Семейните отношения са сърцевината на живота ни. Още докато сме малки, нашите родители, братя, сестри и други близки хора оставят дълбоки отпечатъци в същността ни. Те имат важна роля за начина ни на изказ, за възприятията ни, за идентичността ни и в крайна сметка за онова, което ни отличава – личността. Без съмнение, за добро или лошо, семействието оказва влияние и върху емоционалното ни състояние, предлагайки ни стабилна и здравословна среда, в която можем да се развиваме адекватно или напротив – среда, белязана от несигурност, която ни дестабилизира.
Сещате ли се за някое ключово решение в живота си, което сте взели много повече заради очакванията на фамилията, заради разбиранията на майка си или брат си например, вместо да се запитате какво всъщност искате самите вие? Връзките с най-близкото ни семейно обкръжение до голяма степен определят кои сме и как се свързваме с другите хора. Това е фактор, който оказва значително влияние и върху психичното ни здраве, отбелязва испанското издание psicologiaymente.com.
Събитията, които възникват във всяко семейство, могат да бъдат по-леки – временен спор между родителите ни, но също и по-сериозни – развод или загуба на родител в ранна възраст. Изживяването на такива ситуации в детството оказва влияние върху емоционалната ни стабилност и може да бъде особено въздействащо. Ако не се преработи добре мисловно, може да доведе до психологически проблеми.
Съвършената обстановка за израстването на човек винаги е здравото и функциониращо семейство, независимо от неговата структура и от това дали между членовете му има кръвна връзка. Psicologiaymente.com посочва, че здравето на индивида не се определя от наличието на майка и баща, от само един родител или от семейство в еднополова двойка. Важен е стилът на възпитание, който родителите прилагат спрямо децата си.
В добре функциониращото семейство родителите умеят да възпитават децата си, отглеждат ги в среда, изпълнена с обич и грижа, но без да им позволяват да правят всичко, което пожелаят. Ключът е в баланса между любовта и отговорното родителство, като се прилага демократичен стил на възпитание и се изпълняват трите основни функции, които всеки добър родител трябва да осигури: защита, грижа и привързаност.
Ако като деца сме получавали адекватно защита и обич, научаваме, че тъкмо това трябва да осигурим на собствените си деца. Подобен подход на възпитание е съществен фактор както за нашето психично здраве, така и за това на децата ни. Обратно – ако тези нужди не са били удовлетворени в детството ни, е по-трудно да ги предадем на следващите поколения без подкрепа от други хора в процеса на възпитание. Не можем да дадем това, което сами не сме получили, освен ако не го научим съзнателно и доброволно в зряла възраст.
Да осигуряваме защита, грижа и обич на децата си е сложна задача, която изисква стабилна самооценка, търпение и самопознание. Нужно е да разпознаваме грешките, които може да допуснем при възпитанието, защото те могат да повлияят негативно на психичното здраве на децата ни. Въпреки че всички добри родители искат най-доброто за децата си, това не означава, че винаги го постигат – дори без да имат лоши намерения.
Например коментари като „Колко си глупав(а)!“, „Не драматизирай толкова!“, „Можеше да се справиш много по-добре!“, вместо да „мотивират“, могат да накарат детето да мисли, че не струва нищо и че дори собствените му родители не го ценят. Като се има предвид огромната роля, която родителите и другите авторитетни фигури играят в нашето израстване, такива изказвания могат сериозно да навредят на психичното здраве на детето – на неговата самооценка, на начина, по който само̀ се възприема, и на способността му да се свързва с другите.
Освен това, децата – независимо дали са малки, или тийнейджъри – се учат да се държат според това, което виждат у родителите си. Ако едно дете е неуважително към родителите си, може би не е „лош човек“ или „черната овца“ в семейството. Много по-вероятно е да е възприело поведението за нормално. Възможно е да смята, че родителите му не го уважават или просто да повтаря модел, който е видяло от тях – как се отнасят към него или към други членове на семейството като баби, дядовци, братя, сестри, чичовци или братовчеди.
В повечето случаи наличието на човек в семейството с психично разстройство представлява сериозно предизвикателство, особено за този, който поема грижата за него. Близките може да са силно натоварени и стресирани, когато виждат как човек, когото са познавали цял живот, се променя, престава да бъде същият и изисква много грижи. Психопатологията на обичан човек често се преживява едновременно като загуба и като тежка отговорност.
Роднините на хора с психични разстройства са по-склонни да изпитват дълбока болка и чувство на загуба. Те живеят в постоянна „емоционална въртележка“, като техните възходи и падения са тясно свързани с периодите на влошаване и ремисия на заболяването на техния близък.
Както всички семейства, така и в тези, в които има член с психично разстройство, всеки човек има свои уникални преживявания, различни нужди и притеснения. Семейството реагира и се адаптира по различен начин спрямо своя близък, в зависимост от поставената диагноза и наличните ресурси, с които разполага.
Още не сме свършили, скрол надолу
Семействата, които не умеят да се справят по здравословен начин с кризисни моменти и не осигуряват спокойна обстановка и емоционална стабилност, е по-вероятно да се разпаднат, отбелязва psicologiaymente.com. Всъщност, вместо да подпомагат здравословното развитие на всеки от членовете си, тези семейства могат да се превърнат в риск за психичното им здраве.
Злоупотребите, насилието, зависимостите и прекалено авторитарното възпитание допринасят за появата на травми, фрустрации и различни психопатологични симптоми. Ако не бъдат лекувани навреме, могат да се задълбочат и да прераснат в психично разстройство в зряла възраст.
Семейните отношения влияят върху:
Качествените семейни отношения не само помагат за справяне със стреса, но и носят ползи за психичното здраве в зряла възраст. Те ни помагат да преодоляваме предизвикателства в интимните връзки, но и за изграждане на кариерата ни и за създаване на спокойна вътрешна среда. Позитивните семейни отношения намаляват риска от преждевременна смърт, свързана със самоубийство, алкохол или наркотици в зряла възраст.
Източници: psicologiaymente.com, selfpsicologos.es
„Често се чудя дали хората осъзнават, че бракът с неподходящата половинка може да унищожи живота им. Фактът, че повечето явно не го разбират, не ми дава мира нощем.“
„Направо ми се къса сърцето да гледам как жените са унищожени емоционално, физически и финансово“, пише Ейми Полако за HuffPost. Ейми е коуч по разводи, журналистка и самотна майка.
Случвало ми се е да чувам тези драматични думи, изричани от изоставени любовници във филмите, и да си мисля, че това е нещо, казано в разгара на момента, без реални последствия.
Открих, че не е така, когато става въпрос за съпрузи със сериозни конфликти.
Повярвайте: отхвърлянето и желанието ви да избягате нараняват крехкото им его и може да ги тласне по пътя на пълното унищожение.
Научих го по трудния начин, след като похарчих хиляди долари в съдебни битки и загубих месеци работно време, за да се защитя по време на собствения си развод. И аз съм една от „късметлийките“, които не фалираха и не спят на нечий диван. Познавам хиляди хора, които са в по-лошо положение. И затова станах треньор по разводи, за да им помогна.
Ще ми се да мога да кажа, че техните често ужасяващи истории не ме докосват. Или че не ползвам кърпичките, предназначени за клиенти, когато приключвам коучинг сесия. Но бих излъгала. 95% от клиентите ми са имали партньор, който ги е контролирал и е упражнявал принуда, и се опитват да избягат или да съберат парчетата от живота си отново. Често се чудя дали хората осъзнават, че бракът с неподходящата половинка може да унищожи живота им. Фактът, че повечето явно не го разбират, не ми дава мира нощем.
„Съпругът ми ми каза, че ако се разведа с него, ще ме съсипе, ще ми вземе всичките пари. Няма да имам нищо и ще живея на улицата“, разказва ми „Марго“, високопоставена изпълнителна директорка в Масачузетс, която се страхува да използва истинското си име. „Той също така ми каза: „Няма да вземеш децата. Всъщност децата ти ще те намразят. Ще унищожа кариерата ти и ще унищожа всеки, който се опита да се среща с теб. Ако останеш с мен, нищо от това няма да се случи“.
„Скоро разбрах, че е казвал истината“, разказва Марго, която е в развод вече трета година и е по-бедна с 200 000 долара. Бившият ѝ продължава да прави всичко възможно, за да спре развода: отказва да ѝ предаде личните ѝ вещи, подава постоянно молби в съда, отхвърля всички нейни опити за преговори и дори направи така, че да я арестуват по фалшиви твърдения, че го е малтретирала. И тази уважавана бизнесдама прекарва шест часа в ареста. Когато полицията я отвеждала, съпругът ѝ стоял на прозореца, усмихвайки се и махайки като Джак Никълсън в „Сиянието“.
Направо ми се къса сърцето да гледам как жените са унищожени емоционално, физически и финансово. Затова ги подкрепям по всички възможни начини. Разработвам стратегии какво трябва да направят, преди да кажат на съпруга си, че искат да се разделят. Насърчавам ги да съберат пари за бягство. Описвам процеса. Помагам им да изберат адвокат, който наистина разбира от висококонфликтни съпрузи. Обяснявам типичното поведение на манипулаторите при развод и им давам съвети, за да предпазят децата си.
Често аз съм единственият човек в живота им, който наистина разбира звяра, срещу когото са изправени. Тези жертви трябва да знаят, че не са сами, затова основах група за подкрепа на жени, които разбират този подземен свят. Имаме група във Facebook и срещи всеки месец.
Но не мога да променя правната система. Често съдиите и адвокатите поставят етикет „висококонфликтна“ двойка, дори когато само единият съпруг създава хаос, а другият отчаяно иска да се измъкне.
Ако се срещате с някого и видите някакво характерно нарцистично поведение или просто имате интуитивно усещане, че нещо не е наред, не се обвързвайте юридически с този човек. Това може да се окаже най-голямата грешка в живота ви. И винаги имайте достъп до собствените си пари, защото без тях можете да се превърнете в пленник.
Още не сме свършили, скрол надолу
[...]
Марго смята, че трябва да променим самия брачен договор, за да предпазим и двете страни от отмъстителни нарцистични партньори.
„Когато подписвате брачното свидетелство, трябва да има условия, ако подадете молба за развод и мине определено време, и не можете да постигнете споразумение. Тогава трябва да се вземе решение вместо вас. Представете си как ще постъпват хората тогава?“, казва тя. „Това ще им отнеме властта.“
Тази промяна може да ме лиши от работа като коуч по разводи. Но ако това означава, че на хората ще им бъдат спестени кошмарите, с които ги виждам да се сблъскват, определено съм „за“.
Източник: HuffPost
Диди Мур е баба инфлуенсър (последвайте я в Instagram!), която дава някои много полезни съвети на родителите, а и на самите баби и дядовци. В този текст за Scary Mommy засяга една много болезнена тема за някои хора – защо родителите им, т.е. бабите и дядовците на децата им, никак не искат да се занимават с внуци.
„Явно на бабата и дядото на дъщеря ми изобщо не им пука дали ще имат отношения с нея. Дори не ѝ честитиха рождения ден.“
Бидейки баба инфлуенсър, това е само едно от многото подобни съобщения, които съм получавала от разочаровани родители.
Темата е твърде болезнена за мнозина. Всички сме склонни да си изграждаме идеализирана представа как трябва да изглежда едно семейство, а грижовните баби и дядовци често са част от подобна фантазия. За съжаление, реалността не предлага грижовни баби и дядовци на всеки. За семействата, в които бабите и дядовците не проявяват интерес към внуците си, стереотипът за прекомерно глезещите и намесващи се възрастни роднини може да плющи като шамар в лицето.
Когато всичките ти приятели се оплакват, че родителите им изскачат неочаквано с купища подаръци, е трудно да се оплачеш, че ти се иска твоите поне да се появят. Притесняваш се, че децата ти ще бъдат наранени, защото на баба им и дядо им не има пука особено за тях.
Бих искала да обясня защо някои баби и дядовци не се интересуват от активна връзка с внуците си. И да дам няколко съвета какво да направите в такава ситуация.
Имайте предвид, че точно както не всеки иска да бъде родител, не всеки иска да бъде баба или дядо. Разликата е, че обикновено имаш контрол кога и дали ще станеш родител. Бабите и дядовците нямат думата дали ще получат тази роля и има всякакви причини, поради които може да не искат да я приемат. Не казвам, че трябва да се чувствате доволни от този факт. Просто давам малко контекст.
Някои мои познати споделят, че не могат да приемат мисълта, че са толкова възрастни, че да бъдат баба и дядо. Други просто имат достатъчно пълен с работа, приятели, хобита и пътувания живот. Може би след години, в които са поставяли другите на първо място, сега за първи път се наслаждават на малко егоизъм.
Също така може и да не им харесва да прекарват време с децата ви. Има вероятност изобщо да са изгубили навика да общуват с деца и да не знаят как да се насладят на това. Или може би никога не са харесвали да прекарват време с деца.
Някои баби и дядовци избягват да прекарват време със семейството си, защото не са съгласни с начина им на възпитание. Ако сте по-строги или по-снизходителни родители, отколкото са били те, може да им е трудно да се отпуснат и да си прекарат добре. Затова някои хора избират да се дистанцират, вместо да изразяват неудовлетвореност или да ви критикуват.
Единственият начин да разберете защо някой е незаинтересован като баба или дядо е да го попитате.
Подобен разговор може да е доста деликатен, но откритата комуникация е ключът към взаимното разбиране. Помислете внимателно какво се надявате да постигнете, като говорите с родителите си за ролята им на баба и дядо.
Ако влезете в разговора с намерението да ги убедите да бъдат по-ангажирани, вероятно ще останете разочаровани. Но ако подходите с искрено любопитство как се чувстват, личният ви интерес към техния опит и мнение може да доведе до по-добри отношения.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да, бабите и дядовците могат да допринесат много за живота на едно дете, но същото важи и за всеки друг възрастен, който обича детето ви и иска да бъде част от живота му. Близките ви приятели могат да бъдат също толкова грижовни, колкото баба и дядо, и често са по-склонни да играят с децата. Леля или чичо може с удоволствие да изпълнят ролята на баба и дядо.
Търсете заместители на бабите и дядовци в други области на живота си. Пенсионираната съседска двойка? Поканете ги на кафе и вижте дали ще им хареса времето с децата. Колежката ви, чиито внуци живеят в друга държава? Попитайте я дали би искала да дойде за Деня на бабата и дядото в училището на детето.
Опитайте се да устоите на изкушението да говорите лошо за родителите си. Нещата може да се променят в бъдеще и не бихте искали да разрушите потенциалната им връзка.
Не е нужно да се извинявате от тяхно име, нито да се опитвате да обяснявате защо не са по-присъстващи. Отговорете честно: „Всяко семейство е различно. Някои хора имат баби и дядовци, които прекарват много време с тях, а други – не. Ние си имаме леля Х, чичо У и госпожа Z, които прекарват време с теб.“ Така ще научите децата си на нещо важно: семействата, които изграждаме, могат да носят също толкова радост, колкото и тези, които сме си представяли.
Източник: Scary Mommy
Създаването на дълготрайна връзка безспорно не е лесно начинание. Особено в днешно време, когато всевъзможни изкушения дебнат на всеки ъгъл. Но не само те са причина някои хора по-трудно да влизат в партньорство. Страхът от предателство, изневяра, лъжа също могат да се окажат препъникамък в този процес.
Страхът от влюбване (наричана още филофобия) е напълно реален. Едва ли има някой, който да не е изпитвал поне веднъж подобна емоция, когато среща човек, когото харесва. В повечето случаи това е нещо съвсем нормално, но понякога може да накара хората да се чувстват изолирани и да предпочетат да си останат сами.
Все пак има критерии, които да посочат, че някой страда от нея. И ако тя влияе негативно на живота, консултация със специалист може би не е лоша идея.
„Често твърде много се отлага. Чака се подходящия, който все не се появява на хоризонта. (а истината е, че не може да се отпуснем и впуснем истински в приключението, наречено любов), казва психотерапевтът Антон Даракчиев. -
На пръв поглед сякаш другият не е достатъчно мъж или жена спрямо нашите вярвания и критерии. „Свършиха се истинските мъже/жени“ - го чувам много често.
Това което на пръв поглед може да изглежда при някои като капризничене, лутане, объркване, глезотия, на един по друг план може да е свързано с невъзможност/нежелание за откъсване от родител, непреработени емоции от предишни отношения, стари травми, поколенчески натрупвания, специфични трудности в саморегулацията.
Тук сме, за да се учим. На много различни нива. И тъжното е, че все по трудно се учим в някои отношения. Средата, от която зависи много – все по шарена, непредвидима, сменяща се, с липсата на ценности и хора, които да ни служат за пример, не ни улеснява никак в тази задача.
Съзряването, личностното развитие е свързано с това да виждаш нещата по-различен начин.
В повечето случаи означава да свалиш розовите очила. Не всеки иска да поеме тази отговорност. Не всеки би си признал, че определени вярвания са много удобни и не е готов да се раздели с тях. По една или друга причина. Без да отхвърлим остарели схващания, няма как да се променим. Можем ли да отхвърляме? Знаем ли какво?
Срещата ни с всеки човек не е случайна. Но колко често разбираме, какво се случва, какъв е урокът? Обикновено замазваме нещата със стандартни лафове и продължаваме напред. Напред ли продължаваме?“
"В днешно време имаме изключително много възможности да си корумпираме душата, като търсим бързото, лесното, забавното“, казва още Антон Даракчиев. - „И тук не става въпрос непременно за търсенето на потенциалния партньор, а за стотиците малки навици, които – разбира се за да спестим време, за да сме по-ефективни и други „умни“ наши доводи - всекидневно повтаряме. Докато станат навик, част от нас и мозъка ни в много отношения стане ленив. Или зависим. Често и двете.
Много хора вярват например, че добрият начин на живот е този, в който се чувстват комфортно, имат лесен достъп до блага и нещата се случват с лекота.
Но повечето от нас се убеждават, че съвсем не е толкова бързо и просто да следват фантазията за лек живот, подхранвана понякога от медии, филми или приятелски кръг. Или пък, когато постигнем нещо мечтано, след по-кратко или по-продължително време започваме да съветваме приятелите си – „Внимавай какво си пожелаваш!“ Не трябва да забравяме, че освен всичко сме и духовни същества. А какво е това духовност?“
Ето какво още разказва Антон за хората и връзките, връзките и хората...
Живеем във времена, в които не се налага да ходим в гората, за да ловуваме храна. Магазините са наблизо. Купуваме си не само блага, но и информация – курсовете са поредният начин да наваксаме ново знание или умение. Специалистите, които да ни посочват къде бъркаме, също са леснодостъпни.
Умеем ли да ползваме услугите им качествено? Или искаме да прехвърлим поредната отговорност в чужди ръце?
Колкото повече избор има един човек, толкова по-често започва да се колебае кое е правилното за него. Иска да пробва и от това, и от онова, но без да си дава сметка, че така губи ценно време. Пилее енергия и губи фокус. Това се отнася с пълна сила и за връзките.
Има хора, които успяват да създадат дълготрайни партньорства. Но има и такива, на които трудно им се получава. Докато живеем по-лековато, си създаваме навици, за които не си даваме сметка по какъв начин управляват живота ни.
Всеки човек е строго индивидуален и връзката със самия него също е индивидуална. Това му носи различни способности, които се проявяват във външния свят и възможности да общува с вътрешния си свят. А този, вътрешен свят не е някаква константа и може да бъде понякога бързо повлиян и разклатен.
Съответно способността да въведем там ред, да поддържаме този ред или да разберем какво ни се случва, е различна. Хората имаме различна зрялост и тя не се определя с число или процент. Имаме и различна интелигентност, която може да бъде много специфична. С други думи – от всеки има какво да научиш.
Един човек може да се държи много зряло за едно нещо, а за друго да е като дете. За всеки спорен въпрос (а и не само) човек би могъл да се абстрахира от всичко, което са му казали роднини, приятели учители и което е приел на доверие, „наизуст“. И да помисли, поразсъждава на база на собствените си преживявания, опит и интуиция, да стигне до отговора, който е най-истински за него. От практиката и от работата със себе си съм се убедил, че отговорите са у всеки от нас. Специалистът може само да съдейства и насърчи този, който го посещава, да погледне по-надълбоко в себе си и да открие тези отговори.“
Естествено най-голямо влияние върху това какви сме оказва детството. Всичко, което ни се случва тогава и преживяваме, оставя дълбоки следи. Това са първите записи в нашия софтуер, които след това въздействат силно.
Върху тях се крепи всичко останало. В детството се полага основата. Не може да я бутнем така лесно, да съборим „къщата“ и да построим нова психика. Затова детството е изключително важно. Каквото човек поеме там като липси и внушения, такива модели за поведение изгражда.
Вече се знае, че вътреутробният период също влияе в голяма степен. Докато бебето е в майката – импулсите от средата, в която е тя и нейното обкръжение, стигат до детето. Страховете ѝ, целият хормонален коктейл, който се излива в нея при определени обстоятелства, също дават своето отражение на малкото и полагат основи, които се проявяват впоследствие. Затова повечето отговори за това, което ни се случва, може да намерим именно в детството.
Страхът от обвързване съществува, подобно на други видове страх като този от високо, насекомо или змия. Разликата е, че страхът от обвързване е на по-дълбоко ниво и влияе по-мащабно на всекидневието ни. Говорим за страх от близост. Когато сме близки с някой, сме емоционално отворени и с това уязвими. Това ни прави потенциално лесно раними. И пак се връщаме към отпечатъка от детството. Ако тогава нашата опитност е свързана с това, че близостта е нещо опасно. Обичаният обект е непредвидим - може да ни нарани изневиделица, да ни държи отговорен за неща, за които не сме предполагали, получаваме противоречиви послания. Ако не може да се защитим, болката е непоносима, е нормално да се затворим и да гледаме на любовта с недоверие и скептицизъм.
Тази вътрешна настройка може да се превърне в рефлекс. Повечето хора с нараняващи доверието и себеуважението преживявания могат да се отварят само до някъде. Степента е различна при всеки. В зависимост от осъзнатостта, човек с този страх може да си си мисли, че партньорката му или партньорът му не са подходящи (тук вариантите са хиляди), че той самия още не е готов, че му трябва време например да реши и т.н.
Когато не сме във връзка и нямаме близък човек, сме заредени с много защити (подсъзнателни програми), които ни пазят и не позволяват да се активират нашите страхове. Когато обаче се появи някой, от когото сме привлечени по-силно, част от защитите ни дават път към сърцето ни, за да може да се свържем. Нуждата на всяка душа. Но друга част от защитите ни седят там и не помръдват. Или по-скоро се суетят, пристъпят от крак на крак и – обикновено – другият се изкарва виновен за нещо.
Тук не става въпрос за това да отстоим мнението си– какво ще сготвим, къде ще ходим на почивка или кой филм ще гледаме – а принципно какво не ни харесва в другия, и защо считаме, че той „не става“. Цялостно. С други думи решаваме – еди кой си не заслужава любовта ни. Точка!
Същевременно тези страхове, както и определени, пречещи вярвания, които си стоят затихнали в нас, могат да се актуализират. И то по начин, по който да почустваме, че все едно сега се случва заплахата и това да не ни позволи да се отворим или ако го направим, да стане много трудно. Може да преживеем съвсем малки случки като силно нараняващи ни и това да доведе до голямо напрежение в нас, да не ни позволи да си говорим и дори да не искаме да (си, му) простим.
Описаните ситуации и други подобни свидетелстват, че имаме наранявания (в психологията ги наричаме травми), които управляват отношенията ни. Куцаме психически ранени, като същевременно крием това с противоположни поведения, лъжи, всячески се стремим да запазим поне малкото ни останало достойнство.
Следва да оплевим и изчистим вътрешната си градинка. Колкото можем. И после, като се научим как – да го правим редовно. Това би ни помогнало в отношенията със себе си, съответно с половинката си. Иначе? Джунгла!
Влюбването е нещо, което се дължи на различни процеси, не на последно място наличието на определени хормони, феромони. Това са определени фактори, които създават у нас състояние на еуфория. Когато сме влюбени, виждаме в партньора идеалния човек. Силно привличане, но в този момент ние не познаваме достатъчно другия човек. Слагаме розовите очила и надрусани от щастие, му се наслаждаваме до момента, в който вече започваме да го опознаваме по-истински.
Тогава вече може да настъпят по-сериозни конфликти, където да видим, че имаме и различия, които играят значима роля. След определен момент този хормонален коктейл намалява интензитета си. Вече не сме в това състояние, в което всичко е леко. Време е да настъпи по-зрялата любов, с която осъзнаваме с кого си имаме работа. Но тогава е важно да сме наясно кои сме и че имаме възможност да се разграничаваме.
При влюбването има стремеж към сливане, да сме едно с другия, да прекарваме време заедно.
Но такава слятост не може да е вечна, защото всеки е различен и има специфични потребности. Да, може да има време, което прекарваме само с партньора си, но и е добре да си останем за него като се грижим за нашите различия, а за това е необходимо пространство и време да не сме с него.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трудностите идват точно тогава, когато следва да пазим границите си, да знаем какво е компромис. Какъв бихме направили и какъв не. Какво ни липсва. Уважението е от ключовите фактори за добро партньорство.
Всяка връзка преминава през своите трудни моменти, и все пак много хора успяват да имат добро качество на живот с известна хармония и да преживяват щастие. Има и други, които привидно изглеждат да добруват, но да не успяват да намерят обща равнина, в която да намират къде да се срещат и изглаждат проблемите с половинките си.
Много неща зависят и от навиците ни. Нашите програми. Някои хора много забиват в проблемите и то по един деструктивен начин. Започват да се гневят на партньора си и това в един момент става вътрешна въртележка, в която някой път човек не може да излезе и се налага да напусне другия, като се надява при следващата връзка това да не се случи.
Но независимо с кого сме, нашите проблеми си ги носим със себе си и е хубаво да осъзнаем, че те не са само на или от партньора ни. Човекът до нас често играе ролята на огледало и помага да разберем себе си. Във всеки човек живее голям потенциал и от самият човек, партньорът/партньорката, както и средата в която живеят (включително храна, роднини, съседи, физически и химически фактори, наследственост и др.) зависи, какво ще се активира, какво ще излезе. Да отразяваш половинката си по един или друг начин (разбира се, пречупено през определена призма, не сме идеални огледала, слава богу) е и една от основните функции на партньорството.
Все очакваме другият да притежава определени качества. По-близо до истината е, че имаме определена способност да понасяме различия, които преживяваме като трудности, определени умения да се справяме с тях и може да се окаже, че партньорът ни е всъщност по-строг учител от това, което може да понесем. Т.е. изважда от нас повече проблематични страни, отколкото може да се справяме. Тогава може да го възприемем за лош и неподходящ.
Обратното – ако сме с някого, с когото се живее много лесно, може пък да ни стане скучно. Така че идеалното е смес между трудност и лекота – но такива, с които можем да се справим, за да продължим да се развиваме.
Всеки сам определя в какво да вярва. Ако човек загуби надежда, това е негов проблем.
Има една притча за Алиса и Шапкарят, в която той ѝ казва:
"Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин…Надеждата е следствие от навика – смъртоносната инерция за поддържане на състояние. Убий надеждата, убий навика и ……….създай нова себе си".
Т.е. понякога се хващаме за мечти и искаме те да се случат по определен начин и много дълго не ни се получава. Изпадаме в състояние на депресия. Това е кръг, който се засилва. Но ако се откажем от тези мечти и се настроим към други – сходни, но и по-възможни, може да стане нещо различно, което да е много близко до това, което искаме.
Затова надеждата от една страна е важна да ни позволи да сме позитивно гледащи напред, с постоянство да експериментираме, но и да се учим да сме гъвкави. От друга страна е ценно да я пуснем, да не се вкопчваме в някоя наша идея и не виждаме нищо друго.
Така че за всеки има надежда, но някои хора трябва да се простят с актуалните си мечти и да развият нови.
Бременността е важна крачка за всяка двойка, която може да сближи партньорите, но и да ги отдалечи един от друг.
Ако се чудите дали връзката ви се разпада в този момент, или защо човекът до вас вече не ви е така близък както преди, в този текст има някои възможни обяснения.
Когато една жена разбере, че е бременна, често приема новата си роля на майка почти незабавно. Малка част от мъжете обаче са в състояние да изпитат същото вълнение като жените, когато научат за бременността. Обикновено започват да изпитват подобни чувства едва след като детето се роди и го държат в ръцете си.
Ето защо някои мъже не разбират емоционалните промени, през които преминава партньорката им. Това може да доведе до някои сериозни проблеми в отношенията.
Проучване показва, че се забелязват сериозни промени в динамиката на отношенията преди и след появата на бебето. Наблюдава се и внезапно влошаване в самооценката за позитивните и негативните аспекти на функционирането на връзката.
Бременността е време на огромна радост и очакване, но също така може да доведе до значително натоварване в отношенията между партньорите. Комбинацията от хормонални и физически промени, емоционални сътресения и увеличени отговорности създава предизвикателства, с които някои двойки трудно се справят.
Често срещана причина за негативен развой в партньорските отношения по време на бременност е очевидната промяна в хормоналните нива при жената.
Бременността предизвиква въртележка от хормонални промени в организма. Тези колебания могат да доведат и до интензивни промени в настроението, правейки емоциите ѝ непредсказуеми.
Това определено е предизвикателство за партньорите и може да доведе до недоразумения и напрежение във връзката.
Ефективното общуване е жизненоважно за всяка връзка. Стресът и вълнението, свързани с предстоящата поява на бебето, могат да затруднят партньорите да изразят ясно чувствата си.
Мъжете също изпитват различни емоции в този период поради допълнителните отговорности. При тях също има несигурност или претовареност. Затова откритата комуникация и споделянето на отговорностите помага на партньорите да се адаптират към новата ситуация заедно.
Неправилната комуникация води до неразрешени конфликти и трупа емоции, които в крайна сметка се вклиняват между двойката.
Затова е от изключително значение двамата да общуват открито, да проявяват съпричастност и да си оказват емоционална подкрепа.
Всички знаем, че мисълта, че ставаш родител е вълнуваща, но и плашеща. Нарастващите отговорности и тревоги, свързани с родителството, съвсем естествено внасят допълнителен стрес във връзката.
Двойките изпитват страхове и притеснения относно способностите си да се грижат за детето. Могат да изникнат финансови проблеми или притеснения около променените роли след появата на бебето.
Тези вълнения създават напрежение във връзката и дори могат да доведат до съмнения относно съвместното бъдеще.
Връзката ви може да изглежда, че виси на косъм и заради промяна в гледната точка.
С напредването на бременността фокусът на бъдещата майка естествено се измества към благополучието на бебето.
Този нов приоритет понякога кара партньорът ѝ да се чувства пренебрегнат или незначителен, което го обижда или води до дистанцирането му.
Много двойки усещат, че връзката им се разпада, докато чакат бебе, тъй като намалява интимността помежду им. Част от жените чувстват, че съпрузите им се отдалечават по време на бременността.
Бременността може да доведе до физически промени, които също влияят на интимността в двойката, провокирайки ни да се чувстваме непривлекателни и несигурни.
Дискомфортът, хормоналният дисбаланс или опасенията за безопасността на бебето могат да намалят честотата на физическата интимност, което води до разочарование или чувство на отхвърляне в единия или в другия партньор.
Добре е да сте имате предвид, че такива промени могат да настъпят. Само тогава можете целенасочено да помислите как поддържате интимността във връзката по време на бременността. Има много начини да си останем близки и да продължим да се харесваме един друг. Понякога имаме нужда от време, за да се преоткрием.
Бременността води до повишена умора и стрес при бъдещата майка. Натрупването на напрежение натоварва връзката, като предизвиква раздразнителност и емоционална дистанция. Всичко това в крайна сметка може да доведе до прекратяване на взаимоотношенията.
Очакванията за бременността и родителството на единия партньор могат да се различават значително при другия и това да ви направи нещастни във връзката. Нереалистичните или неизказани очаквания като нищо ще донесат разочарование или най-малкото объркване, когато се окаже, че реалността не съответства на тези представи.
Ако двойката е наясно с промените, които предстоят, могат да отстранят проблемите и да укрепят връзката си. Това би им помогнало да се насладят максимално на този изключително вълнуващ момент от съвместния им живот. (Ако правите ремонт като повечето двойки, очакващи бебе, ще се изпокарате грандиозно няколко пъти – приемете го. Но това не е повод да зачеркнете всичко.)
Още не сме свършили, скрол надолу
Бременността е въртележка от емоции и партньорите трябва да проявяват разбиране и толерантност. Добре е да поемат отговорност и да работят за поддържане на силна емоционална връзка, която да предотврати проблемите.
Намирате се в етап сериозни промени и е естествено да се сблъскате с предизвикателства. Затова е съвсем нормално не всичко да върви гладко.
И спокойно. Въпреки че почти всички двойки срещат трудности, далеч не всички се разделят.
Това зависи от начина, по който партньорите се справят с промените и се подкрепят взаимно. А ако се наложи, може да се прибегне до помощ отвън – семеен терапевт може да успее да калибрира по-добре разминаващите се емоции в двойката.
Източник: Marriage.com
Нашата нова авторка Теодора Илиева разказва за някои преживявания, когато в живота на мама се появи друг мъж.
Ако искате да ни разкажете и вашата история, пишете ни на editorial@maikomila.bg.
„Какъв е тоя на скринсейвъра ти? Предпочиташ да гледаш непознат пред детето си?“ Въпросът идва от 12-годишната ми дъщеря, докато отключвах телефона си, за да ѝ покажа нещо. Бяхме се прибрали при семейството си за Великден и на Разпети Петък реших да ползвам подарения ми ваучер за масаж. В салона нямаше никой, но след 5 минути от приземния етаж с псувни по адрес на Путин
Петър. Позволих му да си допуши цигарата и докато връзваше косата си и ми подаваше ръка за поздрав вече имах чувството, че го познавам от минал живот. В следващия един час получи привилегията да ме докосва полугола, за да разплете неврологичната карта, превърнала гърба ми в бойно поле. Говорихме като приятели, които не са се виждали от години, а не като пациент и рехабилитатор.
Сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но за мен това момче беше като намигване на Христос към абсурдния любовен сериал, в който живеех втора година. Първо, приличаше на него в най-смелите ми представи: брада, дълга коса. Лекото вътрешно сияние, което добрите хора носят в себе си и без да са посягали към трева в последния половин час. Второ, лайфстайлът му беше доста себеотрицателен и смирен.
– да не робува на предразсъдъците на семейството си и на хормонален примат от местния медицински университет, който бе решил да дирижира следването му по свои мръсни правила. Петър захвърлил студентската книжка и ключовете на семейния автомобил, с който разнасял китайско по домовете. Тръгнал с шепа джобни за Англия. И в продължение на три месеца живял като бездомник. Тествал собствените си граници на търпение и комфорт. Знаел как работи външния му вид в комбинация с емпатията и перфектния английски. Не искал да печели от тях за „добър ден“. Решил да стартира от дъното на хранителната верига. От улицата. После станал рецепционист в хотел. И така си поживял интересно, лекувайки с думи травмите на хора с различни съдби и националности. Прибрал се пак „на село“, за да лекува с ръцете си.
Даде ми визитка. Пет минути, след като напуснах салона, му писах: „Познавам те. Дано това не те плаши особено. Мисля, че трябва да ме изведеш на обяд.“ Отговорът не закъсня: „Видях те и аз. Мисля, че имаш доста за споделяне, а аз съм добър слушател. Утре в 16:00 пред киното.“ Говорихме. Обядът се проточи до ранна вечеря.
Той мечтаеше за свободата, която аз вече имах. Разказах му за мъжа, когото обичах безутешно, а той „нямаше нищо против“ и така и не откри топките си, за да ме настигне и да заживеем пълноценно заедно. Петър изповяда токсичния си опит с жените, които обикновено го захвърлят, когато е болен и слаб. Имах чувството, че съм срещнала брат си от друго измерение.
Накара ме да се усмихна и върна усещането ми за лекота поне за момент, което не ми се беше случвало от месеци. И да, за ден си бях позволила лукса да го сложа на скринсейвър на телефона си.
„Той ме забелязва, мами. Добро момче е и ме кара да се усмихвам. Не сме заедно. Не ме привлича по този начин“, отговорих на дъщеря си в онази пролетна вечер, в която само пред блока на провинциален град като моя можеше да се случва нещо средно между сватба като от филмите на Кустурица и „Бързи, смели, сръчни“ зад барбекюто на джанта.
И точно това ни сближи по уникален начин. Разкарах го от скринсейвъра си, за да не провокирам излишни въпроси в дъщеря си, но месец по-късно той дойде в София, за да бъде моят „плюс един“ на сватба. Вече беше във връзка. Но беше обещал да бъде спасителната ми мрежа срещу емоционален разпад под натиска на вълни от шампанско и сълзи при младото семейство. Знаеше, че съм уязвима, и заряза за няколко дни гаджето си, за да ме предпази.
Оттогава сме се виждали общо... веднъж. Вече ми говори открито на „како“. Призна, че дългият ни обяд навръх Великден е събудил в него трансформация, която е спяла като терористична клетка. В момента е горд обитател на двустаен в София и работи на няколко места, за да си го позволи. Вече не общува с токсичните жени, които привлича.
След седмица ставам на 41. Отново е Великден. Всичките ми приятели пътуват, но Петър е в София. Ще споделим нов лежерен обяд, в който ще се запознае с дъщеря ми.
А кои са героите, с които момичето ми се е срещало за периода на 6-годишната раздяла с баща ѝ?
Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че имам само една връзка, близка до пълноценната. Получих годежен пръстен. И драснах клечката на моста към този човек със скоростта, с която бе пламнала искрата между нас.
Действието се разви във второто ми ергенско лято. Имахме общи приятели и дотогава го бях приемала за спам от детски рождени дни, с който работехме в една сфера и се предполагаше, че можем да си кажем нещо повече от „наздраве“. Но не би. Винаги ми е приличал на нещо средно между корпоративна акула и счетоводител-далтонист, който се опитва да маскира посредствеността си в ризи с крещящ десен.
Пътищата ни се пресякоха на съвсем предсказуемо място – на поредния детски рожден ден, след който получих покана с половин уста за излет на палатки с децата. Крясъците на три 9-годишни клакьорки на задната седалка
Този мил и прилично изглеждащ мъж на 40 имаше две деца и собствен бизнес, но в подхода си към жените беше дърво, което никога няма да се разлисти. Такъв се оказа и като партньор за шестте месеца, в които бяхме заедно.
Нещата между нас се развиха мълниеносно и на третата седмица се реших на немислимото дотогава – да го запозная с детето. Представих ѝ го като приятел, с чийто син излизаме в парка. Още не бях готова да проведа разговора „Мама си има гадже“.
Тя го хареса. Имаше моментален клик и със сина му. За съжаление дъщеря ми разбра, че сме заедно по махленския начин – обърна се на ескалатор в един магазин и ни видя хванати за ръце. Не ми проговори в следващия един час. Наложи се да седнем и да си поговорим, като основните точки в разговора бяха тези:
Децата са супер адаптивни – дотолкова, че в следващите няколко месеца осъзнах, че
С прегръдката от добро момче получих мъж, който желае да бъде отглеждан, като тук не визирам само редовно почесване на егото, а битовата матрица тип „Сложи да хапна и преди Сънчо вече съм ти заспал на коляното“.
Осъзнах, че с този човек сме превъртели нивата на играта от 1 до 10, без да вземем стъпалата по средата и навикът му да ме включва в резервации за море две години напред беше започнал да ме задушава. Пропукахме се окончателно, когато останах без работа, наложи се да рестартирам живота си изцяло и в трудните месеци до новото начало започнах да получавам паник атаки. Състояния, които той удобно проспа.
Три години по-късно попаднах случайно на клипче във Facebook профила на актьор, който е добър в интерпретациите на Емил Димитров. Беше се появил като изненада на сватбата на бившия ми. Булката подозрително приличаше на мен. Кумът беше същият приятел, който бяхме вербували и за нашия, слава Богу, неслучил се ритуал. Не изгледах докрай, дори не пуснах звука. Излязох от Facebook с една единствена мисъл: „Добре че ми се размина!“.
Вторият мъж, за когото ми е пукало за тези шест години абдикация от семейния живот, е токсичният, споменат и в разказа за Петър. Колега, който
Напротив, беше всичко, от което при други рационални обстоятелства бих избягала с писък. Панелен човек, който скачаше срещу битовата си матрица и съквартирантката си, държаща се с него като с куче с бездънен кредитен лимит. Добър човек, но панелен. Малък. Обикнах го, още преди да го познавам. Това не подлежеше на контрол. Преобърна ме като усещане и ме изправи пред свършен факт, с който трябваше да се справям в движение, без да губя усещане за нормалност. Не съм го избирала и си личеше с просто око. Защото като ниво на емоционална интелигентност и стъпки в балета на живота бяхме като слонът и мишката, която, минавайки по същото време по моста, попитала „Чуваш ли как тропаме?“.
В продължение на година и половина потъвахме все по-дълбоко в любовта, която аз умирах да изживея, а той приемаше като комплимент и бонус от съдбата за всички кучки (приоритетно от крайните родопски села и Северозапада), за които е бил емоционална изтривалка. Преди да срещне мен и да се изправи, все още омазан, мърляв и откровено инвалидизиран емоционално.
Първият път, в който дъщеря ми видя негова снимка, реагира първосигнално: „Прилича на циганин!“. Детето беше право, пичът бе с доста тъмна кожа и спокойно можеше да мине или за красива издънка от сицилианската мафия, или за пето поколение шофьор на маршрутка от ромска фамилия в „Орландовци“.
„Харесвам го, мами. Изключително добро момче е. От онези, които не говорят три езика, но като видят, че обичам книги, ще ми построят библиотека. Ако стане малко по-смел, ще си го завия за вкъщи. Преди това ще ви запозная и ще ми кажеш какво мислиш, разбира се.“ Дъщеря ми ме изгледа продължително. Беше усетила, че вече ме е грижа за този човек, и отсече: „Оф, добре. Дано не стане скоро“.
Оказа се лош пророк. Не просто не стана „скоро“. Това със смелостта. Никога не стана.
Анатоли. Научил се да говори със скоростта на охлюв под дъждовна капка покрай мен. Прогледнал света си с широко отворени очи и пожелал да хване ръката ми, за да не се удави във фалшивото семейно блато, за което плащаше със здравето и смешната си заплата вече десет години. На осмия месец от агонията, в която се превръщаха отношенията ни, тръгна да си стяга багажа. Върна се след уикенд вкъщи при касапина си.
Не се консултира с адвокат, не потърси квартира и алтернативен път за себе си и детето си, жертва на насилие от страна на майката. Потъна в матрицата на малкия човек, за който е по-важно да има iPhone, по-скъп от колата и дрехите на гърба му. Свободата все пак е привилегия на мислещите хора, които са готови да платят за рестарта си скъпо, но да полетят. Анатоли остана вторачен в подаръците, които получаваше от мен. В кинтите, с които му спасявах задника на моменти. В това, че е гъделичкан с вниманието на жена от друго ниво на играта, на която при други обстоятелства би поднасял само кафе и сметката за сервиз на колата ѝ.
На два пъти е изпадал в кризи, след които съм се прибирала вкъщи и съм споделяла с детето си, че ситуацията му е тежка и е въпрос на дни да ги приютим с 10-годишната му дъщеря. За момичето ми това беше нормално. Бях успяла да ѝ „преведа“ любовта си към човек с толкова абсурден бекграунд по нормален начин. Бях го превърнала в задочна, но реална част от живота ни. Независимо дали се появяваше като пример за всеотдаен баща на момиченце, или като тема за разговор на плажа, където всички деца от компанията бяха с разделени родители и вече имаха поглед върху отношенията с новите им партньори. „Окей, да идват. Но няма да деля стаята си с друго дете. И никой да не ми пипа млеката в хладилника“, отговори момичето ми на втория, и оказа се, последен сигнал за опасност да станем семейство с Анатоли.
Когато разбра, че съм скъсала емоционалната си зависимост от този човек и той е извън играта, ми подаде солета и без да ме погледне, изстреля: „Браво, гордея се с теб. Смени канала.“ Смених го. Метафорично и всякак. Чувството беше прекрасно.
Заглавно изображение: Priscilla Du Preez / Unsplash.com
Днес на гости ни е Теодора Илиева, която ще ни разкаже за живота си в Tinder. Тя знае, че ако подходиш към Tinder с абсолютно ясна цел, без очаквания и със спокоен ум, имаш огромен шанс да слезеш от дигиталното влакче на ужасите на свалките инфантилно развеселен. Но невинаги се получава така. Особено, ако търсиш нещо друго. Теодора е наясно и че това не се отнася за всички мъже, но тук тя споделя опита си до момента. Ето го и него.
Българският мъж в приложението за запознанства се отличава с много неща – от липса на огледало до използването на „езиков обмен“ като хайку за секс
„Обичам жени с големи гърди. Вие решавайте.“
„С едната си ръка пуша, с другата мисля за теб.“
„Кучки, не сте вЕрвАли, че ме има.“
Това е обидно скромна част от представянията на мъже в Tinder, с които си гарнирах виното в една рекламна пауза след двегодишно отсъствие от виртуалната джунгла за запознанства. Влизайки в приложението, човек е наясно, че
Не пуска граматическата полиция по следите на основния заподозрян в издевателство с куректор зад тъч скрийна си след минимум седмица чат с приятна динамика и постоянство. Такъв, който не носи директна обида за интелекта ти. И в най-добрия случай те е изместил ментално от статус „боли ме фара, пич“ до „става ми почти забавно, продължавай“.
Историята ми с Tinder датира от 2017 г. с прилични периоди на прекъсвания, в които съдбата, а не серия от добре режисирани селфита и алгоритъм са решавали с кой имам съвпадение. За да оцелея в двойка. Ако някой си мисли, че
и той се предлага по по-апетитен начин дигитално, сори. Греда. Апокалипсисът е пълен, на моменти наивно умилителен, но преобладаващо абсурден. Ако решат да снимат продължение на „Всичко, навсякъде, наведнъж“ в контекста на Tinder, ще се абонират за „Оскар“ до безкрая и отвъд. Паралелните вселени там ще са много, но да си представим основния герой – мъжки аналог на бойната перачка-емигрант, изиграна от Мишел Йео.
Той е заклещен от диагоналката си примат, който не чака данъчна ревизия. Чака стимул за сексуалността, която за него се побира не в мозък, не в калибър на преживявания или културна месомелачка за егото. Сексуалността се побира в едно кожно образувание под формата на задрямал шарпей, в който балканската антропология е насадила центъра му на щастие на принципа „развявай и владей“.
Списъкът е дълъг и клиширан. Но масов и истински. Прехвърляш галерията от лица и оставаш с впечатлението, че тези хора живеят, за да спят с кози. Така е било от времето на прадедите им, а сега, когато имат смартфон и някой лев, козата може да спази същия удобен обет за мълчание, щом я издебнат отзад. Но е желателно да има силиконово виме, да не бърка „курвoaзие“ с мръсна дума и да не налита много на чорапогащници от Philipp Plein (четири крака лесно ли се обуват... бате).
и без да влизаш в обяснителен режим. Някой ви влиза с бутонките, вкарвайки в цели за общуване „езиков обмен“ като покана за секс? Триеш за добро утро. Случайно сте харесали исполин, в чиито интереси фигурират „печене на прасе“ паралелно с „грижа за себе си“? Един клик и чао. Заговарят ви с „Май ставаш, ама не се вижда много добре от снимката“. Следва вял диалог, който мъжът поддържа, колкото да не заспи над бирата си с телефон в ръка. Той не ви чете, нито иска да го прави. Зомбиран е в собствената си самота и матрица от битовизми. Сбогом, Гринго. За разлика от навлеците, които ще ви заговорят във всеки бар, тук всяка предизвестена смърт в общуването се закопава със същата удобна анонимност, която я е извикала.
Ще си кажете:
Ще сбъркате. Не анатемосвам дигиталната среда като шанс да срещнеш нещо истинско, което ще ти напомни, че още чувстваш. Кума́ съм на двойка, запознала се в приложението. В обкръжението ми има и други две семейства, чиято история е започнала с дълги среднощни чатове в продължение на месец, след което се виждат на живо и директно заживяват заедно.
Аз съм от тъпите парчета, които дори са се влюбвали през Tinder. Факт, беше страничен ефект от синдрома на новобранеца в приложението след края на 10-годишна връзка, в която си забравил кой си. Но се случи. И за няколко месеца беше шокиращо приятно. И доказателство, че на две пресечки от теб може да живее интересен типаж, чийто социален кръг е затворен между бакалия, бирария и химическо чистене. Дневният ред на живота му няма да се смеси с твоя, ако виртуалният сватовник не светне в зелено. В реалността за мен този човек щеше да е от мутро-барокова весия на Марс или герой от кофти виц.
и вече играещи сравнително честно и без изстрели в бизнеса. Добрият изказ, чувството за хумор и способността да отговаря с отворен гръден кош на всеки неудобен въпрос се оказаха добър афродизиак за мен. На първа среща се оказа с около педя по-нисък от мен, но по-шокираща беше разликата между профилната снимка, която подскачаше инфарктно в телефона ми денонощно в продължение на месец и реалността. Този човек, горд жител на столичния квартал „Лагера“, беше като седмото джудже в приказката за Снежанка или недоразвит братовчед на Майкъл Джексън. Бялото беше черно като нюанс на кожата, а близкият план показа лице, чиито черти сякаш бяха изсечени с длетото на пияница.
Като жена, чийто мозък е най-голямата ерогенна зона, не потърсих помощ от приятел и не избягах. Дадох шанс. Не исках да хвърлям един месец комуникация в коша. И уцелих джакпота за една-единствена вечер. Химията се пренесе в реалността и продължи да къкри до момента, в който се наложи да ме включи в живота си. Оказах се „непредвидено обстоятелство“ и се отказа. Бих му шута, само за да се върна след известно време със свити рога и желанието да рестартираме отношенията без его. И съвсем на живо. Докато бях преосмиляла обаче,
Напълно нормално, избираш добре познатото зло от квартала пред непознатото добро от Tinder. Прекратихме контакт, докато въпросната бивша не се свърза с мен през Facebook профила му и започна да стреля със заплахи на кило с евтин тираджийски речник. Изгледжа борчето, по което бях хлътнала мимолетно, в крайна сметка не беше чак толкова умно.
В същия период попаднах на супер приятен скандинавец, дошъл за скайдайвинг в България. Говорихме месеци наред, докато даваше уроци по ски на Матерхорн и изнасяше живота си към Братислава. Допуснах го сред приятелите си във Facebook и една сутрин осъмнах със съобщението, че ме обича. Когато го помолих да избира думите си внимателно, защото едно „Обичам те“ променя съдби, той даде заден. Стана по-обран, кисел към себе си, но респективно към мен. И го блокирах по всички канали на комуникация, преди да започне да се превръща от секси викинг в конска муха върху сладоледа ми.
Един египтянин тръгна да напуска хоум офиса си в Банско заради мен. Доминантен програмист от Измир се превърна в китайска капка, напомняйки за себе си с инфантилни честитки на всеки измислен празник след две срещи и добър секс между тях. Новозеландец, проектант на голф игрища за арабски шейхове, бе готов да ми даде ключа от апартаментите си на два континента.
Всички те бяха случаен антидот за агонията да чакам човек, който обичах безнадеждно и който за две години така и не успя да ме стигне.
Изводът е простичък. Както с всяко забавление в този живот, ако подходиш към Tinder с абсолютно ясна цел, без очаквания и със спокоен ум, имаш огромен шанс да слезеш от дигиталното влакче на ужасите на свалките инфантилно развеселен. И с доста истории за разказване.
Текстът на Вера Валериева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Майка ми е, как да кажа... Тази жена има "проблем" с почистването. До такава степен, че това е единственото, което прави цял живот. Нагледно.
Тя е една абсолютно "обикновена" жена без професия, на която се е посветила, или образование, което я е иградило, или куп други клишета. Тя може да чисти.
За разлика от всичките си връстници, когато е на 20 си събира багажа и изчиства сметките си с родителите и очакванията им. Ей така, на чисто, започва да опознава света, до който не е имала досег преди това поради прекалена обгриженост.
Този ѝ урок е за мен, така тя никога не постави на съмнение моя избор и гледна точка. Където и да пътувах, каквото и да исках, тя казваше: "Иди, виж и лошо да е, пак ще знаеш какво е от личен опит, защото друг да ти говори, няма да го чуеш".
По-късно в живота ѝ се раждам аз, но преди това баща ми я изоставя бременна в 6-и месец и тя без капка колебание си разчиства сметките с него в съда, като дори за момент не ѝ минава през ума да се откаже.
Само да вметна, че тази чистота в отношенията, се случва в едно време и на едно място, когато този избор е героичен. Говорим за 80-те в китно село до Перник, където всички са "почтени" и имат семейства по еталон. Децата им ще станат стойностни хора с устои и ценности, а пък аз – кой знае...
Така майка ми ме научи, че да си чист пред съвестта си и да си сигурен в себе си и изборите е доста по-голяма ценност от тази да имаш какво да е семейство. "По-добре сам, отколкото зле придружен."
И след този урок следва друг, а именно, че компромис с хигиената на отношенията не се допуска, ако искаш да бъдеш истински щастлив. Няма само добро разбрах от живота извън къщи още в първи клас, когато доста момчета ме тормозеха в училище.
Сега, тук всеки един баща би дал съвет как да се защитиш с юмруци, как да се оплачеш, в крайна сметка би отишъл да пие по ракия с бащите на тези хлапета и да изчистят тези неща. Обаче майка ми... Нямаше как да го направи това и ми каза: "Ти нямаш баща и си мислиш, че няма кой да те защити от боя с бой, но аз ще дойда утре в училище и не се тревожи, защото всичко ще бъде наред".
Влезе в клас с един цикламен тълковен речник. Извика госпожата и помоли да сподели дали всички знаят вече азбуката. След това извика момчетата от системния тормоз над мен и ги помоли да отворят тази така красива и дебела книга на думата "достойнство", за да прочетат на всички какво означава.
Никой не се справи със задачата и тогава тя тихо и категорично каза: "Когато се научите да уважавате жените, както книги, и когато научите значението на думата "достойнство", тогава имате право да удряте момичетата. Между другото, ако това някога се случи, в което се съмнявам, тогава няма да имате тази смелост и желание".
УАААААААУ, мамо! Що за урок по феминизъм, урок по човещина, по сила на знанието пред простащината, урок по достойнство. Никога повече не позволих някой да се подиграва с достойнството ми.
Не, че това не ми струваше понякога работното място, понякога разрушена връзка, друг път сбиване в дискотека, но си заслужаваше. Просто се научих да си разчиствам сметките с по-глупавите, с насилниците, простаците, с по-известните, с по-важните – така, с достойнство и над нещата.
В тинейджърските ми години тази жена преживя много, наистина много, което аз лично не съм способна да преживея (дано не ми се налага, макар, че може би точно това заслужавам), но всеки път ми казваше "О, опита това и как беше, разкажи?!" с най-спокойния тон на планетата, нарушен само от доза любопитство, но не и от гняв, укор или друго негативно чувство от ред страхове.
Накрая завършваше само с: "Гледай да не прекаляваш, стой на чист ум, без много излишни емоции, той ще ти покаже кога, как и какво. Днес е едно – хубаво е да знаеш, да опитваш, но винаги мисли дали това след 10 години ще има значение. Добро ли е било, лошо ли, никакво ли?".
Така правя и до днес. Давам време на ума си да надживее емоциите, желанията, модата, да се изчисти от всичко и да вземе рациото в свои ръце. Е, естествено, че не ми се получава, но знам пътя и това за след 10 години действа страшно успокояващо!
Тази малка женица, тежаща 40 кг и висока цели 146 см се биеше като змей горянин с какви ли не чудовища в този живот като например манталитет, крайна бедност и нищета, работа на нивите на хората, за да върне дългове за новите ми дрехи за училище, цепене на дърва, садене на градина, носене на болно дете 6 км пеша, нашествие на гълъби в квартира, наводнение 11 етажа, пожар от загоряло зеле и какво ли още не.
Много често падаше разгромена в буквален и преносен смисъл. Всеки път ставаше, взимаше душ, излизаше на разходка с чисти дрехи, говореше с часове с приятелка и си пречистване мислите - културно.
Научи ме, че в живота, когато си сам, си доста безпомощен, болезнен и жесток. Но има неща, които ти принадлежат. Като да имаш себе си, да си гледаш работата, да гледаш винаги да имаш работа, да си разчистиш къщата, главата и душата от излишните неща.
Научи ме, че не ти трябва половинка, за да бъдеш цял, а че ти трябва още един цял човек, за да има смисъл. Че краката ти трябва да са гладки не за друг, а защото ти ги харесваш така – чисти. И че маса се подрежда без повод, под леглото не се чисти само за гости и дрехите се простират по цветове и по дължина.
Това последното така и не го схванах поради бунтарския си нрав да не съм като другите и "хич ми не е какво ще каже баба Пенка", което само по себе си е доста добър урок за мястото, на което живея и до днес.
Когато отказах да имам деца и семейството тази жена се срина, както никога не я бях виждала. Дълго време не каза нищо, накрая сподели, че уважава този избор и само съжалява за лошия пример, който е дала и с него най-вероятно ме е изплашила.
Е, сега чака втори внук, за да го обича и него повече от мен, с което мисля сме изчистили и тази грешка в моя софтуер и нейното: "Никога не можеш да обичаш някого повече от първото си дете!!!".
Мама е просто голям човек и тъй като скоро си чистих къщата от стари неща и подреждах важните, намерих всички нейни картички през годините. В едни особени години тя нямаше възможност да ми купи абсолютно нищо дори за рождения ден.
Подари ми една тетрадка със събрани най-скъпите ѝ емоционални спомени и пожелания за мен на всяка страница, за да стана голям по дух човек.
Не знам дали го постигам, но след като видях с очите си как тя на 50 скача с парапланер, на 55 носи бяла рокля на рози с розово палто, ходи на опера, балет, пие два пъти годишно водка в 10 сутринта, без да се интересува кой какво ще каже, определено каквото и да съм постигнала, имам още какво да уча.
Например, че може да останеш вечно млад и никога да не напуснеш момичето в себе си.
Тя е Маги на 58 по паспорт и на 20 по душа. Майка на момиче и баба на момчета. Аз бих казала за финал, че ще се радвам ако успея да стана поне наполовина силна, колкото нея.
Остани все така чиста в емоциите и действията си! Честит празник, мамо! Заради ей такива жени като теб го има!
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Получихме този текст от наша читателка, която предпочита да остане анонимна. Провокирана е да ни пише, след като публикувахме изповед на една жена, чийто брак преминава през турбуленцията на изневярата. Същото се е случило и с нашата читателка преди време.
Историята, която ни сподели, буквално ни хвана за гърлото въпреки щастливия си край. Дори не можем да си представим как се минава през всичко това, но едно е ясно – трябва да си силен и щедър по дух, за да изскочиш от другата страна. Най-хубавото е, че въпреки живия спомен за събитията, болката успява да отшуми.
Когато Майко Mила публикува текста за изневярата на прекрасния баща, в главата ми буквално избухна бомба. Стари рани, емоции, отново яд, гняв... Mислех, че съм забравила всичко това и съм го преглътнала, но не би...
Не съм ровила във Facebook, в имейла му, не съм му следяла разпечатките. Не се наложи. Просто го усeщах. Не знаех коя е, макар че ми е била пред очите. Намери се кой да ми каже, но вече бяхме разделени. Синът ми беше на 9 месеца. Проблемът е, че момичето се постара да го разгласи. Отмъщение ли беше, какво беше, не знам, но се сринах.
Негови приятели ми повтаряха „Може ли да има такава жена и да спи с тази?!“ Обаче не ми помагаха, напротив, съсипваха ме все повече. Самочувствието ми се сгромоляса, отслабнах с 25 кг и потърсих утеха в алкохола и разни мимолетни връзки.
Бивша спортистка съм, с атрактивна визия и много ухажори, до ден днешен снимам фотосесии и реклами, а се чувствах смазана. Всеки път ми се пълнеха очите със сълзи, когато чуех отстрани „Коя е тя, как се казва?“, а отговорът ВИНАГИ беше: „Т’ва е Х., мъжът ѝ я заразя наскоро заради друга.“
Нямаше как без психолог да се оправят нещата. Минаха около две години, когато се събрахме отново. С дълга предистория, извинения и обяснения.
Истината е, че той е коренно различен човек. Винаги и абсолютно винаги е бил добър баща, но мен това не ме интересуваше. Имам нужда от добър съпруг до себе си и добър баща за детето си. В момента имам и двете, но имаше период, в който нямах нищо.
Още не сме свършили, скрол надолу
Държеше да ми каже (или да се похвали, така и не разбрах), че връзката им е започнала по време на моята бременност – ей така, да съм си знаела. Само че пред нея не застана онази смачкана женица и не постигна очаквания резултат.
Осведомих я, че ако я гони носталгията, мога да ѝ отстъпя моето място, но то върви с ипотечен кредит, издръжка и гледане на детето 15 дни в месеца. Ако иска да заповяда.
Споделих с мъжа си за срещата. И този път не ме заболя. Вече ме боля достатъчно.
Какво се случва в главата на една жена, която току-що е разбрала, че мъжът ѝ изневерява? Авторката, която остава анонимна, споделя с читателите на CafeMom за житейския вододел "преди и след изневярата". Отношенията между хората са сложно нещо, пълни са с фини настройки, които може да се разцентроват дори от полъха на вятъра. Оцеляваш ли обаче, когато мине ураганът...
Бях на бюрото в работата си, пръстите ми надвесени над клавиатурата. Поех си дълбоко въздух и написах най-доброто предположение, което имах, за парола на имейла на съпруга ми. Един клик по-късно разбрах, че съм права – и за паролата, и за това, че ми изневерява. Никога през живота си не съм искала толкова силно да бъркам.
След като хакнах имейла и Туитъра му, не можех да спра да чета. Имаше толкова много съобщения. Имаше разговори за книги и музика, но и цветисти описания на секс и – най-болезненото – признания за любов и копнеж. Четох, колкото издържах, и после се скрих в колата. Плаках на паркинга цял следобед. Изведнъж телефонът ми избръмча със съобщение от съпруга ми:
"Здрасти, мило, прибираш ли се? Целувки."
Ей тия "целувки" накрая преобърнаха мъката ми от това, че бракът ми е лъжа, в унищожителен гняв. Карах до вкъщи на автопилот, представяйки си как ще му се развикам и чудейки се дали съм способна така да го ударя, че да го нараня както той мен. Представях си, че съм героиня от филм: изхвърлям го и запалвам дрехите му. Докато карах към вкъщи, си мислех: "Това е последният ден от брака ни. Последният ден, в който се прибирам вкъщи при съпруга ми."
Влязох вкъщи, за да се изправя пред него – лъжеца, кръшкача, задника, и го видях как реше косата на дъщеря ни. Тя си беше сложила главичката върху крака му и той ѝ пееше любимата ѝ песен. Тя си беше момичето на татко, а нежността, с която той разплиташе всяко непокорно кичурче в косата ѝ, ми напомни колко много я обича още от първия ѝ миг.
Лъжецът. Кръшкачът. Бащата на децата ми.
Към момента знаех, че тези три неща са истина: съпругът ми е страхотен баща, съпругът ми ми разби сърцето и решението какво да правя оттук насетне щеше да е много по-трудно, отколкото си мислех.
В следващите дни, след като говорих с него и ужасната истина излезе наяве, изобщо не знаех дали върша правилното нещо. Помолих го да се изнесе, но също така изисках от него да идва до вкъщи всяка сутрин, за да води децата на училище, както обикновено, и да остава за вечеря. Казах му да се види с психолог, но отказах да отида на семеен терапевт. Прехвърлих пари от общата ни сметка в отделна на мое име и пробвах да видя дали мога да остана в къщата без него. Опитах се да си представя живота ми без него. Мисълта някога да го целуна пак ми се струваше невъзможна. По-скоро мислех за децата и какво е най-добре за тях.
Тези първи дни и седмици, след като разбрах, че ми изневерява, бяха може би най-самотните в живота ми. Макар че не бях виновна за нищо, се срамувах и се притеснявах да говоря с децата си. Несигурното бъдеще и крехката надежда, че може и да излезем от това, ме караха да мълча. Какво ще стане, ако им кажа и после пак се съберем? Ще го мразят ли завинаги моите (НАШИТЕ!) приятели? Струва ми се, че не смеех да кажа на глас, че съпругът ми изневерява, за да не го направя по-истинско. Исках да им кажа, че го мразя, че го презирам, че никога повече няма да го обичам, но нямаше как да не се надявам, че все пак бих могла да го обикна отново някой ден.
Мина повече от година, откакто отворих имейла му. Все още (засега) сме заедно. Справяме се добре като родители и се разбираме. Все още успява да ме разсмее. Сега могат да минат дни, даже седмици, без да се сетя за връзката му и за другата жена. И в същото време има дни, в които щом го чуя, че пише на компютъра си, стомахът ми се свива и започвам да се чудя дали изобщо някога мога да му вярвам отново.
Сега обаче знам нещо, което не знаех тогава. Няма шаблон, по който да се справиш с извънбрачната връзка на партньора си. Няма перфектен сценарий. Истинският живот не е филм и ако му запалиш дрехите, най-вероятно ще те арестуват. Вместо това правиш всичко възможно да се погрижиш за себе си, за децата си, и да продължиш да ставаш всяка сутрин, докато не дойде денят, в който просто няма да боли толкова силно, колкото преди.
Ако откриеш, че бракът ти е съсипан или не върви добре, с времето заемаш нова форма, намираш си новото "нормално". И ако имаш достатъчно късмет, ще се научиш как да простиш и как да живееш с мисълта, че някой може едновременно да те обича безкрайно и да ти изневери.
Любовта е сложна. Бракът е сложен. Животът продължава.
