Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
Грижата за психичното здраве все още е стигматизирана – особено когато става дума за майките. Онзи розов слон, който сякаш не се вижда през розовите очила на майчинството. Обществото гледа на майчинството като време на безгранична радост и „почивка“, поради което и налага образа на щастливата майка навсякъде. Но когато реалността не отговаря на очакванията, които са имали преди раждането, жените се чувстват виновни и изолирани. Питаме се как ли се чувстват майките в България. Ама наистина!
Следродилната депресия в България е етикетирана като тема табу. Въпреки множеството призиви, дори и в световен мащаб, да се говори по темата, у нас сякаш всичко е добре заровено в задния двор. Много майки, дори вече и бащи, имат нужда от подкрепа след появата на бебе в семейството. Вместо разбиране обаче често чуват от лели, вуйни, съседки и дори продавачки в квартални магазинчета (които никой не е питал за съвет): „Какво се оплакваш – нали това искаше?“ или „Баба ти пет деца е отгледала на полето, ти за едно мрънкаш.“
През 2025 г. статистиката за жени, засегнати от следродилна депресия, в световен план се движи по официални данни в диапазона между 15 и 20% за различните страни. Според Световната здравна организация (СЗО) около 13% от жените, които току-що са родили, изпитват депресия. В развиващите се страни този процент е още по-висок – 19,8%.
Проучване преди и по време на COVID пандемията показва логичното увеличаване на проблема заради изолацията и страха, породени от вируса. Преди пандемията честотата на депресия при бременни е била около 20,7%, а следродилната – 17%, докато по време на пандемията данните показват: 29% при бременните и цели 26% от майките са изпитвали симптоми на тревожност или депресия след раждането.
В България няма официални статистически данни какъв процент от жените страдат от следродилната депресия. А Momfident иска да промени това.
Momfident e приложение, създадено с цел 24-часова психологическа подкрепа, като използва иновативен инструмент с изкуствен интелект с постоянен достъп до научно базирани данни.
Още не сме свършили, скрол надолу
Проектът е вдъхновен от сблъсъка с тревожността и вината след раждането на една от неговите основателки – Женя Димитрова. Заедно с доц. д-р Стоянка Черкезова, социален учен в Института за изследване на населението и човека към БАН, и с психолози създават приложението и обединяват усилията си, за да проучат как се чувстват майките на деца между 0 и 3 години в България. Но и за да им помогнат да се справят психически в този период.
Можете да споделите напълно анонимно как се чувствахте след раждането тук: https://momfident.io/survey. Така ще помогнете на специалистите да разберат какво наистина преживяват майките у нас и от какво имат нужда, за да се чувстват добре. Както и ще помогнете платформата да бъде обучена по-прецизно, за да е още по-полезна.
Всеки участвал в анкетата ще получи безплатен тримесечен достъп до бета версията на приложението Momfident.
За розовия слон в стаята трябва да се говори. Той си има име и ако успеем да го назовем, ще знаем как да се справим с това, което ни тежи. Затова данните са важни. Утре ще помогнат на някого, който се намира в тежка ситуация.
В България за последните месеци се случиха няколко ужаса, които накараха обществото да говори повече за следродилната депресия. В тази статия ще говорим за родителския бърнаут, който се развива на малко по-късен етап от раждането. Синдромът може да е сравнително нов термин, но не е ново преживяване. Просто никой не се е интересувал от темата допреди две жени да се захванат с трудната задача да определят какво е родителският бърнаут. И само при майките ли е диагностициран? Над 100 изследователи в 40 държави искат да разберат феномена, който все още не се приема сериозно от някои здравни агенции – а именно родителският бърнаут. Различно ли е това от ежедневната умора от отглеждането на деца? И какво имат да кажат няколко майки, преминали през това преживяване?
„Плаках, сякаш някой беше умрял“, казва Рейчъл Стърн за деня, в който светът ѝ рухнал. „Помислих си: Не мога повече. Не исках да прекарвам време с децата, да си играя с тях“...
Синовете ѝ били на пет и две години (през 2022 г.). Тогава тя написала на съпруга си бележка – „Имам нужда от малко пространство“ – с молба той да ги гледа. И излязла от дома им в Манчестър и тръгнала пеша. „Бях много разстроена“, споделя 39-годишната Стърн. „Най-болезненото беше да призная, че просто не можех да прекарвам повече време със собствените си деца“.
Стърн по това време била бранд мениджър на пълен работен ден. Семейството ѝ се преместило в друг град по време на пандемията, купило и реновирало къща, а по-голямото ѝ дете започнало училище едва четири месеца по-рано. Тя била достигнала своя предел: „Вече нямах капацитет да бъда майка.“
Сега осъзнава, че е страдала от родителски бърнаут – синдром, който академичните среди определят като „хроничен и всепоглъщащ стрес, водещ до усещане за изтощение и изчерпване в родителската роля“.
В най-тежките си форми той може да предизвика дори мисли за самоубийство. По-често според психолозите, отколкото при професионалното прегаряне или депресия.
В един забързан свят, изпълнен с перфекционизъм, в който родителите се опитват да бъдат най-добрите у дома, на работа и в семейството, терминът придоби популярност и е обект на академично изследване в Лабораторията за изследване на родителския бърнаут към Университета на Лувен в Белгия. Тя е събрала данни от над 30 000 родители по целия свят и е създала въпросник от 23 точки, за да помогне на хората да определят дали страдат от бърнаут.
Дали обаче родителският бърнаут е неизбежен симптом на невъзможността да правим и имаме всичко – или тревожно състояние, което трябва да приемаме по-сериозно?
„В действителност това продължи дълго време“, казва Стърн, която „винаги е искала да бъде майка“. Но осъзнава по време на майчинството си с първото дете, че е по-голямо предизвикателство, отколкото си е представяла. „Еднообразието ми беше изключително трудно за „преглъщане“. Аз бях изключение сред майките и споделях, че: „Не ми харесва това, искам да се върна на работа, не мога да се справя.“
След като излязла от входната врата онази неделна сутрин, Рейчъл се разходила по улиците известно време, преди да се озове в къщата на родителите си. Посетила личен лекар, последван от психолог, който установил „поява на остър стрес“. И се наложило да вземе девет месеца отпуск от работа. „Съпругът ми винаги ми помагаше и беше активен родител, но започна да поема още повече ангажименти. Грижеше се за къпането на децата и приспиването им. А ако той не можеше, нашите родители помагаха. Не можеха да ме оставят сама с децата, не защото някой се притесняваше за тяхната безопасност. А те се притесняваха какво ще се случи с мен.“
Чрез четене на книги, търсене на информация онлайн и слушане на подкасти през това време, тя се натъкнала на термина „родителски бърнаут“. „Тогава ми светна лампичката“, казва тя. Това е огромно изтощение, далеч надхвърлящо всичко, което сте си представяли.
Терминът „родителски бърнаут“ е обяснен от Изабел Роскем и Мойра Миколайчик. Роскам, която има пет деца, забелязала едно и също тенденциозно поведение в своите клиенти. „Забелязах как родителите идват на консултация при мен и споделят, че страдат. И се запитала: Има ли нещо подобно на бърнаут, но при родителите?“
Академично терминът се появява през 80-те години, но някога е бил разглеждан само в семейства с тежко болни деца или деца с увреждания. Но изследването установило, че е по-широко разпространено. Двете разразобтват диагностичен тест, който включва 23 въпроса. „Приложихме скала, както при бърнаута на работа, променяйки характеристиките към различните ситуации на родителство.“ Чрез него може да разберете дали просто сте изморени от задълженията ви като родител или наистина имате проблем.
Роскам описва синдрома като „дистанцирано и студено родителство и режим на автопилот“. Чувствате, че вече не желаете да бъдете родител и не получавате удоволствие от това. Както и чувствате, че не сте родителят, който сте искали да бъдете, което води до силни чувства на срам и вина.
Да, казва Роскам. „Всеки родител се чувства изтощен в края на деня, независимо дали има много деца, малки или големи. И всеки родител се чувства щастлив, вечер преди лягане, когато има малко време за себе си. Но ако на следващият ден се събудите с възстановена енергия и сте в състояние да се включите активно в отглеждането на децата и задълженията ви отново, то вие не сте в състояние на прегаряне. Обаче сте в това състояние, ако дори и след дълъг и качествен сън през нощта, не успявате да се възстановите или да се почувствате добре в ролята си на родител.
Това не е нормално изтощение, а интензивно изтощение, далеч надхвърлящо всичко, което сте си представяли – всяка сутрин се събуждате вече изтощени от мисълта какво да правите с децата.
Родителите, които са в състояние на прегаряне, също чувстват, че са изгубили посоката, че вече не могат да понесат ролята си на „майка“ или „баща“ и са в състояние да правят само минималното за децата си, допълва Роскам.
До 2020 г. Роскам и Миколайчак са работили със 100 изследователи в 40 държави, за да разберат феномена, който все още не се приема сериозно от някои здравни агенции. Докато благотворителната организация Action for Children признава и предлага съвети относно родителското прегаряне, Световната здравна организация категоризира прегарянето като явление, свързано с работата, а не като родителски синдром. Междувременно NHS предоставя съвети относно професионалното прегаряне, но няма страница, посветена нито на това, нито на родителското прегаряне в категорията на състояния и заболявания от А до Я.
Изследователите приписват причината за това конкретно прегаряне на разликата между ресурсите на родителя (подкрепа от семейство или приятели, здраве и финанси) и изискванията към него (брой деца, присъствие, подкрепа и връзка с другия родител и очаквания).
Родителският бърнаут е най-разпространен в страни, в които се отдава висока стойност на личните постижения, перфекционизма и самоувереността, като Полша, Белгия, САЩ и Канада.
„В тези страни не е достатъчно да си добра майка или баща, трябва да си най-добрият“, казва Роскам. „Това създава несъответствия между майката, която трябва да бъдете, и майката, която сте, и това е изтощително.“
А родителското прегаряне е най-рядко срещано в страни като Камерун, Тайланд, Виетнам и Куба, където традиционните семейни връзки се ценят и родителският товар е по-вероятно да бъде споделен с останалите.
Не става въпрос за пари и богатство, казва Роскам. „Семействата с ниски или средни доходи може да имат различни стресови фактори, но балансът е важен.“ Например, тяхното изследване установило, че самотното родителство е фактор за уязвимост в Иран, което означава, че е по-вероятно да допринесе за родителско прегаряне, но не и в Белгия или Франция, където има по-широко разпространено културно приемане на семействата с един родител. И докато за самотен родител или такъв с ниски доходи може да е по-трудно да си наеме детегледачка или да отиде на ресторант, за да се справи със стреса, родител с по-високи доходи, който няма семейна подкрепа, има влошено здраве и е претоварен в преследване на перфекционизма, също може да се провали. „Начинът за предотвратяване и лечение на прегарянето е да коригирате баланса“, казва Роскам.
Брокерът Алиса Сото, на 47 г., получила комплимент от роднина, който ѝ помогнал да осъзнае, че минава през родителския бърнаут. Спомня си, че чух: „Къщата ви е толкова чиста, че мога да ям от пода. Поглеждам назад и си мисля: как правех това, кога намирах време? Работех по цял ден, приготвях храна за семейството, взимах и оставях децата от училище и междувременно учех. Лягах си късно, ставах в 5:30 сутринта и започвах отново и отново всеки ден. Беше досадно“, споделя тя.
Разведена и с деца, тогава на 11 и 8 години, тя стига до бърнаут. „Работата и домът ми бяха отделни единици“, обяснява Сото.
„Борих се със себе си, защото как бих могла да се чувствам така, когато се грижа за децата си, заради които работих толкова усилено?“ Години по-късно Сото ще се натъкне на термина родителско прегаряне и ще се припознае. По това време тя се чувствала сякаш на дъното, което я принудило да направи промени. „Научих децата да са по-самостоятелни и да участват в домакинскинските задачи, да помагат с кучетата, да почистват двора – и включих повече родителите на приятелите им в прибирането им от училище. Разбрах, че не трябва да правя нещата на 110%, за да бъда добра майка. И децата бяха доволни от това“.
Синдромът може да е сравнително нов термин, но не е ново преживяване. „Прегарянето на родителите съществуваше и преди, но хората не се интересуваха от него“, казва Роскам. Истории за майки, достигнали точка на пречупване или дори напуснали семействата си, се разпространяват от десетилетия, без да бъдат проучени причините за това. „Моето мнение е, че майките бяха изтощени от майчинската си роля, но никой не смяташе това за важна или интересна тема. Доскоро. Веднага щом попаднахме в общество, ориентирано към децата, особено след въвеждането на Конвенцията на ООН за правата на детето през 1989 г., натискът върху родителите нарасна“.
Рут Чу, 46-годишна PR консултантка от Сингапур и майка на дъщери, които сега са на 10 и 15 години, споделя, че родителството я е оставило „безчувствена и разочарована“. През юли 2021 г. тя описва, че се чувствала, сякаш е в бездънна улица. „Закарах децата на училище и отидох при моя приятелка.
По пътя си помислих: Не мога повече да съм майка. Бях станала готвач, таксиметров шофьор – човек за всичко, но много малко за себе си. Обичах децата си, но имах нужда от време насаме“.
Когато претърпяла лека автомобилна катастрофа, което довело до преглед при лекар, тя споделя: „Беше много лек инцидент, но невроните ми се активираха. Кръвното ми налягане беше изключително високо. Издръжливостта ми беше ниска, а стресът ми висок. Лекарят ми каза: Мисля, че трябва да си вземете почивка“. Докато се възстановяваше, Чу трябваше да се откаже от идеята, че майчинството е равно на съвършенство. „Мисля, че голяма част от причината е психическият стрес и очакванията, които си поставяме като майки, съпруги, сестри, жени“, казва тя. Казах на всички: „Изтощена съм, не мога повече“. И намалила тези очаквания към себе си.
„Заглуших груповите чатове с родители и престанах да следвам много хора в социалните мрежи, от типа „Хей, вижте колко съм впечатляващ“. Въпреки че Чу не е искала да минава през бърнаута, тя гледа на това като на пробуждане. „Борех с чувството за вина, че ако еди-кой си може да направи това, защо не мога и аз? Но когато говорих с майка си, тя ми каза: „Твоето най-добро е достатъчно.“
Проучване от 2020 г. на Изабел Роскем и Мойра Миколайчик установило, че наличието на кортизол в косата – универсално признат биомаркер за стрес – е с 213% по-високо при тези, страдащи от родителско прегаряне, отколкото при други демографско сходни родители. Нивата са по-високи от тези при пациенти с хронична болка, казват изследователите, което показва степента на страдание, преживяно от тези родители.
След психологическо лечение на синдрома нивата на кортизол се нормализират. Когато родител е в състояние на прегаряне, казва Роскам, партньорите и децата често казват, че вече „не могат да разпознаят своя партньор или родител“. Тя добавя: „Децата често говорят за едно събитие: деня, в който майка им ги е помолила да направят нещо, а те не са го направили, така че тя е плакала и е била бясна.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Академичен преглед от 2023 г. на 15 години изследвания по темата съобщава за висока корелация между насилието и прегарянето, след проследяване на 4450 родители чрез международни проучвания. Бягството и мислите за самоубийство също били рискови. През 2019 г. Миколайчак написала, че родителското прегаряне „силно и линейно увеличава честотата на пренебрежително и насилствено поведение спрямо децата“.
Хан-Сон Лий, който живее в Лондон, е основател на DaddiLife, онлайн общност за бащи. Той вижда много публикации от мъже по темата за родителското прегаряне.
Източник: Тhe Guardian
Къде изчезна свежата и забавна мацка, след като роди? Защо плаче, защо лежи неподвижно на дивана, защо не се радва на бебето? За бейби блус състоянието, което засяга до 80% от майките, но отминава за месец и за следродилната депресия, която погубва животи, говорим с Александра Козбунарова-Михайлова, създател на „Ведри мами“. Именно тя наскоро публикува безплатен наръчник как да разпознаем симптомите на следродилната депресия и как да помогнем на родила жена да се справи с изблика от емоции.
„Наскоро роgих третото си много чакано и желано gете и откачих. Постоянно си мисля, че съпругът ми ми изневерява, въпреки че слеg работа веgнага е вкъщи и много ми помага. Аз не съм се променила, изглежgам си както преди. Но не мога gа се избавя от тези мисли. Постоянно вgигам сканgали и ме е страх, че ще го отблъсна и загубя.“
Александра Козбунарова–Михайлова споделя именно тази – една от стотиците истории на анонимни майки във Фейсбук групите в стил „родих и полудях“ – за начало на наръчника си. „Ако партньорката, приятелката, дъщеря ти или твоя близка е родила наскоро и все по-често се чудиш защо е тъжна, отнесена, защо е апатична или раздразнителна, вдига скандали от нищото, изтрещява ли, защо не го оставя това дете за секунда и не прекалява ли малко… Може би е време да светне една сигнална лампичка за съществуващ проблем. Твърде вероятно е в главата ѝ да е пълна каша и като нищо си задава подобни въпроси. За съжаление, има голяма вероятност да я е срам да си каже“, споделя Александра.
В една или друга степен, всяка жена минава през това – статистически около 80% от родилките. Това е така наречената „родилна“ или „майчина тъга“. Но при 10–15% от родилките тя се задълбочава. Пренебрегнато, премълчано и потиснато, това състояние на тревожност през първите две седмици до месец, може да се задълбочи и да се стигне до следродилна депресия.
Бейби блус и следродилната депресия са две състояния, които засягат жените след раждането. Разликата между двете е важна, защото ранното разпознаване на симптомите и навременната намеса могат да помогнат на майката да се възстанови и да се наслади на първите моменти с бебето.
Докато бейби блус обикновено преминава от само себе си, следродилната депресия изисква подкрепа от специалист – психолог, психиатър или терапевт, а понякога и медикаментозно лечение.
„Ние, българите, сме корави, жените едно време на полето са раждали, а сега с този интернет и достъп до информация се сетиха да се депресират. Я да се стегнат!”
В резултат на тези разсъждания, родилките се срамуват да си признаят, че имат проблем, категорична е Александра Козбунарова–Михайлова. Ако го направят, шансът да се сблъскат с неразбиране от страна на най-близките е огромен. И дори да не се стигне до най-страшното, дори да е в лека форма, това състояние води със себе си сериозни проблеми между двамата партньори, между майката и детето и конфликти с близките.
„Със сигурност в Англия и Шотландия например, както и в Скандинавието, темата е доста по-застъпена. Попадала съм на официални препоръки, касаещи следродилната депресия. В България проблемът не е само, че няма психологична грижа в болниците. В интерес на истината в някои частни има дори психолози и скрининг. По-скоро виждам проблем в това, че темата не се обсъжда и има огромна стигма около нея. Дори за жени, които преживяват състоянието, е трудно да го определят и назоват, а следователно и да потърсят и получат помощ от каквото и да било естество”, допълва авторката.
„Аз лично, да, преживявала съм в различна форма и интензитет и при двете си раждания. Продължи по 6–7 месеца и двата пъти, като и при двете така и не можах да призная пред себе си какво е и да го адресирам адекватно.
Имала съм и крайни тревожности и психотични мисли, определено мислeх, че полудявам.
Все се мъчех да се организирам по-добре, да се държа заета, да не се глезя. Понеже такова е разпространеното разбиране в България по темата. Това е начинът, по който масово се схваща такова състояние – като глезотия и недобра организация. Именно от тази позиция и близките ни с най-добри чувства ни критикуват и съветват, което само може да влоши състоянието.
Трябваше ми доста време да осмисля нещата, но едва когато успях да погледна проблема в очите – макар и поотминал – и да се изправя срещу него. Брошурата създадох в помощ на близките на жени като мен, които често с най-добри намерения и от незнание не помагат или дори влошават ситуацията. Формалният повод беше една млада майка, която отне живота си през октомври.“
Едни от симптомите, че имате следродилна депресия, според Американския институт за психично здраве, цитирани в наръчника, са:
Още не сме свършили, скрол надолу
И не на последно място, наръчникът предлага как да помогнем в този момент. Като за начало попитайте как е тя, а не бебето. После изслушайте, без да съдите и веднага да предлагате тонове съвети и идеи. Позволете ѝ да чувства каквото чувства и не я обвинявайте и съдете за начина, по който се чувства. Попитайте съвсем конкретно как да ѝ помогнете сега, днес.
Това е историята на един баща, който страда от хронична депресия. Човек, който винаги е имал начин да контролира тежките си периоди. Но раждането на дъщеря му променя рутината на депресията и го изправя пред сложни последствия.
Дъщеря ми се роди на 4 януари през нощта. Това не беше лесно раждане – продължи над 24 часа и завърши със спешно цезарово сечение. Когато сестрата я доведе при мен от операционната, си помислих: „Сега се предполага, че трябва да я взема ли?“ Това беше първият път, когато държах бебе. Повечето ми приятели и роднини вече имаха деца, много от тях вече бяха тийнейджъри, но някак се оказа, че никога да не съм държал бебе. Не беше случайно: никога не съм ги харесвал и винаги съм се страхувал да имам деца.
Живея с депресия от тийнейджърска възраст. Трудно е да се обясни какво е страданието хронична депресия. Мнозина се научават как да се справят ден след ден, потъвайки в тъга, докато са сами или с най-близките си. Но постоянно има много страдание. За мен най-зле са сутрините. Боря се да намеря причина да започна деня си и трябва да използвам всеки инструмент, с който разполагам, за да извадя ума си от тази примка. Повечето инструменти включват да си позволя да бъда тъжен и мрънкащ за няколко часа, докато събера сили и настроението ми започне да се променя. Това е досадна всекидневна задача, която изисква време и концентрация.
Благодарение на тези механизми успях да стана функционален депресиран човек. Никога не пропускам работен ден, много малко хора ме виждат тъжен и рядко отказвам нещо планирано с приятели. Но едно бебе представляваше сценарий с толкова много променливи извън моя контрол, че винаги е изглеждало като ужасна идея. Страхувах се, че предизвикателствата на родителството ще ме тласнат в дупка. Същата дупка, от която хората с депресия се измъкват със зъби и нокти всеки ден. Останах извън тази дупка благодарение на механизми, които почиват на възможността да имам време да се възстановя, време да се събера, просто време за себе си. С други думи, онова, което се изпарява първо, когато трябва да се грижиш за бебе.
Историята как в крайна сметка имам дете е дълга, заплетена и трудна за обяснение. Но нека просто кажем, че аз и партньорката ми проведохме дългогодишно състезание по взиране без мигане. Сигурно всеки друг би се отказал от мен, като види твърдата ми позиция към децата. Но жена ми не го направи. И в крайна сметка с годините започнах да имам различен поглед върху живота. В продължение на десетилетия депресията ме тласкаше безмилостно да търся смисъл в живота, да намирам цел и да изграждам наследство, основано на признание. Но когато преминах границата на 45-те години, станах по-изтощен. Не по лош начин. Искам да кажа, че започнах да приемам идеята за „наследство“ не толкова сериозно. Винаги е била цел, преследвана от его и егоизъм. Но факт е, че годините минават, животът минава, а големият момент на слава не настъпва.
Време беше да преосмисля приоритетите си. Да имаме дете щеше да направи партньорката ми щастлива. Това в крайна сметка е причината да променя решението си. И както един мой добър приятел често казва:
Всъщност не е нужно да харесваш всички бебета. Просто трябва да харесваш собственото си.
Изминаха десет месеца и съм щастлив да съобщя, че наистина харесвам дъщеря си Оливия.
Но през това време открих, че бавно се плъзгам в страховитата дупка на депресията и обичайните ми предпазни механизми не могат да се задействат, защото нямам време да им позволя да сработят. През ден се сблъсквам с ново житейска промяна заради бебето и това не ми харесва. Чувствам, че вече нямам контрол върху собственото си време и не мога да решавам кога да правя каквото и да е. Идва например момент на вдъхновение или продуктивност и той отива на вятъра, докато играя с дъщеря си. И колкото и да обожавам Оливия, да играя с часове с нея просто не е много забавно. И все пак се старая да съм най-добрият баща, който мога да бъда.
Начините, по които грижите за новородено внезапно променят живота, със сигурност могат да тласнат всеки към депресия. И трябва да призная, че това, че съм бащата, е по-скоро привилегия. Начинът, по който майката е засегната през първите няколко месеца след раждането, е просто брутален, но това не означава, че бащите също не могат да имат проблеми с психичното здраве. За тези от нас, без значение майки или бащи, които вече познават депресията, нещата в главите ни могат да действително доста да се объркат.
Избягването на тъгата е моят основен приоритет от десетилетия. И понякога това ме кара да действам твърде егоистично. Грижата за нов живот обаче изисква постоянна безкористност и приоритетите ми трябва да се променят драстично. Трябва да оформя нова житейска парадигма, която постоянно да измества фокуса на моята енергия и усилия от мен към друго човешко същество. И това ме плаши. Но хората, които страдат от хронична депресия, са свикнали да оцеляват. И стига да успеем да останем живи, можем да се справим с всичко.
Оливия е една голяма усмивка през цялото време. Докато вървим по улицата, тя се усмихва на хората от количката си. В автобуса, във влака, седнала в кафене, тя е будна, любопитна и усмихната. Вече носи повече радост на този свят, отколкото аз някога съм или ще донеса. И може би това ще се окаже наследството, което съм търсил цял живот.
Мигел Масиас е испански аудиопродуцент. Това е личният му разказ в текст за The Guardian.
Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.
Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.
Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.
Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.
И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...
Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.
Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?
А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!
Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.
Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.
Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!
Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!
Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...
Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.
Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.
Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?
Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого.
"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.
Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот.
Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.
Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.
Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.
Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.
Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.
Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.
Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.
Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.
Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.
Изготвих си план.
Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.
Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.
Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.
Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.
А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?
Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…
Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.
Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.
Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.
И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.
След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.
Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.
Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.
Гризането на ноктите е често срещан навик в детството. И макар че може да е изнервящ за родителите, обикновено е безобиден и се израства с времето, пише Parents.
“Много деца спират да си гризат ноктите, като порастват и започват да обръщат внимание, че другите хора не го правят”, казва д-р Дейвид Хил, асоцииран асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Северна Каролина.
Но прекомерното гризане на ноктите може да се окаже проблем за здравето на децата, тъй като може да предизвика инфекции или увреждания по кожата, ноктите и кутикулите.
Между 20 и 30% от хората имат навика да си хапят ноктите, като точната причина за т.нар. онихофагия не е известна. Проучванията показват, че децата си гризат ноктите заради няколко основни причини - включително тревожност или от желание за постоянно движение.
“Тъй като това е повтарящ се навик, може да е вид самоуспокоение”, казва д-р Кимбърли Монтез, асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Уейк Форест.
“А понякога си е чисто козметично”, казва д-р Антуан Чейвис, асистент преподавател по педиатрия в Университета за медицина и наука на Орегон. “Някои деца в действителност предпочитат да имат къси нокти.” Децата си гризат ноктите и когато им е скучно или нямат какво да правят, добавя той.
Макар че не са много приятна гледка, изгризаните нокти обикновено не крият риск за децата. Въпреки това може да се превърне в такъв, ако има сериозни наранявания на кутикулата, нокътя или заобикалящата ги кожа.
“Ако кожата около нокътя е червена, болезнена или секретира, детето трябва да бъде прегледано от педиатъра му”, казва д-р Монтез.
Гризането на ноктите може да увеличи риска от паронихия - кожна инфекция около ноктите. “И ако децата доста играят в кал или в пясъчник, може да се заразят с някаква паразити, чиито яйца са там”, казва д-р Хил.
Освен това гризането на ноктите може да е знак за депресия или тревожност. “Ако детето изпитва болка или дискомфорт от хапането, но го прави въпреки това, може би това показва, че чувства някаква тревожност, която се успокоява от гризането на ноктите”, казва д-р Чейвис.
Не прибягвайте до наказания или обиди, за да ги отдалечите от този навик. “Ако обръщате прекалено внимание на дадено поведение, особено чрез наказание или някаква подигравка, вероятността този навик да се задълбочи е голяма”, казва д-р Монтез.
Ако гризането на ноктите ви притеснява, може да се опитате да обърнете навика, чрез позитивно окуражаване. Повечето хора не са наясно с навиците си, обяснява д-р Хил, затова първата стъпка може да е да покажете на детето как точно изглежда навикът му.
Може да го сложите да седне пред огледало, докато си хапе ноктите, за да му покажете как точно изглежда в този момент.
Ако детето е достатъчно голямо, може да го попите: “По-добре ли се чувстваш, когато го правиш? Или просто ти е скучно?”. “Децата могат да дадат много смислени отговори на прости въпроси”, казва д-р Чейвис.
Следващата стъпка е да насочите енергията на детето на друго място. Например вместо да си гризе ноктите, може да гушка кукла, да играе със спинър, да стиска стрес топка или да си опъва гумено ластиче.
“И всеки път, когато видите, че почва да си хапе ноктите, може да му припомните, че имат друг много по-приемлив навик”, съветва д-р Хил. С времето не толкова желаният навик се замества от по-приемливия, просто не забравяйте да го окуражавате.
“Много хубаво, че си играеш с топката, когато се поискаш да си гризеш ноктите” или “Много ми харесва колко са ти пораснали ноктите. Явно не си ги гризал известно време” са неща, които може да кажете, за да окуражите детето, смята д-р Хил.
А относно децата, които намират истинско облекчение в този навик или са постоянно физически неспокойни, трябва да се поработи в посока изследване на стресовите фактори в живота им, които отключват това поведение, според д-р Чейвис. “Ако има неназована тревожност, ще е трудно да се справите с гризането на ноктите, без да се установят причините за стреса.”
Тук е Яна Младенова, която продължава да е бременна и има да ни каже нещо: „Наред е да не се чувстваш съвсем наред“. Особено ако си бременна. Ето защо.
Тогава разбрах колко дълги са всъщност три минути. Пристъпвах от крак на крак и с нервно треперещи пръсти отворих капачето, за да видя, че е отрицателен. Най-щастливото „не“ в живота ми дотогава.
За последен път си направих тест за бременност преди 8 месеца, а сегашната ми роля на шамандура с грамаден корем може да ви подскаже резултата. Трите минути бяха също толкова непоносимо дълги, но двете чертички, които се появиха след това, предизвикаха друг тип вълнение.
Историите, подобни на тази, са повече, отколкото мога да преброя. Те варират откъм възраст, раса, социален статус, но във всички тях има една константа – емоциите.
Новината за предстояща бременност може да предизвика цял спектър от различни чувства.
Може да е нежелана, резултат от неинформираност, невнимание или лош късмет.
Възможно е да е плод на нежелан сексуален контакт.
Има и редица случаи, в които, макар и копняна и чакана, да е патологична и износването на току-що зародилия се живот да бъде трудно, прекарано на легло, или да бъде толкова рисково за здравето на майката, че да се наложи бременността да бъде прекъсната…
Възможно е. Тук обаче не става дума за тези бременности.
Тези редове ще бъдат за онези, другите, желаните бременности, които преминават без особени усложнения. Онези, по време на които другите казват „О, ама ти много леко караш!“. И така уверено го казват, че на бременната ѝ става неудобно да се оплаче.
Да. Прави са. Носи здрав юнак в себе си. Той се развива и расте като по учебник. Върви с голяма глава, но с лекаря се шегуват, че в такъв случай ще е умник. През смях му мерят бедрената кост, ръчичките и разни други работи.
Не е повръщала повече от веднъж–два пъти. От 7-а до 15-а гестационна седмица ѝ се гадеше, но с подходящото количество солети всичко се размина.
Няма киселини, запек, световъртеж, главоболие. Веднъж ѝ потече кръв от носа, но с една окървавена салфетка забрави за това. Няма високо кръвно, краката ѝ не отичат и успява да тренира, да се разхожда, да работи.
Почти не ѝ се появиха и стрии, коремът ѝ не се нацепи, в гръб почти не ѝ личи, че е бременна, а гърдите ѝ леко се уголемиха. Продължи да прави секс, да му се наслаждава и да стига до оргазми.
През това време из многословните форуми всички „мами“ не спестяваха оплакванията си, подкрепени с достатъчно снимков материал – обриви, разширени вени и потъмнели зърна се кокорят заплашително от екрана. Отново осъзнава каква късметлийка e. Нали?
Защо тогава стои свита в единия ъгъл на стаята и в дълбочината на самата себе си? Защо ѝ се струва, че не се справя? Че емоциите я натискат твърде много? Че е уплашена, макар и да не знае точно защо? Че е сама…
И толкова ѝ се иска някой да ѝ каже:
„Наред е да не се чувстваш съвсем наред.“
„Наред е да се разплакваш около 3728 пъти по-лесно и да не можеш да обясниш защо.“
„Наред е психологическите и емоционални промени да са също толкова важни, колкото и физическите.“
Подобни реплики могат да са именно променящият фактор за психическото здраве на една бременна жена.
Някои стават особено чувствителни към вариращите нива на хормоните. С напредването на бременността пък започват да се появяват тревоги, свързани с това дали всичко необходимо за бебето е готово, или страх от предстоящото раждане.
Независимо какъв е случаят една бременна може да премине за три секунди от несигурност и страх за бъдещото раждане и отглеждане на детето през бурен ентусиазъм, докато накрая не пусне някоя и друга сълза по неясен повод.
И макар на тези състояния да не се обръща толкова внимание, колкото на кървенето, крампите и нивото на глюкозата, то те не трябва да бъдат пренебрегвани и омаловажавани. Обяснението им е напълно научно обосновано, а не е единствено плод на лудналото въображение на някоя бременна.
Изследвания сочат връзката между нивата на прогестерона и понижаването на серотонина. Серотонинът е невротрансмитер, който има влияние върху емоциите. Ниските му нива пращат на мозъка сигнали за умора, нервност, страх, които бременната не може да (си) обясни логично. Няма обаче по-разстройващо нещо за нея от това точно в този момент да ѝ кажат „Е, за какво пък ревеш сега, нали всичко е наред?“
Тя вероятно ще започне сама да се съмнява в себе си, да се обвинява, че се чувства зле, да си мисли, че проблемът е в нея, че е твърде емоционална, твърде разглезена, твърде много има нужда от разбиране.
Започва да се чувства виновна, че дори смее да се чувства зле от болките в кръста и чувството за самота на фона на това, че малкото бебе е вече килограм и петстотин, мърда като атлет на Олимпиадата в Токио и не дава дори и знак, че нещо може да не е наред. Що за наглост, нали? Я по-добре да се стегне и да спре да драматизира…
Ако сценарият се развие по този начин, тя вероятно „ще се стегне“, сигурно ще преглътне гадното усещане на тревога и безпомощност, което я е обзело, и ще продължи да работи, ще спретне една вечеря или ще вземе да свърши нещо из къщи, като например да замете проблема под черджето.
Макар и промените в емоциите поначало да са напълно нормални, в някои случаи те могат да са признак и на депресия. Тя е особено трудна за диагностициране при бременни жени, тъй като симптомите ѝ често биват причислени към онези, характерни за самата бременност:
И дори и да не е толкова лесно диагностицирана, ако бъде поставена като медицинска диагноза, на депресията вероятно ще се обърне повече внимание. Сигурно ще бъде взета почти толкова сериозно, колкото крампите и отоците на краката. Почти.
Но нека да не стигаме дотам – нито в тази статия, нито в реалността.
Понякога е достатъчно да прекъснем това емоционално влакче на ужасите още в началото, за да не се разбие, преди да достигне до финалната права. Достатъчно е с малко емпатия да скочим в стегнатите до болка обувки на една бременна жена.
А когато видим какво е положението там, лесно ще можем разчетем онези моменти, когато стига само да кажем „Напълно наред е да не се чувстваш наред!“
Това е текстът на Виктория Викторова, който е един от трите наградени разказа в конкурса на FOX book cafè и People of Sofia по темата за жените, които ни вдъхновяват, променят нагласи или преодоляват истински предизвикателства. Другите две победителки са Яна Палагачева за най-голямото ѝ предизвикателство като жена в наши дни и Надежда Рангелова-Бояджиева за нагласите, които може да се опиташ да промениш.
„Абе, какви са тия глупости? Как ще си депресирана?“
„Пф, да не си пубер – как ще си депресирана?“
„О, погледни се – здраво, право, хубаво момиче – как ще си депресирана?“
„Я виж тия планини! Как ще си депресирана?!“
И така – 10 години. С чувствителен пик след интервюто, което дадох за Майко Мила на тема високофункционална клинична депресия.
Цитати като горните са част от причината хората (особено в България) да крият за подобни състояния.
След споменатото интервю ми писаха стотици хора, предимно жени, които имат привидно перфектни животи, но страдат от депресия, страдат в самота и страдат в анонимност.
Мъжете в България (без да знаят) обикновено се самотерапевтират с алкохол и не само не са признали пред света, а и пред себе си.
След личен катарзис в един от най-тежките ми моменти преди близо 3 години аз преборих клиничната депресия.
Благодарна съм на всички терапевти и психиатри, които чрез разговори и медикаменти ме крепяха през тъмното десетилетие.
Аз съм един от случаите с щастлив край и искам това за безброй други!
Не мога напълно да се радвам на щастието си, знаейки колко хора все още се лутат в тъмното. А там, повярвайте ми, е много студено, празно, отчайващо и самотно. И скучно. Боже, колко е скучно. Не от вида скука „Няма-какво-да-се-гледа-по-телевизията“, а всеобхватна, вселенска, парализираща, изсмукваща скука. Защото нищо на света не ти се струва интересно. Отегчен си в мозъка на костите си. Искаш единствено да изчезнеш. Не да умреш и да причиниш мъка на хората около себе си. Просто да изчезнеш и светът да продължи все едно никога не те е имало.
Как да не ме прояжда фактът, че на тези хора може да се помогне, ако имаха смелост да си кажат без страх, че гласовете им ще бъдат заглушени от невежи заучени фрази и дори порицание?
По тази тема, особено у нас, ТРЯБВА да се говори. Постоянно. Навсякъде.
Заради всичко това с още четири прелестни дами и един младеж създадохме социална придобивка за психично здраве, правеща психотерапията достъпна за служителите, прехранващи се с интелектуален труд. А скоро, надяваме се, и за всички други.
Това искаме да оставим след себе си. Посланието за съществуването и сериозността на най-тихата съвременна пандемия, както и инструменти за борба с нея. И най-вече: светлина. За тези, които все още се лутат в мрака.
