В поредния епизод на видео поредицата ни „Майко Мила, БЕБЕТО!“ разбиваме куп митове като „Бременна си, ще ядеш за двама!“ Гостува ни д-р Райна Стоянова – специалист ендокринолог.
Тя говори за бушуващите хормони на жената преди, по време на бременността и след раждането. Разкрива ни, че особено в първите три месеца родилката се чувства като в постоянен предменструален синдром (който разбира – разбира!).
Ендокриноложката обяснява защо бременните жени променят настроенията си толкова полюсно и както се смеят, могат тутакси да заплачат.
Д-р Стоянова ни казва и колко килограма е здравословно да качи бременната жена. Ами ако започва бременността с наднормено тегло или дори затлъстяване – може ли да спазва диети?
Но още преди да забременее е добре да си направи различни изследвания – какви са те и допустимо ли е сама да си ги назначи? Гестационен диабет, прееклампсия, здравословно хранене – д-р Райна Стоянова говори и за всичко това. Гледайте епизода:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
За бременността откровено и като трудно преживяване. За това ни разказва нашата читателка Велина Филипова, която скоро е станала майка. Накъде са е завеждали обаче мислите ѝ, докато детето е било още в корема ѝ? Ето я личната и философска история на Велина.
Чували ли сте някога крясъка на паун? Това красиво животно, грациозно разхождащо оперението си с кралско високомерие, издава един от най-грозните и оглушителни звуци. Истерично квичене, което може да докара чувствителният слух до стенание. Е, това в общи линии е метафората на моето преживяване…бременност.
Гледам се, усещам движенията на истински човек в утробата, немея пред съвършенството на природата, а в следващия момент ме застига мисъл, после втора, после десета и надавам вик, подобен на пауновия. Нищо не е такова, каквото изглежда, а това e един натурален, криволичещ
Не съм сигурна какво искам да кажа с този текст. Знам, че ми се крещи, но мога да издам само откъслечни думи и несвързани изречения. Няма ме. Всъщност, има ме, но за някой друг. Огънят на духа мъждука, припламва леко с осъзнати дихания и пак се скланя към недрата ми. В мен расте живот, случва се чудото на сътворението, разлиства се мистерията на бременността. Тялото ми е отдадено на една велика душа в очакване на своя човешки пашкул.
Би трябвало да съм повече тук и сега от всякога, би трябвало да присъствам в тази глава освен физически, с всичкия си. Обаче всичкият ми нещо се скатава. Губя контрол, великите сили ме теглят към неизвестното. В това отнасяне от вихъра се протягам в опит да осмисля преживяването, което в представите ми беше безгрижно, замечтано и лежерно бременеене, оказало се по-скоро трамплин за тъга, болка, неудобства и изцапани чувства. Приземяваш се за миг и пак отскачаш, тревожен, че не можеш да спреш, да се обърнеш и да слезеш. И скачаш ли, скачаш… от предишния си живот към новия без приземяване и с неясен завършек на изречението.
Когато срещнах и обикнах мъжа до себе си, усетих като топъл душ, обливащ премръзнало тяло, желанието той да стане баща. Неизбежно беше да поискам негово продължение. Доблестен, благороден и всички синоними между двете прилагателни, такъв го познах, такъв пожелах да бъде синът ми. Мислителката в мен, скептичката, нерешителната дърдорка мълчеше.
Нямаше никакви аргументи срещу съзидателния импулс на любовта. Като никое друго преди, това беше просто вземане на решение, заиграване с една далечна и романтична идея, отпускане в обятията на съдбата. Опит за зачеване и изненадващо леко случване. Без усложнения. Само учестено сърцебиене и безброй малки душевни взривове, които предвещаваха моята неподготвеност. Ако фантазиите ми бяха записани на хартия, нека листът се разкъса и илюзиите да се удавят в напоените от проливните дъждове фуги между паветата.
Никога не съм вярвала в осмислянето на живота през майчинството и винаги съм се оглеждала за различни проявления на личността на жената отвъд ролята ѝ на майка. Убедена съм била обаче, че искам да вкуся от тази космическа любов някой ден, винаги в бъдеще време.
Мислила съм си, че когато моментът настъпи, ще вляза в онази категория кандидат-майки, които тренират, ядат правилно, сияят и пращят от плодовитост. Абе, ще си бъда едно жизнерадостно аз, заровено в книжки, галещо заобления си корем, и наслаждаващо се на идеален тайминг и творчески отпуск. Някой да я ощипе тази мечтателка, моля, да ѝ спести разочарованията.
Още не се е научила да се въздържа от очаквания и дълго ще ѝ се налага да преглъща горчиви залъци.
Първите признаци, че този път сме си сготвили нещо необичайно, дойдоха с поредица от вълнообразни предчувствия. С неидването идва и денят на истината. След като се снабдихме с два теста и две черти върху тях, мигновено разбрахме, че сме се забъркали в нещо ужасяващо сериозно. Абстрактната идея започна да придобива много конкретни измерения.
Свръхтревожната и премисляща част от мен не чакаше втора покана и ми се нахвърли безпощадно. Нямаше фойерверки, радостни възгласи или сълзи, само два чифта уплашени очи, търсещи успокоение в неговите, дълбоки и гладки като езеро. Опитите за съпротива със стратегии за действие и план за голямото напред не се увенчаха с успех. Спусках се стремглаво към низините на човешкия дух, където и Хадес би цъкал одобрителнитно с език за придобитото ноу-хау.
Първо се появи притеснението от разговора с работодателя. Какво да кажа, как ще изляза от ситуация, каква отбранителна позиция ще заема, ако се наложи. Преговарях ситуацията отново и отново и набирах гняв от въображаеми ситуации. Изчисленията кога точно да обявя новината, разбира се, не сработиха, защото физическият дискомфорт ме застигна още на втората седмица от положителния тест. В дните, в които бях обезводнена и замаяна, стигах до ръба на силите си, прикривайки го.
После дойде челният сблъсък със здравната система. Чуденето кой лекар да посетя, първото посещение, по време на което по погрешка ми казаха, че нещо не е наред, поздравът „честито“, който успя да изрече само ChatGPT, претупаните следващи прегледи, десетките въпроси, които се трупаха на камари без отговор, и темите, които драпаха за внимание. За капак си обект на безпощаден маркетинг: от ДНК тестове, антисекс бельо за бременни, антиколик биберони, курсове за родители и безобразен брой неща от първа, втора и нулева необходимост.
Бас ловя, че и на най-опитните project manager-и и природно надарени организатори им идва нанагорно да се ориентират в цялата рекламна какофония. Какво остава за средностатистическия милениал, посветил десетки часове и левове в терапия срещу склонността си към контрол и тревожни състояния?
За щастие, на работното ми място срещнах подкрепа и разбиране, и не ми се наложи нито да се оправдавам, нито да защитавам правата си, противно на настройката ми. Наслушали сме се на истории за некоректни работодатели и накърняващи правата на служителите практики и бях въоръжена да се отстоявам. Дълбоко съм благодарна на колегите си, че ме накараха да сваля всички оръжия и че посрещнаха новината дискретно и човешки. Представям си колко трудно би било на всяка жена, независимо от позицията и сферата ѝ на дейност, да се отстоява в уязвимостта на тези първи седмици.
Затова краткото лирическо отклонение от разказа е посветено на бойците с майчинска броня и на работодателите, които не просто формално спазват закона, а съумяват да осигурят спокойна и защитена работна среда на бъдещите майки.
И така, навлизах стремглаво в дебрите на бременността, в добрите дни ошашавена, но сресана, в лошите – също толкова ошашавена, разчорлена и спринтираща между тоалетната и леглото. Макар да се стараех да поддържам старото темпо, да работя, излизам и да не мисля с всеки дъх за това, все повече се отдалечавах от идеалистичния образ за нещата. Четирите първи месеца бяха месеци на оцеляване и тревоги покрай резултатите от изследванията и преди всеки час за преглед. Молиш се всичко да е наред и си преговаряш наум мантрите и препоръките за душевен мир и доверие в живота.
Досега си се побирал в дрехите си, което все пак те е придържало към идентичността ти, докато един ден заставаш пред пълния гардероб, празен откъм възможности за обличане. Някой звъни. Негово всевластие Хормонът се е издокарал пред вратата ти.
Казват, че вторият триместър е най-приятен. Още не ти е тежко, силите са се завърнали, имаш желание за покупки, пътувания, чертежи и кроежи за бъдещето. И наистина, влизаш подкован с оптимизъм и радост от простия факт, че си спрял да викаш боата. Усетих Шавливкото в мен за първи път по време на една йога практика. Релаксацията ме бе отпуснала и задържала на едно място, когато долових едно мимолетно бълбукане, пърхане, центрофугично движение, наподобяващо превъртане под вода. Първоначално се стъписах, опулих се, докоснах се с поздрава „здравей, малък човеко“. Няколко сълзи намокриха скалпа и тялото ми, разположено на хладния под, потръпна.
Жежкото лято напредваше, с него и промените в тялото ми, които честно да споделя, трудно преглъщах. Да, рационално ги осмислях и въпреки това избягвах огледалото. Извръщах глава и се стараех да повтарям някои позитивни утвърждения, с които да приема нещата от духовна перспектива. Останах си със старанието. Купих си няколко рокли по-голям размер с надеждата да прикрия заоблените форми. Хванах се, че избягвам да срещам познати, изпитвах необясними срам, неудобство и нежелание за разговори в тази посока. Стисках кожата на бедрата, чиято фотогеничност ревностно пазех, оглеждайки повърхността им, минирана от целулит. Отказвах да се снимам, защото знаех, че няма да се харесам. Искаше ми се да пазарувам на себе си, не за бебето.
И преди да ме упрекнете в прекомерна суета, която точно по време на бременност не е уместна, нали, ще си призная и чувството на вина. Раздирах се от питания защо не мога да се зарадвам, защо проявявам неблагодарност, егоизъм и неуважение към собственото си тяло и борбата на много двойки да заченат. Хормонът ме блъскаше здравата и непрекъснато се заплитах повече в мрежа от страх, гняв, самосъжаление и самобичуване.
Зареяна с празен поглед в хоризонта, всичко ми се струваше абсурдно, а вътрешното ми дете, малката Велина, се тръшкаше истерично, риташе и замахваше, задето е изгубила миналото си и привилегията да стои на пиедестал.
Случи се в двадесет и първа гестационна седмица. Лекарката установи скъсена шийка и ни насочи за прием по спешност и хирургическа интервенция за задържане на бременността. Причината не стана ясна. Два конеца, с толкова зашиха мен, за да го приема, и него, за да не прибързва с появата си. Изписаха ни седмица по-късно с препоръка за постелен режим, повишено внимание и шепа лекарства. До момента не бях разговаряла с малкия, някак не ни се получаваше свързването или аз не можех да го чуя. Престоят в болницата, (аве, живот, че ме разтресе!), промени това изцяло.
Даде ми шанс да преоткрия човека до себе си, да видя проблясващата тревога в очите му и да намеря сили да го утеша. Повярвах, че изпитанието е било писано, че открива пътя ми към крехкия живот, който искам да запазя в утробата си. Почувствах го. Почувствах се на мястото, където трябва да бъда. Помолих за прошка, помолих малкото чудо за прошка – неговата чиста душа ме беше избрала и ме разбираше, дори когато аз не можех.
Проснах на показ света на една съвременна жена, една от многото, една от всичките. Свят несъвършен, объркан, разклатен и РЕАЛЕН, без напудряне и преструвки. Понякога суров, понякога благ. Затова и нищо не е каквото изглежда, или каквото е наложено за правилно според общоприетите норми. Прекрасно е жената да се чувства щастлива в трепетната подготовка да посрещне новия живот, но не по-малко значими и нормални са чувствата ѝ, когато са в противоположния емоционален спектър.
Седмиците след болницата се нижеха в постелен режим, броене на крачки (все пак целяхме рекордно нисък брой), опити философски да гледам на преживяното и да се подготвя с подходяща литература. Само че всеки път в книгите се препъвах в две думи, които ме ожулваха и ме караха да скачам в крайни заключения.
Родилка и кърмачка. Тези две определения за жената в дадения период от живота ѝ ме вадеха от кожата ми. Сякаш тя преставаше да съществува като личност и влизаше в ролята си на доставчик – на живот и на мляко.
Тази роля ме плашеше до кости и започнах да си мисля как се губя, потъвам, изчезвам за нещата, които ме определяха. Не виждах свободата и безкрая от възможности, които майчинството щеше да открие пред мен, а само ежедневен затвор от повтарящи се задължения.
Нямах никаква идея как се кърми, повива, приспива и създава режим и съвсем нищо не ми влизаше в главата, докато четях. Така, от ден на ден, с натрупването на паразитни мисли и провокации в стил „наспи се сега, че после ти ще видиш“, „какво го мислиш толкова“, „как са раждали всички жени преди теб“, „а едно време, като са гледали по 6 – 7 деца...“ и т.н. – пропълзя и убеждението, че аз няма да справя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Визуализирах провала, държах разпада си в ръце. Стигнах и по-далеч: реших, че от партньора си психологическа помощ няма да търся, понеже е мъж, той не разбира, а и без това беше достатъчно зает…
Е, драги, това е илюстрация на капаните, които животът ни залага и в които понякога сами се вкарваме. Бях се предала пред Хормона и както каза моята докторка: с тези нива на прогестерон, не е изненада, че звучиш минорно. Просто стоях на дивана, гледах в една точка и си чоплих нервно ноктите заради фрустриращите идеи в черната ми кутия. После идваха вечерите, когато прехапала възглавницата и трепереща, посрещах с жестока безмълвност въпроса от другата страна на леглото: какво ти е, притеснявам се.
Междувременно таях надеждата, че плацентата филтрира драматичните мисли и че природата няма да позволи да се пропият в невинната му душа. И днес нося този страх и се моля моята криза завинаги да си остане моя.
Иначе последният триместър носеше още физически дискомфорт, тежест и усещане за приближаващ апокалипсис. В седмия месец се озовах отново в болница, този път с хранително отравяне, което твърде вероятно си бях причинила сама, с решението да излапам тенджера спагети с каквото е останало в хладилника. С ирационалния ужас, че бебето може да изпадне, водите ми да изтекат всеки момент, конците да се разкъсат и всичко да приключи преждевременно, крачех не особено уверено в ежедневието и отброявах седмиците.
Имаше добри и лоши дни, имаше мрачни дни и такива на умиление. Отказвах да се подготвям по темата, не ходих на курсове, за раждането си мантрувах „както дойде“, защото всяко разгръщане на темата, ме вкарваше в дисонанс – между интуицията, че ще се справя, и главата, която търсеше структура, подредба на непознатия свят на родителството.
Мнозина се различават като опитност от моята и допускам, че описаният драматизъм може да звучи пресилено, както твърди и критичният вътрешен глас. Само дето това е моята истина и вероятната истина на много вас, които в този момент се чувстват безкрайно самотни в своята борба. Те имат нужда да разкажат на себе си приказката за героите, които са. Имат нужда от жест и поощрение към самите тях, от състрадателния собствен глас, галещ болните места:
„Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена.“ (Борис Христов)
Нямам отговори и готови за прилагане стратегии за справяне, но разказвам за моите тревоги и търсения, падания и изцеления – в името на нефилтрираните истини, които придават вкус и цвят на живота. Ако има нещо, което вдигна свлеклия се на земята ми дух, то това е импулсът за утеха и помилване на обърканите, уплашени, слабеещи Велини. Сега, когато часовникът тиктака скоростно до заветния час, трябва да се науча да бъда най-напред техен достоен родител. Бързам за родителска среща със себе си. Ето точките от дневния ред, които имам да им представя:
Бягай от това или онова „трябва“, което те прави намусена, объркана и втрещена. Остави се на автентичните чувства, защото те са нормални, и в момент като този – имаш най-силна нужда от собствената си подкрепа и любящ вътрешен глас. Говори си мило, окуражително и се опитай да си простиш, че не си версията, която си искала. Когато стигнеш отвъд тъмата, ще го разбереш – по-добрата ТИ си всъщност.
Кой ти каза, че не бива да се изкарваш героиня? Повярвай си, че тялото и психиката ти са подложени на изпитание и си бъди благодарна – за силата да откриваш истини в трудността. Ти си воин с невидима броня, която пази два живота. Дори да не го правиш по еднозначен начин, шумно и възторжено, правиш го по своя начин, също толкова смело и победоносно.
Макар да бях дарена с внимание и грижа от околните, самотата влизаше у дома по терлици и ме обладаваше многократно. Чувствах се сама в страховете си, сама в усещанията в тялото, неразбрана в желанието си за бягство и в съпротивите си.
Трябваше да опипам болезнените точки, отново да стигна до Източника, с ръждясалата броня на онзи трънлив израз „мога сама“. Коя битка се печели сама? И защо изобщо майчинството беше програмирано като битка, въпрос на оцеляване, жесток напън? Позволете ми…
Днес индивидуализмът с всичките му предимства и недостатъци, взима превес. Колективното минало с бабуването и съвместния живот на няколко поколения жени под един покрив е останало назад. Жените в големите градове обикновено живеем далеч от своите майки и баби, далеч от помощта и знанието им.
Опитваме се да се справим сами и да докажем, че сме достатъчно силни и независими – на партньорите си, на разни оф- и онлайн профили, най-вече на себе си. Лутаме се в информационни лабиринти и си плащаме, за да ни преведат до изхода. Без да искаме, изкривяваме представата си за нещата, заблуждавайки се, че всичко е по силите ни. И когато реалността разтресе, пропастта между намеренията и възможностите расте, с нея и нашата тревога и трудност да се справим.
А родителството и в частност майчинството никога не е било и не бива да бъде самотно занимание. В сърцевината си то е уязвимост, зависимост, задруга за износване и отглеждане на човека. Без това допускане рискуваме превръщането си в бледи сенки и се лишаваме не от силата си, а от правото си на щастие. Рискуваме претупването на един важен етап, който бихме могли да преминем осъзнато и с пощипване на радостта в нас.
Новата устойчивост е и в способността да преосмисляме понятия като сила и слабост и в умението да се протягаме към другите: не само когато можем да помогнем, но и когато ние самите се нуждаем от помощ.
Чувствам се като река преди да се влее в морето. Страх ме е, че ще изчезна. Повличам почва, дървета, мостове, макар да знам, че не мога да спра, нито да се върна. Единственият ми шанс е да приема безспирното движение напред и да се слея с потока. Стремя се да не идеализирам миналото, да видя своята активна роля в него: все пак не съм се озовала по случайност там, където съм. Позволявам си умерена и здравословна носталгия по изгубеното, и решавам със сърцето си, че страхът от неизвестното е естествен, но доверието в процеса е избор.
Бременността не е представление. Не е парад на суетата с панделки, конфети, тюлени тоалети и мечтателни погледи. Тя е дълбоко лично, емоционално и свещено преживяване, за което трябва да говорим честно. За много жени е тромаво, болезнено и мъчно изпитание, съпроводено с тревоги и неприемливи мисли. Инстаграм често поднася тази феерия от красота, купа с изящно подредени, лъскави череши. Не се подвеждайте. Плодовете, както и чувствата ни, понякога червясват отвътре.
Навремето наричали бременната жена трудна. Може би заради тежестта, която носи или върволицата от физически трудности, през които преминава. А може би в речта си старите хора са влагали повече от очевидното. Дали са взимали предвид крехкия душевен баланс на жената пред разцеплението на живота ѝ на преди и след? Особености на съвремието, ще отвърнете, от източната страна на Стената преди 50 години, какво значение се е отдавало на личността? И все пак, бих искала да можех да попитам моята баба.
В поезията ѝ откривам следи от носталгия по собственото ѝ минало, по младостта и безгрижността ѝ. Представям си я в рокля на цветя, с проблясващия пламък на знанието и амбицията в очите, в големия град, с премеждията да учи каквото пожелае, и във веселия смях, тържествуващ над доносите срещу нея. Нищо няма да ме убеди, че тази силна и достойна жена, както и милиони други, са се отдали на майчинството безропотно и непоколебимо. Вярвам, че са посрещнали нас, техните наследници щастливи, но не и лишени от колебания, страхове и дори малко тъга.
Чувството, че с раждането на майката жената погребва част от себе си е реално, макар да е заклеймено като егоистично.
Колкото да ги бе ограбил социализмът, не би могъл да отнеме на хората свободата да чувстват природата си. Днес имаме късмета да живеем в демократичната част от света, сред многообразие от възгледи, където жените, не без упреци, но свободно споделяме своите истини. В името на тези преди нас, разказвали насън приказки от своята младост, сме длъжни да изявим своята автентичност.
Не остана. Дните от седмицата се изтърколват като мъниста на скъсана броеница. Не ставам нито по-подредена, нито по-спокойна. Хващам се все пак за искрицата, че „животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“ (по Вапцаров). Общувам с жени, с много жени, с различни жени. Чувам историите им, изследвам възприятията им, чертая паралели и разделителни линии. Виждам и опакото лице на свободата – трудността да избереш в спектъра от възможности кой си и за какво ще се бориш като родител. Душата ми ту се просълзява от умиление, ту отскача като подплашена сърна. Очаква ме нещо по-голямо от самата мен, очаква ме самият живот.
В последните дни на бременността драматизмът се засилва. Мия си зъбите като за последно. Поря нападалите листа по улицата за последно като момиче. Закачам се с палави погледи и раздавам „последни“ момичешки целувки. Гримирам се, сръбвам глътка червено вино, сбогувам се.
Някой ден отново ще стигнеш до мен, нали, Велина?
Лягаме си, аз, любовта и малкото чудо на една коремна стена разстояние от нас. Заключваме се така в поза за сън, в блажена прегръдка и разстилаща се топлина по уморения ми гръб. Боец, чувам думата да се отронва от устата му. „Всеки ден се убеждавам колко смел боец си“. Господи, благодаря за него, благодаря за всички сили и хора, циркулиращи наоколо. Затварям очи и в тишината на мрака изплува репликата на Биляна Савова, основател на фондация „Мога Сам“:
„Децата не са наши собствени, те са просто копнежът на живота да бъде изживян.“
Аз съм проводник, през тялото ми животът продължава. Засега тази роля ми стига. Издишам звучно с облекчението на разтоварил багажа си пътник и след миг заспивам, спускайки се в пазвата на неизвестното.
ВАКСИНИ! Бяхме още на първото А, когато заваляха коментари от различните краища на света. Забелязали сме, че само да регистрирате наличието на тази дума, вече сте наточили мисълта за атака, а пръстите шарят по клавиатурата в забързан спор с друг user във Facebook.
Въпросът с ваксините през зимата рядко е медицински – по-често е комуникационен. Хората искат ясни отговори: „Трябва ли?“, „За кого е важно?“, „Какво печеля?“. Най-откровеният отговор е: зависи от риска и контекста. Но ние се опираме на официални препоръки и данни, защото иначе всеки ще си казва каквото му скимне.
Грипните вируси се променят, затова съставът на ваксините се актуализира редовно. Световната здравна организация публикува препоръки за състава на сезонните ваксини за съответния сезон.
Важно е да знаете, че ваксината няма етикет с надпис „никога няма да се разболееш“. Ваксината обаче намалява риска от тежко протичане и усложнения при много хора.
Насоките за COVID се обновяват периодично и са различни за различните държави. CDC публикува клинични съображения и графици за 2025–2026, базирани на възраст и рисков статус, включително подход „индивидуализирано решение“.
Изводът е общ – ако сте в рискова група (имате хронични заболявания, бременна сте или имунната ви система е компрометирана), отговорът дали да си поставите ваксина за COVID клони към ДА. В случай че нямате рискови фактори, разговорът е с повече нюанси и е най-добре да се разговаря с лекар.
При деца и при бременност ползата от профилактика често е по-ясна, защото рисковете от усложнения са по-високи при определени инфекции. Винаги се ориентирайте по имунизационния календар и конкретните препоръки на педиатъра и акушер-гинеколога ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Задайте си 3 въпроса, за да прецените, ако се чудите по отношение на информация за ваксиниране:
1) Какъв е рискът за мен?
2) С кого живея (бебе, възрастен, хронично болен)?
3) Какво искам да предотвратя – леко боледуване или тежко протичане?
Отговорите на тези въпроси пренареждат разговора от „за/против“ към „смисленото за мен/ за нас“.
• Къде да проверя актуалния състав на грипната ваксина?
Световната здравна организация и Европейската медицинска агенция публикуват препоръки за сезона (напр. 2025/2026). Националните власти одобряват за конкретната страна. В България има специален сайт на Министерството на здравеопазването, в който има обща информация за всички имунизации.
• Защо COVID препоръките звучат „по-сложно“?
Защото има повече фактори: възраст, предишни дози, рискови състояния.
• Мога ли да си сложа ваксина за грип и COVID в близки срокове?
Възможно е, но конкретните интервали и схеми се обсъждат с лекар според продукта и състоянието.
Източници: WHO: Recommendations for influenza vaccine composition (2025–2026), EMA: EU recommendations for 2025/2026 flu vaccine composition (Apr 2025), CDC: 2025–2026 Flu Season recommendations (Jan 2026), CDC: Interim Clinical Considerations (COVID) – web, CDC: Interim Clinical Considerations (COVID) – PDF, CDC: 2025–2026 COVID-19 Vaccination Guidance
Има цяла тема в Reddit, посветена на жени, които споделят всички странни неща, които са им се случили – психически и физически – след като са родили. И те са далеч по-странни от това да ти порасне крака с един размер...
„Когато бях бременна с дъщеря ми, краката ми станаха дебели като дървени трупи. Не можех да ходя. Кожата ми се разтегна толкова много, че ме болеше, сърбеше и просто бях в много лошо състояние. Страхувах се, че краката ми никога няма да се върнат към нормалния си размер, защото бях чувала истории от приятелките си, че с телата им са се случили много странни неща – и те не са единствените!“
„Пъпът ми се измести с два сантиметра и половина по-високо, отколкото беше, и имам хранителни алергии сега.“
„Потя се ТОЛКОВА МНОГО.“
„И аз получих нови хранителни алергии след бременността! Развих алергия към елда (наистина ужасна алергия) и спрях да бъда алергична към банани, към които имах алергия през целия си живот. Честно казано – добра размяна.“
„Развих розацея.“
„Има толкова много! Зрението ми се влоши и при двете бременности. И зъбите ми също станаха по-зле. Лактите ми ме болят и понякога дори блокират, не мога да ги движа. А широките ми ходила станаха още по-широки. На практика се разпадам.“
„Едно от ребрата ми се отдели, когато бях бременна с първото си дете, и никога не се закрепи обратно.“
„Имам много тъмни, дебели косми по брадичката, които продължават да растат отново след скубане.“
„Телесната ми миризма е толкова интензивна, не точно неприятна, но различна и силна. Трябва да си слагам дезодорант по 4 пъти на ден. И старите ми дезодоранти вече не действат. Смених няколко марки.“
„Псориазисът ми изчезна.“
„ВЕЧЕ не съм лактозно непоносима.“
„Тревожността ми се подобри значително и съм много по-ментално и емоционално устойчива, отколкото някога съм била.“
„Вече не премислям всичко – невероятно е.“
„Не мога вече да понасям повечето хорър филми. Преди обожавах да се плаша от филми. Преди децата – давайте ми всич-ки-те ужаси и гнусни хорър сцени! Сега? Абсолютно не мога да понеса нищо от това. Дори не е съзнателен избор, просто физически се отвращавам.“
„Косата ми от права стана вълниста.“
„Обичах кучета, а сега не понасям никакви животни.“
„И при мен! И това е до голяма степен и сензорен проблем. Преди можех да понасям шумовете им (до известна степен), но сега всякакво ближене или чесане ме докарва до лудост и трябва да изляза от стаята.“
„Звучи странно, но страхът ми от паяци. Все още не ги обичам и ме побиват тръпки от тях, но вече нарочно говоря добронамерено за тях и ги изнасям навън, вместо да ги убивам, защото на какво бих научила децата си, ако ги убивам?“
„Имам нужда от време насаме. Никога не съм имала нужда от това преди. Живеех от енергията на хората. Но малките хора вкъщи ми изсмукват енергията и имам нужда от повече почивка и тишина от всякога.“
„Плача за всичко. Преди изобщо не плачех, а сега – плача, когато съм тъжна, когато съм щастлива, когато съм уплашена, когато съм уморена... плача за всичко през цялото време. И вече не ми пука за кариерата ми или за това да се опитвам да правя всичко, докато преди бях постоянно „Давай още и още“. Вместо това забавям темпото, фокусирам се върху семейството ми, градинарство, четене... съзнателно не правя нищо всеки ден – и ми харесва.
Още не сме свършили, скрол надолу
„След раждането на второто ми дете сънищата ми напълно се промениха. Винаги съм сънувала много през целия си живот, но сега сънищата са различни. Преди сънувах доста често подобни неща. Обикновено се случваха на едни и същи места, но сега локациите са нови и променени. Сюжетите са по-сложни и различни.“
Прочетете цялата тема в Reddit тук.
Източник: Scary Mommy
Кога един баща става баща – преди появата на детето, веднага след като бебето се роди, или много време след това? Разнищваме този въпрос с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
Разбрахме, че мъжете също имат душа, че на всичкото отгоре, понякога и плачат! Защо е важно да НЕ потискат емоциите си и докъде ще стигнат, ако все пак го правят?
Д-р Сотиров говори колко е важно един баща да може да се вдетини и да регресира до нивото на бебето, да гука и да си играе с него. Обсъждаме и има ли място за мъжественост в това инфантилизирано поведение.
Ролята на мъжа в семейството включва и опора, подкрепа и закрила на жената, на която пък понякога ѝ идва до гуша от нейната роля на майка.
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Възможно ли е алгоритъмът на Instagram и TikTok да разбере, че очаквате бебе, преди да имате време да кажете на семейството ви, приятелите ви или доря лекаря? Ооо да. Проблемът не е в това, обаче. А в съдържанието, което показват на бременните и тяхната крехка психика, която трябва да понесе още и още от това...Прочетете историята на Катрин Уилър за The Guardian:
Не помня къде бях, когато във фийда ми в TikTok излезе видео на жена, държаща мъртвородено бебе, но помня как се почувствах. Първоначално изглеждаше като всяко друго видео на жена, държаща новородено. То беше увито в одеяла, докато тя го прегръщаше в ръцете си. Плачеше, но повечето жени в тези видеа (след раждане) плачат. Когато прочетох надписа, разбрах какво всъщност гледам. Бебето ѝ беше родено в 23-та седмица. Аз бях в 22-ра седмица. Чувствах се обречена.
Алгоритмите на социалните мрежи разбраха, че съм бременна преди семейството, приятелите или личният ми лекар.
В Instagram и TikTok видеата, които ми излизаха, на жени, които правят тест за бременност, бяха едно към едно с това, което аз направих.
Аз „харесвах“, „запазвах“ и „споделях“ съдържанието, „хранех машината“, показвайки ѝ, че това държи вниманието ми и я кара да ми изпраща още. И тя го направи. Но не мина много време, преди радостта от тези видеа да започне да се превръща в нещо много мрачно.
Една нощ, след като фийдът ми показа видео на жена, заснела почти смъртоносното си раждане, изтрих приложенията със сълзи. Но скоро бяха инсталирани отново, когато нуждата ми от социални контакти и навика диктуваше, че приложенията трябва да бъдат отново инсталирани. Опитах се да блокирам съдържанието, което не исках да виждам, но това малко промени положението.
В TikTok има повече от 300 000 видеа с тага miscarriage (спонтанен аборт) и още 260 000 под miscarriageawareness (осведоменост за спонтанни аборти). Едно видео с надпис „живи кадри, в които откривам, че съм имала спонтанен аборт“ има почти половин милион гледания и харесвания. Друго, показващо жена, раждаща мъртвородено бебе, има малко под пет милиона гледания.
В друг контекст, ако не съм бременна, бих намерила съдържанието за съществено. Не мисля, че хората, които споделят такива уязвими моменти, правят нещо нередно. За правилния човек това може да бъде спасителен пояс. Но не изглеждаше правилно да е във фийда на някой, който случайно е сигнализирал на алгоритъма, че има бебе.
Говорих си по темата с други бременни – и те са получавали „персонализирани дози страх“, алгоритмите им постепенно са се адаптирали, за да таргетират точно това, което е специфично за тях. Нашите преживявания са като радикализация – обичайните тревоги са издигнати до нови висоти чрез лавина от съдържание, която става все по-екстремно.
„Има публикации, които биха били в помощ, но има и такива, толкова крайни и тревожни, че не искам даже да си ги спомням“, казва Шерел Мукоко, която е бременна в осмия месец. Тя най-често вижда това съдържание във Facebook и Instagram. Редовно го е виждала и в TikTok, преди да изтрие приложението. „Първото ми дете е на четири години. Докато бях бременна с него, се натъквах на разтърсващи публикации, но този път е по-зле. Съдържанието изглежда доста по-графично и по-трудно за избягване.“
Мукоко, 35 г., която е жена от цветнокожа общност, установява, че ѝ се показва съдържание, свързано с лечението на чернокожи жени по време на бременност. Анализ на данни на Национална здравна служба на Англия от 2024 г. установява, че чернокожите жени са до шест пъти по-склонни да изпитат сериозни усложнения при раждане в болница в сравнение с белите жени. „Това не е моята реалност, но ме кара да подхождам към всеки преглед по-внимателно и напрегнато, чудейки се как ще бъда третирана“, казва тя.
„Започвате да си мислите: Може ли това да се случи на мен? Ще бъда ли в тази нещастна процентна група?’ Със съществуващите вече усложнения по време на тази бременност, тези негативни видеа карат натрапчивите мисли да се усилват. Това може да ви подразни – вече преживявате толкова много, а фийдът ви в социалните мрежи добавя още тревога“, допълва Мукоко.
За д-р Алис Ашкрофт, 29-годишен консултант, който анализира въздействието на идентичността, половия език и технологиите: „Всичко започна, когато се опитвах да забременея. Видеата, в които жени разкриват, че са бременни, бяха много трудни за мен. Също така започнах да получавам много реклами за витамини, които увеличават шансовете за зачеване, но причината за моите трудности беше здравословно състояние (много рядко кръвно заболяване), така че това беше много трудно за преглъщане.“
Социалните мрежи ме карат да се чувствам мързелива, безполезна и непълноценна – въпреки че преминавам през най-трудния период в живота си. Това не спря и след като забременях. „Към края на бременността ми имаше някои тревожни прегледа около 36-та седмица, и аз разглеждах сайтовете, предложени ми от акушерките, в които да прочета повече по темата. Не съм сигурна дали беше заради бисквитките, които създадох (които работят като цифров отпечатък), или просто платформите, с които взаимодействах, знаеха, че съм в късна бременност, но започнах да виждам голямо количество съдържание за прекъсване на бременността в късен етап от бременността и аборти.“
Способността на алгоритмите да таргетират най-чувствителните и лични страхове е едновременно странна и жестока. „Вярвам от години, че социалните мрежи четат мислите ми“, казва Джейд Аша, която роди второто си дете през януари. „При мен всичко беше свързано с тялото: показваха жени в деветия месец на бременността си, които тренират във фитнеса, когато аз не можех да направя и 10-минутна разходка от месеци. Бременността усилва възпалението на артрита ми. Дори сега има дни, в които почти не мога да изляза от къщата, защото подутите ми колене правят ходенето много трудно.“
Храненето с шише на бебето ѝ станал още един източник на тревога, казва Аша. „Фийдът ми показваше постове за това как само кърменето е правилният начин, и хиляди коментари с жените, които са съгласни. Проблемът със социалните мрежи е, че всеки е експерт и е толкова убедителен в мнението си, че може да повлече много други с него. Социалните мрежи ме карат да се чувствам мързелива, безполезна и непълноценна – въпреки че преминавам през най-трудния период в живота си.“
За д-р Кристина Инге, изследовател в Харвард, специализиращ се в етиката на технологиите, преживяванията на бременните не я изненадват. „Социалните мрежи са оптимизирани за ангажираност, а страхът е един от най-мощните двигатели на вниманието“, казва тя. „Веднъж щом алгоритъмът открие, че си бременна, той започва да тества съдържание – същото, както при всяка друга информация за потребителя. Ако потребителят задържи поглед върху тревожно видео за бременност, дори за секунда, това се интерпретира като интерес. Системата след това ви подава още от същото.“
„Тревожното съдържание не е бъг, то е ангажираност, а ангажираността е приход“, категорична е Инге.
„Съдържанието, базирано на страх, държи хората залепени за телефоните, защото създава чувство за спешност, хората чувстват, че трябва да продължат да гледат, дори когато е разтърсващо. Платформите печелят, докато психологическото въздействие расте.“
През август систематичен преглед на използването на социални мрежи по време на бременност разглежда изследвания от САЩ, Великобритания, Европа и Азия. Заключението е, че въпреки че социалните мрежи могат да предложат взаимопомощ, подкрепа и здравни съвети, има и проблеми като дезинформация, увеличена тревожност и прекомерна употреба. Авторът на прегледа, д-р Нида Афтаб, акушер-гинеколог, подчертава ролята на здравните специалисти при подпомагането на жените да вземат информирани решения за навиците си оналйн.
Не само че бременните жени са по-уязвими потребители на социални мрежи, но и може да прекарват повече време там.
Проучване, публикувано в Midwifery, установи значителна промяна във времето, прекарано в социални мрежи, честотата на използване и проблемната употреба по време на бременност, която достига връх около 20-та седмица. Освен това, 10,5% от жените в проучването имат възможна зависимост от социалните мрежи според Bergen Social Media Addiction Scale, което означава, че социалните мрежи имат значително отрицателно въздействие върху ежедневния им ритъм на живот.
Гледайки цялата картина, Инге предлага няколко неща: промените в дизайна могат да означават, че платформите умишлено използват положително, базирано на доказателства съдържание в чувствителни области като бременност, здраве и скръб. Може да има повече прозрачност защо потребителите виждат определено съдържание (с възможност за корекция, когато е необходимо), а законодателите могат да наложат по-силни мерки за защита по чувствителни теми.
„Трябва да помогнем на потребителите да разберат, че фийдовете им са алгоритмични конструкции, а не неутрални огледала на реалността. А това може да им помогне да се откъснат от спиралата“, казва Инге. „Бременността и първите месеци след раждането трябва да бъдат защитени пространства онлайн, не да се третират просто като още една точка от данни, която да се монетизира.
За д-р Алис Ашкрофт: „Един от проблемите изобщо е, че технологията се развива с такова темпо, че законодателството трудно я следва“, казва тя. „Но в този случай не съм сигурна на кого е отговорността. Може да е на правителствата да регулират точността на информацията в социалните мрежи, но това звучи страшно – като цензура. Някои социални платформи въвеждат проверка на фактите с изкуствен интелект, но това понякога е неточно и има определени предубеждения към това.“ Използването на функцията „Не ме интересува това“ може да помогне, предлага тя, „но дори това няма да е напълно успешно. Основният съвет, който бих дала, е да намалите използването на социални мрежи.“
В началото на годината бебето на Катрин Уилър се ражда живо и здраво и най-накрая тя може да си поеме дъх. Но уви – за кратко. „В месеците след края на бременността ми, съдържанието ми се измести към новите страхове, пред които мога да се изправя. Когато отворя Instagram, предложените видеа включват: видео „Какво НЕ трябва да правите, когато бебето се събуди 20 минути след дрямка“; друго на бебе в кенгуру с текст „ТОВА НАИСТИНА НЕ Е БЕЗОПАСНО“; и клип на малко дете с Lego в устата с предупреждението: „Това може да се случи на вашето дете, ако не знаете как да реагирате.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би част от него да. Но на каква цена? Наскоро приетият Online Safety Act ни е заставил да се изправим пред обществения си дълг да защитим уязвими групи при сърфиране онлайн. Но докато постоянната, навсякъде присъстваща заплаха от гибел, отчаяние и дезинформация преследва смартфоните на нови и бъдещи майки, докато социалните мрежи монетизират техните страхове, ние не изпълняваме този дълг.
Източник: The Guardian
Във втория епизод на Майко мила, БЕБЕТО! имаме честта да говорим с истинска звезда на репродуктивната медицина. Доц. д-р Румен Русев е един от най-опитните експерти в областта на репродуктивната имунология, ендокринологията и диагностичната имунология.
много любопитни факти за зачеването без митове, легенди, мистерии и „божа работа“ във видеото ето тук: https://www.youtube.com/watch?v=8elqaAf1rKE
Доц. Русев е основател и управител на Репро Инова – лаборатория за диагностика и терапия на имунологично и ендокринологично обусловените причини за репродуктивни неуспехи като безплодие, повтарящи се спонтанни аборти и неуспешни инвитро опити.
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често: TikTok: https://www.tiktok.com/@maikomila
Instagram: https://www.instagram.com/maikomila_bebeto/
Въпреки че всички уж плуваме в океан от информация, накрая се оказва, че по някои теми сме повече дезинформирани, отколкото информирани. Затова решихме да създадем видео поредицата Майко Мила, БЕБЕТО! В първия епизод ще си говорим с Йоана Станчева – акушерка и основателка на акушерска практика „Зебра“ и Ирина Величкова акушерка в акушерска практика „Зебра“ – за всичко около бременността, избора на екип за раждане, как минава една консултация при тях, за заблудите около бременността...
... и други изключително полезни неща, които прекрасните акушерки от „Зебра“ ни разказаха в това видео:
Ще откриете акушерска практика „Зебра“ тук:
https://zebramidwives.com
FACEBOOK @ zebramidwives
INSTAGRAM @ zebra.midwives
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често: TikTok: https://www.tiktok.com/@maikomila
Instagram: https://www.instagram.com/maikomila_bebeto/
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Това е историята на Елица Атанасова, в която най-много се набляга на „... и какво стана след това“. А то в нейния случай е като мистерия, достойна за разгадаване само от Еркюл Поаро: НА КОГО ПРИЛИЧА ТОВА ДЕТЕ??!?!
Първото дете беше изненада тип „Честито, имаш награда, без да си участвал в томбола“. Закъсня ми пет дни и – хоп – две чертички. Без планове, без умишлени опити, без интуиции и прочие.
С второто вече беше професионална работа: опити, графици, направо ексел таблица на овулацията. И точно в разгара на лятото, когато най-накрая щях да изляза без мъжа, детето и колата, след няколко неуспешни опита и решение за кратка пауза, една бледа втора черта реши да ми размаха среден пръст от теста.
Така не само че не можах да се насладя на спокойствие и малко вино, не само че трябваше да измисля достоверна лъжа и да я кажа убедително, ами си направих и абонамент за „За мен една минерална вода, моля“ на всяко парти, който ползвам вече 13-ти месец. (Да, да, знам. Телето ще порасне и аз от дойна крава отново ще се превърна в нормална жена. Ще си пия вино колкото ми душа пожелае, а сега трябва да се наслаждавам на този съкровен момент.)
Проблемна бременност, преждевременно раждане в пика на COVID пандемията, рехабилитации, консултации с различни специалисти. С две думи: сериал в три сезона, ама от онези, на които повече плачеш, отколкото се смееш.
С второто – всичко перфектно, чак скучно… докато не се роди. И тогава се появи загадката на десетилетието:
Родата (да се чете основно свекървата) започна дискусия дали новороденото е копие на мен или на баща си. Не можеше да прилича и на двамата. Трябваше да е „одрало кожата“ или на единия, или на другия. И в никакъв случай не можеше да прилича просто на себе си. Обсъждането беше като на научна конференция и се задържа като тема номер едно в продължение на четири месеца.
То си е класическо новородено – смачкано, набръчкано и прилича най-много на… новородено.
Чух какви ли не реплики, сравнения и предположения. Първоначалните залагания бяха, че прилича на моята рода. Ама на кого точно – на майка ми или на баща ми – не беше ясно. Те двамата така си приличат, че все едно са еднояйчни близнаци: тя със сини очи и светла кожа, той – с почти черни очи и тъмна кожа. Та върви разбери на кого точно приличал.
В един момент приличал на брата на свекървата, после – на девер ми Петко, зълвин син… От девет кладенеца вода се вадеше, само и само да заприлича на „другата рода“. Чух и „В определени моменти прилича на теб, в други – на баща си.“ Ежедневните обсъждания не секваха, а аз – с търпението на прясна родилка – ги прекъсвах леко нервна.
Тъкмо когато си мислех, че битката е приключила и няма голямо значение на кого точно прилича, получих обаждане от свекървата:
– Гледам снимката, дето снощи качи в албума. Е, извинявай, ама няма нищо от вашата рода. Все едно гледам батко му!
А батко му, според нея, е 100% на баща си. И така… В последните два месеца живея спокойно, че загадката бе разрешена. Или поне така си мисля аз. Защото знае ли се, не се ли знае... Утре може пък да заприлича на брата на съпругата на петия братовчед по бащина линия от майчина страна.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Пресиана Димитрова се включва в конкурса ни с разказ за нейното второ дете – Пламен, който бърза да излезе по-рано от очакваното – в осмия месец.
Имам син на 7 години. Когато беше на 3, се зарекох, че повече аз мъж или дете в този живот няма да имам. И за ирония на съдбата естествено срещнах мъжа, за когото мечтаех. Започнахме опитите за дете, отне ни 6 месеца да видим хубави ярки черти. Всички бяхме много щастливи, минах два прегледа, задържаха ме в болницата за повръщане. Обаче щастието беше помрачено в 10-та гестационна седмица.
Сринах се, аз която казах, че няма да се „излъжа“ отново. След 3 месеца подновихме опитите, вече разбрали причината за загубата, а именно често срещаната тромбофилия. След 6 месеца отново видях двете чертички. Пак радост, но съпроводена с доста страх. Може би първите 5 месеца не гледах монитора, докато не ми кажат, че има пулс. Минах и през повръщането и главоболието.
Още не сме свършили, скрол надолу
След тях последваха още много, като лежах в болницата през две седмици за по седем дни точно пет пъти за три месеца. Получих разкритие. Лежах и спах много. Докато на шестия пъти се върнах с изтичащи води в осмия месец. Всичко мина и замина с много страх, любов и молитви.
Всички знаехме, че няма да изчака това бързащо човече, но успяхме да го задържим, докато вече може да се справи почти сам.
Пламен, роден на прекрасната дата 24.05.2025 г.
