Памперсът е пълен с нещо зелено и лепкаво. Пъпчето изглежда странно. Бабата настоява за всекидневна баня. Интернет казва едно, съседката – друго.
В това много полезно видео акушерката и международно сертифицирана консултантка по кърмене Мария Евгениева ни показва съвсем практично какво да правим през първите седмици с едно новородено бебе.
Ще научите:
• как правилно да държите и повдигате бебето;
• как изглеждат нормалните изпражнения и кога има повод за притеснение;
• как се сменят пелени;
• каква е хигиената при момиченцата и момченцата;
• кога и как да къпете новороденото;
• как да се грижите за пъпчето;
• как да почиствате очи, нос, уши и уста (на бебето, вашите си знаете вероятно);
• защо ръкавичките невинаги са добра идея и други много важни съвети от професионалист.
Това видео не замества консултацията с лекар, но може да ви спести доста тревоги и да ви даде повече увереност в първите дни у дома.
Ако видеото ви е полезно, абонирайте се за канала ни и го изпратете на някой нов или бъдещ родител, който се чуди дали (ще) се справя. Най-вероятно се справя по-добре, отколкото си мисли, но нека уверим младите майки и бащи, че няма нищо страшно.
Благодарим на нашите партньори и приятели от Colief и Water Wipes за подкрепата при осъществяването на това видео.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Въпреки че всички уж плуваме в океан от информация, накрая се оказва, че по някои теми сме повече дезинформирани, отколкото информирани. Затова решихме да създадем видео поредицата Майко Мила, БЕБЕТО! В първия епизод ще си говорим с Йоана Станчева – акушерка и основателка на акушерска практика „Зебра“ и Ирина Величкова акушерка в акушерска практика „Зебра“ – за всичко около бременността, избора на екип за раждане, как минава една консултация при тях, за заблудите около бременността...
... и други изключително полезни неща, които прекрасните акушерки от „Зебра“ ни разказаха в това видео:
Ще откриете акушерска практика „Зебра“ тук:
https://zebramidwives.com
FACEBOOK @ zebramidwives
INSTAGRAM @ zebra.midwives
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често: TikTok: https://www.tiktok.com/@maikomila
Instagram: https://www.instagram.com/maikomila_bebeto/
Акушерка по призвание, 32-годишната Селиа Падия от Валенсия, още от малка е била запленена от това, което мнозина наричат „чудото на живота“ – онази смесица от наука, инстинкт и емоция, която съпътства появата на бебе на бял свят, разказва тя. По-късно, когато започва да практикува професията си, открива, че да бъдеш акушерка е много повече от това да присъстваш на раждания:
„Това е да бъдеш до жените. Да подкрепяш, насочваш, да се грижиш с професионални познания и с чувствителност. Да присъстваш, без да нахлуваш, и да вдъхваш увереност, без да налагаш. Именно тази по-човешка и емоционална страна на професията ме накара да се влюбя в нея окончателно.“
Това я подтиква да създаде собствено пространство – физическо и онлайн – където на жените се предлага време и грижа, които системата не може да отдели: цялостно съпътстване на майчинството (от опитите за забременяване до около първата година на бебето) заедно с екип от специалисти.
Акушерката е с ясното съзнание, че при едно раждане тя съпътства живота, който идва, „но също и уязвимостта, страха, преобразяването на една жена в майка.“ Селиа Падия дава интервю за El País, в което говори за това приключение.
Страхът „дали ще съм добра майка“ ли е един от най-често срещаните при бременните жени?
Да, и същевременно е един от най-рядко изричаните. Няма значение колко добре е подготвена жената, нито дали това е първото ѝ дете, или третото – в един момент неизбежно се появява този тих въпрос: „Дали се справям?“ Майчинството все още се приема с големи очаквания и много жени усещат, че трябва да отговорят на някакъв идеал за „перфектна майка“. Но такова нещо няма.
Да си добра майка не означава да правиш всичко безгрешно.
По-скоро означава да присъстваш, да гледаш, да слушаш, да подкрепяш. А също и да се грижиш за себе си.
Кои промени обикновено тревожат най-много майките – тялото, характера…?
Тялото е един от големите източници на тревога, най-вече заради естетическия натиск и идеала за красота, който все още тежи и се задържа като разбиране. Но това, което най-силно обърква много жени, е вътрешната промяна: характерът, емоциите, интензивността, с която се преживява всичко. Някои не се разпознават в новия си начин на усет или реагиране. И е важно да се признае, че тези промени не са проблем, който трябва да се „оправи“, а мощна адаптация към преобразяващо преживяване. Не губиш това, което си била – ти се развиваш.
Толкова ли е важна подготовката за раждането?
Разбира се. И тя трябва да започне, когато жената и нейният партньор се почувстват готови да получат информация. Има присъствени курсове, но и онлайн обучения, книги… Целта не е да се „тренира“ за някакъв идеален тип раждане, а да се опознае процесът, да знаеш какво да очакваш, да разбереш правата си и да се научиш да вземаш решения.
Подготовката трябва да обхваща и психическата, и емоционалната част: не става дума само за напъване или дишане, нещо, което всяка жена така или иначе знае и за което не са нужни „майсторски“ уроци, а за това как да преживееш един толкова силен момент с възможно най-голяма осъзнатост и увереност.
В днешни дни майките по-добре ли знаят какво ги очаква, когато отиват да раждат, отколкото преди десетилетия?
Безспорно знаят повече. Имаме по-голям достъп до информация, повече възможности за обучение, по-голяма осъзнатост за правата ни. Но понякога този излишък на информация може и да натовари. Ключът е да се филтрира добре: не всичко, което се върти в социалните мрежи или се разказва от други майки за техния опит, е вярно или полезно.
И дори с най-добрата подготовка в света, една част от раждането остава непредсказуема. Затова, освен да се информираш, трябва да се научиш и да се доверяваш, а и да пускаш контрола.
В книгата си Oh, la maternidad (буквално: „О, майчинството“) казвате, че комуникацията е най-ценният инструмент по време на раждане. Какво имате предвид?
Раждането не е само физически процес: то е преживяване, което се изгражда и от хората, които са до теб. Да умееш да изразиш от какво имаш нужда, да усещаш, че те слушат, да можеш да вземаш решения самостоятелно… Всичко това влияе пряко върху начина, по който се преживява раждането. Една добре информирана жена, към която се отнасят добре, може да изгради добър спомен, свързан с раждането, дори ако е имало усложнения. А жена, която не е била изслушана, може да излезе наранена, макар всичко да е минало „добре“.
Комуникацията създава сигурност, уважение, присъствие. Тя сама по себе си е форма на грижа.
Кои са основните митове за следродилния период?
Че всичко ще бъде щастие. Че ако си се подготвила добре, всичко ще върви по вода. Че инстинктът определя всичко. Че за няколко седмици ще си отново „същата“. Следродилният период е изключително интензивен, пълен със светли и тъмни моменти. Не се говори достатъчно за самотата, за изтощението, за страха. И не се оценява достатъчно всичко, което майката прави в тези първи месеци. Затова е толкова важно да развенчаваме тези митове и да говорим за майчинството с повече факти и с по-малко идеализация.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може ли човек да се подготви за грижата за бебе или винаги има някаква изненада?
Винаги има една част, за която човек не е напълно подготвен. Може да си прочел всички книги и емоционалният ефект, липсата на сън или стресът от чувството за отговорност пак да те изненадат.
Не става дума само за това да се грижиш за бебето, а да се научиш да се грижиш за себе си в напълно нова ситуация. Но е вярно и че, когато средата те подкрепя и се говори откровено за това, което носи родителството, объркването намалява и майчинството става по-приятно. Никой не се ражда знаещ, но всички ние се учим.
Каква е ролята на бащата?
Бащата, партньорът или близките в случаите на самотните майки, имат фундаментална роля, макар понякога да остават на заден план. Те не са само физическа подкрепа, а фигура за връзка, грижа и съвместна отговорност. Често се чувстват объркани или извън центъра на вниманието, защото всичко се върти около майката и бебето. Но да бъдеш до този, който подкрепя, също е част от грижата. Важно е да им се даде пространство, ресурси и информация. Майчинството не трябва да се преживява самостоятелно, а това включва и грижа за преживяванията на партньора.
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Лора Славева ни разказва за един не съвсем лек път, в който радостта и тревогата се редуват, но пък резултатът те прави щастлив.
Още откакто започнах да се усещам като жена, да кажем в началото на 20-те си години, в мен започна да се заражда все по-силно желанието да стана майка. Работех като детегледачка няколко поредни години и тогава направо душата ми пееше. Когато станах на 26 години, срещнах бащата на моя бъдещ син и година по-късно му споделих за мечтата ми. Той прегърна идеята и започнахме да правим опити.
В продължение на няколко месеца бяхме в ремонти и стрес и аз дори не успявах да хвана овулацията си, макар редовно да правех тестове.
В момента, в който купихме дом и ремонтирахме, решихме да се наградим за добре свършената работа с почивка до остров Капри, Италия. Там сякаш усетих как душата ми се отпуска и пуска контрола над идеята за бременност.
Като се прибирах от Капри, докато подреждах багажа, изпадна един тест за овулация. Казах си, че това е знак, направих го и той излезе положителен.
Няколко часа по-късно, създадохме нашето детенце.
Много добре помня как от първата минута бях сигурна, че вече съм бременна. Живях с тази мисъл през следващите дни и 3 седмици по-късно си направих тест, който излезе положителен. Бях най-щастливата жена на света.
Помня как казах на моя любим, че от баща на котките ни, ще бъде повишен в баща на бебе. И той се разплака от радост.
Но… Седмица по-късно прокървих обилно и тогава реших, че е станал спонтанен ранен аборт, все пак бях в едва шеста гестационна седмица. Цяла седмица живях с мисълта, че съм изгубила детето и просто си кървя, докато в петък посетих гинеколог и той ми каза: „Искам да ти пусна нещо“ и тогава усили тоновете на бебето, за да ги чуя ясно. Този ден ще помня през целия си живот! Бях толкова щастлива и благодарна. Оказа се отлепено плодно сакче.
Месец по-късно вече бях по-добре и след първата фетална морфология и потвърждение, че всичко е повече от добре, на следващия ден прокървих отново обилно. Веднага отидох в спешното, където казаха, че сакчето се е отлепило отново и отново назначиха ударна доза медикаменти за задържане, от които ми се виеше свят.
Задържа се детето и така всеки месец до деветия влизах в болница за задържане на плода.
Ще изброя накратко всички усложения, които получих.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка на 19 април 2022 г. в първия ден на 38 гестационна седмица, след едно дълго и травматично за мен раждане, на бял свят се появи моят син!
Прекрасно здраво момченце. Помня сякаш беше вчера как акушерката, която го извади, каза: „Леле, такова красиво бебе отдавна не съм виждала.“ Е, не беше излъгала – синът ми и до днес, където и да отидем, получава комплименти колко е красив.
„Не ме пускай, миличък, нямам търпение да се срещнем.“ Бях си купила домашен ехограф от китайски сайт, за да следя тоновете сутрин, обед и вечер през цялата бременност.
Детето ми е прекрасно, с голямо и добро сърце и няма ден, в който да не му казвам, че той е моята сбъдната мечта. И въпреки всички мъки, през които преминах, и 25-те килограма, които качих, винаги с любов си спомням за всичко това и си казвам, че за нищо не съжалявам и ако трябва, пак бих минала през същото, за да го имам.
Да имаш дете е пълнота!
Раждането може да се превърне в забавна история, освен по време на раждането. И все пак, когато отмине достатъчно (незнайно колко) време, майките си спомняме с леко мазохистична наслада за истеричните крясъци, раздиращата болка и абсурдните въпроси, докато контракциите имат сила да пробият тавана, но не и да излезе бебето.
Възможно е някои от нас да са стисвали с мощен хват дупето на крехката дежурна гинеколожка, докато са търсели дръжката на леглото в предродилната зала (о, чакайте, то няма дръжка!)... Или да са молели за преминаване към секцио в момент, в който единственият правилен отговор от лекарския екип е: „Миличка, късно е за секцио.“ Всяка от нас има история, с която да изпъчи гърди напред и да запуши устите на мъжете, опитващи се да респектират с техните наивни разкази за „тежката“ казарма или изтощаващото почистване на хола.
Събрахме част от най-забавните и куриозни ваши истории.
Естествено раждане, аз викам:
– Оооо, мамоооо!
А акушерката:
– Не е майка ти виновна, викай на мъжа си!
Аз казах на анестезиолога, че ще зарежа мъжа си и ще се омъжа за него.
По време на силните контракции точно преди началото на самото раждане.
– Доктореее, много боли!
– Всичко е наред! Още малко! (Със съчувствие.) Знам колко много те боли.
– Знаеш ти...
– Добре де, така поне пише в учебниците...
Аз съм вече в кулминационната фаза, лежа на магарето чисто гола, но С МАСКА, защото е незабравимата 2020 Ковид година и съм в Мадрид. Акушерката, случила се на смяна тази нощ, и тя е с маска (но не гола), притъмнено е, бучи някаква апаратура с бял шум, а аз се опитвам да се концентрирам върху най-великото събитие в живота си, когато акушерката решава, че е идеалният момент да започне small talk. „Как се казва бебето?“ – дочувам аз през маските. „Ема“, казвам. „Как?“. „Емаа“, викам. „Ева ли?“. „Емааа“, крещя. „Ева? И аз се казвам Ева“. Ох, че глуха акушерка, си мисля. „Емаааааааа“. И детето, на мама послушното то, като чу, че го викам тъй настойчиво, си показа главата.
Всичко накуп – преждевременно раждане, но поне мина за час и половина. Най-култовото беше: „Качвай се към родилната зала бързо, ама си сложи ръката отдолу, да не го изсипеш по стълбите.“
Бяха ми казали, че ще имам момиче. Раждам момче. Изненадах се! Но една акушерка не спря да ме пита „Разочарована ли си?“ Как мога да съм разочарована, че съм родила здраво дете?!
Аз и докторите не исках да са при мен, та камо ли мъжът ми. Не мога да изброя колко пъти се наложи да клякам до земята, защото бебето беше много високо и трябвало да си го сваля, че да го родя... Да, бе?! Нали съм в болницата, пак ли аз?! Но аз трябвало… Криех се да пия вода и през цялото време чаках някой да ме пита дали искам упойка – така и не ми предложиха. Най-хубавото нещо беше накрая, сложиха ми маска с някакъв вълшебен газ, да ме закърпят и после се чувствах като преродена.
Започва раждането. Мъжът ми с мен (тъкмо влизаше в стаята). Акушерката отиде нанякъде... Водите ми изтичат в този момент. Казвам на мъжа си: „Викай акушерка, че ми изтекоха водите.“ Той седи и се оглежда наляво-надясно в стаята. Казва: „Ама ти къде си оставила водата? Не я виждам.“ Милият мислил, че искам вода да пия...
Първия път мъжът ми беше с мен, хилихме се през цялото време, накрая той рева, а аз продължих да се хиля и спекох супер много, когато ми тупнаха бебе да си гушкам. Втория път се наложи да бъда сама, че дъщеря ми все пак да има с кого да остане за половин-един час (не върви да я взимаме с нас в залата, нали...). Та, аз съм от примерите, които са на другия полюс от снимката. Има и прекрасни, леки раждания. И бащи, които гледат ОТПРЕД целия екшън и нямат никакъв проблем с това.
Четях почти до края и за кутсуз се падна спортното предаване на едно рок радио. Мъжът ми не припадна, ама не стоеше и фронт стейдж все пак. Дадоха му дъщеря ни – първо на него и той така се шашна, че забрави да я снима, а имаше само тази задача. После акушерката ходи с двата телефона, добрата жена, та да имаме и ние снимки на алфата от появата ѝ.
С първото раждане по време на контракциите мъжът ми разказва вицове. На една от контракциите попита: „Не е ли смешно, че не се смееш и не говориш?“
С второто раждане в реанимация съм с бебето, той отиде да хапне, че бил гладен и изтощен от раждането.
С третото раждане направи забележка на акушерката, че влиза много често в стаята – бил изморен и му се спяло.
В крайна сметка и с трите деца беше до мен и отряза пъпната им връв и имаше първия контакт кожа в кожа с тях.
Аз спорех с анестезиолога, казвайки му, че няма да успее да ми намери вена да сложи абокат. Той ми се скара и каза да не му казвам какво да прави. Опитах се да си спестя боцкането. След не знам колко опита, се отказа да търси вена и ми сложиха каквото трябваше през тръбичката за епидуралната упойка.
Също така, незнайно по какви причини, бях адски стресирана детето да няма Синдром на Даун и когато докторката дойде да ми честити за красивото момиченце, първото нещо, което я питах (още под упойка) беше дали има Даун. И тя ме погледна неразбиращо. Мъжът ми отстрани само го чувам, като ѝ казва: „Игнорирайте я.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Milena Djolova (Милена Джолова)
'87 г., лято, 40 градуса жега, 15 дни след термина, изтекли води предната вечер, разкритие – йок, разходки по коридора цяла нощ, на сутринта – системи, инжекции. Започват контракции, разкритие няма, боли, вода не дават, само една мокра марля, която смуча, барем пусне малко. Слагат колан за тоновете, той се забива в корема при всяка контракция. Не знаех, че мога да псувам толкова дълго, без да повтарям, та да ме чуе цялото отделение. Накрая към 10 ч. вечерта ще раждам вече. Да, ама пусто! Главата на бебето стои кръгла и не ще да се сплеска, та да излезе. Скачат ми по корема (на другия ден не можех да дишам), резват малко и с триста зора дзверът излезе. Показват ми я, а аз викам: „Леле, колко е грозна.“ А акушерката ме репликира: „Ти да не си по-хубава, ма. Виж какви мигли има, то за коса не останало.“ Докторът сяда удобно и започва шев и кройка. Всички гледат студио Х, а аз в коридора с торби на корема. През нощта изпих водата на София. Обаче още на другия ден бях забравила всички мъки. Не бих родила със секцио, ако не е необходимо.
Най-изнервящото (от смешните спомени) е как ме държат гладна от предния ден, заспивам за някакви два часа, през които сънувам огромен, вкусен сандвич и ахааа да го захапя – усещам, че някой ме бута по ръката. Мъглата на съня избледнява, но ръката е истинска – буди ме сестрата, за да ми правят клизма. И така стартира едно 13-часово приключение.
През цялото време, докато траеха най-силните контракции и „активната“ фаза на раждането ми, си мислех за белия шоколад, който си бях взела в багажа. Това доста ме е мотивирало явно, защото родих за по-малко от 20 минути.
Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.
Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.
Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.
Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.
Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.
Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.
Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“
Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.
Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.
Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.
Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.
ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.
Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.
Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.
Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.
Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.
След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).
Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.
Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.
След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).
В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.
Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).
Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.
Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...
ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!
Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).
Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"
Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)
Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.
В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.
Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)
Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!
Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".
Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)
П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)
Помним със сълзи на очи (от смях) първата част на най-смешните неща, казвани от български жени по време на раждане.
Но решихме да ви попитаме отново във Фейсбук страницата ни: Какво говорехте (крещяхте) по време на раждане?
Не можем да се стърпим и да не ви споделим някои от коментарите*. Приятно викане! Така, де, четене!
*Запазен е оригиналният правопис.
Denica Atanasova
Всички крещят и/или шептят „не могаааа“, и се молят да ги „оставят“, всички до една! Още аз докато го крещях нещо странно ми звучеше, затова се заслушах след това в следващите посестрими - до една го повтаряха с различен тон и честота! И втория път беше същото
Мария Бончева
Бях секцио с пълна упойка. Ама като се събудих, така ги наредих, че питаха мъжа ми как се оправя с мен.
Mariana Vucova
„Искам упойка“ – „Не може моето момиче, имаш голямо разкритие, какво си чакала.....“ Беше обед, печаха си филийки и гледайки ме си хапваха. след едночасово напъване ми направиха епизиотомия, ама голям звяр бе, прибирал се и дойде доктора и каза: „Ще убием бебето, давайте секцио, викайте анестезиолога“. Че като напънах аз, стреснах се и след две минути Дзверо беше навън, а доктора се смееше с глас, че това винаги помагало.
Suzana Angelova
Не съм викала нито майка ми, нито някой друг, но си крещях с контракциите, защото така ми беше по-лесно напъването. На първото раждане имах и лекар, и лекарка ( беше между смените). Докторът ми направи забележка да не крещя - не боляло толкова. Питах го колко пъти е раждал, та знае колко боли. Докторската си умря от смях. Той май ми беше обиден малко после
Savina Anik Lazarova
На себе си между крясъците: „На ти сега, На! Нали беше много отворена, всичко се търпяло. Болка, какво толкова, упойки не ми трябват. А сега какво - просто си умирам, знам го, аз жива няма да изляза от тук и тва е, приключи се!“
Todorka Demireva
Крещях си нормално нечленоразделно. Само при първото раждане, когато акушерката ми казваше да напъвам по време на контракция, аз ѝ отговарях "Сега не мога, че ме боли, изчакай малко"
Нера Фелина
Аз не съм крещяла или говорила на други езици, въпреки, че с първото много болеше, но явно съм била под въздействие на шоуто, което спретна родилката на съседното магаре. Беше гласовита като оперна певица и ту виеше като линейка, ту скачаше да обикаля из стаята и едва я озаптяваха. Върха беше като закрещя: Гошоооо, мамка ти да ....бааа, като си правеше кефа, ти беше добре, а сега къде си бе, пръъъч! После се оказа, че горкия Гошо бил отвън заедно с други татковци и го скъсали от майтап. А майката, изненадващо, но се оказа тиха, скромна женица, която не помнеше какво е викала и много се срамуваше...
Elena Alexy
Допуснаха грешката да ми оставят телефона. звънях на мъжа ми през 10 минути да го заплашвам, а както се сещате и попсувах, че той е виновен за всичко, че ся аз страдам, че ме е оставил да се мъча, щото исках да бягам по принцип.... По едно време спря да вдига, но направи грешката да вдигне след час...
-Ма спиш ли бе говедооооо, гадина мръсна спиш а, спиш докато аз се гърча ли бееее..... и стана страшно
Malinova Olya
Че всичките ми роднини са адвокати (не са) и да ми дават наркотици
Mariya Novakova
"Това повече от 3 часа не мога да го издържа!" Акушерката беше в потрес как съм решила точно 3ч..., тя ми го разказваше впоследствие. Точно 3ч по-късно родих.
Ваклина Райчева
Със секцио пяхме руски романси със анестезиолога и двамата лекари
Nina Giddens
Ревях и молех мъжа ми да отиде да си вземе пистолета, за да ме застреля. Също так питах акушерките, дали не могат да бръкнат и да извадят бебето, не знам защо им стана смешно, и аз ми викам: “ама сериозно”.
Rada Mitova
Мисля че по едно време виках “искам наркотици!”
Гинка Златева
Акушерката ми каза да правя каквото ми дойде и аз си крещях на воля ( естествено раждане, без упойка ) . Помня, че преди да ме качат на магарето се молех да ме срежат, а като ме качиха и ми казаха при напън да си натискам към мен краката им казах “ вие нормални ли сте бе !? “ Посмяха се ... после помня само , че извиках “ Идвааа, идваааа “ и почна раждане . Малко след това се разкрещях да не ме пипат, а то никой не ме е пипал, главата се е опитвала да излезе .... Накрая излязох от залата и първите думи към мъжа ми бяха, че ние секс повече няма да правим никога и да си търси любовница
Анна Симова
С първото им обяснявах колко ми се спи (щото 26 часа не са малко), с второто крещях на акушерката: "Не ме пипай! Усещам, че ме пипаш, казах да не ме пипаш!! Дай да ти видя ръцете".
А с третото водихме диалог с акушерката:
Тя: хайде, маме, напъвай.
Аз: Не сега! Аз вече знам, на серии по три! Сега минаха трите!
Тя: А бе давай, че то почти навън, знайш ти!!
Tsvety Stapova-Ivanova
По време на второто раждане виках, че се отказвам
Ама не минА
Martina Razpopova
Секцио с епидурална. Помня, че казах на анестезиолога: “А бе какво е това, дето ми даде...мнооого е дооброоо.”
Marina Georgieva
Извиних се на доктора, че му стискам силно ръката над лакътя, а той ми каза: Няма проблем, мен са ме хапали, това не е нищо.
Vasilena Nikolova
След втората доза упойка (първата ме хвана, втората със силните контракции - не), викнах акушерката, че искам още упойка. Тя каза, че докторът е забранил, защото след малко ще се напъва и ражда. И аз извиках “ИСКАМ ДА ПРЕГОВАРЯМ С НЕГО”
Nadejda Rangelova-Boyadjieva
Аз тъй като раждах секцио, си говорих спокойно с доктора за пържоли, зреене на месо и какъв шев да ми направи - дали да е северняшки бод или нещо друго, щото по едно време почнах да усещам, сякаш бродерия ми правят
Lora Hadjieva
Секцио със спинална анестезия:
1.Болка няма;
2.Поведение:адекватно;
3.Разговор с екипа:нормален;
4.Тема на разговора: предстоящата проверка на болницата от Здравната каса.
Anna Branska
С дъщеря ми не помня да съм говорила, мълчах, търпях и родих. С близнаците обаче, които трябваше да са момче и момиче, след като излезе първият господин, вторият се обърна с краката напред и ми беше съобщено, че излиза и вторият момък, аз се противопоставих, че не може така, вече съм избрала имена и ми объркват плановете, хаххаха! Вече са големи момчета, с прекрасни имена, ама за онзи момент успяха да ме ядосат!
Polly Patrick Tetteh
Последното раждане беше нормално/не разбрах на кое точно му викат нормално/, без упойка, на две хапчета кокодамол . Виках и то на английски. Анестезиологът закъсня с епидуралната. Като дойде почна да ми говори някакви формалности, аз - I don't care, just do it.... Ама трябвало да чакаме 20 мин преди да използват упойката - аз крещейки are you crazy, I don't have such a time.... 20мин по-късно вече бях родила. След като всичко приключи ме питат как съм и аз: ГЛАДНА СЪМ и закуска ми донесоха акушерките
Iva Manova
Че се отказвам да раждам и че ще опитам друг ден (бебето било почти цялото навън, по думите на мъжа ми).
Darina Garcia
Аз не помня да съм казвала нещо, бях съсредоточена да направя всичко както трябва, но акушерката беше много весела, главата на бебето излиза, мъжът ми е с гола глава и тя:
- О, бебето има коса, не е като баща си!
Десислава Емилиянова
Аз нищо, секцио. Обаче едно момиче вечерта огласяше - Не, не мога, помощ, помощ мили хора ..помогнете...Аз си тръгвам.., край :))))) доктора - това не е лудница :))))) давай :))))
Aleksandra Andonova
Уф, при мен натурално раждане, без грам упойка,но само , като чух момичето до мен как викаше с пълно гърло ( роди бебе 4.200 ) и родих за нула време. Стисках ръката на един полу умрял студент от притеснение, целия потен с изцъклени очи.
Radina Bouws
Акушерката: Ето, вече се вижда косичката!
Аз: Какъв цвят е?
Тя: Ъъъъ... мокра е, не знам
Evelina Docheva
При първото крещях като заклещена, че искам да си ходя и няма да раждам, толкова ме беше страх,а при второто, че ще подскачам цял месец после от радост, че ми е олекнало. Без упойка и двата пъти, а и при второто крещях: докторе ще се испусна на леглото, при което той ми отговаря:ама Евелино ма нали за това си на такова легло (с някакъв специален плат който не бях забелязала),изпускай си се спокойно
Klimentina Benkova
Първото просто си псувах на ум и си виках: божеее, за какво ми беше да правя деца. Второто директно секцио и не съм викала. Но пък благодарих стократно на анестезиолога за вълшебния елексир, които ми даде и заради които бях ухилена до уши, докато ми порят корема
Кристина Шентова
Раждах и двата пъти секцио, но като се притесня много говоря и не чувам добре. Вторият път раждах при приятел на татко. Човекът влиза в операционната, аз съм се сдухала съвсем, бледа, трепереща и той ме пита "Бащата искаш ли да дойде", но реших, че за моя баща пита (нали са приятели) и му викам: "Ааа той си е на вилата, има някакъв проблем с доматите". Всички в залата бяха в шок, че съпругът ми си е при доматите, а не при раждащата му жена
Kalina Krasteva
Раждам близнаци, секциото е по спешност, децата са недоносени, а аз здраво съм се спекла. Доктора решава да разведри обстановката като се навежда над паравана и закачливо пита: И сега какво правим, ако са три?. Само се чух как викам с пълно гърло: ЩЕ СИ ГИ ГЛЕДАШ! Осем месеца ме убеждаваше, че са две!.
Simona Plamenova Rangelova
Когато по време на раждането на второто (син мамин), на предпоследния напън главата му застана в най-широката си част наполовина навън - наполовина вътре, и заедно с нея вътре бяха и ръцете на доктора, и на акушерката, а аз крещях: Излизайте оттам всички ВЕДНАГА, да ви е*а майката!!!”
Evelina Mitrova
Секцио със спинална упойка. Сигурно съм била много досадна, щото по едно време АГто каза "Абе Еве, мога ли да те помоля да млъкнеш малко, че ние тук работим". На второто секцио си мълчах.
Julia Grozdanova
Аз раждах секцио с епидурална. Слушах музика, готини лафове на екипа "Виж се какво ми даваш? "Как да я зашия така?" и започнаха да ме болят зверски гърдите. Анестезиологът ме пита "Искаш ли да те приспя" и аз "А, не! И да си умра без да разбера кой е виновен?"
Maya Harrigan
Никога не съм си представяла, че ще съм от тези раждащи, които викат. Отказах упойка, но главичката на бебето не беше в оптимална позиция в таза и като дойдоха напъните, ме болеше много. Чух се да викам, просто не можех да се контролирам. Това, което ме впечатли, беше силата и продължителността на стоновете! След 20 години пушене не знам този дроб откъде изкарваше толко въздух. На следващия ден се чувствах неудобно пред мъжа ми, който беше с мен по време на раждането и го попитах: “Ти сега какво мислиш за мен?” А той ми отговори: “Аа, не се притеснявай. Като бях в армията, се придвижвахме в конвой и един войник стъпи върху мина и беше разкъсан. Червата му висяха от корема и той криво-ляво си ги посъбра. Но той крещеше точно така като тебе... Малко преди да умре.”
Eva Makedonska
По-интересното при мен беше, какво ми говореше анестезиолога: Аз: Ще умра, ще повърна в маската умирам, много ме болииии.......Той: Не ме излагай сега, моля те, не може да те боли: КОРЕМЪТ ТИ Е ВЕЧЕ РАЗРЯЗАН
Полина Григорова
Час преди раждането: А то не е страшно, не боли чак толкова, гък няма да кажа, аз имам висок праг на болка. Час по-късно – нещо подобно на дет метъл парче, с цяло гърло и тъкмо когато съобщих, че не мога повече , то реши да излезе после бях прегракнала 2 дена...заради високия праг на болка….
Galena Qnkova
Псувах, блъсках, накрая казах че умирам (бях сигурна в това) и той взе че се роди.
Юлияна Неделчева
Ще го удуша! Само да излезе и ще го удуша! – аз, по време на второто раждане. Излезе ТЯ, отново ТЯ и акушерката с нея в ръцете – чудесно момиченце! Аз – не може да бъде!!! (Чаках, исках момче). А тя, акушерката – Е, ти ще ми кажеш, че не може! Аз го държа в ръцете си... тя: не можело! ... къде ме върнахге... Сега това същото момиче момче е в девети месец и ще ме дари с внук! След две дъщери и една внучка от голямата ми дъщеря вече е време за едно момченце все пак.
Dani Simeonova
С първото всички майки го отнесоха, всички бащи, мъжа ми и той, как може това говедо да ми причини такова нещо. С второто, по спешност в 8 м, решиха да ме режат, сложиха ми спинална и като се ухилих до ушите и казах, че искам да ми направят корема плосък и без това са ме разпорили, иначе няма да им платя, защото не са си свършили работата.
Teodora Kostova
Не, не мога повече! Тръгвам си! (извикаха друг анестезиолог да ме държи, че щях да стана от магарето) после се извинявах! Ама къде срам, къде смях..
Яна Левенова
Бях секцио,но през цялото време питах анестезиолога дали всичко е наред с бебето,той ми отговаряше, че всичко е наред, но аз не млъквах. Накрая май му писна и така ме успокои, че цял ден бях като в сън.
Polly Troyanova
С първото раждане секцио. И му викам на доктора дай да гледам, махни го този чаршаф. А той ми каза да не им преча да работят и да си трая. Опитвах се са видя нещо през продупчения държавен чаршаф, обаче нищо не стана. Слушах новините в 8 сутринта и се молих да не падна от масата, че беше, страшно ръчкане и клатене.
Vessela Dimitrova
Епидоралът е велик. Не съм викала изобщо, лафчета цял ден с първата. Втората се роди през пролетната ваканция в събота. Всички старши лекари бяха ваканция тази седмица. На анестезиолога му беше първи ден, треперещи ръце, толкова притеснен. Как да викам, успокоявах го. Take your time. Повече от 30 минути докато ме върже. Упойката ми подейства на едната страна на тялото, изтръпна, другата изцяло чувствах болка. Но търпимостта, охках отвреме навреме. И машината за пулса на бебето до мен. По едно време пулса се качва, 10 човека влизат в стаята, бързо се приготвя раждането. Бебето уморено. Липсват щипките и лекарката се обърна да се кара на сестра защо не подготвила всичко както трябва. Аз напъвам и то излезе. Лекарката докато гледа назад. Явно най вече адреналинът помогна.
Polina Masri
Първият път раждах в Швейцария на френски, сега вторият път в Дания, на английски. Само при първото раждане последния напън „О, Господи“ на български, което не съм сигурна, че е било така. Иначе си правих майтапи с тях, даже между контракциите се хилихме дали ще го устискам да се роди на 11.11. Не го стисках грам и се роди в 00:18 часа на 11.11.14Второто раждане (преди точно 3 месеца) с предизвикване, малко кофти работа, на български не проговорих с лекарите обаче. Би било интересно на майчин език да раждам, ама не мисля след 2 момчета да пробвам за 3то дете, че още едно мъжко... страх лозе пази.
Магдалена Петрова
Големият ден, преди 2 години. Живеехме в Белгия, по план трябваше да родя нормално, но ме приемат по спешност, започват да извършват нужните процедури и в един момент сестрата ме пита дали ме боли и аз естествено на български „боли, боли, болии“, преведоха и, но в крайна сметка я научих и тя да казва „боли, боли“. в крайна сметка се наложи секцио и не можах да я науча на повече български думи.
Etka Violetka
Изкуствено предизвикани контракции (преносвах) и виках „умирам“. После епидурална и 1 час не знам къде съм била, но се събудих права, до акушерката и и говорех „не бе, няма проблем. Следващия път идваш с нас на къмпинг“. После по спешност секцио. Там крещях, че усещам как ме режат а анестезиолога ми каза „ох, момиче ще ти дам визитката на един психиатър” е последното което помня...
Още не сме свършили, скрол надолу
И един мъж за финал:
Dimitar Georgiev
В някаква книга преди години четох, че при изтезание на човек, границата на болката е премината, когато той започне да говори на родния си език. А започне ли да вика майка си, вече е прекършен.
Присъствал съм два пъти на раждане, като от нашата и съседни стаи се крещеше Мамо. Не мисля, че нивото на болка може въобще да се осъзнае от друг човек.
Илона Нешкова – акушерка в акушерски кабинет "Зебра", ни разказва за онова "непоискано добро" – епизиотомията. Тази процедура се смята за стандартна практика по време на естествено раждане на много места у нас. По света, оказва се, не е точно така. Но в България липсва ясна статистика, с която да стане ясно каква е честотата на извършване на процедурата. Затова ни е интересно дали по време на вашето естествено раждане ви е направена епизиотомия. Може да отговорите на страницата на Майко Мила! във фейсбук. А преди това – ето какво казва професионалистът за епизиотомията.
Тези дни бях на акушерско събитие, където гостите – акушерки от Великобритания – бяха поканени да споделят колко често използват/са използвали епизиотомия в практиката си. Ким, акушерка от 16 години, каза, че е правила всичко на всичко 2 епизиотомии и въпреки това не е виждала разкъсвания от 3-та и 4-та степен. След нея Трейси, акушерка от 29 години, сподели, че е правила 9 епизиотомии, а големите разкъсвания, които е виждала, се броят на пръстите на едната ѝ ръка. Накрая се включи Шийна – тяхната колега с най-дълъг и доста различен от тях опит. Шийна е практикувала във времето, когато епизиотомията е била препоръчителна за първораждащите жени и е правена рутинно на всяка пациентка, която ражда първото си дете.
Това е практика, която дълго време е била препоръчителна в родилните домове по цял свят, но с времето редица научни изследвания са доказали, че рутинната епизиотомия не просто с нищо не подобрява резултатите от раждането, но и може да се окаже вредна в дългосрочен план за здравето на жената.
Какво представлява епизиотомията?
Епизиотомията е хирургически разрез на перинеума, целящ да разшири входа на влагалището. Прави се с ножица или скалпел по време на контракция, в периода на прорязването на главата на бебето. За пръв път е препоръчана за рутинна употреба от Джоузеф ДеЛий през 1920 г. на събрание на Дружеството на акушер-гинеколозите в Чикаго, САЩ. Сред описаните от ДеЛий ползи били скъсяването на втори период на раждането (периода с напъните), намаляване на кръвозагубата, предпазване на тазовото дъно, превенция на пролапса на матката и намаляване на краткосрочните и дългосрочните рискове за бебетата.
След така описаните ползи, много лекари останали силно заинтригувани, а епизиотомията бързо станала част от рутината в обгрижването на раждащите жени. Сред предполагаемите ползи били добавени и по-лесното възстановяване на тъканите, сравнено със спонтанните разкъсвания, по-малко болка за жените в периода след раждането и намаляването на броя на големите (3-та и 4-та степен) разкъсвания. За бебето се смятало, че епизиотомията е превенция на асфиксията, травмите на черепа, мозъчните кръвоизливи и изоставането в растежа, както и намаляването на случаите на раменна дистокия.
В последвалите вече почти 100 години обаче, наблюденията и научните изследвания върху тази практика са доказали, че всички предполагаеми ползи за жените и бебетата са много неясни и несигурни. В днешно време рутинното използване на епизиотомия категорично не се препоръчва и то е заменено с политика на селективна/рестриктивна епизиотомия, като кога да бъде приложена е оставено на преценката на лекаря/акушерката. Последното, разбира се, е много проблематично и честотата на използването на епизиотомия варира в много големи амплитуди както между държавите, така и между отделните болници. В голямо проучване, опиращо се на данните от Euro Peristat от 2010 г., става ясно, че тези разлики са наистина драстични, като най-висок, над 60%, е делът на епизиотомията в Кипър (75%), Португалия (72.9%), Румъния (68.2%) и Полша (67.5%), а най-нисък, под 10%, в Дания (4.9%), Швеция (6.6%) и Исландия (8.4%).
През 2018 г. Световната здравна организация (СЗО) издаде обновеното си ръководство „Грижи по време на раждане за позитивно преживяване“, в което епизиотомията е обявена за непрепоръчителна и е написано: „Не се препоръчва рутинното или свободното използване на епизиотомия при жени, които са започнали спонтанно вагинално раждане.“ Редица големи професионални организации се придържат към този подход към приложението ѝ. The National Institute for Health and Care Excellence (NICE) в Обединеното кралство в последното си ръководство за грижи по време на раждане пише: “Не прилагайте рутинна епизиотомия по време на спонтанно вагинално раждане.” Американският съюз на акушер-гинеколозите също е категоричен: “Препоръчва се рестриктивно приложение на епизиотомия, вместо рутинно” и окуражават употребата на топли компреси в периода на напъните за намаляване на травмите на перинеума.
Остава да се изяснят ситуациите, при които рестриктивната употреба на епизиотомията е оправдана, което, разбира се, е въпрос на допълнителни изследвания и анализи. Например, на повечето места инструменталното раждане е една от тези ситуации, но все повече лекари се опитват да я избягват дори и при такива условия.
Къде е България?
За всеобщо съжаление събирането на данни не е силната ни страна, когато става въпрос за здравеопазване и по-конкретно родилна грижа. Липсата на официална статистика прави коментара ми върху нашата ситуация невъзможен. Въпреки това, на базата на личния ми опит и всекидневното общуване с раждали жени бих могла да предположа, че положението ни клони по-скоро към споменатите по-горе страни от Южна и Източна Европа, отколкото към скандинавските държави.
Спокойно мога да кажа, че честата употреба на епизиотомията, заедно с насаждания у жените ужас от потенциални големи разкъсвания по време на нормално раждане, са сред водещите причини процентът на цезаровото сечение в България да достигне 45% и да продължава да расте.
Когато Ейприл получава контракции, съпругът ѝ Магди Ибрахим спира случайна кола с любезен възрастен шофьор зад волана, който ги откарва бързо до болница „Виктория“ в Блекпул, Англия. Майката обаче започва да ражда още преди да стигнат до родилното отделение, разказва BBC.
Две млади служителки на болницата, които в момента били в почивка, чуват писъците на Ейприл от паркинга и бързо се отправят към семейството. Това са сестра Дохърти, която кара стажа си в болницата, и здравната асистентка Далтън Кънлиф.
Мъжът на родилката, който е лекар, споделя: „Бях много уплашен… сякаш целия ми медицински опит беше изчезнал... Но сестрите бяха прекрасни."
Екип от четири медицински сестри помагат на Ейприл да роди на паркинга, като към тях бързо се присъединява и акушерка. После майката и бебето са откарани в родилното отделение, където е отрязана пъпната връв.
По-опитната сестра Ронсън казва: „Да участвам в раждане на бебе на паркинг обикновено не е част от практиката ми. Но майката викаше, че главата на бебето излиза … нямаше време да я откараме в родилното - така че трябваше да се погрижим бебето да се роди точно там".
Освен на сестрите, д-р Ибрахим казва, че с жена си много искат да разберат имената на възрастните хора, които са ги докарали до болницата и с които не са успели да се запознаят официлано в суматохата. "Бяха удивителни - изключително любезни и сърдечни. Благодарим ви хора!"
Още по темата:
Помните ли статията 8 неща, които болят повече от раждането, в която изброихме всички контузии и инфекции, причиняващи далеч по-непоносими мъки от това да родиш бебе? Днес обаче ни гостува духовитата Юлияна Стоянова, за да ни увери, че няма болка от телесна повреда, която да се сравни с нейното дълго йога раждане. Но и за да ни успокои, че няма и по-вълнуващо приключение от това!
След дълго време, половината от което бях заета да обяснявам на родата защо все още не съм бременна, най-накрая се реших на великата стъпка да мултиплицирам невероятните си гени. Като една просветена на тема „забременяване“ личност се заредих с куп тестове за овулация и... започнах да овулирам.
Първият месец не се получи и ми дойде на един паркинг в Одрин. Вторият месец вече бях почти сигурна, че чудото вече трябва да е станало. Бъдещият татко скоро имаше рожден ден и аз се чудех как да го изненадам. Да сложа положителен тест за бременност в тирамису определено не беше добра идея – пас. Тениска с щампа „Скоро някой ще повръща върху рамото ти“ – пас.
Гениалните ми напъни да родя оригинална идея се изпариха, когато чакайки влака за Банкя, редом с три баби, запътили се да си лекуват артрита в местния санаториум, усетих, че ми дойде. Дойде ми на скапаната, мръсна софийска гара.
На третия месец вече бях супер убедена, че е станало – толкова убедена както преди 15 години бях убедена, че Рики Мартин е гей. Вече нямах претенции да се правя на интересна и просто влязох в тоалетната. След секунди вече имах две ярки червени черти. Получих накуп асистолия, тремор на долния ляв клепач, позиви за повръщане, придружени с поглед, казващ „На два джойнта съм“. Излязох и размахах двучерточковата пръчка в лицето на сънения ми мъж, който ме гледаше с поглед, казващ „Не помня колко джойнта изпуших и колко водки изпих“. Та ето така започна всичко.
През първите месеци спях като мечка (е, не само през първите). После лекарят ми реши, че бъдещото ми дете има алергия от работата ми и трябва да ме командирова на дивана в къщи. Брех, то било готино да си лентяй. През следващите месеци най-запомнящите ми моменти бяха феталната морфология, за която се занесох до София, и раждането . И ето ги и тях:
При записан час за ФМ в 14.30, в 18.30 приключи 3-ти последен рунд от епичния двубой, озаглавен "Да видим чарковете на туй бургаско диване" . Първият, осмелил се да се сбори с него, беше един млад доктор, който ме пое, докато дойде моят доктор. Огледа ме, като дребното през цялото време беше заело поза "опитвам се да си счупя врата " и не си показваше лицето. Направихме дълга пауза, моят лекар дойде.
Рунд втори - още сме в любимата поза. Разбрахме, че освен проблеми с поведението, синковецът други проблеми няма. Пратиха ме да пия кола и да се разтъпча, за да се обърне. Клиниката е притихнала, навън е тъмно, а аз слизам и се качвам по сто пъти по стълбите, наливайки се с кола. Мъжът ми стои горе на стълбите като някакъв треньор и ми дава напътствия, докато аз грухтя по стъпалата и, нали бебетата вече чували, си галя корема и обяснявам на дребното как ще го пратя още на 16 години да чука руда в мина Черно море, ако продължава с игричките.
Рунд трети - пак в кабинета. Заплахата явно е подействала. Господинът благоволи да се обърне за 5 минути за кратка фотосесия, след което пак ни прати по дяволите. Та след 4 часа борба всичко му е наред - за разлика от клетите родители и лекаря.
Седмиците се изтъркулиха, аз също се търкалях с тях. Дойде Денят с главно „Д“ – ще раждам. Бях привикана като войник на фронта, след като ми установиха намалели води и равни тонове и гинеколожката ми каза "Хайде, утре те чакам с багажчето".
В интерес на истината ми беше доста спокойно – вечерта поспах и сутринта отидохме в болницата. Гадовете ми взеха кръв и ми сложиха абокат. Качиха ме в предродилното. 5-6 см си ги стигнах ей така, с мноого леки болки в кръста и корема. Викам си „Че то раждането било фасулска работа“.
Гинеколожката ми дойде да ми пука водите. Що ми трябваше да гледам с какво ги пукат тия води . Гледам и си викам "Ти на прасе ли ще ходиш или ще израждаш бебета". Иначе не боли. Отказах епидурална. Няма сила, която да ме накара да ми нахакат игла в гръбнака... и без това в тая болница ме взеха за гоблен. По това време бавно, но славно, си течеше окситоцинът.
И изведнъж се почна екшънът. Пълни глупости са как това и онова боляло повече от раждането. В началото на 9-ия месец получих жлъчна криза - ами, раждането боли повече. Тия в болниците трябва да раздават по една щафета суха луканка, че ми идеше да си прегриза ръката. Май част от матрака на леглото остана в ръката ми. Добре, че милото не присъства, че щях да му докарам някоя тежка телесна повреда.
По едно време всички се изнизаха за секцио, а аз в дует с още една клета бъдеща майка пъшкахме и охкахме в синхрон. Идват да ме видят - 8 см... И пак отпрашват. Абе, това бебе няма сама да си го раждам, бе хора, върнете се. Лекарката ми се шегува "Ако родиш, не пипай пъпната връв"... После ме качиха на магарето и се започна една йога с краката.
Силната болка не ми попречи да се възхитя на себе си колко съм гъвкава. Искате да си почеша ушите с колене и да напъвам силно - нямате проблем.
И тъкмо си мислех, че нищо не правя както трябва – ето го го бебето. Наложи се епизиотомия заради братята хемороиди, които се нанесоха в 6-ия месец, последвано от бод тропоска (вярно в тая болница ме взеха за гоблен).
Общо взето цялото преживяване ми беше свръхестествено. До мен спеше едно прекрасно същество, такъв сладичък и беличък, че не мога да повярвам, че съм станала майка и това дете е мое.
В следващите дни бях свидетел как жените със секцио подскачаха като диви кози по планински склон, докато аз пъшках и се влачих като прегазено на магистралата животно. Самочувствието ми допълнително беше повдигано от няколко лекари, идващи на визитация, които като видеха бойните ми рани, се хващаха за главата. Да, знам, стандартните хемороиди бяха еволюирали в нова форма на живот. Един лекар им викаше „Хермафродити“, а аз му обяснявах как като ме изпишат, ще отида до МВР-то да им извадя лична карта, защото са се превърнали в нов правен субект.
В последствие освен с тях, се сдобих и с някакво подобие на родопска гайда на мястото, където някога беше коремът ми.
В заключение и в опит да изгладя сбръчканите от ужас физиономии на четящите, ще кажа, че всичко това беше интересно и вълнуващо приключение. Чувствах се като Билбо Бегинс в „Хобит“ – в началото се чудех как съм се забъркала в това, но накрая знаех, че всичко си е заслужавало, защото си се сдобих с „my precious“.
