Храните ли се, за да се почувствате по-добре, или за да свалите напрежението? Ако отговорът е "Да", значи сте в плен на емоционалното хранене, пише Help Guide.
Невинаги се храним, за да задоволим физическия си глад. Много от нас се обръщат към храната за успокоение, сваляне на напрежението или за да се наградим. В тези случаи обикновено посягаме към вредни храни, сладки неща или други успокояващи, но нездравословни храни. Може би посягате към кутията със сладолед, когато сте тъжни, или поръчвате пица, когато ви е скучно или сте самотни, или пък се отбивате с колата покрай ресторанта за бързо хранене след тежък работен ден. Емоционалното хранене означава да използваш храна, за да се почувстваш по-добре – за да запълниш емоционални липси, не стомаха си.
За съжаление, емоционалното хранене не оправя емоционални проблеми. Всъщност, обикновено ви кара да се чувствате по-зле. В крайна сметка, емоционалният проблем си остава нерешен, но на всичкото отгоре чувствате и вина, защото сте преяли.
Отговорете си на следните въпроси:
Ям ли повече, когато съм под стрес?
Ям ли, когато не съм гладен, или когато вече съм сит?
Ям ли, за да се успокоя (когато изпитвам тъга, гняв, скука, нервност и т.н.)?
Награждавам ли се с храна?
Случва ли се редовно да се храня до пръсване?
Храната кара ли ме да се чувствам сигурно?
Възприемам ли храната като приятел?
Чувствам ли се безпомощен или извън контрол покрай храна?
Използването на храната като начин за повишаване на настроението, като награда или като начин за празнуване от време на време не е задължително нещо лошо. Но когато храненето е основният ви механизъм за справяне с емоциите, когато първият ви импулс е да отворите хладилника, когато сте стресирани, разтревожени, ядосани, самотни, изтощени или ви е скучно, тогава започвате един нездравословен цикъл, в който истинското чувство или истинският проблем никога не получава необходимото внимание.
Храненето може и да оправя нещата за момента, но чувствата, които са го провокирали, са си все още там. И обикновено са чувствате по-зле от преди заради излишните калории, които сте погълнали. После се самонаказвате, задето пак сте сгафили и нямате достатъчно воля.
Като затрупвате проблемите с храна, спирате да се учите как по-добре да се справяте с емоциите, става все по-трудно да контролирате теглото си и започвате да се чувствате безсилни и по отношение на храната, и по отношение на емоциите. Но дори и да сте го докарали дотам, има как да направите позитивна промяна. Има начини да се научите как да се отнасяте по-здравословно към емоциите си, да избягвате нещата, които ви провокират, да преборвате моментите, в които много силно ви се прияжда нещо, и да спрете с емоционалното хранене.
Преди да успеете да се измъкнете от цикъла на емоционалното хранене, трябва да се научите да различавате емоционалния глад от физическия. Това може и да е малко по-трудно, отколкото звучи, особено ако редовно прибягвате до храна за справяне с емоциите си. Емоционалният глад може да е много силен, което го прави трудно различим от физическия. Но има белези, които ще ви помогнат да различите двата.
Емоционалният глад връхлита внезапно. Удря ви веднага и изглежда непреодолим и спешен. Физическият глад, от друга страна, се натрупва. При него необходимостта да се яде не е толкова спешна (освен ако не сте се хранили отдавна).
Емоционалният глад се задоволява от специфични храни, които ви карат да се чувствате добре. Когато сте физически гладни, почти всичко ви звучи добре, включително здравословни неща като зеленчуци например. А емоционалният глад иска джънк фууд или сладки неща, за да доведе до незабавно вдигане. Чувствате, че искате чийзкейк или пица и нищо друго няма да свърши работа.
Емоционалният глад често води до безразсъдно ядене. Преди да се усетите, вече сте излапали цял пакет чипс или цяла купа сладолед, без да обърнете внимание или да се насладите напълно. Когато се храните в отговор на физическа необходимост, обикновено сте по-наясно какво правите.
Емоционалният глад не се задоволява, дори когато сте сити. Искате още и още, като обикновено се храните, докато не се натъпчете. При физическия глад, от друга страна, няма нужда от тъпчене. Чувствате се сити, когато коремът ви е пълен.
Емоционалният глад не идва от стомаха. Вместо къркорещ корем, чувствате глада по-скоро в главата си - като желание, което не можете да изкарате от там. Фокусирани сте в специфични текстури, вкусове и миризми.
Емоционалният глад често води до съжаление, вина и срам. Когато се храните, за да задоволите физически глад, не се чувствате виновни, защото просто давате на тялото си това, от което има нужда. Ако се чувствате виновни, след като сте се нахранили, има голяма вероятност това да е така, защото дълбоко в себе си знаете, че не ядете заради хранителните си нужди.
Краси Минкова е тук с история за една сънувана баничка и стотиците, които впоследствие е погълнала по време на бременността си и как те са се отразили на влизането ѝ в родилното - с търкаляне, или бодра стъпка - вижте.
Мога да прочета мислите ви: "Уф, поредната история за жена, спънала се в мазна баничка и продължила да се спъва в нейни посестрими, докато не почнала да се търкаля", нали? Ама не е точно така. Това е история за една баничка, спасила ако не живот, то със сигурност разсъдъка на една жена. Нека ви разкажа как.
Настъпва последния ден от старата година. Рипвам от леглото към банята да пишкам върху пластмасова пръчица. Търча обратно към леглото. Гледай, две чертички, ще имаме близнаци, викам на мъжа ми. Той ми се връзва, голям купон!
Залавям се да готвя вкусотии за празничната трапеза, гостите примляскват, аууу, колко вкусно! Заспивам с мисълта колко здравословно ще се храня, ама тъй, че бебето ще се роди с избуял спанак в ушите или поне био чери домат.
Настъпва първи януари. С игрива стъпка и предчувствие за греховни удоволствия потеглям към хладилника. Отварям вратата на терасата и миризмата на храна (при още затворен хладилник) ме блъсва фронтално. Като посечена падам ничком на дивана. Той, Препълненият хладилник, ми се хили ехидно в лицето, хем на една ръка разстояние и все пак… тъй невъзможно далеч. Лежа в кротък потрес и се дивя над току-що родилото се у мен отвращение към ХРАНАТА.
Аз, която винаги съм имала желание да ям (всичко и по всяко време), и която само благодарение на желязна воля и системен спортен тормоз над горкото ми тяло обитавам прилична женствена фигура тип пясъчен часовник.
Трите последващи дни прекарвам на дивана. Мори ме глад. Не мога да ям дори със щипка на носа. Всичко МИРИШЕ. Даже пастата на мъжа ми ме влудява и го гоня да си мие зъбите надалеч, за предпочитане у съседите. Преживявам на вода, твърд хляб със сол и много омраза към причинителя на злото - мъжа ми. Ще го ненавиждам докато съм жива.
На четвъртата нощ ми се присънва баничка: уханна, гореща, мазна и сочна, хрупкава и зачервена на правилните места. Отварям очи и някак знам: баничката ще е единственото нещо на тоя свят, което няма да ме побърква с миризмата си. Пращам мъжа ми да ми купи баничка от пазара. Той е готов и на оня свят да иде, ако това ще е оправдание да стои по-далеч от мен и новото ми освирепяло АЗ, пък макар и само за една баничка време.
Е, какво да ви кажа: тази сънувана баничка и стотиците, които я последваха в корема ми през следващите 3 месеца, спасиха мен, разсъдъка ми и не на последно място - мъжа ми.
С настоящото искам да реабилитирам баничките. Оплювани и низвергнати от всички, включително от мен през предходните 20 години. Сигурно се досещате, че нито спанак, нито авокадо ядох с такава замая през бременността си, с каквато се наслаждавах на баничките. И то от тези мазните купешки, мммм… още ми се налива устата със слюнка и се умилявам при спомена за тях.
Ако се чудите дали се търкалях накрая до родилното, или ме вкараха вътре с кран, нека ви кажа, че след цялата баничкова вакханалия, допълнена от мамините пържени тиквички и трицифрена бройка пици, влязох да раждам с 8 кг бременно тегло.
Разбира се, преди това бодро сгънах два сандвича с кашкавал, домат и филе Елена. За отскок. Сгънах и себе си в няколко асани, гаврътнах половин шишенце Бахова есенция и събудих мъжа ми да тръгваме за родилното.
Той като чу, къде отиваме, гаврътна другата половина от шишенцето. И развеселени потеглихме да раждаме.
Още:
С подкрепата на BILKA
Нека почнем открито и директно, защото така е най-добре да се започва.
Има два вида целулит: такъв, който се вижда, и такъв, който не се вижда, но го имаш.
Ако си мислите, че имате нужда да се отървете от целулита, всъщност имате нужда от приятен човек до себе си и страхотни приятели, с които да общувате пълноценно и да преживявате забавни моменти.
За да разберем дали целулитът е градска легенда, или е неоспорим факт, ще ви представим няколко обективни факта относно целулита и как да знаем какво да направим с него.
Думата „целулит“ за първи път се използва през 1920 в реклама на СПА процедури. Започва да набира популярност през 1960 покрай списание Vogue, където се обръща внимание на целулита като „нещо грозно“ и от което „жените трябва да се отърват“.
Целулитът са „дупки“ и неравности по кожата, най-вече по бедрата, задните части и корема, и най-вече при жените. Това е. Според различни проучвания се среща при 80–90% от жените и 10% от мъжете основно поради факта, че при мъжете съединителната тъкан е структурирана по-различно от тази на жените. Мъжете имат по-дебела кожа и складират повече мазнините между органите (висцерално).
Повечето хора си представят, че мастните клетки просто са набухани под кожата и между органите и си стоят там, за да показват колко сме дебели. Не е така. Условно можем да кажем, че мастните клетки са натъпкани в „кутийки“ от съединителна тъкан. Представете си пчелна пита. Разликата между мъжете и жените е, че при жените „кутийките“ са доста по-големи, а при мъжете – по-малки. Дори да им се появи целулит, мъжете имат по-дебела кожа и шансът да си проличи е доста по-нисък.
Всъщност проблем с целулита е точно НИКАКЪВ! Няма мерило за целулит. Ако се вижда – значи имаш. Ако не се вижда – значи имаш, но не се вижда.
Колкото повече мазнини имате, толкова повече ще ви личи целулитът. Колкото по-немощни, неразвити и нетонизирани мускули имате – толкова повече ще ви личи целулитът.
Мускулите придават приятната заоблена форма на различните части на тялото, опъват кожата и прилежащата ѝ съединителна тъкан и… „изравняват“ дупките. Съответно колкото повече мазнини имаме, толкова повече материал имаме да стои „на дупки“. Колкото по-малко мазнини имаме, толкова по-малко мастна тъкан имаме, която да „седи на дупки“.
При различните хора съществува известни разлики в здравината и в структурата на съединителната тъкан. Има изследвания, доказващи генетична предразположеност на някои хора да развият целулит.
Изследванията обаче показват, че редовната физическа активност и адекватното хранене неутрализират тази предразположеност.
Започнете да тренирате с тежести. Качете малко сила и малко мускули. Хранете се умно. Не гладувайте! Свалете мазнини с подходящо хранене! Пийте достатъчно вода!
Когато няма стимул и градивен материал да поддържа активните тъкани (най-вече мускулите) – т.е. тези тъкани, които изразходват най-много енергия в организма, тялото започва полека-лека да ги катаболизира – т.е. да ги разгражда.
Когато изядем част от тъканите, които изразходват най-много енергия, енергийните нужди на тялото намаляват, за да поддържа своите процеси – т.е. пада енергията, която изразходваме в покой, или с други думи забавя ни се метаболизмът.
Това, което се увеличава много, когато гладуваме, е гладът и още повече желанието за junk. В този момент е супер лесно да качим мазнини, защото се поглеждаме в огледалото и установяваме, че сме по-увиснали и по-отпуснати отпреди. Решаваме отново да минем на диета и… повтаряме цикъла, в който губим още мускули и качваме още мазнини.
Краткосрочно достигаме до skinny-fat фигурата. Дългосрочно крачим смело към откровено затлъстяване. Това значи да имаш нормално тегло или дори да се водиш слабичка (слабичък), да изглеждаш нормално (или добре) в дрехи и да изглеждаш мек/а и отпуснат/а без дрехи.
Ако имате много мазнини и почти никакви мускули, мазнините трябва да бъдат използвани за енергия – да бъдат изгорени. Мускулите са пещи за мазнини. Ако нямате, трябва да качите мускули. Първо, ще трябва да изградите мускулна тъкан. Това ще отнеме време. Може да качите размери. Осъзнайте това и бъдете постоянни.
Като качите мускули, ще ви бъде много по-лесно да свалите мазнини. Оттам ще свалите размери, но вече ще сте изградили приятните извивки и стегнатите мускули, които изглеждат добре. Пък ако все още смятате, че сте прекалено мускулеста – винаги може да свалите мускули с глад и кардио.
Но да се върнем на качването на мускули за сваляне на мазнини. Дайте си сметка, ако сте инвестирали 10 години, за да сваляте мускули и да качвате мазнини, нереалистично е да очаквате впечатляващи резултати за 3–4 месеца.
Антицелулитната козметика е приятел в този неравен бой. Как действа:
Но за да има добър резултат, трябва да я съчетаете със здравословен начин на живот – балансирано хранене, упражнения и достатъчна хидратация. Употреба на кремове и гелове с активни вещества като кофеин, ретинол, растителни екстракти може да намали видимите неравности. Изисква се време и постоянство.
Рим не е бил построен за един ден, а даже и от време на време е бил разрушаван.
Успех!
С подкрепата на BILKA
Bilka – българската марка, която повече от 30 години съчетава силата на природата с достиженията на науката.
Когато целта ви е „красива и стегната кожа“, можете да се доверите на Bilka Upgrape GRAPE ENERGY – антицелулитен гел с кофеин, ментол и натурални билкови екстракти. Разработен да действа точно там, където кожата има най-голяма нужда – бедра, ханш, корем, той видимо заглажда „портокаловата кожа“, подобрява микроциркулацията и придава усещане за стегнатост и свежест още след първите нанасяния. Сега в нова, модерна и свежа опаковка.
Какво го прави различен?
Гелът съдържа мощен коктейл от кофеин, екстракти от див кестен, бръшлян, зелен чай и бяло грозде – съставки, които синергично подобряват кръвообращението и засилват елиминирането на излишни течности и мазнини. А ментолът придава незабавно усещане за лекота и охлаждане – идеален старт и финал на деня. Нанасяйте с леки масажни движения сутрин и вечер. Красивата кожа не е лукс, а резултат от правилна грижа.
Здравейте, именици и именички, здравейте, Гергани, Георгиевци и всякакви други, празнуващи на Гергьовден! Аз се казвам Красимира и нямам нищо общо с вашия празник, освен, може би, едно – че откак се помня съм гладна като змея, който Св. Георги е пробол с копието си.
Вече 40 години живея на тази земя с една-единствена мисъл - как да изям повече въглехидрати, така че да утоля глада в наглед единствения си, а на усещане и вместимост – поне шест стомаха.
Сега много от вас ще кажат – айде, айде, Красимира, какво се правиш на интересна, и ние сме така, то кой не обича да яде, особено по празници!, и вероятно ще сте прави донякъде, защото наистина всички преяждаме по време на празници. Но не както аз преяждам. Мислите си, че и вие сте като мен, но това е защото не сме сядали на една маса, да видите как опустошавам филии с хляб, как в устата ми потъват чинии с пържени картофи, последвани от огромни мекици, натопени в мед.
И преди да сте решили, че просто ви разказвам някакви врели-некипели, чуйте какво е да мислиш наистина нонстоп за това какво си изял, какво искаш да изядеш и какво НЯМА да изядеш, за да не се превърнеш в един огромен, грухтящ глиган, търкалящ се безпомощно по някой склон.
Защото това е болест, едно разстройство на духа и психиката, което те кара да искаш да изядеш света, да го натъпчеш в устата си и да искаш още, макар всичко в теб да крещи, че всеки момент ще се пръснеш и още едно парче шоколад ВЪОБЩЕ НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ!!!
Всичко с моята непремерена, даже извратена любов към храната, започна в пубертета, или поне оттогава датират спомените ми. Може би и като малка съм била опустошител на попари и бисквити с мляко, може би малката Красимира е ходела с четирите си зъба и е подяждала чуждите купички ориз с мляко, но няма писмени свидетелства за това.
Във всеки случай, още помня думите на майка ми към педиатърката ни: „Ние вкъщи проблеми с храненето нямаме. Имаме с изхранването!“ и ги приемам като достатъчно доказателство, че нито аз, нито брат ми, сме били от злоядите деца, но някакси цялата тая храна се разпределяше умерено по тялото ми и нищо във външността ми не подсказваше, че мога да изям шестнайсет кренвирша с хляб за вечеря.
В пубертета обаче нещата се развиха осезаемо, аз – също. От нормално детенце, което поглъща бисквити и разрязани на две краища на хляб, натъпкани с масло и чубрица (по класическа бабешка рецепта), се превърнах в доста едра върлина, на която нонстоп ѝ се късаха дънките отвътре заради напращелите ѝ бедра, а веднъж на една спирка дори чух зад гърба си двама мъже да казват:
Eййй, гледай я тая, има задник като гума на ТИР!
Аз по това време бях заета да уча уравнения с две неизвестни, за да вляза в елитна гимназия, където да уча същите тия уравнения, но на чужд език, и затова не знаех как точно изглежда гумата на ТИР, но тъй като съм си досетлива по природа, заподозрях, че ще да е нещо голямо.
Разбира се, стана ми много мъчно за мене си и гумата, която носех под гърба си, и затова започнах да я загръщам с едни дълги пуловери, стигащи ми почти до коленете.
Така, надявах се аз, никой няма да види колко ми е голям задникът и да ми обяснява по спирките ТИР ли съм, багер ли съм, и мога спокойно да прекосявам улиците без да огорчавам естетически взискателните граждани.
За съжаление, не можех да разбера защо съм толкова развита, а и бяха години, в които никой много-много не се интересуваше от това каква храна ядем, предимно защото храна нямаше.
Това бяха времената на поредицата от кризи – Луканови зими, Виденови кризи и всичко помежду им – купони, липса на елементарни продукти в магазините и опашки за сирене и ориз.
Нямаше място за претенции – ядяхме каквото има, а то често беше нещо тестено (огромна палачинка, забъркана и опечена в тава), картофи, царевици, хляб и манджи.
Никой не беше чувал за салата от селъри, рукола и айсберг, или пъстърва на скара, ако ме разбирате.
В 10 клас новините за вегетарианството стигнаха и до мен по неведоми пътища, и аз си казах – eто, това е! Ще спра месото, и всичко ще се подреди. Ще стана като моите фини, кръшни съученички, които носеха дънки 27 номер и ядяха сухи пасти от лавката като невидели, и бяха кльощави, красиви, весели и харесвани от всички.
И спрях месото. То па не че се бяхме спукали да ядем месо вкъщи, но каквото и да имаше на масата, аз го отказвах. И, както се сещате, останаха ми само едните пържени картофи и производните им – картофената салата, задушените картофи, супата от картофи и хилядите филии хляб.
За няколко месеца придобих вид на нещо, което не знаеш откъде започва и къде свършва, изпъпчих се цялата и започнах да обмислям с кое перде е по-добре да се завия – тъмното, за да ме издължава, или светлото, за да ме отваря.
Слава богу, разумът или майка ми, не помня кое от двете, вероятно второто, ме върнаха в правия път, преди да се заклещя в товарния асансьор и започнах да ям отново риба и месо. Малко преди абитуриентския си бал просто спрях да ям за известно време, после поядох малко зеле, после поядох малко череши, после пак спрях да ям, и така завърших училище в сравнително нормален вид.
Нищо обаче не беше нормално в навиците ми, въпреки че все още не го знаех. Минаха години, в които си се търкалях по улици и тротоари, и разнообразявах живота си със спорадични решения да почвам диета. Така спирах да ям за няколко дни, или дори седмици. Що дини, череши, киснат ориз и зеле съм изяла, не искам да си представя!
Още помня заглавията по вестниците, които по това време все още бяха основният източник на такава информация - „Как да свалим 7 килограма за 7 дни“, „Как да свалим 4 килограма до уикенда“, „Как да се отървем от 63547595 килограма за 15 минути“, и аз четях и мечтаех как другия четвъртък вече ще съм друг човек.
И бях друг човек, ама тоя друг човек как ядеше… не е за разправяне.
Някои от вас сигурно ще ме попитат – а спорт? Движение?
Ами един път отидох на фитнес, влязох вътре, видях едни хора, които се си говореха и се оглеждаха, пробвах се да направя нещо и си тръгнах. С това фитнесът остана затворена страница за мен още 10-на години. От време на време ходех на плуване, но от него, някакси, как да ви кажа… ОГЛАДНЯВАХ.
И така, животът ми постепенно започна да се измерва не с броя на вдишванията и издишванията, и прочие тъпотии, а с понеделниците, в които започвах диета, и с четвъртъците, в които спирах разтреперана пред някой магазин, купувах си един плик с вафлички и един буркан Нутела, и изяждах всичко в пълно умопомрачение.
После два-три дни се мразех и си обещавах, че от другия, шестотин и първи понеделник, в който започвам нова диета, вече НАИСТИНА ЗАПОЧВАМ, АКО ЩЕ – ДА ПУКНА!!!.
И така изкарах няколко години.
В един момент започна да ми писва. Исках да си купя рокля и да не приличам на тапицирано канапе в нея. Исках да си покажа коленете и да си сложа тениска, в която, хората като ме видят, да си кажат - еее, какво хубаво, младо момиче, а не - уууу, виж какво хубаво, младо, румено прасе, тръгнало да дири нива с кукуруз!
Записах се на тренировки по тае-бо и тъй като вече от години работех онлайн, с малко ровчене попаднах на форум за ниско-въглехидратно виско-мазнинно хранене.
Леле, какъв прозорец се откри пред очите ми! Започнах да изкарвам часове наред в четене на чужди постове, научих какво са протеини, мазнини и въглехидрати, започнах да експериментирам с други храни, извън тези, с които вече бях свикнала да злоупотребявам. И, за моя изненада и шок, отслабнах. Боже, каква радост, какво неочаквано щастие.
Купих си дънки, започнах да нося потници и тесни тениски, даже май посегнах и към полите. Леле, казах си, край, ето това беше, вече никога нищо не може да ме върне към яденето като разпрана!!
Сложих кръст на въглехидратите, картофът започнах да го пипам само с много дълга пръчка и гледах да не се спъна в зърно ориз на улицата, за да не го изям случайно, ако падна върху него.
Станах царицата на Протеина, халеесито на Мазнините и холестерола. Ядях свински пържоли като откачена и това беконът, маслото и сметаната ми бяха първи приятели.
И изкарах така няколко успешни месеца, само че, животът, както знаем, е пицата, която ни дебне зад ъгъла, докато ние си въобразяваме, че вече обичаме само омлет с пуешка шунка.
И така, един ден, съвършено непредизвикана от нищо, аз седнах и изядох една пица. Или спагети. Или просто един сандвич с хрупкав, бял, печен хляб.
И, както викат перничани, си е*а майката.
О, така лиии??, извряка първият ми стомах, в който изсипах мазната пица, и свирна отривисто на останалите осем да отварят порти.
И оттам се почна – сандвичи, шоколади, сладоледи и паста болонезе. Дори не помня какви точно хранителни продукти съм погълнала, но преобладаваха трансмазнините и въглехидратите, съчетани фантастично под формата на вафла, суха паста или парче торта. А може би и трите.
Това беше моментът, в който разбрах, че нещо с мен не е наред.
В теб, Красимира, казах си, очевидно дреме някакво психическо разстройство под формата на крава с шест стомаха, която иска нонстоп да поглъща пърленки, пържени филии и скалички.
Започнах да се самоизследвам – какво ме кара да ям като разпрана? Защо мога да изкарам два месеца в нормален режим на хранене, и после за три минути да си натъпча две франзели в гърлото?
Не можех да разбера. Периодите на преяждане се отключваха с повод и без повод. Нямаше значение щастлива ли съм или нещастна, уморена ли съм или отпочинала, пътувам ли или си седя вкъщи, тревожна ли съм, изнервена ли съм или нещо друго. В общи линии, установих само една – че единствено когато спя, не ям. Не че не мисля за ядене – просто не ям… Мисля че само аз на тази земя съм се събуждала от кошмари, в които посягам към един гигантски Сникърс или парче торта, и, облята в пот, съм благодаряла на Господ, че не съм го изяла наистина, а само насън!
Продължих с режима си на хранене и след всяко „пропадане“ се връщах към него. Започнах да спортувам сериозно, защото тялото ми започна да се оплаква от мен и липсата ми на двигателна култура – започна да ме боли кръстът и се чувствах като много, много стара бабичка.
Един ден си казах – това не може да продължава. Или се взимаш в ръце, или отиваш да се закопаеш някъде и да се приключва. Свързах се с един от фитнес клубовете, чиито форуми следях онлайн, и, срам – не срам, отидох.
Записах се на тренировки три пъти седмично. Започнах с елементарни неща, които в момента ми се виждат смехотворни, но постепенно започнах да вдигам тежести, кляках с десетки килограми, правех мъртва тяга и какво ли още не. Тялото ми се промени, видимо изглеждах много по-добре.
Епизодите с преяждането обаче си останаха. Мине се, не мине – и изпадах в криза, като най-зле беше около официални празници, лични празници и всякакви подобни поводи – рождени дни, пътувания и прочие.
Постепенно започнах да улавям тези епизоди и да ги управлявам. Не че ги отказах изцяло, но поне започнах да ги предвиждам. Знаех, че идва рождения ми ден или Коледа и си казвах – ще ям и това е. Знам, че това не е правилно, че не е нормално, но това е положението. После влизам отново в ритъм. Правила съм го и преди, ще го направя и сега.
Това продължава и до ден-днешен. Междувременно бременях и родих, като успях да се удържа и по време на бременността дори не качих толкова, колкото се опасявах. Тренирах до 8-я месец, хранех се разумно и замествах въглехидратите с домашни десерти, които бърках с фурми, кокосови стърготини и прочие идиотщини.
След това покрай детето движението беше достатъчно, но кризите ми зачестиха. От недоспиване, нерви, напрежение, около създаването на Майко Мила!, Оле Мале и съчетаването на хиляди задачи и отговорности, се случваше да преяждам по-често, отколкото ми се искаше, а на следващия ден продължавах постарому с обичайния си режим на хранене.
Много ми се иска да завърша този разказ с някакъв хепи енд и да ви кажа, че съм намерила лекарството, което ми е помогнало да забравя за храната като начин за отпускане, но реалността е друга.
Дори докато пиша това, се намирам на маса в хотел, в малко родопско селце, където току-що съм изяла три огромни мекици с домашен мед.
Вкусни ли бяха? АДСКИ.
Можех ли да изям още три? Можех, но, слава Богу, просто свършиха.
Чувствам ли се зле, мразя ли се? Може би малко, но вече съм се научила да влизам и излизам от кризата с яденето по-бързо и неемоционално.
Знам, че цял живот ще ям така. Защото не просто обичам храната, ами изпитвам нездраво желание да я опустоша цялата.
Така и не разбрах хората, които нямат апетит, или които ядат само за да не са гладни. Които забравят да ядат или не ядат, когато са нервни или в депресия.
Да, и аз мога да не ям цял ден, или да ям малко, мога да бъда в режим, да съм стриктна и послушна, и да си правя точен разчет на храната, която ще изям, но това е само защото вече съм се научила (по трудния начин, разбира се), че това е единственият начин да съм в що-годе нормална форма дългосрочно.
В момента, честно казано, съм в най-добрата си форма, в която съм била някога. Тренирам здраво, старая се да ям разумно и да мисля за храната.
Хората, които не ме познават, понякога се изненадват защо съм все на режим и ям по определен начин и с течение на времето разбрах как да им го обяснявам.
Защото аз съм като зависимите към наркотици.
Бихте ли предложили на човек, зависим от наркотици, да се почерпи с малко хероин? Бихте ли му казали – аре, бе, петък е, вземи си един грам, нищо няма да ти стане?
Няма да му кажете така (надявам се).
Ето затова и на хора като мен не трябва да им казвате - „вземи си едно парче торта. Нищо няма да ти стане“
Нищо няма да ви стане НА ВАС.
На мен ще ми отвори третият стомах, и след това парче торта ще последва маратон от торти, сандвичи, пици и бисквити с шоколад.
Така че – видите ли човек, който отказва да си вземе от превъзходния ви кейк, или предпочита да яде печена риба вместо спагети със сметана – опитайте се да го разберете.
Може би и той, горкият, се бори с онзи змей отвътре, който е вечно гладен и ненаял се. Не го увещавайте да яде. Не му тикайте чинията с бисквити пред лицето. Не му викайте - БОЖЕЕЕ, КАКЪВ ХУБАВ, МЕК ХЛЯБ, ТИ СИ ЛУД ДА НЕ ПРОБВАШ!!
Просто го оставете на мира, горкия човек, да си яде там пържолата и салатата.
Днес е Гергьовден. Ще празнувам за вас, именици, и ще се наям едно хубаво, а от утре ще извадя наточеното копие и за пореден път ще пробода тоя змей за няколко седмици напред.
Честит празник и приятен апетит!
Ваша - Ламята Красимира
Проблемите с теглото при подрастващите у нас са се увеличили, като процентът на затлъстелите момичета и момчета е скочил повече от двойно за 15 години. Това показва годишният Глобален доклад за храненето на ООН, който съдържа профилите на всички страни по света. Цитираната от Дневник статистика за България обхваща периода 2000-2015 г., а всички данни за страната ни може да видите тук.
В сравнение с 20% през 2000 г., през 2015 г. момчетата с наднормено тегло между 5 и 19 години са 33.6%. Момичетата са 23% (в сравнение с 14% през 2000).
Затлъстелите момчета са се увеличили от 5.8% на 13.6% за 15 години, а затлъстелите момичета – от 3.4% на 7.8%.
Проблемите с теглото са значими и при възрастните – 68.9% от мъжете са с наднормено тегло, същото важи и за 54.4% от жените (през 2000 г. те са били съответно 58.2% и 49.1%). Броят на затлъстелите жени е скочил с близо 10 процентни пункта до 25.5%, а при мъжете – с около 5 пункта до 24.3%.
Процентът на недохранените сред населението е паднал от 6% през 2004 г. до 3% през 2006 г., това се вижда и от статистиките за децата с тегло под нормата на възраст 5 – 19 г. Сред момичетата те са намалели от 16.7% през 2000 г. до 13.8% през 2015 г.; при момчетата – от 15.2% до 11%.
Процентът на хората с повишено кръвно налягане намалява, сочи докладът – при мъжете това са 33.6%, а при жените – 23%, като преди 15 години показателите са били съответно 38.6% и 29.3%.
Българите приемат по-малко от теоретичната минимално рискова доза на калций, плодове, зеленолистни зеленчуци, мляко, ядки и семена. Тези констатации важат за Европа и за целия свят. Месо, сол и подсладени напитки се консумират в по-големи от препоръчителните количества.
И още данни: Една трета от всички жени в света в репродуктивна възраст имат анемия. Според данните от доклада, у нас анемията засяга сериозен брой от жените във фертилна възраст – 26.4% от тези, които не са бременни и 28% от бременните.
Лошото хранене е основният фактор за влошеното здраве на хората по целия свят, показва докладът. Наднорменото тегло и затлъстяването сред възрастните са на рекордни нива - 38,9% хора от цял свят са засегнати от тези проблеми, като затлъстяването е по-разпространено при жените, отколкото при мъжете (15,1% жени в сравнение с 11,1% мъже).
150,8 милиона деца под 5-годишна възраст в света страдат от хронично недохранване, а 50,5 милиона – от остро недохранване. 38,3 милиона са децата с наднормено тегло. Междувременно 20 милиона бебета се раждат с ниско тегло всяка година.
Има известен напредък в справянето с проблема с недохранването, но той е твърде бавен. На световно ниво хроничният глад е намалял от 32,6% през 2000 г. до 22,2% през 2017 г. В брой това означава, че от 198,4 милиона гладуващи деца през 2000 г. днес те са 150,8 милиона, което е незначителна разлика. Например, от 2000 г. насам гладът сред децата в Африка намалява процентно от 38,3% на 30,3%, но въпреки това, поради ръста на населението, реалният брой на засегнатите деца се е увеличил. Тенденциите варират значително в отделните африкански страни, като в някои райони гладуващите деца се увеличават, а в други - намаляват.
Междувременно една от най-критичните точки в света по отношение на глада остава Йемен. Миналият месец международната хуманитарна организация "Спасете децата" обяви, че около 85 хил. деца под 5-годишна възраст може би са умрели от глад и болести след избухването на гражданската война в Йемен през 2015 г. Оценката се основава на средната смъртност при т.нар. тежко остро недохранване, което според ООН е засегнало повече от 1.3 млн. деца, откакто водената от Саудитска Арабия коалиция започна военни действия срещу йеменските бунтовници хуси през март 2015 г.
заяви директорът за Йемен на "Спасете децата" Тамер Киролос, като добави, че децата, които умират по този начин, са подложени на неописуеми страдания.
Малко преди оценката на „Спасете децата“ Ню Йорк Таймс публикува снимка на недохраненото 7-годишно йеменско момиче Амал Хюсеин, което обърна очите на света към глада в Йемен. Дни след публикацията, Амал почина, след като е била изписана от болницата, за да „освободи“ място за други пациенти в подобно състояние.
ООН предупреди, че броят на йеменците, разчитащи на спешни хранителни дажби, може скоро да се увеличи от 8 на 14 милиона. Това е около половината население на Йемен, което гладът може да погълне през идните месеци...
Да си жена полицай и пожарникар доброволец едновременно е голяма работа, но когато си всичко това и намираш сили да накърмиш чуждо недохранено бебе, заслужаваш любовта на целия свят (и незабавно повишение).
Над 100 хиляди души споделиха снимката, на която Селесте Аяла – служителка на реда в Буенос Айрес – кърми бебе, чийто плач буквално я хваща за гърлото по време на дежурството ѝ като охранител на детската болница.
Бебето е на 6 месеца и по информация на местните медии е едно от шестте деца на току-що арестувана жена. Когато Селесте, която наскоро е станала майка, го чува да плаче неудържимо, тя пита персонала дали може да го подържи. Медицинските служители я предупреждават, че бебето е "мръсно и мирише"… За полицайката обаче това е едно прекрасно, но страдащо от глад същество, което тя прегръща и му дава да суче.
Маркос Ередия, колега на Селесте, заснема кадъра, който в рамките на една седмица има над 155 000 харесвания и над 111 000 споделяния във Facebook.
"Искам да оповестя този велик жест на любов, защото такива неща не се случват всеки ден.", писа Маркос.
Селесте Аяла обясни пред местните медии, че е разбрала, че бебето е гладно, тъй като е пъхало ръка в устата си и е изпитала нужда да го прегърне и нахрани.
"Това беше адски тъжен момент, сърцето ми беше разбито, осъзнавайки как обществото се отнася към своите деца. То трябва да бъде по-чувствително към проблемите на гладуващите деца, това не бива да се случва повече", каза тя.
Заради спонтанния си акт на доброта, Аяла бе повишена в сержант от министъра на сигурността в провинция Буенос Айрес Кристиан Ритондо.
Cristian Ritondo/Twitter
"Днес посрещнахме Селесте, за да я уведомим за повишението ѝ и да ѝ благодарим лично за жеста на спонтанна любов към бебето", писа Ритондо в tweet на 17 август.
Пожарната бригада, към която Селесте е доброволец, също поздрави работата на своята колежка: "Действия като тези ни изпълват с гордост и сила и ни карат да работим още по-усилено и солидарно към нашата общност", писаха те.
Bomberos Voluntarios Berisso
Полина Костова е стара познайница на Майко Мила - може би сте чели текстовете ѝ Кърмене, amore mio и Водете децата на гости - там ядат всичко! Днес Полина ни е написала нещо като справочник за ужасни въпроси, които нетактични хора задават на клети майки и ги карат - клетите майки - да искат да се проснат на улицата и да плачат го́рко. Ето я нейната класация и ако таман сте се наточили да зададете такъв въпрос на някоя майка, моля ви, СПРЕТЕ!
****************************
След като се преселих в света на вечната следродилна депресия и нисък праг на търпимост, водещ до честа и неадекватна истерия, открих, че има адски много хора и въпроси, които искам да избегна. Но, както често се случва, не мога. За пръв път се сблъсках с явлението “общуване със странни хора по принуда на обществени места, като детски площадки, широки оградени пространства, магазини и понякога - вкъщи”.
Повтарящото се всекидневие и голямата умора ме превърнаха в леко саркастична, рошава, неадекватна, бягаща насам-натам в потрес или просто за да се скрия от децата, майка. Днес старателно избягвам следните въпроси:
Как мина денят ти? (най-често от мъжа ми)
Ами, как да е минал, любов моя. Ето, седя си тук, щастлива и гола, с обръснати крака, четох Шекспир на глас, сготвих суфле от гъши дроб, изчистих и сега разсъждавам върху екзистенциализма на Кафка. Най-често отговорът е фалцетен, но все пак се долавя желание да не премине в истерия, и даже понякога с тих плач в шепи “Как така какво правих?! СЪЩОТО КАТО ВЧЕРА. Искам да умра!”
Тук понякога припадам или си сипвам вино, открила поредната причина за това.
Какво има за ядене? (от мъжа ми)
Честно казано, след този въпрос започвам да се смея истерично и да се чудя наистина кога от екзистенц кризи преминах само на кризи. Но, признавам си, често наистина има нещо за ядене. Леко загоряло, със захар или сода вместо сол, със съмнителен вкус и аромат, но има. Аз съм от хората, които готвят по рецепти и когато видя в някоя да пише “време за приготвяне - 30 минути”, изпадам в такъв тежък пристъп на зловещ смях, че децата се скриват поне за 8 минути.
Гладна ли си? (Мъжът ми, баба ми)
ХАХАХА!!! Не, не съм гладна. Днес изядох 5 солети, които открих на дъното на чантата си, вероятно от онзи рожден ден през септември. Глад ли, какво беше това? Аааа, сетих се, това е онова, дето ти става лошо и ти прилошава, и децата започват да пищят, и количката започва да трака, и в този момент усещаш, че нещо смърди ужасно, и си в тесен магазин за храна, на огромна опашка, и осъзнаваш, че миризмата е от количката, и че може би И ДВЕТЕ са се наакали, а на теб ИСТИНСКИ ти трябват тези продукти от този мгазин и вътрешно питаш Бог или някакви други висши сили “Какво толкова направих, защо ме наказваш?!”
Така де. Сетих се за глада. ДА, гладна съм. Винаги.
Как си? (Мъжът ми, майка ми, детето)
Е, приятели, това е любимият ми въпрос. Освен очевидното състояние, което наподобява малко на едни хора в един филм - Ергенски запой, но без ергените, бивам. Много ми е любимо, когато някой ми каже: “Това са най-хубавите години, после ще си спомняш за тях с умиление!” Господи, а какви ли ще са другите години? Просто да се чуди човек чай ли да пие или да се обеси.
Колко са големи децата? (ненормално добре изглеждащи майки с прически и маникюр)
Тук вече гушвам букет от биберони и памперси и си показвам всичките зъби. Ето, признавам си - НЕ ЗНАМ. Като чуя “27 месеца”, примерно, и се изправям на дъската в осми клас по алгебра, а мозъкът ми започва да щрака като развалена пералня. Имам бегла представа, че едното е на година и нещо, а другото на две години и няколко месеца. Представям си как има майки, които прилежно попълват бебешки албумчета - “На 14 месеца каза ПАРАЛЕЛЕПИПЕД”, но аз не го правя. Аз съм проста и тегава женица, която яде понякога тайно в тоалетната и пее baby finger по 284 пъти на ден.
Как се справяш? (Баби на каси, съседки)
Справям се страхотно, аз съм царицата на справянето с две деца под 3 години. Важното е да не ядат нещо, което мърда, и да облека нещо, което не мирише на ако или повръщано. Толкова със справянето. Този въпрос ми е особено любим, защото веднъж ми го зададоха в трамвая, докато се опитвах да си купя билет с едното дете в ръка, придържайки с крак другото, за да не избяга. Трамваят спря и всичко се сля в едно.
Какво работеше преди? (познати, непознати, аз)
Преди кое? Преди глобалното затопляне, преди Апокалипсиса? Не помня. А и да съм можела нещо преди, то е избягало от мен. Работех нещо си, спях и се виждах с някакви нормални наспани хора. Това помня, благодаря.
Искате ли помощ? (много рядко мъже в подлези, хора в трамваи и по-често други жени с по-големи деца)
Ето, това е много рядко задаван въпрос, на който ми идва да изкрещя: „А КЪДЕ БЯХТЕ ВЧЕРА, КОГАТО СВАЛЯХ ДВОЙНА КОЛИЧКА В ПОДЛЕЗ И ПОСЛЕ ПАК Я КАЧВАХ И ПОСЛЕ ПАК СЛЯЗОХ И ВЪОБЩЕ ВИЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КОЛКО МИ Е ТЕЖКО! Искате ли да гледате утре вечер децата?”
Обаче нищо ме казвам, усмихвам се тъжно и оставям количката в ръцете на някой клет непознат да поноси малко и да избяга, отдъхвайки си.
С какво се занимаваш сега? (майки, всякакви непознати, съседи, приятели без деца)
Ахахахахахахахаха, ама вие припознахте ли се, алоо! Ами, пиша докторантура по ядрена физика, изчислявам теориите за вероятност на проявление на депресивно-агресивните разстройства на средна възраст и, между другото, тука побутвам едни деца напред-назад. И на театър ходя всеки ден.
Как спа? (приятелки, майки, мъжът)
Така, на този въпрос вече съм избягала. Което всъщност значи, че много трудно съм обърнала количката с децата и съм закретала клета нанякъде, като си въобразявам, че е много бързо, нали...
Ето това са десетте въпроса, от които всячески и винаги се опитвам да избягам. Със сетните си останали сили искам да уточня, че този текст е само за хора с чувство за хумор и не трябва да се приема като съвършено чиста монета. Разбира се, че ако ме видите на улицата и ме попитате НЕЩО, вероятно ще се опитам да ви отговоря що-годе човешки, но все пак не разчитайте да имам напълно ясен разсъдък!
