Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay. Рубриката дава глас на тези, които са избрали да не работят на твърдо работно време и на постоянен трудов договор. Те споделят за възможностите и трудностите на своя избор, така че да използвате опита им и да се престрашите да тръгнете подир тях, ако мечтаете за това.
В свят, в който хихикането замества мисленето, на сцената излиза Елена Телбис, за да ни припомни, че театърът не е просто изкуство. Ако сте я гледали в поне една постановка, значи около 90 минути сте били точно там, накъдето тя е насочила мислите ви. В нейно присъствие смехът е ироничен, шегите – саркастични, а важните теми се изиграват на сцената, каквито са в живота.
Актрисата, която ни шамароса с емоции в Prima Facie, говори открито за казусите в театралното изкуство, за отговорната професия и за личната възможност да избере театъра, в който има свободата да се вълнува.
Какво е да сте актриса на свободна практика и от какво е свободна тази практика?
Има доста разлики с щата. Не чакаш някакви разпределения, ако изобщо ги чакаш. Никой не може да ти каже в какво влизаш – да репетираш или да заместваш. Не може директор да те прати задължително на някакъв кастинг, който се провежда в театъра. И това никак не е малко. При щатните актьори има установени правила. Редно е да отидеш да попиташ директора си дали те пуска да свършиш някаква друга работа – снимки или представления в друг театър, репетиции. И това с щатната работа според мен е до едно време. Постъпих в Народния театър през 2013 г., когато се и дипломирах. Мен ме назначи Павел Васев, светла му памет.
Но и не знам точно какво е актриса на свободна практика, защото не е като да се пукам да играя, но това е естественият ход на нещата, защото на мен и от играенето ми дойде малко до гуша. От 2013-а досега си поиграх, с когото се сетиш, за щастие. И имах късмет да работя с много от добрите режисьори в тази страна. И сега не знам какво ми се прави, но съм на свободна практика и мога да правя каквото си искам.
Тоест сега се чувствате по-независима?
Абсолютно да! Абсолютно се чувствам независима. Prima Facie се случи по моя инициатива, но се обадих на Захари Бахаров, защото знам, че той продуцира театрални представления. Сега Захари е продуцент на Prima Facie, Artvent са му разпространители. И си имам програма. Тя е важна, съобразена с 5000 други неща, които са част от много по-голям пъзел, свързан със зали, театри и пр. Не си щракам денонощно с пръсти.
По какъв начин водите личното си счетоводство, откакто сте актриса на свободна практика?
За щастие, имам близка семейна приятелка, която се занимава с тези неща. Тя, ако беше тук да разкаже, щяхте много да се смеете. Дори не мога да опиша колко много не разбирам от това, то е плашещо. Тя ми говори нещо, аз спирам да разбирам езика. Изведнъж изпадам в Грузия, всичко става с чуждици... Абсурд е да се занимавам сама със счетоводството си, въпреки че то не е кой знае колко тегаво, защото не съм се спукала да работя. Преди години много играех и много снимах, а пък сега не толкова и това ме кара да се чувствам добре.
Вече съм категорична, че ще правя само неща, в които виждам смисъл. И също така, независимо дали пак съм на щат, или не, ще си отказвам, колкото си искам, и който иска, да ми се обижда. Въобще не ми пука. Ако ти е тъп сценарият и ако сме се събрали, за да сме готини и известни, си го снимайте и си го играйте без мене.
По паричните въпроси много зор видях, докато се сетя, че няма как да се занимавам с това и добре че има кой да ми помага.
Казвате, че ако сценарият не Ви харесва, няма да участвате. А има ли роля, която бихте отказали?
Не, няма роля, която не бих изиграла. Всичко бих изиграла, стига да виждам смисъл и да е талантливо написано и измислено. Но вече ми е голяма чуденка дали изобщо има хора, които да го напишат.
А случвало ли Ви се е да си забравяте текста? Особено в моноспектакъла, където актьорът е сам и няма кой да подаде думите, как се помни такъв дълъг текст?
Има едно неписано правило, че постановката се раздишва след първите 10 представления. За мен първите 10 представления на Prima Facie бяха ужасни, не искам да си ги спомням, защото не се бях сетила, че като го играя, ще съм сама.
На третото или четвъртото представление, вече върви четвърта или пета сцена, и през цялото време мозъкът ми казва: „Не знаеш какво следва, не знаеш какво следва!“ Много беше гадно.
Също така един път на финала все едно паднах в кладенец. Вървя си, вървя си и изведнъж всичко стана черно и не знам какво следва. Не си спомням докъде бях стигнала. И след представлението имаше дискусия с Emprove, редят се столчета, имаше някаква пауза и Еми Барух, която май за втори път гледаше постановката, дойде и супер силно ме попита: „Какво става, бе, ти защо си забрави текста накрая?“ Аз ѝ казвам: „Тихо, трай си, стига издава!“
Но е много неприятно да си забравиш текста и когато си в стих, защото например при Шекспир как излизаш от подобна ситуация? Преди години, като играехме „Хамлет“ в Народния театър, влязох по заместване в ролята на духа на бащата на Хамлет. Появявам се в един момент и казвам: „Аз на баща ти съм духът…“ и има още три страници монолог, но не знам какво следва…
Докъде комерсиализацията има място в театъра? Напоследък се появяват постановки, които са леки, бих казала дори лековати, защото се очаква, че публиката в края на работния ден иска да отиде да се похили, а не да изживява катарзис и да плаче. Стана ли простоват театърът?
Стана. И тук спорът е като с кокошката и яйцето. И не мога да кажа, не знам дали някой би могъл… – щом аз не мога, кой би могъл (смее се), – но не знам дали се случва така, защото публиката го иска, или то това се дава и публиката ходи да го гледа. Не мога да разбера кое от двете е. Няма лошо. Лошото е в процентното съотношение – в момента, в който всичко стане „оригнах се“ хумор.
Ето сега минаха изпитите в НАТФИЗ и има четири места за театрална режисура. Колко хора кандидатстват за тия четири места? Седем човека.
И от друга страна веднага възниква въпросът как изобщо някой тук би имал интерес към тази професия, при положение че няма какво да гледа. Шест човека от телевизора, които крещят, обилно се потят, говорят на диалект и не знам още какво на сцената? За това ли ще кажеш: „Еее, искам и аз да режисирам такива неща!“. Би било странно, би било болнаво.
И не е толкова проблем, че го има това, а че другото става много бутикова история. Размива се всичко, думи започват да стават безсъдържателни. Всичко изведнъж стана уникално. Със Светлето (актрисата Светлана Янчева, която е и консултант на Prima Facie, б.а.) много си говорим на тази тема – ако някой ден, недай си боже, вземе, че някой създаде нещо наистина уникално, как ще го наречем?
Ситуацията в театъра може би прилича на ситуацията в медиите. Пак стои въпросът дали публиката иска да чете жълтини, или медиите предлагат вече основно това и публиката ги чете.
Коя публика чете? Тя гледа нещо, което е седем секунди дълго – например коте, което ближе куче. То какво друго има да правим в интернет?
Встрани от безсъдържателните думи – защо решихте да играете Prima Facie?
Хвана ме срам първо, че не бях запозната със статистиката, че всяка трета жена е жертва на насилие. И си казах, че сигурно и много други хора не го знаят. Като го гледах това представление за първи път, ми настръхна всичко. Казах си „Колко би било хубаво да го има тук“ и после „Я аз да го направя“, без да знам как, какво и въобще дали ще се случи.
Много харесах текста и веднага се зачетох. Оттам ми стана още по-интересно. Все по-рядко е нещо чак толкова да ми стане интересно. Зачетох се и за Сузи Милър (авторката на Prima Facie, б.а.) – с какво се е занимавала, защо е решила да напише пиесата, разбрах, че това са истински истории.
И от самото начало си казах, че ако го направя това представление, трябва да има хора, които нещо да работят около него, да не е просто постановка. Пиарката на Artvent Таня Павлова ме запозна с екипа на Emprove и много си паснахме. Вече два пъти извън София сме се срещали с хора преди и след представлението. И според мен има смисъл, защото от Emprove говорят много хубаво, разбираемо, спокойно и умно за неща, които не знаем.
Какви въпроси задават хората на тези дискусии?
Най-различни. Но накрая стигаме до това как си възпитаваме децата.
Виждали ли сте някой политик в залата по време на тези дискусии?
Не, не съм.
Какво е усещането да знаете, че поне един човек в залата е преживял това, което играете в Prima Facie? А и дори да няма такъв, публиката накрая е с буца в гърлото, постановката се преживява много силно.
От една страна, много се радвам, че може да причини такова нещо на хората, а от друга – съжалявам. Защото това е силна емоция, която трудно се преглъща. Но ако публиката не достига до подобен момент, аз какво съм правила последните два часа? И въобще, защо има изкуство, ако не бъркаме, където има проблем?
Веднъж след края на представлението едно момиче си придържаше приятелката, която беше разстроена. И не ми е работа да си мисля, разбира се, какво ѝ се е случило, случило ли ѝ се нещо, но ми се ще да вярвам, че 17 минути по-късно тя вече е била супер.
Според мен това не е онзи тип емоция, която те натиска и падаш, и седиш там три месеца. Мисля, че е такава, от която отскачаш. И какъв друг да му е смисълът иначе на изкуството? Както казва нашият учител, професор Ивайло Христов, това е изключително отговорна професия – да застанеш пред хора, на някакво място, което е по-високо… Не защото ти си нещо повече от другите, а защото това показва отговорността – да водиш нечия мисъл нанякъде, изобщо да отваряш поле за размисъл и за диалог.
Освен в Prima Facie, може да Ви гледаме и в „Заешка дупка“ в Театър 199 и в „Дишай“ в Театрална работилница „Сфумато“. И в двете постановки, макар и по различен начин, се засяга темата за родителството. Има ли нещо във философията на двете героини, които играете там, което Ви допада?
Да, в „Дишай“ много. Там и двамата – и мъжът (в ролята Бойко Кръстанов, б.а.), и жената са такива, дето единият мисли едно, другият мисли друго и след един месец се обръщат полюсите. И аз много често мисля по тези въпроси. (В постановката става дума за идеята защо продължаваме човешкия род, защо искаме да имаме деца и какво е бъдещето на планетата, б.а.).
Свързвам се и с това как можеш да си супер категоричен, с всички напълно научно доказани аргументи. И един месец по-късно можеш тотално да си смениш мнението. И това не е болка за умиране, стига отново да съумееш да се аргументираш. На мен ми харесва, че героинята в „Дишай“ е такава, понеже ме успокоява, че не съм безнадежден случай.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттук нататък накъде продължавате – повече режисура, повече моноспектакли?
Сега написах един текст, без да искам. Просто така се случи. И го работим в Театър 199. Трябва да излезе в края на септември. Казва се „Слон в стаята“.
Темата е свързана с нещо, за което пак не говорим особено, както при насилието. Става дума за хората със зависимости.
И въобще, това нашето общество може ли малко да се оттласне от мисленето, че наркоманът е някакво изпаднало същество, стъпкано едва ли не от Господ, и нищо не може да направи. За пет стотинки акъл няма. Някакъв некъпаняк беззъб. Измет долна... Може ли да спрем да гледаме на хората с проблеми по такъв начин? Това много ме дразни.
Участва ли Ви се в комедия? Или да Ви се пише такава?
Предстои ми да репетирам с моя професор (проф. Ивайло Христов, б.а.). И нямам никакво търпение. Не съм работила с него от сто години. Сега влязох в неговия екип като асистент на новия му клас и ще отделя време да се занимавам с млади хора, които искат да се занимават с театър в тази страна. Септември им започва учебната година и ще се постарая да правя хубави упражнения с тях. Минаха 10 дни изпити в академията и да гледам талантливи деца как не могат да покажат таланта си от притеснение беше шест пъти по-притеснително за мен, отколкото за тях.
А как се преодолява това притеснение?
Е, никак. Имаш шанс да се качиш на тази сцена за пет минути – мобилизирай се. Ако не се мобилизираш, кандидатстваш догодина пак и така.
А Вие как преодолявате Вашето притеснение, защото въпреки сериозния Ви опит предполагам, че изпитвате такова?
Аз го наричам вълнение. Повече ми харесва. Няма от какво да се притеснявам. И да стане нещо като гаф, от какъвто ще да е характер, няма да умрем.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
Силвия Петкова е една от любимите ни актриси. Няма как да е иначе, защото тази сякаш безкрайна усмивка на лицето ѝ, е онази магична свежест, от която тъмният ни свят има нужда. Статусите ѝ в социалните мрежи понякога са като мъдра изповед, с което Силвия ни доближава още повече до светлата си душа. Усещането за нея е като за щура Пипи, която обаче освен в игри и веселие, изпълва живота си и с много висши мисли и поглед към невидимото. Зададохме ѝ няколко въпроса, а на финала сме заразени с надеждата ѝ за повече любов и магия.
Имам усещането, че усмивката Ви е като отличителен белег. Излъчвате позитивна енергия, сякаш независимо от това през какво преминавате и как се чувствате. Как успявате да пазите такъв дух?
Да. Някак така съм устроена още от малка. Вярвам, че всичко е прекрасно и всички са добри до доказване на противното. Подхождам винаги с обич и разбиране към света и хората. Дори когато се случват неприятни неща, първата ми мисъл е, че това е най-доброто за мен, а втората – благодарност към небесата.
Кои са най-важните мисли, които поддържате в главата си?
Действие! Чувство за хумор! Емпатия! Това си повтарям и се опитвам да го прилагам в дните си.
Избройте ни три неща, които се промениха в живота Ви, откакто сте и майка.
Първото беше, че започнах да чувам алармите на будилника, нещо което беше невъзможно преди. Разбрах, че съм перфекционист, дори може би контрол фрийк и че доста ми се отдава планирането и организацията. Иначе – все още всеки ден продължавам да се уча и променям.
Кои са най-големите Ви притеснения, свързани с родителството?
Най-много мисля за приятелството и доверието между мен и синa ми и дали ще успея да изградя силно такова. Често ме спохождат притеснения за далечното бъдеще и дали ще успея да му покажа толкова много неща, че да направи своите избори за живот и професия, подготвен и със сърцето си.
Другото, което ме притеснява е, че го уча да е добър човек, но осъзнавам, че в този брутален вече свят, това може да му изиграе кофти шега.
Кои са петте ключови неща, на които искате да научите сина си?
Да бъде джентълмен и кавалер.
Да е добър приятел и да не причинява на никого нещата, които не иска да се случват на него.
Да полага труд и усилие, за да бъде възнаграден подобаващо.
Да обмисли и да вземе категорично решение, с яснота, че казаната дума не се нарушава.
Да цени и обича природата.
На какъв тип отглеждане на дете сте привърженичка – по-консервативно, с много правила и задължения; по-свободно и с повече личен опит или някакъв съвсем друг тип?
Честно казано се водя по интуиция и не спазвам някакви правила. Реагирам спрямо конкретната ситуация и се стремя да има баланс между задължения и забавления, за да тече спокойно животът ни. Третирам детето си като приятел, на когото разчитам за съвет и мнение по различните въпроси. Но все пак самата аз съм дете на спортисти и бивш спортист, та предполагам дисциплината ми си е на ниво, но вече сме си я изградили в ранните години и дори не се коментират повечето такива дребни ежедневни отговорности.
Как актьорското майсторство може да се приложи в родителството?
Аз не съм от тези, които прилагат професията си в живота. Живея си го със сърцето и както ми дойде отвътре. В живота няма сценарий, който да следваш, така че няма как и да искам. Единственото, от което се възползвам, признавам, са детските аудиокниги, които вече съм записала, та си спестявам вечерното четене.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разкажете ни някоя много смешна история с детето – негов коментар пред хора, от който сте се изненадали; някое тръшкане, докато е бил на две?
Ами, честно казано, нищо не ми изниква в ума, освен думичките, които всяко дете на две казва погрешно. Сива доста разсъждава преди да сподели дадена дилема и винаги се е случвало, като сме си били само двамата. Не се е тръшкал общо взето. Смея да кажа, че е доста балансиран, мъдър и спокоен още от бебе.
Къде може да ви гледаме скоро на театрална сцена?
Сърдечно ви каня на най-новото представление с мое участие: „В областта на сърцето“ – моноспектакъл по текстове на Яна Борисова.
„Съседите отгоре“ не е за пропускане, така че – оставяйте децата под 16 и елате за грандиозна доза смях.
Продължаваме да играем вече 13 години „Тирамису“ с голям успех.
„Пролетно тайнство“ пък ни връща в миналия век и ни запознава с великите Коко Шанел и Игор Стравински.
Един изумителен спектакъл, в чест на прелестната Цветана Манева пък е „За Любовта…“, отново по текстове на Яна Борисова
А на голям екран?
Засега не се очертава.
Ако трябваше да изиграете своя образ в постановка, каква щеше да е ролята Ви?
Фея, която иска да е вещица, но все не се получава. Ще е доста комично.
Ако трябва да напишете синоним на думата „стареене“, вероятно „красота“ ще изпадне от класацията. Звучат като понятия от два различни свята, дори като противоположности. Я помислете сега за жени, чийто живот е в пълно съзвучие с клишето, че остаряват като катедрали. Представяме ви една от дамите, които и на 64 години са по младежки впечатляващи – Джулиан Мур. В последния филм на Педро Алмодовар – „Съседната стая“ – завладяващата роля на Мур импонира с отличителната ѝ красота.
Малко актьори са толкова многостранни, колкото червенокосата актриса, отбелязва Guardian. Пред изданието тя споделя за любовта, смъртта, сложността и богатството на обикновения живот. Ема Уайзмен, автор в The Observer, разказва как Мур се вози в метрото в Ню Йорк и слуша дискретно разговорите на непознати. Уайзмен подчертава, че за нея е изключително странно как една носителка на „Оскар“ с ефирна красота и дълга червена коса (червена коса, за която неопитен режисьор някога я е предупредил, че ще ограничи кариерата ѝ) може да остане незабелязана във вагон, пълен с приказливи пътници. Част от таланта на актрисата обаче е именно способността да се трансформира, да се отдръпне от себе си. В своята 40-годишна кариера тя играе героини, които са предизвикателни и борбени, а понякога и отклоняващи се от нормите.
Като дете Мур се мести 20 пъти – първо из САЩ, а след това и в Германия, заедно с брат си и майка си, социална работничка. Семейството върви по професионалната траектория на бащата на Мур, който е военен. Всеки път, когато започвала да учи на ново място, тя тихо наблюдавала учениците – как танцуват, как говорят… И още там, във всяка непозната среда, актрисата успявала да се впише – умение, което пренесла в професията, започвайки първо в сапунена опера през 1984 г., а по-късно и в киното.
В метрото, както и в своите филмови роли, Джулиан Мур се интересува от „реалността и сложността“, а не от фантазията. „Никога не съм срещала лично някого, който е бил на Луната; никога не съм срещала кралица“, обяснява тя. „И все пак има много филми за кралици. Въпреки че съм имала невероятни привилегии и съм общувала с хора, които са направили изумителни неща, по-голямата част от моя опит и връзки е с хора, които живеят обикновен живот. Никой не е магьосник, никой не е вълшебник, никой не е в космоса. Животът на обикновените хора е богат, изключителен и прекрасен, и обичам да го изследвам.“
Още не сме свършили, скрол надолу
„Съседната стая“ (The Room Next Door) е пищно, красиво изследване на смъртността. Това е първият филм на английски на Педро Алмодовар, отбелязва Guardian.
В него Мур изиграва ролята на Ингрид, която се събира с дългогодишна приятелка – Марта (в ролята Тилда Суинтън). Болната Марта решава да наеме къща на красиво място, за да сложи точка на живота си с помощта на хапче. Тя моли Ингрид да бъде там, в съседната стая. Филмът е нежен и странен дует за приятелството, времето и края. Красотата му изглежда като предизвикателство. Сентенциите в него са ключови. На бивш любовник, лектор по климатичните промени, Ингрид отговаря: „Не можеш да казваш на хората, че няма надежда. Има много начини да живееш вътре в една трагедия.“
„Има едно възвишено визуално усещане в този филм“, споделя Мур. „Жените изглеждат красиви, светът изглежда красив. Педро вижда красотата: в големите купчини плодове, прекрасните книги, якетата, които хората носят, в червилото, което слагат. И това се усеща като някакъв пир, нали? Като празнуване на живота.“
Пред Harpers Bazar Джулиан Мур се замисля, че никога не е играла чудовище или някакво подобно същество, но ѝ е любопитно. „Какво е това? Как изграждаш тази идентичност? Как разбираш кои са те? Правиш ли ги човешки? Или ги правиш различни“, разхвиря се любопитството ѝ.
И докато блуждае по неслучилите се роли, Джулиан Мур се откроява в своята обикновеност. Тя започва от небрежното ѝ облекло – бяла риза с отворена яка и дънки, а около врата си носи бронзов медальон, изработен от нейна приятелка, за да я пази по време на пътуванията ѝ. Характерната ѝ червена коса е прибрана; носи очила с дебели рамки и сякаш върху порцелановата ѝ кожа няма грам грим. Въпреки това някак успява да изглежда хипнотизиращо красива и елегантна, отбелязва изданието.
„Мисля, че хората на модата са много креативни. Обичам любопитството им към културата и изкуството. Всичко, което се вписва в изразяването на човешката природа, ме интересува“, коментира Джулиан Мур.
Всекидневният ѝ гардероб, както казва тя, е доста нормален. „Трябва да нося маратонки или ботуши, защото постоянно съм в метрото, обичам да съм с хубаво палто или яке, а съм много привързана към дънките и панталоните си... Имам градски гардероб, който е многофункционален. Целта е също да нося нещо, което се вписва с мен самата, особено що се отнася до облеклото за червения килим, въпреки че може да изглеждам като преувеличена версия себе си. Преди години, когато избирах дрехи, всичко беше на случаен принцип – о, това е хубава рокля. Но сега съм много по-съзнателна, ако нещо не ми се струва като за мен.“
С визията и мисленето си Мур показва, че остаряването е повече от красиво, когато оставим природата си в покой. Тогава естественият процес на напредване на годините може да бъде впечатляващ. Джулиан Мур сякаш се сприятелява с възрастта си, наслаждава ѝ се, без да я покрива с носталгия към отминало време.
Коя е вашата любима остаряваща по красив начин звезда?
Истинска фурия на вайръл съдържанието, голямата работа на комедийния контент, крещящият сарказъм на фейк нюза. Връчваме ѝ орден „Шуменско плато“ и с аплауз посрещаме актрисата Боряна Ангелова. Хуморът е нейният бутафорен шамар за света на фалшивите проблеми, тежките пропаганди и странните политически тревожности. Къде спира да е смешно и какво е да делиш дом със съпруг, три деца и куче, за Майко Мила отговаря самата тя, Боряна Ангелова!
Пручитети туй интирвю дукрая, за да разбирети малку повечи за унъз жинъ с промоцийти от чиктокъ и инстаграмъ.
Боряна, на какво се смяхте от сърце днес?
Разсмя ме искрено статия на НЕ!Новините, че „Заради мръсния въздух училищата и детските градини в София ще позволят на децата да пушат вътре“. Обожавам ги (НЕ!Новините).
Ще предадем на Самуил Петканов (*бел.ред. Самуил е мозъкът на Не!Новините)! Но обратно към Вас. С изключително приятен хумор разкривате отношението си към сериозни теми по света и у нас. Има ли скрита тъга зад комедията?
О, да. Аз съм клишето за тъжния клоун. Мисля, че съм доста меланхоличен тип.
Всъщност, образът, който изигравате в ТикТок и Инстаграм, какъв тип човек осмива?
Ох, това ще е трудно и дълго… Ха-ха! Ако трябва да обобщя – на тариката, който лапва на всяка фалшива новина, не проявява никаква емпатия и състрадание към някой извън неговия балон… За когото авантата и консумеризмът са най-висши ценности. Абе, сещате се – който ги разбира нещата и шумно и безпардонно иска да ви ги набие в „либерастките“ тикви. Ох, май много назидателно стана.
Стана тя, каквато е станала… А какви мисли се въртят в главата Ви сутрин?
О, най-разнообразни. Между сюрреалистичните, на ръба на дадаизма сънища (много сънувам) през дали ще мога да стана от леглото, без да събудя най-малкото си дете, до дали оправихме казанчето на тоалетната, как можах да кажа така на човека Х снощи, дали не му е станало тъпо, или да си е помислил, че аз съм еди-каква си… Като цяло, каквото и да си мисля, винаги се прокрадва някакво чувство за вина все за нещо.
А с какви мисли си лягате?
Зависи какво съм правила последно, преди да легна. Ако съм чела, гледала филм или сме си говорили с Милко и децата, нещо, свързано с това би било.
Кои са трите вълшебни думи, с които бихте описали каква майка сте?
Не мисля, че мога с три думи. Обич, радост, меланхолия, свързаност, вина. Асоциативна верига се получи май. Ха-ха-ха!
Имате ли ситуации с децата си, от които са Ви почервенявали бузите, но сега бихте споделили с широката аудитория гордо?
Не една и две. Понякога се чудя дали децата не ме виждат като човек с раздвоение на личността. Не се гордея. Поне ми помага в професията. Сещам се за една много смешна история. Приспивам дъщеря ми Ида, когато е на 1–2 години. Тя заспиваше изключително трудно и се приспивахме с часове понякога. Приказка след приказка, песен след песен.
И в един такъв момент, в който аз съм разказала две трети от богатия си репертоар, тя решава, че иска да ѝ изпея песен, която е със следния изключително сложен текст: „Бау-бау, куче, бау-бау, куче. Има, има баба внуче.“ И го изпявам един, два, пет, десет пъти. На 16789-ия път вече съм изгубила всякакво търпение и троснато, почти рапирайки, ѝ казвам: „Бау-бау куче, бау-бау, куче. Има, има баба внуче. Айде, заспивай вече веднага!!!“ И моят мъж избухва в див смях. И си остана като лафче това.
„Третото дете е като първото и второто, но е трето“, нали така? Какви други златни сентенции за родители бихте добавили към този постулат?
Не мога да ви кажа. Пазя ги за книгата със сентенции, постулати и непоискани съвети, която ще издам през 2123 година!
При трето дете има ли все още изненади, за които не сте подготвена, и какви са те?
О, разбира се. Изненадите са от най-различно естество. Което е чудесно. Представяте ли си да не се изненадваме вече?! Би било ужасно. Иначе Емил още от малко бебе започна да ни показва, че е отделен човек, и това, че нещо се е случвало по определен начин с Ида и Антоан, не означава, че и при него ще е така. Като започнем от най-дребни и битови ситуации и стигнем до темперамента му. И тримата са различни в това отношение. Още едно чудесно нещо.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вие сте от града, който не е тих, а именно – Шумен. (И ние сме забавни!) С три деца и куче, плюс двама възрастни, у вас вероятно е един малък шумен „град“. Как успявате да избегнете какофонията?
Не успяваме! Приемаме и продължаваме. Понякога се борим с нея, но обикновено тя побеждава. Да са живи и здрави съседите ни! Пожелавам им още търпение и нерви през 2025. Иначе сме свестни.
Коя е най-голямата заблуда, с която сте живели, преди да станете майка?
Че ще бъда добра майка.
Кои са най-абсурдните фалшиви новини, които сте чували в родителските среди?
Там също има благодатна почва за това. Като цяло, малко ме напрягат self-help (самопомощ) настроенията, гарнирани с шумно антиваксърство. Фалшивите новини стоят на един клон. Идеята, че едни хора те лъжат отвсякъде, но ти по алтернативен път си се докопал до истината. Някак си. Голяма илюзия.
Много неща ме покъртват, но в акцентите от миналата година ми останаха протестът във Варна срещу отварянето на център за хора с увреждания, обществената подкрепа на измисления закон срещу „джендър пропагандата“ и фактът, че в дните около Коледа оставихме едни младежи бежанци да загинат в нашите гори. Това са големи обществени провали, зад които обаче стои всеки един от нас, който не се е опитал поне да спре този ад.
Първо, второ, трето… Какво ще сложите в личния Ви списък на всички страхотни неща?
Семейство, приятели, театър, пътешествия, свобода, хубава книга, първото кафе, хубаво вино, да ходиш бос по тревата... Все банални неща.
Преди малко направих препратка към спектакъла „Списък на всички страхотни неща“, чийто режисьор сте Вие. Всички да тръгват към Театър 199, за да го гледат. Това, всъщност, е моноспектакъл, в който участва съпругът Ви – Милко Йовчев. Какво е да работите с мъжа, когото обичате?
За мен е празник да работя с човека, когото обичам. Без патос го казвам. Имаме лукса да работим неща, които обичаме – в театъра, с пътешествията и „Ние, нашите и кучето“. Като хора на свободна практика с голямо семейство, понякога е предизвикателство. Но свободата, която имаме, не си я даваме. Освен това е хубаво да откриваш нови и нови неща, във и със човека, с когото си от 15 години.
Голямо семейство, смелост за околосветско пътешествие, театрални проекти… Кое е следващото лично предизвикателство?
Точно в момента ме хващате няколко часа преди да летя за Америка. Отиваме с Милко по работа. Нещо, свързано със социалните мрежи. И съм благодарна и щастлива за тази възможност. Доста е странно, че сме без децата. Рядко се случва. Но Милко си знае, че ще има малко рев и неочаквани моменти, но то така или иначе това не е нещо неточно за мен, така че всичко е наред.
Ако животът Ви можеше да е меме, какво щеше да има на него?
Вълнени чорапи, сополи и вино.
Деликатното ѝ присъствие и аристократичната ѝ сдържаност, които се виждат през телевизионния екран и от театралната сцена, са в абсолютна симбиоза с истинската ѝ усмихната, топла и дружелюбна същност. Много от това го има в ролята ѝ във филма на Зорница София „Майка“, но и в другите героини, в чиито обувки е влязла и продължава да се разхожда в последните години.
Дария Симеонова е едно от най-разпознаваемите и талантливи лица в българското кино и театър с награди и номинации и за филмовите си роли, и за театралните си превъплъщения. От известно време я гледаме в ролята на Ася в сериала на bTV „Мен не ме мислете“, а съвсем скоро ни предстои да видим как ще продължи историята на тази героиня и в третия сезон, който започва този петък (24 февруари) от 21:00 часа.
Хванахме Дария между пътуванията ѝ в страната, докато представя „Майка“, и ѝ зададохме няколко бързи въпроса за работата ѝ и промените в живота, след като преди няколко години самата тя стана майка.
Как завърши миналата и как започна тази година за Дария Симеонова?
Миналата година беше много хубава и щастлива и завърши с откриването на Киномания с филма „Майка“, фестивал в Индия и сладки семейни празници. Тази година започна с обиколка из България, за да представим „Майка“ в по-големите градове на страната, после официалната му премиера по кината, а сега очаквам с нетърпение и новия сезон на „Мен не ме мислете“. Положението е „Майко мила!“.
Понеже сме в Майко Мила, няма как да не питаме каква беше Дария преди майчинството и каква се усеща днес, ако разбира се има такава промяна?
Усещам се променена, не знам доколко, но промяна има. Като че ли съм по-търпелива, по-благодарна… Обръщам внимание на истински важните за мен неща и се опитвам да не се ядосвам за глупости.
На какво ви учи детето ви?
Със сигурност на търпение! Учи ме да внимавам какво говоря, защото когато после се чуя в неговите думи, невинаги ми харесва. И да обичам, безвъзмездно и безмерно.
А учите ли по нещо от ролите, през които минава актьорската ви кариера?
Всяка роля ме учи на нещо, понякога по-голямо, друг път не толкова. Откривам дори различни свои качества или недостатъци. Определено сме щастливци да се занимаваме с това призвание!
Помогна ли по някакъв начин за изграждането на ролята ви в „Майка“ това, че сте вече родител? С други думи, можеше ли да изглежда по друг начин тази роля, ако беше дошла малко по-рано в живота ви?
Мисля си, че да. Помогна ми. Винаги съм обичала деца и съм имала връзка с тях, но да имаш дете, когато снимаш филм за сираци и жена, която има репродуктивни проблеми, е… Тук дори не мога да намеря точната дума… Определено ми даде перспективата да осъзная какво никога няма да има тази жена и защо травмата и битката ѝ е толкова силна.
С какво ви провокира и вълнува Ася от „Мен не ме мислете“?
Ася е страхотна! Харесвам я все повече с всеки следващ епизод. Тя е далеч по-женствена, възпитана и умерена от мен и в този ред на мисли ми беше много интересно да я търся. От друга страна нейните вътрешни борби, терзания и лутания са ми толкова познати, че понякога гледам на нея като на по-малката ми сестра.
Може ли да издадете малко – какво я очаква през новия сезон на сериала?
Ще кажа само, че животът на част от героите започва да се подрежда, макар и не лесно, а на други – да се обърква. Част от тези обърквания разбиват на парчета уж идеалния им свят и ги карат да преоткрият какво всъщност искат и търсят. Малко завоалирано се изказах, затова следете какво ще се случи всеки петък от 21:00 часа по bTV.
Няма да питаме повече тогава. Последно – кога и за какво можем да ви чуем да казвате „Мен не ме мислете“?
О, честичко изричам тази фраза, но според мен всеки, който казва „Мен не ме мислете“, дълбоко в себе си – даже понякога не чак толкова дълбоко – иска да бъде в мислите на някого и да получи разбиране, помощ и подкрепа.
Като милиони майки по света, Сандра Бълок винаги е възприемала и кариерата, и майчинството си изключително сериозно, пише Scary Mommy.
Съвсем наскоро актрисата заяви, че натиска пауза на актьорската си професия, за да се посвети изцяло на двете си деца - Луис (12) и Лейла (10).
Суперзвездата казва в свое интервю за Entertainment Tonight, че почивката от кариерата ѝ ще е за неопределен период от време и че прави този избор в името на семейството, а и на нея самата.
“В момента не знам колко време ще продължи. Имам нужда да съм на мястото, на което се чувствам най-щастлива”, казва носителката на Оскар. “Възприемам работата си изключително сериозно и когато работя, се посвещавам на това 24/7.
А сега просто искам 24/7 да съм с децата и семейството си. Ето къде ще съм известно време.”
“Ще задоволявам всяка тяхна нужда”, казва с полушеговит тон Бълок. “Ще управлявам социалния им календар.”
Тя споделя още и че се старае да опази децата си живи и здрави - заедно с всички останали деца в квартала. “Всички родители ме знаят като лудата с пандемията”, казва Бълок. “Но и знаят, че децата им ще се приберат без Covid, когато са били на гости вкъщи.”
Стотици хиляди жени се отказаха от кариерата си по време на пандемията - някои по необходимост, а други заради променени приоритети.
Бълок осиновява Луис през 2010 и Лейла през 2015 г. и се грижи за тях заедно с партньора си Браян Рандал. През годините актрисата е едно от активните популярни лица, които дават гласност на проблемите около осиновяването.
Снимка: Gage Skidmore/flickr
След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Ива Тодорова започва професионалния си път на актриса на сцената на някои от най-големите театри. После животът така се завърта, че актьорската професия за известен период остава като много ценно и специално занимание, което тя отказва да хаби с компромиси.
И може би това решение ѝ позволява лукса да се върне след време на сцената с още повече хъс и страст, този път в моноспектакъл, написан и изигран от нея. Така се раждат “Приятно ми е, Ива!” и “Ива е онлайн”. И двете са фурор - и сред публика, и сред критика.
Днес ни е особено приятно да видим Ива Тодорова в Майко Мила - точно седмица преди големия стендъп женски празник на 7 март в зала 1 на НДК. Ива е една от седемте страхотни жени, които ще вземат участие в ONE NIGHT STAND. Заедно с нея на сцената ще се качат Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Мария Силвестър.
Сигурни сме, че ще ни спукат от смях. Всъщност на това разчитаме. Защото във времена като тези не ни остава нищо друго освен да сме заедно и да имаме на какво и за какво да се посмеем. Точно толкова просто е.
Именно заради тази сюрия приех поканата да участвам. Трудна ми е задачата, защото непрофесионалните актьори нямат щампи и професионални деформаци. Може би носят деформациите на своите професии, но са спонтанни актьори и именно това е важно за добрия стендъп.
Аз се чувствам добре във всяка налудничава, неформална, разнородна, развиваща, увеселителна компания. Мисля, че на такава съм попаднала в момента. В първия час по актьорско майсторство проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев ни казаха да отидем в зоологическата градина.
Трябваше да стоим дълго пред клетката на някое животно, да изучим по поведението му, инстинкта и логиката, които стоят зад това поведение, за да можем после да НЕ го имитираме на сцената, а да се превърнем в това животно. Да мислим като него.
След това правехме етюди, в които различни животни се срещаха на сцената. Няма да ви описвам каква прелестна идиотщина бяха часовете ни, нещо такова предвиждам да се случи на 7-и март.
Актьорската професия е велика, аз затова не се ожених за нея, не я превърнах в ежедневие, а я пазех ексклузивна, като вечен любовник... Ожених се за самия живот, с безбройните му професии и възможности.
Разбира се, че ми липсваше сцената, просто реших да не правя компромиси там. В театъра съм правила това, което ме вълнува, а пари съм изкарвала от други професии – учител, рекламен директор, барман, преводач, журналист и т.н.
Много от стендъп комиците са ми били скучни, но има такива, които ги гледам по 100 пъти и пак се смея. Майсторите в стендъпа са циници, а за да си циник, имаш много изострена чувствителност, наблюдателност и любов към живота. Но и състрадание. Според мен това ни отличава от машините.
Разбираш проблема, но не го осъждаш, а го наблюдаваш, обясняваш, пропадаш в него и се смееш. Прекрачваш граници, които всеки наум си позволява да прекрачи, но на глас - именно стендъп комиците си позволяват.
Не, но се радвам, че стана така. „Приятно ми е, Ива!” е едно от големите събития в живота ми, по него ми направиха ректификация и ми откриха асцендента. Какво означават тези думи ще разберете от Оля Малинова. Сега ви каня на „Ива е онлайн” пак в Театър 199, режисура Стоян Радев.
Когато работиш с класическа драматургия, ти знаеш, че това е признат, завършен, понякога гениален текст, който казва нещата ясно. Условията на сцената, на живия театър утвърждават текста с времето. Ти нямаш това време, тези десетилетия, столетия.
Когато работиш върху свой текст, си трескав, непрекъснато го поправяш. Научаването му става много трудно, защото всяка дума може да бъде подменена с по-добра. Непрекъснато си нащрек. Тази будност и спонтанност е вдъхновяваща.
„Има само едно нещо, което обичам повече от това да се смея, и то е да карам другите да се смеят”, казва Еди Мърфи. Нямам какво да добавя.
Между трагедията и комедията не минава граница, а време.
Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.
А след това директно се телепортираме на афтър партито в Carusel Club, за да си продължим, както трябва.
Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.
Смело, красиво и талантливо момиче. Майка на 2-годишната Изабела. Актриса, която направи покъртително добра роля във филма "Доза щастие", създаден по автобиографичната книга на майка ѝ Весела Тотева. Много се изписа след внезапната и непреодолима загуба на Весела няколко месеца преди премиерата на филма. Ние няма да се впускаме в това, защото днес пред нас стои една страхотна млада жена с вяра в доброто и в инициативите, които му помагат да расте и да се разпространява.
От една такава инициатива е част Валентина в последните няколко месеца. Това е "Предизвикай се с кауза" на образователната организация "Заедно в час". Инициативате ни дава възможност да подпомогнем дейността на Заедно в час, като се запишем за най-голямото спортно предизвикателство, което ще се състои на 30 май.
Необходимо е да се регистрирате на https://zaednovchas.bg/sport/. След това да изберете спорт, в който да се предизвикате (и обикновено ходене с определен брой крачки е достатъчно). Трябва да изберете артикул или билет на стойност между 15 и 20 лв., с които искате да подкрепите организацията и после да изпълните предизвикателството на 30 май.
Всеки регистрирал се участва за над 100 награди, включващи най-различни активности, ваучери за спортни дейности, книги и още сума ти неща, които могат да бъдат разгледани за допълнително спортно настървение тук.
Валентина Каролева е един от посланиците на инициативата, които в продължение на седмици тренират и споделят прогреса си. А след това, на 30 май (тази неделя), ще се опитат да си изпълнят обещанието. Днес тя е в Майко Мила, за да ни разведри и зарадва с оптимизма си, и да ни припомни, че с малко дете дори и гоненицата е спорт.
– Ако трябва да ни се представите с няколко думи, кои биха били те?
– Винаги търсеща доброто и огромен оптимист.
– Понеже сме в “Майко Мила”, няма как да не ви питаме за какво напоследък се улавяте, че възкликвате “Майко Мила!”, особено откакто сте родител?
– Най-често за дребни неща като например когато дъщеря ми си нарисува целите ръце и дрехи с боички или като забравя нещо важно.
– По какъв начин се променихте след майчинството?
– Аз мисля, че Бог го е направил доста натурално цялото нещо. Без да знаем, но още докато сме бременни, текат някакви процеси на промяна. И изведнъж, като хванеш в ръце малкото човече, няма сила на земята, която да промени чувството, че вече си майка.
Аз определено забавих темпото, откакто имам дете, научих се че дори и да изпускам нещо, то не е толкова важно. Научих се да слушам себе си повече и да не се влияя от чуждото мнение.
– Какво е най-голямото предизвикателство за вас в ролята ви на родител?
– Да намирам постоянно алтернативи, когато дъщеря ми иска нещо, което в момента не може. Понякога се предавам…
– А с какво се предизвиквате всеки ден?
– Предизвиквам се с това да я извеждам по два пъти на ден без значение от времето. Който ме познава знае, че това за мен си е предизвикателство.
– Коя е личната ви кауза?
– Да показвам любов, добрина и разбиране към всеки.
– Защо решихте да се включите в “Предизвикай се с кауза” на Заедно в час?
– Защото силно се впечатлих от тяхната цялостна инициатива, а “Предизвикай се с кауза” дойде в много добър момент да ме мотивира да се размърдам ;)
– За повечето хора след появата на децата обикновено не остава време за спорт. Вие можете ли да ни дадете няколко бързи идеи за съвместно спортуване с малко дете?
– Почти всяка домашна тренировка я правя с малката. Просто трябва човек да се настрои, че ще е кратка тренировка, вероятно прекъсната няколко пъти, но ако се прави 3-4 пъти на седмица, дава резултат. Особено ако се комбинира с дълги разходки. Също отрано научих дъщеря ми на гоненица.
Кредит водеща снимка: Ирмена Чичикова
Преди броени дни се случи нещо, което истински ни зарадва като българи. Наша актриса беше номинирана за първи път за наградата Златен глобус. Мария Бакалова е сред номинираните за ролята си във филма "Борат 2" – продукция на световноизвестния актьор и комик Саша Барон Коен.
Това би трябвало да е повод за радост и гордост особено за учителите на Мария Бакалова, които са поставили начало на кариерата ѝ. Или както каза Олга Николова: „Учителят би трябвало да изхожда от безкрайна надежда и вяра в човешкото, в достойното, в хубавото, иначе си е сбъркал професията и вреди както на учениците си, така и на обществото“.
Уви, това не се случва с всички. Последните дни един от учителите на Бакалова по актьорско майсторство – режисьорът Иван Добчев (професор в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и създател и ръководител на Театрална работилница "Сфумато"), я обижда неколкократно по един абсолютно неприемлив начин, като загатва, че актрисата се е домогнала до мястото, където се намира, не благодарение на работата си, а на нисък морал и занижени общи стандарти.
В едно интервю той споделя, че няма да се учуди, ако Мария спечели и Оскар, защото: „Нивото е много ниско. Естрадно, почти чалгаджийско. Средняшки неща се приемат като събития. Няма го сериозния театър, няма я и публиката за сериозен театър. Същото и с киното“.
Що се отнася до личните качества на актрисата, на въпроса "Вие я подготвяхте за високия театър, изненадахте ли се като я видяхте в "Борат 2?" той отговаря, че било очаквано от това момиче, защото то така подхождало към тялото си, еротично.
"– Ако имаше по-сериозен опит и отиваше там, вероятно нямаше да я предпочетат. Предпочели са я защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, в тези неща много бързо се трупа опит.
– С кои неща?
– Ами, как да се слагаш - на мъже или на публика."
Разбира се, ние винаги ще стоим зад правото на всеки да има мнение, но когато това мнение е лична нападка и касае общото говорене за жените, мислим, че имаме право на коментар насред неловкото мълчание, което витае във въздуха около тези нелепи „изцепки“.
Изказването на господин Добчев е просташко, ad hominem и напълно ирелевантно за ситуацията. От него прозира бедност и завист, а и безсилие. Когато един мъж не може да каже нищо друго за една жена, казва или че е мръсница, или че е толкова грозна и стара, че не става за мръсница.
Нападките срещу личността на един професионалист са най-слабият, най-долнопробният и незначителен начин, по който можем да коментираме неговото професионално представяне. Коментарите за морала и личния му живот – недопустими.
Но дори да се абстрахираме от личността на актрисата, не можем да не се запитаме какво послание отправя Добчев към младите хора, които са били и ще бъдат негови ученици. Към младите жени, които се осмеляват да повярват, че да си хубава, темпераментна и целеустремена не е лошо нещо. Изобщо, защо и как ставаш учител, ако презираш собствените си ученици, обяснявайки че те са те провалили.
Мария Бакалова е далеч, разбира се. Вероятно отдавна е оставила назад както професора с безумните му изказвания, така и предразсъдъците, с които тепърва като общество трябва да се борим. Предразсъдъци, които родиха коментарите на Асен Блатечки за задните части и носа на Лейди Гага в година, в която тя получи Оскар, Златен глобус и Грами – нещо, което друг артист никога не е постигал.
Коментирането на жените като предмети, животни или безморални същества може би е приемливо в общество на заседнали край масите мъже, които вечно хленчат, че няма пари за култура (в интервютата си Добчев споделя колко е зле финансовото положение на театъра). Може би е и приемливо да обясняваме как нивото в Лондон, Париж и въобще по света е ниско, за да оправдаем собственото си поражение на този фронт. И може би е успокояваща мисълта, че някой е продал тялото си, за да стигне там, където ти самият не си успял да стигнеш.
В нормалните общества обаче, този начин на говорене е немислим. И не защото някой ще го забрани, а защото… никой не вярва, че наистина така се получават нещата. За всяка роля в Холивуд чакат стотици, хиляди млади, красиви актьори и актриси – подготвени, талантливи, работили стотици часове. Всяка продукция трябва да изкара парите, които са вложени в нея, и на този пазар няма място за „пробутване“ на кадри.
Господин Добчев явно е останал във времето, когато актрисите се „спускаха“, защото държавата плащаше и нямаше никакво значение кой колко е талантлив и колко струва. Във времето, в което беше съвсем в реда на нещата да „откровеничиш“ за морала на хората в тяхно отсъствие сякаш си бебе и можеш да повръщаш, където ти скимне. Да проектираш публично огорчението от собствения си живот, унижавайки една жена.
За радост времената се променят и все повече хора – мъже и жени – успяват да постигнат това, за което са мечтали, благодарение на собствените си качества, много работа, специфична индивидуалност и най-вече възможността да работят другаде, където никой няма да ги обижда публично.
А на младите жени, които тепърва ще се развиват като професионалисти от различни сфери, искаме да кажем:
Не вярвайте на професор Добчев. Нивото по света не е естрадно и чалгаджийско. Светът е фантастично място с безкрайно много възможности. Но каквото и да искате да правите, ще се наложи много да работите, за да се гордеете с постиженията си. И това е страхотна новина.
Друго си е Сара Джесика Паркър да ти прочете името редом с тези на Мишел Пфайфър, Кейт Хъдсън и Розамунд Пайк, обявявайки номинациите за най-добра актриса в комедия или мюзикъл за наградите Златен глобус.
Бакалова е първата българка, номинирана за престижната награда, а ролята ѝ в "Борат 2" като дъщеря на героя на Саша Барън Коен я направи една от най-търсените актриси в света.
"Борат 2" има общо 3 номинации – освен тази на Мария, номиниран е и самият Саша Барън Коен за най-добър актьор, а филмът се бори и в категорията "Най-добра комедия/мюзикъл".
Мария вече е огромна звезда с огромен успех, който започва дори от самото прослушване за филма, след като е избрана сред стотици други актриси, за да играе дъщерята на Борат.
Стискаме ѝ палци и трябва да знае, че е новото ни САЩ '94 и "Мачкай, Гришо!".
