Познаването, доброто овладяване и управлението на емоциите се нарича емоционална интелигентност и е ключово не само за психичното здраве на възрастните, но и за това на децата. Къде може да се научи тя? Вкъщи? В училище? Тези въпроси задава испанската медия El País, а авторката на статията – Каролина Пинедо – търси отговорите.
Реалността е, че училищното образование се съсредоточава върху интелектуалните знания и има липса по отношение на емоционалното формиране на малките.
„Това е жалко, защото е решаващо за личностното израстване, за ръководенето на социалните взаимоотношения, както и за това мозъкът да се стимулира и да научи по-добре конвенционалните знания като математика или език.“
Това казва Хуан Антонио Планас, почетен председател на Конфедерацията на организациите по психопедагогика и ориентация на Испания и председател на Арагонската асоциация по психопедагогика.
ЮНЕСКО също зае позиция относно значението на емоционалната интелигентност в детското развитие и настоява тя да бъде включена в учебните програми. По-конкретно – в доклад от 2024 г. „Включване на социалното и емоционалното учене в образователните системи: наръчник за политики“ – организацията заявява, че преподаването на тази способност насърчава цялостното физическо и психично благополучие на личността, освен това укрепва социалните връзки и допринася за справянето с проблеми като училищния тормоз или междуличностното насилие.
„Научаването на тази способност също така помага за намаляване на тревожността, стреса, депресията или зависимостите, защото във всичко това се крие емоционален компонент, който може да се овладее и управлява, за да се предотвратят нарушения в развитието на детето“, твърди Рафаел Бискера, председател на Международната мрежа за емоционално образование и благополучие.
Според Бискера един от факторите, които възпрепятстват развитието на тези умения у децата, е неправилната употреба на технологиите:
„Злоупотребата с екрани на всякаква възраст допринася за загубата на физически и зрителен контакт, който е много важен, за да се познават и управляват собствените емоции, както и тези, които възникват от взаимодействието с другите. Затова е от съществено значение децата да имат добра основа от емоционална интелигентност, за да могат да използват правилно технологиите.“
Бискера подчертава, че децата трябва да бъдат обучавани в емоционална интелигентност, защото
„Повечето не знаят какво е емоция, нито различават едни от други чувства. Също така не са ни учили за връзката между емоция и здраве. Например насилието е явна проява на емоционална неграмотност, плод на лошо управление на гнева.“
Но как влияе на детето това да умее да управлява своя емоционален свят? „Това се изразява в уважително поведение – от емпатия до контрол на импулсивността. По този начин се намаляват проявите на насилие, насърчава се хармоничното съжителство и се предотвратяват тревожността, стресът, депресията, употребата на наркотици или зависимостта от екрани, освен че се подобрява и академичното представяне“, обяснява експертът.
„Да имаш добро ниво на усвоени академични предмети не е достатъчно. Това трябва да бъде допълнено с добри емоционални компетентности. Но липсва осъзнаване за тяхното значение в образованието, както и достатъчна подготовка на учителите“, посочва той с огорчение.
Според него първата ефективна стъпка би била въвеждането на обучение по емоционално образование в подготовката на учителите. Сред предимствата на това умение са подобряването на междуличностните отношения, по-голямата способност за управление на стреса и промените, по-доброто вземане на решения и повишаването на личното благополучие и психичното здраве:
„То също така развива лидерството, уменията за разрешаване на конфликти и подобрява постиженията както в професионалната, така и в академичната сфера.“
Тези умения могат да се развиват и у дома. „Вярно е, че родителите възпитават в тази област, макар и невинаги с необходимото качество, поради липса на информация. Затова е важно семействата да бъдат обучавани в правилното управление на емоциите“, продължава Бискера.
В тази връзка според експерта се реализират проекти за повишаване на осведомеността относно значението на емоционалното образование. Такава е инициативата в Испания Emociudades (бел.р. Буквално: „Емоционални градове“), чиято цел е да се утвърди като мрежа от общини, ангажирани с емоционалното благополучие – предложение от организацията, на която Бискера е председател.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Тези проекти са важни, защото ако имахме родители, които са добре подготвени, това би подпомогнало развитието на компетентности в тази посока чрез практикуването на различни техники в семейството – релаксация, осъзнато дишане или изслушване с емпатия“, обяснява той.
Примерът на родителите е крайъгълният камък, за да могат децата да станат емоционално интелигентни, добавя Планас. И подчертава:
„Ако проблемите се решават по агресивен начин, това учи детето, че именно така трябва да се действа в конфликтни ситуации, а не чрез диалог и помирение.“
Според него има много начини да се възпитава чрез личен пример във всекидневието: „Например винаги да се казва „благодаря“; да се усмихнеш на проявен жест на доброта или да помогнеш с отсервирането в ресторант. Важното е да има последователност между това, което се казва, и това, което се прави.“
Източник: El País
Само мисълта за детско самоубийство води със себе си тревога и страх. Най-непосредственият въпрос, който си задаваме, е какво кара едно дете да иска да сложи край на живота си.
Сайтът за родители на El Mundo – Sapos y Princesas – предлага мнението на Нурия Лоренте Саес, психолог и педагог. Тя анализира този въпрос и ни обяснява кои фактори влияят, как децата разбират смъртта според възрастта си и какво можем да направим ние, родителите, за да не стигат децата ни до толкова отчаяна ситуация.
Понякога по-малките деца ни изненадват, като ни задават въпроси, свързани със смъртта, кавайки неща като: „Мамо, ще умреш ли?“ или „Щом дядо е умрял, ще го видя ли пак?“. Първо трябва да знаем, че не бива да третираме смъртта на член на семейството като табу, но е вярно, че понякога тези въпроси не само ни изненадват, но и ни тревожат, особено ако се отнасят до личната връзка на детето с края на живота.
Децата я възприемат като временно и обратимо изчезване. На тази възраст те вярват, че смъртта е нещо като пътуване или болест. Могат да я схващат като нещо със собствено съществуване или да я идентифицират с конкретен починал човек. До 7–8 години децата смятат, че смъртта се случва само на възрастните. След тази възраст започват да осъзнават, че това може да се отнася и за тях, но по-далеч във времето.
Появява се идеята за смъртта като нещо необратимо и способно да засегне хора, с които детето няма емоционална връзка, а след това и по-близките му хора.
На тази възраст тийнейджърът, благодарение на развитието на логическото мислене, разбира смъртта като край на живота, като биологично и необратимо събитие.
Също така за разбирането на тази идея влияят конкретни преживявания – загубата на домашен любимец, личният опит с кратка или дълга раздяла или разговори на възрастни по темата. Когато има подобни обстоятелства, 4–5-годишните биха могли да разберат какво е смъртта, но обичайно това се случва едва когато навършат 8–9 години.
Това е нормално и естествено, тъй като е част от човешкото развитие и жизненото учене на децата. Но има моменти, в които можем да заподозрем, че нещо необичайно се случва с нашето дете; че неговата връзка с идеята за смъртта надхвърля обичайното и че се появява възможността за суицидни мисли или опит за самоубийство.
Всички тези фактори имат тясна връзка с детската депресия и със суицидните мисли – това са мисли, които изразяват намерението или желанието за смърт. Присъствието на депресивни симптоми увеличава вероятността от опит за самоубийство.
Самоубийството зависи от различни индивидуални, семейни и социални фактори. Загубата на един от родителите, емоционалните дефицити, конфликтните семейни отношения, неспособността да се справят с емоционалната болка, невъзможността за социална адаптация или училищният стрес са някои от обстоятелствата, които причиняват значителен емоционален дискомфорт. Мисълта да сложат край на живота си може да бъде начин да поискат помощ или да търсят решение на проблемите си.
Важно е да разберем, че страданието при децата често възниква, защото не се чувстват обичани, което им причинява дълбоко чувство на тъга.
Още не сме свършили, скрол надолу
Трябва да покажем на децата си, че сме емоционално свързани с тях. Те трябва да се чувстват обичани и важни в семейството винаги и при всякакви обстоятелства. За целта можем да използваме всички възможни стратегии: целувки, прегръдки, похвали или поставяне на граници, които също са важни.
От съществено значение е родителите да задействат „режим на активно слушане“ и да обръщат внимание на това, което децата им споделят, и то не само вербално. Тоест да се виждаме и другите сигнали, които ни изпращат децата, например чрез поведението си.
Понякога им казваме „няма нищо“, „ще ти мине“, „не плачи“, като с добри намерения се опитваме да помогнем за преминаването на трудния момент, който преживяват. Но често такова отношение само допринася проблемът да се задържи и да не излезе наяве.
Някои от промените, които могат да ни алармират за суицидни намерения, са свързани със съня и храненето. Също така, ако забележим загуба на интерес към дейности, които преди са били важни за децата, появата на физическа болка, склонност към песимизъм или трудности в когнитивните и двигателните способности. И най-вече, ако възникнат мисли, свързани със собствената им смърт и с това какви биха били реакциите на семейството им, ако тази смърт настъпи.
Ако забележите, че при вашето дете се проявяват някои от тези ситуации и подозирате, че мисли да сложи край на живота си, не се колебайте и потърсете помощ възможно най-скоро от специалист по психично здраве. Това е сериозен проблем, с който родителите не могат да се справят сами.
Източник: Sapos y Princesas
Когато дойде моментът да възпитаваш дете, е нормално да повтаряш моделите, с които си израснал, и автоматично да изричаш фразите, които си чувал в детството си, пише авторът Мартин Пиньол в статия за El País. Често дори не се замисляш за смисъла на тези емоционални реакции, които излизат сами от устата ти.
Представяме компилация от 15 фрази, често използвани от родители, които са на ръба на търпението, както и съветите на експерти с какво да ги заместим.
С тази фраза отстрелваш два заека с един куршум (възрастния и детето) и междувременно смазваш индивидуалността на детето, като му казваш, че всъщност не е нищо повече от копие на възрастния с неговите недостатъци. По-добре се съсредоточи върху това да критикуваш или коригираш конкретните действия на детето.
Не може да се обобщават емоциите и поведението. По-добре е да конкретизираш промяната в нагласата или действието, което искаш да направи, например: „Моля те, събери си дрехите от коридора, за да не се спъне някой“ или „Трябва да учиш за утрешния изпит, за да се гордееш с резултатите си.“
Разбира се, че на теб ти се получава по-бързо, защото имаш десетилетия опит повече в сравнение с детето си. Ако имаш нерви, остави му време да сгреши, да се разочарова, да прояви упоритост и сам да открие правилната комбинация. Защото бързото разрешаване на проблема ти дава самочувствие, но лишава детето от самочувствие, правейки го по-зависимо и по-несигурно.
Това, че малките деца мамят при игра, е класика. И освен това се ядосват, когато им го кажеш. Важното е да съобщиш отново правилата на играта по обективен начин, без да губиш търпение. Или да си напомниш, че това е игра, и да позволиш на неговото въображение да се развихри свободно.
Всеки се чувства разочарован, когато след като е организирал и платил нещо, децата го приемат за даденост и не оценяват усилието. Но вместо да изискваш благодарност, по-добре е тя да излезе спонтанно – например като попиташ децата: „Хареса ли ви това, което подготвих?“
Обикновено се казва, докато и ти самият крещиш, и така хабиш още повече енергия, добавяйки допълнителна доза гняв. Опитай да му кажеш: „Имаш вниманието ми, можеш да ми кажеш каквото искаш, с нормалния си глас.“
С тази фраза убиваш любопитството и самостоятелността, затова е по-добре да конкретизираш отговора си: „Ще можеш да ползваш това, когато станеш на X години и вече няма да е опасно или сложно.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, че малките и тийнейджърите драматизират за абсурдни неща като настояването да им отвориш киселото мляко. Но не бива да се подиграваш на тази избухлива емоционалност. По-добре е да валидираш чувствата им и да ги насочиш с нещо като: „Виждам, че това е важно за теб. Какво ти хрумва, за да го оправим?“
Това е типичното послание, когато оставяме детето в дома на други хора. Понякога го казваме, за да не направи беля, а друг път – за да не посрами семейната чест и да не ни изложи, като „толкова добре сме го възпитали“. По-добре конкретизирай намерението си: „Уважавай къщата на Х и спазвай правилата.“
Талантът и усилието невинаги могат да се сведат до една оценка или една дума. Желателно е децата да се стараят и да имат добри резултати, но нека им напомняме, че това е в техен интерес и за тяхното бъдеще, а не защото ги чака наказание или награда.
Много пъти ще ти се изплъзва това потвърждение, че си бил прав, когато си предупредил детето, и че щеше да е по-добре, ако те беше послушало от първия път. Но тъй като децата трябва да учат чрез собствения си опит, вместо да му натякваш грешката и да го унижаваш още повече, фразата, която действа и успокоява, е: „Добре ли си?“
Със заплахи можеш да овладееш конкретна ситуация, но това става за сметка на травмиране и образуване на страх. Колкото и да си изнервен, управлявай ситуацията с емпатия, като признаеш, че моментът е труден за детето ти и че ти си там, за да му помогнеш.
Почти всички сме попадали в този социален капан – да караме децата си да бъдат щедри, понякога дори с непознати на площадката. Но ти не би споделил телефона, колата или компютъра си с някого, така че не го насилвай да го прави с това, което за него е съкровище. Вместо то да остане без своето и да гледа как другият играе, по-плодотворната идея е да включиш другото дете в играта, но твоето да контролира предмета.
Ако самият ти се страхуваш да не се превърнеш в чудовище на публично място и другите да се уплашат от реакцията ти, отложеният страх, който предаваш на детето си, също няма да е много полезен.
Родителите често се оплакваме, че отглеждането на децата минава твърде бързо и че те прескачат етапи със скорост, но в същото време изискваме от тях да бъдат възрастни преждевременно. Ако искат да играят на нещо детско – нека се насладят.
Източник: El País
„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
Всичките романи на света, цялата поезия и тоновете руска класика не стигат, за да се обясни какво е любовта. И няма как да е иначе - тя е необяснима, защото в нея има всичко. Само че, както знаете, децата нямат предразсъдъци и не се притесняват от предизвикателства, затова винаги знаят как да обяснят нещо, колкото и необяснимо да ни се вижда на нас, възрастните. Тук има подбрани няколко обяснения от деца на това какво е любов и какво значи да обичаш. Твърди се, че отговорите са събрани след разговори със специалисти под формата на някакво проучване. Но и да не е точно така, са твърде добри, за да не ви ги споделим.
“Когато баба ми се разболя от артрит, вече не можеше да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Затова дядо ми започна да ѝ ги лакира. И продължи да го прави, дори когато самият той се разболя от артрит. Ето това е любов.” Ребека, 8 години
“Когато някой те обича, начинът, по който казва името ти, звучи различно. Просто знаеш, че името ти е на сигурно място в устата на този човек.” Били, 4 години
“Любовта е това, което те кара да се усмихваш, когато си уморен.” Тери, 4 години
“Когато мама прави кафе за татко и отпива малко, преди да му го даде, за да е сигурна, че е хубаво на вкус. Това е любов.” Дани, 7 години
“Любов е, когато се целувате през цялото време. И после като се изморите да се целувате, пак искате да сте заедно и да си говорите още. Мама и татко са така. Много са гнусни като се целуват.” Емили, 8 години
“Любовта е онова нещо, което е с теб в стаята на Коледа, когато тъкмо си отворил подаръците и само стоиш и слушаш.” Боби, 7 години
“Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш от приятел, когото мразиш.” Ника, 6 години
“Любовта е да кажеш на момче, че харесваш блузата му, и след това той да я носи всеки ден.” Ноел, 7 години
“Любовта е като една малка старица и един мъничък дядо, които още са си приятели, нищо че се познават твърде добре.” Томи, 6 години
“На концерта ми по пиано бях на сцената и ме беше страх. Хвърлих поглед към всички хора, които ме гледаха, и попаднах на баща ми, който ми махаше и се усмихваше. Той беше единственият, който правеше така. И мен вече не ме беше страх.” Синди, 8 години
“Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото от пилето.” Илейн, 5 години
“Любов е, когато мама види татко потен и миризлив, обаче продължава да му казва, че е по-красив от Робърт Редфорд.” Крис, 7 години
“Любов е, когато кучето дойде и ти оближе лицето, нищо че си го оставил самичко цял ден.” Мери Ан, 4 години
“Знам, че голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи и после ѝ се налага да ходи да купува нови за себе си.” Лорън, 4 години
“Когато обичаш някого, миглите ти пърхат нагоре и надолу и от теб излизат малки звездички.” Карън, 7 години
Още не сме свършили, скрол надолу
“Любов е, когато мама види татко, седнал на тоалетната, без да мисли, че е гнусен.” Марк, 6 години
“Човек не бива да казва “Обичам те”, освен ако наистина не го мисли. Но ако го мисли, трябва да го казва много често. Хората забравят.” Джесика, 8 години
Какво се случва с децата, след като самотната им майка в някакъв момент реши да не е само родител, но и жена, и започне да ходи по срещи? Ами в случая на Илейн Рот направо си подивяват. Тя обаче е успяла да разбере защо се случва всичко това и го понася с особена грация. Макар да няма нищо “грациозно” в поведението на децата ѝ.
След като казах “Да” през 2008 г., не съм си представяла, че отново някога ще тръгна по срещи. Дадох обет, обещах и планирах животът ми да протече с “… и заживели щастливо”.
Но животът обикновено не се случва както си го планирал. Дори мога да твърдя с голяма сигурност, че съвсем рядко върви по план.
И няколко години след като мъжът ми почина, след като това “… и заживели щастливо” беше пометено от невероятно бързо развиващ се рак, идеята да започна да се виждам с други мъже премина от “никога вече” до “може би някой ден”. И тогава това “може би някой ден” се оказа днес.
Изведнъж се оказах 30 и няколко годишна вдовица, майка на две деца, която мисли да започне да ходи отново по срещи, след като повече от десетилетие не го е правила.
Очаквах да се случат много неща, но най-вече да се появи онази неизмерима мъка, която идва с това, че се държиш за миналото и едновременно се протягаш към бъдещето. Но имаше и доста неочаквани моменти – като например разчитането основно на приложенията. (Очевидно сладките начини, по които се срещат хората, сега са само във филмите?) Но това, което съвсем не очаквах, е как ще се държат децата ми с приятеля ми. 9-годишният ми син става абсолютен варварин покрай него. Особено на масата, докато вечеряме.
Бях предпазлива, когато го представих на децата. Преди изобщо да се запознаем с приятеля ми, обсъдих с тях, че възнамерявам да започна да ходя по срещи. Говорихме си как би изглеждало това логистично. Уверих ги, че те винаги ще са приоритет за мен и никога няма да спра да обичам баща им, нито пък ще им позволя да го забравят.
Бяха доста развълнувани от идеята ми – леко притеснени, разбира се, но по-скоро развълнувани. След като се запознах с настоящия ми приятел и нещата помежду ни станаха сериозни, децата вече ме молеха да ги запозная. Изчаках точния момент и се приготвих за една (или две, или дванайсет) неловка среща. Както се оказа, това, че може да е неловко, е най-малкият ми приблем.
Първата храна, която споделихме аз, приятелят ми и децата ми, беше спагети. Вместо да вземе вилица, да навие и да хапне, може би с леко смукване на някой и друг спагет, синът ми награби снопове спагети с ръце, облиза им соса, след това ги захапа. След като първата ни вечеря “зададе тона”, той вече яде ориз без ръце, слага си краката на масата и ни показва как изглежда храната му сдъвкана.
12-годишната ми дъщеря все още си спомня маниерите на масата, но и тя започна да скача по мебелите, да подкокоросва брат си и да се държи както никога преди.
Вече прекалено много пъти ги изпращам по леглата изумена от поведението им. Научила съм ги как да се държат в компания, но няма как да се разбере, ако се съди само по тези срещи. Истината е, че не знам как приятелят ми още не е избягал с писъци.
Опитвам се да спра това поведение, когато започне да се случва. Правя строги предупреждения и мятам бесни погледи. Заплашвала съм, че ще взема Fortnite-а, когато нещата са били особено тежки, и това сработи добре. Но истината е, че не ги дисциплинирам твърде строго в тези моменти. Може би съм мека Мария. Сигурно съм. Но предпочитам да говоря с тях, след като особеният момент е отминал, когато са имали възможност да премислят вечерта. Когато знам, че няма да ги засрамя с конско пред все още непознат човек.
Честно казано, разбирам защо се държат така. Не правят глупости, защото не искат приятеля ми. Държат се така, защото емоциите им са прекалено големи, за да се поберат в телата им. Имат прекалено много чувства, които не могат да облекат в думи. По тази причина не искам да ги наказвам за маймунджилъците им, дори когато синът ми ползва спагет като конец за зъби.
Знам, че нито синът ми, нито дъщеря ми използват логичната част от мозъка си или тази, която знае как се борави с вилица и къде трябва да са ти краката, докато вечеряш. Те реагират. Управляват ги силни емоции, които не знаят как да определят. Защото синът ми харесва човека, който стои срещу него на масата, докато вечеряме. Може би дори малко иска да му се покаже. Но този човек също така означава промяна, а ние (нашето малко семейство от трима) тъкмо свикнахме с един ритъм. Така че промените, дори добрите, са плашещи.
Като мина време, поведението им се поуспокои. Все още правят неща, за които ми се налага да шепна извинения на мъжа да мен, който пък приема всичко с лекота и изглежда ми вярва, когато го уверявам, че не са толкова диви през цялото време.
По време на тези срещи те имат нужда не толкова от напомняне какво е добро възпитание, а от малко милост и от малко пространство, за да разберат тези големи емоции. Обещах на децата ми, че те винаги ще са на първо място. И това означава да им дам тази милост и това пространство.
Знам, че добрите им маниери ще се появят. Знам, че приятелят ми ще опознае децата ми като сладки, мили, добри, забавни и, да, добре възпитани през по-голямата част от времето. Но това ще стане, когато те му позволят да опознае тази част от тях. Междувременно, ще гледам да не готвя спагети скоро.
От всички интервюта с мъже на високи мениджърски позиции, които е направил в кариерата си Роб Роузман, той успява да събере три неща, обединяващи тези супер успешни изпълнителни директори като бащи.
Обобщава ги в този текст, а бащите, които вкъщи са просто “татко”, а на работа управители на компании за стотици милиони долари, са в подкаста му Dad the Best I Can.
Винаги казваме на децата си какво да правят.
Изяж си броколито.
Подреди си стаята.
Спри с тези видео игри!
Случвало ли ви се е обаче някога да казвате на детето си “да остави малко този таблет”, когато вие в същото време сте залепени за телефона си, докато скролвате през Инстаграма си, проверявате си мейла с безразличие или гледате поредното видео в YouTube?
Една от причините това толкова да ме фрустрира е, защото знам, че съм лицемер.
Марк Бромли, генерален мениджър на хотел и баща на три деца (на 9, 7 и 3 години) казва: “Моментите, в които най-много се дразня на децата си, са, когато се опитват да свърша нещо на телефона си, а те се опитват да ми отвлекат вниманието от това, което всъщност е ужасно, нали?”
Казват, че проектираме собствените си проблеми върху другите хора.
Кой да ми каже, че това важи и при общуването ми с 6-годишното ми дете? Знам, че прекарвам много време с телефон в ръка, защото е лесно и успокоително отвличане на вниманието от реалността, така че има смисъл в това, че се ядосвам, когато шестгодишният ми син отказва да остави конзолата, защото има “още едно ниво” на Fortnite.
Кен Райдаут, финансов съветник и баща на четири деца (на 8, 7, 5 и 3 години), казва: “Децата ви гледат всичко, което правите. Ако се развикам на някое от тях, неизбежно след ден-два жена ми ще ми каже, че най-големият ми син е казал или направил същото”.
Трябва да напомням на децата си през цялото време, че не са те бащата. И макар че е лесно да се каже “прави каквото казвам, не каквото правя”, това влиза от едното ухо и излиза от другото.
Повечето от мъжете сме възпитани да ценим мъжките, стоически качества.
Но това ли са основните качества, които искаме да възприемат децата ни от нас, докато порастват?
По-важно е да помогнем на децата си в това да се чувстват удобно, когато са емоционални и имат нужда да изразят себе си.
Д-р Джон Дъфи, психолог и баща на едно дете (на 24 години), казва: “Моето схващане е, че колкото по-нежни са бащите с децата си, толкова по-голямо въздействие имат в живота, като по този начин моделират нещо важно.
А то е, че е напълно в реда на нещата да си емоционален.
Съвсем ок е да чувстваш това, което чувстваш.
Можеш да си мъжко момче и да нямаш търпение за мача довечера и в същото време да бъдеш мил, благ, нежен човек.
Тези неща имат място в обща вселена.
Такова мислене окуражавам в бащите – да вкарат малко по-нежен подход. Дори баща ви да е бил човек с железен юмрук, не се налага вие да сте същият и нещата ще ви се получат доста по-добре, ако изберете да не бъдете такъв родител”.
Като мъже обикновено се чувстваме най-удобно, когато поправяме някакви неща и решаваме проблеми, но това невинаги е най-доброто за децата.
Когато детето ми падне от тротинетката, обикновено ми идва да му кажа “Изтупай се, добре си”. Но се уча, че може би е по-добре да кажа: “Човече, това сигурно боли. Добре ли си?” За да му покажа, че няма проблеми да плачеш и да показваш емоция, когато те боли.
Джеф Хилимайър, изпълнителен директор на Dragon Army и баща на пет деца (на 15, 13, 10, 9 и 7 години) споделя: “Мисля си, че понякога като мъже или като бащи винаги се опитваме да оправим всичко. Жена ми ме научи на силата на слушането и разбирането, вместо да се опитваш да решиш всичко.
Когато говоря на сина си, се опитвам да го провокирам да излее чувствата си, и ако е разстроен, нека бъде разстроен. За да разбере, че е окей да има чувства и емоции.”
Треньор съм на отбора по баскетбол на 7-годишиния ми син и много ми харесва (през по-голямата част от времето), но онзи ден като минахме покрай тенис корта, синът ми ме попита: “Татко, кога ти остава време да играеш тенис и баскетбол?”
Помислих си: “Прав си. Всеки ден те водя на тренировка, но трябва да намеря време да тренирам и аз."
Страшно лесно е да изпаднеш в ритуната на родителството - водиш децата на училище, на тренировка, на гости при приятели.
Накрая загубваме поглед върху собствените си животи.
Д-р Дъфи казва: “Мисля, че сме толкова превзети от всичко, че забравяме колко важно е да бъдем модели за децата си.
Да правим нещото, вместо само да говорим за него или дори да го преподаваме, защото за децата е важно да видят, че животът като възрастен е достатъчно деен и енергичен.
Докато работя с деца и чувам, че за тях най-ужасното нещо е да станат възрастни.
Частична вина за това имат родителските модели на не особено щастливи възрастни, които виждат вкъщи.
Трябва да станем по-добри в демонстрирането на жив, енергичен и деен живот, точно както децата ни имат нужда да ни видят в публиката по време на мача си”.
Да си баща в наши дни е трудно. Сигурен съм, че всяко поколение казва същото, но днес си съперничим със смартфони в джобовете, денонощни новини и прекрасно подредени фийдове в социалните мрежи.
В историята на човечеството имало ли е изобщо поколение бащи, което да е толкова заинтересувано от живота на децата си? Докато се опитват да са подкрепящи съпрузи, да градят кариера, да се забавляват с приятели и да намерят спокойна минутка и за себе си.
Като 40 и няколко годишен баща, се хващам, че понякога плувам в непознати води. Бащите ни никога не са споделяли с нас. А дядовците ни със сигурност пък не са споделяли с тях. А днес свръхсподелянето е едва ли не олимпийски спорт.
Защо тогава не можем да имаме открит и честен разговор какво е да си баща в наши дни?
Надявам се този текст да помогне да подхванете такъв разговор с приятели, колеги и други бащи в живота ви. Може и да се окажете приятно изненадан.
Честита 2020! Изтощените ли сте вече?
С всичко, което се случва постоянно, е много лесно човек да забрави да се грижи за себе си. Как да се фокусираме върху себе си, когато покрай нас стават толкова много неща, без да споменаваме дори притесненията, които имаме за семейство, работа, пари, стрес и всичко останало?
Изобщо не трябва да е толкова трудно, колкото звучи. Ето 8 прости начина как да сме по-добри към себе си през 2020-а според New York Times.
Отделяйте повече време за себе си
Ако успявате да прекарате време сами, може да подобрите отношенията си с другите, както и креативността и увереността си. Може да регулирате емоциите си така, че да се справяте по-добре в трудни ситуации, смятат експерти.
"Не че самотата винаги е добра идея, но би могла да бъде нещо хубаво", ако сте отворени да отхвърлите силно застъпеното на Запад схващане, че времето прекарано сам със себе си е негативно преживяване, в което човек попада по принуда, смята Туй-ви Нгуен, асистент-преподавателка в департамента по психология на университета Дърам, която изучава самотата. Тя добавя, че усамотението може да ни помогне в регулирането на емоциите, което пък ни подготвя за по-добри отношения с другите хора.
Възможността да улавяме по-добре моментите, в които имаме нужда от усамотение, за да презаредим и да помислим, може да ни помогнат при справянето с негативните емоции и преживявания като стрес или прегряване, казва психотерапевтът Емили Робъртс.
Намерете време, за да не правите нищо
Тичането насам-натам и отмятането на задачи от безкрайни списъци са станали начин на изразяване на статус: "Ужасно съм зает, защото съм просто толкова важен..." и т.н. в същия дух.
Може би е време да спрем с тази заетост. Да си зает – ако изобщо сме такива – едва ли е индикатор за някакъв статус, както си мислим. Но влиянието му е истинско и състояния като прегаряне, тревожност и заболявания вследствие на стрес растат с всеки ден.
Какъв е начинът за излизане от тази лудост? Да не правим нищо.
Контраинтуитивно, но скуката може да е изключително добър инструмент в посока продуктивност, защото "ако енергията ни е изцяло изчерпана, продуктивността ни няма да бъде добра, защото нямаме гориво, което да горим и с което да сме продуктивни", казва Крис Бейли, експерт по продуктивност и автор на блога "Живот в продуктивност".
Създавайте случайни, лесни приятелства
Например родителите, които засичате като оставяте детето на училище. Любимият ви барман. Другите хора, разхождащи кучетата си в парка.
Социологът Марк Граноувътър нарича тези безобидни приятелства "леки връзки". Освен че тези връзки може да повлияят на работата ни, биха могли да имат и позитивен отпечатък върху това да се чувстваме добре като се свързваме с някаква социална група, смята д-р Граноувътър в своето изследване. Други проучвания показват, че безобидните приятели може да дадат препоръки за услуги и да ни накарат да бъдем по-емпатични. Освен това има голяма вероятност да се чувстваме по-малко самотни, казва друго изследване.
Проучване от 2014 г. показва, че колкото повече познати има човек (съседи, баристата в кварталното кафене, хора от фитнеса), толкова по-щастлив се чувства. Поддържането на тази мрежа от познанства също подпомага чувството ни за принадлежност към общност.
Научете се да се радвате на нещата, когато са хубави
Да се притеснявате какво лошо би могло да се случи, само краде от радостта на момента.
В научна работа, разглеждаща вредите и ползите от негативните очаквания, учените открили, че студентите, които са предрекли, че ще имат лоша оценка на изпита, се чувства зле дни преди да излязат резултатите. И нещо по-лошо, стресът, който са изживели, не намалява разочарованието им, щом получат работите си.
Една основна причина, поради която хората се притесняват, е, че някъде дълбоко в себе си си мислят, че това им помага. И все пак трябва да приемем, че не можем да сме перфектно подготвени за възможните предизвикателства.
"Има безкрайно много лоши неща, които може да се случат (макар повечето от тях да са малко вероятни), и човек просто няма как да ги предвиди всичките", смята д-р Мишел Дюга, преподавател по психология в Университета Квебек.
Имайте предвид, че едно проучване показва, че сме покъртително слаби в предвиждането как бихме се чувствали в дадена ситуация и нещата обикновено се развиват по-добре, отколкото си представяме, докато се страхуваме. Д-р Дюга споделя следното, чуто от клиент: "Опитвам се да се тревожа за всичко лошо, което може да се случи, за да не бъда хванат неподготен. Това, което ужасно ме дразни, е, че ми се случват лоши неща, но те никога не са тези, за които съм се притеснявал!"
Отдавайте се на любимите си кофти удоволствия
Телевизионните предавания и филми, които обичаме, дори да знаем, че са лоши. Кофти книгите, които просто не можем да оставим. Ужасните еднодневни хитове, които не можем да си признаем колко харесваме.
Да, това са малките ни удоволствия – някои хора ги наричат бързата храна на медийната ни диета. Но ако ни харесват, защо тогава да се чувстваме виновни? Трябва да сме свободни да харесваме каквото си искаме! И се оказва, че тези т.нар. кофти удоволствия може и да излязат добри за нас, стига да им се наслаждаваме с мярка.
"Когато си почиваме, си мислим, че трябва да използваме това време продуктивно за решаване на проблеми", казва д-р Кристин Неф, асоцииран преподавател в департамента по образователна психология в Университета на Тексас в Остин. И макар "това да е добро от гледна точка на оцеляването", казва д-р Неф, постоянното въртене на хипотетични проблеми в главата ни "не е особено добре за щастието ни."
Ако си вземем ментална почивка, докато се наслаждаваме на нещо, което не изисква интензивна интелектуална концентрация, бихме могли да излезем от режим "Решаване на проблеми" и да подобрим способността си продуктивно да се справяме със стресови фактори, както и да се свържем по-позитивно с другите хора.
Научете се да приемате комплименти – дори и от себе си
Да се хвалиш сам след голяма победа може и да изглежда малко странно. Искаш да отбележиш добрата работа, но не искаш да звучиш арогантно. Има крехък баланс в това кротко да отпразнуваш добре свършената работа, без да изглеждаш тъпак.
Въпреки тази неловкост получаването на похвала за работата ни храни мозъка с положителни емоции и ни помага да постигаме повече. Някои компании използват похвалите в опит да увеличат продуктивността и дори приходите и експертите твърдят, че психологическото влияние на това да имаш позитивно виждане за постиженията си може да намали стреса и да окуражи добрите навици.
И дори и да не можете да приемате комплименти или пък не получавате достатъчно признания за работата си отвън, все пак можете да се радвате на психологическите ползи от това като отбелязвате сами постиженията си.
Възползвайте се от неочакваната радост на повтарящите се преживявания
Новостите са силно надценени и проучванията показват, че е много по-вероятно да се насладите на нещо от втория път.
"Да направиш нещо веднъж може да предизвика усещането, че вече си го "видял", оставяйки те без нюансите, които всъщност носят радостта", според Ед О'Браян, професор по поведенчески науки в Бизнес факултета на Чикагския университет.
"Когато едно преживяване има много пластове информация, която може да се разкрие пред нас, може би е добре да го повторим", казва О'Браян. "Проблемът е, че е трудно да кажем кои преживявания ще са такива и нашите изследвания показват, че хората прекалено бързо решават, че са "видели всички пластове", дори и в тези случаи, в които не са."
Големите задружни семейства понякога са само в рекламите на безалкохолни напитки. И когато това е така и семейната ситуация е усложнена, още по-сложно става, като се наложи да обясняваш на децата си защо леля им и чичо им не си говорят и защо никога няма да сме всички заедно на Коледа. Кристи Тейт попада в такава ситуация заради отколешна вражда в нейното семейство, която рефлектира върху децата ѝ, и се чуди толкова ли е трудно да превъзмогнем обидата и има ли път назад. Дори само заради децата.
От доста време в семейството ми има голямо отчуждение. Детайлите за това разделение не са важни, а и не са мои, за да ги разкривам, но всичко започна на една сватба през 2004 г. и кулминира на едно детско спортно мероприятие през 2013 г., когато почти се стигна до бой. Лошите чувства останаха и до днес като следите от перманентен маркер върху дивана, който синът ми окепази като бебе.
Когато се отвори пропастта между брат ми и сестра ми (и по-късно между сестра ми и родителите ми), децата ми бяха прекалено малки, за да им направи впечатление, че никога не са виждали определени членове на семейството заедно по едно и също време. Идея си нямаха колко много се стараех да прекарваме еднакво време с всяка страна, опитвайки се да разделим посещенията по равно. Като единствената сестра, която все още се разбира с враждуващите страни, ми се налага да лавирам барабар с децата си между наранените чувства и емоционални мини, които изникват, когато посещаваме семейството ми.
Не казвам, че съм се правила, че всичко е било тип-топ, но не съм се впускала в подробности, защото децата не са питали. Обещах си, че ще им дам честни отговори, когато осъзнаят, че имам роднини, които не се понасят дотолкова, че отказват да бъдат в едно и също помещение заедно.
Тази година дъщеря ми е във втори клас. Започна да разбира, че семейството от моята страна, не е толкова единно, колкото това на съпруга ми. И както тя много красноречиво отбеляза: "Мамо, защо не можем да сме всички заедно с твоето семейство, както с това на татко?" В мига щом забеляза, реши, че трябва да се съберем за празниците, за да може да си играе с всичките си братовчеди едновременно.
Бавех се с поканите, знаейки, че брат ми и сестра ми никога няма да седнат на една маса заедно, без значение колко е важно това за дъщеря ми. Тя обаче не ме остави на мира. "Кой ще дойде?", искаше да знае.
Правех се на ударена и избягвах въпросите ѝ, докато това, че не ѝ отговарям не ме накара да се чувствам прекалено виновна. Трябваше да ѝ кажа истината: семейството ми не е в добри отношения и е така отдавна. Можехме да сме със сестра ми и децата ѝ или с брат ми и неговите деца, но никога с двамата едновременно.
Очите ѝ се ококориха в изненада, когато най-накрая ѝ казах истината. "И двамата са с наранени чувства и не искат да са заедно."
"Завинаги ли?", попита тя.
"Поне засега."
Очевидно не можеше да си представи как братя и сестри могат години наред да не си говорят. Погледна към малкия си брат без съмнение в опит да си представи какво би било да отказва да го обича и да си играе с него за седмица, много по-малко отколкото цяло десетилетие. Сподели, че ѝ е мъчно, че не може да се радва на всичките си братовчеди едновременно.
И после каза това, от което най-много се страхувах: "Иска ми се да бяхме като другите семейства."
Това ми разби сърцето, защото и аз искам същото. И съм почти сигурна, че го искат и останалите членове на моето семейство, сигурна съм, че болката от едновремешните наранявания и обиди вече не пари така силно. Не мога да говоря от тяхно име, но мога да говоря от свое. Срам ме е, че членовете на семейството ми не са си говорили от години. Натъжавам се, че понякога ни липсват умения, за да превъзмогнем разочарованията и отколешните разправии, с които другите семейства успяват да се справят достатъчно добре, за да седнат и да хапнат пуйка заедно. Чувствам се безпомощна пред лицето на безкрайната вражда на близките ми.
Докато обяснявах ситуацията на дъщеря ми, се надигна отново тъгата по разбитото ми семейство, което е така разделено, че няма как да го събера. Това е тъга, която се надявах да ѝ спестя, но е невъзможно.
Сега поне знае, че това, че имаш семейство не ти гарантира вечна връзка с него, нито пък е достатъчно, за да се запазят взаимоотношенията. И ми остава само да се надявам, че мога да предам на нея и на брат ѝ достатъчно умения, за да се справят с трудностите така, че да не продължават по същия път на болка и разделение.
Чисто ново изследване обвързва повишения риск от удар при жените с потискането на емоциите в интимните им отношения, пише Vice. Тоест мълчанието НЕ е злато.
Да загърбваме истинските си емоции в интимната си връзка, само за да я поддържаме, може да ни накара да се чувстваме все едно пазим много скучна и в същото време много болезнена тайна. Т.нар. самопотискане включва неща като приоритизиране на нуждите на другия пред своите собствени или отказ от демонстриране на негативни емоции, за да не отблъснем партньор. Може и да изглежда правилно в определен момент, но все повече проучвания показват, че жените, които преглъщат чувствата си, са в риск от огромно количество физически и психически заболявания в сравнение с онези, даващи повече гласност на това, което чувстват.
Изследвания, проведени в последните десетилетия, вече са свързали точно това самопотискане у някои жени със състояния като синдром на раздразненото черво, депресия, повишен страх от отхвърляне, дори увеличен риск от преждевременна смърт.
Последното е наблюдавано в дългосрочно проучване, в което са проследявани жени, омъжени над 10 години, като тяхната смъртност е четири пъти по-висока в сравнение с тази на по-експресивните жени. Ново проучване на изследователите от факултета по психиатрия на Университета в Питсбърг свързва
Това увеличава риска от удар или други сърдечно-съдови проблеми. Проучването проследило 304 жени, намиращи се около и след менопауза, и установило, че онези от тях, които споделяли, че преглъщат емоциите си, са с повишена плака, в сравнение с останалите, които нямали подобно поведение.
Авторът на изследването обръща внимание на факта, че усещанията на жените в интимните им връзки са от особено важност по отношение на общественото здраве, какъвто е и контекстът на изследването. И макар извадката жени да е малка, откритията потвърждават находките от други по-големи изследвания върху потискането на емоциите, доказвайки, че да казваме каквото си мислим, не е просто "шефстване", а е по-доброто за психическото и физическото ни здраве.
Самопотискането може и да се изразява в нещо простичко – като това да спестиш на партньора си, че галеното име, с което те нарича, всъщност те дразни. Трудно е да се противостои на общественото схващане, обрисуващо жените като луди, нестабилни и драматични, само защото изкарват наяве емоциите си. Но за жените във връзка поставянето на себе си на първо място и започването на открита, честна комуникация може да е въпрос буквално на живот и смърт.
