fbpx

Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!

************************

Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.

В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.

Първата баня...

Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.

Щипка

За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!

Щрак

Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.

Бум

Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...

Ох...

Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.

Писъци

Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.

Градуси

„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.

Болницата

Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.

Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.

За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...

А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

cross