Оля Малинова ни разказва защо и как започва всичко със страстното ѝ боядисване на великденски яйца и до какви нови висини е стигнала тази година с маниакално добрите си умения да превръща обикновеното топене на варени яйца в боя в пищна екстраваганца.
Всичко започна много отдавна. Още нямаше Фейсбук, а аз бях много далече от България и работех за фирма, която уважаваше всички празници на всички националности, които работеха за тях. И като се почне през Дивали, Св. Патрик, Синко де Майо, чак до нашия Великден, който биеше всички световни рекорди за почивни дни. Тогава бях базирана в Дъблин, Ирландия, и никой не можеше да повярва на количеството почивни дни, които се полагаха на българите. То като се започне от април, май, септември… Те с клетите си bank holidays, аз набързо се оказах дълбока християнка и чинно напомнях на HR-а всеки път, когато дойдеше заветният блок от 9 почивни дни.
Красиво беше, когато католическият и православният Великден се падаха по едно и също време, ей тогава всички забравяхме какво работим, а аз елегантно се плъзгах от доза почивни дни в Ирландия към доза почивни дни за моята религия (кръстосва пръсти зад гърба). Не ме разбирайте погрешно, бях на двайсеинещо, без дете, с голям апартамент и много, много, много свободно време.
Навикът да боядисваме яйца се превърна в нещо, което имах нужда да правя преди всеки Великден, защото бях далече от близките си, а това е един от празниците, които събират хората, всички влизат в хранителна кома с козунаци и въобще, ако си някъде в чужбина, сам си е доста гадничко.
Не помня кой Великден беше, но си казах “Това е! Кръвта боя за яйца не става!”. И влязох в магазин за козметика и аксесоари. В Ирландия беше много трудно да си намериш бои за яйца по това време, полските магазини бяха със странно работно време и трябваше да импровизирам. Имах 4 почивни дни. Четири.
Накупих всичко, което можеше да боядисва, да маца, да лепи, да украсява – временни татуировки, камъни за нокти, лепило, и се почна. Мисля, че тогава, в тези 4 дни, изслушах всичката музика на света, изпих всичкия Moët и осъзнах, че аз повече никога няма просто да боядисвам яйца. Всяка година щях да съм на Световното по яйца и щях да го печеля...
Никога няма да забравя понеделника, в който влязох в офиса на корпоративния свят с боядисаните си яйца и ги подарих всичките на колегите си. Не знам каква представа са имали в главите си за православните празници дотогава, но клетите ирландци бяха убедени, че карнавалът в Бразилия бледнее пред нашия Великден. На мен само това ми трябваше.
Следващия Великден проектът стана още по-мащабен, започнах да лепя протези към яйцата, декупажи и всичко, което ми дойдеше наум. В един момент хората просто чакаха православния Великден, за да видят какви арт инсталации ще им подаря.
И така си остана тази традиция за мен – през Бразилия, Австралия и обратно в България, където не съм пропускала нито един Великден, освен този през 2020-а, но аз цялата година я канселирах така или иначе тогава. През 2015-а убедително спечелих с великденско яйце Петрохан.
Но нека ви върна към 2019-а, която се оказа славна година за моите яйца и за Световното като цяло. Идваше Великден, аз си бях в София, тотално прегоряла от 2 фирми и 600 проекта и бях решила, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ СЕ БОЯДИСВА. Не знам колко време съм се готвела и колко време боядисвах за тоя празник, само помня, че един ден имаше деца при мен през цялото време. Едвам ги изтърпях, защото деца, яйца, каноколит и много, много, много диаманти и брокат не се чистят лесно. Един цял ден имах една цяла Козила в нас, която моментално се зариби и се включи с може би най-големия хит на 2019 – яйцето Европейски съюз.
Имаше още поне 2 дни, в които мъжът ми и синът ми само минаваха да хапнат нещо на крак и излизаха от кухнята. Слава богу, те разбираха, че това си е моята медитация и ме оставяха да се разтоваря, а хаосът сам ги гонеше от стаята.
Може би на четвъртия или петия ден в нас дойде Вики с хубавия си апарат да им направим фотосесия. А резултатът учуди дори и мен. Имах Фрида Кало, Britto, Gaudi, нинджи, еднорози, нещата бяха излезли от контрол.
И няколко дни след това някой ми писа: “Има конкурс за великденски яйца с награда пътуване до Брюксел, ти си!” А аз въобще не обичам да се състезавам, ама никак. Яйцата ми бяха качени в конкурса за около 3 милисекунди и хората започнаха да помпат лайковете. Резултатът беше плачевен. Второто място беше може би на около 700 лайка по-малко от моите яйца. И получих заветния имейл. “Честито, вие ще гостувате в Европарламента в Брюксел!”
Истерия, смях, ад, срам, щастие, яйца, кой ще гледа детето. Отиваме на Брюксела. Аз, Фрида Кало, миньонът и колкото диаманти са останали по еднорога. Все съм си мислела, че по други критерии ще успявам в този живот, но Европарламентът ме чакаше, нямаше време да картотекираме грешните избори в живота, които ме докараха до първо място по великденски яйца.
Дойде юни, пристигнах и ме посрещна Ева Майдел, жената която танцува хора в носия пред Европарламента, организира Европейско по великденски яйца и въобще е най-гордият човек, че е от България, когото познавам.
Викам “Доста екзотичен конкурс”, а тя ми вика “Трябва да си покажем хубавите яйца и традиции на целия свят”. О, викам, аз съм вашият човек. Прекарах два дни в Европарламента и имах възможност да се срещна с когото си поискам от обитателите му и да си поговоря с тях и да ги разпитам каквото искам.
Срещнах се със супер интересни хора, разбира се, ирландци, аз обожавам ирландците и като нация, и като хора, и като политици. Шон Кели от християндемократите ми отдели много време на обед и си говорихме за устойчиви земеделски практики, за енергийна независимост и за бъдещето на младите фермери. И за великденски яйца.
След това се срещнах с жена, по която сериозно хлътнах на толкова много нива, че не исках срещата никога да свършва. Мария Уолш, също от християндемократите, която има най-необикновения път към политиката и тотално разчупва всички разбирания, особено в Ирландия. През 2014 г. тя печели конкурса за красота “Rose of Tralee”, който е конкурс за всички жени с ирландско потекло, и е първата жена, представител на LGBTQ общността, която печели този конкурс в иначе доста консервативната Ирландия.
След това, разбира се, тя играе ръгби няколко години, чупи няколко крака, служи в ирландската армия и се кандидатира за представител в Европарламента. От партията на християндемократите. Смело и с бутонките Мария минава през всеки един град и се среща с колкото може хора повече и – А! ШОК! БОНБА! – избират я.
По принцип ако и аз можех да избирам, винаги бих пратила една такава дама да ме представлява в Европарламента, но очевидно и всички християндемократи са на това мнение в Ирландия. И въпреки това не спират да я питат “Ама как може да си католичка и гей?“, обаче тя е заета да помага на хора в неравностойно положение, маргинални общества и самотни майки с умствено изоставане. Говорихме си за реклама, за бизнес, за ролята на жените и тя ми разказа много интересни истории, но никога няма да забравя историята за фирма, вносител на тежка земеделска техника, която по време на прайда в Ирландия боядисала багери и трактори в цветовете на дъгата и ги вкарала по летищата да красят и посрещат хората и всички били в ступор… То и по това време си беше юни и Европарламентът се беше поукрасил подобаващо.
Всички в Европарламента ме питаха дали съм имала време да отида до Музея на Европа и ме съветваха да го посетя. Е, отидох. И освен че едвам ме изкараха в последната работна минута, доста си поревах, позяпах, спомних и научих. Това е може би най-вълнуващият музей, в който съм влизала, където на страшно много етажи е разположена историята на Европа, на държавите в нея, на войните, на научно-техническия прогрес и има изумителни неща и артефакти от всяко кътче на Европа и всеки момент във времето. Имаше страшно интересни неща, като тази табелка какво могат жените и мъжете.
Тази изумителна карта, която някога е изучавана и, слава богу, че не са тръгнали хората да пътуват по това време, че тогава Стара Загора наистина е била центъра на Земята.
Там, под стъкло стои Търновската конституция, мощни 3D mapping инсталации разказват за битките, които сме водили, и как всички са се страхували от нас.
И разбира се, BALGARIA NA TRI MORETA.
И така, боядисах ги яйцата, стигнах до самия Брюксел, приеха ме хората, обърнаха ми внимание, а аз имах възможност да изкарам цял ден в най-великолепния музей, в който съм била, и да седна обратно в самолета, мислейки си, че това с яйцата е нещо по-голямо, отколкото си го представям, и инстинктът ми да спазвам традицията всяка година най-вероятно ще прослави хубавия ни обичай и може да започнем истински тренд, от който Фаберже да трепери. В края на краищата докато Бейонсе не започне да боядисва яйца "the orthodox way" няма да се отказвам.
Пазете си традициите, дори и с лек акцент, като Рита Ора с късата пола в носията - важно е те да преминават във времето и да оцеляват, защото без тях сме само един лист с мастило под стъкло в музей, който никой няма нито да разбере, нито да запомни.
За финал ви давам яйцата ми от тази година, вдъхновени от съвсем нехристиянски случки.
И яйцата на първата краличка, която падна жертва на новия тренд - Козата Ани. Просто предупредих мъжа ми, че изчезвам за няколко дни, установих се в тях с котки, изкупих всичко от местната железария и двете се заехме с “работа, работа, работа”. От една жена, на която не ѝ ставаха боите, тя буквално пред очите ми се превърна в звяр с брокат в ръка, така че старайте се, вдъхновявайте се, само не забравяйте, че първите две места в Световното по яйца са заети. От Брюксел потвърдиха.
Дойде време Майко Мила да иде в Брюксел и то по покана на самия Европейски парламент. Искам да знаете, че Европейският парламент не е човек, не ни е роднина, а е върховната законодателна институция на Европейския съюз, и да бъдеш поканен от тази институция, за да присъстваш на медиен симпозиум по случай Осми март – международния ден за правата на жените, беше изключителна чест.
Тук ще разкажа само пикантните, незначителни и смешни подробности от пътуването си, а в друг, нарочен материал, ще ви информирам за сериозната страна на визитата си и ще се старая всячески да ви предам това, което чух в Брюксел.
И така – ето че пристигнах в Брюксел.
Чакайте, чакайте малко. Щé ви се веднага и тутакси да пристигнем в Брюксел и да започнат интересните неща, но при Елисавета нищо не става тутакси и веднага, въпреки че страшно много ѝ се иска и винаги ѝ се е искало, защото е доста припряна.
В дните преди да замина за Брюксел сякаш адът се беше отворил и беше изсипал всички задължения на света върху главата на вашата клета списвачка. Всяка сутрин тя отваряше очи и започваше да се тресе в леглото от страх какво я чака през деня. До следобеда вече беше в несвяст от тичане след децата, тичане на работа, тичане по задачи на Майко Мила и, въобще - тичане, но не такова – здравословно, в парка, а такова, след което не знаеш дали ще финишираш жива вкъщи, където какво?
И така, изморена до крайна степен и оглупяла отвъд всяко сравнение, реших да се обадя в Usit Colors да ми купят билети за самолет, защото аз просто не можех. След като държах на телефона един час най-търпеливата служителка на света на име Моника, кряскайки насреща ѝ раздразнено десетки малоумни въпроси, тя сякаш разбра, че става въопрос за идиот и направи всичко възможно най-лесно. Просто ми изпрати един лист по мейла, каза да си го разпечатам и да ида на летището с него.
Денят преди да замина, ме обхванаха съмнения. Как така с един лист и айде! Толкова ми беше лошо, че не можех да разбера елементарни неща и се съмнявах в собствената си преценка, та се обадих пак в Usit Colors. За беда не попаднах на Моника, а на друга дама:
„Здравейте – казвам аз - имам билети за Брюксел и обратно. Вие ми ги купихте. Искам да знам с тоя един лист единствено ли трябва да ида на летището?“
Милата жена съзря някаква много дълбока умисъл в моя въпрос и започна да ми разяснява подробно режима на преминаването на граници посредством самолет. Аз, както винаги - кисела, я прекъснах неучтиво, защото така или иначе нищо не разбирах, и ѝ казах:
„Вижте, много сложно ми е всичко. Единственото, което искам да знам, е аз с тоя лист и лична карта ще стигна ли до Брюксел и ще се върна ли?“
Последва тишина и после внимателен отговор: „Да. С този единствен лист и Вашата лична карта вие ще стигнете до Брюксел и ще се върнете“.
Казах „Господи, благодаря“ и затворих. В тази връзка искам да ви кажа, че ако случайно работите някъде и ви се обади някоя много креслива, заядлива и глупава жена, вероятно съм аз.
Естествено се сетих, че нямам пукнато евро и мъжът ми събра 18 броя, връчи ми ги в полунощ преди да тръгна и ме изгледа съчувствено с оня поглед „Това никога няма да се промени. Горкият аз.“
Благодарение отново на прословутата ми обърканост се оказа, че няма къде да спя в Брюксел и само случайността и Майко Мила ме спасиха. Една разкошна непозната жена, наша читателка, ме прибра като бездомен хамстер, сервира ми супа, салата, осигури ми баня и легло и дори ми даде карта с билети за градския транспорт.
Но всичко поред. Ето ме, вече съм на летището,
Искам да ви кажа, че един от стотиците ми недостатъци е склонността да се карам по опашки. Карам се на опашки в магазините, в държавната администрация, но най-много ме агресират опашките на ски влека, когато бодри скиори и бордисти, любители на природата и чистия въздух, се опитват да ме предредят.
Другите ми любими опашки са на летището, когато хора с разтревожен вид и треперещ глас искат да се съглася да ме предредят, защото изпускат полета, който по случайност е и моят полет.
Тогава се превръщам в онази злобна лелка, която вресливо повтаря едни и същи изречения от сорта „Да сте станал по-рано“ и „Ние да не би да не чакаме, господине“. Ако някой ми беше казал, докато бях на 17, че ще стана от онези противни жени със стиснати устни, злобен поглед и прокиснали изречения, щях да се обеся още тогава.
Та, добирам се до гейта и там срещам мил приятел. От онези хора, които живеят на международни полети, обикалят света по костюм, изнасят доклади, разписват доклади и познават стюардесите по бащино име.
Щом разбра колко съм глупава, тутакси ми купи кафе, даде ми 50 евро да не погина от глад във враждебната и жестока Белгия и изслуша моята реч за феминизма, тъй като имаше неблагоразумието да предположи, че феминистките са онези клети жени, които ходят с мустаци, никой не ги харесва и бият мъжете, които им отварят вратите.
„Не е вярно“, оборих го. „Ето, току-що си изпих кафето, което ми купи, и ти взех 50 евро. А съм изтъкната феминистка, все пак“.
Този разговор се проведе, тъй като аз отивах на семинар в Европейския парламент, касаещ неравенството на жените в пенсионната система, липсата на жени на ръководни постове в бизнеса и липсата на достатъчно жени в политиката. Бях безкрайно горда, че ще присъствам на този форум, но това не ми попречи да обера първия човек, който видях по пътя си.
Полетът ни мина добре, като аз, разбира се, получих една лека паник атака, но този път не се съблякох гола и с няколко мини инцидента се добрахме до Брюксел, където… аз се изгубих моментално.
Прекарах следващия един час в кръстосване с трамвай напред-назад, докато уцеля правилната спирка, после се въртях из Брюксел един час преди да намеря един белгиец, който знае къде се намира Европейският парламент. И да, не е като да съм разпитвала в Пирдоп, ами съвсем в центъра на Брюксел, досами Европейската комисия.
Питах дори двама човека с барети и автомати, които страшно много се смутиха.
Добрах се!
Но най-ужасно беше изгубването ми в Европейския парламент, където влязох, обиколих навсякъде, не си намерих симпозиума, търчах изпотена наляво-надясно, питах хора и никой нищо не знаеше.
Накрая излязох от парламента разплакана, върнах се обратно на изходната точка, откъдето ме взе едно младо момиче, което ме върна обратно там, където бях стигнала още първия път, но не бях забелязала симпозиума (който не беше малка мишчица, свита в ъгъла).
Всички тези затруднения бяха придружени с един много голям срам, който брах навсякъде, където идех. Преди да тръгна за летището, в тъмното, в 5 сутринта си сложих един розов колан на сребърни цветя и диаманти, който беше истински достоен за нарградата „Фолк колан на десетилетието“. Та, този клет колан трябваше да свалям на всяка проверка по летища и институции.
Фолк коланът на десетилетието.
И тъй като режимът на проверки е много затегнат в Брюксел, успях да покажа колана си на цялата международна общност - той изскачаше неочаквано изпод спортния ми суитчер и небрежния ми, градски вид.
Накрая се примирих. Рекох си, надали ще ме изгонят заради един колан. Дано го помислят за част от националната ни традиция и го показвах гордо напред-назад.
Самият симпозиум беше прекрасен. За него смятам да напиша отделен материал, който да акцентира върху наученото, а не върху обърканото ми съзнание, коланите ми или неспособността ми да се ориентирам дори в едностаен апартамент.
Вечерта господинът, който се грижеше за организацията на събитието заведе мен и останалите български представители на ресторант и да ви кажа, бях абсолютно очарована.
Това беше от оня тип ресторанти, които винаги съм мечтала да има в България, а няма.
Нищо, че не съществува пречка да има. Меню – просто и кратко. Телешко, агнешко, свинско и риба – приготвено по няколко разкошни начина.
Предястия, сред които костен мозък, а специалитетът им от сурово телешко с подправки беше абсолютно неустоимо.
Белгийската бира няма да я коментирам – тя не се нуждае от плоските ми, бозави коментари и превъзхожда словесните ми умения.
За десерт – плодов сорбе и триумф. Довлачих се до топлото легло и заспах, за да се присъединя отново към симпозиума на другия ден. Разбира се, успях да разлея огромна кана с мляко в централното кафе на парламента и се заклещих във въртящата се врата, което от своя страна предизвика заклещването на една достолепна дама от Румъния.
Охраната любезно завъртя вратата наобратно, за да мога да се отклещя и да освободя румънската гражданка, но за всеобща изненада
че НЯМА НИКАКВО ПРАВО да върти вратата НАЗАД.
Било възмутително някой да си позволява да сменя посоката на вратата и че безобразието, на което става свидетел, няма да остане така! Аз много се уплаших, но охраната ѝ отговори нещо язвително и въпросът беше потулен за мое щастие. Все пак не исках да предизвиквам скандал насред Брюксел, защото се надявах, че може би някой ден ще ме поканят пак.
И ето ме обратно на летището. Контрол на багажа. Пак си показвам колана, вече съм свикнала. Преравят ни щателно. У гражданина пред мен намират кутия със сирене Президент и строго му я отнемат. Той плахо се усмихва и смотолевя, че „това е само едно сирене, за Бога“, а аз се подсмихвам наум и си викам „офффф, какви глупави хора. Как не се научиха какво се носи и какво не в тоя багаж“.
Следва моята чанта. За мое смайване и митническо отегчение намират дезодорант. Докато аз стоя зяпнала от изненада, митничарят хвърля дезодоранта при сиренето и ми казва „С това не е може“. Потъвам в земята от срам, но ми минава веднага, защото в раницата на бизнесмена след мен намират огромна ножица и той объркано започва да обяснява, че децата са я сложили там. Очевидно всички сме много глупави.
Върнах се недоспала, изморена и много щастлива. Благодаря на организаторите, че поканиха Майко Мила. Обещавам съвсем скоро да ви разкажа. Надали ще е смешно, но ще се постарая с всички сили да е интересно и полезно.
Ето го и видеото, което нашата Елисавета снима, докато беше на семинар за правата на жените в Брюксел. От него ще разберете, че е успяла да се заклещи във въртяща се врата, счупила е една чаша, разляла е кафе и се е изгубила осем пъти, от които шест се е намерила, въобще - изкарала си е съвършено традиционно за нея си.
Разбира се, участвала е и в сесиите на Европейския Парламент, запознала се е с изключителни жени и никой не ѝ е подарил зюмбюл на 8 март! Накрая само не се разбира купила ли е шоколад на Красимира от летището или не е, но това ще го запазим в тайна, за да има някакъв съспенс!
