fbpx

Да гледаш бебе в ерата на социалните мрежи си е предизвикателство. Не стига, че е пълно с постове, които те навяват на мисълта, че на клетото ти дете нещо му има, понеже не яде, не спи, не ходи на гърне и не рецитира Шилер в оригинал като бебето на мама еди си коя от групата за захранване. Ами и ти самата за нищо не ставаш, защото една торта с рожков, мляко от кашу и тофу крем не можеш да забъркаш. Затова бебето ти е принудено да я яде прозаични и/или вредни кексове и супа топчета.

Авторката на този текст Елена Перилова е попаднала в един от най-опасните  капани на социалните мрежи, докато си по майчинство – групите с бебешки рецепти. Те са пълни с разкошни, разточителни снимки на красиви и адски здравословни храни, които разни прекрасни деца си хапват с върховна наслада. А хлъзгавият момент идва, когато се опиташ да ги приготвиш – или нямаш продукти, или нямаш време, или нямаш нерви. А ако стана така, че имаш всичко, накрая резултатът е провал. 

Но спокойно, първите 10 години е така, после се свиква.


От малка много обичам да чета и когато забременях, дойде голяяямото четене и посещаване на лекции относно къпане на новороденото, кърмене, захранване и всеподобни теми, които ме вълнуваха като бъдеща млада майка. Докато бебето ми растеше и се превръщаше в малко щуро човече, следях постове из групи и майчински блогове, за да съм в час с развитието на бебетата на неговата възраст, за да не взема да изпусна нещо.

После ми изпратиха покана за няколко групи с бебешки рецепти. По принцип не съм голям кулинар –  което е направо излагация в сравнение с майка ми, която е майстор и спретва невероятни трапези за секунди, каращи всички да пъшкат от удоволствие. И все пак успявам да забъркам някой вкусен бобец или мусака, но рядко нещо по-засукано. Ежедневно из тези групи се подвизаваха рецепти в много стъпки и безупречни снимки, които с възхищение разглеждах.

Кремчета, наредени на три реда в три различни цвята, украсени като в хубав ресторант, бебешки торти със супер здравословни съставки, апетитни кюфтенца с киноа и 7 вида зеленчуци. Моето отроче обикновено хапваше нещо направено набързо, защото си беше много взискателно дете (и все още е, вече е на 1 годинка). Човек е вързан да му прави маймунджилъци, да му обръща внимание и да търчи с него из целия апартамент, освен ако не иска да търпи едно постоянно и ескалиращо мучене и крещене с цяло гърло.

В някои месеци само съм го чакала да заспи, за да хапна набързо една филия и да седна най-накрая да си почина. Въпреки че знаех, че рядко ме оставя на мира за 5 минути, непрекъснато се обвинявах, че не му приготвям гореспоменатите красиви храни, че съм лоша майка и той горкият ще го кара на едни прости макарони, юфка, принцеси, банани и готови пюрета или понякога някоя супа или манджа, която съм готвила за нас. 

И тогава идваше заветният момент.

След като дни наред бях гледала и запазвала рецепти от бебешките групи, вече убедена, че съм най-провалената майка на света, въоръжена със списък, накупувах всевъзможни съставки, които аз самата никога не съм чувала и приготвяла, НО твърдо решена, че бъдещето на детето ми зависи от това. След като диването заспеше за максимум час (не е от спящите деца), решавах да изпробвам някоя рецепта, за да изкупя греха си на ужасна майка

Но незнайно как, следвайки рецептата дословно, бебешките бисквити, които бебе Камелия била хапнала с усмивка, и чиято рецепта има над 100 харесвания, не се получаваха. С тези нетипични и непознати за мен брашна и съставки, бисквитите станаха ронливи и кисели. Опитах ги и направо се сбръчках, не бих си представяла, че и кучето ще ги яде, та камо ли бебето. 

Пробвах друга рецепта за друг вид бисквити, но и този опит доведе до провал и съответно до това да се чувствам още по-зле. След поредната ми покупка на био брашно от кайсиеви ядки, престояли на югозападно слънце точно 16 месеца и 10 дни, и сироп от ябълки, расли в девствените поля на Аржентина и поливани от местни баби, мъжът ми каза, че изобщо не съм добре с главния мозък, да спра с тия измишльотини и да оставя детето да си яде нормални неща каквито са му вкусни. 

След поредната рецепта, озовала се в коша за боклук, направих на детето обикновен кекс с ябълки, който ние ядем, и направо си облиза пръстите. Тук дойде и моето просветление – трябва да спра да изпадам в крайности и да се радвам, че мъникът е пълен с енергия, играе като за трима, хапва с апетит, здрав е и всеки ден учи нови неща. 

Ние, майките, трябва да сме по-малко критични към себе си, защото в този период, в който си вкъщи с грижите за малкия човек, можеш наистина да се побъркаш с постоянните сравнения със супермайки и бебета еднорози, които са окупирали онлайн пространството.

P.S. Написах този текст с цел забавление, самоирония и окуражаване на други майки като мен. Далеч съм от мисълта, че рецептите от подобни групи не се получават изобщо – имах един успешен опит за солени палачинки, видeни оттам. Продължавам да се възхищавам на майките, които всеки ден приготвят домашни неща с нетипични за мен продукти.


Нали знаете как децата муфтят родителите си за най-различни неща? За бонбони, за тракторчета, за обувки, за дрехи.... ЗА КУЧЕ?? Мисля че от всички видове муфтене, родителите най-много ги е страх от муфтенето за КУЧЕ.

Не е тайна защо – защото и родителите са били деца, и те са муфтили техните родители за КУЧЕ (едно кученце, бе, мамооо, аз ще го разхождам, аз ще го храня, аз ще правя всичко!!!), и всички знаем какво се е случило след това. 

Но колкото и да е невероятно, почти всички родители - най-често майката - поддават на детското изнудване, при това, забележете, в пълно съзнание, че нещастникът, който ще разхожда, къпе, бърше, храни и пазарува за кучето, ще му бърше лигите, когато пътува с кола и ще го пощи от кърлежи и бълхи, е именно тази същата клета майка, която прави същото и за своите собствени, човешки деца.

Може би единствено фактът, че няма да се налага да кандидатства за езикова гимназия заедно с кучето, и да пише с него теми за баба Илийца, и да търси двете неизвестни на  ония уравнения, дето все не могат да си намерят неизвестните, я кара, майката, да пристъпи към това неразумно решение – ВЗИМАНЕ НА КУЧЕ.

Разбира се, аз не пиша всичко това, опирайки се на чужд опит или гадаейки на гумена топка за чесане на зъби – напротив. Пиша я, защото ЗНАМ какво е.

Та, ето моята история с куче, майка, брат, баща, две риби и котарак на име Гого.

Беше началото на 90-те години и ако знаехме какво десетилетие, изпълнено с всякакви видове кризи, режим на тока, водата и въздуха, висене по спирки на автобуси на минус 28 градуса, редене на опашки за сирене, опашки за оцет, опашки за хляб и опашки за пирожки, продавани върху щайга на спирката на 43-ти блок в Младост, и въобще – каква тотална мизерия ни чака, вероятно на мен и брат ми нямаше, в една чудна вечер, в която по случайност вкъщи имаше едновременно и ток, и сирене, да поискаме да имаме... и куче.

Но ние не знаехме, че живеем ЧАК в такава мизерия, защото така правят родителите – стараят се децата да не разбират, че някой е окрал цялата държава и всички трябва да ядат макарони в следващите 6 години. 

Затова ние, вече свикнали с наличието на домашни любимци под формата на огромен котарак на име ГОГО и две изключително грозни риби-скаларии, преценихме, че в квотата липсва само куче, и веднага започнахме офанзива.

Аз, разбира се, като по-хитра, първо пратих малкото си братче да пили на главата на баща ни. Помня, че го накарах да каже, че искаме немска овчарка (сега, като се сетя, ми става лошо - не стига, че нахална, ами и с претенции!)

Брат ми послушно отиде и бързо-бързо се върна в стаята. Викам – СЪГЛАСИ ЛИ СЕ??, а той ми казва - „Няма да стане“. Аааа, казвам, абсурд. Ще стане. Отивам аз при майка ни и започвам изложението – куче, разходки, приятели, ала-бала. НЕМСКА ОВЧАРКА.

Помня, че майка ми едва не се задави с бирата си и каза – КАКВА НЕМСКА ОВЧАРКА, АЛООО, МНОГО ТИ СЕ МОЛЯ!!! Ние нямаме пари да храним котката, куче ѝ се приискало!!

Или нещо от сорта, но с ясно послание, че куче ще видя през крив макарон.

Реших временно да забравя за случая, но някакси знаех, че ще стане нашето. Прецених, че може би е добра идея да отстъпя от желанието за конкретна порода и да се съсредоточа само върху най-важното, а именно – КУЧЕ. Да е куче. Да не е кон, маймуна или плъх, а куче. Пък какво куче... еми каквото Господ даде. Криво, право, с едно око, с шест крака, се тая. Куче да е, да се води на каишка и да лае. Това исках аз от моето куче.

Така дойде зимата на 91- ва година. Или 92-ра, не помня, сливат ми се. Баща ми замина за чужбина за 3 месеца и ние останахме тримата, с брат ми и майка ми, да борим живота с купони за храна, режим на тока и други подобни глезотии за деца.

Всички се хранехме с някакви странни неща – ние ядяхме това, което майка ми успееше да намери по магазините и да превърне в горе-долу хващащо окото ястие, котката ядеше някакви бъркочи и гледаше жадно рибите, а рибите какво ядяха просто не знам. Дано нещо са хапнали, горките. Искам само да подчертая, че не посегнахме нито на котката, нито на рибите.

И така, една прекрасна ледена вечер, в която с брат ми си ядяхме полагаемия ни се бъркоч, майка ми звънна и се яви на вратата с... КУЧЕ. Леле, каква радост, какво чудо – малко, сладко същество, с вид на нищо подобно, което прекрачва прага на къщата и очевидно вече е наше – иначе за какво ще го мъкне вкъщи? Както казах и по-горе, все още се удържахме да ядем кучета, значи трябваше да го е донесла, за да ни угоди на прищевките!

Полудели от радост, започнахме да го дърпаме и гушкаме, и ни отне известно време, за да се сетим да попитаме майка ни откъде, по дяволите, се е сдобила с него? А историята, разбира се, беше повече от прозаична – видяла се със своя приятелка, тя ѝ казала, че на строежа до тях една кучка е родила и има малки, които стоят на студа... и, оттам нататък знаете. Майчина сълза, майчино сърце, и прочие лирически отклонения и докато се усети, майка ми вече била на строежа, а минути по-късно го напускала с бърза стъпка и куче в джоба.

Кръстихме я Сали, защото макар и да живеехме на Редута и ядяхме сирене с купони , си мечтаехме да живеем в имение с огромна ливада, да закусваме яйца с бекон и да имаме куче на име Сали, което да търчи из полята и щастливо да си развява ушите.

От всичко това имахме само Сали и ушите ѝ, които наистина се развяваха насам-натам, придавайки ѝ доста нелеп общ вид, тъй като, няма какво да се лъжем, Сали си беше чистокръвен помияр. Улична превъзходка и така нататък, но от най-деликатен и мил вид, елегантна, тънкокрака и честно казано, отдалече, от МНОГО ДАЛЕЧЕ, примерно, гледана от Пазарджик, приличаше малко на гонче. Малко, ама приличаше.

Разбира се, първите дни беше страшна еуфория. Навсякъде имаше локви пикня, и човек не знаеше на какво ще попадне, като излезе от стаята – на кучешка пикня или на котешка пикня, защото пък и котаракът се обиди зловещо, че му натрисаме някакво си там НЕЩО, което търчи като гламаво из коридора и го бута с лапи. Бяхме благодарни, че поне рибите не пикаят в коридора... човек трябва да се научи да гледа положително на живота, дори когато гази в локви до глезените в собствената си къща.

Дойде време за първата разходка. Сложихме на Сали каишка и гордо излязохме с нея пред блока, все едно щяхме да разхождаме породист жребец. Кучето, разбира се, първо се напика и после клекна и се заземи, отказвайки категорично да тръгне. Започнаха се едни увещания, едно дърпане, едни клетви. Ама какво е това куче, бе, мамо!!!, казвахме в един тон с брат ми, тъй като бяхме останали с впечатлението, че кучетата са същества, които ходят на каишка до стопаните си, а не някакви магарета, които си пъхат главите между краката и клечат така с часове.

Жената направи всичко възможно да накара Сали да ходи – отиде до магазина, инвестира в кренвирш, и така, с парчета кренвирш и могъщи слова от вида АЙДЕ, МОЕТО МОМИЧЕ, ЕЛА ТУКА, ЕЛА ДА ТИ ДАМ КРЕНВИРШЧЕ!!!, Сали направи 5-6 крачки, след което всички се прибрахме изтощени вкъщи и на следващия ден повторихме упражнението с нов кренвирш.

След няколко седмици кучето свикна да излиза, и, честно казано, ние с брат ми наистина я разхождахме известно време. След това на него му омръзна, и останах аз, като по-голяма и съвестна, да водя Сали в калния парк на Гео Милев.

В тези години паркът приличаше на нещо като свинска кочина, а за да е по-достоверно, в една от къщите до парка наистина имаше свине. Гледах да не водя там кучето, защото нямах представа как ще завърши стълкновение между куче и прасе, а и мен от прасетата малко ме беше страх.

Придържахме се към централната алея, където Сали си имаше прекрасни забавления – въргаляне в мърша и лайна, въргаляне в кал, ядене на умрели гугутки и прочие великолепия, които природата ѝ я караше да прави. Що умрял гълъб съм изстъргала от тая муцуна, само аз си знам...

Междувременно баща ми се върна от чужбина. Вечерта, когато си пристигна, му представихме Сали, и, докато се тъпчехме с шоколади, салам и други благини, донесени от покварения Запад, всичко изглеждаше чудесно. Едно сплотено, мило семейство, което се радва на изобилието от храна и домашни любимци. Котаракът си ближеше задника в захлас, кучето спеше до радиатора, а грозните риби се дзвереха от аквариума и дори и те изглеждаха щастливи, въпреки че с тия криви физиономии това никога не може да е сигурно. 

Всички си легнахме с радост в сърцата, а сутринта баща ми стана, излезе – смея да кажа, твърде невнимателно и някак международно небрежно от спалнята, моментално стъпи в огромна локва пикня, каза КАКВО Е ТОВА, ДА МУ Е*А МАЙКАТА!!!, и така, рязко и с апломб, се върна в действителността. 

Така започна и нашият съвместен живот със Сали. Разбира се, тя беше част от семейството дори и когато нямаше с какво да я храним, освен с варени картофени обелки. Живя с нас 10-на години и дори стана приятелка с котарака, който с едно дране по носа постави ясни граници в отношенията и оттам нататък размирици нямаше.

Водихме Сали почти навсякъде с нас, въпреки че пътуването с кола беше някакъв ад, изпълнен с повръщане, лиги и непрестанен вой. Сали никога не се отказа от умрелите гугутки и от щастливото въргаляне в мърша, но пък имаше най-милите, хубави, кафяви очи и със сигурност беше по-щастлива, отколкото щеше да е на онзи строеж. 

След това един ден умря, покосена от хиляди болести, и, разбира се, след нея повече куче не си взехме. Рибите услужливо също умряха и останахме само с котарака, който също се пренесе в отвъдното, но след него взехме друг, а след другия – още един, който в началото беше жена, но на шестия месец му поникнаха ташаци и от Шери спешно беше прекръстен на Чарли.

Сали обаче си остана завинаги в сърцата ни и, честно казано, понякога през ума ми минава еретичната мисъл колко е яко да имаш куче. Все пак, парковете вече са нормални, в тях не се разхождат свине (имам предвид - истински), няма купища умрели гълъби и мърша, и всичко е много по-цивилизовано. 

После бързо отпъждам тази мисъл от главата си, но от скоро чувам 5-годишния ми син да ме подхваща невинно: 

„Мамо, а ние кога ще си вземем кученце??“

И, нали разбирате... сърце не ми дава да му кажа „НИКОГА“!


О, хайде да си го кажем. Децата са абсолютно вбесяващи понякога. Да, дааа, разбира се, че ги обожаваме. Нашите прелестни, малки ангелчета. И не само собствените ни ангелчета, но даже малките приятелчета на детето ви, братовчедчета и чудните дечица на най-добрите ви приятелки. 

И въпреки това,  децата са едно от най-вбесяващите и дразнещи неща на света. Всъщност, убедени ли сте, че сте виждали нещо по-досадно? 

Днес ще ви споделя моя топ седем на вбесяващите неща, които правят и които са оставили трайни травми, бръчки и милиони мъртви нервни клетки. 

Дете, което се влачи 

Ако сте имали дете, то това значи, че сто процента сте ставали свидетел на превръщането на въпросното дете от нормално дете в аморфна маса от желе. Вървите си вие по улицата, бързате за най-важната среща в живота ви и детето ви внезапно вижда нещо изключително вредно за ядене. Предявява претенции към него, а вие съвсем разумно му отказвате. 

Внезапно по магически начин, костите на детето започват да изчезват. Аморфната желатинова болест първо удря рязко в гръбнака и детето провисва. После краката му се огъват, главата започва да се люшка и то започва отчаяно да се влачи напред, сургайки противно крака по плочките. 

Някои, по-засегнати от остратата форма на желираност, падат на земята и всякакъв опит да ги изтеглиш нагоре завършва с неуспех, защото тялото им започва да прелива от ръкав в ръкав и от крачол в обувка, докато по лицето се стичат сълзи на мълчалив упрек. 

Дете, което знае неприлична дума

Вие сте в метрото, а вашето дете скучае. Досега е ритало предната седалка, каква страхотна идея, и след като сте му казали, че ако не спре, ще го изпратите в Силистра без хляб и вода, с огромно нежелание е спряло. 

Веднъж прочетох някъде, че на децата трябва да им е скучно, за да започнат да стават креативни. И това е точно така. Две минути скука в метрото и детето се сеща, че в детската градина е чуло думата „Боклук“ от малкия Стефчо, който очевидно расте в либерално семейство. 

Очаровано от този спомен, то се обръща към вас и се провиква „Ти си голям син боклук!“ Тъкмо ви се иска да умрете или да го убиете, и в тоя момент забелязвате, че хората наоколо (какви идиоти) гледат детето ви развеселено. То също ги вижда и получава огромен прилив на кураж. 

Докато се усетите, то вече крещи „Баба е боклук и тате е боклук, и Мария е боклук. Големи боклуци. Такива боклуци, че като тръгнат да се търкалят по планината надолу убиват един слон. Такива големи, големи, големи боклуци са баба и дядо“ . Нещата са извън контрол, вие сте извън себе си, а хората вече снимат с телефоните си. 

Дете, което си обува обувките сутрин

„Искааам сам, искам сам!“ Коя майка не иска да чуе това в 8:56 сутринта? Но какво можем да направим? Всички нови книги за отглеждане и възпитание на всестранно развити гении казва, че трябва да учим детето на самостоятелност. Да ги оставяме да преборват сами трудностите, да не ги превръщаме в зависими плужеци, а в смели и независими граждани. 

То също очевидно ги е чело тия книги и няма никакъв шанс да му нахлузите идиотските обувки и да го метнете на детска, за да хукнете на работа. Затова се облягате на вратата, призовавате всички светии и започвате ДА ЧАКАТЕ ДЕТЕТО ВИ ДА НЕ УСПЕЕ ДА СИ ВЪРЖЕ ОБУВКИТЕ, защото пак не сте имали време да го научите. 

8:56… 8:59… 9:04… 9:11… 

Животът бил кратък? Животът е безкрайно мъчение, което се точи пред очите ви, докато едвам се сдържате да не си разбиете главата в стената. 38 минути по-късно му връзвате връзките по негова молба и напълно изтощени и унили отивате на детска.

Дете, което има разхайтен вид 

Висящо яке, развързани обувки, разгащена блуза, разкопчан панталон. Всички тези неща са очарователно сладки при чуждите деца, признак, че децата скачат, тичат и изживяват едно активно детство. 

При вашето изглежда апокалиптично. Пред очите ви е собственият ви провал, че вече шеста година не можете да научите едно човешко същество да осъзнае колко много ви излага като ходи във вид на алкохолик бездомник. 

„Облечи си нормално якето“ е изречение, което съм казвала на три деца в продължение на 14 години. И ако случайно някога се почувствате лош родител, сетете се за това. Най-нелепото на висящото яке е, че само вие го виждате и само вас ви дразни до смърт. 

Дете, което ви разказва история

„Мамо, мамо, знаеш ли какво видях сега по Нинджаго? Първо там имаше огромна змия, но не такава, каквато си виждала. Не беше зелена, а много червена с осем огромни крака и държеше в устата си малка сламка за сок, който трябва да пие, за да остане истински червена, но тогава влезе Скай, който има най-якия меч на земята и тоя меч може да отреже единия крак на змията, но не и всички крака. Само единия крак.

И тогава змията с колко крака ще остане? С колко крака ще остане? С колко крака ще остане, мамооооо, с колко крака според теб ще остане червената змия, която пие от сламка. Ти не знаеш с колко крака, но аз знам, ще остане с девет крака, мамооооо. С девет крака. Аз ако имах девет крака, щях да съм футболист на националния отбор на змиите на Горната земя, където няма футбол, но аз щях да направя голямо състезание и щях да съм Скай на Горната земя, но щях да ритам футбол и Филип щеше да е там. Ти щеше ли да искаш да играеш футбол на Горната земя?...“

Дете, което се тръшка и реве 

Сополи, хвърлена шапка настрани, рев до Господа, щипане и хапане. „АААААААААААААААААААААААААААААААА“, „Мразя теее, ти не си ми истинската майкааа“, „Ти си грозна и ще те изяде слон!“ 

Това, разбира се, се случва на улицата или във фоайето на скъп хотел. Хората ви гледат, целият град ви гледа как вие не се справяте с живота си.

В такива моменти в главата ти нахлува кръв и искаш да го извлачиш нанякъде, където да го унищожиш. Но после се сещаш за съветите, които психолозите дават на родители в такива моменти. „Клекнете срещу детето, така че очите ви да са на нивото на неговите очи и със спокоен глас го попитайте защо е тревожно.“ 

Според мен, тия психолози никога не са виждали истинско дете и това, дето го пишат, е нещо като любовен роман за родители. „Тя се наведе и прошепна на детето си: „Но какво те тревожи, слънце мое?“. „О, мамо, имах малко камъче в обувката, но сега вече съм добре и отивам да уча по астрофизика“. 

В реалността, клякайки срещу детето си, забелязвате, че докато крещи с всички сили, сополът му се стича право в устата и се сещате, че нямате кърпа. 

Дете, което не иска да заспи

Не е ли поразително колко енергично може да е едно човешко същество в 23:17. Как го прави? Та нали до преди малко в продължение на 4 часа тичаше след един найлонов плик, после го хвърляше от дивана, после счупи телевизора, после го водихме в Пирогов да му извадят лего от гърлото, после то избяга и го гонихме по булеварда 25 минути, за да го натикаме насила в колата? 

Защо в 23:17 внезапно иска 11 чаши с вода, макар че през деня никога не иска? Защо иска да чуе пак онази приказка за овцата, която казва „пръц“, защо иска да ви пита кое е по-голямо – крокодилът или хипопотамът? Защо не спи? 

Ясно помните, че не сте му купували детски амфетамини, не сте му сипвали кафе и сте му спрели сладкото още следобед. С огромни сенки под очите и сълзи в тях, го молите да заспи, за да можете и вие да заспите, но то е свежо, безмилостно и неумолимо. Докато не ви довърши. 

И това е само началото. Само началото, защото нищо не може да ви подготви за пубертета. Нито Беър Грилз, нито Ким Кардашиян. Но все пак, дотогава поне се научават да си връзват обувките. 


Някак си естествено продължаваме темата с ненужните коментари за външния вид, подета от Надежда Данабашева в "Аз съм Надя и съм дебела", с този текст на Дарина Рангелова. (Хвърлете по едно око и на някои от другите ѝ текстове в Майко Мила!, които винаги четем с удоволствие: "Не харесвам деца, но имам такива"; "Скъпо дете, излизаш ми $13 хиляди на година"; "Писмо до една българка от Министерство на завръщането".)

Този път Дарина разказва за живота си на слаба жена с цел да напомни, че никога не е добра идея да се говори за външния вид на хората – без значение дали го правим от загриженост, или от любопитство. Защото всички имаме огледала и знаем как да ги използваме, нали...


Този текст е в подкрепа на текста на Хера или просто с цел хората да спрат да се бъркат, където не им е работа.

Наясно съм, че “дебелите” са в по-неизгодна позиция от “слабите”, но и ние понасяме разни забележки. Може би не чак толкова, де.

“Ти не ядеш ли?”
“Ще изчезнеш”
“На диета ли си?”
“Вземи яж повече”
“Да не си болна?”
“Много малко ядеш”

Ами дразнещо е. И слабите имаме огледало.

Някъде около 20-годишна възраст започнах да слабея. Не съм била дебела, но имах закръглени форми. След като родих първото си дете, отслабнах драстично. Да, знам, ще кажете “Умри, кучко”. Обаче бях грозно слаба, не се харесвах. Ходих на лекар – нищо ми няма. 

Опитвах да кача, закрепих се в някакъв момент. При мен има някакъв феномен: след всяко раждане отслабвам повече, отколкото съм била преди да забременея. Раждала съм три пъти.

Знам, знам – “Умри, кучко!”.

Опитвала съм да ям повече тестени храни. Имах период, в който ядях по един шоколад на ден, и нищо.

Знам, знам – “Умри, кучко!”.

Храня се разнообразно, мъжът ми готви божествено. Ям много месо, риба и зеленчуци. На сладкиши и шоколад отдавна не налитам, нямам потребност. Така като го написах, май излиза, че се храня доста здравословно. Единствено, че плодове ям много рядко. Не ми се ядат, няма шанс да ям нещо, което не ми се яде.

Защо съм слаба?

Нямам представа, но за част от причините подозирам.

Когато съм под стрес, не ям.
Когато някое дете е болно, не ям.
Когато съм притеснена, не ям.
Когато съм тъжна, не ям.
Когато съм депресирана, не ям.

Не мога да ям насила.

Но пък пуша.

Знам какво ще ми кажете: "Спри цигарите и ще надебелееш". Ама не ми казвайте какво да правя! Не искам да спирам цигарите, харесва ми да пуша. Много обичам да пуша. 

Знам и че има хранителни режими за напълняване. Не мога да ги спазвам, нито пък искам.

Някак си с годините установих, че се храня веднъж на ден – вечер. Просто не съм гладна през деня. Дали вследствие на това приемам и много малко количество. Нямам проблем да ям и през деня, но не обичам да се храня сама. Ако имам компания, ще хапна и на обяд, но пак няма да е много, просто нямам място. Никога не съм преяждала, а не е да не обичам вкусна храна. Даже обичам да ям. Наскора разбрах, че всъщност това ядене веднъж на ден се наричало фастинг (fasting).

Сега съм на 44 години, с три деца и тежа 48 кг.

Знам, знам – “Умри, кучко!”.

Чувствам се добре, имам енергия, нищо не ме боли. Приех се такава, каквато съм. Единствено съжалявам, че гърдите ми изчезнаха и свалих няколко размера. А какви прекрасни гърди имах, ех... Но, така или иначе, едва ли щяха да останат същите, може би щяха да са като печени чушки. А сега всъщност даже си ги харесвам. Вече не ми пука и се шегувам с това, че съм твърде слаба.
Е, понякога и дразня, де, забавлявам се.

От известно време съм спокойна, нямам стрес и започнах да огладнявам и през деня. Мисля си, че може пък и да успея да кача две кила и да стигна 50. 

За мен лично, стресът е големият бич – било в посока ядене, неядене или нещо друго.

Гледайте си живота, опитайте се да не задавате нетактични въпроси и да коментирате външния вид. Все пак всички имаме огледала.


Надежда Данабашева е тук, за да каже на всички притеснени за нейното тегло да не се тревожат - виждала се е в огледалото и знае всички последствия. Знае също така и че е малко обидно да преценяваш хората само по това дали са дебели, или не. Нейният текст няма за цел да нормализира свръхтеглото, а да напомни, че килограмите са си нейни - няма нужда някой друг да ги носи вместо нея, и че понякога едното желание да не си дебел не е достатъчно. Между другото, това важи и за всичко останало.


Здравейте, казвам се Надя и съм човек със свръхтегло. Популярна съм цял живот като „Надя, бе, дебелата Надя“.
Пиша този текст с надеждата да хвърля малко светлина по въпроса за това какво е да си човек със свръхтегло. Започваме с първото прозрение, което вероятно ще шокира някой от вас.
Аз знам, че съм дебела.

Всъщност всички дебели хора знаят, че са дебели.
Аз например знам, че съм дебела много отдавна, понеже съм такава от дете. Още от ученическите ми години ми беше напомняно постоянно, в случай че забравя, че съм „свиня“, „прасе“, „мазно прасе“, „дебело прасе“ от всякакви случайни хора.

Милата ми майка, която е прекрасна жена и си мислеше, че го прави за мое добро, постоянно ни обясняваше (на мен и сестра ми, доскоро също от хората със свръхтегло), че сме „дебели“ и че трябва да спрем да „плюскаме“ (цитирам я жената дословно).

Та не ви го споделям това, за да ми съчувствате. Пораснах, ожених се за най-красивото, елегантно и умно момче в града, имам кариера, деца и прекрасен живот. Просто искам да разберете, че, ако случайно съм пропуснала да се погледна в огледалото и да установя, че съм дебела, имаше достатъчно хора в живота ми, които ежедневно ми го напомняха.

Обаче …
Очевидно светът и хората, които не са със свръхтегло, не разбират това, че ние знаем истината за себе си, и се опитват по всевъзможен начин да ни обяснят как точно трябва да си помогнем.

Стигаме до следващото прозрение за тази вечер (защото ме осени музата да пиша след полунощ): да, ние сме чували за всички диети.

Jon Stewart Mind Blown GIF - Find & Share on GIPHY

Сигурна съм, че ви разбих с тази информация. Изненадващо за всички сме чували за кето, Аткинс, нисковъглехидратни диети, холивудски диети, протеинови диети, лечебен глад, суровоядство и какво ли не. Оставете това, знаем и за калориите, даже сме опитвали да ги броим. Освен всичко друго, запознати сме, че движението е здраве, трябва да се спортува, да се движи човек, да върви, да ходи на фитнес, да плува, да играе футбол и каквото там е вашата лична страст.

И за да не говоря от множествено число, щото аз съм човекът със свръхтегло в тази история, ще се опитам да ви обясня какво се случва в главата ми. Не ме съдете много.

  • Поздравявам и високо адмирирам всичките ви приятели, роднини, близки и членове на семейството, които са свалили ХХ килограма за ХХ време и са се погрижили за проблема. Празнувам техния успех с фанфари и фойерверки. Не, не искам да говоря с тях. Не, техният успех си е техен и няма никаква корелация. Не, техният успех не ме мотивира, депресира ме.
  • Не, това, че съм дебела, не ме прави щастлива.
  • Познавам чувството, когато искам да седна да пия кафе, но да не мога да го направя във всяко заведение, защото се притеснявам, че пластмасовият стол няма да ме издържи.
  • Не намирам дебелите хора за по-красиви, по-изтънчени или по-желани. Не, не искам всички останали да са дебели. Не ги намирам и за по-грозни или по-неприятни. Смятам, че са просто хора.
  • Познавам и чувството когато стана, столът да стане с мен, защото подлакътниците са се впили в дебелия ми задник.
  • Познавам чувството мисловно да избирам възможно най-краткия маршрут между точка А и точка Б, защото не ми се върви.
  • Познавам чувството да се задъхвам, след като мина 20 метра.
  • Познавам чувството да се оглеждам постоянно къде да се подпра и да се облегна, докато чакам права.
  • Познавам чувството да искам да изчезна, когато седя в самолета и се опитвам някак си да събера телесата си по възможно най-компактния начин и да не преча на пътника до мен (никакъв късмет няма тоя човечец). Да не смея да дишам. Да не смея да мръдна.
  • Познавам чувството на лека погнуса в очите на случайни хора, ей така, тая пък как се е разпуснала. Не ги обвинявам хората, просто казвам, че мога да разпознавам укора в очите им и леко намръщената физиономия.

Защо го пиша всичко това ще ме попитате сега. Защото водя безкрайни разговори с интелигентните си приятели. Които искат да помогнат, обаче го правят по възможно най-безумния начин.

Какво предлагам да не правите

Не ме питайте „Ама ти само салатка ли ще ядеш?“ с едно учудване все едно като съм дебела задължително на всяко сядане трябва да изям 6 кила свински пържоли с пържени картофи, заляти с майонеза. Противно на очакванията, понякога всичко, което искам, е просто една салата.

Не ми казвайте как работи тялото ми. Не го сравнявайте с вашето тяло. Разбирам и оценявам информацията, че с воля можете да си наложите да не ядете сладолед или хляб, разбирам, че е било лесно и елементарно да свалите последните 4 кг, които са ви мъчили.

Разбирам, че сте започнали да ходите на фитнес и това ви е помогнало да свалите последните 2 кг, за да постигнете идеалното за вашия ръст тегло. Аз имам да свалям 80 кг. И уверявам ви, моето свръхтежко тяло категорично функционира (или не функционира) така, както функционира вашето.

Не ми обяснявайте, че всичко е въпрос на желание и воля. В смисъл, не съм дебела, защото ми е било самоцел. И ако беше въпрос на желание и воля, нямаше да го водим този разговор в главата ми.

Наясно съм, че дебелите хора са под огромен риск да се разболеят от диабет, да имат високо кръвно налягане, да получат инсулт, инфаркт или просто да умрат от смърт. Живея с този риск всеки ден, и колкото и да е странно, знам за него. И се страхувам като всеки един нормален човек, че един ден ще се наложи да се сблъскам с тези проблеми. И не, това не променя нито факта, че съм дебела, нито начините да спра да съм дебела стават по-лесни или достъпни за мен.

Защо съм дебела?

Защото за мен храната е живот.
Вие празнувате с шампанско. Аз празнувам с ядене.
Вие тъгувате с плач или викане. Аз тъгувам с ядене.
Вие се справяте със стреса като бягате десетки километри или блъскате във фитнеса. Аз се справям със стреса като ям.
Стресът изисква ужасно много ядене.

Когато нямам храна у дома, изпадам в паника. Ако отворя хладилника и в него няма храна, изпитвам панически ужас, че ще огладнея и няма да има какво да ям. Ами ако се почувствам тъжна? Ами ако се почувствам гладна? КАК ТАКА НЯМА ДА ЯМ?

Да, разбирам, че нещо дълбоко психологически не е наред, но реално съм стигнала до момента, в който, ако ме попитате дали да спра да ям, или да ми отрежете дясната ръка, вероятно за остатъка от живота си ще се науча да пиша и да ям с лявата.

Да, знам, че не го разбирате. Да, знам, че ме съдите. И да, това е по-силно от мен, точно както е алкохолът за алкохолиците или наркотиците за наркозависимите. Което не ви пречи да съдите и тях, де, просто исках да дам един бърз паралел.

Дебела съм, защото не съм намерила механизма да не съм.

Какво може да направите

Ако не ме познавате, моля ви, опитайте се да не ме съдите по моята дебелост. Противно на очакванията съм приятен за разговор човек, умна съм, имам отговорна и интересна работа, имам поносимо чувство за хумор. Мога да ви разкажа много и интересни истории, мога даже понякога да ви дам адекватен съвет.

Ако ходите с мен, не ме карайте да ви се моля да спрем, за да си поема дъх. Като виждате, че ставам червена и почвам да пуфтя като товарен влак, моля ви, спрете за миг. После ще минем още 20 метра. И още 20 метра.

Не ми се сърдете, че не искам да дойда с вас на концерт или на бар. Множеството хора ме карат да се чувствам ужасно некомфортно, усещането, че преча на всички около мен и че им дишам кислорода, ме ужасява.

Не ме съдете.

Светът е ужасно неуютно място за дебелите хора.
Не ми подхвърляйте ехидни забележчици от сорта „Купи ли си много ядене сега?“. Знам, че се опитвате да провокирате чувство за вина. Това, което постигате, е, че се чувствам виновна и, както е обяснено по-горе, аз вината я изяждам. На момента гледам да я натъпча и да я покрия с пластове храна, да я погреба под хиляди калории, които да ме накарат да забравя, че съм дебела.

Докато не огладнея пак.

П.С. Тая дума… дебел. Колко е лесно просто да я подхвърляме наоколо, сякаш това е всичко, което човек представлява.

Отново идва онова време на годината, в което цялата храна на вселената ще излезе с пълна сила пред вас и ще ви накара да се кълнете пред всяка хапка, че от 2019-а ставате по-добър човек и започвате най-новаторската детоксикираща диета. Моля ви, не позволявайте на вината и срама да обсебят масата ви и да помрачат радостта от празника, съветва Кристал Карджес от ScaryMommy  всички жени, които продължават да мислят за хранителния си режим дори по време на коледните и новогодишни празници.   

Вероятно цяла година сте ходили със затворени очи около храната. Или внимателно сте избягвали всички онези изкусителни блюда, от които никога не може да изядете само „едно“. Пропускали сте десерти, стояли сте със стиснати юмруци пред кутията с бонбони по време на рождените дни в офиса.

Може би се гордеете с начина, по който сте те се справили с последната си диета и се плашите от момента, в който коледната трапеза ще саботира вашия успех.

Може би ви е трудно да мислите за каквото и да било, тъй като умът ви непрекъснато ви диктува какво трябва и не трябва да ядете.

Но не е ли време да се запитате откъде идва този страх и защо контролира живота ви? Защо непрекъснато се чувствате, като че ли се отправяте на война, в която трябва да защитите ума си от мисълта за всякаква храна? Защо всяко по-обилно похапване ви кара да се самообвинявате и да се чувствате провалени през останалата част от деня?

Мили майки, искам да ви кажа едно: вие не се проваляте! Това желание да опитате от всички коледни ястия, дори от тези, които обикновено избягвате, не означава, че нещо не ви наред или че не можете да се контролирате.

И нямате нужда от повече воля, друга диета или нови тактики, които да ви направят по-дисциплинирани.

Това, от което се нуждаете, мили майки, е позволение.

Позволение в един ден да опитате и парче от специалния тиквеник на баба ви, и обилно напоено със захар парче баклава от всяка една маса, на която ще седнете, защото - каква Коледа ще бъде, ако не разберете кой от родните ви прави най-добрата баклава?

Позволение да опитвате от коледните бисквити, докато ги украсявате с децата си, вместо да се преструвате, че за вас тези бисквити са само част от коледния декора - и да нападнете цялата тава, след като всички си легнат.

И знаете ли какво? Когато си позволите да ядете, включително всичко, което смятате пагубно за фигурата си, то обикновено губи своята власт над вас. 

Нека ви кажа нещо друго: единственото лошо нещо на храната е изобилието от нереалистични правила, свързани с нея: "Не яжте захар", "Не яжте въглехидрати", "Не яжте след шест часа вечерта", "Не яжте цял ден…“

Истината е, че опитът да следвате строга диета или твърд набор от хранителни правила е като да се опитвате да преговаряте с вашето малко дете - просто не можете да спечелите.

Затова се откажете и се насладете на истински спокоен празничен сезон, без самообвинения и новогодишни обещания как ще прекарате 2019 на каша от елда с извара…

Когато се освободите от всички тези закани, когато спрете да се затваряте емоционално - сякаш храната е партньор, с когото вече не се разбирате - се научавате да се доверявате на себе си, да правите по-спокойни и овладени избори и да гледате на храната като на това, което всъщност е - просто храна.

Така че, позволете си да започнете живот, който не е обсебен от мисълта за размера на дънките ви или какво можете или не можете да ядете. Позволете си да изживеете моментите, които бихте пропуснали, ако позволите мисълта за храната да открадне радостта и енергията на празника… Успокойте се и започнете да опитвате, подушвате, да облизвате пръстите си и да празнувате с пълни шепи!

Весели празници!

Още:

Килата, майка!

Пам Велидис: Не гася лампата по време на секс

Повечето жени, след като родят, получават като подарък - освен родилната травма, депресията и болничните от НОИ с тримесечно закъснение, също и едно допълнително име, което ги съпътства през целия им живот на майка. Или поне докато отрочето навърши 18 и поеме по собствения си път, а майката легне най-накрая за десет-петнайсет години да се наспи.

Това е едно неформално име, то не се изписва в личната карта, но разкрива много повече за личния и обществения живот на клетницата от нейното собствено, невзрачно име. Eдно прозвище, един шорткът (както биха се изразили нашите американски колежки) към душевността и бита на майката, посредством който жената може да бъде разпознавана мигновено от близките си, далечните си и напълно непознатите хора, с които се сблъсква.

В началото след раждането и прохождането на чедото това име варира и е по-скоро свързано с посредствени, битови житейски ситуации, от типа на ОБУЙСИЧОРАПИТЕ, или ЕЛАТУК!!, или ЗЪБИТЕСЕМИЯТВСЯКАСУТРИНИВЕЧЕР!! Твърде често бива и АЙДЕДАСИЛЯГАШВЕЧЕ!!!, а при някои по-експресивни майки е просто ЩЕСЕГРЪМНА!!!

Да имаш такъв прякор е само в услуга на майката.

Ето, например, един позитив от имането му - когато една майка наближи детската площадка, не да почнат всички останали жени да се чудят абе тая коя беше сегаааа, Елена лиииии, Радостина лииии..., защото, знаете, майчиният мозък не е от най-свежите, а просто да я видят и да си кажат – аааа ОБУЙСИЧОРАПИТЕ идва!!

Те самите също имат съответен прякор, и така на всички им е много по-леко и неангажиращо в един свят, изпълнен с прекалено много имена и подранила склероза.

След седмата година на детето прякорът се сменя с нов, който отговаря на съответния етап от развитието му – или ще е НАПИСАЛИСИДОМАШНИТЕ??, или ще е ПАКЛИСИЗАГУБИЧАНТАТА или нещо от тоя род, но със сигурност с една идея по-интелктуално издържан от този, който е бил в следродилния период.

След това идва време на ТИДНЕСНЯМАШЕЛИКЛАСНО??, ГАДЖЕЛИ?КАКВОГАДЖЕ?? и т.н., схващате ми мисълта, докато някой ден прякорът не стане ВЕЧЕСИДОСТАТЪЧНОГОЛЯМЗАДАРАБОТИШАЙДЕЧАО и тогава цикълът, дай Боже, приключва.

Аз в момента се намирам в първия, посредствен, битово-ориентиран етап, изпълнен с чорапи, четки за зъби, сапун, гащи, глисти, несиближиподметките и какво още?

ХРАНЕНЕ.

ЯДЕНЕ.

Ама не ядене на буболечки, стелки и случайно намерено на земята парче праскова от миналата седмица.

А истинско, нутриционно издържано хранене на дете, чрез което то да израсне щастливо, високо, с нормален свод на двата крака, да има шестица по математика и литература в 7 клас, да влезе в елитна гимназия и аз да се куртулисам.

Обаче знаете ли какво?

Храненето на деца не е като храненето на възрастни и особено на възрастни с емоционални, хормонални и всякакви други проблеми, които си лекуват въпросните проблеми с... хранене. На такива възрастни им е все едно дали ядат кус-кус със сирене, стар килим или фазан по тайландски – те просто си изяждат всичко.

Храненето на дете e нещо като криминален екшън, в който има доста изнудване,  умоляване и заплашване. Не на всички деца, разбира се – чувала съм, че има такива, които не можеш да ги изтръгнеш от хладилника, а вечерята за тях приключва, когато изгризат и малко парче от масата. Дори още помня милата ми майка, която на въпроса на педиатърката относно хранителните навици на невръстния ми брат: „Имате ли проблем с храненето?“ отговори – „Не, но имаме с ИЗХРАНВАНЕТО“.

При мен обаче нещата не стоят така, ето защо и моят прякор от настоящия период е:

ЯДЕШЛИ?

Ядешли?, казвам аз всяка сутрин, след като първо съм попитала КАКВОЩЕЯДЕШ? и за двеста осемдесет и шести ден съм чула МАКАРОНИИИ.

***********

Гладен ли си?
ДАААА!
(Макарони, масло, сирене, купичка в предразполагащ оранж)
Ядеш ли?
Мълчание.
Ядеш ли???
Какво?
ЯДЕШ ЛИ?
ДА! (бурно изяжда 1 макарон, създавайки звуково и всякакво впечатление, че изяжда 6, при това - наведнъж)
След 5 минути.
Ядеш ли?
ДА!
(блее)
ЯЖ!!!
Да!!!
(ближе вилицата)
Ядеш ли???
Да!
(Вилицата вяло се надига, боде свещения макарон, виждам как ръката поема в различна траектория от тази, която води към устата, макаронът пада тежко на пода, всичко е в сирене, АА ооо, искам кърпичка, искам аз да бърша, ааа оооо тва масло ли е, ааа ооо, виж ТУК какво имааааа (троха сирене), аз бърша, той бърше, сиренето влиза мазно във фугите на паркета за вечни времена, когато ще го открият по-развити цивилизации)

Ядеш ли??
Това моите чорапи ли са?
Да! Ядеш ли?? Яж!
Аааа, моитеее, не твоите!
Не, твоите си лични чорапи. Ядеш ли?
(Мълчание)
Ядеш ли?
Това какво е?
Ядеш ли???
Не искам повече! Може ли шоколад??

********

Понякога, разбира се, той иска да яде, например когато сме навън, следобед е и иска кюфте. И аз търча, и осигурявам кюфте, разбира се, защото майка се раждаш на тоя свят горе-долу за такива неща.

Също така яде и на други места, например на гости или в яслата. Ааа, какво ядеш, вика – ДОМАТ ЛИ? и аз, във възторг, че имаме разпознаване на домата като нещо за ядене, казвам ДА!!, ти ял ли си? (с плаха надежда), а той ми отвръща отегчено – “Да, в яслата.“

НО ТАМ Е НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА.

Ооо, викам, майка ти навремето по трудово колко ламарина е нарязала, един домат ли няма да нареже НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА. Искаш ли да ти нарежа?

Не.

А ядеш ли си супата??

И така, разбирате сега защо моят прякор е ЯДЕШЛИ?? Понякога към него има и малко заплахи, като „Ако не си изядеш месото, няма да....“ (произволно), но като цяло през повечето време съм известна като Красимира ЯДЕШЛИ??

И явно толкова съм се увредила, че онзи ден казах на една приятелка, с която бяхме излезли на вечеря –

АКОНЕСИИЗЯДЕШСАЛАТАТАУТРЕНЯМАДАХОДИМНАДЕТСКИЯКЪТ!!!

После ѝ се извиних, естествено, но то, както се викаше в оня виц... лошото впечатление остава.

И така. Кажете сега вие как сте, ядете ли, не ядете ли и въобще – какъв ви е прякорът в тоя живот.

Ваша,

Ядешли?

P.S. ЩЕСЕГРЪМНА!

Преди седмица ви обявихме, че за първи път външен човек ще стъпи в кухните на Happy, за да провери качеството на храните, които се приготвят там. Е, този момент дойде и днес ще видите с очите си как Красимира и Елисавета нахлуха като стадо хипопотами и трескаво започнаха да изследват хладилниците с риба и тавите с картофи.

Защото истината е, че и ние сме също толкова недоверчиви и скептични към твърденията им, че приготвят всичко от естествени продукти, без прахчета и специални смески.

Факт е, че ни показаха истински картофи, истински пържоли и истински зеленчуци- охладени, а не замразени. Но все пак оставяме на вас да прецените, така че - заповядайте с нас в кухните на Happy!

Връщаме се на любимата ни тема за готвенето благодарение на Полина Костова, която от био храна, е минала през кашерна, а накрая болезнено е катастрофирала в луканка с много е-та. Да се посмеем с нея и да я посъветваме розе ли да си сипе или бяло.

Много искам да кажа това на всички майки и някак да ги успокоя, че не са лоши готвачки, само защото не са направили сандвич с формата и цветовете на малкото пони, Трансформърс или цяло устройство Лего от картофи. ПРОСТО НА ГОСТИ ПРИ ДРУГА МАЙКА, БАБА ИЛИ СЪСЕДКАТА, ДЕЦАТА ВИНАГИ ЯДАТ. Разбира се там ядат, точно това което у нас не вкусват.

Сипете си едно питие и се облегнете назад.

Това е нещо като с играчките на другите. Дори да са същите, че даже и по зле, са по-интересни. Аз го изживях тежко, нямаше кой да ми налее една чаша вино и да ми каже да се успокоя. Първо детето отказа да яде готвено и така започна моята следваща депресия. Казвам следваща, защото имам две деца с година разлика и не съм излизала от депресивния следродилен период.

Започна един мини хорър сериал етап - вечер не спях, четях по форуми кой как какво сготвил и от всеки намек на мъжа ми, че яденето е безсолно, изпадах в истерия "Кажи ми в очите, че не готвя хубаво!!!". От което пък мъжът ми, който си мислеше, че явно пак не е разбрал нещо, изпадаше в немилост и започваше да пуши и да обикаля къщата със страх от новата порция храна.

Готвех денонощно разни адски странни неща и накрая, освен че детето не ядеше готвено, и ние стояхме гладни. Стигнах дъното, когато дойдох на себе си един ден и видях, че държа в ръка еврейска книга за кашерна храна. Тогава се опомних, започнах да се хиля истерично, като вещица от приказка, и леко спря да ми пука. Но с мъжа ми се карахме около месец, за да не викаме на детето, а и защото пък иначе е адска скука, и накрая уж го преживяхме.

Започнахме да свикваме с мисълта, че детето ни ще яде краставици и луканка и напрегнато се ослушвахме по сутрешните блокове кои кренвирши имат по-малко E-та. Поне като ще се консумират е-тата, да са по-малко. Даже се и отпуснахме - режехме в несвяст салами и краставици и леко гузни си сипвахме на балкона. Докато не отидох при нашите - и ето, детето яде всичко! Върнахме се доволни вкъщи и пак се оказа, че това е било затишие пред буря, защото този път минахме само на салам. Същото се повтаряше и като ходехме на гости. Даже в един момент исках да водя дъщеря ми на гости на когото се сетя, като стане време за обяд или вечеря.

И така, този тежък период отмина, но аз от що-годе спокойна жена, се превърнах в някаква бясна с престилка, която в един през нощта бърка две тенджери едновременно, къде с черпак, къде с бебефон. Така че, майки, успокойте се и ходете на гости, или при баби и дядовци - все някога детето ще яде всичко или поне две неща.

В упадъка ми от био гордо хранене до "Само хапни каквото и да е!", през цялото време кърмих едно бебе и накрая вече съвсем забравих, че то е там. И в резултат сега кърмя само от едната гърда, другата спря и като се покажа пред белия свят с какъвто и сутиен да съм, съм като едногърдо зомби.

Та... бяло вино или розе да си сипя?

Една депресирана майка.

(Бързах да го напиша, щото ми се отвори двайсетминутен прозорец в СЕДМИЦАТА НА РЕВА.)

Тонове енциклопедии могат да бъдат изписани за домакинската работа и нейното непоправимо, катастрофално въздействие върху човека. Особено отчетливо то се усеща по време на майчинството, когато жената "си е вкъщи" - демек, гледа сериали, яде сиропиран сладолед и прихърква на дивана. Или поне така изглеждат нещата в очите на страничния, незапознат, но философстващ наблюдател.

Уви, истината е някъде далеч в космическото пространство, сред безкрайни купчини чинии, легени с дрехи и планини от стерилизирани шишета, върху които Нийл Армстронг би се изкачил, би забучил американското знаме и би казал "Айде, стига стерилизирахте, детето стана на 11 години!" Но де да бяха само съдовете и шишетата. Има още прахосмучене, гладене, пране, простиране, подреждане.

А после се връщаш на работа и нещата съвсем се влошават.

Ден след ден, домакинският концентрационен лагер ти нахлузва една китна премяна от лекьосан анцуг, фланела размер XXXXL с пагони от повръщано, закичва те с медал във формата на голямо зелено леке от неизвестен произход и те запраща далеч от всякакъв бохемски живот. С времето умората и апатията побеждават и започваш да изглеждаш скапана и занемарена, дори когато посещаваш социални сбирки - облечена в посредствен ансамбъл от дънки и суитчър, които си нахлузила в бързината, сплъстена коса, леко провиснал бюст -  истински повод хората да започнат да шушукат, че "всички жени са така - дай им да вържат някой и после качват 20 килограма, обуват долнището на баба си и сбогом перверзен секс, сбогом романтика, червило и грим", докато ти се чудиш дали да не заспиш направо на масата, на която те обсъждат.

В Дантевия ад на домакинските мъчения всяка жена си има чистилище. Нещо, което ненавижда до смърт, и всеки път, когато се впуска в него, душата ѝ става стон, душата ѝ става зов, вените ѝ се стесняват, главата ѝ се люшка, а уста проклина цяла Вселена.

Помня, че за майка ми това беше гладенето.

Тя гладеше с изпънато от нерви лице, леко оголени предни зъби и стоическа захватка на кечист. И тъй като е изстрадал представител на поколението, при което да си изгладен е нещо като етап в еволюцията, съответно на цялото семейство всичко му беше изгладено, плюс чаршафите, чорапите и гащите. Ако можех да се върна назад във времето, щях да ѝ кажа, че съм готова да ходя с рокли хармоника и блузи на топка, само и само да не си причинява този тормоз.

Но връщане няма. Има само "продължаваме напред" и стигаме до моето най-омразно начинание - готвенето. Само като изписвам думата и очите ми се насълзяват, защото се сещам, че ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ няма нищо за ядене и започвам да се чудя откъде да започна. Дали да не обеля юбилейния за живота ми 5 милионен картоф, или да туря един ориз, или пък да врътна една леща? Така или иначе, половината вкъщи няма да ядат каквото и да направя.

Затова искам да разоблича готвенето,

но лишено от телевизионно лустро, мастър шефове и грандиозни глупости от сорта "средно мека сицилианска рикота, която можете да си набавите отвсякъде". (Къде е това отвсякъде, кикиморо?). Да го разконспирира една майка на деца, които, щом им кажеш рикота, и започват да въртят очи, да си бъркат в устата, да имитират повръщане и да падат от столовете.  Ето няколко горчиви истини:

Готвенето е неотменно. Можеш да оставиш изпраните дрехи да се трупат в един ъгъл, докато не станат толкова висока купчина, че да им сложиш на върха коледна звезда и да ги наречеш "елха". Просторът може да се вее с дни с едни и същи дрехи, докато съседката отсреща не дойда да провери дали не си умряла. Можеш да не минаваш с прахосмукачка, докато не започнеш да си удряш коленете в трохи, но яденето е неизменно. Всички ядат всеки божи ден. И то не по един и по два пъти. Хората ядат досадно количество пъти. Ядат толкова много пъти, че ако готвиш в продължение на една година за 5 членно семейство, неминуемо ще изпиташ силно презрение към човешкия род.

След всички дребни картофи, които съм обелила, всички тиквички, които съм задушила, пържолки, които съм опекла в един неспирен процес, редовно разсъждавам над тенджерата какви същества сме ние, хората.

Отвратителни и безполезни.

Ето на̀, вълците. Ходят в гората, разкъсат някое еленче, па си го изядат сурово и си го оставят там, където си е. Чиста работа. Нито един вълк не е казал на майка си "Еееееее, пак ли елееееен. Онзи ден ядохме елен!" и да ревне. Освен това през ум не им минава, че това еленче може да стане на супа топчета - топчета, които овалваш безкрайно много време на ръба на нервна криза с лепкави пръсти. Нито на кекс, който в средата трябва да има шоколадов център, защото иначе е непригоден за домочадието. И да, за разлика от нас, вълците не са тъпи. Те не бродят из гората в търсене на буркани с каперси, не белят авокадо, не стриват каши от булгур. Ако кажеш на произволен вълк да прибави към елена една хубава салата със ситно нарязани репички, ситно нарязан лук и ситно нарязани краставици, марули, домати и натрошено синьо сирене, ще ти се смеят две недели и ще идат да си намерят сурова гъска, докато ти стържеш отчаяно пармезан върху пене.

Готвенето никога не може да задоволи всички.

Всъщност, готвенето е една аналитична задача, която тормози денонощно многодетната майка. В нашата къща аналитичната задача звучи така:

"Ако Дете 1 и Дете 2 ядат кюфтета с бял сос, мъжът не яде кюфтета с бял сос, а Дете 3 МОЖЕ БИ ЩЕ ЯДЕ ТОЗИ ПЪТ, то не е ли по-добре да сготвя пиле с ориз, при условие че Дете 2 и мъжът го ядат, Дете 3 не го яде, а Дете 1 го яде, ако е сготвено така, както го готвят в детската градина."

Защото в аристократичното, изтънчено семейство, където очевидно съвсем случайно е попаднала моята селска особа, нещата стоят така:

Мъж - не яде яйца, зелен боб, коприва, лапад, спанак, броколи, брюкселско зеле, патладжан, тиквички (освен пържени), не трябва да има домати в яденето, не трябва нищо да е застроено, картофите не са за предпочитане.

Дете 1 - Не яде никакви зеленчуци, пилешка супа, телешко варено, риба, грах, карантия.

Дете 2 - Не яде абсолютно нищо с изключение на домати, краставици и бисквити.

Дете 3 - Яде всичко, но в призволен момент. Ако не го уцелиш, не яде нищо освен ягоди и авокадо.

Майка - Няма значение.

Както сами разбирате, към тази сложна задача винаги трябва да прибавяме вездесъщия фактор, наречен "детска градина". Там, за разлика от вкъщи, никой не се муси, не прави панаири, а яде каквото му дадат. Вкъщи е цял празник, ако успееш да навреш в устата на някой лъжица зелен боб, докато в детската градина дресираните питомци с радост поглъщат броколи със спанак, обилно поръсени с лук и копър и молят за допълнително. И решиш ли да се мериш с този връх на кулинарното майсторство, децата те поглеждат с крайно разочарование, гнусливо отместват с вилица половин картоф и ти заявяват безжалостно "Тая мусака изобщо не е като в детската градина." Каквото и да направя, никога няма да съумея да стигна майсторството на готвачката в ОДЗ-то.

Докато наблюдавам как децата с отвращение въртят лъжица в кускуса, който съм сготвила по книгата на Джейми Оливър, ми се иска да ѝ се обадя (на готвачката в ОДЗ-то, не на Джейми Оливър) и да ѝ кажа, че напускам и, ако обича, да дойде на мое място с казаните и тенекиените купички, а аз ще откарам оставащите ми години до някоя кофа, гризяща солети - щастлива и облекчена.

Готвенето има красиво лице и подла, черна душа -

пуснеш ли телевизора, те заливат безкрайни шоу програми, в които, насред драматична музика в скъпо студио, граждани с бели престилки въртят крехки агнешки котлети, залети със сос от кафе и рикота, гарнирани с киноа и бейби спанак. Десетки велики готвачи в книгите си те убеждават как само за 11 минути на масата ще имаш апетитна салата от 7 компонента, свежо бурито с ухаещи пилешки флейки и гарнитура пресни картофи. Възрастни жени ти подхвърлят закачливо "Любовта на мъжа минава през стомаха". Фитнес гурута ти обясняват как храненето е най-важното нещо за теглото и здравето и те подканят да започнеш страхотния си, енергичен ден с шепа малини и бърз омлет от три яйца с протеиново сирене.

Мразя ги всичките. Никой, който си бели грейпфрут сутрин, няма деца. Сутрин единственото, за което имаш време, е да хвърляш филии във въздуха, докато балансираш с пюрето на бебето, да крещиш отчаяно "Защо си без чорапи!??" и да мечтаеш за деня, в който ще ожениш всички и ще ги изпратиш на друг главен готвач.

След третото си раждане, отидох на консултация при една фитнес инструкторка - корифей на отслабването, подмладяването и трансформирането в нимфетка. Изглеждаше ужасно слаба и пращеше от развита мускулатура, ако може нещо в това вейчесто тяло да пращи изобщо. Та, този образец на лайфстайл ми начерта диаграма на дъската, обясни ми, че да ям хляб е смъртоносно и заключи: "Ако решите, например, да правите пица, просто заменете тестото с каша от черен дроб. Почти същото е!!"

За миг си помислих, че това е скрита камера

и ей сега отнякъде ще изскочи Магърдич Халваджиян заедно с Ути Бъчваров и всички много ще се смеем. После си рекох, че тя вероятно има време да си извае собственоръчно и леща от дроб и после с апетит да си я изсърба, защото си няма отбор деца, които реват, гънат се и пищят като заклани "Какво е товаааааааа??? То е гнусноооооо и кафявооооооо!!!", дори когато им показваш половин домат.

И така, вечно приведена над тенджерата, тайно мечтая как един ден ще дойде диктатура и всички ще заминат в трудов лагер, където ще чукат камъни по цял ден, ще ядат сух хляб с вода, а вечер ще си говорят "Еххх, помниш ли разкошното пиле фрикасе на мама. Малко ставаше на буци, но колко беше вкусно. А ние му се подигравахме и го бутахме гнусливо и правехме физиономии, докато тя плачеше. Сега горко съжаляваме и бихме искали да ни прости, но няма как, затова ще чукаме камъни за назидание."

Докато тази фантазия се реализира, ще продължавам да готвя, както Йорданка Христова продължава да пее - криво-ляво, с буци, поразредено, позагоряло, но толкова мога. А през останалото време ще правя това, което най-много обичам - да ходя по ресторанти. И там, с книга в ръка и чаша в другата, ще преживявам чудото да седнеш и просто да сложат храната пред теб, а после мръсната чиния да изчезне нейде. Като в приказките.

cross