fbpx

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 
Това е писмото на Елена Филипова, в които тя се обръща към по-младото си Аз
, за да ѝ каже, че няма по-голямо чудо от това да си тук. Със сигурност е така. Пишете ни и вие.


Здравей, мое по-младо Аз!

Не бъди и не се прави на някой друг. Бъди себе си, защото всички други роли са вече заети. Грешките, които правиш не са срам, а уроци от живота. Те ще калят и изградят твоя характер. Приемай предизвикателствата смело и ги прегърни с широко отворени ръце. Знай, че ще падаш и ще ставаш, докато стигнеш до целта си, но ти не се отказвай, върви напред... Само напред в посока към целта. Може да ти коства много време и усилия, но ти знай само едно, целта е винаги ПОСТИЖИМА, винаги можеш да сбъднеш всяка своя мечта и да живееш живота, който искаш, защото няма по-голямо чудо от това да бъдеш тук. 

Да вярваш в теб и в мислите си е първата крачка към твоя успех!

Благодаря ти за топлите спомени, които ме връщат носталгично към теб.

С обич,
Твоето помъдряло и пораснало Аз!

Текстът на Калина Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Знаете ли коя е основополагащата дума-глагол в българския език? Това е "майка", която бива спрягана в различни времена и същевременно членувана и степенувана – и така и в добро, и в лошо.

Дотук с шегата. А сега сериозно.

Да си родител, не означава, че вървиш в комплект с титлите "мама" и "тати". Този текст е една своеобразна ода, признание, извинение, монолог обяснение в любов, посветен на майка ми.

Тя е онази несъизмерима сила, която, откакто ми е дала първата глътка въздух, е до мен. Дори понякога и отдалече, тя всъщност винаги е била до мен, ревностно пазейки гърба ми.

Майка ми е онова борбено момиче, което винаги е отстоявало себе си и мечтите си в контура на морала. За да мога да я пресъздам и да добиете макар и бегла представа за моята майка, за моя герой и исполин в живота, ще кажа само, че тя е лекар в доста трудна специалност, заклеймявана като изцяло мъжка – съдов хирург, и че тя е гордо разведена жена по време на отминаващия социализъм.

Това е тя - моята жена чудо. Когато бях малка, си спомням съветите, които ми даваше, втъкани между сгъването и подреждането на дрехи:

"Зависи от теб самата докъде ще извървиш професионалния си път и как ще се реализираш. Личното, семейно щастие зависи 50% на 50% от вас двамата – ти и този, с когото си избрала да градите."

Ако сега, в този модерен свят, тя беше на моите 32 години, щеше да бъде с етикет "жертва на домашно насилие и психически тормоз" и пак щеше да се бори срещу слагането на етикети, защото човек е такъв, какъвто реши да бъде.

В този живот тя никога не сложи маската на жертва, маската на тъжното лице "по стечение на обстоятелствата". Тя винаги е срещу течението.

Мила моя мамо, ти ме научи да падам и да мога да се изправям и да продължавам след това. Ти ми показа, че животът е покана за танц с различен ритъм и не трябва да прекалявам с взимането на паузи, колкото и трудни периоди да имам. Научи ме да спра за глътка въздух, да се огледам и да видя, че нищо не е толкова страшно и фатално и да се влея обратно в мелодията.

Ти си тази сила, която само с поглед, дума или жест като електрошок ме връща към реалността, и същата тази, чийто поглед ми вдъхва сили да продължа дори когато е немислимо трудно.

Искам да ти се извиня за моментите, в които съм се карала с теб, в които съм те наранявала, в които съм отстоявала себе си на инат.

Честит празник на жената! Пожелавам си само да имаме време – време заедно, мамо. Ти си моето начало и край.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Тихомира Иванова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Всъщност аз не съм имала друго определение за моята майка освен чудо. За тия мои 30 години с нея тя ми показа какво е да бъдеш зрънце жито и избухващ вулкан. За да си зная 2 и 200.

Пускаше ме да ходя сама на детска градина, естествено ме следеше без да зная... Като се ударех нещо, все ми викаше: "Черво вижда ли се... Да викам ли линейка?". Така свикнах, че няма болка за умиране.

После изведнъж пораснах. Бързо разбрах, че ще имаме възможност да ядем пица само веднъж в седмицата и че понякога ще правя аз вечеря, защото мама ще се забави от втората работа.

Израснах отговорен човек, който нито веднъж не видя слаба и безпомощна майка. Не видях сълзи в очите ѝ, виждах я винаги прекрасна. През седмицата с костюм и строга визия, през уикенда в туристически екип с буйна къдрава коса и най-свободния дух.

Така се научих и аз. Когато трябва, където трябва, каквото трябва.

Тя не обича празни приказки. Думите ѝ винаги са били истина. Преценката ѝ също. Чудех се как се получава, тя все ми викаше: "Един ден ще разбереш!".

Всичките ми приятели я обожават и казват, че е супер яка. Тя в действителност е супер яка. Като стана на 40, се подстрига първи номер, а баба ми ѝ казваше да свали тази грозна перука. След няколко години се татуира... Така разбрах, че лудостта няма възраст.

Постоянно кръщаваше предмети, за да им вдъхва живот и да знам, че трябва да пазя вещите си. Понастоящем Голфа ѝ се казва "Нуша", а аз имам една възглавница на име "Понго", която почти всички познават. 

Вдигаше ме рано в събота да ходим в Балкана. Да дишам чист въздух, да имам очи за природата. Спеше ми се много, признавам си, бях тийн и това ми се струваше адски излишно. Сега (20години по-късно) живея в Родопите със семейството си, очите ми се пълнят всяка сутрин с красота. 

Веднъж закъснях с 10 минути... Голяма грешка, не излизах 10 дена. До ден-днешен не закъснявам за срещи.

В много по-късен етап ми стана ясно, че аз всъщност съм отгледана прекрасно, точно така, както искам аз да отгледам детето си. С ограничения, които те правят устойчив. Със свободи, които те правят отговорен. С любов, която те прави значим. Сега майка ми е баба на моя син и двамата грейват като се видят.

Аз обаче още изтръпвам, ако ми изрече цялото име. За жалост или радост отдавна не се е случвало. 

Обичам те, Елцин! Ти си щура легенда! ️


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.

Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапливите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.

Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.

А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ.


Това, в което никога не съм вярвала, е следродилната депресия. Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!

Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.

Ето как започна. Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная, не я усетих много тази бременност.

Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър. 

Родих нормално, 20 минути след раждането се изкъпах и ме преместиха в друго отделение за майки с новородени. Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.

24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна за това. 

И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.

А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие! 

Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко! 

И това не отминава за ден-два. 

При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах. 

Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: –  “Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!”

Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си! 


Нора Ардашева ни гостува с размисли по темата за мисията на жената да създава живот и за това какво се случва, ако животът - тази злобна кучка, понякога е решил друго...

Въпреки че сме в Европа, все пак единият ни крак е в Ориента. Нищо, че в много семейства жената осигурява прехраната, и едновременно с това, като един същи циркаджия - от онези с многото пръчки и чинии връз тях - гледа децата, домакинството и социалните ангажименти на семейството, за да са на ниво.

Ако тя върши всичко това, обществото няма проблем с нея, но ако не успее да износи и роди дете, то тогава адът се отприщва. Това се случва по един много цивилизован и прикрит начин, но не и за нея.

Тя трябва да приеме въпросите, зададени дискретно в началото и станали жестоки по-нататък.

Трябва да преодолее собствените си страхове и мечти, и да намира обяснение на необяснимите неща.

При това – сама!

Никой не отправя неуместен въпрос или упрек към мъжа в семейството. В един по-жесток сценарий, той дори си позволява да се влее в групата на недоволните.

Ориент!

Аз имам щастието да имам двама приятели от детството, които, макар и изпаднали в идентична ситуация, реагираха по различен, безкрайно цивилизован и човешки начин на това житейско изпитание.

Преминаха през всичко, което можеше да им помогне, изживяха всяка част от ужаса , на който са подложени бездетните семейства, запазвайки невероятното си чувство за хумор и желанието за пълноценен живот.

Само от отсъствието им по време на някои големи събирания разбирахме, че са преживели поредния провал. Подкрепяхме ги от все сърце, кой както може, понякога може би и нетактично, но винаги с безрезервна любов и нескрито уважение към силата им.

И така - 15 години!

Един ден, на поредната сбирка, тя каза:

- Хора, аз се отказах! Ще се радвам на вашите деца, ще ги обичам като свои и това е!

Приехме решението им без драма. Достойно решение на силни и достойни хора.

Започна нов период в живота на семейството и най-вече на жената.

Спирайки лекарствата, тя се промени неузнаваемо. Красива, млада, успешна, интелигентна - светът ѝ направи път и тя постигна невероятни върхове.

Имам един незабравим спомен с тях. С една много голяма и шумна компания летувахме на планина. То не беше почивка, а кулинарна вакханалия!

В региона още се носят легенди за нас... Канехме музикантите на масата да си хапнат и починат, а ние взимахме инструментите и микрофоните им и….що вино се изпи, мани, мани.

Единият ден решихме да отидем на Кръстова гора. Е, отидохме, разгледахме, всеки запали свещ и се събрахме при колите, за да се отправим към поредния ресторант, когато забелязахме, че тях ги няма.

Отидох в параклиса да ги повикам. Стояха двамата, един до друг, пред Богородица – безмълвни и незабелязващи нищо и никого.

Тихо се измъкнах и излязох, а отвън лудата ни компания, сякаш разбрала какво се случва, беше странно притихнала.

Същата компания, която година след това стоеше под прозорците на родилния дом и от очите на иначе опаки и страховити мъже се стичаха сълзи на радост, защото се беше родило това така дълго чакано и изстрадано прекрасно дете.

Дете, което скоро ще има рожден ден и което израсна на майтап между малко попрезрелите приятели на родителите си, дете, умно и интелигентно по един обясним начин, дете, което свикна на празниците да е около нас и ни прие като приятели, лели, чичовци, баби и дядовци едновременно и когато приготвя списък с присъстващите, ние сме в графа “моите хора“.

Всички обичаме това дете по един категоричен начин, както майка му беше обещала да обича нашите деца и го прави и до днес. Гордеем се с постиженията и успехите му, и наблюдаваме растежа му с любов и интерес.

За нас тя е чудо!

Доказателство, че не ние решаваме какво и кога да ни се случи. Дали е Вселената или безсмъртната ни душа, но е сила, която знае много повече и отсъжда много по-мъдро.

Иска ми се това откровение да е за нашите прекрасни деца - наша гордост, урок, мисия, грижа и радост. Наши учители и ученици едновременно.

И ми се иска никога да не забравяме, че мисията често се появява под друга форма в живота на хората. Да не забравяме, че това да родиш и отгледаш дете не те прави успял и доказал се човек, както и това, че поради причини, зависещи или независещи от теб, не си го направил, не те прави провалил се и недостоен такъв.

Докато мога да мисля, ще поддържам правото на всеки да решава собствената си съдба, без да пречи на останалите да правят същото.

Що се отнася до нашите географски ширини обаче, ми се струва, че ни трябва един Мойсей… да ни поведе на разходка. Поне 40-годишна…

cross