fbpx

Всичките романи на света, цялата поезия и тоновете руска класика не стигат, за да се обясни какво е любовта. И няма как да е иначе - тя е необяснима, защото в нея има всичко. 

Само че, както знаете, децата нямат предразсъдъци и не се притесняват от предизвикателства, затова винаги знаят как да обяснят нещо, колкото и необяснимо да ни се вижда на нас, възрастните.

Тук има подбрани няколко обяснения от деца на това какво е любов и какво значи да обичаш. Твърди се, че отговорите са събрани след разговори със специалисти под формата на някакво проучване. Но и да не е точно така, са твърде добри, за да не ви ги споделим. 


“Когато баба ми се разболя от артрит, вече не можеше да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Затова дядо ми започна да ѝ ги лакира. И продължи да го прави, дори когато самият той се разболя от артрит. Ето това е любов.” Ребека, 8 години

“Когато някой те обича, начинът, по който казва името ти, звучи различно. Просто знаеш, че името ти е на сигурно място в устата на този човек.” Били, 4 години

“Любовта е това, което те кара да се усмихваш, когато си уморен.” Тери, 4 години

“Когато мама прави кафе за татко и отпива малко, преди да му го даде, за да е сигурна, че е хубаво на вкус. Това е любов.” Дани, 7 години

“Любов е, когато се целувате през цялото време. И после като се изморите да се целувате, пак искате да сте заедно и да си говорите още. Мама и татко са така. Много са гнусни като се целуват.” Емили, 8 години

“Любовта е онова нещо, което е с теб в стаята на Коледа, когато тъкмо си отворил подаръците и само стоиш и слушаш.” Боби, 7 години

“Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш от приятел, когото мразиш.” Ника, 6 години

“Любовта е да кажеш на момче, че харесваш блузата му, и след това той да я носи всеки ден.” Ноел, 7 години

“Любовта е като една малка старица и един мъничък дядо, които още са си приятели, нищо че се познават твърде добре.” Томи, 6 години

“На концерта ми по пиано бях на сцената и ме беше страх. Хвърлих поглед към всички хора, които ме гледаха, и попаднах на баща ми, който ми махаше и се усмихваше. Той беше единственият, който правеше така. И мен вече не ме беше страх.” Синди, 8 години

“Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото от пилето.” Илейн, 5 години

“Любов е, когато мама види татко потен и миризлив, обаче продължава да му казва, че е по-красив от Робърт Редфорд.” Крис, 7 години

“Любов е, когато кучето дойде и ти оближе лицето, нищо че си го оставил самичко цял ден.” Мери Ан, 4 години

“Знам, че голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи и после ѝ се налага да ходи да купува нови за себе си.” Лорън, 4 години

“Когато обичаш някого, миглите ти пърхат нагоре и надолу и от теб излизат малки звездички.” Карън, 7 години

“Любов е, когато мама види татко, седнал на тоалетната, без да мисли, че е гнусен.” Марк, 6 години

“Човек не бива да казва “Обичам те”, освен ако наистина не го мисли. Но ако го мисли, трябва да го казва много често. Хората забравят.” Джесика, 8 години

Какво се случва с децата, след като самотната им майка в някакъв момент реши да не е само родител, но и жена, и започне да ходи по срещи? Ами в случая на Илейн Рот направо си подивяват. Тя обаче е успяла да разбере защо се случва всичко това и го понася с особена грация. Макар да няма нищо “грациозно” в поведението на децата ѝ. 


След като казах “Да” през 2008 г., не съм си представяла, че отново някога ще тръгна по срещи. Дадох обет, обещах и планирах животът ми да протече с “… и заживели щастливо”.

Но животът обикновено не се случва както си го планирал. Дори мога да твърдя с голяма сигурност, че съвсем рядко върви по план. 

И няколко години след като мъжът ми почина, след като това “… и заживели щастливо” беше пометено от невероятно бързо развиващ се рак, идеята да започна да се виждам с други мъже премина от “никога вече” до “може би някой ден”. И тогава това “може би някой ден” се оказа днес.

Изведнъж се оказах 30 и няколко годишна вдовица, майка на две деца, която мисли да започне да ходи отново по срещи, след като повече от десетилетие не го е правила.

Очаквах да се случат много неща, но най-вече да се появи онази неизмерима мъка, която идва с това, че се държиш за миналото и едновременно се протягаш към бъдещето. Но имаше и доста неочаквани моменти – като например разчитането основно на приложенията. (Очевидно сладките начини, по които се срещат хората, сега са само във филмите?) Но това, което съвсем не очаквах, е как ще се държат децата ми с приятеля ми. 9-годишният ми син става абсолютен варварин покрай него. Особено на масата, докато вечеряме. 

Бях предпазлива, когато го представих на децата. Преди изобщо да се запознаем с приятеля ми, обсъдих с тях, че възнамерявам да започна да ходя по срещи. Говорихме си как би изглеждало това логистично. Уверих ги, че те винаги ще са приоритет за мен и никога няма да спра да обичам баща им, нито пък ще им позволя да го забравят. 

Бяха доста развълнувани от идеята ми – леко притеснени, разбира се, но по-скоро развълнувани. След като се запознах с настоящия ми приятел и нещата помежду ни станаха сериозни, децата вече ме молеха да ги запозная. Изчаках точния момент и се приготвих за една (или две, или дванайсет) неловка среща. Както се оказа, това, че може да е неловко, е най-малкият ми приблем.

Първата храна, която споделихме аз, приятелят ми и децата ми, беше спагети. Вместо да вземе вилица, да навие и да хапне, може би с леко смукване на някой и друг спагет, синът ми награби снопове спагети с ръце, облиза им соса, след това ги захапа. След като първата ни вечеря “зададе тона”, той вече яде ориз без ръце, слага си краката на масата и ни показва как изглежда храната му сдъвкана.

12-годишната ми дъщеря все още си спомня маниерите на масата, но и тя започна да скача по мебелите, да подкокоросва брат си и да се държи както никога преди.

Вече прекалено много пъти ги изпращам по леглата изумена от поведението им. Научила съм ги как да се държат в компания, но няма как да се разбере, ако се съди само по тези срещи. Истината е, че не знам как приятелят ми още не е избягал с писъци.

Опитвам се да спра това поведение, когато започне да се случва. Правя строги предупреждения и мятам бесни погледи. Заплашвала съм, че ще взема Fortnite-а, когато нещата са били особено тежки, и това сработи добре. Но истината е, че не ги дисциплинирам твърде строго в тези моменти. Може би съм мека Мария. Сигурно съм. Но предпочитам да говоря с тях, след като особеният момент е отминал, когато са имали възможност да премислят вечерта. Когато знам, че няма да ги засрамя с конско пред все още непознат човек.

Честно казано, разбирам защо се държат така. Не правят глупости, защото не искат приятеля ми. Държат се така, защото емоциите им са прекалено големи, за да се поберат в телата им. Имат прекалено много чувства, които не могат да облекат в думи. По тази причина не искам да ги наказвам за маймунджилъците им, дори когато синът ми ползва спагет като конец за зъби.

Знам, че нито синът ми, нито дъщеря ми използват логичната част от мозъка си или тази, която знае как се борави с вилица и къде трябва да са ти краката, докато вечеряш. Те реагират. Управляват ги силни емоции, които не знаят как да определят. Защото синът ми харесва човека, който стои срещу него на масата, докато вечеряме. Може би дори малко иска да му се покаже. Но този човек също така означава промяна, а ние (нашето малко семейство от трима) тъкмо свикнахме с един ритъм. Така че промените, дори добрите, са плашещи.

Като мина време, поведението им се поуспокои. Все още правят неща, за които ми се налага да шепна извинения на мъжа да мен, който пък приема всичко с лекота и изглежда ми вярва, когато го уверявам, че не са толкова диви през цялото време.

По време на тези срещи те имат нужда не толкова от напомняне какво е добро възпитание, а от малко милост и от малко пространство, за да разберат тези големи емоции. Обещах на децата ми, че те винаги ще са на първо място. И това означава да им дам тази милост и това пространство. 

Знам, че добрите им маниери ще се появят. Знам, че приятелят ми ще опознае децата ми като сладки, мили, добри, забавни и, да, добре възпитани през по-голямата част от времето. Но това ще стане, когато те му позволят да опознае тази част от тях. Междувременно, ще гледам да не готвя спагети скоро.

От всички интервюта с мъже на високи мениджърски позиции, които е направил в кариерата си Роб Роузман, той успява да събере три неща, обединяващи тези супер успешни изпълнителни директори като бащи.

Обобщава ги в този текст, а бащите, които вкъщи са просто “татко”, а на работа управители на компании за стотици милиони долари, са в подкаста му Dad the Best I Can.


Помнете, че децата следят всяка ваша стъпка

Винаги казваме на децата си какво да правят.

Изяж си броколито.
Подреди си стаята.
Спри с тези видео игри!

Случвало ли ви се е обаче някога да казвате на детето си “да остави малко този таблет”, когато вие в същото време сте залепени за телефона си, докато скролвате през Инстаграма си, проверявате си мейла с безразличие или гледате поредното видео в YouTube?

Една от причините това толкова да ме фрустрира е, защото знам, че съм лицемер.

Марк Бромли, генерален мениджър на хотел и баща на три деца (на 9, 7 и 3 години) казва: “Моментите, в които най-много се дразня на децата си, са, когато се опитват да свърша нещо на телефона си, а те се опитват да ми отвлекат вниманието от това, което всъщност е ужасно, нали?”

Казват, че проектираме собствените си проблеми върху другите хора.

Кой да ми каже, че това важи и при общуването ми с 6-годишното ми дете? Знам, че прекарвам много време с телефон в ръка, защото е лесно и успокоително отвличане на вниманието от реалността, така че има смисъл в това, че се ядосвам, когато шестгодишният ми син отказва да остави конзолата, защото има “още едно ниво” на Fortnite.

Кен Райдаут, финансов съветник и баща на четири деца (на 8, 7, 5 и 3 години), казва: “Децата ви гледат всичко, което правите. Ако се развикам на някое от тях, неизбежно след ден-два жена ми ще ми каже, че най-големият ми син е казал или направил същото”.

Трябва да напомням на децата си през цялото време, че не са те бащата. И макар че е лесно да се каже “прави каквото казвам, не каквото правя”, това влиза от едното ухо и излиза от другото.

Спрете да бъдете коравия мъж и истински се свържете с децата си

Повечето от мъжете сме възпитани да ценим мъжките, стоически качества.

Но това ли са основните качества, които искаме да възприемат децата ни от нас, докато порастват?

По-важно е да помогнем на децата си в това да се чувстват удобно, когато са емоционални и имат нужда да изразят себе си.

Д-р Джон Дъфи, психолог и баща на едно дете (на 24 години), казва: “Моето схващане е, че колкото по-нежни са бащите с децата си, толкова по-голямо въздействие имат в живота, като по този начин моделират нещо важно.

А то е, че е напълно в реда на нещата да си емоционален.

Съвсем ок е да чувстваш това, което чувстваш.

Можеш да си мъжко момче и да нямаш търпение за мача довечера и в същото време да бъдеш мил, благ, нежен човек.

Тези неща имат място в обща вселена.

Такова мислене окуражавам в бащите – да вкарат малко по-нежен подход. Дори баща ви да е бил човек с железен юмрук, не се налага вие да сте същият и нещата ще ви се получат доста по-добре, ако изберете да не бъдете такъв родител”.

Като мъже обикновено се чувстваме най-удобно, когато поправяме някакви неща и решаваме проблеми, но това невинаги е най-доброто за децата.

Когато детето ми падне от тротинетката, обикновено ми идва да му кажа “Изтупай се, добре си”. Но се уча, че може би е по-добре да кажа: “Човече, това сигурно боли. Добре ли си?” За да му покажа, че няма проблеми да плачеш и да показваш емоция, когато те боли.

Джеф Хилимайър, изпълнителен директор на Dragon Army и баща на пет деца (на 15, 13, 10, 9 и 7 години) споделя: “Мисля си, че понякога като мъже или като бащи винаги се опитваме да оправим всичко. Жена ми ме научи на силата на слушането и разбирането, вместо да се опитваш да решиш всичко.

Когато говоря на сина си, се опитвам да го провокирам да излее чувствата си, и ако е разстроен, нека бъде разстроен. За да разбере, че е окей да има чувства и емоции.”

Не гледайте отстрани, правете нещата, които искате детето ви да прави

Треньор съм на отбора по баскетбол на 7-годишиния ми син и много ми харесва (през по-голямата част от времето), но онзи ден като минахме покрай тенис корта, синът ми ме попита: “Татко, кога ти остава време да играеш тенис и баскетбол?”

Помислих си: “Прав си. Всеки ден те водя на тренировка, но трябва да намеря време да тренирам и аз."

Страшно лесно е да изпаднеш в ритуната на родителството - водиш децата на училище, на тренировка, на гости при приятели.

Накрая загубваме поглед върху собствените си животи.

Д-р Дъфи казва: “Мисля, че сме толкова превзети от всичко, че забравяме колко важно е да бъдем модели за децата си.

Да правим нещото, вместо само да говорим за него или дори да го преподаваме, защото за децата е важно да видят, че животът като възрастен е достатъчно деен и енергичен.

Докато работя с деца и чувам, че за тях най-ужасното нещо е да станат възрастни.

Частична вина за това имат родителските модели на не особено щастливи възрастни, които виждат вкъщи.

Трябва да станем по-добри в демонстрирането на жив, енергичен и деен живот, точно както децата ни имат нужда да ни видят в публиката по време на мача си”.

Да си баща в наши дни е трудно. Сигурен съм, че всяко поколение казва същото, но днес си съперничим със смартфони в джобовете, денонощни новини и прекрасно подредени фийдове в социалните мрежи.

В историята на човечеството имало ли е изобщо поколение бащи, което да е толкова заинтересувано от живота на децата си? Докато се опитват да са подкрепящи съпрузи, да градят кариера, да се забавляват с приятели и да намерят спокойна минутка и за себе си.

Като 40 и няколко годишен баща, се хващам, че понякога плувам в непознати води. Бащите ни никога не са споделяли с нас. А дядовците ни със сигурност пък не са споделяли с тях. А днес свръхсподелянето е едва ли не олимпийски спорт.

Защо тогава не можем да имаме открит и честен разговор какво е да си баща в наши дни?

Надявам се този текст да помогне да подхванете такъв разговор с приятели, колеги и други бащи в живота ви. Може и да се окажете приятно изненадан.


Честита 2020! Изтощените ли сте вече?

С всичко, което се случва постоянно, е много лесно човек да забрави да се грижи за себе си. Как да се фокусираме върху себе си, когато покрай нас стават толкова много неща, без да споменаваме дори притесненията, които имаме за семейство, работа, пари, стрес и всичко останало?

Изобщо не трябва да е толкова трудно, колкото звучи. Ето 8 прости начина как да сме по-добри към себе си през 2020-а според New York Times.

Отделяйте повече време за себе си

Ако успявате да прекарате време сами, може да подобрите отношенията си с другите, както и креативността и увереността си. Може да регулирате емоциите си така, че да се справяте по-добре в трудни ситуации, смятат експерти.

"Не че самотата винаги е добра идея, но би могла да бъде нещо хубаво", ако сте отворени да отхвърлите силно застъпеното на Запад схващане, че времето прекарано сам със себе си е негативно преживяване, в което човек попада по принуда, смята Туй-ви Нгуен, асистент-преподавателка в департамента по психология на университета Дърам, която изучава самотата. Тя добавя, че усамотението може да ни помогне в регулирането на емоциите, което пък ни подготвя за по-добри отношения с другите хора.

Възможността да улавяме по-добре моментите, в които имаме нужда от усамотение, за да презаредим и да помислим, може да ни помогнат при справянето с негативните емоции и преживявания като стрес или прегряване, казва психотерапевтът Емили Робъртс.

Намерете време, за да не правите нищо

Тичането насам-натам и отмятането на задачи от безкрайни списъци са станали начин на изразяване на статус: "Ужасно съм зает, защото съм просто толкова важен..." и т.н. в същия дух.

Може би е време да спрем с тази заетост. Да си зает – ако изобщо сме такива – едва ли е индикатор за някакъв статус, както си мислим. Но влиянието му е истинско и състояния като прегаряне, тревожност и заболявания вследствие на стрес растат с всеки ден.

Какъв е начинът за излизане от тази лудост? Да не правим нищо.

Контраинтуитивно, но скуката може да е изключително добър инструмент в посока продуктивност, защото "ако енергията ни е изцяло изчерпана, продуктивността ни няма да бъде добра, защото нямаме гориво, което да горим и с което да сме продуктивни", казва Крис Бейли, експерт по продуктивност и автор на блога "Живот в продуктивност".

Създавайте случайни, лесни приятелства

Например родителите, които засичате като оставяте детето на училище. Любимият ви барман. Другите хора, разхождащи кучетата си в парка.

Социологът Марк Граноувътър нарича тези безобидни приятелства "леки връзки". Освен че тези връзки може да повлияят на работата ни, биха могли да имат и позитивен отпечатък върху това да се чувстваме добре като се свързваме с някаква социална група, смята д-р Граноувътър в своето изследване. Други проучвания показват, че безобидните приятели може да дадат препоръки за услуги и да ни накарат да бъдем по-емпатични. Освен това има голяма вероятност да се чувстваме по-малко самотни, казва друго изследване.

Проучване от 2014 г. показва, че колкото повече познати има човек (съседи, баристата в кварталното кафене, хора от фитнеса), толкова по-щастлив се чувства. Поддържането на тази мрежа от познанства също подпомага чувството ни за принадлежност към общност.

Научете се да се радвате на нещата, когато са хубави

Да се притеснявате какво лошо би могло да се случи, само краде от радостта на момента.

В научна работа, разглеждаща вредите и ползите от негативните очаквания, учените открили, че студентите, които са предрекли, че ще имат лоша оценка на изпита, се чувства зле дни преди да излязат резултатите. И нещо по-лошо, стресът, който са изживели, не намалява разочарованието им, щом получат работите си.

Една основна причина, поради която хората се притесняват, е, че някъде дълбоко в себе си си мислят, че това им помага. И все пак трябва да приемем, че не можем да сме перфектно подготвени за възможните предизвикателства.

"Има безкрайно много лоши неща, които може да се случат (макар повечето от тях да са малко вероятни), и човек просто няма как да ги предвиди всичките", смята д-р Мишел Дюга, преподавател по психология в Университета Квебек.

Имайте предвид, че едно проучване показва, че сме покъртително слаби в предвиждането как бихме се чувствали в дадена ситуация и нещата обикновено се развиват по-добре, отколкото си представяме, докато се страхуваме. Д-р Дюга споделя следното, чуто от клиент: "Опитвам се да се тревожа за всичко лошо, което може да се случи, за да не бъда хванат неподготен. Това, което ужасно ме дразни, е, че ми се случват лоши неща, но те никога не са тези, за които съм се притеснявал!"

Отдавайте се на любимите си кофти удоволствия

Телевизионните предавания и филми, които обичаме, дори да знаем, че са лоши. Кофти книгите, които просто не можем да оставим. Ужасните еднодневни хитове, които не можем да си признаем колко харесваме.

Да, това са малките ни удоволствия – някои хора ги наричат бързата храна на медийната ни диета. Но ако ни харесват, защо тогава да се чувстваме виновни? Трябва да сме свободни да харесваме каквото си искаме! И се оказва, че тези т.нар. кофти удоволствия може и да излязат добри за нас, стига да им се наслаждаваме с мярка.

"Когато си почиваме, си мислим, че трябва да използваме това време продуктивно за решаване на проблеми", казва д-р Кристин Неф, асоцииран преподавател в департамента по образователна психология в Университета на Тексас в Остин. И макар "това да е добро от гледна точка на оцеляването", казва д-р Неф, постоянното въртене на хипотетични проблеми в главата ни "не е особено добре за щастието ни."

Ако си вземем ментална почивка, докато се наслаждаваме на нещо, което не изисква интензивна интелектуална концентрация, бихме могли да излезем от режим "Решаване на проблеми" и да подобрим способността си продуктивно да се справяме със стресови фактори, както и да се свържем по-позитивно с другите хора.

Научете се да приемате комплименти – дори и от себе си

Да се хвалиш сам след голяма победа може и да изглежда малко странно. Искаш да отбележиш добрата работа, но не искаш да звучиш арогантно. Има крехък баланс в това кротко да отпразнуваш добре свършената работа, без да изглеждаш тъпак.

Въпреки тази неловкост получаването на похвала за работата ни храни мозъка с положителни емоции и ни помага да постигаме повече. Някои компании използват похвалите в опит да увеличат продуктивността и дори приходите и експертите твърдят, че психологическото влияние на това да имаш позитивно виждане за постиженията си може да намали стреса и да окуражи добрите навици.

И дори и да не можете да приемате комплименти или пък не получавате достатъчно признания за работата си отвън, все пак можете да се радвате на психологическите ползи от това като отбелязвате сами постиженията си.

Възползвайте се от неочакваната радост на повтарящите се преживявания

Новостите са силно надценени и проучванията показват, че е много по-вероятно да се насладите на нещо от втория път.

"Да направиш нещо веднъж може да предизвика усещането, че вече си го "видял", оставяйки те без нюансите, които всъщност носят радостта", според Ед О'Браян, професор по поведенчески науки в Бизнес факултета на Чикагския университет.

"Когато едно преживяване има много пластове информация, която може да се разкрие пред нас, може би е добре да го повторим", казва О'Браян. "Проблемът е, че е трудно да кажем кои преживявания ще са такива и нашите изследвания показват, че хората прекалено бързо решават, че са "видели всички пластове", дори и в тези случаи, в които не са."

Големите задружни семейства понякога са само в рекламите на безалкохолни напитки. И когато това е така и семейната ситуация е усложнена, още по-сложно става, като се наложи да обясняваш на децата си защо леля им и чичо им не си говорят и защо никога няма да сме всички заедно на Коледа. Кристи Тейт попада в такава ситуация заради отколешна вражда в нейното семейство, която рефлектира върху децата ѝ, и се чуди толкова ли е трудно да превъзмогнем обидата и има ли път назад. Дори само заради децата.


От доста време в семейството ми има голямо отчуждение. Детайлите за това разделение не са важни, а и не са мои, за да ги разкривам, но всичко започна на една сватба през 2004 г. и кулминира на едно детско спортно мероприятие през 2013 г., когато почти се стигна до бой. Лошите чувства останаха и до днес като следите от перманентен маркер върху дивана, който синът ми окепази като бебе.

Когато се отвори пропастта между брат ми и сестра ми (и по-късно между сестра ми и родителите ми), децата ми бяха прекалено малки, за да им направи впечатление, че никога не са виждали определени членове на семейството заедно по едно и също време. Идея си нямаха колко много се стараех да прекарваме еднакво време с всяка страна, опитвайки се да разделим посещенията по равно. Като единствената сестра, която все още се разбира с враждуващите страни, ми се налага да лавирам барабар с децата си между наранените чувства и емоционални мини, които изникват, когато посещаваме семейството ми.

Не казвам, че съм се правила, че всичко е било тип-топ, но не съм се впускала в подробности, защото децата не са питали. Обещах си, че ще им дам честни отговори, когато осъзнаят, че имам роднини, които не се понасят дотолкова, че отказват да бъдат в едно и също помещение заедно.

Тази година дъщеря ми е във втори клас. Започна да разбира, че семейството от моята страна, не е толкова единно, колкото това на съпруга ми. И както тя много красноречиво отбеляза: "Мамо, защо не можем да сме всички заедно с твоето семейство, както с това на татко?" В мига щом забеляза, реши, че трябва да се съберем за празниците, за да може да си играе с всичките си братовчеди едновременно.

Бавех се с поканите, знаейки, че брат ми и сестра ми никога няма да седнат на една маса заедно, без значение колко е важно това за дъщеря ми. Тя обаче не ме остави на мира. "Кой ще дойде?", искаше да знае.

Правех се на ударена и избягвах въпросите ѝ, докато това, че не ѝ отговарям не ме накара да се чувствам прекалено виновна. Трябваше да ѝ кажа истината: семейството ми не е в добри отношения и е така отдавна. Можехме да сме със сестра ми и децата ѝ или с брат ми и неговите деца, но никога с двамата едновременно.

Очите ѝ се ококориха в изненада, когато най-накрая ѝ казах истината. "И двамата са с наранени чувства и не искат да са заедно."

"Завинаги ли?", попита тя.

"Поне засега."

Очевидно не можеше да си представи как братя и сестри могат години наред да не си говорят. Погледна към малкия си брат без съмнение в опит да си представи какво би било да отказва да го обича и да си играе с него за седмица, много по-малко отколкото цяло десетилетие. Сподели, че ѝ е мъчно, че не може да се радва на всичките си братовчеди едновременно.

И после каза това, от което най-много се страхувах: "Иска ми се да бяхме като другите семейства."

Това ми разби сърцето, защото и аз искам същото. И съм почти сигурна, че го искат и останалите членове на моето семейство, сигурна съм, че болката от едновремешните наранявания и обиди вече не пари така силно. Не мога да говоря от тяхно име, но мога да говоря от свое. Срам ме е, че членовете на семейството ми не са си говорили от години. Натъжавам се, че понякога ни липсват умения, за да превъзмогнем разочарованията и отколешните разправии, с които другите семейства успяват да се справят достатъчно добре, за да седнат и да хапнат пуйка заедно. Чувствам се безпомощна пред лицето на безкрайната вражда на близките ми.

Докато обяснявах ситуацията на дъщеря ми, се надигна отново тъгата по разбитото ми семейство, което е така разделено, че няма как да го събера. Това е тъга, която се надявах да ѝ спестя, но е невъзможно.

Сега поне знае, че това, че имаш семейство не ти гарантира вечна връзка с него, нито пък е достатъчно, за да се запазят взаимоотношенията. И ми остава само да се надявам, че мога да предам на нея и на брат ѝ достатъчно умения, за да се справят с трудностите така, че да не продължават по същия път на болка и разделение.

Чисто ново изследване обвързва повишения риск от удар при жените с потискането на емоциите в интимните им отношения, пише Vice. Тоест мълчанието НЕ е злато.

Да загърбваме истинските си емоции в интимната си връзка, само за да я поддържаме, може да ни накара да се чувстваме все едно пазим много скучна и в същото време много болезнена тайна. Т.нар. самопотискане включва неща като приоритизиране на нуждите на другия пред своите собствени или отказ от демонстриране на негативни емоции, за да не отблъснем партньор. Може и да изглежда правилно в определен момент, но все повече проучвания показват, че жените, които преглъщат чувствата си, са в риск от огромно количество физически и психически заболявания в сравнение с онези, даващи повече гласност на това, което чувстват.

Изследвания, проведени в последните десетилетия, вече са свързали точно това самопотискане у някои жени със състояния като синдром на раздразненото черво, депресия, повишен страх от отхвърляне, дори увеличен риск от преждевременна смърт. 

Последното е наблюдавано в дългосрочно проучване, в което са проследявани жени, омъжени над 10 години, като тяхната смъртност е четири пъти по-висока в сравнение с тази на по-експресивните жени. Ново проучване на изследователите от факултета по психиатрия на Университета в Питсбърг свързва

повишеното натрупване на артериална плака със самопотискането.

Това увеличава риска от удар или други сърдечно-съдови проблеми. Проучването проследило 304 жени, намиращи се около и след менопауза, и установило, че онези от тях, които споделяли, че преглъщат емоциите си, са с повишена плака, в сравнение с останалите, които нямали подобно поведение.

Авторът на изследването обръща внимание на факта, че усещанията на жените в интимните им връзки са от особено важност по отношение на общественото здраве, какъвто е и контекстът на изследването. И макар извадката жени да е малка, откритията потвърждават находките от други по-големи изследвания върху потискането на емоциите, доказвайки, че да казваме каквото си мислим, не е просто "шефстване", а е по-доброто за психическото и физическото ни здраве.

Самопотискането може и да се изразява в нещо простичко – като това да спестиш на партньора си, че галеното име, с което те нарича, всъщност те дразни. Трудно е да се противостои на общественото схващане, обрисуващо жените като луди, нестабилни и драматични, само защото изкарват наяве емоциите си. Но за жените във връзка поставянето на себе си на първо място и започването на открита, честна комуникация може да е въпрос буквално на живот и смърт.

Таня Димитрова предлага три лично изпробвани стратегии за справяне с деца (по материали от How to Talk So Little Kids Will Listen by J. Faber and J. King и илюстрации от Как да говорим така, че детето да слуша - и да го слушаме така, че да говори на издателство "Изток Запад")


Не съм експерт в отглеждането на деца. Не е като вече да съм пратила в университет 3-4 умни, щастливи, добре адаптирани отрочета и да имам да споделям мъдрости, натрупани с годините.

Но пък много обичам да уча и след като прочетох около дузина книги по детска психология, невроразвитие и родителство, се чувствам достатъчно адекватна да резюмирам няколко много практически съвета за отглеждането на малки деца (2 до 7-годишни).

Всичките съм ги изпробвала на моето с положителен резултат.

Стратегия 1: Ако детето не се чувства добре, няма да се държи добре

Първо трябва да им помогнем да се справят с чувствата си.
Всички имаме вкоренено желание да отречем и минимализираме негативните емоции на детето си:

“Е, нищо ти няма! Защо плачеш?”

“Какво толкова е станало! Виж, тук има много играчки - избери си някоя друга!”

“Глупости, не мразиш Ния - тя е най-добрата ти приятелка!”

Но да видим как бихме се почувствали в разменени роли…

Представете си, че тази сутрин сте се събудили с главоболие (махмурлук?), навън вали противно, колата е счупена и обувките, с които ще трябва да чакате на автобусната спирка, за да отидете на работа, са от велур, който веднага се разкисва в локвите. На спирката се засичате с колежка, на която поне можете да помрънкате: “Уф, изобщо не ми е до работа днес. Писна ми от тая мизерия. Искам да съм в леглото си с чаша кафе...”

Как ще се почувствате от следните възможни реакции:

-- “Ее, стига си се оплаквала. Работата ни не е толкова лоша. Пък и съм сигурна, че като стигнем, ще се почувстваш по-добре. Хайде, усмихни се!” (отричане на чувствата ни и критика за отношението ни)

-- “Виж сега, наясно си, че имаш нужда от тази работа. Трябва да се стегнеш и да се справиш със ситуацията. Като стигнем, изпий един зелен чай, медитирай 5 минути и ще се почувстваш по-добре.” (съвет)

-- “Е, няма идеални професии. Такъв е животът. Няма смисъл да страдаме от такива неща. По-продуктивно би било да се съсредоточиш на позитивните страни.” (философска лекция)

-- “Виж Ана колко добре се справя с такива ситуации! Тя винаги се подготвя за работни срещи поне 2 дни предварително.” (сравнение с друг)

-- “В колко часа си легна? Да не би да се разболяваш? Пиеш ли витамини?” (въпроси)

Наругахте ли вече колежката на спирката? А ако каже: “Оф, да бе - много е гадно да трябва да ходиш на работа с главоболие и в ужасно време. В такива дни си мечтая за тежък снеговалеж и обявяване на бедствено положени по пътищата, така че всички да си останем вкъщи.”
По-добре се чувствате, нали?

Децата имат нужда от същото - просто да приемем чувствата им. Всяко чувство може да бъде прието. (Но не на всяко желание трябва да бъде угодено.)

Забележете, как първо идентифицирам конкретната емоция и после осъществявам желанието във фантазия. Не се опитвам да я убедя че желанието на детето е нереалистично, ненужно, нечестно…
Просто да приемем чувството, без да обясним защо няма да им угодим, звучи като недовършена мисъл. Но всъщност работи - просто го изпробвайте!

Стратегия 2: Обръщаме на игра. Децата обичат да играят. Биха направили каквото и да е ако е част от игра!

Знам, че понякога сме прекалено изморени, за да обръщаме всичко на игра. Но не това е идеята! Моето дете, например, има супер апетит, така че никога не ми се налага да геймифицирам яденето. Но не обича да се облича, така че тогава прилагам тази стратегия. При други може да е точно обратното.

Стратегия 3: Даваме избор (между предварително одобрени алтернативи). Това дава усещане за автономност и контрол над собствения живот, което е изключително важно за развитието на детето.

Важно: и двата избора трябва да са приемливи. (“Какво избираш: да си измиеш ръцете или да те изгоня на балкона?” е заплаха, замаскирана като избор.)

Когато никое от тези не работи, предприемам действие без обвинения, личностни обиди, засрамване и реторични въпроси.

Важно: това не е наказание, а начин да предпазим детето, себе си или собствеността си.

Успех!!


По темата:

"Гърлото ми гори, очите ме болят, уморена съм, треса се и се срамувам... Това е истинско майчинство."

С това въведение една майка на три деца публикува в Instagram профила си whentheboughbreaksdoc нерафинирана снимка от всекидневния си живот.

Защото иска светът да е наясно с истинското лице на майчинството - съвсем далечно от светските филтрирани снимки, на които току-що минали през фризьор жени попиват с наслада страница от някоя детска книжка, докато държат в скута си сияещо от щастие и спокойствие 2-годишно.

И защото така изглежда една майка точно в момента преди да направи нещо толкова ужасно, като да се скрие ЗА ТРИ СЕКУНДИ от всичките си деца в някоя друга стая...

Ето и цялото послание на whentheboughbreaksdoc:

Преди да ми изпратите мили и окуражителни думи като "Справяш се страхотно, мамче" или "А опита ли се да...", искам да кажа следното (колкото и да обичам вашата подкрепа и напътствия):

Публикувам това не заради себе си, а заради обществото, създало чудовището, което ни казва, че трябва да бъдем съвършени, да изглеждаме перфектно и да публикуваме само хубавите моменти от майчинството.

Аз обаче се чувствам ужасно изолирана от образа, който обществото е създало за мен. И в моментите, в които искам да покажа, че се нуждая от помощ, се страхувам, че вместо да бъда разбрана, ще бъда съдена.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Мисля, че една от трудните страни на майчинството е, че дори да можеш да имаш прекрасни и запомнящи се дни с децата си, ти продължаваш да имаш моменти като тези, моменти, в които си задаваш въпроси за здравословното си състояние и способностите си, моменти, които те смазват.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Защо плача? Е, това може да е каша от много неща:

Липса на сън, заради растящи зъби, строг график, липса на време за себе си, безпокойство, депресия, взаимоотношения, пари, домакинство, хранене, бебета, близнаци... С какво НЕ трябва да се справят с майките? ⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
В крайна сметка няма значение защо плача. Децата ми са живи и здрави (благодаря на Бога!) и би могло да има много по-страшни неща, заради които да плача. Но това не ме кара да се срамувам, че крещях на децата си. Не ме е срам, че изпитвам чувства, които ме поставят извън графа "нормални", според стандартите на обществото, че слагам близнаците в леглото по-рано или че се крия в някоя стая далеч от моя три годишен син, докато той гледа телевизия, просто защото се нуждая от секунда за себе си.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Моля ви, не ме съжалявайте, моля ви, бъдете мили с коментарите. Просто чувствам, че това е мой граждански дълг: да публикувам тази снимка и да кажа на всички жени, които някъде там плачат, че не са сами, че са нормални и че всичко ще бъде наред!

Още:

Майка за пред обществото

Майчинството НЕ е ваканция

Паника вместо балсам за коса – или как новите известни майки ходят по земята

Сериозното обвързване е придружено с убеждението, че любовта и разбирателството никога няма да имат край. За това как да се измъкнем от мъката, ако случайно се окаже, че край има, си говорихме в статията 10 неща, които правят развода поносим.

В Медиатор – третият в развода, който помага да запазим човешки облик, ви запознахме с ролята на човека, който може да превърне и най-ужасяващата раздяла в нещо сравнително нормално, а пък в Малка лятна приказка за майки разбрахме как нахлуването на секси татко на детската площадка превръща и най-феминисткото сърце в клатушка на пружина... 

Днес обаче повдигаме темата за поведенческите и когнитивни стратегии, които могат да ни помогнат да регулираме емоциите, свързани с обичта към партньора ни или раздялата с него.

"Може би е възможно да усилите или да намалите любовта - като махало", пише за ozy.com Джеймс Уоткинс  и ни разказва за първото по рода си изследване, посветено на способността на ума ни да насочва чувствата нагоре или надолу.

____________

Бионсе беше луда по нея; Def Leppard я обвиняваха, че хапе и кърви; Foreigner просто искаха да знаят какво е това проклето нещо.

Любовта е най-капризният господар на живота ни - побърква ни, когато сме във властта ѝ и ни прави още по-луди, когато я няма. Поболява ни, опива ни и ни заслепява.

Оказва се, че по един или друг начин сме нейни жертви от векове, но психолозите предполагат, че можем да използваме поведенчески и когнитивни стратегии, за да насочваме нашите чувства.

Авторите на ново проучване предлагат доказателства за "регулиране на любовта", чиито последици са примамливи, макар и малко плашещи.

Техниките за регулиране на любовта биха могли да ни помогнат както да засилим страстта, ако любовните ни чувства са в застой при дългосрочна връзка, така и да се хвърлим стремглаво в нови романтични планове след съкрушителна раздяла.

Изследователите Сандра Лангеслаг от Университета на Мисури-Сейнт Луис и Ян ван Стриен от университета "Еразъм" в Ротердам, изследвали 40 участници в проучването, което според Лангеслаг било "първото по рода си". Всеки участник носел със себе си 30 снимки на неговия или нейния настоящ или бивш партньор. Половината от участниците имали връзка в момента, а другата половина наскоро били преживели раздяла.

Всички били инструктирани да се опитат да регулират своите любовни чувства, като използват техниката на "преоценка" - гледане на слайдшоу с изображенията и фокусиране всеки път върху положителна черта на любимия им човек за "регулиране нагоре" или отрицателна - за "регулиране надолу".

Резултатите? Е, участниците всъщност изпитвали повече любов след положителното регулиране и по-малко любов след регулирането "надолу". Нещо повече, измерванията на мозъчните вълни показали, че това не е просто илюзия: Мозъчната вълна на Късния Позитивен Потенциал , която "показва колко емоционален е даден стимул за теб", намаляла след регулиране надолу и се е подобрила до известна степен след регулиране нагоре, казва Лангеслаг.

"Идеята, че можем да управляваме любовта звучи много правдоподобно, защото можем да регулираме всяка друга емоция", казва д-р Холи Паркър, преподавател по психология в Харвардския университет, където преподава курс по психология на близките взаимоотношения. Има много доказателства, казва тя, че "можем драстично да променим начина, по който възприемаме нещо или някого, въз основа на това как се очертава нашата перспектива".

Всъщност Джеймс Грос, професор в Станфордския университет, е един от пионерите в областта на емоционалното регулиране, което показва, че "макар чувствата да възникват неволно и да е трудно да се направи нещо по този въпрос", всъщност хората могат да променят собствените си емоции, когато го сметнат за необходимо.

Това не е нова концепция - психолозите, като започнем от Фройд, са мислили, че умът ни може да контролира определени емоции. Затова е малко изненадващо, че не са били направени повече проучвания като това. Полето на изследване на емоционалното регулиране - казва Грос - се е концентрирало върху стратегиите за контрол на отрицателните емоции, като гняв и безпокойство, без да се поставя акцент върху изследвания за това как да се регулират положителните емоции като любовта.

Поради това музикантите от Foreigner не са единствените несигурни по отношение на това какво е любовта. Много психолози я разглеждат не толкова като чиста емоция, колкото като мотивиращо състояние за различни състояния като щастие или може би ревност. Любовта не е очевидно "чиста" или "основна" емоция, казва Грос. "Мисля, че можем да сме доста уверени, че нещо се случва"- казва той - "но все още не сме сигурни дали наистина е любов".

С размер на извадката от само 40 души, е очевидно, че са необходими повече проучвания. Бъдещите изследвания биха могли да използват допълнителни обективни измерители, като разпознаване на изражението на лицето, за да потвърдят замерванията на мозъчните вълни – твърди Грос.

Така че, можете да прекарате уикенда си в опити да разлюбите бившия си с PowerPoint презентация, но нищо не обещаваме.

В стремежа си да бъдем съвършени и да отговаряме на собствените си изкривени представи за перфектното родителство, сме склонни да пренебрегваме себе си. Да сподавяме емоциите си и да се убеждаваме в неща, които не вярваме в името на „най-доброто“. Това може да ни доведе до абсолютен психологически разпад, който обаче може да обърнем в наша полза. Защото това е възможността да вземем най-доброто и да си признаем, че няма безгрешни хора.

Вижте какво има да каже по темата Фиона Енг, която разказва своята история в блога Scary Mommy и споделете своя опит.

------

Признавам, че доскоро бях онази майка, която върти очи, когато види във Facebook майките с питиета в ръка след трудния ден с децата.

Бях тази майка, която мразеше негативизма, който хората показват за това колко трудно е да си родител. Мислех, че всички трябва да сме благодарни за своите деца, тъй като някои хора не получават тази възможност.

Аз бях майката, която ненавиждаше майките на групи и се съпротивляваше толкова дълго, колкото можеше, защото си казваше, че не съм „такава“.

Побиваха ме тръпки, когато виждах как хората са обсебват от всеки малък детайл около детето си. Тази храна органична ли е? Без добавена захар ли е? Това там не крие ли опасност от задушаване?

Проектирах своите мнения и вярвания за родителството върху моите приятели – не съвсем очевидно, но може би по начин, който ги караше да оспорват собствените си виждания.

Тъй като отглеждах децата си у дома, осъждах детската градина, обяснявайки как е фантастично, че мога да бъда насреща за децата си 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, но го правех само за да се почувствам по-добре и да избягам от проблема.

Едва тази седмица, когато имах огромен напредък с терапията и коучинга, които посещавам, осъзнах, че внимателно съм контролирала емоциите и поведението си от толкова дълго време, че съм загубила истинското си аз. Изгубила съм самоличността си и съм се откъснала от себе си и от другите.

Като някой, който твърди, че се учи от „самоусъвършенстването и позитивното мислене“, съм си промила мозъка, за да блокирам всяка негативна емоция.

Казвах си стотици пъти на ден, че съм благословена и имам късмета да бъда майка, която си стои у дома и се грижи за двете си деца, и че ВИНАГИ трябва да съм благодарна.

Постоянно бях съпричастна на моето подрастващо дете, до точката, в която бях станала безчувствена за своите емоции. Помня как един път ме удари зверски силно с книга в, а аз любящо се усмихнах и казах: „Миличка, не правим така, не е мило“.

Друг път изтича през входната врата право на улицата, пълна с автомобили. Сияйно се усмихнах, докато спокойно се приближих до нея и я поех под ръка като топка за ръгби. Никога не губех самообладание. Никога не съм ѝ крещяла. Никога не ѝ казвах „не“, никога не ѝ показах друга емоция, освен щастие и любов.

Този тип поведение се прехвърли в други аспекти на моя живот и по-специално във връзката със съпруга ми. Преживяхме травмиращо събитие, а аз го туширах и продължих с живота си. Карахме се, крещяхме си.

Изхвърлих го от вкъщи за няколко дни. Не плачех. Не ме интересуваше. Седях на масата вечер с усмивка, щастлива от раздялата и развълнувана за живота си без него. Имах момичетата, от нищо друго не се нуждаех.

Работата е там, че когато носим маска, ще дойде време, когато тя ще се пропука. Когато истинската ни същност ще лъсне и това е моментът, в който кризата се превръща в напредък.

Бях забравила как да плача. Как да бъда тъжна. Как да бъда истински честна. Бях забравила коя съм и не знаех как да изразя какво мисля.

Майчинството е трудно и бях уплашена, че ако се отворя за тази реалност, че щях да се счупя, да падна и нямаше да зная как да се върна.

Твърдях, че ми харесваше да съм майка, която си гледа децата у дома, но всъщност бутах всичко под килима, по-специално тежестта на това, че разчитахме на един доход.

Казах си, че няма значение това да се обличам добре и да излизам с приятели, тъй като това беше старата аз, а новата аз не искаше да се занимава с такива неща. Истината бе, че нито една от тези дрехи не ми ставаше, а не мога да си позволя нови, да не говорим за цената на любимия си коктейл. Бях загубила увереността си.

Казах си, че една добра майка жертва всичко, за да отгледа децата си и че те ще бъдат емоционално сигурни заради това. Но това, което направих, показа на децата ми как да пренебрегват чувствата си и да поставят щастлива маска, независимо от това, което наистина чувстват.

Разбрах, че тези майки, които губят хладнокръвието си пред децата, са невероятни майки. Те показват на децата си, че не сме суперчовеци и имаме несъвършенства. Те показват емоции, когато ги усещат, което ще помогне на децата им да изразят своето.

Научих, че тези майки, които открито признават, че се нуждаят от питие, са вдъхновяващи, тъй като са намерили начини да предадат на другите, че са имали труден ден, без да прикриват този факт и да си промиват мозъците, за да мислят, че всичко е розово.

Обсебените майки са любящи майки, искат най-доброто за своите деца и които толкова много ги е грижа, че се обсебват от всеки детайл.

А майките на групите - и те са невероятни, задето преодоляват това, което преживяват в стремежа си да осигурят на децата си социално взаимодействие и да играят, докато стоят там, преглъщайки вече студения си чай, облечени с вчерашните дрехи, чувствайки се ужасно, защото не са се къпали с дни.

Научих се да не съдя, защото не зная през какво преминава другият и каква е неговата реалност. Всички наши преживявания и вярвания са истински – не може да омаловажаваме преживяването на един човек, и да го застреляме с думите, че просто трябва да е благодарен.

Когато видите как някоя майка спокойно отговаря на детето си, как всеки ден публикува позитивни цитати и как насърчава другите да бъдат винаги благодарни, знайте, че тя също страда. Бори се, чувства се изгубена и смята, че майчинството е трудно, въпреки че маскира чувствата с положително мислене – това е форма на защита.

Научих, че положителната гледна точка е страхотна и можем да вземем това, което искаме от нея. Вземете нещата, които ви вдъхновяват и ви звучат истински, но се уверете, че слушате себе си и пренебрегвайте своите уязвимости.

Това, което е истина за вас – чувствайте го. Не го блокирайте, не го маскирайте, не го крийте. Така само се наранявате в дългосрочен план. Изтощително е да бъдеш когото и да било, освен себе си.

„Истината се крие във всекидневната практика да се отказваме от онова, което смятаме, че трябва да бъдем, за да прегърнем това, което сме.“
– Брене Браун

cross