Родителството е като едно дълго и непрестанно пътуване. В момента, в който мислите, че сте се справили с трудното, детето ви пораства с още eдна година или достига нов етап от развитието си. И без изненада се появяват нови поведенчески прояви, навици и вкусове. С които трябва и вие да свикнете.
Разбира се, някои ще кажат, че най-трудният етап от родителството е този, в който се намират в момента. Но докато всички деца преминават през възходи и падения, определени етапи от развитието носят повече предизвикателства от други. Периодът на новороденото е синоним на безсънни нощи. Тийнейджърските години са изпълнени с учебен и социален натиск. А какво да кажем за екшъна в годините между тях?
Крилатите фрази обикновено се основават на истината и „ужасните две“ не са изключение. След периода от 1 до 2-годишна възраст, когато бебетата обикновено спят спокойно и изглеждат възхитени от новата си мобилност, децата от 2 до 3-годишна възраст сякаш внезапно придобиват ново усещане за света и се появяват нови и силни емоции, които могат много бързо да излязат наяве, което води до така прословутото тръшкане. И то може да се случи навсякъде и по всяко време – от посещенията при лекар до избора на грешното сладко, с което сте намазали филията хляб. Тези изблици могат да включват викове, плач и дори удряне. Те могат да продължат няколко минути или дори часове (Ауууч).
Въпреки че може да ви изглежда така, сякаш етапът на тръшкането продължава вечно, децата са склонни да регулират по-лесно емоциите си след третия си рожден ден. Изследванията показват, че емоционалните изблици се появяват при:
Отдайте го като фактор от здравословното развитие на мозъка. Докато ги запознаваме с нови места, хора и преживявания, малките деца развиват предпочитания и стремеж към по-голяма независимост. Но на повечето им липсват език и умения за контрол на импулсите, за да изразят ясно и спокойно своите нужди до около 4-5-годишна възраст.
8-те години страхотна възраст ли е? Разбира се, това е възраст, в която много деца изграждат по-широк приятелски кръг, научават по-сложни умения и развиват нови интереси, като започнем от музика и стигнем до спорт. Мнозина изглежда процъфтяват социално, академично, спортно. Въпреки това според проучване, направено по поръчка на Mixbook, най-трудно е с децата на 8-годишна възраст.
Има резон: това е възрастта, в която мозъкът и тялото започват да се променят. Предпубертетът обикновено започва още на 8-годишна възраст за момичетата и на 9-годишна възраст за момчетата. В резултат на това децата на тази възраст често се чувстват разкъсани между света на малките и големите. 8-годишните могат да затръшват врати и да въртят очи, за да отстояват своята независимост и индивидуалност. Често, когато вършат задълженията си вкъщи, се държат така, сякаш това е акт на изтезание, а директното игнориране на родителите им е отличителна черта за тази възраст. Те искат сами да избират какво да обличат, да ядат и да играят. И въпреки това те все още избухват в плач от нищото и търсят прегръдки и валидация от възрастните.
Ако 8-годишна възраст е вратата към пубертета, 12-годишна е основното препятствие – с акцент върху думата „препятствие“, за много семейства. Мащабно проучване показва, че майките на децата между 12 и 14 години са доста по-нещастни. Защо е толкова трудно с тази възрастова група?! В юношеството децата преминават през големи хормонални промени, които променят телата и настроенията им. Може внезапно да се почувстват неуверени относно външния си вид или способностите си, което ги кара да не желаят да участват в предпочитани преди това дейности. Юношите може да имат периоди в лошо настроение и да се дистанцират от семейството. Социалният живот изглежда е приоритет за тази възраст, но тормозът и игнорирането достигат своя връх именно в годините на средното училище. Дори когато изглежда, че тийнейджърът не иска да има общо с вас, той все още се нуждае от съветите и подкрепата ви, повече от всякога.
Още не сме свършили, скрол надолу
Източник: Parents.com
Мислите си за деца с малка разлика, за да са си най-добри приятели? Помислете пак. Авторката на този текст има какво да каже по въпроса. Може би е добре да се вземат под внимание думите ѝ, преди да се обзаведете с бебе и... малко по-пораснало бебе.
Спомням си как гледах първородния си син, който се клатушкаше по плажа няколко седмици след първия му рожден ден. Разхождаше малко по пясъка, преди да се отправи към двама братя, които строяха пясъчен замък. Сцената беше като от детска книжка: мама и татко седят на столовете си и си бъбрят, докато двамата им сина, на около 4 и 6 години, се занимават заедно, строейки страхотен замък в смях и усмивки.
В този момент ме полази бебешката треска и си помислих: „Еха, две години наистина изглеждат като перфектната възрастова разлика.“
Макар че сега, когато са на 11 и на 9 години, между моите момчета проблясват моменти на добри отношения, през по-голямата част от времето отглеждането на деца с две години е всичко друго, но не и перфектно. От момента, в който се появи вторият ми син, динамиката помежду им е напрегната, конфликтна и преди всичко шумна.
Енергията, за да се справя с всичко, изискваше да съм олимпийска версия на себе си във всяко отношение. Да се грижиш за активно дете и бебе си е много работа, и то изтощителна. Бях недоспала, хормонално дисбалансирана и в мъглата на следродилния период. Фактът, че тримата заедно вкъщи оцеляхме през тези първи дни, докато броях часовете, когато съпругът ми ще се прибере, за да помогне, е истинско чудо.
След това по-малкият ми син се научи да обикаля насам-натам, а по-големият започна да проявява повече независимост и опитваше все по-рисковани трикове. Можете да си представите не особено безопасните ситуации, в които се озовавахме всекидневно. Като например един път, когато ги заведох на басейн, а бебето се измъкна от столчето за кола и почти стигна до плитката част на басейна, докато аз спринтирах, за да спра двегодишното, което искаше да се хвърли от спасителския стол в дълбоката част. Всеки ден беше като версия на „Джуманджи“, в която двамата ми сина се опитваха да се (само)убият, а аз се опитвах да ги опазя живи.
Но шумът е същият. През последните девет години ВОЛУМЕТО в нашата къща е на макс. Да, към групата се присъединиха и две по-малки сестри (с малко по-голяма разлика във възрастта), но истината е, че момчетата са отговорни за по-голямата част от какофонията.
Като по-малки играеха на кеч и на „катастрофи с коли“. Прекарваха летата с приятели, играейки баскетбол в басейна в задния двор, а глъчката от играта им се чуваше из целия квартал. А сега прекарват вечерите, гледайки спорт, крещейки и скандирайки толкова силно, че се налага да ги подсещам, че сестрите им се опитват да спят и не се намират на футболния стадион.
Още не сме свършили, скрол надолу
Когато гледах онези двама братя да строят пясъчния замък, бях вдъхновена да имам друго дете толкова скоро, за да му осигуря вечен най-добър приятел. Вместо това създадох Батман и Жокера.
И макар че и двамата се разбират добре със сестрите и връстниците си, фрустрацията, до която се докарват един друг, е наистина несравнима. И въпреки поредицата вдъхновяващи речи, наказания и награди изглежда не мога да подобря връзката им. Разбира се, има моменти, когато ги виждам как си подхвърлят топка или се смеят на една и съща шега, но като цяло това е трудна връзка. Трудно е да ги гледаш, да си около тях и изобщо трудно е да си им родител. И е толкова жалко.
И сега като се замисля, онези братя на плажа изглеждаха като перфектна комбина, но се чудя дали просто не съм ги хванала в някой от редките моменти на разбирателство. Защото, макар двегодишната разлика във възрастта при децата да е често срещана, тя е истински трудна. И мисля, че е важно да бъдем честни по този въпрос. Тук съм, за да ви предупредя да не попадате в капана на илюзията, защото тя съвсем спокойно може да се превърне в кошмар.
Източник: Scary Mommy
Текстът на Ния Йотова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Съзряването и след това възрастта идват първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7 А клас - си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат момичета на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.
В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица, а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета.
Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.
След час хвърляне във вълните Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена, мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо му е скучно.
Емо веднага взима нещата в свои ръце. Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе, Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“
Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.
Вальо, от своя страна, пуска дълъг, пъпчив, космат поглед към баща си.
Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.
Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.
Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20-годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. "Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция!" – минава някак си небрежно през главата ми.
Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство, с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:
- Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!
Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! Откъде накъде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми и отгоре на всичкото го представя като „батко“.
„Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно – “Я, елате, пиленца, при батко”. Но освен това, сещам се, че преди, така да се каже, да „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „Бат’ Ем4о“. Много в стил 1999-2002 година.
Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно, поведение на приятелката ми Мария. Ама тази Мария вярно какви ги върши?! Отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си казва тихичко "Бат’ Ем4о о6те го бива в игри4ките”!
Разярено се обръщам на другата страна към Мария. Ако ѝ е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат’ 4ефо (нейният си мъж и стар авер на Бат’ Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).
- Алекс, запознай се с батко Вальо! – Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!
- Ти 2010 година ли си? – пита Алекс, подавайки си ръката
– 2009 съм роден – изревава мутирало Вальо.
- Еййй, ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2010-а. – Алекс изчезва в мрака, оставяйки след себе си облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно "Въпреки това, малък си за мен”. Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.
Мария, която е приятелка на майка ѝ, ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2011 г. Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа с кофичката и лопатката на батко Вальо“.
Емо ме сръчква: "Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си”.
Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20-те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава) „женички“ на 40-ина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „Ами ние с теб сме с еднакви дупета“.
Признавам си, тогава си казвах "Когато стана на 40, няма да съм като тези. Аз ще остарея с достойнство". Във въображението си се виждах като една достолепна 40-годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.
Но за сметка на това правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си (чудя се защо – предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли?!). Сега пък се притесних от 12-годишно дете!
Сетих се за моята домашна помощница, 75-годишната Оксана. Тя не не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден, защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“.
В търсене на съвременник на хан Аспарух, който да свидетелство от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:
- Окси, а ти била ли си приятелка на хан Аспарух? Ако си го познавала – помниш ли дали е можел да се набира?
Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на хан Аспарух...
- Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.
Оксана ми намига. Аз ѝ се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на хан Аспарух“. И ако „Приятелката на хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана “приятелка на хан Аспарух”. Защото това е да остаряваш с достойнство… Всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се – исках да кажа – това е да живееш с достойнство.
Според ново изследване, публикувано в Журнала на Американската медицинска асоциация, репродуктивните години на жените в САЩ са се увеличили от 35 на 37,1. Проучването разглежда 60-годишни тенденции по отношение на продължителността на репродуктивния живот, като основното откритие е, че средностатистически при повечето жени началото на менопаузата е малко отложено, а началото на менструалния цикъл е малко по-рано, съобщава ABC News.
Проучването не е концентрирано толкова в конкретна възраст, в която започва спад на репродуктивните способности, но хвърля малко светлина и върху значението на възрастта 35 години при жените и възможността им да забременеят и след нея. В повечето страни според гинекологичните стандарти бременни жени след тази възраст се смятат за по-високорискови.
Данните от проучването показват, че средната възраст за начало на менопаузата се е вдигнала от 48,4 на 49,9 години. А за начало на менструалния цикъл вече се смята 12,7 години, като преди средната възраст в САЩ е била 13,5.
Според друго изследване от 2004 г., проведено сред 770 европейки, 78% от жените между 35 и 40 години, които правят секс поне два пъти седмично, ще заченат в рамките на година. При жените на възраст 20-34 с такава честота на сексуален живот процентът е 84.
Новите данни ще са особено полезни за учените и лекарите, за да може да се предвидят и обслужат адекватно нуждите на жените във всеки един период от живота им. Но и за да се премахне фиксацията в конкретна възраст като начало или край на нещо.
След разкошния текст на Гергана Шкутова за ужаса и радостта да имаш породени деца, днес при нас е Дарина Рангелова, която ни споделя колко е забавно да имаш деца с голяма разлика.
Ами, имаш ги, каквото си направил - това е, трябва да ги гледаш.
И ето ме мен, кисела жена на 45 гoдини, майка на един възрастен и две деца. Разбирам, че вероятно звучи екзотично и си е така, де, щото не съм си планирала децата. Не правете като мен.
Нямам предвид, че съм майка на мъжа ми, а че едното ми дете е вече пълнолетно, съответно, съм майка на възрастен - 20-годишен, и на две деца на 11 и на 5 години. Кое не е така! Живот и здраве, след 7 години ще съм майка на двама възрастни и една тинейджърка и отсега може да ме оплаквате.
Сега ще ме питате защо съм ги родила така. Ами защо пък не. Имах някакъв план, ама не се получи както мислех. Така че, като родих второто дете, първото дете беше на 10 години и вече нищо не си спомнях. То и като родих третото нищо не си спомнях от второто. Съвсем нормално. Коя нормална жена, която си е спомняла нещо, би родила повече от едно дете?! А като родих третото дете, второто беше на 6, а първото на цели 16. Да, най-големият се сърди, че нищо не помня.
Понякога завиждам на майките с породени деца. Гледам ги как се мъчат и се разчекват да ги следят по площадката. Злорадствам малко, че те ще се помъчат няколко години и после като пораснат децата и си хванат пътя, и те ще хванат към Малдиви или къдете им душа иска. А аз, какво: тъкмо едното е станало малко самостоятелно, разбирай, че няма да се самоутрепе за петте минути оставено само, и айде… ново бебе. Понеже са с 10 години разлика, нали се сещате какви общи интереси имат. Играят там нещо, но малкото тормози по-голямото и то търпи.
И какво. Тъкмо и второто се очовечи (разбирай 6 години), и родих трето. Та кръговратът е същият. Всичко е точно, ако можете да изтърпите шума, имам предвид 20 години… Малкото тормози по-голямото. Майките с деца с голяма разлика просто цял живот имаме малко дете и слушаме един и същи шум.
И понякога изключваме иначе ще полудеем. Иначе не мога да си обясня как за 20 години не знам нито една детска песничка. Освен да съм много тъпа?
Най-голямото дете се изнесе на 17-годишна възраст да учи в друг град и каза, че не иска да има деца. Напълно го подкрепям. И аз не бих искала да имам деца, ако бях видяла някога какво правят моите деца.
Най-голямото ми дете ме пита на колко години съм го родила. Аз му казах, че съм била много тъпа да се оженя на 20 и да го родя на 24. Той каза, че е достатъчно възпитан да не използва думата "тъпа", ама е съгласен.
Като заключение, ако някой се е притеснил, много си обичам децата и е адски забавно.
Децата да имат късмет!
Средната възраст, на която жените в ЕС раждат първото си дете, се покачва постепенно като за 2019 г. е тя е 29,4 години. Възрастта се е вдигнала в различна степен във всички страни-членки, съобщават от Евростат.
Най-голяма промяна се наблюдава в Естония: през 2015 г. Средната възраст за първо раждане там е била 27,2 години, а през 2019-а е 28,2. Следват Литва и Люксембург, където възрастта се е покачила с 9 месеца. Най-малки са промените в Словакия и Словения.
България е с най-ниска възраст при жените, раждащи първо дете - 26,3 години, а в Италия тя е най-висока - 31,3 години. Следват Испания и Люксембург (31,1 години).
Замисляли ли сте се дали и как точно се различава вашето детство от това на децата ви? Е, вие може и да не сте, но Алекс Попова се е замисляла. Даже го е описала спретнато и подредено в цели 20 точки. Ето ги и тях. Пишете ни с вашите. Ще ни бъде интересно.
На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.
Като малка изяждаше по 3 чийзбургера за обяд, последвани от два пакета кроасанчета с шоколад и поне една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с мед и фурми.
Оставяш търпеливо дъщеря си да си избере за 17-и път различна рокля. И неволно се сещаш как майка ти щеше да тe e смразила с поглед още на втората.
Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, ховърборд, балансьор, трактор с педали, картинг кола и скутер.
Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна – без пържено, глутен, млечни продукти, бяла захар, а да е с плодове, събирани само от девици на лунна светлина. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар в устата.
В детската градина на дъщеря ти има какички на не повече от 25, които дори се усмихват. В твоята детска градина вирееха само сърдити лелки с наднормено тегло и натрапчив мирис на белина.
Още на 6 сготви сама първия си шедьовър в кухнята. Но не даваш на 9-годишния ти син да държи нож, за да не се пореже.
За да възпитаваш успешно децата си, сега ти е необходима поне една диплома по клинична психология и умело съчетаване на елементи от авторитарния и либерален стил, комбинирани с уважение на личността му и поощряване на автономността. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина.
За да вземеш детето си от училище днес, е нужно да отидеш с още минимум трима членове на родата ви, кордон и позволение от премиера. Докато ти сменяше тролей и два рейса, за да се прибереш сама след часовете във втори клас.
Обясняваш на 17-годишния ти син колко е опасно по дискотеките и как алкохолът е вреден, докато в главата ти се прожектират флашбеци от пребиваването ти в „Ялта“ на 14, докато се наливаше с шотове евтина текила в комбинация с бира.
Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега, в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за норвежци.
Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как двегодишното ти потомство умело борави с YouTube, Skype и де що е тъчскрийн, преди да е махнало памперса.
Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, сръчно вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега, в момента, в който дъщеря ти прекрачи прага, веднага ѝ пращаш три Viber съобщения, локейшън рикуест и дрон с камера.
За разлика от детето ти, като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая, още по-малко за чия и киноа. Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и мандарини по Коледа.
Но пък колко щастлива беше, като ги ядеше! И до ден-днешен миризмата на мандарини за теб значи само едно – Коледа.
През цялото ти детство не си виждала толкова играчки, колкото има в този момент в стаята на детето ти. В единия шкаф.
Като малка си обелила повече картофи от целия персонал в кухнята на Happy за период от поне пет години. Не си сигурна обаче дали синът ти знае къде е белачката.
Сглoбяването на играчка от шоколадово яйце в детството ти изискваше поне 20 свободни минути, сериозни инженерни усилия и кашон от пералня за съхранение. Сега с нескрита погнуса гледаш миньоните, които се излюпват от почти всяко яйце.
Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато палецът ти умело си пробиеше път до настилката отдолу. За сметка на това дъщеря ти има около 12 чифта обувки – с Елза, еднорог, дъга, светещи подметки, лепенки, пайетки, пухчета и, не дай си боже, Пепа Пиг.
Но точно заради всичко това не би заменила и 1 минута от детството си с това на днешните деца.
Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна.
Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение.
Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.
В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.
Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години.
Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни.
Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия.
Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.
Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?
Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст.
95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си.
Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?
Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие.
Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.
Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст.
Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?
Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19.
Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават.
Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават.
Наследява ли се болестта?
При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск.
Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта.
Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?
Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега.
В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта.
Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията.
Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти.
Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?
Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия.
Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.
Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват.
Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер.
Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка.
Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.
При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали.
Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.
Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?
Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага.
Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга.
Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите.
Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.
Много жени раждат след 30-та си година и ново проучване твърди, че те може би ще имат едно неподозирано предимство пред останалите – по-дълъг живот.
Изследването, публикувано в журнала на Северноамериканското общество по менопауза, посочва, че жените, родили последното си дете на по-зряла възраст, обикновено имали по-дълги теломери.
Смята се, че те са отговорни за дългосрочно доброто здраве и по-голямата продължителност на живота. По-късите теломери се свързват с повече болести и по-кратък живот според изследване публикувано в Current Opinion in Clinical Nutrition & Metabolic Care.
Дължината на въпросните теломери пък зависи от житейски избори като диета и занимания. Възможно ли е късната бременност да е тъкмо един от тези житейски избори, които да спрат скъсяването на теломерите? Все още не е ясно.
Трябват ни още проучвания, за да разберем дали по-зрялата възраст при раждане допринася за увеличаване дължината на теломерите или тъкмо обратното – дължината на теломерите е условието за добро здравословно състояние, което кореспондира с възможността на жената да им дете и на по-късна възраст, казва д-р Стефани Фабиън.
Въпреки че изследването показва интересна връзка между по-късното раждане и дълголетието, експертите подчертават, че това не означава, че жените трябва съзнателно да отлагат майчинството за по-късна възраст, когато фертилността вече намалява.
„Това не означава, че жените трябва да чакат да имат деца в по-зряла възраст, за да увеличат собствените си шансове да живеят по-дълго,“ казва проф. Томас Пърлс, съавтор на проучването и професор по медицина в Бостънския университет, пред списание Time.
„Възрастта при последното раждане може да бъде показател за темпа на стареене. Естествената способност на жената да зачене и износи дете в по-късна възраст вероятно означава, че нейната репродуктивна система остарява по-бавно, а заедно с нея и останалата част от тялото.“
Това обаче не е първото изследване, което показва връзката между по-късната бременност и по-продължителния живот. Има такова, публикувано в журнал „Менопауза“ през януари 2015 г., в което се твърди, че жените, родили последното си дете след 33, увеличават двойно шансовете си да живеят до 95 или нагоре в сравнение с тези, родили последно дете до 29 години.
Изследователите обясняват тази връзка с възможни генетични вариации, които позволяват на жените да забременяват по естествен път в по-късна възраст и същевременно са свързани с по-бавно стареене и по-дълъг живот.
„Ако жената притежава тези генетични вариации, тя може да ражда в по-дълъг период от живота си и така увеличава шансовете си да предаде тези гени на следващото поколение,“ обяснява Пърлс.
Любопитно е, че и други проучвания в миналото са стигали до подобни резултати.
Например, по-ранно изследване от New England Centenarian Study установява, че жените, които са имали деца след 40-годишна възраст, са четири пъти по-склонни да доживеят 100 години, отколкото тези, чието последно дете е родено в по-млада възраст.
Още не сме свършили, скрол надолу
Без значение кога решите да имаш дете, моментът трябва да е правилният за вас – не за някой друг. Добре е и да отбележим, че има много други фактори, които допринасят за по-дългия живот.
Използвани са материали от: Parents и Time
След видовете коледни майки и специалната класификация на хората спрямо елхичките, които си избират, сега е редно да видим как се променя отношението ни към празника и самото му протичане спрямо прослуженото майчинско време. Как изглеждаме и какво правим по Коледа, когато децата са между 1 и 3 години, между 3 и 10 или над 10-годишни, или пък когато сме бременни? За тази класификация ни помага Гергана Станева с един своеобразен произход на видовете... майки.
Не е спала от 1 или съответно 3 години, не ѝ пука изобщо за елхата, но (защото е суеверна) същата се закупува отнякъде на 24-и следобед, товари се в багажника, вследствие на което се чупи. Нищо – по-алтернативна е и ще свърши работа, а и няма време за друга. Украсява се с играчки от ОЛЕ МАЛЕ, купени от приятелка, защото майката няма време да отиде и да си избере сама.
Храна: каквото е останало, плюс празнична вечеря в буркани и кутии от милите баби, които все пак са успели да напълнят някоя и друга сарма.
Настроение: пред нервен срив. Детето е болно и Коледа не е на дневен ред. Температурата се мери по 3048 в денонощието с 356 броя термометри и Панадолът е най-желаната играчка.
Подаръци: специално за повода няма. „Малък е още, има достатъчно време, като порасне и без това ще иска стотици хиляди неща.“ Все пак майката е купила 3-4 ШУМНИ играчки, за които горко съжалява впоследствие.
Резултат: къщата е ПЪЛНА с подаръци най-вече от близки и познати, защото детето е малко и ново и още му се радват, а и подарък за човек, който не е достигнал възрастта да не му хареса или да вдигне скандал, е лесна работа. Поне на Коледа.
(Засега преките ми впечатления са от първата група, но импровизирам по спомени и непреки впечатления оттук нататък.)
Елха: надлежно украсена 20 дни преди Коледа в присъствието на децата, които оттогава са написали и изпратили поне 5 писма на Дядо Коледа. Всяко следващо е корекция на предходното, с алтернативни избори или допълващи такива. Пример: „Мили Дядо Коледа, аз си поисках телефон, но тъй като вече получих такъв, вместо телефона, искам смарт часовник, който да се върже с него. Искам калъф – непременно да е розов. Другите 16 подаръка от предното писмо остават.“ Последното – дебело подчертано.
Подаръци: купува се каквото клетата майка е успяла да намери и плати, детето е недоволно, защото следобеда преди Бъдни вечер е разровило някакъв шкаф, намерило е някакво Лего, но то не е същото като пожеланото. Следва лекция за приоритетите в живота, за ските през зимата и как изчезват от хоризонта и като цяло настроението е помрачено.
Храна: изобилие от каквото там трябва да се сготви, плюс напудрени снимки на красиви деца под елхата. Като от „Некерман“.
Елха: има някаква, но украсяването ѝ не предизвиква никакъв интерес, просто си стои статична и краси къщата.
Подаръци:
– Какво искаш за Коледа?
– Плейстейшън!
– Не може.
(липса на разговор в продължение на два дни)
В крайна сметка се скалъпват някакви подаръци, засега Плейстейшънът е забравен (или по-скоро отложен до рождения ден, ако си вземе матурата както трябва) и настроението леееко се повишава. Коледният дух не е силно изразен, освен при бабите и дядовците, които изнервят допълнително атмосферата, но Коледата се оказва възможна.
В идеалния случай всичко им е готово, обзавели са детска стая, плетат шапки и шалове и генерално нямат никаква идея какво ги очаква, както и че това вероятно е една от последните им СПОКОЙНИ Коледи.
И така... Не берете повече грижи! Вижда му се краят на празниците!
