fbpx

Политиките за семействата и децата не могат да бъдат само за „моето дете“. Те целят да обслужат цялото общество, да насочат ресурси към качествено образование и здравеопазване, социална подкрепа на всички родители и деца, сигурно жилище и квартал. Това писаха вчера в отворено писмо до политиците от Национална мрежа за децата по повод споровете около Националната стратегия за детето 2019-2030 и възможността тя да бъде отхвърлена. Фразеологизми от типа на „традиционни български ценности“, които някои обществени групи свързват единствено с налагане на модела на „собственото ми и на семейството ми благополучие“, не могат да бъдат повод за отричане на необходимостта от общо разбиране за грижата и подкрепата за децата и техните семейства, добавят от мрежата, която обединява над 150 обществени организации.

Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, която е член на Национална мрежа за децата, е тук в отговор на вече масовите родителски страхове, че стратегията ще "позволи отнемане на деца от родителите им под път и над път" и обяснява какво наистина означава фокусът върху детските права в документа.


В последните дни стана много трудно да се говори в едно изречение за децата, семействата и правата им. Предполагам, че и с този текст ще се породят още съпротиви - ще има хора, които са в крайност и които бързат да отхвърлят, защото да вземеш страна и да се разграничиш е лесно, трудно е да се опитаме да се спрем и да погледнем извън себе си, да кажем какво искаме като родители, а не какво не ни харесва.

“Всяко дете в България, на всеки етап от детството си, живее и развива своя потенциал в интегрирана здравословна, сигурна и насърчаваща развитието му среда, която гарантира неговите права и благосъстояние, при осигурена подкрепа на родителите и на професионалистите, които полагат грижа за децата."

Ето така започва Националната стратегия за детето! Апелът ми към всеки родител е да отдели 30 минути и внимателлно да прочете текстовете, да ги прочете с разбиране. Оказва се, че четем един и същ текст, но намираме различни думи, тълкувания и смисъл? Ако не прочетем документа, позволяваме на една малка група да ни манипулира през страх и през най-ценното ни - децата ни.

Невероятно е как един документ, с който за пръв път правим крачка напред към разбирането и гарантирането на правата на родителите и децата е на прага да бъде отхвърлен.

Нека всеки се замисли какво означават така предъвканите фрази „ще ни взимат децата“ (кой, кога и за какво?), „ще станем като Норвегия“  (какви?) и „искат да забранят дисциплиниращите шамари и да ни казват как да си отглеждаме децата“ - да, не трябва да посягаме на децата си по никакъв начин.

Добрата новина тук е, че 84% от родителите не подкрепят телесното наказание над деца и точно тези 84% са важните за промяната.

Дискусиите за стратегията за детето вече са далеч над конкретния документ - отвори се една голяма нужда от истински разговор какво си представяме като общество, че би трябвало да е благодентствието на семейството и децата. Какво искаме за себе си като родители, каква подкрепа от държавата очакваме, какви права искаме да имаме и те да са ни гарантирани.

Не искаме ли да сме сигурни, че когато имаме нужда от образование за детето си, то ще ни е гарантирано; че ако имаме нужда от здравеопазване - да имаме тази възможност да заведем детето си; че ако имаме нужда от социална или психологическа помощ за детето си или за себе си - ще я получим. Не искаме ли да сме сигурни, че ни е гарантирана безопасната среда за отглеждане на децата ни?

И трябва да съм честна, че като родител, гражданин и професионалист съм учудена как всеки ден мога да чуя в разговор между хората, че държавата не се грижи и не прави нищо за гражданите си, a когато същата тази държава се опита да предложи стратегически документ, с който се задължава да развие услуги за грижа и подкрепа - ние същите, които все недоволстваме, смело отхвърляме и казваме, че сме заплашени.

Да, стратегията за детето е един опит, една крачка към това да се приближим към зачитане и спазване на правата на детето и семейството му. Да, стратегията има какво да се доработва и преработва, тя не е съвършена, но за първи път имаме документ, който прави опит, който поглежда отвъд така наречените “деца в риск” и говори за подкрепа на всички семейства и деца.

Ако не ни харесват нещо в стратегията - нека да предложим какво ни липсва в нея, а не да я отхвърляме.

Този документ няма за цел да “отнема деца”, но държавата трябва да има механизми да защити едно дете, когато то е истински насилвано и малтретирано от който и да е възрастен в живота му. Та, нали всеки от нас се учудва, когато чуе по новините за пребито, изнасилено, смазано от психически тормоз дете и тогава повечето си казват - ех, ако бяхме в друга държава това нямаше да се случи.

И да си кажем, че, да, има много тежки случаи, в които детето трябва да бъде изведено от средата си на живот. Никой не говори за отнемане на деца под път и над път, а само и единствено тогава, когато животът им е застрашен. Нали, сме съгласни, че трябва да се помогне на дете в такава ситуация?

Никъде в стратегията не се казва, че едно дете ще е отделено от родителите си веднага след първото повишаване на тон, по-скоро се казва, че държавата трябва да намери ресурси да подкрепи всеки родител, за да се справи с трудността си. И аз като родител имам нужда да знам, че ако ми е трудно, имам къде да потърся подкрепа, защото в момента родителите са доста самотни и трябва сами да се справят с всичко изпречило се на пътя им.

В стратегията се поставят правата на децата в центъра, но не противопоставят родителите на децата. Документът казва, че семейството е отговорно, с изключение на ситуации на насилие и че родителите са най-добрата среда за детето и институциите трябва да подкрепят семейството.


*****

Тук може да прочетете отговорите на адв. Екатерина Воденичарова на десетки родителски въпроси, свързани с Националната стратегия за детето. Публикуваме отговора ѝ по темата с насилието към собственото ни дете и правото му то да изразява собствено мнение:

Въпрос: Какъв ще е регламентът за окачествяване на дадено отношение като насилие към собственото ни дете? Знаем безброй примери от Западна Европа, и не само, където насилие е да направиш забележка на детето си, да му повишиш тон и т. н. - в тези случаи децата са отнемани от семействата им без предупреждение. Държава, която плаща 35 лв. детски, евентуално, абдикирала е всячески от всяка подкрепа, с какво право ще отнема родителски права на тези, които сами се спасяват в отглеждането на подрастващите? Ясно е, че това е абсурд, освен случаите на явно насилие. Може усилията да се насочат в изготвяне на програма в ПОДКРЕПА на българското семейство, а не в неговото разбиване.

Отговор: В интернет пространството много се спекулира с темата насилие над дете. Моля, да имате предвид, че насилието може да бъде както физическо, така и психическо и вербално. Смятам, че никое дете няма да бъде изведено от семейството си, ако няма доказан акт на насилие или системен тормоз. Нека не се асоциираме със Западна Европа и страни като Норвегия и Швеция. Аз лично никъде в Стратегията не срещнах демонстрирано желание от страна на институциите да отнема деца от стабилни семейства без причина.

Напротив, Стратегията разглежда благосъстоянието на детето като неразривно свързано с благосъстоянието на семейството и с подкрепата за родителите. Правото и отговорността на родителите да отгледат собствените си деца е признато от Конвенцията на ООН за правата на детето, където е изрично регламентирано задължението на държавите да оказват помощ на родителите, на законните настойници и на разширените семейства при осъществяване на тяхната отговорност за отглеждане на децата (чл. 18, параграф 2 и 3), включително за подпомагане на родителите при осигуряване на условията за живот, необходими за развитието на детето (чл. 27, параграф 2) и гарантирането на необходимата закрила и грижи, която децата трябва да получават (чл. 3, параграф 2).

В Стратегията ясно и недвусмислено се твърди, че ще се работи в подкрепа на родителите, а не вместо тях. Стратегията е съобразена с най-висшите интереси на детето и правото му според Конвенцията за правата на детето, която България е ратифицирала, да изразява свободно своето мнение и то бъде вземано предвид, когато касае вземането на решения свързани с детето. Но това не означава, че детето ще изземе функциите на своите родители и ще решава вместо тях.

Пример 1: детето изразява мнение , че не желае да учи, а иска да е свободно и да играе по цял ден. Родителят разбира се взима мерки това да не се случи. Мнението на детето не отговаря на висшите му интереси и в този случай, не следва да бъде взето предвид.

Пример 2: Детето живее с родителите си в далечно родопско село, в което те гледат животни. Детето не общува с никой друг, освен с родителите си и животните; няма изградени навици, но има желание да се събира с други деца и да учи. Родителите не му осигуряват правото да се образова. В този случай срещу детето е извършен акт на ограничаване на правото му да бъде образовано и да живее в здравословна среда и следва мнението и правото му да бъдат зачетени.

Специално за дефиницията за насилие като понятие в Стратегията са използвани като източници понятията, заложени в Конвенцията за правата на детето (чл. 19), Световната здравна организация и Закона за закрила на детето.

Според Конвенцията на ООН понятието насилие над дете включва Всички форми на физическо и психическо насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижи или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително сексуални престъпления.

Според СЗО: Умишленото използване на сила или власт (вербално или физически) срещу себе си, друг човек, група хора или общност, което води или има голяма вероятност да доведе до нараняване, смърт, психологическа вреда, лошо развитие или лишение.

Според ЗЗД насилие над дете е Всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

По темата:

Най-голямата американска педиатрична организация в САЩ твърдо се противопоставя на родители, бавачки и други възрастни, които използват шамари и обиди, за да дисциплинират децата си.

Наскоро Американската академия по педиатрия (ААП) публикува ново изявление във връзка с телесното наказание – първата сериозна ревизия от 1998 г. насам, - базирано на доказателства, че физическите наказания не дават дългосрочен резултат и дори могат да причинят непреднамерена вреда. ААП препоръчва още да не се прибягва до вербална дисциплина, която може да предизвика срам или унижение.

В интервю за международното издание JAMA, Д-р Робърт Сейдж, съавтор на изявлението и педиатър в детската болница към Tufts Medical Center в Бостън, разяснява позицията на ААП по отношение на телесните наказания. Ето част от възгледите на д-р Сейдж:

JAMA: Каква е новата политика на ААП относно телесните наказания и с какво се отличава последното ви изявление?

Д-р Сейдж: Първо, родителите не бива да прилагат наказания като удряне и напляскване нито под въздействието на гнева си, нито като методи за дисциплина. И не бива вербално да унижават или засрамват децата си.

Изявлението от 1998 г. съветва родителите да не шамарят децата си, а да потърсят помощта на педиатър, за да не се стига до бой. Но тази позиция не беше достатъчно категорична. Научните данни, натрупани през последните 20 години, недвусмислено сочат, че телесното наказание е неефективно и потенциално опасно.

Родителството е нещо много лично и, разбира се, всеки сам решава как иска да отгледа децата си. Но ние от ААП смятаме, че ролята на педиатрите е да предложат на родителите възможно най-добрите и информирани насоки, на които те да базират решенията си. И всичко, което знаем, говори, че родителите никога не бива да удрят децата си.

JAMA: Какво ни казват последните проучвания за ефективността на шамарите и другите телесни наказания? И какво знаем за последиците от тях?

Д-р Сейдж: Един мета-анализ на голям брой проучвания сочи, че телесните наказания не дават ефект – не карат децата да променят поведението си в средносрочен или дългосрочен план. Според няколко по-малки проучвания този вид възпитателни методи са довели до временна поведенческа промяна. Но, разбира се, целта на родителите е децата им да се държат добре за в бъдеще.

Колкото до последиците, има три основни вида последици:

Първата е ръст на агресивното поведение у децата, което има създава проблеми в училище и у дома. Най-голямото по рода си проучване, продължило 7 години, сочи, че децата, които са яли шамари от родителите си, в последствие са по-проблемни и агресивни от останалите се връстници.

Телесното наказание често създава омагьосан кръг, в който с всяко следващо физическо посегателство децата се противят все повече и това влошава тяхното поведение. Връзката между шамарите и високите нива на агресия и нарушаване на правилата остава дори след овладяване на семейните взаимоотношения. Старите поведенчески проблеми и стресът, който майката изпитва, не се повлияват положително.

Вторият тип последици, за който ни е по-трудно да сме сигурни, е свързан с развитието на детския мозък. Според едно проучване, проведено сред група юноши, участниците, подлагани редовно на строги физически наказания, имали по-малък обем на префронталния кортекс и по-нисък коефициент на интелигентност. Префронталният кортекс е делът от мозъка, отговорен за самоконтрола и изпълнителната функция.

Това изследване, само по себе си, е малко, но е част от голяма група други проучвания, разглеждащи ефекта на преживяванията върху развитието на мозъка. Знаем например, че токсичният стрес може да окаже сходно влияние върху детския мозък. Тревожи ни това, че телесните наказания могат да дадат реално отражение върху физическото развитие на подрастващия мозък. Авторите на тези научни трудове смятат, че високите нива на кортизол отговарят за промените в мозъка.

Третият тип последици са психическите проблеми. Солиден брой изследвания сочат, че децата, които са били подлагани на физически наказания, страдат от психически заболявания като депресия и тревожност.

Така че, според доказателствата, телесното наказание е неефективно и носи риск от влошени развитие и поведение. Затова ААП реши твърдо да се противопостави на шамарите и вербалното унижение.

JAMA: Кои практики влизат в графата „вербално унижение“?

Д-р Сейдж: Когато даден възпитателен метод има за цел да засрами или унижи детето. Например ако вместо „Не прави това“, родителят каже „Ти си ужасен/ужасна“ или „Ще ми се да не се беше раждал/а“. Общо взето, всички груби думи, които един родител може да изрече под влияние на гнева.

Няколко проучвания, които съм чел, сочат, че последиците от вербалното унижение са сходни на тези от телесното наказание. Като лекар виждам логика в това, защото най-често боят от страна на родителите не води до физическа травма у детето, а до психологическа такава. Ако премахнете шамарите от уравнението, остават срама и унижението. Така че пердахът и вербалното насилие имат един и същ негативен ефект върху децата.

JAMA: Това значи ли, че родителите не бива никога да крещят на децата си?

Д-р Сейдж: Сигурен съм, че историята помни родители, които никога не са викали на децата си. Поздравления за тях. Но е едно да кажеш на детето си „Спри“, и съвсем друго – да му се разкрещиш с намерението да го унижиш.

За малките деца и децата в предучилищна възраст, родителят е най-важният човек в света, родителското внимание е най-важното нещо. И можете да използвате това желание за внимание, за да ги научите на добро поведение.


По темата:

Родителите у нас раздават шамари без да искат

"Какво са един-два шамара?", пита БПЦ

Преди няколко дни Светият синод на Българската православна църква излезе със становище за Националната стратегия за детето, като настоя за реакция на текстовете.

Новата стратегия 2019 - 2030 беше публикувана за обществено обсъждане през януари и предстои да бъде разгледана и гласувана от Министерски съвет.

Част от възраженията в позицията на БПЦ се отнасят до пълната забрана за телесно наказание над деца, като в становището на Светия синод се говори за "допустими вербални или физически средства за корекция на детското поведение".

От БПЦ настояха и да се направят промени в други закони, с които да се забранят абортите, като това според тях би решило демографската криза.

По тези два момента от позицията на БПЦ говори митрополит Антоний в сутрешния блок на NOVA "Здравей, България" след като родителските асоциации излязоха с позиция срещу становището на църквата.

„90% от родителите смятат, че физическото наказание не е ефективна възпитателна мярка“, посочи Мария Брестничка, координатор в „Националната мрежа за децата” относно критиките на Църквата за пълна забрана за физическо и психическо насилие. „Когато стигнем до това защо тогава го използват, получаваме като отговор „Не зная какво друго да направя/ Кипна ми/ Падна ми пердето”. Затова въпросът е какво можем ние да направим, така че родителите да намерят алтернатива на телесното наказание, което спира моментното поведение, с което не сме съгласни, но в никакъв случай не учи детето на поведението, което очакваме от него”, коментира още Брестничка.

От Държавната агенция за закрила на детето отказват засега да коментират позицията на църквата, както и текстовете в Националната стратегия за детето, тъй като те още не са официални, съобщи още NOVA.

По повод възраженията на родителските асоциации, митрополит Антоний каза, че в позицията на църквата не ставало въпрос за насърчаване на насилието, а за правото на възпитание, което принадлежи на родителите. За абортите той каза, че църквата няма как да толерира отнемането на човешки живот, което е право единствено и само на този, който дава човешкия живот – Бог.

Ето част от интервюто с митрополит Антоний, което може да изгледате в оригинал тук:

Водещ: Насърчава ли църквата боя на децата вкъщи?

Митрополит Антоний: Всяка една крайност не е приемлива. Българската православна църква, изхождайки от настоящата Национална стратегия за детето, изказа своите притеснения относно прекалените правомощия, които тази стратегия дава на детето в ущърб на родителите

Водещ: Не е ли смешно това като формулировка – „прекалени правомощия на детето в ущърб на родителите"?

Митрополит Антоний: Като че ли тази стратегия защитава детето, не родителите. Тук не става въпрос, че църквата насърчава шамарите или насилието, а за това, че възпитанието на детето е изконно право на родителите. Всеки един от нас като малък е получавал по един-два шамара и това по никакъв начин не ни е направило агресивни…

Според църквата, възпитанието трябва да става с необходимата любов и грижа към детето. Но изключвайки физическото наказание като цяло, тази стратегия поставя родителите в едни рамки, от които те трябва да не излизат независимо от контекста на всеки индивидуален случай.

Водеща: Относно позицията ви за абортите, взети ли са под внимание всички възможни кризи, свързани със забраната им – голям брой изоставени деца, деца, които живеят под голям риск от бедност и насилие?

Митрополит Антоний: Абортът е грях, отнемане на човешки живот и ние няма как да толерираме това отнемане, което е право единствено и само на този, който дава човешкия живот – Бог. И през 2020 г., и през 2030-а, и през 2040-а абортът ще бъде грях.

Затова трябва да се заложи повече на нравственото и моралното възпитание на младежите, за да се знае, че безразборните отношения водят до нежелателни бременности, а те до – аборти.

Водещ: Едно 17-годишно момиче, ако е забременяло, след като е било изнасилено, какво ще му кажете – „Бог така реши“?

Митрополит Антоний: Това е въпрос, който касае личното решение, но църквата няма как да одобри аборта. Тя го одобрява само в случай, когато има медицински доказани причини, които застрашават живота на майката.

Водещ: Говоря за изнасилено 17-годишно момиче, което иска да направи аборт. Църквата какво му казва? „Мило момиче…“

Митрополит Антоний: Ами, Църквата трябва да работи с него и да му каже, че абортът е убийство. В крайна сметка детето може да е здраво и всичко да е наред. А може пък по този начин (с аборта б. ред.) тя да се лиши от правото си да има деца след това…


Още по темата

Вяра Георгиева е тук, за да сподели личния си опит с детската агресия в училище и за да повдигне темата за родителската реакция към нея, която, за съжаление, все още се състои повече от заплахи между възрастните, отколкото от адекватни разговори. 


Още когато предстоеше синът ни да напусне защитената среда на детската градина и да тръгне на училище, в нас се зароди онзи напълно рационален страх и постоянно безпокойство за неговата безопасност.

Да не би някой да го нагруби, удари, травмира. Започнахме да му говорим и да го подготвяме как да реагира, какво да направи. Окуражавахме го да споделя с нас каква му се случва през деня.

Обяснявахме, че дори да си само свидетел на акт на насилие, това е лошо, прави те съучастник. Учехме го какво е лична отговорност, за да не търси оправдание за поведението си.

И въпреки това един ден се случи. Получих телефонно обаждане от училище.

Но не за това, че детето ми е станало жертва на насилие. По-лошото: детето ми беше набило друго дете.

В самото начало помислих, че е станала грешка. Сигурно търсеха друга майка. Нима беше възможно моето възпитано, скромно, добро момче да удари друго?! Уви, да.

Пътувайки към училището, стиснала волана с потни длани, мислех само за едно. Не как това се случва на мен, а какво да правя оттук нататък. Ще кажете, че преекспонирам ситуацията сигурно. Какво са няколко шамара между 9-годишни момчета? Колко по-страшни неща има. Но аз изпитвах вина за случилото се.

Защото, според мен, отговорността е винаги на родителите. Няма лоши деца по рождение, нали? Значи аз бях сгрешила нещо.

Първото, което направих, когато видях детето си, беше да го прегърна. Да му кажа, че всичко е наред. Видях го уплашен, виновен и все още толкова малък. Та, първата ми реакция беше да го уверя в моята подкрепа и обич.

Пропускам, че преди това бях говорила с учителката, за да ми разкаже точно какво се е случило. По-трудното се оказа да накарам него да говори. След много сълзи, въздишки и търпение от моя страна, най-накрая чух неговата версия. А тя не се различаваше особено. Няколко момчета, включително той, раздразнени от друго дете, скочили и го ударили.

Нямаше оправдания. Не беше подведен, както мои близки се опитваха да ме успокоят.

Аз не исках да го оправдавам. Не исках да слушам кой друг какво е направил. Исках да проумее своята отговорност в случката и да понесе последствията.

Нямаше наказания, ако това си мислите. Напротив, в следващите няколко дни се опитвах да съм максимално мила с него и на разположение за разговори и споделяне. Виждах вината и съжалението, което изпитва, но не исках да остане само с тях. Затова следващото, за което говорихме, беше какво да предприемем сега и още по-важното, как да се реагира в сходна ситуация в бъдеще.

Имаше още много говорене. Аз говорих с майката на пострадалото момче, която реагира повече от адекватно, за което съм ѝ благодарна.

Бащите се виждаха отделно, защото се оказа, че за другото момче това не е първата подобна случка и таткото, разбираемо, не беше особено благоразположен. Наистина не мога да си представя какво са преживели тези родители. Това им и казах. Че съжалявам и отдавам голямо значение на случилото се.

Моят син се извини и така нещата приключиха. Нищо драматично ще кажете. И сте прави. Момент от съзряването на момчетата. Но ако е вашето дете – побойникът или тормозеният...

За щастие година след това не сме имали подобни емоции. Или поне не знам. Винаги ще имам едно наум. Ще ми се да вярвам, че с нашите действия и думи на родители можем да предотвратяваме, променяме и подобряваме лошите неща, които неминуемо ще се случват на нашите деца.

И за финал искам да споделя няколко не съвсем позитивни коментара, които чух из училищните коридори и имат много общо с описаната по-горе история.

Коментар от майка към учителката:

„Ами вече ѝ казвам, като я удрят, и тя да удря.“

Коментар от баща по време на родителска среща:

„И да знаете, ако някое от вашите момчета удари дъщеря ми, нито охрана, нито учители ще ме спрат. Идвам и го мятам!“

Коментар от моя колежка:

„Предпочитам детето ми да е от тези, които удрят, а не от онези, които ги бият и тормозят.“

Още:

Живеем в култура, която все още отглежда насилници, казва терапевтът Валентина Димитрова в този текст и напомня, че от посланията и поведението на родителите и от начина, по който изразяват любовта помежду си и към децата зависи ясното разобличаване на формите на насилие.   


Когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне). НО обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил е: „Ооо, щом те удря значи те харесва“. Същото е и когато момиче удари момче.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така - децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите. И може наистина да изразяват „харесване“, като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят.

Тук обаче идва ролята на родители, учители и на обществото.Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Него удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами, и повишаваме тяхната тревожност.

Живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, израства с вътрешен конфликт. Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също.

В момента обществото е в ситуация на такъв конфликт – изправяме се срещу насилието, а същевременно децата продължават да се възпитават с шамари.

Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“ - тогава вероятно „му е бил малко боят“.

Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат.

Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители?Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“...

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не изпускаме от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение.

Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например, никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват.

Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен,тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ - иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея.

Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения сцената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеалсамо тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - негов е изборът дали удари масата или възглавницата вместо жената, или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени,колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят.

Как да уверим децата си, че любовта ни е безусловна? Като даваме послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно. Като даваме правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдем насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при нас, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства ида полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център за семейно щастие „Нюанси“. Оригиналният текст е публикуван ТУК.

Още по темата:

Осем жестоки истини за бащите на момчета

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „зарадидецата“ – махнете се заради тях

Родителите у нас раздават шамари „без да искат“

Бащинската конвенция; 10 начина да възпитаме готини синове

Родителите в България се чувстват все по-стресирани, тревожни, немощни и самотни - и в този контекст шамарът продължава да бъде устойчив символ в отношението им към децата.

Това беше едно от посланията, с които вчера бяха представени данните от национално проучване, свързано с телесното и вербално насилие над децата. Предаваме резултатите от него, защото смятаме, че са важни за вас, дори да не сте от родителите, които посягат на децата си, защото "днес много им се е насъбрало".

Може да сте само свидетели на шамаросване, срещу което обаче не реагирате и премълчавате, защото то е оправдано от иначе спретнатия градски родител-извършител като възпитателен метод. Или защото не вярвате, че то може да бъде преборено от институции, НПО, психолози или разговор между родители. Или просто нямате време да обърнете внимание на това, че шамарената фабрика все още работи с пълна сила. В съседния апартамент.

88% от родителите осъзнават, че шамарите са неефективно „възпитателно“ средство, но въпреки това голяма част от тях продължават да ги прилагат - това е изводът от изследването, проведено в цялата страна от Агенция Ноема по поръчка на Национална мрежа за децата. (То включва и сравнителна информация от проучване за нагласите към шамарите и други форми на насилие, проведено през 2013 г. от агенция ЕСТАТ, т.е. проследяваме намалили сме шамарите и други форми на насилствено възпитание оттогава.)

Въпреки че използването на физически наказания е по-ниско през последните 5 години, данните показват, че около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики, сред които „застани в ъгъла мирно“ или друг вид пространствена изолация и причиняване на дискомфорт чрез заповед за заемане на неудобна поза, както и ненамеса при опасност от нараняване.

Делът на родителите, които не просто някога са прилагали подобни възпитателни методи, а СИСТЕМНО го правят, е около 1/4.

Проучването е проведено сред над 1000 възрастни (614 настоящи родители и 400 бъдещи) и включва също данни от интервюта със 79 деца.

„Не издържам“ – мотото на удрящия родител

Участниците в изследването споделят, че прибягват до шамари и други форми на насилие във възпитанието в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще загубят контрол над негативното поведение на детето си.

Около 30% от родителите споменават гняв и обида като причини за прилагане на телесно наказание. И въпреки че все повече от тях осъзнават вредните последици от него, „твърдите“ привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители, коментираха авторите на проучването.

Според тях е важно да се отбележи, че анкетираните възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата - обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. (Надяваме се, че тази равносметка е съзнателна, а не е породена от оправдателния режим "ударих му шамар, без да искам - и без да го/я нарека нарека тъпак/тъпачка".)

Наказание на всеки километър

Извън наказанията вкъщи, средата, която децата обитават, също не се справя добре с премахването на телесните и вербални възпитателни методи.

Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са често разпространени:

41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши на вербално насилие

22% свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка;

14% разказват за практики на игнориране

А ето какво казват децата:

Въпреки факта, че средата не предпазва децата от насилие, най-страшното е, че намалява броят на хората, които биха подали сигнал към официална институция, ако станат свидетели на шамаросване на дете от родителя му.

Проучването показва, че има срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата.

Делът на родителите и младите хора, които биха се обадили на тел. 112 в случай, че са свидетели на малтретиране на дете, е намалял съответно с 22 и с 30 пункта; държавните институции не се разпознават като подпомагащи родителите в осъществяването на позитивно възпитание.

С две думи: ШАМАРЪТ Е АПАТИЯ. 

Единствената позитивна тенденция тук е, че са намалели отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие към дете. Докато през 2013 г. 80% от хората са смятали, че намесата в семейните разправии на други хора води само до неприятности, то през 2018 г. делът им е спаднал на 56% - според авторите на изследването.

Страх и ужас какво чака децата навън

Проучването установява още, че преди 5 години агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка на най-сериозните рискове за хлапетата в България. Днес родителите я поставят на първо място по опасност, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици, опасността от пътни произшествия и лошото влияние на приятелската среда:

Родители на ръба

Комбинацията от всички тези фактори води до тенденцията детето и възпитанието все повече да се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение.

Причина за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство, смятат изследователите. Тезата им е, че ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възлага като задача единствено и изцяло на родителите.

В големите градове тази тенденция се усеща по-силно, заради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която получават родителите от страна на разширеното семейство.

Общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение с данните от 2013 г., намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Сега, времето, отделено за общуване, заема най-малка част от родителското време за децата – около 14-15%.

Така отново се връщаме до шамарите

Напрегнатото всекидневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за това родителите да не разбират причините за т. нар. "нежелано" поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем.

Нормално ли е обаче да продължаваме собствената си обърканост с шамар? Категорично НЕ. Колкото и санкциониращо да звучи това. Ако шамаросвате децата си, спрете да оправдавате това със стреса, на който са подложени модерните-градски-изморени-възрастни. Ако не го правите и се ужасявате, когато видите родителите на приятеля на детето ви да го правят, говорете с тях, спорете с тях, скарайте им се. Защото ако има едно единствено нещо, за което ни е позволено и е важно да си пъхаме носа в чуждите работи, това е насилието. 1000 пъти по-опасно и заразно от "задаващия се" ларингит.

Спомнете си жестокия коментар на Елисавета Белобрадова Боят в детската градина е като този у дома, в който тя разчекна властващото в обществото ни вярване, че един здрав пердах понякога си е съвсем полезен, стига биещият да е майка или баща.

Както и супер отрезвяващия за българската народопсихология текст Децата трябва да си знаят мястото!” е мотото на родителите-насилници на специалиста по социална работа Александър Миланов, който засегна темата за жестокостта на родителите, които бият децата си, причините за това и последствията.

Разбира се, шамаросването и последващите му форми - физическо и вербално насилие - не са запазена марка само на българското родителско възпитание. В "Майко мила!" обаче твърдо, ама много твърдо вярваме, че който и да си на тази земя, и дори да си единственият на тази земя, който храни, къпе и "търпи" едно дете, нямаш правото да го “вкараш” в правия път с няколко шамара. Твърдо вярваме и в това, че (за да отложим  шамарите) нямаме право да насилваме децата си с изрази като "непрокопсаник" или още по-жестоки етикети, които иначе поставяме само на идиотите, изпреварващи на пешеходна пътека.

Ето защо ви информираме за кампанията на Институт за социални дейности и практики Ръцете горе - срещу телесното наказание над деца!

„В България телесното наказание все още е социално приемливо. Вярваме, че е време за промяна и обществена нетърпимост към насилието над деца“, казват инициаторите на кампанията. Тя има за цел да повиши информираността в обществото за нуждата от елиминиране на телесното наказание и да насърчи приемането на практиките на позитивната дисциплина сред родители и настойници.

На сайта на проекта може да се запознаете с дейностите в кампанията и да се включите в някои от тях. На Facebook страницата на кампанията в продължение на месец ще излизат актуални материали за вредата от телесното наказание и идеи за позитивно родителство.

Можете да изтеглите и мобилното приложение handsupchildren, чрез което да направите кратък тест за проверка на родителския си стил и да получите допълнителна информация по често задавани въпроси за възпитанието на децата, препоръки и идеи.

Всеки, който има актуален възпитателен проблем с детето си, може да зададе въпрос в специално създаден онлайн Форум за родители и да получи съвет от квалифициран специалист.

Кампанията е част от проекта HandsUp - Promoting The Effective Elimination of Corporal Punishment Against Children („Ръцете горе: насърчаване на ефективното премахване на телесното наказание над деца"), финансиран от Европейската комисия в партньорство с водещи организации от Португалия, Испания, Германия и Гърция.

Опитът на ИСДП включва директна работа по превенция на насилието над деца, набиране на данни за ситуацията на деца, жертви на насилие, провеждане на самостоятелни проучвания, обучения и дейности за превенция на насилието над деца.

cross