечебни протоколи ще се наложат. Бих посъветвала жените да вярват на медицината, да не оспорват постиженията ѝ и да не се осланят на алтернативни методи.
