Човек и добре да живее, стига до момент, в който трябва да отиде на зъболекар. Ако е като Ирина Николова, която ни споделя следващата история, преживяването няма да е като разходка в парка. В този случай приемете нашите искрени съжаления и съчувствия.
Нещата при Ирина обаче се задълбочават, когато се оказва, че “духът” от зъболекарския стол я преследва и след процедурата. Вижте как и се посмейте с нас на нейната история. Ирина, извинявайте, че ще се забавляваме на ваш гръб, ама то какво друго ни остава…
Две думи мотивират най-силно една жена за действия: „безплатно“ и „двойно“. Безразсъдни действия обичайно.
Стоматоложката ми отдавна ме навива да реша въпроса с един липсващ зъб. Хич не ми е притрябвал и него да го мия, чистя и поддържам, сякаш не ми стигат останалите 27. Но предъвках мисълта и си казах, че смела жена като мен не оставя нерешени въпроси зад гърба си или в конкретния случай, в устата си.
Първо направих задълбочено проучване по темата. Обадих се на една приятелка, която имаше сходен проблем и набързо се сдоби с нов зъб. Поразпитах я как стават нещата, къде, при кой доктор, тя казва: „Имплант се слага, в еди-коя-си клиника, при един доктор хубав, със сини очи“. Щом е хубав, рекох си, отивам и аз.
Трябва да знаете, че аз на зъболекар е като полярна мечка на сауна. Нито ми харесва, нито ми се получава. Но смела жена като мен не пада по гръб пред зъболекари.
И тръгнах. По пътя си мислех: „Този пък колко да е хубав, дали не забравих ютията включена, и котлона, и бойлера, дали някоя тръба няма да се пукне, а баба ми все с импланти е ходила“. Но отидох. И той вярно се оказа хубав, със сини очи. Викам си, дотук добре. Още не съм убедена, че ми е потребен неговия имплант, но поне да чуя за какво става дума.
Прегледът, снимката, престоят на зъболекарския стол бяха травматично преживяване, но смела жена като мен не дава лесно назад. Гледам съсредоточено хубавия доктор в очите и почти чувам какво ми говори за ползите от импланти. Но чак когато каза „Другият месец ще ги пускаме с добро НАМАЛЕНИЕ“, се убедих, че този имплант наистина ми е нужен и задължително трябва да го имам.
Говореше ми с хубавите си сини очи за кост, материал и други досадни подробности (кой го е грижа, аз вече съм взела категорично решение) и всичко можеше да бъде прекрасно, ако този хубав човек не бе споделил намерението си да поставя импланта с чук!
Рязко се събудих от сладкия сън за намаление и сини очи, взети заедно. Сърцето ми спря, заби ми се тоя чук в мозъка и стана ясно, че нещата или ще се получат с насилие (както винаги в семплия ми, но мъчителен, опит със зъболекари), или няма да се получат изобщо, ако ще и с тройно намаление.
Смела жена като мен обаче не ляга да умира там пред някакви си дентални чукове. Държах се стабилно и елегантно (макар да няма подкрепящи доказателства и свидетелски показания) и се заклех, че ще го сложа импланта, ако ще не с чук, а с винтоверт, струг и оберфреза накуп.
Добрата новина, скъпи безстрашни приятели, е, че за всички нас медицината е измислила страхотна благина: седацията! Това е един магичен процес, при който група симпатични хора, известни като анестезиолози, ти наливат шеметни коктейли директно във венозната система и те изстрелват в свят без зъболекари с чукове!
И така, с чук и със седация ще го слагаме импланта. Избрахме дата, час, преговорихме всички детайли милион пъти, ходих на трийсет консултации и проведох стотина телефонни разговора с хубавия човек - направих всичко възможно да го доведа до решението сам да се откаже да работи с мен. Ама и той упорит излезе, търпя ме, слуша ме, не отстъпи!
Датата наближава. Аз припадам по хиляда пъти на ден. Пустият чук ми е виснал пред погледа и се питам дали няма да е по-леко да си забия пергел в окото и да се свършва, хем и по-евтино ще ми излезе, остави тяхното намаление.
Но дойде моментът и отидох – отговорна жена като мен няма да провали графика на хубавия доктор и да му съсипе деня. Условно казано, нали, защото не знаете какво стана после….
Станах сутринта, тръгнах, стигнах, даже седнах на стола, почти без да се налага три яки момчета да ме влачат и бутат дотам. Почти не се побърках и почти не се оглеждах за чука. Ситуацията почти беше под контрол. Докато този хубав човек, докторът, с благ и равен глас не оповести: „Анестезиологът го няма, болен е“.
Ето тук вече беше моментът да умра! Не знам как, но успях с ошашавения си мозък да се досетя, че това вероятно е скапан черен докторски хумор. Ами… не беше.
Да видите вие как смела жена като мен може да реве като магарица! Исках да си тръгна, не, исках да скоча през прозореца, да подпаля клиниката, да си забия пергела в окото или какъвто инструмент имат да ми услужат, а те имат доста подходящи уреди за самоубийство, наистина.
Хубавият доктор пишман стана, чудеше се къде да се дене и дали и той да не си забие нещо в окото. Докато се изясним, че има резервен анестезиолог, което аз не бих допуснала никога, хемоглобинът, сатурацията и артериалното ми налягане паднаха под нулата няколко пъти. Май и на доктора също.
Така в шеги и закачки изчакахме резервния анестезиолог, който също не е лош човек, ако изключим, че се разхожда с едни потресаващо дълги игли, опитва се да те прободе с тях по вената и да ти източи кръвта в скрит бидон под стола. И ми вика „ госпожо“!!! На очарователна и деликатна девойка като мен! Всичко минава и всичко се забравя, но не и мъж с бяла коса да те нарича „госпожо“!
Подскачах, пищях, той пищеше също и на всяко „Не мърдайте, ГОСПОЖО!“ се опитвах да му разбия зъбите с ритник и като цяло беше доста весело и приятно. Леко се пооживи и хубавият човек със сините очи, защото преди това изглеждаше сякаш е готов да се откаже от кариерата си или дори от живота изобщо.
Докато аз се стараех да неутрализирам господина с иглите посредством ритници, хубавият доктор застана предпазливо зад гърба ми, прекръсти се и тихо си прошепна „Добре, че не станах анестезиолог“. След което ясно и отчетливо произнесе: „Аз съм виновен“.
Залата утихна, екипът се заозърта невярващо и смирено, а аз за пръв път развих доверие към хирурга си и се успокоих. Или просто човекът с иглите успя най-сетне да ме убоде и да ме приспи.
Събудих се в приятен унес и с неприятен вкус в устата и почти се зарадвах, че го реших най-накрая този въпрос. Почти, защото се озърнах и не си видях доктора! Тогава ми стана ясно, че клетият красавец или е припаднал наравно с мен, или се е отказал да ми монтира импланта с чук след този панаир. Аз така бих направила, ако си имах работа с някой като себе си.
Криво-ляво изяснихме се, че всичко е протекло гладко и имплантът си е на мястото (което аз не можех да повярвам, докато не видях снимка), пулсът ми се възобнови, платих си за услугата с обещаното намаление и хукнах с една приятелка да инвестираме в ботуши и парфюми. Трябва да знаете, че когато човек спре да си има вземане-даване със зъболекари, рязко му се доживява.
До момента, в който, прибирайки се вкъщи след този възторжен ден, малкото ми дете не ме подуши и ревна: „Къде си била? Миришеш на зъболекар!“ За бога!!! Мириша на зъболекар! Внесла съм в къщата си онази покъртителна смрад на формалин, от която не просто ти се повдига, ами ти изпилва нервите като доктор с машинка и ти иде да се обесиш с ластик.
Разсъдлива жена като мен веднага се бухва в банята, къпе се тринайсет пъти, изхарчва националния резерв от душ-гелове и счита проблема за решен. Уви, детето все така реве, че мириша.
Мина ден, мина втори, пролях вода, равна на обема на няколко язовира, свършиха ми всички парфюми, хвърлям дрехи в кофата всяка вечер – детето реве ли, реве. Казвам си, това все някога ще спре, смела жена като мен няма да се остави на една досадна миризма да я дебалансира.
На петия ден, тъкмо когато нещата изглеждаха вече под контрол, свидното ми чеденце примирено отбеляза: „Още миришеш. Да нямаш зъболекар в гардероба?“.
Бременна пакистанска жена заби пирон в главата си по съвета на лечител, който ѝ казал, че това ще ѝ гарантира раждането на момче, съобщи АФП, цитирана от darik.bg.
Допитването до лечители, чиито практики се коренят в мистичните суфистки предания, е широко разпространена в Пакистан, където мюсюлманите са мнозинство. Всичко това се случва въпреки неодобрението на някои ислямски школи.
В Южна Азия се вярва, че синът осигурява по-добра финансова сигурност на родителите, отколкото дъщерите.
Жената пристигнала в болница в северозападния град Пешавар, след като се опитала сама да извади пирона с клещи, разказва пред АФП лекарят Хайдер Хан.
"Тя беше в пълно съзнание, но изпитваше огромни болки", казва Хан, който отстранил пирона.
Майката на три дъщери казала, че е бременна с друго момиче. Рентгеновата снимка показала, че 5-сантиметровият пирон е пробил през челото на жената, но не е попаднал в мозъка ѝ. Хан казва, че за забиването му е използван чук или друг тежък предмет.
Първоначално жената казала на персонала на болницата, че сама е забила пирона в главата си по съвет на лечителя, а по-късно заявила, че той е извършил това действие.
Полицията в Пешавар се опитва да открие лечителя, за да го разпита.
Ето ни отново с главозамайващите истории, споделени в групата Положението е "Майко Мила!", като темата този път са най-нетипичните ситуации, с които ни се е налагало да се справяме като жени и освен това сме го направили по най-забележителния начин! Поводът е 8 март, в навечерието на който попитахме жените в най-екстремната група дали им се е налагало да управляват кран, да отскачат със совалка до месарницата на Марс или пък да чукат с чук арматурните железа на къщата, която са построили сами. И ето какво ни отговориха те:
Milena N. Pekareva-Nencheva: Брои ли се сглобяването и монтажа на два броя шкафчета за обувки, докато едно 3-годишно и едно 9-месечно се катерят по гърба ми?
Dilyana Nikolaeva Marinova: Аз бременна в 6-и месец сглобих секция, докато мъжът ми гледа мач в другата стая. Имам и снимков материал - на полувремето влезе да ме снима, за да се похвали във Facebook какъв живот си живее.
Musha Busha: Ами, аз съборих къща в събота...
Jive To; Преди 27 години (бях на 24), разглобих двигател на Жигули сам сама!
Teodora Borova-Slavcheva: От ринене на сняг, през редене на дърва за камина, през уроци по стрелба с валтер, през сглобяване на гардероб за детска стая - сама с 3-месечно до мене. Вече всичко ми е толкова типично, че не знам направо... Въздушната пушка вкъщи е на мое име, да добавя само.
Христина Хаджийска: Преди 8-9 години точно покрай осми март някъде, се качваме на балкан с половинЪТ и семейството на девера.
Естествено, пътят е "майко мила" и на един хубав завой просто не можахме да продължим. Слизаме от колата петимата и започваме да гледаме умно… Половинът се сеща, че ЕСТЕСТВЕНО веригите са на дъното на багажника… Вадим всичкия багаж на пътя, а племенникът си щъка напред-назад, радвайки се на еднометровия сняг.
Изкарахме кутията и се започна едно чудене от мъжа ми и брат му. Мъчиха се от тук, от там, ама не могат да ги сложат пустите му вериги.
Заемам аз поза "дай ми начален", да видя аджеба каква му е толкова философията на туй слагане. Ми нищо особено - едни синджири трябва да се сложат от задната страна на гумата, да се прекарат веригите по цялата повърхност и да се закопчаят едни копки отпред на джантата.
Сложих и на другата гума, запалих една цигара и самодоволно си я изпуших, докато мъжете бяха "умрели от студ", ГЛЕДАЙКИ ме, как се вра в снега.
Vessela Ivanova: Връзвах с БИНТ от аптечката една висяща ламарина от предницата на една кола, за да можем да продължим…
Donika Peeva: Сглобих си дивана, две кресла, измих сам-сама 100 квадрата след брутален ремонт. Отпушвала съм си сама два пъти тоалетната. Докато половинът гледаше шокирано, бръкнах в тоалетната с голи ръце, после я сритах отзад в тръбата два пъти и с едно "пльок" се отпуши. Бутала съм си шкафове в бебешката количка... Но мисля да не се уча да редя плочки и да пробивам с бормашина. Все пак трябва да има смисъл от присъствието на благоверния...
Geri Turiyska: Като бях на 15, гаджето ми (на 17), се скри зад гърба ми, като ни заплашиха с пистолет в тъмна уличка. Наложи се да бъда медиатор в тая ситуация. Човекът беше пиян и искаше цигари. Купих му от една будка и си тръгна.
Vanya Ivanova: Ей това е положението вкъщи горе-долу... Докато ми течеше химиотерапията, не спрях да работя, в това число да карам ван из централен Лондон, да ставам в 5.30, да влача тежки вази и ей такива работи… Мъжът ми при 38.5 С е на легло и се мъкне три дни. Само казвам, не се заяждам.
Milena Ugrinova: Разглобила съм 2/3 от кола сама, за другата 1/3 нямаше как, там се искаха мъжки мускули. И я продадох част по част.
Diana Mincheva: Преди години живеех в една брутална квартира до Лъва - стара къща, ама много стара, от тия с безкрайно високите тавани. Половин зима изкарах с един конвектор - нямаше стопляне това място… В един момент вече не се търпеше, принудих се да приема предложението на нашите да ми докарат печка на дърва.
Беше голям цирк, докато се науча да я паля, но в крайна сметка потръгнаха нещата. С един приятел таксиметров шофьор ходех да си купувам чували с дърва, а разпалки си взимах от един мебелен магазин на Сливница. Нямах кола - така си ходех с чували с разпалки на гръб. Един 8 март с колежките бяхме резервирали механа и от работа всички директно там трябваше да отидат.
Да, обаче аз все пак трябва да си подготвя печката, за да не тропам по нощите. Та… прибрах се, нацепих си дръвца, заредих печката, изкъпах се и отидох на партито с има-няма час закъснение. Като обясних защо съм закъсняла, всички ме гледаха в стил "таянеевчас".
Ina Svilarova: Не съм аз, но историята е като за тук. В началото на майчинството ми, се развали пералнята. Аз в ужас, защото на това дете, което експлодира по 60 пъти на ден, трябва да му се перат дрехите (на 60 градуса). Моят мъж си беше вкъщи (по бащинство!). Авторитетно каза, че аз съм виновна, защото аз пускам пералня и да се оправям, но той пари за нова нямало да даде... Аз в ужас пиша на една група приятелки от офиса да препоръчат майстор. Едната ме пита какъв е проблемът, каза, че работела от вкъщи този ден и ще отскочи до нас да я погледне. Аз се втрещих, защото тя не ми е много близка и ми стана малко неудобно, но се съгласих.
Тя дойде по джапанки, с клин и куфар с инструменти в ръка. Дръпна пералнята (сама, МЪЖЪТ МИ Я ГЛЕДАШЕ!), разглоби капака, ръчна тук-там с една отвертка и я оправи. Все още нямам думи, с които да ѝ благодаря за бързата реакция!
Mi Lena: 5 март брои ли се? Не, че се хваля, всъщност ненавиждам факта, че мога всичко. Сега точно разглобявам на бебето уредчето, с което варим на пара и пюрираме. Иначе шпакловам и слагам первази след цезарово. Вече мисля да си пусна едно бюлетинче "кърти, чисти и извозва". Някой нещо?
Anita Koleva: В ранната бременност, точно в етапа на многото болки, повръщане, и всички други екстри, тръгнахме с колежка насред лютата зима да работим из селата в Руенския балкан. Три пъти бутах колата, стелките и станаха на парцали от подлагане. А бременна в 7-и месец къртих и сменях душа в банята...
Христина Петкова: Преди два месеца отивам в дома на братовчедка ми, докато тя е в болницата с бебето ѝ. Говорим си с вуйна и в един момент се чува пукот. Отивам да погледна какво става и виждам как крушката се е спукала, фасунгата и кабелът горят и пламтящи останки капят върху оставен пакет тоалетна хартия върху продължаващата да работи пералня. Вуйна се паникьоса. Аз грабнах пакета хартия и го стъпках. С един парцал потуших огъня. Изключих бушона, но около кабела продължава да тлее. Следва бърза консултация по телефона с мъжа ми и със спрей за вода, спрях и тлеенето (сега като се замисля нямаше нужда да се обаждам, но явно тогава ми е свършил адреналина). И разбира се, последващо обаждане на братовчедката, че пожарът, за който тя не подозира, е овладян!
Още:
Здравейте, живеещи си в безгрижие хора, които не познавате тежестта на огромните раници, чанти и торби и никога не сте се сблъсквали с плексита!
Здравейте и вие нормални граждани, които никога не сте виждали образа си в някоя витрина и не сте си казвали – Eеее, верно, че приличаш на катър, ама пък как те отваря тая раница, а сакът и торбата много елегантно те прегърбват! Утре да си закачиш и едно канче отстрани!
Аз никога не съм била като вас.
Откак се помня вечно мъкна огромни чанти и колкото са по-големи и тежки, толкова по-щастлива и спокойна съм. Никога не съм разбирала жените, които навсякъде ходят с ей такива мънички чантички, преметнати небрежно през рамо. Тръгват на работа – шааат, мятат малката чантичка и тръгват. Излизат вечер – премятат кесията през рамо и изчезват. Раждат дете – слагат МАЛКО по-голяма малка чантичка и тръгват.
Извинявайте, но вие истински ли сте? Какво въобще успявате да съберете вътре? Не ви ли е страх, че може да ви се наложи да залепите нещо през деня, или да зачукате пирон, или пък да си изрежете ноктите? И не се втурвайте сега да ми обяснявате всъщност колко е голяма вместимостта на малката ви чантичка – на мен само портмонето ми е по-голямо от нея, а то едва събира важни принадлежности, като джобно ножче, жълъди, събирани от детето, и късметите от последните три коледни погачи.
И понеже не искам да звуча голословно, нека надникнем в моята чанта малко по-обстойно.
Но първо, нека уточня нещо. Аз нямам чанта. Чанта имате вие, а аз имам една сива бохча с чудовищни размери, която сутрин товаря с всичко, което ЕВЕНТУАЛНО би могло да ми потрябва в непридвидими житейски ситуации - например ако мълния разцепи тролей петица и аз се окажа баш по средата му, или ако заседна в някой асансьор за три денонощия, или ако ме налегне неотложна нужда да се изкъпя (когато заседна за три нощи в асансьор).
Ето тази сива бохча, гарантираща оцеляването ми, мятам на рамо всеки божи ден и след това бавно се отправям към нивата. Тя винаги е била част от моя живот – и преди, и след появата на дете, като единствената разлика е в нейното съдържимо. Преди детето, в нея имаше САМО обичайните шест килограма вещи, които всяка здраво стъпила на земята жена трябва да има у себе си – от отварачка за консерви до резервен чифт гащи. След детето към тези неща добавих и още около 4 килограма принадлежности на детето, а от време на време – и самото дете.
Е, не ме мислете за пълен идиот, който, едва ли не, си мести всяка сутрин покъщнината в чантата и вечер я разтоварва обратно. Разбира се, че има неща, които никога не нося в бохчата! Такива са например парите – първо, те така или иначе сами не се задържат, колкото и учтиво да ги каня, и второ – картите за какво са??
Аз съм модерна жена и имам не една, не две, а ТРИ карти, в които обаче никога не помня какво има. Те са нещо като паметник на историческото наследство, и тъй като историята трябва да се уважава, аз си ги пазя и трите, и редовно им поднасям венци.
Понякога, също така, не им помня и пин-кода. Най-хубавите ми вечери съм си прекарвала на касите на пълни с изнервени граждани магазини, с дете, висящо от едната ми ръка, торба, висяща от другата ми ръка, и трета ръка, опитваща се да налучка пин-кода на картата. Колко е приятно да видиш надписа ГРЕШЕН ПИН, и да се чуеш как пелтечиш, потна и трепереща, ИЗВИНЯВАЙТЕ, НЕ ЗНАМ КАКВО СТАНА, МОЖЕ ЛИ ДА ОСТАВЯ ПИЛЕТО И КАШКАВАЛА И ДА ВЗЕМА САМО ЕДНО КИСЕЛО МЛЯКО, а след това да започнеш да чоплиш от дъното на бохчата осемдесет жълти стотинки. Ето това са спомени, а неееее…. да ходиш по Малдивите и да лочиш коктейли със сламка!
За сметка на парите обаче изобилието от визитки е огромно, като те винаги са размесени с касови бележки и лепенки, образувайки една колоритна хартиена маса, която води собствен живот в недрата на моята бохча. Характерно за визитките в така наречената ми чанта е, че те са
А най-фантастичното е, че аз дори не познавам хората, чиито имена са изписани върху тях!
Все пак се надявам някъде да сме се срещали, защото ако не сме, тогава аз наистина нямам представа откъде са се взели – може би съм психопат, който се промъква и лази из хорските офиси, краде визитки, подрежда си ги в портмонето и вечер си ги разглежда с умиление под мъждукащата нощна лампа.
А сега да поговорим и за монетите в чантата. Най-прилежните и прибрани жени, които познавам, притежават нещо, наречено МОНЕТНИК. Това е мъничко портмоненце, което стои в непосредствена близост до по-голямото портмоне, което пък от своя страна стои на определено място в ПОДРЕДЕНАТА чанта на прилежните жени.
Аз обаче не съм прилежна жена. Въобще това е последната жена, която бих могла да бъда. Затова аз нямам монетник – имам един джоб в портмонето, в който би трябвало да има монети, но всъщност има аналгин, фиби, ластици, смачкани хартийки от дъвки, понякога и самите сдъвкани дъвки, както и стара сим-карта и бележки за платена детска градина – чудесен набор от съкровища, които винаги се изсипват с трясък на пода на магазина, когато сметката ми е пет и четиридесет и осем и продавачката ме пита – „Имате ли дребни?“. Много конфузен момент, но е за предпочитане пред момента, в който не си помня пин-кода на картите.
Така. Дотук покрихме портмонето, визитките, лепенките и дъвките. Продължаваме с другите вещи от първа необходимост.
Откъде например да знаеш кога може да ти потрябва джобно ножче? Аз поне не мога да предвидя, затова то си седи винаги у мен, заедно с нокторезачката и пинсетата – един безценен комплект за бързо привеждане в човешки вид при настъпила нужда.
След това идва техниката. Вие може и да сте ме мислели за някакъв кукундрел, който си носи само ножички и пинсети, но истината е, че аз съм привърженик на технологиите, и имам доста от тях у себе си.
Това телефон, мобилна батерия, лаптоп, флашка за интернет, шест други флашки и поне три зарядни, е моят survival kit, в случай, че вятърът неусетно ме отвее на висок и самотен връх, от който се наложи да водя напрегната имейл комуникация в продължение на 6 часа.
А най-много съм оценявала присъствието им в бохчата, докато съм била на детската площадка, търчейки като улава между люлката и катерушката, крещейки НЕ СЕ ПРЕМЯТАЙ, ЩЕ СИ ПАДНЕШ НА ГЛАВАТА!!! Ето точно в този момент лаптопът ми е бил най-необходим и съм си казвала – добре че си го взе, Красимира, тоя лаптоп, за да си търчиш с него на гръб и да се подготвиш овреме, ако се наложи някой ден да влезеш в армията и да тичаш с шмайзер в полето.
Към всичко това е редно да прибавим и далеч по-леките, но множащи се касови бележки от последните три месеца, несесера с гримове, другия несесер, в който дори не знам какво има, но тежи като да има нещо важно, крема за ръце, мокрите кърпички, сухите кърпички, използваните кърпички, ключовете за колата и документите за колата.
Иначе самата кола си я държа пред нас.
Освен това в чантата ми има и временни предмети. Например, имаше период, в който се разхождах с чук в чантата и дори ходех на театър така – не че се хваля, но айде пък да видим вие с какво сте ходили на театър! Също така вътре винаги има някаква храна – крехка шунка, или кисело мляко, а в по-студените дни съм носила и печени свински гърди.
Към това прибавяме и резервните дрехи, защото на човек винаги може да му потрябва втори пуловер или допълнителен чорап, особено ако чака автобус 72 няколко часа, а ако напъна ципа малко повече, мога да си събера и ботуши 41-ви номер.
Изобщо, както виждате, моята чанта е един своеобразен компактен апартамент. Не си мислете обаче, че съм някакъв мазохист и си умирам да мъкна по пет кила на рамо – в никакъв случай!
Просто тази необятна чанта е моето спасение, тя ми дава възможност да съм винаги адекватна спрямо капризите на съдбата, и ако тя, съдбата, ме посочи с пръст, изхили ми се ехидно в лицето и ми каже – „а такаааа, какво ще правиш сега, глупава жено, като ти трябва чук, а ти нямаш?“, аз да ѝ се изхиля обратно, да извадя чука изпод чорапите и шунката и… да ѝ го начукам (с извинение).
А сега вие ми разкажете за вашите мини чантички. Умирам да чуя къде в тях си държите чука и къде – бекона?
P.S. А съвсем скоро ще се срещна и с най-новото попълнение – наистина ОГРОМНА чанта, която ме спечели с признанието на моя близка приятелка, че в нея е пренасяла.. малки, компактни торбички с цимент. Ето това най-накрая е чанта за мен – кеф ти арматурно желязо, кеф ти чувал с вар… възможностите са необятни!
Разтърсваща история на The Guardian за една жена, която убива мъжа си с чук и е осъдена на доживотен затвор. Осем години след убийството безпрецедентно обжалване може да разкрие истината за брак, пълен с емоционално насилие.
Една дъждовна съботна сутрин през август 2010 г. Сали Чалън напуска дома си в Клейгейт, Съри. Тя е купила имота година по-рано – като първа стъпка след края на 31-годишния си брак. В онова утро тя се връща в дома, който е делила със съпруга си Ричард.
Малцина знаят, че 56-годишната Сали и 61-годишният Ричард са имали намерение да се съберат. Щели да разчистят семейната къща и да я обявят за продан. Домът на Чалън е оценен на 1 милион британски лири, с които двамата планирали да отидат на дълга почивка в Австралия, едно приключение в късен етап от живота им, преди да решат къде да заживеят след това.
Но първо, Ричард иска бекон и яйца за закуска, затова Сали отива до магазина.
Когато се връща, тя е обзета от съмнение, като че ли Ричард е гледал да се отърве от присъствието ѝ. Бърза проверка на телефона му потвърждава, че той е звънял на номер, за който Сали знае, че принадлежи на Сюзън Уилс – жена, с която Ричард се запознава в сайта Dinner Dates. Предишната нощ Сали проверила сайта в Google. Сега тя иска от Ричард обяснение за обаждането. Той отвръща: „Не ме разпитвай.“
Сали поднася закуската на Ричард и, докато той се храни, взема чук и го удря по главата над 20 пъти. В случай че все още диша, натъпква в устата му кухненска кърпа, преди да го увие в някакви стари завеси. Написва „Обичам те, Сали“ на малко листче, което поставя върху тялото на Ричард. След това измива съдовете и се връща в дома, който дели със сина им Дейвид.
На следващата сутрин Сали закарва 23-годишния Дейвид на работа и отива в „Бийчи Хед“. Паркира колата, обажда се на братовчедка си, за да признае за убийството, и се запътва към ръба на скалата. На екипа за предотвратяване на самоубийства отнема часове да я върнат оттам.
Десет месеца по-късно Сали стои на подсъдимата скамейка в съда в Гилфърд и по нищо не прилича на някогашната добре поддържана жена. Косата ѝ е разчорлена. Загубила е преден зъб. Пръстите ѝ са никотиново жълти. Почти не говори.
Докато предявява обвинението в убийство, прокуратурата обрисува една обсебваща – или обсебена – съпруга.
В показанията си Сюзън Уилс обяснява обаждането, което е накарало Сали да загуби самоконтрол:
Уилс и Ричард имали уговорка да се видят на нейната лодка в деня след убийството, но Ричард се обадил, за да отмени срещата заради лошото време; след малко тя също го потърсила с предложение да се видят на обяд в неделя. Според Уилс, връзката ѝ с Ричард била „платонична“, а той самият – „чудесен мъж“ с „приятно чувство за хумор“.
Съдът чува, че Сали е обсебваща. Тя проверява електронната поща на Ричард, хаква съобщенията му, брои Виаграта.
Попитана защо го е убила, тя обяснява: „Не знам. Просто не смятах, че той иска да бъде с мен.“
В края на 7-дневния процес Сали е призната за виновна. Докато произнася присъдата – доживотен затвор, – съдия Кристофър Кричлоу казва на Сали, че тя е била „проядена от ревност“ заради „приятелствата“ на Ричард с други жени. „Ти си жена, убила мъжа, когото обича“, казва той. „И ще трябва да живееш, знаейки какво си извършила.“
Сали и Ричард в сватбения си ден през 1979 г. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Днес случаят на Сали отново е на първите страници, но събитията са описани в друга светлина. През март тази година тя печели молба за обжалване на присъдата на основание, че е била жертва на „принудително и контролиращо поведение“ от страна на съпруга си – деяние, криминализирано през 2015 г. – 4 години след делото за убийство. Очаква се датата за обжалването да бъде насрочена по-късно тази есен.
Адвокат на Сали е Хариет Уистрич, съосновател на организацията „Справедливост за жените“, която спечели свободата на няколко жени, убили своите съпрузи-насилници.
Но случаят на Сали Чалън е ново предизвикателство, първото по рода си. Тя не е жертва на непрекъснато и задълбочаващо се физическо насилие. Няма счупени кости или престои в болница, на които Уистрич да се опре.
Вместо това има множество свидетелски показания от 2010 г., които не са били използвани в съда; имейли от Ричард до жена му; месеци на свиждания в затвора и видео разговори със самата Сали. Така адвокатът се надява да докаже, че в продължение на 30 години поведението на Ричард е тласкало съпругата му към пропастта.
„Тази жена е обожавала своя съпруг – тя е много старомодна домакиня, която никога не е извършвала посегателство или криминално престъпление“, казва Уистрич.
„Погледнато отстрани, случилото се е изключително странно. Едва когато човек се разрови в целия им брак и разбере насилническия контрол, картинката започва да добива смисъл.“
Но достатъчно ли е това, за да обясни смъртоносно нападение с чук?
Двамата синове на семейство Чалън, Дейвид – вече на 30 – и 34-годишният Джеймс, смятат, че е достатъчно.
Съседи, приятели, роднини – включително близките на Ричард и неговият най-стар приятел – подкрепят обжалването. „Това е прецедент“, казва адвокат Уистрич. „Обикновено в такива случаи – а аз съм имала доста – семейството на убития иска най-суровото наказание. ‚Тя го уби, заслужава да гние в пандиза‘, казват. Този път обаче, никой не излезе в защита на Ричард.“
Няколко фрази изскачат отново и отново по адрес на Сали. „Тя не би наранила и муха.“ „Тя е много грижовна.“ „Ако ме питате кой – от всички хора, които познавам – би могъл да извърши убийство, Сали ще е в дъното на списъка.“
Тогава защо го е направила?
Сали се запознава с Ричард, когато е едва на 15. Той е на 22. „Това е важна подробност, за да разберем какво се е случило по-нататък“, казва синът им Дейвид, който живее в Лондон, работи в компания за разпространение на филми и води кампания в защита на майка си.
“Докато растях, наистина имах чувството, че татко е детската любов на майка ми", азва Дейвид. „Този романс продължи през целия ѝ живот и изглеждаше много чист и неопетнен. Но вече мога да видя последиците от възрастовата им разлика. Мама никога не е имала възможност да преживее други интимни връзки или да си изгради собствена идентичност като зрял човек. Баща ми и начинът, по който се държеше, бяха единственото, което тя познаваше.“
Сали произхожда от спокойно, старомодно семейство. Баща ѝ, Реджиналд Чарлз Нейпиър Джени, е бригадир в Royal Engineers, който прекарва по-голяма част от живота си в Индия. Сали е „изненада“ – четиримата ѝ братя са тийнейджъри в училищен пансион, когато тя се появява на бял свят. Баща ѝ умира, която тя е на 6 години. Отглежда я майка ѝ, в Съри, където завършва основното си образование. Според самата Сали, майка ѝ смятала, че „не приляга“ на момиче да преследва бакалавърска степен. Братята ѝ обаче имат изключително успешни кариери, но от Сали обаче се очаква да върши секретарска работа, да има съпруг и деца.
Приживе Ричард е забавен, харизматичен и изкарва добри пари от продажба на автомобили. Баща му пише за коли за News of the World и Ричард е маниак на тема „Формула 1“. Най-старият му приятел от училище, Делън Блекмор, го запознава със Сали, когато тя е тийнейджърка. „Тя беше много красива, мила и сърдечна – би направила всичко за всекиго. Ричард се възползва от това.“, разказва Блекмор.
В онези години Сали е силно отдадена на Ричард и всеки ден след училище ходи у тях, за да чисти и готви, но Ричард се държи ту топло, ту студено с нея.
Той винаги има други жени.
Две случки се открояват в този ранен период.
Първо, Сали забременява на 17-годишна възраст и братята ѝ я отвеждат да направи аборт във вече напреднала бременност. След това отиват да потърсят сметка на Ричард, който им казва: „Детето може да е от всекиго.“
Втората случка е първият акт на насилие от страна на Ричард. Сали разказва на Уистрич, че го конфронтирала за това, че се среща с други жени, заради което той я завлякъл надолу по стълбите и я изхвърлил през входната врата (от страх това да не се случи отново, Сали избягва конфликтите с него до края на съвместния им живот).
И все пак тя се омъжва за Ричард. Блекмор е кум на сватбата – спомня си я като „не много празнична“. „Не мисля, че семейството на Сали беше особено щастливо, а и в големия ден тя ми сподели, че Ричард я е накарал да подпише предбрачен договор, за да предпази парите си. Всички се шегувахме с него, че винаги е бил много стиснат. Но Сали го обичаше. Беше дълбоко привързана към него.“
Сали и Ричард в двора на къщата си. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Отстрани бракът им изглежда успешен.
Ричард работи 6 дни в седмицата и отваря собствена автокъща в Ричмънд, Съри. Раждат им се двама синове и семейството се мести на „Ръксли Ридж“ № 1. Сали е покорна, сляпо предана майка и съпруга. За Дейвид и Джеймс Ричард изглежда като „нормален баща“. „Често се сгушвах на дивана до него, за да гледаме телевизия“, разказва Дейвид. „Водеше брат ми на картинг, а аз имах едно малко моторче. Празниците бяха хубави – „Дисниленд“, Марбела. През първите 10 години приличахме на нормално семейство.“
За другите обаче нещата изглеждат различно. Джак Коуди е местен жител, чиято дъщеря е връстничка на Джеймс. През годините той опознава семейство Чалън доста добре. „Ричард имаше коли, дизайнерски дрехи и беше мачо", казва Коуди.
„Често критикуваше Сали пред чужди хора – ‚Боже мой, задникът ти е огромен!‘ – и искаше да ги спечели на своя страна.“
Освен общоприетите норми, Ричард погазва и законите.
През 1991 г. полицейски хеликоптери преследват мотоциклета му за превишена скорост, но в съда органите на реда не успяват да докажат, че той е карал. През 2006 г. Ричард отново се връща в съдебната зала, след като разбива „Ферари“-то си на състезателна писта в Белгия, а после го изпраща обратно във Великобритания и иска застрахователят да покрие щетите, твърдейки, че е бил ударен от камион. Съдът го признава за виновен в измама и той получава 51 седмици условна присъда.
„Странните инциденти бяха твърде много“, казва Коуди. Две години поред Ричард разпраща коледни картички, на които е облегнат върху скъпа кола и заобиколен от голи или полуоблечени жени.
„Хората не го харесваха – жена ми казваше, че е развратник“, допълва Коуди. „Много хора отказваха да идват на приеми, на които се знаеше, че ще присъстват Ричард и Сали.“
Думите на синовете
С възрастта, момчетата също започват да си дават сметка за проблемите у дома. „Майка ми беше стожерът, движещата сила в семейството. Грижеше се за цялото домакинство и вършеше всичката административна работа в бизнеса на татко“, казва Дейвид.
„Когато бях на 13, тя получи работа в Полицейската федерация и започна да поема всички разходи за дома. Татко си купи „Ферари“, часовник „Картие“, ходеше на автомобилни състезания. Сякаш беше скъсал със семейството си и гледаше само своя живот. Един ден ме попита защо не съм на училище – по време на лятната ваканция.“
„Мама беше любяща, грижовна, спокойна и толерантна – всичко, което човек може да поиска от една майка. Винаги слушаше. Когато разбрах, че съм хомосексуален, тя първа поговори с мен. Имахме негласно споразумение да не казваме на татко.“
И двамата синове на Чалън си спомнят непрекъснатите му обиди и дребнави правила.
„Тлъсти бедра“ бе една от фразите, които често чувахме по адрес на мама“, казва Дейвид.
„А ако някой ѝ направеше комплимент, татко отвръщаше: ‚Не сте я виждали без дрехи.‘“
„Атмосферата се променяше, когато татко се прибереше от работа“, спомня си Джеймс.
„Всички бяхме на нокти, заради вечните спорове дали майка ми е сготвила според неговите изисквания. Ако говорехме, докато той гледа телевизия, усилваше звука – и нямахме право да пипаме телевизора в негово присъствие, защото това щяло да скъси техническия му живот‘.“ (Приятелка на Сали споделя, че понякога Ричард заключвал телефоните, преди да излезе, тъй като той плащал сметката.)
По думите на Сали, сексуалният ѝ живот с Ричард включвал само ласки, които той харесвал, когато ги поискал. Изпращал Сали на горния етаж, за да се приготви, тъй като му било неприятно да я гледа гола – първо трябвало да си вземе душ, защото, според него, миришела (това толкова разтревожило Сали, че тя се обърнала към лекар, който я уверил, че в твърденията на Ричард няма нищо вярно).
Ричард открито преследвал други жени. Имал няколко мобилни телефона – след смъртта му още тайни устройства са открити в резервната гума на колата му.
Веднъж Сали го проследява до някакво „масажно студио“, на метри от работното ѝ място. Скоро след това полицейска акция разкрива, че персоналът се състои от жени, жертви на трафик.
Но Ричард не се разкайва. Това, казва Дейвид, е най-трудната част.
„Татко лъжеше и отричаше, и обвиняваше мама, че е луда или алкохоличка. Когато пораснахме, с Джеймс също започнахме да му търсим сметка – особено за бордея. Но той беше като тефлон. Не изпитваше нужда да отговаря на въпросите ни.“
Къде е Сали в цялата тази каша?
Документи сочат, че тя често посещавала личния си лекар заради безсъние, липса на апетит и „домашен стрес“. На социални събирания Сали се прочува с прекомерната употреба на алкохол и цигари и непрестанното си говорене.
„И единственото нещо, за което говореше, беше Ричард“, казва една от приятелките на Сали, Сара Гудуин. „Нямаше край. Откакто я познавам, е обсебена от него - абсолютно, отчайващо влюбена. Не искаше да го ядосва или разстройва; просто искаше той да я обича. А всеки страничен наблюдател знаеше, че това няма как да се случи.“
Сали е и силно изолирана. Някои хора избягват двойката, а Ричард не одобрява жена му да се вижда сама с приятели (Гудуин е изключение само защото Ричард пръв се сприятелява със съпруга ѝ на автомобилен фестивал, а и тя живее в Шотландия).
Когато насилническият контрол влиза в Наказателния кодекс, законът приема нещо, което жертвите на домашно насилие обясняват от десетилетия: че физическите посегателства „не са най-лошото“.
Най-лоша е комбинацията от изолация, унижение и доминиране, която ги пречупва и лишава от собствения им живот.
Това е трънлива област за полицията и съда, защото процесът протича бавно, неусетно и обхваща редица възможни поведения. Той е дълбоко личен, обяснява Давина Джеймс Ханмън, независим консултант към Violence Against Women. „Извършителят интимно познава жертвата и може да приспособява тактиката си на насилие и контрол“, казва тя.
Ханмън пише доклада, който Уистрич подава в защита на обжалването. В него тя посочва някои от методите за контрол, които Ричард често използвал:
От една страна, той кара Сали да се съмнява в психическата си стабилност, а от друга - налага дребнави правила, за да я унижава. Изолация. Постоянни критики. Емоционално насилие.
Ричард поставя Сали в капан от чувства на абсолютна безполезност и, същевременно, на все по-силно привличане към него.
За това свидетелстват и близки на самия Ричард. Единственият му брат емигрира в Австралия преди години и вече не е сред живите, но съпругата му Триш си спомня едно посещение на Сали и Ричард. Двамата са поканени на семейна сватба, на която той унижава съпругата си, опитвайки се да танцува само с по-младите дами.
„Стана ми ясно, че бракът им е в беда и че Сали страда“, споделя Триш. „Тогава за първи път Сали говори с мен за връзката им. ‚Ако някога го напусна, той ще ми стъжни живота‘, каза ми. Като погледна назад, съжалявам, че не бяхме по-голяма опора за семейството си във Великобритания.“
Най-накрая, през ноември 2009 г., Сали успява да се отърси. Споделя на Гудуин, че телевизионният репортаж за полицейската акция в бордея я накарал да си тръгне. С наследени пари Сали купува малка къща и взема Дейвид (тогава на 22) със себе си. Джеймс, който по това време е на 25, вече се е изнесъл и живее с приятелката си.
Сали не може да се справи без Ричард. „Непрекъснато беше на телефона“, казва Гудуин, „и ми обясняваше колко нещастна се чувства. Не знаеше какво да прави с живота си, защото Ричард не беше там да ѝ нарежда. Повтарях ѝ, че постъпва правилно, че трябва да си даде време.“
Вместо това Сали моли Ричард да я приеме обратно. Той отговаря с имейл, който Уистрич е виждала.
Този мейл гласи:
„Ще обмисля връщането ти само при следните условия. Ще се разведем, като ти ще приемеш обезщетение в размер на 200 000 лири.“ Тази сума е значително по-малка, полагащата ѝ се след 31-годишен брак. „Когато излизаме заедно, излизаме заедно. Непрекъснатото ти общуване с непознати е грубо и нетактично. Ще откажеш цигарите. Ще спреш да ме прекъсваш, докато говоря.“
Сали отчаяно иска да се помирят и когато това става, Ричард предлага двамата да започнат начисто в Австралия. Но тя се страхува, че това е някакъв номер, че той продължава да се вижда с други жени и ѝ предлага тези „условия“, за да се измъкне с по-голямата част от парите им.
Бракоразводният ѝ адвокат потвърждава, че тя подава и оттегля молбата си за развод цели 13 пъти, докато двамата са „разделени“. Сали се връща в „детективски режим“, преглежда телефона му и чете съобщенията.
„В двете седмици преди убийството мама се държеше странно“, спомня си Дейвид. Той не знае, че двамата са се сдобрили, но подозира, че отново поддържат връзка. „Беше разсеяна, разконцентрирана, не слушаше. Години наред е била тормозена и разигравана, и сякаш чашата преля.
Когато разбрах какво е сторила, дори не ми мина през ума да я попитам защо.“
Делото от 2011 г. е катастрофално за Сали Чалън. Адвокатите ѝ се отказват от аргумента, че клиентката им е била провокирана – ход, който можеше да спечели обвинение в непредумишлено убийство (вместо предумишлено).
В свидетелските показания на Коуди, Гудуин, Джеймс Чалън и други, думата „контрол“ присъства нееднократно, но през 2011 тя не задейства червената лампичка. „За всички освен специалистите в сферата, домашното насилие имаше само физическо измерение – насинени очи и счупени кости“, казва Уистрич.
Вместо това, защитата залага на „ограничена отговорност“ и използва медицинската анамнеза на Сали и доклад от психиатър, който я е диагностицирал с депресия. „От една страна, има логика, защото Сали очевидно не е била на себе си,“ казва Уистрич. „Но психиатърът на обвинението оспорва тази диагноза.“
Поведението на Ричард остава на заден план. Коуди присъства на делото и пита кралския адвокат защо не се обръща повече внимание на брака им. Отговорът му бил: "Нека не отиваме там".
„Защитата сякаш смяташе, че нападките срещу жертвата на убийството ще се отразят неблагоприятно на Сали. Но не мисля, че съдебните заседатели имаха представа докъде се простираше отношението на Ричард.“
Днес Сали е на 64, а от началото на 18-годишната ѝ присъда са минали 7 години. Ако обжалването ѝ се провали, на 75 ще получи право на условно освобождаване. „Майка ми няма да посегне на друг човек“, казва Дейвид. „Ако спечели, ще има време да живее живота си. Ще може да вижда момчетата, на които е помогнала да станат мъже, и, да се надяваме, внуците си. Хората като че ли не могат да повярват на това.“
В това число и адвокатът ѝ. „В общуването си със Сали ми е трудно да проумея нещо, което тя непрекъснато повтаря: Все още го обичам и ужасно ми липсва“.
Може би това, повече от всичко, доказва колко силна е била хватката на Ричард Чалън. Нито един от съседите, приятелите и роднините му няма добро мнение за него.
Изглежда единственият човек, който скърби за него, е преданата му съпруга, излежаваща присъда за убийството му.
