fbpx

В Майко Мила вярваме, че е хубаво да си казваме истината за това какво е да сме родители. И се опитваме да го правим и с чувство за хумор, доколкото ни е възможно. 

Та ако ще говорим истината, е ясно, че няма как да пропускаме трудните моменти и миговете, в които цялата тая работа с децата изглежда абсолютно невъзможна мисия. 

Обаче в името на истината не бива да оставяме настрана и онези великолепни отрязъци от пространствено-времевия континуум, в които пълното щастие съществува, но то е толкова “обикновено”, че някак е трудно за споделяне.

И все пак… Опит за такова споделяне прави Луси Хъбър в текста си за Time, а ние с удоволствие го публикуваме и искаме да ви попитаме кога сте се чувствали най-щастливи като родители.


От мига, в който обявих, че съм бременна, заваляха коментари от други родители:

“Надявам се, че си готова да не спиш повече никога.”

“Ще ти опада косата.”

Само почакай да стане на 2.”

“Само почакай да стане тийнейджър!”

“Знаеш ли какво е епизиотомия?”

Тези коментари валяха от приятели, от колеги, от непознати, които са забелязали закръгления ми корем. (Добре, де, последното го каза докторът ми.)

Отначало не ме притесняваха. Нищо не можеше да ми развали настроението. Но колкото повече напредваха месеците, толкова повече ставаха и коментарите. 

Започнах да се чудя дали изобщо има някой, който истински харесва да има деца. Никой не казваше нищо хубаво. Винаги съм харесвала децата, но от това, което чувах, ми ставаше ясно, че в мига, в който проимам свои, ще открия “истината”.

Те те изстискват напълно, искат нещо за ядене през цялото време, плачат по цели нощи, сучат прекалено често, не сучат достатъчно, чупят ценни семейни реликви, принуждавайки те да се превърнеш в изтощена човешка купчина, която не може да изпие дори една чаша кафе, без някой малък човек да поиска да гледа детско, докато си бърка в носа и бърше изваденото оттам в безполезната ти диплома от университета.

Това ли щеше да се случи и с мен?

Майчинството беше възхвалявано дълги години. Когато майка ми е била бременна през 80-те, никога не ѝ е хрумвало, че това да си родител може и да е трудно, защото никой не е говорил за трудностите. 

И тя била безкрайно изненадана, когато ние не сме се оказали малки копия на перфектните деца, които си е представяла. Деца, които спят през нощта, и са доволни да стоят тихичко в кошарата за игра, докато не станат на 5.

Вместо това, когато завела брат ми на градина за първи път, той отвъртял кранчетата на всички чешми на двора и наводнил детската площадка. 

Затова днес хората се опитват да спестят грешните представи за родителството, описвайки го само с гушкащи се бебета и деца, които никога не са наводнявали нарочно зеленчукова градина по метода Монтесори. 

Най-накрая започнахме да говорим за проблеми, които бяха пренебрегвани - като например следродилната депресия.

Позволихме на бащите от сериалите да показват емоции и спряхме да изобразяваме майките като розовобузи същества, които правят палачинки за семейството си всяка сутрин и успяват да поддържат коса с перфектно студено къдрене.  

Но може би малко се престарахме. 

Забравихме да споделяме и готините неща заедно с лошото. 

Детето ми се роди през май 2020 г. Може би един от най-тежките моменти в модерната история на света да ти се роди дете. Можеше и по-зле да е, но въпреки това - не беше най-страхотният момент. 

През първите няколко месеца от живота на сина ми в комбинация с нормалните невъзможни бебешки неща, които се случват в този период - като да повиеш бебе или да се научиш да спиш по графика на някой, който изобщо няма идея кога е ден и кога нощ, имаше и още нещо. Не можехме да виждаме никого. 

Показвахме го на семейството и приятелите ни през Zoom или като го държахме зад затворен прозорец. Искаше ми се да го подържат. 

Искаше ми се мен да ме подържи някой. 

Една нощ, когато не спираше да плаче, паркирах колата пред Старбъкс и ревах, докато не се съмна. И тогава си помислих: “Точно такова е, каквото ми казваха, че ще е”.

Но дори в това, че станах майка за първи път по време на пандемия, успях да намеря толкова хубави неща.

Защо никой не ме предупреди за хубавото? Нямам предвид, че детето ми е от лесните (не е!) или че се справям прекрасно като родител (снощи синът ми изяде 30 картофени хапки за вечеря).

Но хубавото е като нищо друго, познато ми до момента. 

Понякога, след като синът ми заспи, си припомням какво е чувството да съм с него - все едно е наркотик. Мозъкът ми освобождава ендорфини само докато гледам снимка, на която си играе с камионче.

Може би затова е трудно да разкажеш на хората хубавото. Най-страхотните моменти от родителството звучат напълно обикновено, но се усещат неземно. 

Първият път, в който синът ми чу “Jump in the Line” на Хари Белафонте и незабавно спря да плаче, а аз танцувах из цялата стая, докато той се смееше. 

Гушкането на дивана, докато гледаме “Колите 3” (отново), галейки го по косата. 

Ритането на топка в парка, докато слънцето залязва и целият свят е лилаво-оранжев - целият свят сме ние двамата.

Преди няколко вечери, малко преди лягане, синът ми мина и каза “Лека нощ, обичам те” на всичките си камиони, на котките, на татко си и на мен. Никога не ми е казвал “Обичам те” досега. 

Почувствах се все едно някой ми изтръгва сърцето от гръдния кош и го стиска толкова здраво, че камерите му ще се пръснат.

Радвам се, че ставаме все по-откровени по отношение на родителството. Но сега, когато мои приятели са на път да станат родители, се опитвам да им казвам следното: има моменти, в които ще сте толкова щастливи, че ще сте абсолютно способни да се пръснете.

Завършила е бизнес администрация и магистратура по реклама и бранд мениджмънт. Нищо чудно, че прекарва цели 13 години в рекламната индустрия. Там натрупва изключителен опит в грижата за екипите на компаниите, в които работи, организирайки и развивайки редица образователни формати, вътрешни инициативи и – малко неочаквано, но факт – щастието на служителите. Saatchi&Saatchi виждат таланта ѝ дава на останалите точно това, от което имат нужда, дори още да са го пожелали, и ѝ гласуват доверие като я правят първия Happiness Manager в България. А тя успешно разработва редици формати като Saatchi Circle, Taalks&Taalks, магистратурата “Реклама и бранд мениджмънт”, както и цялата стажантската програма на Publicis Groupe България.

Сега Петя Григорова e директор “Развитие на студенти” в ARC Academy и е част от екипа на академията от създаването ѝ. Основната ѝ мисия е да помага на хората да напипат верния професионален път, по който не просто да тръгнат, а направо да им се лети. Мотивацията зад всичко това е резултатът – по-добри, по-умни, по-успешни хора. 

Преди да “влезем в играта”, много бихме искали да ни разкажете какво значи мениджър Щастие – защото сте била и такъв, и как да се сдобием и ние с Happiness Manager?

Happiness Manager е експерт човешки ресурси с по-специална квалификация. Една от основните ценности, в които вярва е, че щастливите служители са по-ангажирани, мотивирани и ефективни. Голяма част от ангажиментите му са свързани с това да направи преживяването на служителите в дадена компания добро, приятно, забавно и удовлетворяващо. От кандидатстването на служителя през развитието в компанията до неговото излизане от нея. С това на практика се занимава всеки HR, разликата с Happiness Manager e подходът.

Всяка компания изповядва различни ценности, има различни служителите, а те са различни хора – стратегията на Happiness Manager е различна спрямо всеки от тях. Изключително важно качество на Happiness Manager е да умее да се сближава с хората, да ги познава и да изгради доверие – той е част от екипа и винаги е там за тях.

В професионалния си път съм заемала тази роля само в една компания и в сфера, в която познавам добре както хората, така и бизнеса – нещо, което е изключително важно. Личното ми мнение е, че всяка една организация има своя Happiness Manager, просто трябва да се огледате. В компанията, в която работех, бяхме смели и обявихме тази позиция.

Работили сте 13 години в рекламната индустрия. Какво си взехте от нея в настоящата си работа и какво се радвате, че си остава само там, в онези 13 години?

За тези години получих много, много знание. Това, което безспорно взех от рекламната индустрия, е доброто умение за водене на комуникация, познания за различни бизнеси, екипна работа, структурирането и менажирането на различни процеси, познаването на хората. 

Може би единственото, което не съм взела от рекламата е това да се приемаш на сериозно – не ми и липсва.

Немалка част от предишния ви професионален опит е свързана с организиране и менажиране на различни образователни инициативи. Кое е най-удовлетворяващото в подобна работа?

В ролята си на Happiness Manager съм отговаряла за различни инциативи, образователни формати, част от които насочени към служителите в компанията, както и такива за хора извън нея.

Хората, емоциите им, успехите, развитието им – това ме вдъхновява.
Най-голямото удовлетворение, което получаваш, е резултатът – аз го наричам “магия”. Усещането, че твоите действия носят радост, помагат в развитието, постигат нечии професионални цели и успехи, а ти си част от това и си помогнал по този път. 

В момента сте директор Развитие на студенти в ARC Academy. Ще ни разкажете ли какво ви доведе до тази позиция?

Бях поканена да се присъединя към екипа на ARC Academy с фокус грижа за студентите на база опита, който вече имах покрай различните образователни инициативи в предишната компания. В ARC Academy имам удоволствието да работя с невероятни професионалисти, част от които познаваха работата ми от по-рано, както и аз тяхната. Останалото е химия и общи цели – да развиваме образователната среда в България.

Какво е естеството на работата ви; кое е най-интересното в нея?

В основата си работата ми е свързана с преживяването на студентите ни в ARC Academy. От подаването на кандидатурата им през одобрението и записването им в академията, цялостното преживяване по време на обучението им до тяхното завършване и старт на кариерата им. 

Какъв е профилът на студентите в ARC Academy и за какви хора е академията?

Ако мога да го опиша с една дума: цветен. ARC Academy e място за талантливи и мотивирани хора, които имат желание да се развиват в областта на гейм индустрията и дигиталното изкуство. Хора, които искат да развият креативността си. Те могат да бъдат с художествен опит или technical art, или просто да са добри в създаването на истории и сюжети.

Какво представлява процесът по кандидатстване; какви са различните етапи и какво е важно за всеки от тях?

Първият етап е подаването на кандидатура през платформа на нашия уебсайт. Тя е кратко представяне на кандидата под формата на свободен текст, портфолио или просто творби, които показват уменията му, и контакт за връзка с него.

Вторият етап от процеса е покана от нашия екип, за да се запознаем с кандидата, с неговата мотивация и желание за развитие.

И третият етап всъщност е обратната връзка, която човекът получава от нас относно кандидатурата си в рамките на 7 дни. Още на този етап ние консултираме кандидатите относно ролята в гейм индустрията, която е подходяща за тях и в която искат да се развиват. Често работим със студентите си през оставащото време до старта на Академията, за да развиваме различни умения, които ще им бъдат от полза по време на обучението.

Какви съвети можете да дадете на хората, решили да кандидатсват в ARC Academy?

Най-важният съвет, който бих дала, е да вярват в себе си и в уменията си и да преследват мечтите и целите си. Често креативните хора подценяват таланта си, нуждаят се от подкрепа и от това някой друг да им покаже посоката. 

В ARC Academy работят и преподават изключителни професионалисти, винаги отворени към разговор. Независимо дали сте взели решение да кандидатствате или не, винаги може да се свържете с нашия екип, за да поговорим и проведем консултация напълно безплатно.

Кои са страните по света според UNICEF, където децата се чувстват най-добре? Ето топ 10 на базата докладите на организацията за състоянието на детското здравеопазване, образование и развитие, цитирани от mom.com.

1. Нидерландия

Според класацията образованието, материалното благополучие, поведението и рисковете са най-добрите в света, ако си дете в Нидерландия. 

Смята се, че щастието на нидерландските деца се дължи и на културата в образованието им, свързана с ниско ниво на стрес и липса на състезателен елемент, както и на добрия баланс между работа и свободно време за родителите им.

2. Норвегия

Класацията на UNICEF се базира на широкоспектърни фактори като материално благополучие, здраве и сигурност, образование, поведение и рискове, както и дом и околна среда.

По последните показатели, както и по материално благополучие, Норвегия е на 3-о място. Някои отдават щастливия живот в Норвегия на суровото време. То предизвиква взаимна подкрепа и по този начин се възпитава култура на заедност и взаимопомощ.

3. Исландия

Тя е на първо място по здраве и сигурност, но на 10-о по образование. Защо са толкова щастливи? Страната има един от високите БВП в света, четат много книги и имат един от най-високите проценти на работещи жени. 

Според някои анализатори обаче щастието се дължи на силно развитото им чувство за общност при отглеждането на деца. 

4. Финландия

Във финалната класиция страната е 4-та, но е на 2-ро място по материално благополучие и на 4-то по образование. 

В някои класации Финландия е обявявана за най-щастливата държава на света. На какво се дължи това?

Част от отговора може да се дължи в това, че, макар да имат по-високи данъци, в страната има и повече видими резултати. 

Другото основно е, че услугите за деца - образование, детски градини, здравеопазване, са много добре финансирани. 

5. Швеция

Страната е 2-ра по показател здраве и сигурност и 11-та по образование. Според експатите в Швеция добрият живот на шведските деца се дължи на добре финансираното образование и здравеопазване и на цялостната култура, която е особено подкрепяща към децата.

6. Германия

Втори са по показател образование, но се класират на 13-о място по дом и околна среда.

Децата в Германия имат доста свобода. И освен това получават много добра образователна и здравна грижа.

7. Люксембург

Децата в държавата са на 22-ро място по образование, но 4-ти по здраве и сигурност. 

Може би е достатъчно да се спомене, че Люксембург се нарежда сред най-богатите страни в света (според някои класации е втора), а освен това хората там имат и чудесни заплати.

8. Швейцария

Първи са по дом и околна среда и 16-и по образование. Здравеопазването им е едно от най-добрите и достъпни в света и са сред най-образованите народи.

Някои възрастни може да смятат, че е “скучна”, но има много фактори, които допринасят за щастието на децата там.

9. Белгия

Белгийците са втори по образование и 14-и по поведение и рискове и дом и околна среда.

В повечето класации за най-щастливите народи белгийците са на челни позиции. Затова може би не е изненада, че и децата им попадат в такъв ранкинг. Макар и да не са сред най-богатите в сравнение със съседните им страни, семействата в Белгия се справят добре и това личи и по децата.

10. Ирландия

Втори са по показателя дом и околна среда, а 17-и по материално състояние и образование.

Според специалистите едно от нещата, определящи ирландските деца като такива, които живеят в щастлива среда, е фактът, че в страната има спад на тютюнопушенето и увеличаване на времето за спорт и тренировки. Друга важна причина е и добрата връзка с родителите.


Вчера един журналист загина в нелеп инцидент, блъснат от кола, летяща със сто километра в час. Ужасно скъпа кола, оценявана на около 200 000 лева. Според непотвърдени данни, зад волана е седяло младо момче на 22 години, употребило наркотици.

Всички тези твърдения, разбира се, предстои да се докажат в съда, но на мен не ми излиза от главата мисълта за 22-годишното момче зад волана на толкова скъпа кола. И се замислих, че съм виждала не един и два подобни случая. Родители, които дават всичко на децата си. 

И под всичко имам предвид всички материални блага, които могат да осигурят. Нова кола, апартамент със специални мебели, силиконов бюст за абитуриентския бал, рокля за 10 000 лева. Познавам хора, които си ипотекираха единственото жилище, за да платят сватбата на дъщеря си, защото там щяло да има „важен гост“. 

Тази ужасна тенденция започва още от ранна възраст с хиляди играчки, хиляди дрехи, милиони забавления, всякаква храна, всякакви удоволствия. Всичко трябва да е достъпно за нашето безценно дете. 

Влизала съм в стаи, в които кутиите с Лего стигат от пода до тавана, в стаи, където момиченцето има специален гардероб, по-голям от този на майка ѝ с наредени стотици розови рокли, корони, обувки.

И така, от малки децата губят представа за стойността на нещата. Дори „губят" не е точната дума, защото родителите им никога не им дават шанс да разберат какво усилие стои зад всяка вещ, която получават. И когато такива деца пораснат, очакваме от тях да се съобразяват със законите, с моралните устои на обществото, когато никой не ги е научил как и защо да го правят.

Много често съм се чудила за подбудите на родителите да дават всичко, което имат. Най-лесният отговор е, че нямат време да ги обичат, затова заместват присъствието си и грижата с предмети. Понякога е точно така, но често съм виждала отдадени родители, които правят същата грешка и тогава обяснението сякаш е друго.

Никой не те предупреждава, че като станеш родител, ще започнеш да чувстваш непрестанна вина за всичко, което представляваш пред детето си. „Дали го гледам достатъчно добре?“, „Дали има достатъчно неща?“, „Щастливо ли е?“, „Доволно ли е?“. Повечето родители се вторачват в децата си и от душите им излиза постоянно желание към децата да тече непресъхваща река от щастие.

Ние, като родители, на този етап на обществото, не можем да приемем, че децата ни могат да бъдат нещастни понякога, да изпитват мъка, да живеят в скука или просто да са разочаровани. Усилията да направиш детето постоянно щастливо, обаче, е лъжовно, защото няма вечно щастливи хора. Няма психика, която да може да понесе постоянните удари на щастието, милионите подаръци, екскурзии до Дисниленд и Дубай, снимките, видеата, рождените дни в скъпи ресторанти. 

Душата на всеки човек, включително и на детето, има нужда от разочарования, тъга, предизвикателства, трудности и провали. И най-тежкият товар е да гледаме децата си да страдат, когато това е естествен процес, и да не правим нищо друго, освен да ги състрадаваме. 

Прост пример за здравословна скръб е смъртта на домашен любимец. Ако детето ви е изгубило любимото си куче и плаче безутешно за него, вие получавате порив да изтичате до първия магазин за друго куче, защото не можете да понесете страданието на собственото си дете. Но тази скръб е здравословна, поучителна и изграждаща ценности.

Ако постоянно заместваме едни загуби с други придобивки, ако постоянно се опитваме да караме децата ни да изпитват екстаз, то е защото ни е страх да понесем мъката им или нямаме време и сме прекалено уморени за нея.

Самата аз правя постоянно отстъпки у дома, защото съм прекалено уморена. Угаждам, защото нямам време. Прощавам и се умилявам, когато детето се разплаче за някоя дребна случка, но не тъжи истински, а се опитва да ме манипулира.

Този механизъм на отстъпление вкарва родителя във все по-голяма трудност да застане твърдо срещу детето си.

Днес се замислих, ако имах достатъчно пари, каква кола би карало моето дете. Мога ли да се закълна с ръка на сърцето, че моето дете няма да е с чисто нова кола от най-висок клас, ако това не беше проблем за мен. Сега бих казала, че никога не бих купила такава кола на детето си, но може би само го мисля, защото не мога да си го позволя.

Децата ни се сблъскват постоянно с недостатъците ни, това е нормално. Някои родители работят прекалено много, други се развеждат, трети са разсеяни или тревожни, а някои дори агресивни. Има родители, които прекалено много обичат децата си и проектират върху тях всичките си несбъднати мечти. Но истината е, че няма механизъм по купуване на вещи, с който да покрием тези слабости. 

Можем да се опитаме да променим себе си или да обясним на децата, че нещата стоят по начина, по който стоят, и те не са виновни за нашите недостатъци. Можем дори да се извиним, в това няма лошо. Но ако искаме да изградим личности от децата си, сме длъжни да ги снабдим с любов, предизвикателства, трудности, мъка и състрадание. Дори да се чувстваме виновни, безсилни или безкрайно уморени.

Можем да си спестим някои коментари към работещите жени (като например тези тук), защото те и без друго си задават хиляди въпроси, свързани с работата и отглеждането на детето.

Един от първите, който изскача в главите на много бременни жени, е дали да се върнат по-бързо на работа след появата на детето, или да излязат в отпуск по майчинство за по-дълъг период от време и да го гледат вкъщи, пише Inc.com.

Няма еднозначен отговор.

Щом приключи майчинството ви, бихте ли се върнали на работа веднага?

Дори и да сте сред най-добрите в работата си, може и да помислите за по-дълга пауза. Трябва да се обърне внимание на много неща, но финансовата част и кариерата не са единствените – има я и вината, която изпитваме като майки. Дали това, че не сме през цялото време до децата си в годините, в които най-интензивно растат, ще им се отрази като възрастни?

От Харвард ни уверяват, че може да спрем да се тревожим за това и да започнем да се тревожим за нещо друго.

В специално изследване учените са сравнили деца на работещи майки и деца на майки, които са останали вкъщи, за да ги гледат. И се оказало, че в крайна сметка евентуалното бъдещо щастие на децата ни изобщо не зависи от това дали работим, или не.

"Хората все още мислят, че работата на майката вреди на децата", казва професорът от Harvard Business School Катлийн Макгин, която е водещ на проучването. "Нашето откритие, че работата на майката не засяга щастието на децата като възрастни, е изключително важно."

Тези последни данни са част от по-голямо изследване, което води Макгин, за това как работата на майките засяга децата им. Макгин и екипът ѝ сравнили две международни проучвания, проведени през 10 години. 100 000 мъже и жени от 29 държави участвали в тях и отговаряли на въпроси, свързани с работещите майки и техните пораснали деца.

През 2015-а учените отчели първите данни, които показали, че дъщерите на работещите майки изкарвали повече пари, щом пораснат. По-точно 1880 долара повече годишно, отколкото дъщерите на майките, избрали да се грижат за децата си вкъщи на пълен работен ден.

Върху синовете на работещите жени също имало позитивно влияние. Те имали повече виждания, свързани с равноправието на половете, женели се за партньори, които също работят, и прекарвали близо час повече седмично в грижа за семейството си.

В изследването и синовете, и дъщерите били разпитани за цялостната си удовлетвореност от живота. Всички отбелязали еднакво ниво на щастие, без оглед на това дали са деца на работеща майка, или не. И въпреки това все още се смята, че жената наранява децата си, тръгвайки на работа. Макгин се надява тези открития малко по малко да смекчат чувството за вина. "Надявам се, че постепенното осъзнаване, че децата ни не страдат, ще премахне вината."

За много хора отстрани това да си гледаш децата вкъщи изглежда като безметежна отпуска, като една безкрайна разходка в парка, като лелеяна почивка. И само да си се оплакал за нещо, веднага скачат насреща, за да ти обяснят, че няма от какво да си недоволен. Така се е случило и с авторката на текста, която иска да каже на всички възмутени само едно: това, че си си вкъщи, не значи, че не работиш, и то здраво.


Миналата седмица няколко души коментираха във фейсбук какъв “късмет” имам и колко “благословена” съм, че мога да си стоя вкъщи и да си гледам децата. Свикнала съм с такива коментари, но по някаква причина, докато се взирах в думите този път, осъзнах, че те провокират особени чувства в мен. “Ако имаш щастието да си стоиш вкъщи със сина си, трябва да си благодарна за това”, обясняваше един от коментаторите, едва ли не мъмрейки ме.

И макар че разбирах идеята му и действително съм щастлива да си гледам децата, също така мога да кажа, че коментари като този пропускат много от цялата картинка. А то е, че да гледаш децата си вкъщи не е неописуем късмет и манна небесна.
Оставяме настрани факта, че да се грижиш вкъщи за малки деца, е адски трудна работа, и то работа, която, ако трябва да съм напълно честна, не ми идва отръки. Истината е, че съм се постарала доста, за да намеря решение, което да става за нашето семейство, за да мога да съм с децата вкъщи през по-голямата част от времето.

Когато говорим за майките или бащите, които остават у дома, за да гледат децата, като “късметлии” или “привилегировани хора”, изпускаме някои важни факти.
Първо, повечето родители, които не работят и гледат децата, не са имали избор. Детските градини са толкова скъпи, че майка като мен с четири малки деца няма как да си ги позволи. И второ, обикновено родителите, които гледат децата вкъщи, вършат и друга работа: или работят от вкъщи, или ходят на работа с нетипично работно време, за да допринасят за прихода в семейството. Така че, ще ме прощавате, но късметът няма нищо общо.

Разбира се, това не важи за всички. Сигурна съм, че има и такива, които могат да си позволят да си останат вкъщи, защото партньорите им изкарват достатъчно пари и не е кой знае какво да се лишат от единия приход, но хайде да сме честни - това не е реалността за повечето родители.

Работя неуморно, за да мога хем да съм с децата, хем да изкарвам пари като на пълен работен ден, вършейки неща от вкъщи. Работя нощем и много рано сутрин, работя всеки уикенд, работя на всяка ваканция. Работех, дори когато започнаха контракциите ми с четвъртото дете, и така и никога не съм имала истински отпуск по майчинство. Не гледам телевизия и животът ми е доста скучен: работа, пране, пазаруване, деца, изплакни, повтори. Няма много свободно време и приключения и, честно казано, няма и много безкрайно забавни моменти. Правя всичко това, защото гледането на децата вкъщи е приоритет, а не защото съм “късметлийка” да се размотавам през живота просто като домакиня.

Не ме разбирайте погрешно, страшно съм благодарна за живота си. Благодарна съм, че членовете на семейството ми са здрави. Благодарна съм, че не ми се налага да оставя децата си в потенциално опасната среда на детската градина, защото съм принудена да работя традиционна работа. И съм благодарна, че работата на съпруга ми ни осигурява здравни осигуровки, за да може аз да работя като фриленсър. Давам си сметка за различните привилегии, които са се натрупали, за да може това да е реалността за нашето семейство.

Време е обаче да си дадем сметка, че всекидневието на родителите, които остават вкъщи, за да се грижат за децата, обикновено е пълно с трудни избори, компромиси, стриктни бюджети и обилно мислене извън рамките относно това как да се подрежда животът им. Съвременният родител, който се грижи за децата у дома, няма много общо с изградената обществена представа за това, и само ако сме достатъчно открити по темата, можем да помогнем на всички бъдещи родители да се справят по-добре с това, което ги очаква.
Така че, моля ви се, не ми обяснявайте каква щастливка съм, защото щастието е само част от уравнението.

Любимата ни многодетна майка Маша Павлова разказва каква е колекционерската стойност на цифром и словом три (3) броя деца, всяко със свой собствен план и траектория. Не се оплаква. За щастие говорим. По три. 

Падам си колекционер. През годините съм колекционирала какво ли не – картинки от дъвки „Турбо”, миришещи листчета, паднали зъби, салфетки, фонокарти. Сред по-оригиналните ми колекции беше тази от първи неща: първата шестица на диктовка по английски, първата валентинка, първо стихотворение за конкурс, първи таен дневник с прилежащия му ключ за разшифроване, първи сутиен, първи път в ресторант под формата на пластмасова чинийка от торта с останала неостъргана сметана, грижливо увита в найлоново пликче, за да не изцапа съседните реликви.

После мащабите се мениха, минавах на обувки, аксесоари, грамоти, тапии за завършено това и онова, работни места, жилища, градове, държави… Докато един ден не се стигна и до това да колекционирам деца.

От колекционерска гледна точка, едно дете е несериозно, две деца са начало, три са поредица и оттам нататък – докъдето ти стигне албумчето. В момента съм на етап „три” и така като гледам, тая колекция с децата май съм я подценила. Не че се оплаквам, но нека картографирам многодетния живот в няколко простички заключения, за по-прегледно.

Да имаш три деца означава повече вещи и все необходими, оттам – нужда от по-голямо пространство, където да ги складираш, а и по-голям автомобил. 

Да имаш три деца е три пъти повече умора, нерви, бързане и стрес, но и три пъти повече усмивки, прегръдки, нежност и боричкане по дивана. 

Да имаш три деца е постоянен домашен лазарет, дойде ли есенно-зимният сезон. Сополи след сополи, кашлица след кашлица, един лекар след друг лекар. Ако имаш късмет, оцеляваш и те подминава, ако нямаш – ставаш, както си с вируса и действаш някак, по инерция. Да не говорим, че рискът от завъждане на въшки, глисти и други всякакви паразити скача познайте колко пъти.

Няма какво да се лъжем, три деца са и три стомаха повече за хранене и три пъти седмично разходка до хипермаркета, а хладилникът е вечно празен. Да не забравя и гигантските посуди, с които неминуемо се снабдяваш, а после се чудиш как да побереш в мивката. 

Три родителски срещи, за бога! А ваканциите са дебело бюджетно перо. Довиждане, самолети – здравейте, къмпинги! 

Три пъти повече "мамо, мамо, мамо, мамо..."

Разбира се, имаш и повече поводи за гордост, но и повече разочарования. 

Това са трима различни човека, с които да се налага да комуникираш всеки ден. Да де, ти си ги отглеждаш и възпитаваш, но те си имат свои собствени проблеми, потребности, зависимости и желания. Което е добре, но само понякога. Например, не е гот да се карат за едно и също място в цирка, при положение че целият ред е празен. Но пък, ако си направил шопска салата и едното не обича лук, второто мрази домати, а третото не понася краставици, салатата в крайна сметка пак се изяжда.

Трите деца няма да те направят по-добър човек, но ще те направят по-нормален и земен. И те самите ще са по-нормални и земни, нали от малки знаят, че ако има парче шоколад на масата, трябва да го изядеш моментално и да изхвърлиш опаковката, преди да са го видели и останалите! Знаят и че ако си пръднал и отричаш, другите двама няма как да знаят дали е истина или лъжа. Ще знаят и че си имат поне двама доживотни приятели, с които да споделят статуетки и калчища. И че още с появата си в парка при другите деца, са вече банда.

Като всеки уважаващ себе си колекционер, и аз обичам да си ги вадя някой път и да ги разглеждам. Понякога ги строявам до стената, наредени по ръст, и ги снимам. Вече имам колекция от такива снимки. Мисля, че ми е провървяло и, въпреки че може би те не са уцелили най-старателния и уравновесен колекционер, аз поне съм случила на ценни екземпляри. Мда, това ще да е най-отговорната ми колекция до момента. Три за щастие.

Във времето имаше различни опити с кампании с „фино чувство за хумор“ да се стимулира раждаемостта. Но всичко остана в рамките на нескопосан, недодялан и абсолютно неискрен опит да се коментират функциите на женското тяло и неговата свръхсила да дава живот.

Да. Това е свръхсила. Поне за мен, като майка на три деца.

Без да изпадам в патриотични истерии, призиви за спасение на нацията или да се виждам като картина на Владимир Димитров Майстора, смятам, че на три пъти съм сътворила чудо, давайки живот от собственото си тяло.

Това чудо ми струваше скъпо, беше ужасно болезнено и ме е било ужасно много страх, но над всичко е фактът, че имам три прекрасни деца и истински се гордея, че съм майка.

И от висотата на положението си на многодетна майка, което е така профанизирано в последно време от политици, псевдо християнски организации и други лицемерни формации, мога да кажа, че

не съзирам достатъчното уважение, което трябва да се отдаде на жената за това, което е дала от себе си, за да стане майка.

Вместо това, ден след ден, някакви гълтачи на огън, циркаджии и панаирджии си правят майтапи с яйцеклетките ѝ, с резервите на тия яйцеклетки, с чашката на сутиена ѝ и с възрастта ѝ.

Хора, които за едните бюджети от рекламодатели принизяват органите на жените до картинка с тиган с пържени яйца. Нека не забравяме, че пърженото яйце е нещо, което е можело да бъде пиленце, но вместо това се превръща в хумористична протеинова закуска.

Някой ще каже – „Това е майтап“. Не, бе, не е майтап. Това не е хумористичен вестник с остра сатира.

Това е популистка стратегия за симулиране на дейност, защото ако искаш наистина да промениш нещо, трябва да кажеш истината.

Истината

А истината е, че няма демографски срив. Има съвсем нормални за Европа и заможните общества тенденции за по-малко деца – факт, с който и жените, и мъжете живеят в съглашение.

Но да приемем за ползата от дискусията, че трябва все пак да я повдигнем тази раждаемост. Да направим нещо, че да убедим жените да раждат повече, а мъжете да стават бащи. Аз за мъжете не мога да говоря. Те сами трябва да могат да формулират мотивацията за тях самите, но мога много искрено да кажа истината за жените и какво ще ги накара да имат деца.

Но първо, още преди да навлезем в темата на женските желания, бих искала да спрем да я плашим тази жена. Да спрем да я стряскаме, че остарява, че яйцеклетките ѝ намаляват, че ще умре сама, обградена с 12 котки, че няма полза от нея. От друга страна, да я обвиняваме с други билборди, че абортът е убийство, независимо дали жената е изнасилена, плодът е увреден или има друг здравословен проблем. Времената са други вече. И с времената трябва да се промени и говоренето, иначе просто симулираме.

Има хиляди жени, които се молят да им намалее броят на яйцеклетките. Хиляди, които искат да си живеят с котките. Хиляди, които искат да работят и да пътуват, а не да сменят памперси, защото животът е чудесен. Как да обясним на тези жени, че да имаш деца трябва да им е основна цел в живота?

Като начало, започваме с това, което в 90% от случаите води до наличие на деца. Сексът, който често пъти е съчетан с любов. Най-хубаво се правят деца с желание. Не от чувство за дълг, не по принуда, не за да дарим някого с внуче, а от страст и желание двама души, които са влюбени един в друг, наслаждават се на телата си и искат от това да произлезе нещо трето. Нещо, което ще ги обвърже в съюз.

Желанието

За да пожелае една жена да има дете от мъж, тя трябва да е полегнала сластно на възглавницата, да ѝ е замаяна главата от добро отношение, ласки и внимание, да бъде целувана и харесвана, за да каже „Ей, ти си един разкошен мъж, искам дете от теб“. Това е природната истина. И няма значение колко яйцеклетки има и какво ѝ се случва. Телесното и духовно единение между двама души е в основата на желанието за деца при повечето двойки. Ако искате да стимулирате една жена да пожелае деца, кажете ѝ да търси стимул за това в собствената си удовлетвореност, страст и стремеж към единение.

Овластете я да пожелае да бъде красива бременна и да доведе на тоя свят плода на тази удовлетвореност. Стига сте я стряскали тази жена. Стига сте я плашили с природни санкции и предупреждения. Стига сте я информирали колко е крехка и колко бързо лети времето. Не сме 19 век, не сме на полето. В града сме, където са и билбордовете на тази, меко казано, нелепа кампания.

Жената, която гледа посланията, е по токчета, а не по цървули. Не ѝ обяснявайте колко е стара.

Кажете ѝ колко много си заслужава точно тя да бъде майка.

И кажете на мъжете да бъдат изкъпани, внимателни и любвеобилни, за да стимулират всички природни стихии у бъдещата майка.

Не връщайте жената в миналото, защото е 2019 година. Обърнете се към нея като към човек от 21 век. Човек, който трябва да жонглира с работа, технологии, напрежение, стрес и изисквания към външния ѝ вид. Тази жена, която всеки ден отлага раждането на детето си, защото има толкова много работа, заслужава истината.

Не ѝ обяснявайте колко са ѝ малки гърдите и ако иска големи, да си роди дете. Големите гърди са тежест и тегоба, а след кърменето увисват. Слава Богу, ние не раждаме деца заради бюста.

Какво би правила такава жена, на чиито гръб лежат толкова отговорности, амбиции и стремежи? Би искала помощ от мъжа, когото обожава и който я кара да иска да му роди деца. Стимулирайте мъжете да си поделят тежестта по гледането на децата. Обяснете им, че жените имат и други интереси, защото това е истината. Всичко останало са глупости и лъжи. Симулиране на кампания. Симулиране на дейност. Усвояване на пари от рекламодатели.

Кажете на мъжете да се научат да питат "От какво имаш нужда в момента?", "Какво трябва да се направи?", защото това е най-важният въпрос за една родила жена.

Бащите

Имам три деца и никога нямаше да се справя без бащите на тия деца. Нямаше да ги родя с такова желание, сигурност и спокойствие. Вместо да обяснявате на мъжете да не носят стегнати панталони от времето на Джими Хендрикс и да си правят селфита с децата си, кажете им да измият тия чинии, да подредят тоя багаж за морето и да се научат къде стоят гащите на детето в тази къща, за да може жената да е спокойна, че ще роди и две, и три деца, без да се налага да бъде затворник на функциите на тялото си.

След това отправете призив за качествени родилни грижи, откриване на повече детски градини, подобряване на средата, в която двамата родители трябва да „изблъскат“ този прираст с удоволствие и радост.

Искате жената да ражда деца за родината?

Изисквайте от родината да предостави комфортна среда за този подвиг. И тук дори не говоря за лукс, а за масовото социално разбиране, че майката е свещената крава на положителния прираст. Майката е щастието на семейството и като такава, трябва да бъде пазена, обичана и разбирана.

Женското тяло в съвкупността му от чувства, функции и желания е великолепна машина, която може да работи в много трудни условия. Дайте на жената свободата да избере да осъществи функциите си на родител. Не я притискайте в ъгъла с грозен дизайн, кошмарни послания и „фини шеги“.

Като жена, отговорна за положителния прираст на нацията, мога да кажа, че ми се повдига от кампании „за“ раждаемостта и едновременно с това от пълното равнодушие към убитите жени от партньорите им, домашното насилие и насилието над женското тяло в болниците.

Колко време трябва да мине, за да усетят самите жени силата на това да бъдат или да не бъдат майки? Властта, радостта и щастието, които идват с майчинството? Цялата любов, която ги кара да белят ябълки, да готвят здравословно и да стават в шест часа, за да изпращат децата си на училище, треперейки дали тези деца ще се справят?

Колко кампании трябва да се провалят с гръм и трясък?

Не знам. Само знам, че съм родила 3 деца – когато бях на 27, на 33 и на 38 години. И това е подвиг. Изисквам от обществото, кампаниите, сеирджиите и хората, които си попълват бюджетите, да го уважават. Или да потънат на дъното на собствените си меркантилни мотиви.


По темата:

Аз съм Цветелина и съм курва.

Особено голяма курва станах, след като станах необвързана. Много съобщения, на които не отговорих, ме превърнаха именно в такава. Много отказани покани ме принизиха до "тъпа". Много директни НЕ-та ме превърнаха в "надута".

Ако се чудите какво е това - отворено писмо е. Щото така е модерно.

Отворено писмо до всички вас, чиито мозъчни клетки се сношават една с друга през повечето време и когато се сблъскат с отказ, започват да псуват света. Отворено писмо до всички вас, чиито светоглед се губи като прашинка в окена от комплекси и криворазбраност.

Аз искам да бъда оставена на мира. Аз съм тази, която не отговаря на "zdr ko pr" и ѝ харесва да мръзне по спирките. Аз съм тази, която с удоволствие би живяла с петдесет котки, кучета, дори кокошки и биволи АКО ИСКАМ.

Аз съм тази, която може да пали цигарите си сама, да сипва виното си сама, да отваря вратата си сама и да изгледа филма си сама.

Аз съм тази, която не се страхува да гледа детето си сама. Тази, която няма да плати с цената на собственото си щастие и комфорт за това на всяка цена да има мъж.

Аз съм тази, която сега говори от името на всички останали курви, с които сте искали да спите, но не ви е вързало.

Имам новина - на нас ни харесва да сме курви. И сме си напълно самодостатъчни в курвенския си свят. На нас ни харесва да си плащаме сметките сами и да имаме свободата и възможността да правим каквото си искаме. Ние нямаме нужда от вашата оценка. Нямаме нужда от вашите цветя. Нямаме нужда от вашите комплименти. Нямаме нужда от вас и вашия секс.

И ако някой ден изберем да отворим вратата си за някой, то това ще е този, който уважава курвата, която вие напсувахте, защото ви отказа. Този, който ще цени нашата самодостатъчност и цялост и няма да ни вижда като дупка за запълване. Буквално и преносно.

Защото ние нямаме нищо за запълване. Ние не сме ремонта на Графа – ние сме завършени и цели. И за това бихме допуснали до себе си единствено мъж, който ще е също толкова голяма курва, че да отказва, когато НЕ МУ СЕ ЗАНИМАВА, НЕ ВИ ХАРЕСВА И ИСКА ДА ГО ОСТАВИТЕ НА МИРА. Който би уважил отказа на всяка жена. Който няма да е до нас, защото сме самотни. А ще е с нас, защото ще ни е още по-добре заедно. Не защото ни е било зле сами. Повтарям - защото ще ни е още по-хубаво от хубавото, което е било преди това.

За това от името на всички останали като мен:

Вашата дефиниция за курва е най-големият комплимент за нас.

И следващия път, когато някоя жена ви каже „Не“, спомнете си за това.

Цветелина Цекова

Любимата ни Гергана Миланова, авторка на незабравимите текстове Риба в изпитателен срок или когато майка ти е HR и вкъщи, Не ми пипай детето! и 50 нюанса пъпки, днес ни гостува, за да ни убеди, че не е толкова добра идея да вземеш на децата си един домашен любимец. По-добре да им вземеш направо два!


Смятате, че е много забавно да имате дете? Е, по-забавно е да имате две деца. По възможност – момчета. А най-забавно е, когато добавите към тях и домашен любимец. А какво ще кажете за две животинки? Куче и котка, например? Да, да, лудост е, не е забава.

След като години наред живеехме на квартира и обещавахме на децата, че ще имат домашен любимец, най-сетне си купихме жилище. Ремонт, преместване, настаняване, свикване… и ето, дойде този светъл момент, в който обещанието беше напомнено.

Добре, какво да правим, обещали сме – трябва да го спазим, че иначе даваме лош пример. Седнахме с любимия да решим какво животно ще вземем и се оказахме в ситуацията като в онзи виц – аз искам котка, той иска куче. И като във вица, постигнахме консесус.

Котката се казва Рая! Пълен рай, наистина. Но как дойде това име? Преди имахме едни луди съседи с най-лудото куче на света – Рая. Честно, тази кучка беше от друга вселена. Когато не крещяха по 100000000 пъти името ѝ, тя лаеше неудържимо и търчеше дивашки по ламината, точно над главите ни.

Звучеше, сякаш някой е набил торба игли по възглавница и настоятелно я мята из целия апартамент. Денонощно! И така, когато котката се появи и децата поискаха да я кръстят Рая, решихме, че това е едно приемливо отмъщение за кучето Рая - да кръстим някаква котка като него.

Заживяхме си ние щастливо – аз, мъжът, дете на 7, дете на 2 и котката с име на куче и характер на мокър парцал, понакиснат доволно в кофа с вода.

Рая се оказа най- кроткото животно, което може да се роди на тая планета. Разнасяне, ресане, носене за опашката, опити да бъде нахранена с кренвирш, понеже е “гладна, мамо, не лазбилаш ли“ , голяма ивица от червена водна боя върху снежнобялата ѝ козина, защото „така е по-касива“ и какво ли още не. Но от нея дори „мяу“ не чувахме. Разбираше се, че е жива, само като огладнее, защото тогава лъвският ген в нея се събуждаше и вероятно и съседите са разбирали, че ние тук имаме котка с име на куче и тя е гладна!

След година време, любимият внезапно реши, че 80-те квадрата на новото ни жилище са твърде много за нас и имаме спешна нужда да си вземем куче. То, хубаво, ама да сме в къща с двор, да имаме наблизо по един роднина, дето да удари едно рамо с
извеждането и гледането. Само ние сме си, с децата и котката, няма
кой да ги гледа, за да изпием по един сок с любимия, а той – куче!

Както се досещате… кучето не е малък паркетен плъх, ами си е баш бая куче, гонче, високо колкото баткото и тежко почти колкото него. Казва се Макс. И не го доведе мъжът ми, а аз. Луда работа.

Макс беше приет в къщи с дълбок ентусиазъм от любимия, луд възторг от децата и със смесени чувства от котката. Като го вкарахме в къщи, подушиха се, тя му изсъска, а той легна на предни лапи и я погледна с такова разбиране в очите, че на всички ни стана ясно, че нещата ще се получат.

И до ден днешен той иска да се гушка до нея, тя му показа да се маха, обаче въпреки това спят заедно на дивана и не могат да се разберат единствено за нашето легло в спалнята, където всеки смята, че е цар и си е негова територия.

Така разбрахме, че легло персон и половина побира точно двама възрастни, две деца, една котка и едно куче. Зимата е топло. Лятото…ами, то лятото и без тях си ни е жега, да ви кажа.

Противно на очакванията на повечето ни приятели, в нас не е кочина, нито мирише на животни, което е резултат от по-скъпата и редовно почиствана тоалетна на котката и редовното извеждане на кучето.

Да, чисти се повече. Да, графикът е натоварен, защото включва извеждане на Макс задължително два пъти дневно, независимо, че сме на работа, че вали, духа, има торнадо и т.н.

НО! Благодарение на Макс и Рая, децата се учат всеки ден да поемат отговорност (всеки, според възрастта си) за други живи същества. Учат се, че желанията могат да се сбъдват, но и носят със себе си последствия и човек трябва да е готов да се справя с тях. И имат страхотни приятели, с които играят всеки ден.

Вярвам, че това направи животa ни наистина пълен. Хаос има и в малки, и в големи домове, независимо дали в тях има деца и/или животни, или не.

Когато някое от децата се разплаче, Макс отива, слага лапи на раменете му и го побутва с муцуна, докато го успокои. Когато аз се разболях и легнах, безсилна от температурата, на дивана, Макс дойде и легна до мен, а след него се сгуши и Райчето. И виждаш как цялата обич, с която се грижиш за тях, те я връщат към теб - и всекидневието ти пак е скапващо, но по един завършен и хубав начин.

Така де, ако се чудите дали е добра идея да вземете на децата си домашен любимец – не е добра. Чудесна идея е!


Още по темата:

Кучето Хенри, котаракът Балу и техните планински приключения

Да намериш най-добрия си приятел от детството

Раждането през очите на малкия акушер Рейнджър

cross