В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Цветелин Петков среща любовта на неочаквано място, в неочакван за него момент. И споделя как, когато тъжиш, заради раздялата с партьора си, меланхолията завладява всичките ти сетива и може да подминеш коледното си чудо.
Нямах ангажименти и нямаше нужда алармата да прекъсва и без друго неспокойния ми сън. Погледнах часовника си, показваше 11:00 ч.
Разтрих сънливо очи и с изненада установих, че за първи път, от доста време насам, съм успял да спя толкова много. Не беше заради празника, който отдавна не празнувах, а заради успокоението, което ми носеше безделничеството по празниците. Бяха изминали 5 години, откакто започнах работа в редакцията. От тогава напълно се вглъбих в нея, чувствах се удовлетворен, а и нямах време да мисля за празнотата в личния си живот, която настъпи след като всичко с нея свърши.
Отдавна бях осъзнал ползата от раздялата ми с нея, негативите, с които ме обсипваше, напрежението, на което постоянно бях подложен, но въпреки всичко се чувствах сам и непълноценен, всякаш тя беше липсващият елемент в перфектно структурираната ми машина. Въпреки, че вече рядко се замислях за безвъзвратното минало, тя беше оставила траен отпечатък, който ми действаше като невидимо поле, отблъскващо ме от задълбочаване на отношенията ми с всяка друга.
С усилие се преборих с мързеливото излежаване на леглото и станах да изпия един чай. Не изпитвах жизнена необходимост да пия чай всяка сутрин. Но това мое действие се превърна в автоматичен инстинкт от времето, когато живеехме заедно. Въпреки че не усещах липсата ѝ, тя сякаш все още присъстваше в сивото ми ежедневие. Но като сянка, която гледа отстрани и се надсмива доволно над самотата ми. Пуснах телевизора, за да се разсея тази натрапчива мисъл, но баналните коледни пожелания, тържественост и семейна идилия, засилиха чувството ми на празнота. Погледнах през тересата. Природата перфектно се беше погрижила за поддържането на коледния дух и настроение. Огромна снежна покривка беше обвила целия град. Цяла армия снежни човеци бяха построени на съседната улица, а децата се забавляваха, обстрелвайки се със снежни топки. Дори в сърдитите мъже, почистващи затрупаните си коли, се усещаше коледния дух.
Почувствах се гузен, че само аз му бях затръшнал грубо „входната врата” и бях го отпратил далеч от себе си. Облякох се набързо и реших да изляза, за да избягам от мощния обръч, с който ме притискаше самотата. Хората бяха лъчезарни, мили и приветливи, поздравяваха се така сякаш цялата им година е била страхотна и никакви проблеми не са измъчвали съзнанието им. Впрочем и аз бях такъв, силата, упоритостта и непоклатимостта на характера ми, не ми позволяваха никога да покажа слабост. Никой от колегите, близките или познатите ми не подозираше за празнотата в душата ми. Винаги бях усмихнат, дружелюбен, словоохотлив човек, който постоянно се шегува. Никой не предполагаше как се чувствам. Дори аз самият не осъзнавах тази самота, докато не настъпиха празниците, в които трябваше да съм със семейството си. Продължих да се разхождам, разсеяно и безцелно, докато телефонът ми не звънна. От начало се стреснах, тъй като внезапно бях изваден от обзелата ме меланхолия, която отстъпваше място на коледното настроение, царуващо сред другите. След като се върнах отново в реалността и си, спомних мелодията, с която телефонът ми звънеше вдигнах бързо, без да погледна кой е.
- „Здравей, мързеливецо, как си?”- се чу отчетливо на телефона ми. Беше Стоян - най-добрият ми приятел. Познавахме се от деца, той единствен можеше да усети, болката в душата ми, дори да я прикривам умело.
- „За твое сведение съм станал преди час и обикалям улиците”. – отговорих аз.
- „Цяло чудо е, че не си проспал и тази Коледа”. – отвърна той с нескрита ирония.
- „Да, по Коледа стават чудеса, дори с мен, макар и не на всяка Коледа”. – отговорих незаинтересовано и насмешливо.
- „Искаш ли да ти правя компания или държиш сам да се насладиш на прелестите на „Бяла София”?
- „Искаш да кажеш на прикритите от снега недостатъци? Всъщност тази „прелест” заслужава да бъде споделена, така че нямам намерение да запазвам впечатленията си само за себе си”.
- „Ще го приема като да”.- отвърна развеселено той и затвори.
Стоян беше единственият, с когото поддържах приятелски отношения, извън куртоазията в работната среда и възпитаното отношение със старите познати, които се сближаваха с мен, за да спечелят единствено дивиденти.
Изминаха няколко минути и се досетих, че дори не му споменах къде точно се намирам, но преди да отхвърля мисълта да му звънна, за да го уведомя, той вече ме бе открил.
- „Знаех си, че ще те открия тук. Толкова си дезориентиран,че може цял ден, да се въртиш в кръг и да не забележиш”.- констатира със задоволство той.
- „Да, единственото с което си ми бил полезен през всичките тези години е, че си великолепен компас”.
- „Така е, но на теб не ти трябва компас, а куче-водач, тъй като и с компас трудно би се ориентирал”.
- „Къде си решил да ме отведеш днес, екскурзоводе?”
- „Ами всъщност дестинацията ще е една – „ледената площадка”. И без друго отдавна натякваш, че никога не си се пързалял. Реших да изпълня приятелския си дълг и да те заведа там, преди да грохнеш тотално и да се налага да те водя на някой склон, за да се спускаш с инвалидната си количка.- отговори той, смеейки се невъздържано.
- „Значи така, мислиш ме за стар? Вероятно си подготвяш почвата, за да те включа в завещанието си”.
- „Има нещо такова, но нека да вървим преди да е станало късно и хората да се приберат на празничната трапеза за Бъдни вечер”.
Последните му думи ми припомниха властта на меланхолията, която ме бе обгърнала преди обаждането му, но се престорих на разсеян и с усилие скрих недоволството си.
След около 20-тина минути бяхме на пързалката. Истеричните викове на малките деца, паданията на татковците и смеха на майките, които огласяха пързалката, ми внушаваха смесени, чувства предизвикани от откъслечни спомени от различни преживявания с „нея”. Когато тя бе с мен, всичко на около изглеждаше прекрасно, а сега прекрасното изглеждаше банално и натрапчиво - без нея. Стоян усети противоречието в очите ми и побърза да ме изтръгне от безпощадните лапи на апатията, която се опитваше да окупира духа ми.
- „Какво си се намръщил, все едно са те събудили в 7 сутринта”. – измърмори той, сърдито през зъби?
Всъщност аз нямах проблем с ранното ставане, дори много по-рано ставах, подтикван от неспокойния си и нездрав сън в последно време. Но той беше изключително чувствителен на тази тема. Досетих се за някои нечленоразделни звуци, които издаваше рано сутрин, когато се налагаше да става, докато бяхме съквартиранти като студенти и това ме разсмя, отблъсквайки ме отново от сянката на апатията. Започнахме да се пързаляме неуверено, всъшност и двамата не се бяхме пързаляли с кънки досега и първоначалните ни опити бяха не само истинско приключение. Ами и пародия, в която приличахме на тропически животни, попаднали за първи път върху лед. Честите ни падания предизвикваха звучни, съчувствени смехове в по-опитните кънкьори на пързалката.
При един от несполучливите ми опити за двоен тулоп се сблъсках в непредполагаемо препятствие. Още преди да съумея да се надигна, след поредното си натъртване и да осъзная кой бе виновен за „произшествието”, над мен застана привлекателната фигура на младо момиче, което ми подаваше ръка.
- „Сваляли са ме и по-безболезнено досега, но на неопитен кънкьор като вас му е простено”. – заговори с усмивка тя. Би трябвало, вие, да ми подадете ръка, за да се изправя, но на фона на неувереното ви клатушкане реших аз да поема инициативата, за да не се стоваря отново на леда”. – продължи тя с леко укорителен, но приветлив тон.
- „Благодаря, за разбирането и все пак ми се струва, че вие навлязохте в моя „коловоз”.- с леко престорен укор”, отговорих аз.
- „Ха, ако съдя по зигзагообразните ви движения и следите по леда, цялата пързалка е част от вашия „коловоз”. – отвърна отново леко заплашително, но приятелски тя.
- „Ами, май наистина се нуждая от самостоятелен терен за целенасочена подготовка”.- продължих приветливия тон на разговора аз.
Едва сега, когато ми подаде ръка и ми помогна да се надигна, забелязах лицето ѝ. Имаше детско, ангелско излъчване, но умни, опитни и проницателни сини очи, които не придаваха никаква наивност на изражението ѝ. Острата, но ослепителна усмивка изразяваше благородство, примесено с непоклатима воля и готовност за сражение винаги, когато се наложи. Дебелото кожухче, което бе облякла, не можеше да скрие великолепно изваяното и тяло, наподобяващо самодива. От много време насам, ничий поглед не бе внасял толкова смут и вълнение в мислите ми. От както „нея” я нямаше се срещах и с други момичета, но никоя от тях не можа да измести дълбокия поглед, парещите устни и лъчезарната ѝ усмивка.
Може би си го бях внушил, може би ме беше омагьосала, но всяка друга след нея ми се струваше посредствена и невзрачна. Все още се намираха момичета, които да си паднат по мен, но безразличието и дистанцираността ми бързо обричаха флиртовете на неуспех. За първи път след раздялата се почувствах така поразен и погълнат от тези непознати, неподозирано красиви очи. Тя забеляза втренчения ми поглед и ме изгледа подозрително, внезапно излязох от моментното вцепенение и се опитах да запазя самообладание, но тялото ми не се подчини и отново залитнах, повличайки я неумишлено към себе си. Едва тогава осъзнах, че през цялото време на вцепенението съм държал дясната ѝ ръка. Свлякохме се рязко на земята като преспа над покрив и се озовахме един върху друг.
- „Е това вече е прекалено, за втори път днес ме просвате на земята, а дори не знаете името ми”. – започна тя с насмешлив тон.
- „Да явно се справям добре с ролята си на въздушна възглавница. Действам на автопилот, дори когато нищо не предвещава катастрофа. Може би с изключение на мен самия”. - отговорих неуверено, но развълнувано аз.
- „Ами по-скоро самият вие сте „ходещо бедствие”, макар че е твърде оптимистично да ви нарека „ходещо”, тук по леда”. – отговори тя с един безраличен добродушен тон.
- „В моя защита, бих искал да изтъкна, че се пързалям за първи път и не съм очаквал пистата ми да е засипана с русоляви препятствия”. – престорено сърдито отговорих аз.
- „Нима аз съм препятствие, на пътя ви, ако това беше така отдавна да ме бяхте преодоляли и да продължите напред?” – продължи подигравателно да говори тя и трудно да удържа напиращия си смях.
- „По-скоро краката ви са най-голямото препятсвие, което виждам тук”. –довърши тя със задоволството на адвокат, предусещащ спечелването на дело.
- „Ако бяхте толкова уверена в своите възможности, можеше да избегнете удара с мен”. – продължих аз по-уверено.
- „Не и когато ме изненадат в гръб, както беше в случая”.
Погледът ѝ изразяваше огромна самоувереност, самочувствие и пълно самообладание. Тя беше като безчувствена „ледена кралица” на тази площадка. Митично зимно създание, излязло от фолклора или приказките на Братя Грим. Тя беше странно съчетание на божественото и човешкото. Имаше нещо нереално, недостижимо непокорено в нея. Но същевременно притежаваше и чисто човешки черти, които и придаваха земност. Изумявах се, дори се обвинявах, за това, че я поставям на пиедестал за толкова кратко време, но силната ми интуиция никога не ме бе лъгала досега. Още в първия момент бях осъзнал, че в нея има много от нещата, които търся и които могат да ме изкарат от състоянието на апатия. След като станахме и изтръскахме дрехите си, заявих с леко покорство в гласа си:
- „Е, явно Върховният съд определи вината ми, въпреки смекчаващите обстоятелства. Ако сте съгласни да сключим сделка и да платя обезщетение под формата на един горещ шоколад в близкото заведение, съм склонен да изпълня присъдата си”.
Постигнах целта си и отново видях широката усмивка, която обгърна лицето и. Осъзнах се, че отново изпадам в предишното вцепенение и побързах да изместя вниманието си от завладяващата и усмивка.
- „Е, разбира се, ако ми помогнете да се измъкна от този „леден затвор”, което ще се включи в лихвата върху обезщетението”.
Тя ме хвана под ръка и уверено закрачихме към изхода на пързалката. Почувствах се като дете, водено от майка си. Засрамих се, но това чувство отстъпваше с огромна лекота на удоволствието, което изпитвах от близостта с нея. В този момент не се пързалях, а летях. Можех да остана вплетен в ръката ѝ постоянно, без да виждам какво се случва около мен.
Тогава нещо ме накара да изляза от завладяващото опиянение и погледнах часовника си. Беше минал само половин час, откакто бях на пързалката, а ми се струваше цяла вечност. Замислих се къде остана Стоян, тъй като се „пързаляхме” (ако това може да се нарече пързаляне) сравнително близо един до друг. Огледах се наоколо подозрително, но не го открих никъде. Съмнявах се, че не ме е забелязал досега, но си помислих, че умишлено не е искал да пречи на евентуалния флирт, а и едва ли е имал съмнения, че с моята разсеяност няма да забележа отсъствието му. Тя надуши зараждащото се в мен подозрение и спокойно и решително отсече:
- „Стоян ли търсиш?”
Мигновено изтръпнах. Замислих се, кое ме изненада повече. Споменаването на името му или внезапното и преминаване на „ти”. В следващия момент мислите ми се окопитиха и започнах да подреждам пъзела:
- „Значи вие със Стоян сте съучастници?”- отсякох меко, но обвинително аз.
- „Донякъде, може да се каже”, - отговори тя, с непоколебимото си спокойствие.
- „Всъщност той е мой съучастник”, - продължи с ехидна, остроумна усмивка тя.
Почувствах се, като плячка в лапите на врага, но въпреки че не допусках никога и от никого, да бъда манипулиран, изпитах задоволство и удовлетворение от случващото се.
Когато влязохме в заведението на една от масите вече ни чакаше Стоян, в компанията на непознато момиче.
-„О, вие, сте цяла ударна група. Явно действате като глутница вълци, нападате заедно”.
-„Хах, тя е само приятелка, която прие ролята на придружител и зрител на „нападението”. – побърза да я защити авторката на заверата.
След като седнахме, Стоян се опита несполучливо, да си „измие ръцете” и да се престори на невинен, заявявайки:
- „Не ме гледай така кръвожадно. Тя е авторът на цялата конспирация”.
Моментално изтръгна вниманието ми от „гузния” му поглед и ме накара да се замисля. Коя всъщност е „тя”? Откъде се взе? Защо се бе появила? Защо не я попитах за името ѝ? Имаше ли значение това? Всъщност тя беше моят ловец - а аз нейната плячка. Тя беше моят спасител от коварния свят на апатията.
Тя е тази, която ми припомни кой съм и какви чувства мога да изпитвам, въпреки че бяхме разменили само няколко погледа и думи. И при всичко това аз имах чувството, че я познавам. Но откъде и защо не съм я забелязал досега, след като е толкова необикновена? Толкова ли съм бил разсеян, отчаян и затворен в себе си, за да не видя светлината в тунела, или просто не съм вярвал, че я има?
А може би съм се страхувал да тръгна към нея, за да не се окаже фар на някой локомотив, който да ме прегази окончателно? Много въпроси, на които не можех да дам отговор в момента. Не, не можеше да съм я виждал и да не забележа тези очи. А може би не съм прав? През последната година, в която преподавах като асистент в университета, всеки ден пред очите ми минаваха най-различни лица, а не мога с пълна увереност и ясното да си спомня нито един от студентите. Може би въпреки привидната си дружелюбност и приветливост с тях, бях поставил някаква преграда пред съзнанието си? И като упорит стражар не допусках никой да я премине.
Щом дори тя, която сега се бе превърнала в господарка на мислите ми не е успяла да спечели вниманието ми, значи ли това, че съм се предал пред силата на страха и самотата и окончателно съм затворил вратата за външни посетители? Нима толкова съм завладян от образа на миналото, че настоящето се изнизва покрай мен като полъх, който не забелязвам? Нима бе нужна цялата тази игра и добре замисилен капан, за да ме изтръгнат от дупката, в която съм пропаднал?
Редовна, прилежна, отлична. И не на последно място изключително упорита и инициативна, тъй като дори безразличието ми към околния свят, не я бе отказало от желанието да проникне през твърдата черупка. След като изяснихме детайлите около конспирацията, научих още много неща за нея, които ме накараха да изтръпна. Явно тя бе научила много неща за мен от предателските разкази на Стоян и с големи подробности обясняваше чертите на характера ми. Стоян не е човек, който ще тръгне наляво и надясно да говори за мен, особено на човек, когото не познава добре, но явно тя бе успяла да го убеди, че няма да съжалявам, ако разкрие някой друг жокер.
След като изпратихме компанията и всеки се прибра вкъщи, дълго пиех замислен над масата, когато в полунощ получих неочакван смс. Той гласеше: „Весела Коледа, пожелай си нещо, на Коледа стават чудеса.”
Подателят не се бе разкрил, но аз знаех че това беше „тя” - „Моето коледно чудо”.
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Това е писмото на Елена Филипова, в които тя се обръща към по-младото си Аз, за да ѝ каже, че няма по-голямо чудо от това да си тук. Със сигурност е така. Пишете ни и вие.
Здравей, мое по-младо Аз!
Не бъди и не се прави на някой друг. Бъди себе си, защото всички други роли са вече заети. Грешките, които правиш не са срам, а уроци от живота. Те ще калят и изградят твоя характер. Приемай предизвикателствата смело и ги прегърни с широко отворени ръце. Знай, че ще падаш и ще ставаш, докато стигнеш до целта си, но ти не се отказвай, върви напред... Само напред в посока към целта. Може да ти коства много време и усилия, но ти знай само едно, целта е винаги ПОСТИЖИМА, винаги можеш да сбъднеш всяка своя мечта и да живееш живота, който искаш, защото няма по-голямо чудо от това да бъдеш тук.
Да вярваш в теб и в мислите си е първата крачка към твоя успех!
Благодаря ти за топлите спомени, които ме връщат носталгично към теб.
С обич,
Твоето помъдряло и пораснало Аз!
Текстът на Калина Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Знаете ли коя е основополагащата дума-глагол в българския език? Това е "майка", която бива спрягана в различни времена и същевременно членувана и степенувана – и така и в добро, и в лошо.
Дотук с шегата. А сега сериозно.
Да си родител, не означава, че вървиш в комплект с титлите "мама" и "тати". Този текст е една своеобразна ода, признание, извинение, монолог обяснение в любов, посветен на майка ми.
Тя е онази несъизмерима сила, която, откакто ми е дала първата глътка въздух, е до мен. Дори понякога и отдалече, тя всъщност винаги е била до мен, ревностно пазейки гърба ми.
Майка ми е онова борбено момиче, което винаги е отстоявало себе си и мечтите си в контура на морала. За да мога да я пресъздам и да добиете макар и бегла представа за моята майка, за моя герой и исполин в живота, ще кажа само, че тя е лекар в доста трудна специалност, заклеймявана като изцяло мъжка – съдов хирург, и че тя е гордо разведена жена по време на отминаващия социализъм.
Това е тя - моята жена чудо. Когато бях малка, си спомням съветите, които ми даваше, втъкани между сгъването и подреждането на дрехи:
"Зависи от теб самата докъде ще извървиш професионалния си път и как ще се реализираш. Личното, семейно щастие зависи 50% на 50% от вас двамата – ти и този, с когото си избрала да градите."
Ако сега, в този модерен свят, тя беше на моите 32 години, щеше да бъде с етикет "жертва на домашно насилие и психически тормоз" и пак щеше да се бори срещу слагането на етикети, защото човек е такъв, какъвто реши да бъде.
В този живот тя никога не сложи маската на жертва, маската на тъжното лице "по стечение на обстоятелствата". Тя винаги е срещу течението.
Мила моя мамо, ти ме научи да падам и да мога да се изправям и да продължавам след това. Ти ми показа, че животът е покана за танц с различен ритъм и не трябва да прекалявам с взимането на паузи, колкото и трудни периоди да имам. Научи ме да спра за глътка въздух, да се огледам и да видя, че нищо не е толкова страшно и фатално и да се влея обратно в мелодията.
Ти си тази сила, която само с поглед, дума или жест като електрошок ме връща към реалността, и същата тази, чийто поглед ми вдъхва сили да продължа дори когато е немислимо трудно.
Искам да ти се извиня за моментите, в които съм се карала с теб, в които съм те наранявала, в които съм отстоявала себе си на инат.
Честит празник на жената! Пожелавам си само да имаме време – време заедно, мамо. Ти си моето начало и край.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Текстът на Тихомира Иванова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Всъщност аз не съм имала друго определение за моята майка освен чудо. За тия мои 30 години с нея тя ми показа какво е да бъдеш зрънце жито и избухващ вулкан. За да си зная 2 и 200.
Пускаше ме да ходя сама на детска градина, естествено ме следеше без да зная... Като се ударех нещо, все ми викаше: "Черво вижда ли се... Да викам ли линейка?". Така свикнах, че няма болка за умиране.
После изведнъж пораснах. Бързо разбрах, че ще имаме възможност да ядем пица само веднъж в седмицата и че понякога ще правя аз вечеря, защото мама ще се забави от втората работа.
Израснах отговорен човек, който нито веднъж не видя слаба и безпомощна майка. Не видях сълзи в очите ѝ, виждах я винаги прекрасна. През седмицата с костюм и строга визия, през уикенда в туристически екип с буйна къдрава коса и най-свободния дух.
Така се научих и аз. Когато трябва, където трябва, каквото трябва.
Тя не обича празни приказки. Думите ѝ винаги са били истина. Преценката ѝ също. Чудех се как се получава, тя все ми викаше: "Един ден ще разбереш!".
Всичките ми приятели я обожават и казват, че е супер яка. Тя в действителност е супер яка. Като стана на 40, се подстрига първи номер, а баба ми ѝ казваше да свали тази грозна перука. След няколко години се татуира... Така разбрах, че лудостта няма възраст.
Постоянно кръщаваше предмети, за да им вдъхва живот и да знам, че трябва да пазя вещите си. Понастоящем Голфа ѝ се казва "Нуша", а аз имам една възглавница на име "Понго", която почти всички познават.
Вдигаше ме рано в събота да ходим в Балкана. Да дишам чист въздух, да имам очи за природата. Спеше ми се много, признавам си, бях тийн и това ми се струваше адски излишно. Сега (20години по-късно) живея в Родопите със семейството си, очите ми се пълнят всяка сутрин с красота.
Веднъж закъснях с 10 минути... Голяма грешка, не излизах 10 дена. До ден-днешен не закъснявам за срещи.
В много по-късен етап ми стана ясно, че аз всъщност съм отгледана прекрасно, точно така, както искам аз да отгледам детето си. С ограничения, които те правят устойчив. Със свободи, които те правят отговорен. С любов, която те прави значим. Сега майка ми е баба на моя син и двамата грейват като се видят.
Аз обаче още изтръпвам, ако ми изрече цялото име. За жалост или радост отдавна не се е случвало.
Обичам те, Елцин! Ти си щура легенда! ️
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно, или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.
Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапчивите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.
Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.
А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ незабавно.
Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си, няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!
Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.
Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная не я усетих много тази бременност.
Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър.
Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.
24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна.
И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.
А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие!
Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко!
При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах.
Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: „Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!“
Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си!
Нора Ардашева ни гостува с размисли по темата за мисията на жената да създава живот и за това какво се случва, ако животът - тази злобна кучка, понякога е решил друго...
Въпреки че сме в Европа, все пак единият ни крак е в Ориента. Нищо, че в много семейства жената осигурява прехраната, и едновременно с това, като един същи циркаджия - от онези с многото пръчки и чинии връз тях - гледа децата, домакинството и социалните ангажименти на семейството, за да са на ниво.
Ако тя върши всичко това, обществото няма проблем с нея, но ако не успее да износи и роди дете, то тогава адът се отприщва. Това се случва по един много цивилизован и прикрит начин, но не и за нея.
Тя трябва да приеме въпросите, зададени дискретно в началото и станали жестоки по-нататък.
Трябва да преодолее собствените си страхове и мечти, и да намира обяснение на необяснимите неща.
При това – сама!
Никой не отправя неуместен въпрос или упрек към мъжа в семейството. В един по-жесток сценарий, той дори си позволява да се влее в групата на недоволните.
Ориент!
Аз имам щастието да имам двама приятели от детството, които, макар и изпаднали в идентична ситуация, реагираха по различен, безкрайно цивилизован и човешки начин на това житейско изпитание.
Преминаха през всичко, което можеше да им помогне, изживяха всяка част от ужаса , на който са подложени бездетните семейства, запазвайки невероятното си чувство за хумор и желанието за пълноценен живот.
Само от отсъствието им по време на някои големи събирания разбирахме, че са преживели поредния провал. Подкрепяхме ги от все сърце, кой както може, понякога може би и нетактично, но винаги с безрезервна любов и нескрито уважение към силата им.
И така - 15 години!
Един ден, на поредната сбирка, тя каза:
- Хора, аз се отказах! Ще се радвам на вашите деца, ще ги обичам като свои и това е!
Приехме решението им без драма. Достойно решение на силни и достойни хора.
Започна нов период в живота на семейството и най-вече на жената.
Спирайки лекарствата, тя се промени неузнаваемо. Красива, млада, успешна, интелигентна - светът ѝ направи път и тя постигна невероятни върхове.
Имам един незабравим спомен с тях. С една много голяма и шумна компания летувахме на планина. То не беше почивка, а кулинарна вакханалия!
В региона още се носят легенди за нас... Канехме музикантите на масата да си хапнат и починат, а ние взимахме инструментите и микрофоните им и….що вино се изпи, мани, мани.
Единият ден решихме да отидем на Кръстова гора. Е, отидохме, разгледахме, всеки запали свещ и се събрахме при колите, за да се отправим към поредния ресторант, когато забелязахме, че тях ги няма.
Отидох в параклиса да ги повикам. Стояха двамата, един до друг, пред Богородица – безмълвни и незабелязващи нищо и никого.
Тихо се измъкнах и излязох, а отвън лудата ни компания, сякаш разбрала какво се случва, беше странно притихнала.
Същата компания, която година след това стоеше под прозорците на родилния дом и от очите на иначе опаки и страховити мъже се стичаха сълзи на радост, защото се беше родило това така дълго чакано и изстрадано прекрасно дете.
Дете, което скоро ще има рожден ден и което израсна на майтап между малко попрезрелите приятели на родителите си, дете, умно и интелигентно по един обясним начин, дете, което свикна на празниците да е около нас и ни прие като приятели, лели, чичовци, баби и дядовци едновременно и когато приготвя списък с присъстващите, ние сме в графа “моите хора“.
Всички обичаме това дете по един категоричен начин, както майка му беше обещала да обича нашите деца и го прави и до днес. Гордеем се с постиженията и успехите му, и наблюдаваме растежа му с любов и интерес.
За нас тя е чудо!
Доказателство, че не ние решаваме какво и кога да ни се случи. Дали е Вселената или безсмъртната ни душа, но е сила, която знае много повече и отсъжда много по-мъдро.
Иска ми се това откровение да е за нашите прекрасни деца - наша гордост, урок, мисия, грижа и радост. Наши учители и ученици едновременно.
И ми се иска никога да не забравяме, че мисията често се появява под друга форма в живота на хората. Да не забравяме, че това да родиш и отгледаш дете не те прави успял и доказал се човек, както и това, че поради причини, зависещи или независещи от теб, не си го направил, не те прави провалил се и недостоен такъв.
Докато мога да мисля, ще поддържам правото на всеки да решава собствената си съдба, без да пречи на останалите да правят същото.
Що се отнася до нашите географски ширини обаче, ми се струва, че ни трябва един Мойсей… да ни поведе на разходка. Поне 40-годишна…
