fbpx


Ще спи ли? Ще яде ли? Ще си намери ли приятели? Ще се бие ли с другите деца? Ще боледува ли много?

Все въпроси, които си задаваме, преди да пуснем децата си на ясла и детска градина.

Всяко начало е трудно. Сложен е и преходът на детето от семейния дом и навлизането му в социалния живот. Но колкото стресирано е самото то в този период, може би двойно повече тревоги преживяват и неговите родители. Особено ако преминават през процеса за първи път.

Според психоложката и директорка на Асоциация „Родители“ Яна Алексиева при тръгването на детска градина е добре да се запазят повече позитивни емоции. От ключово значение е и спокойствието на родителите. Адаптацията на детето зависи най-вече от тяхната готовност да го пуснат да се отдели за пръв път от тях.

Затова е необходима и подготовка за плавно преминаване към градина.

„За да настъпи това спокойствие е важно родителите да имат възможност да започнат опознаване на детската градина и изграждане на доверие към учителите. Това може да стане с молба за предварителна среща, посещаване на родителска среща и спокойно време за задаване на въпросите и нуждите на родителите относно детето. За съжаление, това все още не е част от масовата практика“, казва Яна Алексиева.

Но така именно се случва в ДГ 117 „Надежда“ в столичния квартал „Младост“.

„Със записването на децата в детска градина правим родителска среща през лятото. На нея родителите се запознават с екипа“, обяснява педагогът Мариета Христова.

Новите семейства, чиито деца ще постъпят при тях се канят да видят помещенията, в които ще расте детето им. Запознават се с дневния режим, който при най-малките е изцяло съобразен с особеностите им и поведението в дома им.

„Изискваме информация с какво обичат да се занимават и какво правят с родителите си и се съобразяваме с този режим“, допълва Мариета Христова.

На тази среща се раздават анкетни карти, които близките на детето попълват. Въпросите са насочени точно към индивидуалните му особености, с които да се съобразят в яслата.

Притеснението

Това, което наблюдава и Мариета Христова, е, че майките, особено ако става въпрос за първото им дете, са силно притеснени.

„Тези, които вече имат дете в детската градина, не са така тревожни. Имат опит и знаят как става раздялата и постепенната адаптация. Затова се опитваме да успокоим младите родители, като им разкажем за престоя на детето в детската градина“, казва педагогът.

Следва и втора среща с родителите в двора на детската градина. Там майките могат да дойдат с децата си. Да играят навън на уредите, които има в градината – пързалки, катерушки, люлки.

Целта е възрастните да опознаят и другите деца, както и самите деца да се видят едно друго. За тези срещи се определят няколко дни, в които времето е хубаво. Обикновено те са през септември преди постъпването на децата в детската градина.

Подобна среща съдейства и за подготовката на детето за първите дни в градината. Това е важно, за да се намалят тревогите му.

Разказът за детската градина

„Добре е на детето да започне да му се разказва, че детската градина е интересно място, където ще играе и ще намери нови приятели“, подчертава психоложката Яна Алексиева. Тя съветва, ако детето има любима тема, да му се обясни, че именно в градината ще научи много повече за нея.

Още преди да е постъпило, е хубаво да започнат разходките до мястото, за да свиква с пътя дотам. Да вижда сградата и как други деца играят на двора.

И най-важното: „Да му се говори спокойно“, защото тревогите на родителите лесно се предават на децата.

Родителите също така трябва да са подготвени, че стрес ще има, както би имало и при самите тях, ако сменят работното си място. „И за да избегнат стреса, доколкото е възможно, е важно да се знае, че нищо не е на всяка цена. Добре е да сме спокойни и да сме отделили време за адаптацията и собствените си емоции“, допълва специалистката.

Личното спокойствие е и най-добрата подкрепа, която възрастният може да даде на детето. От изключително значение е то да бъде спокойно и уверено, че го изпращаме на интересно и позитивно място.

„Важно е да разказваме търпеливо какво следва, какви са графикът и ритъмът на градината“, казва Яна Алексиева и допълва, че за да се избегне допълнителен стрес, е необходимо в началото детето да бъде взимано от ясла в точния час, когато му е обещано.

„Малките стъпки помагат, за да има баланс между градината, семейството и преживяванията на детето“, казва още тя.

Плавна адаптация

Мариета Христова също отбелязва, че графикът е много важен за детето и в тяхната детска градина го следват при новопостъпилите деца. Така там се отделят между 3 и 5 дни, в които да бъдат посрещнати първите 2–3 нови деца.

След като те свикнат с пространството и с екипа и тяхното поведение се успокои, следва прием на следващите. В този период родителите също е добре да присъстват. Условието е да не играят само със собственото си дете, да не се фиксират само върху него, а да общуват и с другите. Така и тяхното ще види, че е хубаво да се забавлява с останалите деца.

Ако детето се е заиграло, ангажирало се е с някакво занимание, родителят може да се отдели от групата за известно време, като отиде в друго помещение. Т.е. да е наблизо и ако детето се разтревожи и го потърси, той отново да влезе при него и да го успокои.

Другото важно нещо е детето да идва с любима играчка. Така то пренася част от своя дом, от сигурната среда в новата. С тази играчка то може да спи в леглото при следобедния сън, както и да е с нея през цялото време, в което пожелае.

„Съобразяваме се с поведението на детето през целия период на адаптация“, казва Мариета Христова.

С темпото на детето

В 117 ДГ в София започват с организираните занимания по-късно – към края на октомври или началото на ноември. За да може детето вече да се е отпуснало и да припознава мястото като свое. Също така участието му в занимания е само пожелателно. Ако не иска да се включи, може да гледа отстрани и в момента, в който е готово, тогава да влиза в процеса.

„От нас се иска да адаптираме детето, да го въведем в новата среда, да почувства детската градина като свой дом и да е уверено, усмихнато и спокойно“, допълва Мариета Христова.

И ако са малко случаите в държавните градини, където изобщо се позволява на родителите да участват в адаптация на децата си, то има частни градини и кооперативи, където това продължава, колкото е необходимо за детето и родителя. В кооперативите дори е задължително възрастният да отдели достатъчно време и да остава в новото пространство, докато не е сигурен, че детето му се чувства спокойно и припознава средата като своя.

Понякога адаптацията продължава по-дълго. Може дори да изглежда, че е преминала и изведнъж детето отново да прояви симптоми на несигурност. В такива случаи в кооперативите родителят отново се връща и остава там, колкото е необходимо.

А какво става, когато детето не се чувства спокойно?

„Емоционалните преживявания се забелязват от повечето родители“, смята Яна Алексиева и уточнява, че трябва да бъдат взети под внимание случаи, при които детето не се чувства добре и не иска да ходи на градина. „В ранната възраст децата все още трудно споделят и разказват всичко. Това става поради липса на богат набор от думи, както и защото все още трудно се ориентират във времето и кога какво се е случило.“

Затова и според нея всекидневната комуникация с учителите, търсене на обратна връзка как се чувства детето през деня, има ли нещо интересно, което да иска да разкаже или нарисува, е много важна.

„За повече споделяне от страна на детето е от значение да не забравяме, че и ние като родители е добре да споделяме с децата си“, допълва тя.

На това мнение е и Мариета Христова. Затова екипът в детската градина поддържа непрекъсната връзка с родителите, за да знаят какво е правило детето при тях, а те също очакват от родителите да им разказват какво е правило у дома. Този контакт е в полза и за двете страни, за да са наясно всички през какви емоциите то преминава.

Всъщност е съвсем ясно: изобщо няма да е лесно. Поне в началото. Да, детето понякога няма да спи, няма и да яде. Ще се скара с някого за играчка или друго. Ще плаче за вкъщи.

Да си пожелаем на повече места да има възможност за плавното му навлизане в новата и непозната за него среда, което си е съвсем естествен процес. Но като всеки процес отнема време, има своите спокойни и тревожни моменти. И именно родителите и екипът в детската градина са тези, които е добре да действат заедно за по-лекото преминаване през тях.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 
Това е писмото на Ралица Стоянова – Добрева до нейното малко момче, което скоро ще тръгва на ясла.


Мило мое момче,
Все още си много малък, но някой ден ще си достатъчно голям, за да ти прочета това писмо.
На първо място искам да ти кажа колко много те обичам и как всеки ден благодаря на съдбата,
че точно аз съм твоята майка. Всеки път се разтапям, щом чуя „мамо“ с твоето сладко звънливо гласче. Понякога ти се карам, но това е, защото искам да те възпитам и да станеш добър и стойностен човек.

Всеки ден с теб е едно незабравимо приключение.

Ти вече тръгна на ясла, аз скоро ще се връщам на работа, но искам да ти напиша ,че тези наши дни ще ми липсват. Ще ми липсват сутрините, когато слънцето изгряваше, а ние с теб се гушкахме в леглото. След това хапвахме набързо и излизахме навън. Ти няма да помниш, но колко маратонки изтърках, за да тичам след теб. Всички хора навън се чудеха колко много бягаш, колко си игрив и палав.

През лятото с теб всеки ден ходихме на жп гарата, за да гледаме влаковете. Очичките ти
светваха, щом влакът наближаваше и толкова много се радваше. Понякога беше толкова топло навън, но аз нямах нищо против да излизам с теб. Разбира се, имаше моменти, когато не ме слушаше (и все още ги има) и се налагаше с теб да се скараме.

Дори понякога да греша и да не съм права, то е, защото съм майка за първи път и искам да
дам най-доброто от себе си. Помни, че мама много те обича и винаги ще те подкрепя!
С най-голямата ми любов за теб, мило дете.

Майката е много важна фигура в живота на всеки човек. От момента на раждането детето може да я разпознае сред другите хора и се нуждае от нея. И все пак се налага мама да започне работа и да няма възможност детето да бъде гледано у дома. Раздялата означава едно – ясла.

Детето може да тръгне на ясла още на десет месеца, макар че това се случва рядко у нас. Обикновено майката е готова да го повери на чужди грижи след 12 - 18 месеца. Но резултатът от раздялата с майката в ранна възраст не винаги е този, който ние се иска. Така че трябва да бъдете готови.

Чутовната битка за прием

В детските ясли може да се кандидатства онлайн – в по-големите градове в информационна система или на място – във всеки малък град. Откривате в коя ясла или детска градина с яслена група има свободни места за деца от 1 до 3 години. Попълвате молба с куп данни и готово. Така написано звучи лесно, но всъщност истината е различна. Както покрай всяко кадидатстване има много нерви и проблеми, тъй като в големите градове и в София борбата за всяко място е чутовна. Тук сравняват кандидатстването по тежест с матурата в 7 клас и може да са прави.

Разбира се, частните ясли с радост ще ви вземат. Но е скъпо.

Задължителни документи за прием в ясла

Детето ви вече е класирано, получили сте писмо и следващата нужна стъпка е записването в яслата. Родителите са длъжни да го направят лично на място в рамките на установения срок. От 1-и юни до 15-и септември срокът за записване е две седмици след датата на класиране (в София). В останалото време от годината срокът е една седмица след датата на класиране.

Трябват ви:

  • Заявление по образец, предоставено от директора на детската ясла
  • Оригинално удостоверение за раждане на детето (направете и копие)
  • Лични карти на родителите (ксерокопията от тях остават в яслата)
  • Здравен картон на детето (попълва се от личния лекар)
  • Медициски изследвания, които са назначени от личния лекар

Връзката на майката с детето

От самото раждане майката е източник на топлина, спокойствие, защита, а също така тя е човекът, който задоволява всички физиологични нужди на бебето. Но това не е всичко. Има невидим, но много важен психологически компонент на контакта.

Повечето хора, които не са гледали деца, предполагат, че грижата за новороденото се състои в хранене и смяна на памперса. Но в действителност това далеч не е така.

Днес, в естествения ход на раждането, веднага след раждането, бебето се поставя върху гърдите на майката. Причината за тази промяна в процедурата е изследване на учени за раждането като стресов фактор и за двете страни. Това, което детето чувства в този момент, не се вземаше предвид доскоро.

Детето изпитва първите емоции веднага след раждането и ги изразява на единствения език за комуникация, който му е достъпен, като плаче. Мама трябва да даде максимална топлина и грижи на бебето, да общува с него, да поглажда, да говори с тих приятен глас и в никакъв случай да не се нервира. Детето може да не разбира всичко, което се случва около него, но със сигурност усеща. Ето защо, ако искате бебето ви да се развива добре и да стане пълноценен и хармоничен човек в зряла възраст, целувайте и гушкайте детето си.

Раздялата с мама

Психолозите отбелязват, че индикатор за основните социални прояви на детето е способността му да търпи отсъствието на майка без излишно безпокойство.

Още през първата година от живота, когато майката изчезва от полезрението, детето започва да показва признаци на тревожност и се чувства беззащитно. Почти е невъзможно да отвлечете вниманието на бебето от това. Страхът от раздяла с мама е толкова силен, че детето подсъзнателно го прехвърля в други ситуации. Например се увеличава страхът от новото, от непознати усещания и дори от звуци.

Момчетата са по-издръжливи и имат развит познавателен интерес. Момичетата емоционално преживяват отсъствието на майка по-дълбоко. Въпреки това и момичета и момчета са еднакво обидени от отсъствието на майката. Това провокира постоянен страх от раздяла в структурата на личността и във взаимоотношенията с други хора, който се проявява дори когато детето расте.

Силни отрицателни реакции при отделяне от майката се наблюдават от 1,5 г до тригодишни деца. Деструктивните реакции под формата на гняв, агресия, прояви на паника и страх са особено изразени. И дори когато майката вече се връща, детето цялото се излива в чувство на негодувание. Ще забележите, че детето плаче, когато го оставяте на ясла, и плаче със същата сила, когато го вземате.

Когато детето е изпратено в ясла в ранна възраст, то изпитва толкова силен емоционален шок, че това събитие води до намаляване на защитните сили на организма. А при неправилна подготовка за раздяла могат да възникнат дори неврози.

Кратката раздяла

Най-важно е да знаете, че раздялата с мама е естествен и необратим процес, който е предпоставка за израстването. Задачата на родителите е да помогнат на детето да "оцелее" при раздялата и да го научат да реагира правилно.

На първо място, трябва да изработите собствените си емоции и чувства. Ако се паникьосвате и се притеснявате, детето го чувства и отразява вашите собствени емоции.

Не изчезвайте незабелязано Това е напълно погрешна, но доста често срещана тактика. В този случай изглеждате като предател в очите на детето си.

Подгответе го с кратки отсъствия. Винаги обяснявайте защо трябва да напуснете, дори ако детето все още не може да говори. Покажете чантата си, отворете входната врата, симулирайте мини-сцена на вашето заминаване.

В тези кратки раздели оставяйте детето си при възрастни, които познава добре. И когато си тръгвате, прегърнете, целунете и кажете на няколко пъти колко обичате сина или дъщеря си.

В никакъв случай не оставяйте детето си, ако видите, че е в лошо настроение. Намерете начин да го развеселите и успокоите с играчка или лакомство.

Дългосрочната раздяла

Е, постигнахме краткосрочната раздяла, но какво да правим, когато отива на ясла? А ако ви няма два дни или повече?

Като начало – за децата дългосрочната раздяла е всички над ден. Ето защо, когато сте принудени да го напуснете за повече от един ден, не забравяйте да ги уверите, че ще се върнете скоро. Първо, бебето възприема времето по различен начин. Второ, то знае със сигурност, че ще се върнете.

Обаждайте се по телефона, нека ви чуе. Ако детето ви е много емоционално, помислете за видео разговори.

Погрижете се и за собственото си психологическо състояние. За да се измъкнете от тъмните мисли, пазарувайте и купувайте неща, които детето ви ще хареса. Винаги отивайте с подарък на срещата след раздяла. След прекаран ден на ясла може да му носите нещо вкусно.

Непосредствено след пристигането на майката децата могат да се държат по доста необичаен начин, да мълчат, предизвикателно да не се подчиняват и дори да плачат. Оставете бебето да изживее вашето пристигане. Целунете го и го гушкайте. Развличайте го.

Факт е, че има деца, които не плачат, когато мама ги оставя. Обаче ако чуят друго дете да плаче на отиване в яслата, ревват на мига. Тук схемата е подобна - нека чуе, че мама ще дойде да го вземе. Повтаряйте му го, изчаквайте да се успокои. Нека види, че децата в групата стоят и си играят без да плачат и ще влезе смело при тях. Тогава раздялата е успешна.

Децата тръгват на училище, по-малките на детска градина, а още по-малките започват ясла. Как обаче я започват тази ясла - някъде плавно и полека, на други места с едно "чао" от мама, която няма да се появи в следващите 8 часа, а детето ще се чуди какви са тези непознати хора и какво прави то при тях.

От 2020 г. задължителното присъствие на родител по време на адаптационния период на децата е записано в Наредба №5 за предучилищното образование.

Ето какво гласи чл. 39 от нея:

Чл. 39. (1) (Предишен текст на чл. 39 - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Сътрудничеството и взаимодействието между родителите и детската градина, съответно училището, се осъществяват при условия и по ред, определени с Правилника за дейността на детската градина или училището, чрез:

1. индивидуални срещи в удобно за двете страни време;

2. родителски срещи;

3. присъствие и участие на родителите в процеса на предучилищното образование;

4. други форми за комуникация.(2)

(Нова - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Детската градина изработва и прилага модел за работа със семействата и децата в периода на адаптация от семейната среда към детската градина, който е неразделна част от Правилника за дейността на детската градина.

(3) (Нова - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Моделът по ал. 2 задължително включва краткосрочно присъствие на родителите в детската градина. Продължителността на присъствието на родителите, както и дейностите, в които могат да участват, се определят предварително на индивидуални срещи между учителите и родителите.

Сигурно има места, на които адаптацията в детска градина/ясла протича по този начин. Скорошният опит на Диана Хаджийска, написала следващите редове, обаче не е такъв.


Как се гледат децата в родните ясли и градини? Какъв е процесът на адаптация тук и отговаря ли той на добрите западни практики? Изобщо дреме ли му на някой как точно се чувстват децата ни, отвлечени и заключени в стая с 30 връстници и двама възрастни? Всички те непознати. Ползват ли хората от системата Covid-19 като удобно извинение да не въвлекат родителите в този процес?

След години абсолютно нежелание на Столична община да се справи с недостига на места в ясли и градини темата за качеството на грижата за децата там е забита в девета глуха. А е важна, дори по-важна от тази за местата.

Здравейте, казвам се Диана и съм един много ядосан родител. Ядосана съм на безкритичните и примирени родители; на недоволния, но непротестиращ персонал; на директорите и кметовете, толериращи всичко това. Как мисля да го променя? Започвам от директора, с копие до районен и ресорен кмет. В краен случай - емиграция. Ето и един мой сблъсък с реалността.

Европейски съюз, 21 век, телефонен разговор между родител на дете в яслена възраст и директор на ясла, в която детето е прието по чудо след жребий:

- Добър ден! Г-жа ... търся.

- Аз съм, няма кой друг да Ви вдигне на този телефон.

- Здравейте! Звънели сте ми от номера. Не знаех дали е само Ваш, или е служебен и някой друг също го ползва.

- Личният ми е.

- Добре, ще знам. Майка съм на дете, което скоро трябва да тръгне на ясла при Вас. Нямате сайт и не намирам информация за родителска среща и подробности за адаптацията, затова звъня.

- Ама каква родителска среща искате в тази пандемия, бе, госпожо? Работим от 1 септември и до 30 октомври детето трябва да дойде. Носите си документите и изследванията, за да ги видя и на другия ден тръгва.

- Без да познаваме персонала? Без да сме говорили за начина Ви на работа? Дори на двора ли няма да ни съберете?

- Ами елате, ако искате да говорим. Приемното ми време е от 9 до 14 часа.

- А адаптацията? Детето кога се запознава с персонала?

- Водите я и тръгва. Три дни до обяд, после цял ден.

- Да Ви кажа, разколебана съм.

- Ами както прецените, Вие решавате.

Разбрахме се да идем да говорим. Наистина ли това е грижа за деца в реномирана столична ясла? Наистина ли сме в ЕС и е 21 век?

И като се сетя, че племенничката ми тръгва в ясла с 3 страници план за адаптация, майка ѝ е с нея и има гарантирано място за всяко дете в града. На малко над 1000 км оттук...

В последната година и половина на всички ни се случва да правим неща онлайн с по едно, две, три или колкото имаме деца на гърба си. Работим, учим, пазаруваме, плащаме сметки - каквото трябва. Истината е, че за повечето родители това жонглиране между професионален и личен живот е нещо напълно естествено с пандемия или без пандемия.

За едно интервю за работа в 5 нива, хванали я във всевъзможни ситуации, ни разказва Ива Нинова. Забавлявахме се много с нейния разказ, разпознахме се даже в някои случки и ѝ стискаме палци сериозният подбор и множеството етапи да са си заслужавали и накрая да ѝ предложат исканата от нея позиция.


Блаженството на майчинството е към своя край. Сатурн и Марс се сляха в едно, Луната влезе в Скорпион, Вселената замря за миг, защото детето го приеха в ясла. Ха! Вие изобщо представяте ли си!

Приеха го, а аз, бодра, наспала се и с вяра в светлите бъднини (как не), започнах да си търся нова работа. Дори съм намерила чудесен работодател, който има позиция като за мен. Обаче!

Заминаваме на почивка на планина, за да дишат децата чист въздух на воля, и конкретното, прието в ясла дете, се разболява. Хоспитализират ни в близкия голям град, да не кажа - столичен, на комуникативно място на 450 километра от дома ни.

Първо ниво

Насред тревога, абокати и вливащ се антибиотик, телефонът ми звъни - непознат номер. Работодателят (да го наричаме “Р”) е. Удобно ли било да говоря. Ми, не, изобщо не е, аз, реално, даже не съм сигурна коя вселена обитавам в момента, но впрягам цялата си енергия, за да не звуча истерично и неадекватно.

Ще извъртя нещата, казвам си - ето, аз съм в напрегната среда, динамична дори, но ВЪПРЕКИ ТОВА съм способна да кажа 4 изречения като грамотен човек и даже финтирам всички звуци наоколо. “Р” твърди, че му било много приятно и предлага да организираме истинско интервю. Слава Богу - дистанционно, защото, нали си спомняте, хоспитализирани сме в друг град. Су-пер! Минах първо ниво.

Второ ниво

За второ ниво оставаме в София, защото решаваме, че е добре детето да има ден-два въздух и да сме сигурни, че нещата са напълно под контрол. Приютени сме и най-симпатичната 12-годишна девойка ми предоставя стаята си, за да имам тихо място за интервюто.

Представете си стая на умно и добро дете на 12 с обсесия по Хари Потър. Книги, магически предмети, лични рисунки (доста добри, между другото) и розови, блестящи ресни вместо завеси, а на фона на всичко това - аз, обясняваща със спокоен глас какъв супер як професионалист съм. Добре, че човекът насреща се оказва свеж и ме успокоява с “А, спокойно, с този Covid какви неща съм видял, с Хари Потър не можете да ме впечатлите”. Минавам на трето ниво.

Трето ниво

То е скучно - вече сме у дома, всички са здрави, мъжът ми гледа децата, аз имам стая - цяла стая, за да си действам. Вярно, трето ниво всъщност е тест с продължителност от 3 часа, в които аз наистина трябва да се съсредоточа, докато урагани беснеят в другата стая и се блъскат във вратата с писъци “Мамо, МАМО, къде си, мамо, няма ли да дойдеш, МАМО”. Но това няма какво да ви го обяснявам - всички сме предприемали авантюри като например да си измием зъбите, докато децата не са заспали, знаете как е.

Четвърто ниво

Четвърто ниво представлява разговор с две дами, упражняващи моята професия. Сериозно ще бъде, демек. Но можете ли да познаете кой има час за зъболекар точно, ама непосредствено, преди интервюто? Точно така.

Ставам от зъболекарския стол, закарвам се до вкъщи, сядам пред таблета. Половината ми лице, разбира се, липсва. Не си усещам езика, устните, даже ухото ми е някак странно изтръпнало. Няма проблеми, може пък да помогне за британски акцент.

Те ме питат важни неща, аз отговарям и се опитвам да игнорирам онази част от мозъка ми, която упорито шепне в изтръпналото ухо: “Сега, ако се усмихнеш, ще приличаш ли на Жокера, Ива?” и “Не се произнася “шъшпишъш” (suspicious), Ива!!”. Oh, well, или, както се казва във Варна, коту й - такоз.

Пето ниво

Пето (и последно) ниво се случва в петък, 13-ти. “Малко фаталничко, ма нищо”. Аз решавам, с категоричността на млада майка, която твърди, че *нейното* дете *никога* няма да прави *така*, че това няма да ме събори. Аз съм камък, аз съм скала, аз съм подпорна стена на Алепу.

И понеже съм рационален човек, който грам не се вълнува от фаталности, си уговарям среща няколко часа преди интервюто. Какво толкова може да стане? Само няколко неща:

  • 1. да се наложи да отида с детето, за което вече ви разказах - на календарна възраст малко над година и половина;
  • 2. да се забавя толкова, че да трябва да преминавам през пешеходната, а и част от категорично непешеходната зона на града в галоп с елементи троен аксел;
  • 3. да правя вуду-ритуал в движение с едничката молба да не ми сложат скоба на колата, защото съвсем наистина съм просрочила третия час на Синята зона…

Такива неща. Стигам обаче, скоба няма, имам 50 минути до интервюто. "Ха-Ха", смея се в лицето на риска. Който в миг ми се изсмива обратно, защото, разбира се, е петък следобед и градът тъне в протяжен мързел и задръстване.

Паркирам пред дома си 10 минути преди часа на интервюто. Влитам, предавам детето на баща му, обличам първата не-тениска, която виждат очите ми и включвам таблета. Не мога да дишам, червена съм като… абе много съм червена, НО СЪМ ТАМ. Отделям секунда да благодаря, че всичко се случва онлайн, защото, да си го кажем - по скалата от Одри Хепбърн до дюнерджия, в този миг аз стоя категорично в грешната половина, подвиквайки “С повече люто!”.

Интервюто

Интервюто върви, въпроси свистят, аз все пак съм ведра и убедителна. И тогава, от нищото, разговорът се обръща към небрежни теми и аз чувам “А Вие някога попадала ли сте в по-особена ситуация в процеса на подбор? Нещо, как да кажа, нетипично, извън стандартното?”

Същността ми си поема въздух, за да изплюе някое саркастично коментарче, защото, все пак - това съм аз и иначе ще се пръсна. За радост, с годините съм възпитала и по-улегнала версия на себе си, която отговаря с лека усмивка: “Имало е, разбира се, различни нива на професионализъм и навлизане в личното пространство, но нищо извън познатите модели”. Ама нищичко. Стандартна история

Днес Гергана Шкутова ни разказва за ранното сутрешно щастие, когато си с две малки породени деца и всичко изглежда пълен хаос, но е и пълно, и смислено, и всички са добре, и има танци, и безумни песни... И всичко е наред.


Човек, колкото и добре да живее, една сутрин в 8:15 (старо време 7:15, ама обясни го на децата) се поглежда отстрани и какво да види: по телевизора дъни „Птичките пеят бау-бау“, въпросният човек (жена на средна възраст) пее въпросната песен (текстът не е особено труден), докато едното ѝ дете танцува бясно пред телевизора полуголо, а другото, наакано, дъвче четка за коса. 

Първо, ако заглавието на песента ви се струва странно, то вероятно този текст не е за вас. Не си губете времето с него – вие сте млада жена, без деца, в ранна пролет, заведенията са отворени. Направете си смути, сложете си червило, облечете си рокля – живейте си живота. 

Майка ми все казва „На каквото съм се присмяла, все ме е стигало“ и ето, аз съм на 35 години с две породени деца – едно момче на 2 години и половина и едно момиче почти на 8 месеца. Не съм си се представяла никога в тази роля, но ето. 

Хората, ако видят някоя от нас по улиците, я гледат леко странно – хем със съжаление, хем със съмнение дали е способна да ги опази тия двете деца. Но въпреки страха за живота на децата, стоят надалеч за всеки случай, да не ги застигне. Но това е друга тема. 

В онази сутрин бях сама с двете деца. Мъжът ми трябваше да излезе по-рано за работа. Едното ходи на ясла (слава Богу!), и то в държавна. Явно е късметлия. Да не забравя да пусна пак тото! Имах два часа да оправя децата и да тръгна за яслата. Още една вметка – ако смятате, че това време е достатъчно, отново този текст не е за вас – вие сте млада, независима, красива и с кариера… Не си губете времето, отидете на масаж, обядвайте с приятелка. Казвам го със завист, да знаете. 

Та, ставам рязко в 6:58 след вик на бебефона „Мамммуууууу, маммууу“, спирам веднага бебефона, за да не се събуди Дете Номер Две (което блажено спи в кошарата до спалнята). Тичам в детската, защото синът ми иска точно в този момент да си вземе от пода една пръчка, която е довлякъл вчера и явно животът му не може да продължи без нея. Свалям го, давам пръчката. Отивам до тоалетната, той веднага идва с мен и затваря вратата след себе си, случайно да не развали някой този безценен момент майка – син. След стандартна програма – преливане на вода в капачки, преобличане, рев, закуска.

Стоп, закуската е процес, да не минаваме така мимоходом през нея. Стартираме с попара (най-бързо и лесно е, а нямаме време), обаче сиренето „пари“, което означава, че е студено и няма да го яде. Опитвам се да го стопля с дъха си (сама осъзнавам колко е отчаяно). Хайде втора закуска – филия със сладко. Този път успешна. Захарта оправя работата. 

Супер се справяме – минал е един час почти от ставането, а вече Дете Номер Едно закусва. Междувременно Дете Номер Две надава вик. Следват скучни хигиенни процедури, докато Дете Номер Две осъзнава, че е зверски гладно и точи лиги по попарата на брат си, но уви не е захранена със сирене. Знаете как е... 

Така, Дете Номер Две реве от глад, Дете Номер Едно реве, защото Дете Номер Две реве. Аз трябва да отида в кухнята да направя мляко. И в този момент, като всеки лош родител, пускам детско. Все пак не съм пила още кафе и не мога да започна с този стрес. Ок – двете деца са нахранени. Супер сме. 

Минал е час и половина. Правя си кафе!!! Не спирам детското, за да го изпия. Не ме мразете, имам нужда от него. И тогава синът ми чува въпросната песен „Птичките пеят бау-бау“ от небезизвестното детско с прасета, не издържа и започва да танцува като за последно, аз превъртам непрекъснато назад, за да е доволен. Бързо се научавам, че на 3:45 мин. е песента. Вече е ясно, че закъсняваме, но аз само искам да го гледам как се смее и как танцува. Всичко друго ще го оправя, нека само се смее и танцува още малко. 

Междувременно Дете Номер Две гледа в шок (аз се правя, че не виждам, че и тя гледа ТВ, защото не искам да развалям момента) и дъвче четка за коса. Аз – с рошава, мазна коса и нещо като пижама – и започвам да пея с него и да му пляскам. Вече мирише от нечий памперс, но ще изчака малко. Имаме си момент, само наш. Пеем и танцуваме и за да е клишето пълно, взимам телефон и правя 30-секундно видео да споделя с родата какъв танцьор е нашият син. Не е изненада за никой, че само баща му споделя моя ентусиазъм. Пише ми: „Най-красив ни е“. Прав е. Най-красив ни е. 

Стоп. Часът е 8:50. В 9:30 трябва да сме в яслата с обути пантофи, че лелките имат оперативка. Не дай Боже да я прекъснем!

Мия Дете Номер Две, слагам му единствените чисти чорапи върху пижамата и вкарвам бибата в устата, връзвам си косата с ластика, с който бяха вързани едни аспержи (само това намирам), обличам Дете Номер Едно (спестявам ви доста от процеса на обличане, че стана дълго). 

В 9:30 сме пред яслата (тук също спестих доста). Закъсняхме, разбира се, и чакаме оперативката да свърши. И ето, седим тримата на входа. Отвътре мирише на супа. Дете Номер Едно умира от кеф, че никой не отваря и вече си крои планове да се върне вкъщи и да гледа ТВ денонощно, Дете Номер Две си дъвче бибата седнало в мен и се радва на брат си. Тихо е, само тримата сме, те са добре, аз съм жива. Оцелях и тази сутрин. Те не ми се сърдят, въпреки че съм изнервена. Изглеждат щастливи в този момент. И аз съм щастлива. Безкрайно. 

Знаем много добре каква мъка е приемането на деца в ясли и градини в София. Дори не ни се говори по този въпрос.

Но за "радост" на всички забавните моменти с детските заведения не спират дори и след приема на детето.

Самото набавяне на един куп документи и записването е изключителен купон. А той, за съжаление, може да бъде развален от липсата на точно един конкретен, мокър, правоъгълен печат, който поставят на едно-единствено място в София.

Божидар Божанов е толкова вдъхновен от този момент, че му посвещава цял текст. С негово позволение го публикуваме в Майко Мила! и отиваме да си набием по един печат.


Наскоро трябваше да приемат сина ми в ясла. Съответно трябваше да набавим един куп документи – два здравни картона, бележка от лекар и четири изследвания.

Няма да коментирам факта, че все още имаме „здравен картон“ (че и два, даже), а не „единен здравен запис“, или смисъла от това да отидеш при лекар, който да ти напише хвърчащо листче, че детето ти не е контактувало с болни.

Ще коментирам обаче изследванията, и по-точно – удостоверяването на тяхната автентичност.

Направихме всички изследвания, разпечатахме резултата от сайта на лабораторията и ги занесохме заедно с другите документи.

Само че – проблем. Трябвало да имат печати.

Жена ми се разходи до лабораторията, сложиха ѝ един печат, обаче и това не беше достатъчно – трябвало да има втори, правоъгълен печат. Не можело да го приемат без него. Винаги било така.

А правоъгълният печат го имало само в централата на лабораторията – в другия край на града.

Попитах кой и защо го изисква – оказа се РЗИ (Столичната регионална здравна инспекция). Проведох около 15 разговора с 5-6 различни души в РЗИ, изчетох приложимата нормативна уредба (Наредба 26Наредба 3), и общо взето заключих три неща:

  • Това не е работа на никого. Може би на инспекторите.
  • Няма нормативно основание за изискване на печати.
  • Могат да глобят яслата, ако няма печати, защото „разбира се, че ще ви върнат, като нямате печат“.

Накрая се разходих до другия край на града, за да ми „набият“ правоъгълен печат.

Но това не би трябвало да остава така – в ситуация на пандемия да обикаляме лаборатории и болници, увеличавайки риска от заразяване, без абсолютно никаква разумна причина за това.

Така че предприех следните мерки:

  • писмо до Министерство на здравеопазването с предложения за нормативно уреждане на автентичността на медицински изследвания
  • писмо до РЗИ да прекратят незаконосъобразните си практики
  • писмо до Столична община, да установи ясни изисквания към детските ясли относно реквизитите на документи, които изискват.

Целта е да има законосъобразни правила, директорите на яслите и инспекторите на РЗИ да знаят какви са правилата, а не да си ги измислят на място или да правят „както винаги са правили“, без да има нормативно основание за това.

Писмата до РЗИ и Столична община са скучни, но ще приложа писмото до Министерство на образованието, защото там са реалните предложения за промяна.

Както сподели един от хората в РЗИ, съществува проблем с фалшиви изследвания, и „декларациите не работят“ (на моето предложение да спазват административнопроцесуалния кодекс и да приемат декларация за истинност на изследванията):

Чл. 43. Административният орган не може да откаже приемане на писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон не предвижда доказване по определен начин или с определени средства. [..]

Писмото до министъра предлага единствено нормативни изменения – с изключение на ал. 3, т. 3, останалите варианти са налице и в момента.

Използването на електронни печати е по принцип правилния подход в дългосрочен план, но изисква надграждане на системи.

Уважаеми г-н Министър,

Във връзка с неписано правило Столичната РЗИ да изисква два различни печата върху изследвания за приемане на деца (по реда на чл. 20 от Наредба 26 от 18.11.2008 за устройството на дейността на детските ясли и детските кухни и здравните изисквания към тях), и отчитайки:
1. Голямото неудобство за родители в това да бъдат куриери на администрацията и в 21-ви век да обикалят за различни видове печати, особено в контекста на пандемия;
2. Риска от предоставяне на фалшиви изследвания
3. Факта, че повечето лаборатории имат онлайн системи за предоставяне на резултатите от изследвания
4. Усилията за въвеждане на електронно здравеопазване

бих искал да предложа следното изменение на Наредба 26:

В чл. 20 се създават нови алинеи 3-5:
(3) Автентичността на изследванията по ал. 1, т.3-5 се удостоверява от лабораторията, извършила изследването, по един от следните начини:
1. чрез възможност за проверка с телефонно обаждане на база на уникален идентификатор на изследването. Телефон за контакт и номер на изследването трябва да са посочени в документа с резултатите.
2. чрез предоставяне от страна на родителите на данни за достъп до онлайн система за проверка на резултата
3. чрез електронен печат на лабораторията върху електронен документ с резултатите, по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (ОВ, L 257/73 от 28 август 2014 г.)
3.
(4) Резултатите от изследванията по ал. 1, т.3-5 се приемат на хартиен носител и по електронен път, на адрес на електронна поща или чрез системата за сигурно електронно връчване по смисъла на § 1, т. 31 от допълнителните разпоредби на Закона за електронното управление.
(5) Резултатите от изследванията по ал. 1, т.3-5 се съхраняват за срок от 12 месеца, след което се унищожават.

Съхранението на данни за достъп (потребителско име и парола) е по принцип рисково, но в случая то е идентично на съхраняването на самите изследвания, като в същото време предоставя възможност за проверка на автентичността на данните.

Би следвало да се обмисли вариант и за по-обща уредба на въпроса с автентичността на медицински изследвания, когато те се изискват по силата на нормативен акт за осъществяване на дадено право.

С уважение,
Божидар Божанов

В по-общ смисъл, за цялата драма с печатите преди време бях подготвил изменение на административнопроцесуалния кодекс, с която да се забрани изискването на печати:

„§ 1а. (1) Във връзка с административното обслужване на гражданите и юридическите лица административните органи, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги не могат да изискват полагане на печат върху документ на хартиен носител за удостоверяване на авторството.
(2) Авторството на документ по ал. 1 се удостоверява от неговия издател чрез саморъчен подпис. Документът съдържа информация за имената на лицето, което го е издало, качеството и длъжността, в които действа, както и основанието на неговата представителна власт.
(3) Органите, лицата и организациите по ал. 1 не могат да отказват приемане на документ от граждани и юридически поради липса на поставен печат.
(4) За неизпълнение на задълженията по ал. 1 и 3 на отговорните длъжностни лица се налага административнонаказателна санкция по чл. 305 от Административнопроцесуалния кодекс.“

(Следват изменения на двайсетина закона, които в момента изискват печат под някаква форма, които ще ви спестя.)

Защо се занимавам с нещо толкова дребно? Нали вече записахме детето, повече едва ли ще имаме тоя проблем?

Защото това е чудесен пример защо няма електронно управление.

На теория има, на практика някой някъде иска печат от някой друг и няма правен аргумент, който да го убеди в обратното.

Затова трябва наредба по наредба, член по член, административен орган по административен орган да се налага електронната реалност.

И защото е важно да променяме мисленето на всички нива – и на политическо ниво, и в администрацията, а и в съгражданите си, които с години са обикаляли за печати, защото „как така без печат“.


На брифинга си в четвъртък министърът на образованието Красимир Вълчев засегна въпроса, който вълнува много родители и за който вече сме писали неколкократно - как може да бъде осигурен достъп до общински детски заведения за всички деца или поне как могат да бъдат компенсирани тези, които нямат късмет в лотарията (виж скорошните текстове "Не ви искам местата в детските градини, дайте ваучери!" и "Родители на неприети в детски градини деца излизат на протест").

Вълчев заяви, че има политическа воля за осигуряване на компенсации за неприетите деца на възраст 4, 5 и 6 години. Защо точно те - защото това е обхватът (след законодателни промени) на предучилищната възраст. За останалите групи деца, където недостигът на места в ясли и градини е най-голям, не се предвижда такава субсидия.

Някои от родителите, които вече от няколко месеца протестират по този повод, се чувстват подведени, защото идеята им за ваучери за неприети деца, посещаващи частна градина, се предлага да се изпълни частично. А това според тях създава напрежение и разделя хората.

Министър Вълчев заяви още, че се прави всичко възможно догодина да няма неприети деца на 4-годишна възраст, предава Mediapool. За целта ще се ползват възможностите на 3-годишната национална програма за изграждане на детски градини и училища, по която се предвижда отпускане на 70 млн. лв. годишно.

Преди няколко дни в свое интервю заместник-кметът на София по направление “Култура, образование, спорт и младежки дейности” Тодор Чобанов заяви, че "такъв е животът, такива са нещата..." в коментара си за неприетите деца в детските градини в София, подчертавайки, че няма томбола, а класирането се извършва по ясни критерии. Не е ясно, ако въртенето на жребий на децата с еднакъв брой точки не е томбола, то какво точно е.

По тези и други въпроси, като например препълването на групите, само и само за да се приемат повече деца, родителите излизат на протест на 14 септември пред Столична община от 17:30.

Публикуваме историята на една българка, живееща в Швейцария, която пожела да не споменаваме името ѝ, най-малкото защото то изобщо не е от значение за разказа ѝ. А той е за това как изглежда родителството на три малки деца там, където е избрала да живее. Задъхахме се, само докато го четяхме. Дали и не вдигнахме малко кръвно, или по-скоро беше лека паник атака...


Гледам как напоследък теми като кърмене на обществено място, епизиотомии, майчинство и какво ли още не предизвикват голям обществен интерес. Най-често краен и негативен. И като прясно "изпечена" трикратна майка, която живее в друга страна, често немея и още по-често се смея. А най-често се радвам, че, видиш ли, не живея в България. Не съм го планирала да стане така, просто навремето последвах сърцето си (загубих го по един швейцарец).

Родният негативизъм и крайни мнения направо ме карат да крещя:

Тук майчинството е 14 седмици. ЧЕТИРИНАЙСЕТ!

Някои институции дават 16 седмици. Или работиш и пускаш децата на нещо като частна ясла, или си стоиш вкъщи и гледаш деца. Ако искаш. Това си е твой избор.

Яслата е доста голямо перо. Може да се кандидатства за държавна субсидия, която се изчислява на база годишния семеен доход. Реално обаче, колкото по-висок е семейният доход, толкова по-ниска е субсидията. Има и уловка: за да си осигуриш място в избраната от семейството ясла, записваш още нероденото дете за месеци напред според това кога планираш да се върнеш на работа (да речем, когато бебето ще е на 5 или 6 месеца).

Ако изчакаш и го запишеш след раждането, то тогава трябва да планираш да си го гледаш поне до деветия му месец. Ние записахме "нероден Петко", след като влязох в осми месец, без да знаем пола. Всъщност така записахме и трите деца. Като прескочихме всички суеверия.

Та, третото ще започне да посещава ясла от средата на месец декември, за да свикне с нея. Тоест, тъкмо ще е станало на 6 месеца и в най-добрия случай ще е захранено. Официално започва ясла от януари догодина.

Как се оправяш във времето между третия и шестия месец с работа и деца си е твоя работа. Аз викнах на помощ баба от България. Тукашната баба отказа. Много е заета.

Защото моите планове да започна работа по-късно се провалиха.  И с мозък "кърма" започнах работа от първия ден след официалното приключване на майчинството. Този път нямаше и възможност за преговори за неплатена отпуска. Всъщност имаше: аз исках да се върна обратно през ноември. И нямаше да има проблем, но насрочиха одит по моя проект точно в началото на октомври, така, за добре дошла.

Спокойно заявих, че току-що се връщам и че ще изчезвам от време на време, за да помпам. По закон имам право на между 30 минути и 1 час на ден време за помпане (това зависи от процента работно време, за което си назначена). Но пък няма определено място за това. Тоест, трябва да намериш стая, да "изриташ" колегите и да се заключиш. Аз използвах обедните почивки, за да кърмя бебето (или майка ми го водеше, или аз тичах до вкъщи). А за капак - моят офис се премести от един град в друг. И от средата на октомври аз пътувам два дни в седмицата (по час и нещо в посока) до новото работно място. С помпа и безброй шишета на гръб. И далеч не съм единствена. Тук ежедневното пътуване с влака до местоработата ти е практика.

Можеш да си наемеш електрическа помпа във всяка една аптека. Здравната каса поема около 70% от разходите ти за нея. Това е местният "стимул" да си кърмиш бебето. Но наемаш само помпата. Шишетата и прилежащите шнурове трябва да си купиш от хигиеннк съображения. Един комплект струва 44,50 франка. Ако искаш да помпаш едновременно, ти трябват минимум два. Не дай си Боже, да си ги забравиш на плота в кухнята. Тичаш и си купуваш нови в близката аптека в другия град. Пък и проверяваш по 100 пъти дали си ги затворила добре, защото е много вероятно като тичаш, за да си хванеш влака за вкъщи, тази така безценна течност да напои добре раницата ти (за късмет служебният лаптоп оцеля).

Прибираш се и се мяташ да кърмиш, защото, разбира се, с помпата не е същото и гърдите ти пулсират от болка. А после се захващаш и да готвиш, за да нахраниш и другите две, които междувременно баба е прибрала от занималня. Няма как - те посещават занималня в дните, в които мама е на работа, защото градината не е целодневна. Детето я посещава задължително във времето от 8.20 до 11.50 всеки ден и само един път седмично има занятия от 13.30 до 14.50.

Точно така. Няма обяд.

То и закуски няма - ти ги приготвяш, като имаш дълъг списък с насоки какво може и какво не може да носи в градината (ядките и шоколадът са забранени). През останалото време имаш вариант за занималня към близкото училище, която предлага обяд и закуска. Платена, разбира се. Всички подробности са добре координирани между институциите и обикновено някой преподавател придружава децата от градината до занималнята. А семейството посочва часа, в който ще си прибере отрочето (Не дай си Боже да закъснееш и да не си се обадил...)

Първокласникът има горе-долу подобна програма като в детската градина, но следобедните занимания са две за седмица. И пак в дупките (за обяд и след 15.00) децата масово ходят на занималня. Разликата е, че тук децата са от различни класове и възраст.

И като знаете вече всичко това, пробвайте да си представите следния вариант на един обикновен делничен ден (защото аз още не мога и безкрайно много се страхувам от наближаването му):

Денят започва в зори с бебе на гърда, после се приготвя закуска (по традиция това се пада на таткото), стерилизираш шишета и ги прибираш в раницата, барабар с помпата, приготвяш шишета с кърма и пюре за бебето, приготвяш себе си и три броя деца, изпращаш в 7.55 две от тях на училище и градина, в 8.00 оставяш детето на ясла, хващаш автобуса в 8.14 за гарата. В 8.34 ти е влакът до Базел, използваш единия час път с него за работа (и спокойно пиене на топло кафе с кроасан в скута). В 9.45 влизаш в офиса. Започват срещи и кореспонденции. Междувременно трябва да изгониш няколко колеги и да намериш време да се изпомпаш. Блокираш и хладилника. Идва време за обяд - или ядеш, или помпаш (ако не си смогнала преди това). Една мила колежка ми направи табела за вратата "Временно заета". Приключва ти работният ден и тичаш да хванеш най-ранния възможен влак и, разбира се - най-евтиния, защото си плащаш сам пътя. Работодателят ти не го интересува къде живееш. След това тичаш, за да стигнеш преди 18.00 и да си вземеш първо едното дете, после другото от занималните, след това и бебето, което, само като те види, започва да реве, за да го храниш. Прибираш се с трите деца, кърмиш, приготвяш вечеря и намираш време за игра. И хайде по леглата. Защото денят има само 24 часа. А с мъжа ти я сте се видели, я не.

За щастие реалността е малко по-различна. Нашият татко поема много голяма част от дейностите описани по-горе. Като приготвянето, изпращането и прибирането на децата, готвенето и каквото още може да поеме. Но той работи повече време и е с по-стабилната работа от двама ни. И въпреки всичко сме в разкрачен стоеж. Както много други двойки. Но и двамате сме на такива работи, в които е нормално да работиш от вкъщи. Аз пътувам между два града до максимум два дни в седмицата. Как си правя и откъде останалите часове е мой избор. А сряда е денят ми със и за децата.

И не, не се оплаквам. Това е въпрос на личен избор. Моят. Дали ще успея с всичко - все още е рано да се каже. Но ще пробвам да се вместя - все пак денят има 24 часа.

Наша читателка, вдъхновена и окрилена от системата за кандидатстване в детските градини в София, ни изпрати този чудесен текст, с който иска да сподели още едно от очарователните предимства да си родител – трепета, с който следиш дали детето ти е прието в ясла. Незаменимо е, препоръчваме го на всеки, който иска да пробва има ли късмет в хазартни игри.


Здравейте,

Аз съм Х и съм пристрастена към кандидатстването за детска градина.

Вече трета учебна година почти всекидневно влизам в системата на ИСОДЗ, броя чакащите, сравнявам точки, отгатвам хипотетични свободни места, чертая възможни маршрути до желани или не чак толкова желани детски заведения, храня някакви надежди там.

Поне до вчера, когато осъзнах, че опитите ми да вкарам детето си в държавна детска градина в центъра на София, където имаме съмнителния късмет да живеем, с едни стандартни 12 точки, по нищо не се различават от жалките надежди на много наши сънародници, че ще спечелят нещо с търкане на талончета. И точно както те се пристрастяват да харчат левчетата си за някоя лотария, така и аз съм се пристрастила да пропилявам времето си в тази безумна система, която не благоволи да приеме хлапето в ясла, и сега ни глобява с една точка за това, че не го е приела.

Това са три учебни години, в които детето ни ходи в най-евтината възможна частна детска градина в квартала.

„Доволни сме. ОК е. Не сме хора с твърде високи доходи. Изисквания ни за държавните градини също не биха били високи. Не бихме си позволили каквито и да било претенции. Където ни приемат – там. Ако се окаже наистина ужасно, ще го спрем. Не сме в позицията да избираме.“

Тези няколко фрази повтарям всеки ден.
Впрочем, в града има 11 частни детски градини, лицензирани да дават заветната допълнителна точка за ясла, но те, естествено, са ни далеч над възможностите. Месечната такса в нашата частна детска градина е над половината от заплатата ми, а деца чакат на опашка и за нея. Шегувам се, че ако мъжът ми не изкарваше достатъчно, нямаше да можем да си позволим и аз да работя, но незнайно защо ми става криво от тази шега.

Докато още кандидатствахме за ясли, опитахме и с другия набор. Синът ни е роден през януари и съвсем логично би било да влезе в групата с децата от края на предишната година. Правилата, обаче гласят, че ако има дори и едно чакащо дете от набор 2015, независимо колко са свободните места в групата, дете от друг набор няма право да кандидатства за тях. И така ние нямахме право да кандидатстваме за едно от двете свободни места, защото за другото имаше чакащо дете. Правилата са си правила.

Някъде в този яростен калабалък от мисли, характерен за вечно губещите комарджии, някакви общественици крякат от телевизора „Направи го сега“ и „Направи го за България“ и на мен ми се ще действително още сега да ги прасна с тиган по главите. От това нищо няма да спечеля, но поне някого ще го заболи.

Появяват се и роднините и приятелите, убедени, че аз не изпълнявам правилно задачите по кандидатстването, иначе детето отдавна да са го приели. Оправдавам се с реституцията – повечето градини и ясли в квартала ги затвориха, когато върнаха имотите на собствениците им. Нищо против, така трябва. Защо не отвориха нови ясли и градини обаче, не знам. Оправдавам се с късмета – за едно място кандидатстват куп деца с еднакъв брой точки. Нас явно никога не ни изтеглят в жребия. Каша от гняв и оправдания. 

В последния месец с мъжа ми си въобразихме, че най-накрая имаме някакъв шанс. Великото божество ИСОДЗ на два пъти обеща да прехвърли незаетите места за деца със СОП и хронични заболявания към т.нар. „общ прием“. Намерих детска градина в квартала (на 30 минути път пеша, колкото частната), където за петте новопоявили се места щяха да се състезават седем деца. Никога, ама никога до сега не сме били по-близо до заветния прием. Първо обявиха, че такова класиране ще се проведе на 30 септември. Вместо това, без да го обявяват, проведоха обикновено класиране на 28, без да прехвърлят места, и обявиха ново класиране с прехвърляне за 5 октомври. Обявлението за 30ти и прехвърлянето на места изчезна от сайта на ИСОДЗ. Май трябваше да направя скрийншот?

5 октомври е рожденият ден на мъжа ми. На сутринта открихме системата временно заключена. Обявлението за класиране с прехвърляне на места беше заменено от обявление за обикновено класиране. „Очевидно проверяват някакви неща след класирането“, заоправдавах се гузно, сякаш беше моя вината, че навръх рождения ден все още нямахме информация. Наистина трябваше да направя скрийншот. Или и двата пъти съм халюцинирала? Пристрастените комарджии, често виждат знаци и обещания, дето ги няма…

Като един истински закачен към хазарта и отчаян човек, прекарах празника да проверявам през 30 минути дали са отблокирали вече системата, макар да ми беше ясно, че и този път не са ни приели… Мъжът ми каза, че оттук нататък той щял да се занимава с кандидатстването, защото някой трябвало да „счупи каръка“. Аз естествено се обидих и се сдърпахме по повода, докато закопчавахме коланите на малкия. В този най-изнервен момент от деня забравихме тортата върху покрива на колата и тръгнахме. Докато ни махаха да отбием, осъзнах колко съм жалка. Колко е безсмислено, колко прилича на търкането на талончета цялата тая работа. Тортата оцеля. А вечерта приятелка ми разказа как се срамувала от 15-те си точки по социален критерий. Все едно тя е виновна, че в квартала децата са толкова много повече от местата.

И тъй, аз ще се опитам да се откажа от зависимостта си, но имам няколко въпроса и до общината, а защо не и до кандидатите за кмет и общински съветници: 

  1. Защо е необходимо да глобявате неприетите в ясла с една точка?
  2. Кога ще откриете повече детски градини и в кварталите, където няма място да се строят нови сгради за тях? Наистина ли тази община, изсипала милиони в безумни ремонти из центъра, не може да си позволи закупуването на няколко партерни апартамента за целта? Или просто не е привлекателно, понеже няма да има рязане на ленти?
  3. Какво да правят родителите, които буквално не могат да си позволят да работят? Със сигурност има хора с по-ниски доходи от нашите, които също кандидатстват години наред точно като нас, без шанс.
  4. Имало ли ги е тези обявления за класиране на сайта на ИСОДЗ? Халюцинирам ли?
  5. Има ли достъпна за всички статистика колко деца кандидатстват за колко места по квартал? От нея би трябвало да стане ясно, че в някои квартали влизането в градина е доста по-трудно.
  6. Трябва ли хората с точки по специални критерии да се срамуват и да се чувстват виновни за това, че общината не е осигурила достатъчно места?
  7. Ние ли сме виновни, че не сме се преместили в друг квартал, или на по-добре платена работа? 

Ето някакви въпроси. Има ли някакви отговори обаче... не е ясно.

cross