fbpx

Уил Смит нахлу на сцената на наградите "Оскар" и удари комика Крис Рок в лицето, защото Рок си позволи да се пошегува със съпругата му Джейда Пинкет Смит. Общо взето, всички в залата, а вероятно и пред екраните, бяха смаяни.

Мнозина се чудят дали все пак това не е било някакъв сценарий, за да се раздвижат малко нещата по време на церемонията, която напоследък не привлича такова внимание, на каквото се радваше преди години.

Е, сега привлякоха. Това е сигурно.

Сега светът в социалните мрежи е разделен на две: едните смятат, че насилието е абсолютно неприемливо в която и да е ситуация; а другите твърдят, че Крис Рок едва ли не си го е заслужил с неуместната шега с Джейда Смит.

Всъщност Рок направи не особено успешен каламбур с почти голата глава на Деми Мур от ролята ѝ във филма "Редник Джейн" (1997) и с настоящата прическа на съпругата на Уил Смит.

Джейда Пинкет Смит страда от алопеция – автоимунно заболяване, при което се наблюдава внезапна и сериозна загуба на коса. Преди няколко години тя обяви публично диагнозата си, което обяснява и голата ѝ глава. Тоест, при нея това не е някакъв лайфстайл избор, а принуда, с която с времето е свикнала да живее.

На Крис Рок не му се получи особено шегата, макар че Уил Смит изглеждаше като да се забавлява в началото. Само че нещата ескалираха твърде бързо и се стигна до шамар на сцената.

Малко по-късно Уил Смит спечели наградата за най-добър актьор за ролята си в "Методът Уилямс", където играе бащата на звездите в тениса Винъс и Серина Уилямс.

Кратките изводи дотук са, че не бива да се шегуваме с жената на Уил Смит, и че може да удариш човек на сцената на Оскарите и все пак да си тръгнеш с една от най-големите награди на вечерта.

След текстовете си Аз съм майка-интроверт и не ме е срам от това, Децата не заслужават "етикети" - спестете им ги! и Защо се обаждате, като не е ваша работа, Надежда Илчева отново е тук - този път по темата за шамарите вкъщи.


Ако сте родени между 70-те и 90-те години, със сигурност помните репликата "Ще ти плесна един шамар, да знам поне за какво ревеш", изречена с тежък назидателен тон и чувство за превъзходство.

В “златната ера” на “шамарената фабрика“ (представях си я като поточна линия, върху която минаваха деца, а механични ръце им пляскаха шамари) тази възпитателна реплика имаше за цел да “успокои” ревящото дете. Или по-скоро да го накара да млъкне.

Заклинателната фраза се употребяваше не само в семейството, но и на улицата, в детските градини и училищата. Оставям настрана колко често се прибягваше физически до шамарения метод на възпитание, но репликата “ще те напердаша/набия, ако…” имаше завиден успех.

За жалост нашите родители, баби и дядовци не са чели много детска психология (да, онези дебели книги, в които пише, че детето е чувствителна човешка единица и силовите методи не са най-доброто средство за възпитание).

Сега ще кажете "Никой не е умрял от един шамар". Е, не е, ама това си е вид насилие. Има редица изследвания, според които децата помнят невербалните закани повече от физическите. Да крещиш/посягаш на дете не е проява на зрялост, а на безсилие!

Така се ражда наранено его, повишена чувствителност, поражда се агресия, желание за доминиране над другите (“ще им го върна, като порасна”).

Замислете се колко хора от това поколение имате в обкръжението си, които използват заплахи за физическа саморазправа или прибягват до последната?

"Абе, тоя/тая май не са яли достатъчно бой навремето...”; “Плѐсни му/ѝ един, да си знае мястото." и т.н.

Най-много ме вбесява репликата "Е, аз колко шамари съм изял/а навремето, пък нищо ми няма, стана човек от мен!" Какъв точно човек е станал, щом толерираш такъв вид поведение или най-малкото не го намираш за нередно?!

Умението за решаване на конфликти няма как да се придобие с викане, заплахи и шамари. Всяка форма на насилие, било то вербално или физическо, е всъщност проява на дебилизъм и нечовечност.

И не, няма да засягам прословутата Стратегия за детето, дето повечето хора дори не си направиха труда да прочетат, но се уплашиха, че даже я заклеймиха.

Животът често не е черно-бял, но насилието е. Там има само две гледни точки - на насилника и на насиления. И винаги повече от една жертва, особено, ако е намесено дете.


По темата:

Александър Миланов е специалист по социална работа, част от екипа на Националната асоциация за приемна грижа. Ангажиран е с правата на децата, в частност с правата на децата, лишени от родителски грижи. Автор е на книгата „Детство без сълзи“, която отразява действителността на живота в домове от ранна детска възраст. В Майко Мила! е познат с текстовете си Единственото дете, раздялата между родителите и новите им партньори и Теменужка – изоставената приемна майка. Днес представяме негов текст по темата за насилието на родители над деца в опит да разберем какви са мотивите и обясненията на тези ужасни действия, които персистират в обществото ни и като че ли остават без необходимия отзвук.

****************************

Детството e най-важният момент от живота ни. В него се учим на доверие, смелост, грижа, отношение, ставаме инициативни, изграждаме и прекъсваме експериментално връзки. И въпреки това, най-важният урок, който научаваме, е да се доверяваме и да се привързваме.

Неслучайно порасналите хора, които не са били обичани и емоционално защитавани в детството си, имат потребност от това, без значение на каква възраст са.

Специалистите казват, че човек е на такава емоционална възраст, на каквото са го лишили от обич. По тази причина доверието и ученето да обичаш са основните житейски уроци, които децата научават и то не от случайни хора, а от онези, които децата по принуда, а по-късно и доброволно, допускат до себе си.

Това са родителите.

Липсата на родителска фигура в ранното детство, без значение дали това са майки, бащи или загрижени възрастни, създава пропаст, която в бъдещето на детето се превръща в яма. Яма, с която се обяснява неспособността на порасналите вече да се свържат, да обичат, да се разделят.

Тази яма е мястото, в което се „складира“ тъгата и копнежът на порасналия човек да бъде закрилян и обичан, точно по този начин, по който е имал нужда, когато е бил дете.

Вече не е достатъчно да станеш родител. Не е достатъчна увереността, която имаме, за да създадем дете. В съвремието ни е нужно да си емоционално пораснал, да си осъзнал, че преди всичко детето, което ще стане част от живота ти, има нужда от посвещаване и любов. Любов, която изгражда и формира искрен, открит и обичащ възрастен човек.

Наскоро ме потърси загрижен татко на доведено тригодишно момченце, който искаше да помислим заедно за това как да помогнем на детето, което е бито жестоко от майка си. Детето е от друг баща, но вторият му го е приел емоционално. Заедно с партньорката си имат и друго, общо дете. Пред мен той разказа за тежките емоционални състояния, в които изпада майката на детето, за жестокостта, с която бие малкия, за тежките думи, с които го нарича. Забележете - само малкото момче, не и другото дете.

В присъствието на таткото жената рядко си позволява жестокост, но когато остане насаме с детето, тя бие и ругае. Стига се до там, че момчето започва да проявява физически симптоми на емоционалното страдание – да го боли коремът, да чувства умора и безсъние. И да се страхува.

Не мога да забравя думите на таткото, който ми казва как един ден момченцето търсило внимание от майка си, но вместо това, тя блъснала главата му във вратата на семейния автомобил. Тази агресия, разбира се, не е само към детето, тя е и към нейният партньор, големият, вече пораснал и станал баща човек.

Опитахме се заедно да помислим за причините за това поведение. Стигнахме до извода, че майката е млада, неопитна, не е била готова да стане майка, вероятно не е искала детето, също така не е очаквала първият партньор да я остави.

Това е жена, която съзнава перспективата пред себе си – да остане сама, с две деца, с неизживяни младини, с „голям товар“. Насилието над детето, обяснявано с умора, незагриженост от страна на другите и т.н., всъщност е ясен сигнал към възрастните, че тази жена преживява страдание, страх от отхвърляне и ги обвинение към тях за нейния провален живот. Живот с две деца до края на живота ѝ.

Системното насилие над деца е признак за неслучили се емоционално хора, които са били лишени от любов, които не са се научили да консумират свободата си, които са били потиснати, за които животът е бил поредица от събития, свързани с изпитание на волята.

Родителите, които бият децата си, които ги унижават, не виждат в тях невръстни създания, нуждаещи се от любов, а причини за техните проблеми.

Родители бият децата си, защото ги чувстват като тежест или изпитание, особено ако в живота им има и други проблеми, които разбиват самочувствието, егото или комфорта им.

Родителите бият децата си, когато усещат, че губят почва под краката си. Степента на жестокост, обаче, определя доколко в детството си тези хора са били учени на самоконтрол, доколко е имало пространство, в което да говорят за реалните си чувства.

Помните ли жестокостта, с която беше тормозен малкият Христо - пребит от двама младежи, които трябваше да се грижат за него?

Жестокостта не се нуждае от мотивация, нужен ѝ е само повод. Жестокостта, както много други проявления на личността, се възпитават в детството. Тогава, когато се ражда и смелостта да упражняваш контрол и власт. Тогава, когато страданието, което причиняваш, ти доставя удоволствие. А удоволствието идва единствено от преживяването на свобода и безнаказаност, от липсата на авторитет и контрол, който да те санкционира. Защото жестокостта в началото е тайна, а резултатът от нея доставя наслада.

Замислете се, особено ако сте имали малки братя и сестри, с малка разлика във възрастта, дали не сте изпитвали поне веднъж садистичното удоволствие от плача, нервността или гнева от ваше подчинително действие?

А дали това не се е случвало и на вас от някой, който е притежавал същата власт да ви причини емоционално страдание?

В случая на малкото момче поводът да бъде жестоко малтретиран е бил налице – двамата младежи, които са го „отглеждали“, са имали пълната свобода да управляват живота на детето.

И ако в началото детето е било малко, сладко, симпатично, предизвикващо радост, то в един момент момченцето се е превърнало в бреме. Вероятно се е оказало, че то иска внимание.

Още по-голям проблем представлява страхът ни да говорим за насилието над деца, въпреки че ставаме свидетели на него постоянно. Искаме да сме удобни, предпочитани и желани, както и да не ставаме жертва. Зад привидното „то си е тяхна работа, детето си е тяхно, животът си е техен, не е моя работа“, всъщност се крие страхът от отхвърляне.

Защото съседите може да са добри хора, да са добра партия за карти, да са отзивчиви и това да е единственият им недостатък. Пък и мнозина от нас си казват, че малко бой не пречи, „децата трябва да си знаят мястото“, нали много от нас са били възпитавани с шамари?

Когато ставаме свидетели на насилие над деца в семейството ни или на насилие страна на наши близки, емоционалният договор с тях е причината да пазим тайната. Та нима трябва да се превърнем в предатели?

Освен това смятаме, че каквото и да направим, детето няма къде да иде. Сила ни дава увереността, че детето ще поотрасне, това ще спре, а после самото то ще се справи в живота.

Тези дни моя приятелка ме попита дали е насилие над дете, ако бащата бие майката пред детето.

Да, насилие е, когато те бият пред детето ти. Насилие е, когато те обиждат, когато уронват авторитета ти и показват незачитане пред детето ви.

Това не само е насилие, но е и нагледен урок как се създава емоционално нестабилна жертва.

Не мислете обаче, че от насилието няма измъкване.

Напротив. Има.

Измъкването е въпрос на личен избор, но подкрепен избор. Както е в живота – казват ни, че с трудностите можем да се справим сами, от нас зависи, решението е само наше. За съжаление, не е точно така.

Емоционалната зрялост изисква това да си бил свидетел на емоционална зрялост у хората, които са се грижели за теб, да си се упражнявал да си искрен и автентичен, да си се чувствал подкрепен и зачитан.

Емоционалната зрялост не се измерва в броя на нещастията, които си преживял, а в това колко успешно си се справял с тях и колко увереност и каква подкрепа си получил.

За да се справим с насилието над деца е необходимо да се преборим със собственото си преживяване като жертви. Или бъдещи такива. И да се доверяваме.

Насилниците имат респект от някого. Добре е да потърсим тези респектиращи за насилниците хора и да поискаме съдействие. Трябва и да говорим за това, да го казваме в очите. И да не крием.

Замисляли ли сте се какво преживява детето всеки път, когато е удряно и наказвано? Виждали ли сте очи на бито дете? Обземало ли ви е ужасното усещане на страх, подчинение и безпомощност, и тихата молба за помощ, докато напускате къщата му и затваряте вратата зад гърба си?

Може би ще видите тези очи по-нататък, но в погледа ще се чете сломеност и безнадеждност.

Това дете може би ще порасне и ще стане гадже на вашето дете.

А тогава?

И накрая - да не пропускаме и ужасяващите случаи на убийства на новородени деца.

Родителството е споделяне на емоционален ангажимент между двама души, без значение дали са в брак или не. Зачеването на дете е крайната, последна фаза на изпитване на отношенията между двамата. За жената това е форма на придобиване на собственост над мъжа и задържането му, а за мъжа това е начин да отговори на очакванията на хора около себе си и стимул за продължение на рода.

Когато двамата не са готови да станат родители, договорът лесно се разваля. И понеже двамата са самостоятелни, „пораснали“ хора, те имат свободата да сключат нова сделка, в името на продължаването на отношенията им.

Хвърлянето на дете в тоалетната, кофата за боклук или на тайно място, където детето да умре (или да бъде намерено) е практика, която показва единствено срам и страх.

Срам от това, че жената е извършила престъпление, като е заченала, против волята някому, срам и гняв към самата нея, че е позволила нещо „да провали живота ти“.

Страхът е страх от отхвърляне. Всъщност, страхът от отхвърляне е най-жестокият демон, който измъчва привидно зрели хора.

Защото отхвърлянето е удар върху това, което градим от детството си – това да сме значими и важни за някого.

Нека бъдем откровени поне веднъж. Кой от тук четящите не са го шамарили ? На кого от вас не са му отвинтвали поне един здрав, премерен, професионален плесник, целящ връщането му в правия път? На кого не са казвали задължителната, култова фраза "Ще те смачкам, ей!!"

Ще ви кажа на кого – на мен. Майка ми и баща ми никога не са ме удряли и израснах с убеждението, че родителите, биещи децата си, са пропадалища, които сутрин пият шепа амфетамини, оригват се мощно, прогонват плъховете от продъненото си ложе с ръка и после отиват да крадат касетофони от колите в квартала.

Това убеждение запазих до деня, в който се бях разположила на китна поляна с пет-шест симпатични майки (да, има и такива, ако искате да знаете). Та, стана дума, сред малки еклерчета, сок и капучино, дали тези мили жени шамаросват светлото бъдеще на Република България.

С изумление и, едва ли не, страхопочитание заслушах признания, които започваха с „Не издържам, и накрая просто го наплясквам!“, „Те прекаляват! Крещят до Господа. Накрая излиза шамарената фабрика и ги почвам“, „Аз я щипя. Ама здравата!“ и завършваха с притеснени усмивки . Накрая всички се обърнаха към мен - майка на три деца, известна с отвратителния си характер. Наведох глава, зачервена, и смотолевих: "Еми аз ... нали... не ги бия никога."

"Никога не ги бия"

Трябва да призная, че в този момент се почувствах като Мария-Антоанета, която маха от прозореца и вика „Не ги бийте, дайте им пасти!“. Явно нямах ни най-малка представа колко повсеместно боят е залегнал в системата на възпитание у нас. Огледах тези изморени, добри жени и си рекох, че вероятно нещо ми убягва. Бидейки майка вече 12 години, съм била стотици пъти на ръба да скоча и да се саморазправя в несвяст с онова същество, което ми пусна златните пръстени в канала, изяде капачката на белината и нарече баба си "маймуна".

След редица дискретни подпитвания установих, че почти всичките ми връстници като малки са били пляскани, шамаросвани или са кретали из площадките с издърпано ухо. В днешно време няма голяма промяна - на момчетата биват налагани разновидни телесни наказания почти без изключение. Момичетата, от своя страна, изяждат боя, ако се колаборират подло с брат си или сестра си и се качат на главите на родителите си до степен „пълно изтощение“.

Опитах се да направя някаква класификация на родителските бойни изкуства и ето докъде стигнах:

  1. Бебешки бой – това е когато в пристъп на безсилие пред ансамбъла от циркови номера, които владеят 3-годишните (обикновено в средата на градинката/мола/хола/гостито, включващ реване, тръшкане, извиване на трели и крясъци), майката или бащата се хвърлят напред с треперещи ръце, оголени челюсти и пулсиращи очни ябълки и „натупват“ задника на отрочето - през памперс или дебел панталон. Този вид бой е напълно безболезнен, но е стресиращ, най-вече за самия родител. Резултатът от тази методика може да е:

а) нещата се оправят,

б) нещата се влошават

в) нещата си остават същите.

Това е бой, показващ умора, безсилие и липса на каквато и да е остатъчност на нерви. За някакъв резултат, както лесно може да се презюмира, няма гаранции.

  1. Шамар – представлява древно родителско бойно изкуство, което се прилага над деца в напреднала възраст – от 4 години нагоре, та чак до възрастта, в която детето може да върне шамара. Обикновено се използва, когато се е случило нещо непоносимо за семейния кодекс на честта. Например, момчето (обикновено е момче) е уцелило козата на братовчеда с камък и сега тя е сляпа с едното око, счупило е дамаджаната с домашна ракия – 15 литра, разбило е компютъра на майка си с глава, докато е тичало из къщата с другия компютър в ръцете, изяло е тортата на сестра си на рождения й ден и прочие. Този вид бой е със средна болезненост и когато не уцели ухото, е напълно приемлив за българските стандарти.
  2. Безразборен, отчаян бой – това е бой, който спохожда две или повече деца едновременно, когато те тичат наоколо и рушат всичко по пътя си. Почти всеки български гражданин с брат или сестра може да разкаже за епизод от живота си, в който майка му ги е нападала - озверяла, с тръба от прахосмукачка, пластмасов меч, ръка или мокра кърпа. Или баща, който гледайки напред, докато шофира, с другата ръка се опитва да докопа нещо на задната седалка, за да го набие неумело и крещи, цял зачервен от ярост.

4. Дърпане на ухо –гаднярски ход от страна на родители, които нямат смелост да набият детето и прилагат болезнен квази-метод, за да могат да кажат после, че не бият. Но ние знаем, че това е замазване на очите и пране на съвестта. Дърпането на ухото оставя ясна и незаличима диря в съзнанието на собственика на ухото и той дори след 30 години, с изкривено лице и гневен блясък в очите, е способен да сподели спомените си от преживяното.

Всички тези методологии са що-годе приемливи за вече развитото откъм човешки права българско общество. Те обикновено са резултат от свръх преумора и желание на родителя да предпази същото това чувствително общество от набезите на домочадието, което в някои случаи не може да бъде възпряно по никакъв друг начин. Или поне така си мисли паникьосаният, изтощен родител. Както сподели един мой познат: "Баба ми казваше: Боят от Господ е произлязъл, после ме набиваше, сресваше ме на една страна, даваше ми филия с масло и ме изпращаше пред блока да размишлявам върху житейските тегоби на детството."

Насилието

Но боят, разбира се, и изобщо насилието, си имат своята грозна страна, която никак не е смешна. Признавам, че има някои аспекти на насилието над деца, които сърцето и разумът ми не могат да възприемат, и видя ли ги, аз пренебрегвам свещената клетва "не се бъркай във възпитанието на друго дете" и с имагинерния жезъл на справедливостта в ръката си се провиквам: "Спрете, о, вий, неразумни родители!"

  1. Вербално насилие - открай време се знае, че болката не е основният проблем при упражняването на насилие над когото и да било (освен ако не става въпрос за хора, които това работят и могат да ви пребият/удавят/изтръгнат ноктите толкова професионално, че да получат от вас, каквото пожелаят). Всъщност, унижението е голямата работа. Да унизиш някого, да го смалиш и принизиш, докато той раболепно да се наведе пред теб и направи каквото се иска от него. В много случаи, този ефект се постига без бой, с вербално насилие.

Аз, да си призная, крещя. Когато минавате покрай апартамента ни, редовно ще чуете мощният ми глас - дар от Сатаната, да се простира из половината Софийско равно поле. Крещя "Къде са ти чорапите!!! Как е възможно 8-ма година да не можеш да намериш един чифт чорапи в този твой живот?!" или "Ако не си измиете зъбите СЕГА, ще ... ще... ще... Господи, веднага си мийте зъбите, защото сърцето ми спира и ще се поболея и краят идва!!!", или "Започвай транформиращия преразказ веднага, иначе бял ден няма да видиш!".

Да се вика не е хубаво, но мисля, че не е толкова страшно (да, малко съм субективна). Страшното е другото - думите, които използвате, за да окачествите детето си. "Лайно", "Нещастник", "Глупак", "Мърла". Това са тежки квалификации и честно казано, макар да съм вече на 38, ако някой ме нарече мърла, сигурно ще плача цяла седмица и ще си мия краката с ацетон до 2018-та. Ако не ви харесва това, което прави детето ви, кажете му, че не одобрявате действието му, пък дори и на висок глас, но не го обиждайте. То има достойнство и дори вие да нямате, това не е причина да лишавате и него. Думите са важни. Не го смазвайте с обиграния си речник - то не може да ви отговори. Най-малкото, защото сте му забранили да използва мръсни думи.

2. Системно насилие, с цел да бъде превъзпитано детето - има хора, които буквално "млатят" децата си. Всички знаем защо. Защото децата са по-слаби. Най-лесната работа е да пребиваш дете. Вероятно да мъчиш котка също е горе-долу толкова лесно, но няма да задълбаваме. Не бийте нещастното си дете като тъпан. Това във всички случаи изглежда зле и ви прави онзи подлец, който бие, защото може да си го позволи. А и ако превъзпитаваме децата с бой, то не виждам никаква причина мъжът ми да не ме бие всеки път, когато си забравя ключовете или пък котлона включен. "Можеше да стане пожар, мърло такава!!!", и ...бой. Помислете, дали няма ли да ми е полезно, все пак? Надали ще забравя котлона включен друг път?

3. Комбинация от вербално и физическо насилие на публично място - да ви кажа, любимите ми герои са онези родители, които бият децата си на публично място и ги обиждат с грозни думи. Линчуването на деца на обществено място е акт на необратимо принизяване на човешкия дух и никой не бива да остава безразличен.
Давам пример от личния си живот. Когато бях млада, неопитна, в един подобен случай нищо не направих и досега не мога да си го простя. Една майка седеше на пейка и зяпаше в пространството. Детето караше колело и леко я бутна. Толкова леко, че ако беше с чорапогащник с повече проценти ликра, нямаше да се усети. Но не!!! Тя скочи, ритна колелото и започна да му крещи "Къде гледаш, ма! Погледни какво направи, ма, лайно такова!".

"Лайно". Това е онзи отпадък, който мирише лошо, носи хиляди зарази и предизвиква погнуса у почти всички.

Забележително е колко много хора наричат децата си дори умилително "лайно" или "лайненце". Ако имате истински сантимент към тази дума, защо просто не наричате така партньора си в интимни моменти?! "Искаш ли един ром в леглото и да те разтрия, лайно мое?". Звучи страхотно, нали?

Оставете децата на мира и не ги обиждайте!

Защитавайте децата. Можете да го направите, без да бъдете агресивни. Даже можете да помолите кротко родителя за пощада, защото самият родител може така да е побеснял, че да не е на себе си, пък вие да го помолите да се върне в реалния свят. А ако нищо не помогне - викнете полиция. И не забравяйте, че логиката "ако се намеся, те ще го набият още по-лошо вкъщи", не е вярна. Те така или иначе ще го набият, но е хубаво то да чуе от произволен човек на улицата, че това, което му се случва, не е редно. Така ще може да изгради поне вътрешна защита, а вие ще сте му помогнали да запази част от самоуважението си.

Закриляйте децата и все пак не забравяйте, че всички са изяждали по някой плесник по дупето. Без мен, разбира се, но пък вижте колко е плачевен резултатът...

cross