Познаването, доброто овладяване и управлението на емоциите се нарича емоционална интелигентност и е ключово не само за психичното здраве на възрастните, но и за това на децата. Къде може да се научи тя? Вкъщи? В училище? Тези въпроси задава испанската медия El País, а авторката на статията – Каролина Пинедо – търси отговорите.
Реалността е, че училищното образование се съсредоточава върху интелектуалните знания и има липса по отношение на емоционалното формиране на малките.
„Това е жалко, защото е решаващо за личностното израстване, за ръководенето на социалните взаимоотношения, както и за това мозъкът да се стимулира и да научи по-добре конвенционалните знания като математика или език.“
Това казва Хуан Антонио Планас, почетен председател на Конфедерацията на организациите по психопедагогика и ориентация на Испания и председател на Арагонската асоциация по психопедагогика.
ЮНЕСКО също зае позиция относно значението на емоционалната интелигентност в детското развитие и настоява тя да бъде включена в учебните програми. По-конкретно – в доклад от 2024 г. „Включване на социалното и емоционалното учене в образователните системи: наръчник за политики“ – организацията заявява, че преподаването на тази способност насърчава цялостното физическо и психично благополучие на личността, освен това укрепва социалните връзки и допринася за справянето с проблеми като училищния тормоз или междуличностното насилие.
„Научаването на тази способност също така помага за намаляване на тревожността, стреса, депресията или зависимостите, защото във всичко това се крие емоционален компонент, който може да се овладее и управлява, за да се предотвратят нарушения в развитието на детето“, твърди Рафаел Бискера, председател на Международната мрежа за емоционално образование и благополучие.
Според Бискера един от факторите, които възпрепятстват развитието на тези умения у децата, е неправилната употреба на технологиите:
„Злоупотребата с екрани на всякаква възраст допринася за загубата на физически и зрителен контакт, който е много важен, за да се познават и управляват собствените емоции, както и тези, които възникват от взаимодействието с другите. Затова е от съществено значение децата да имат добра основа от емоционална интелигентност, за да могат да използват правилно технологиите.“
Бискера подчертава, че децата трябва да бъдат обучавани в емоционална интелигентност, защото
„Повечето не знаят какво е емоция, нито различават едни от други чувства. Също така не са ни учили за връзката между емоция и здраве. Например насилието е явна проява на емоционална неграмотност, плод на лошо управление на гнева.“
Но как влияе на детето това да умее да управлява своя емоционален свят? „Това се изразява в уважително поведение – от емпатия до контрол на импулсивността. По този начин се намаляват проявите на насилие, насърчава се хармоничното съжителство и се предотвратяват тревожността, стресът, депресията, употребата на наркотици или зависимостта от екрани, освен че се подобрява и академичното представяне“, обяснява експертът.
„Да имаш добро ниво на усвоени академични предмети не е достатъчно. Това трябва да бъде допълнено с добри емоционални компетентности. Но липсва осъзнаване за тяхното значение в образованието, както и достатъчна подготовка на учителите“, посочва той с огорчение.
Според него първата ефективна стъпка би била въвеждането на обучение по емоционално образование в подготовката на учителите. Сред предимствата на това умение са подобряването на междуличностните отношения, по-голямата способност за управление на стреса и промените, по-доброто вземане на решения и повишаването на личното благополучие и психичното здраве:
„То също така развива лидерството, уменията за разрешаване на конфликти и подобрява постиженията както в професионалната, така и в академичната сфера.“
Тези умения могат да се развиват и у дома. „Вярно е, че родителите възпитават в тази област, макар и невинаги с необходимото качество, поради липса на информация. Затова е важно семействата да бъдат обучавани в правилното управление на емоциите“, продължава Бискера.
В тази връзка според експерта се реализират проекти за повишаване на осведомеността относно значението на емоционалното образование. Такава е инициативата в Испания Emociudades (бел.р. Буквално: „Емоционални градове“), чиято цел е да се утвърди като мрежа от общини, ангажирани с емоционалното благополучие – предложение от организацията, на която Бискера е председател.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Тези проекти са важни, защото ако имахме родители, които са добре подготвени, това би подпомогнало развитието на компетентности в тази посока чрез практикуването на различни техники в семейството – релаксация, осъзнато дишане или изслушване с емпатия“, обяснява той.
Примерът на родителите е крайъгълният камък, за да могат децата да станат емоционално интелигентни, добавя Планас. И подчертава:
„Ако проблемите се решават по агресивен начин, това учи детето, че именно така трябва да се действа в конфликтни ситуации, а не чрез диалог и помирение.“
Според него има много начини да се възпитава чрез личен пример във всекидневието: „Например винаги да се казва „благодаря“; да се усмихнеш на проявен жест на доброта или да помогнеш с отсервирането в ресторант. Важното е да има последователност между това, което се казва, и това, което се прави.“
Източник: El País
„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
“Само аз ли не се справям” е въпрос, който си задават много майки, когато животът с деца се окаже не съвсем като в съвършен майчински Инстаграм профил, издържан в пастелни тонове и с минималистичен дизайн.
Преди време решихме да отворим темата за гнева и яростта, които много майки изпитват всекидневно, похлупени под безброй очаквания от околните и неглижиране на собствените нужди.
Днешният текст е от наша читателка, която предпочита да запази анонимност, за да може да сподели спокойно - без да се срамува - че не се справя. И освен че усеща как не се справя, чувства, че едва ли не е единствената, на която майчинството никак не ѝ се получава спокойно и щастливо.
Ние можем да я уверим, че изобщо не е сама и че всичко, което се случва с нея, е напълно нормално. В следващи текстове ще се опитаме да изясним причините, поради които всичко това се случва и, евентуално, как можем да го овладеем. А сега ще се радваме да чуем и вашия опит и съвет.
Реших да ви пиша провокирана от статията за гнева на майката. Стоя и си роня крокодилски сълзи. Гневна съм, толкова много и постоянно, и то на най-съкровеното нещо, което съм създала – сина ни. Прекрасно русокосо и синеоко, почти 4-годишно, вечно недоволно детенце.
Преди година имах ужасно преживяване с онкологично заболяване, което психически и емоционално ме тормози и сега. Вследствие на бруталното лечение и ужаса ми, че умирам на 29 години и че прекрасното ми дете няма да ме помни, а вечно ще е "онова момченце, дето майка му умря от рак, бе, сещаш ли се, много малък беше още", допуснах ужасни грешки във възпитанието му.
И вече не мога да се справя вече с него. Той крещи, аз крещя и се чувствам най-лошата майка. Той се тръшка и отказва тотално да приеме каквото и да е, щом е казано от мен. Иска да играем нонстоп, а аз просто искам да почина малко след всичкото оцеляване през деня и домакински простотии вечерта.
А другите майки около мен са едни такива роботизирани – хем красиви, хем здрави, децата им ангелчета, с които играят и се смеят цяла вечер. Къде бъркам аз?
Баща ми, в паниката си, че трябва да бъда спокойна, постоянно ме залива с констатации: “Изпуснала си го, изпуснала си го, какво ще го правиш това момче, като стане мъж – ще те пребива ли?!”
Тук си признавам, че тогава вече усетих, че нещата хич не са добре. Позволявам си да крещя по детето и всичко става все по-гадно, защото аз се чувствам хиляди пъти по-виновна.
С тези мисли и с поетите доста повече ангажименти около отглеждането на дете, както и безумните очаквания - кухнята да свети, да има сто неща за ядене, нищо че синът ми не яде, просто НЕ ЯДЕ, и какво ли още не – всичко ме тормози още повече.
За щастие, имам най-прекрасния, борбен и подкрепящ съпруг, който изключително много се грижи за нас. Само че продължавам да се чувствам, че не се справям.
Не знам как го правят другите…
Но това е – споделен грях, половин грях.
Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.
Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.
А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.
Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.
И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.
Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.
Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.
Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.
Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.
И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.
Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.
Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.
Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.
Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.
А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:
В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.
Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.
Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.
Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.
В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.
Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.
И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”
Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.
Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.
Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.
Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.
Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.
“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.
Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.
Ако знаете коя година сме, колко е часът, къде се намирате, къде са ви децата, какво ще вечеряте, кой уби Кенеди, кой стреля по папата, кога ще свърши пандемията и как да сте в калориен дефицит, без да ставате зли - вие сте супер. Вие сте върхът! Животът ви е песен и приказка, и роман на Джаки Колинс в едно.
Очевидно, че последните години на пандемия, несигурност и хронична умора от всичко не са ви се отразили по никакъв начин и заради това сте напълно в правото си да се наречете успели и щастливи хора.
От друга страна, ето ни и нас - тези, които не знаят, че вече е 2022 г.; тези, които се притесняват, че може и да има война, газова криза и на всичкото отгоре изпрано, но непроснато пране; тези, които не могат да спят до 4 през нощта заради мисли какво трябва да се направи, какво не трябва да се направи и какво точно трябва да се купи от магазина утре.
Има и още, но няма да прекаляваме. Знаем, че схващате накъде бием, защото не сме сами. Много сме. По целия свят. Някои обаче, се лекуват с крещене. Но не какво да е, а терапевтично крещене. И, честно да ви кажем, на нас това ни звучи като великолепен план.
Идеята е на психотерапевтката Сара Хармън, която създава групата за ментално и физическо здраве “Училище Майка”. В нея се събират майки, които много имат нужда да изкарат цялото напрежение и гняв от себе си.
“Обучавам ги какво е гневът и какво се крие под него, защото там лежат много емоции. Има тъга, тревога, страх, обида. И никоя от тези жени не знае къде да сложи всички тези емоции, как да ги прибере”, казва Хармън пред Today.
Не само в България, но и навсякъде по света майките бяха тези, които се прибраха вкъщи, за да се грижат за децата, докато училищата бяха (а някъде пак са) затворени. Огромен брой жени бяха принудени да напуснат работа, за да се грижат за семействата си вкъщи. Останалите правеха и това, докато са хоум офис.
Сара Хармън решава да помогне именно на такива жени, като им даде една малко по-различна перспектива към терапията. Всяка среща се състои от пет рунда крещене.
Започва се с крещене както си трябва - с пълно гърло. После идва ред на псуването - отново крещейки. След това е волната програма, в която всички участници трябва да изкрещят онова, от което имат нужда.
По този начин жените имат възможност да почувстват сигурност, за да излеят всичко, което им е отвътре, като междувременно успяват да се свържат и с други, които се чувстват по подобен начин. Сара Хармън се надява това, което правят, да позволи и на други хора просто да пускат емоциите си на свобода. “Отидете на сигурно място, вземете приятел и се разкрещете на воля”, казва тя. Защо пък не, казваме ние.
Тръшкането на децата на публично място за една паднала на земята вафла не е ситуация, която можем да решим само с благ тон, но реакциите ни могат да са по-абсурдни и от поведението на 3-годишно, пише Мери Катрин за ScaryMommy и съветва да пробваме да влизаме в обувките на децата си по-често.
Беше един от онези обичайни моменти насред претъпкан търговски център - хората се суетяха около щандовете за стоки с намаление и в последния момент грабваха храни и джунджурии, които не влизаха в бюджета им...
Междувременно едно малко момиченце получаваше емоционален срив в раздела за домашни потреби, защото вафлата ѝ бе паднала на пода през отворите на пазарската количка.
Не сте виждали дете да оплаква лакомството си толкова отчаяно.
Бореше се за последната хапка сякаш животът ѝ зависи от това. И когато разбра, че битката е изгубена, изригна като вулкан. Ревеше, тръшкаше се, хълцаше – пълна програма. Честно казано, реших, че ще повърне – гледката беше толкова впечатляваща.
Разбира се, клиенти на магазина минаваха покрай сценката точно в пиковия момент. Някои се спираха в знак на съпричастност с клетата майка.
Защото това е животът на майките, дами. Не сме сами в трудностите.
И тогава се случи… Жената тресна чантата си на дъното на количката и започна да вика на детето с все сили насред магазина.
„Виждаш ли, че всички са те зяпнали? Искаш ли да знаеш защо? Зяпат те, защото се държиш като ужасно бебе! По-добре ли се чувстваш сега, ревливо бебе такова? Уа-а-а-а! Уа-а-а-а! Памперса ли да ти сменя?“
Срита остатъка от вафлата под близкия щанд и насочи пръста си право към лицето на детето.
„Веднага спри да цивриш и започни да се държиш като голямо момиче. ЧУ ЛИ? ВЕДНАГА!!“
Детето тутакси притихна, но сълзите му продължаваха да се търкалят по бузите, докато се мъчеше да поеме въздух и да укроти водовъртежа от емоции в себе си. Големите ѝ кафяви очи се насочиха надолу към обувчиците с лепки. Чувстваше се унижена.
„Всичкото това тръшкане заради една вафла!“ , изпухтя жената и бързо забута количката.
Важно е да уточня, че не съм идеална майка. Често губя самообладание, вземам лоши родителски решения и редовно се извинявам на децата си за свои думи и действия. Била съм в обувките на тази жена.
Била съм, обаче, и в малките обувчици с лепки, под тежестта на унижението и срама върху крехките ми рамене.
Защото такова дете бях и аз.
А жената? Тя беше детегледачката ми.
И има причина да ви разказвам тази история.
Давам си сметка, че когато става въпрос за дисциплина, всеки родител трябва да прецени кои методи работят при техните деца. На всеки се случва да си изпусне нервите, дори на обществено място, въпреки принципите и ценностите си.
Има обаче една тактика, която никога не дава резултат, не трябва да бъде смятана за приемлива и никога няма да ме накара да кимна одобрително.
И това е мъмренето и унижаването на деца за това, че са изразили емоциите си.
Да си родител е трудно. Трудно е да следиш за безопасността и емоционалното и физическото израстване на един малък човек (или на няколко!), докато се грижиш за куп други неща и въртиш цялото домакинство.
Но знаете ли какво още е трудно? Да бъдеш дете. Да чувстваш буря от емоции в малкия си мозък, а все още да не притежаваш способността да ги контролираш.
Да научим децата си на тези умения е наша работа, на възрастните. Наша е отговорността да бъдем спокойни, когато бурята връхлети, и търпеливо да преведем малките душици през бурните води.
Никой друг няма да възпита децата ни в емоционално стабилни, уверени възрастни. Този товар пада върху нас. Никой друг няма да научи децата ни да се справят с бушуващите чувства. Този товар също е наш.
Детският мозък е като бурно море. Децата нямат контрол над химичните реакции, които побъркват емоциите им. Те растат и се развиват с всеки изминал ден. И често завличат нас и бавачките си във вбесяващи и неловки ситуации.
Точно тогава обаче децата нямат нужда да ги унижаваме, а да зачитаме чувствата им. Нямат нужда да бъдат мъмрени заради временната си невъзможност да канализират тези чувства. Нуждаят се от разбиране и насоки как най-здравословно да се справят с тях.
Дали смятам, че е приемливо едно хлапе да се тръшка заради паднала вафла, все едно някой е умрял? Не.
Но детският фронтален лоб не е напълно развит като този на възрастните. Това е ключът и трябва да го запомним.
Така че родители, педагози и други обгрижващи лица, моля ви, за доброто на децата, нека използваме развитите си фронтални дялове и способността да сдържаме емоциите си, за да им помогнем на да контролират своите.
Отделете време и внимание на детските чувства и научете малките хора да се справят с изблиците си. Обяснете им, че емоциите са нещо нормално и здравословно и че има много начини да изразиш тъга, гняв и болка.
Защото ако детето ви започне да недоволства, а вашата първа реакция е да се впуснете в гневна, унизителна тирада… ами, поведението ви е доста по-абсурдно от това на 3-годишно, което плаче за вафлата си.
И вие имате нужда да вземете емоциите си в ръце – не детето.
Още:
Шамаросването като част от "възпитателния" процес намалява през последните 50 години. Не такъв обаче е случаят с крещенето. Почти всеки родител все още повишава тон на децата си, правят го дори тези, които знаят, че викането не работи, казва писателят Стивън Марше за The New Yor Times и предлага друго решение.
Викането по децата може да е най-разпространената родителска глупост. Проучване от 2014 г., публикувано в The Journal of Child Development, показва, че ефектът на крясъците е подобен на този от физическото наказание: повишени нива на тревожност при децата, стрес и депресия, поведенчески проблеми.
Замислете се – колко пъти в родителския си живот сте си помислили "Е, това беше добро решение...", след като сте викнали на децата си?
Викането не ви помага да изглеждате авторитетно в техните очи, напротив – те виждат просто един възрастен, който не умее да се контролира. Изглеждате слаби, а и ако трябва да бъдем честни, вие викате точно защото сте слаби.
Повечето родители обаче, включително и аз, трудно могат да си представят да изкарат деня, без да викнат. Ново изследване, свързано с крещенето, представя родителите, изправени пред два проблема: Как да спра? И какво да направя вместо това?
Трябва да уточним, че тук не говорим за онези ситуации, в които крещите на детето си, защото то търчи да пресича на червено. Става дума за викането като форма на корекция (на успеха в училище да речем или защото детето пак е забравило да си измие ръцете преди/след вечеря или да си оправи стаята).
В тези случаи повишаването на тон е неефективно като инструмент и просто се превръща в грозен навик – навик, който се засилва все повече и повече с всеки изминал ден, защото, карайки се на децата си за едни същи неща, "оригиналното" викане просто спира да работи и вие усилвате звука.
Самото знание, че викането е лошо само по себе си, няма да помогне обаче, каза Алън Каздин, професор по психология и детска психиатрия в Йейл. "Ако целта на родителя е да покаже на детето си колко е ядосан и да освободи напрежението, крещенето вероятно е перфектна реакция", казва той. "Но ако целта ви е да промените нещо в детето или да развиете положителен навик в него, стратегиите са други и те не включват крякане.“
Мнозина смятат „позитивното родителство“ за форма на мързел, сякаш родителите, които са положително настроени и спокойни, не дисциплинират добре децата си. Но именно умереният тон изисква много предварително планиране и самодисциплина от страна родителите, които успяват да преминат от негативни емоции към конструктивни действия, вместо да крещят.
Д-р Каздин популяризира програма, наречена ППП - предистории, поведение и последици. Предисторията е настройката, която конкретно показва на детето какво очаквате от него да направи, преди да сте му казали какво искате от него. Поведението е нещо дефинирано, оформено и моделирано от родителя. Последствията включват израз на одобрение, когато детето е извършило определено нещо по очаквания от него начин.
Така че, вместо да крещите на детето си всяка вечер за това, че събува едната си обувка пред входната вратата, а другата се търкаля пред кухнята, помолете го още сутринта, ако може да се научи да подрежда обувките си. Когато се приберете, се уверете, че то ще се погрижи да ги сложи чинно до останалите. И ако го направи, кажете му, че това е супер.
Похвалата е доста особена тактика – трябва да си сложите една голяма глупава усмивка на лицето, ако се наложи, дори да размахате ръце във въздуха, за да покажете задоволството си от действието на детето. Следващото нещо е да кажете с приповдигнат тон на какво точно се удивлявате. Има и трета част - да дадете на детето някаква невербална похвала, например да го прегърнете. Звучи инфантилно, но така ще го накарате да отчете хвалбата, съпътстваща правилното поведение. И това е целта.
„Следвайки тези практики, стресът и пристъпите ви на гняв постепенно намаляват, както и поводите за тях - за сметка на по-добрите отношения с децата“, казва Каздин.
Хубавото на тази система е, че вместо да реагирате с лошо, когато децата ви правят нещо лошо, имате съзнателен план. Планирането обаче изисква дисциплина от страна на родителя и това е трудно. "В крайна сметка хората имат склонност да викат, защото това е свързано с еволюционен инстинкт за оцеляване, включващ и грижата за онези, които трябва да защитим“, обяснява Каздин. „Трудно е да се откажем от крясъците, именно защото ги асоциираме с правилна проява на родителска отговорност.“
Но не е и невъзможно. През 60-те години на миналия век 94% от родителите са използвали физическо наказание. Според анкета от 2010 г., броят им е намалял до 22%. Ако сме успели да се убедим в неефективността на физическото наказание, защо това да не стане и с назидателните вербални форми при общуване с децата?
Още по темата:
Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки
Рени Маринова е тук с един разтърсващ текст за повсеместната реплика "Да не дава Господ!", когато става дума за дете с увреждане. И за един прекрасен модел на социализация, който започва от нас, родителите.
Надявах се, да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. За майките ми е думата, онези – в черните тениски.
Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо.
Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не, защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една.
Това, което изпитвам е гняв. Примитивен гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората.
Аз съм убедена, че майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят...
Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя.
И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.
Проблемът сме ние. Публиката.
Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме „Да не дава Господ!” и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.
Нека ви разкажа.
Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки, направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо. Най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго.
Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила.
Останалото свърших с една ножица, игла и конец.
Не беше най-приятното нещо, което съм правила.
Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях.
И въпросите не закъсняха: Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?
Отговарях.
Обяснявах.
И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите.
Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи ТЯ: русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия на лявата ръка.
Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви.
Той се завтече към нея и чух следния диалог:
Не – отговори тя и не беше смутена.
Да си играем, а?
И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и чак когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло, Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса.
Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса – но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари, дето не съм хукнала да спасявам дъщеря ѝ.
- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно, на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят…
За адактилията на Алиса Петя е знаела още като бременна.
Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си.
Депресията ѝ продължила около година след раждането и „…добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”
Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път, когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно „Ох, горкото дете!”
Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина, тук.
Сега Али е във втори клас.
Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Facebook – малката определено е започнала да кокетничи, и ако не познавах майка ѝ, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!
Запитах се: ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквото трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар?
И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?
С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.
Господ ще продължава да дава.
Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежество. Няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар.
И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична.
Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Когато казваме „горкото дете”, ние възпитаваме в тях чувство на съжаление, на снизходителност – те са ненужни, и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).
Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.
Алиса ще си остане в Англия.
Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата.
Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор...
Кризите и тръшкането на децата са неизчерпаема тема, за която си говорихме много обстойно в Емоционалната интелигентност – трудно постижима, но жизненоважна.
В текста Децата са най-буйни покрай своите майки – от любов! пък отговорихме на въпроса защо хлапетата са най-непослушни и свадливи, когато са покрай нас, а в яслата, детската, с баба си или леля си са истински ангелчета.
За да продължим да дълбаем в причините за избухливия нрав на децата и да намерим решение, днес хвърляме поглед на връзката между т.нар. "техноференция" (вижте по-долу значението) и детското тръшкане.
Привързаността на родителите към смартфоните може би вреди на малките деца много повече, отколкото предполагаме, показва ново проучване, публикувано в Child Development. Според него някои поведенчески проблеми при децата – свръхчувствителност, избухлив характер, хиперактивност и хленчене – са свързани с навика на родителите да забиват онзи "не съм тук" поглед в мобилните си устройства, дори когато са на разходка, вечеря или почивка с децата си.
Преди да хвърлите своя iPhone или Android (и голяма част от професионалния си и светски живот) в морето обаче, е важно да отбележим, че резултатите не са напълно окончателни.
"В изследването взехме под внимание различни фактори, сред които родителския стрес, депресията, качеството на връзката на детето с двамата родители, взаимодействието на детето с екрана на мобилното устройство", казва Брандън Макданиъл, изследовател на семейството в държавния университет в Илинойс и един от авторите на проучването.
Още преди няколко години редица изследвания установиха, че мобилните устройства разкъсват свободното ни време, разговорите, храненето и други всекидневни дейности. Учените нарекоха тези прекъсвания "техноференция".
Сега работата на Макданиъл и колегите му е принос към нарастващия брой данни, че прекомерната употреба на цифрови технологии може да повлияе на взаимоотношенията родител-дете.
Предварителни проучвания на екипа показват, че децата са по-склонни да проявяват бурно поведение, изискващо внимание, когато родителите им са прекалено заети да консумират информация от мобилните си устройства. Тези данни са кръстосани с проучване върху животни от 2016 г., което установява, че разсеяните плъхове трайно нарушават способността на своите малки да изпитват удоволствие.
В най-скорошното си проучване Макданиъл и екипът му питат 170 семейства с двама родители и деца на средна възраст 3 години колко често използват смартфони, таблети и други технологии и колко често заради тях прекъсват времето, което прекарват с децата, проверявайки мейли и чатове по време на хранене или семейна игра.
Повече от половината родители казват, че правят това три или повече пъти на ден. Само 11% казват, че не се забиват в смартфона докато са с децата си.
Когато изследователите измерват стреса при родителите, депресивните симптоми, доходите, образованието им и още куп фактори, които се отразяват на поведението на детето, те все още забелязват силна връзка между т.нар. "техноференция" и гнева и избухливостта на децата.
Интересното е, че тази зависимост се наблюдава повече в отношенията майка-дете, като самите майки съобщават, че техният навик да използват технологии се оказва по-проблематичен от този на бащите.
Необходими са още проучвания, за да се потвърди достоверността на данните, споделя Макданиел пред Fatherly.
"Това изследване обаче ме вдъхнови да деактивирам смартфона си, когато прекарвам време с децата, или да го държа далеч от мен, когато правим нещо заедно вкъщи. Така те знаят, че имат цялото ми внимание."
Снимка: giftpundits.com
