fbpx

Публикуваме историята на Мариана-Регина Димитрова без редакторска намеса и с искрената молба да я прочетете до края и да помогнете да се разпространи, за да се намери ЧОВЕКЪТ, останал до Мариана и помогнал ѝ в последните мигове от живота на съпруга ѝ. Това се е случило в София на 13 януари тази година.


13 януари 2021 г. е дата, която ще помня до края на живота си.

По принцип не съм фаталист, нито пък съм крайно суеверна. Но това е денят, в който старият ми живот свърши. Денят, в който загубих мъжа си, бащата на детето ми, съпруга си и моята опора в живота. 

Но това е и денят, в който срещнах един герой – герой без име, на когото искам да благодаря от цялото си сърце и душа.

Семейството ми преживя драматичен декември, тримата бяхме болни от Covid-19, Явор (съпругът ми) влезе в болница с двустранна бронхопневмония и мислех, че ще го загубя. После се подобри, изписаха го и мислех, че всичко е наред. 

Така и беше – до този заветен ден, който преобърна всичко. 

В 12:00 часа той излезе от вкъщи за първи път сам след боледуването. Искаше да отиде до наше жилище в центъра, за да отметне задачи. Задачи, с които си мислех, че няма смисъл да се занимава, но той си беше упорит. 

В 13:00 се включи шестото ми чувство, просто знаех, че нещо не е наред, и му се обадих да го чуя. В момента, в който вдигна слушалката, разбрах, че нещо лошо се случва. Каза, че не се чувства добре и аз хукнах. Хукнах с всички сили, взимайки такси с идеята да го докарам обратно вкъщи. 

В 13:18 часа, когато бях на 3 минути от него, той ми се обади – за последно. Казах му, че съм наблизо и го помолих единствено да отключи вратата, за да не му призлее и да падне. В бързината не бях взела ключовете си, бяха в другата ни кола. Не съм и очаквала, че ще ми трябват.

Това бяха и последните думи, които той чу, защото в следващия миг чух как пада… и си отива. Минута по-късно бях разбила входната врата и правех отчаяни опити да разбия вратата на апартамента. Паралелно звънях на 112, но чувах как ми обясняват да викна авариен ключар. Знаех, че няма време за подобно нещо и ги умолявах да пратят линейка, полиция и пожарна.

Броях секундите – в подобна ситуация всяка секунда е от значение. Хукнах отчаяна на улицата да търся нещо или някого. И го намерих – младото момче, което, като ме видя, се притече на помощ. 

Колко пъти сте изпадали в беда на улицата и някой ви се е притичвал на помощ? Подминавали ли сте някой, който очевидно се нуждае от помощ? Е, той не го направи. Ще го помня до края на живота си. 

Секунди по-късно отново бяхме пред вратата. Със съвместни усилия я разбихме с три удара. Съпругът ми беше безжизнен. Аутопсията щеше да покаже, че си е отишъл от сърце, а няколко дни по-късно щях да разбера, че се е случило, защото му е изписано лекарство несъвместимо със състоянието му. Но това не беше от значение в този момент. 

Важното беше, че момчето не загуби и секунда – започна незабавно да прилага сърдечен масаж, аз обдишвах. И той не се отказа – бога ми, 10 минути по-късно, бях сигурна, че вече няма смисъл и му казвах „Няма смисъл, отишъл си е, няма го.“. Но той казваше – „Не, не е така. Не спирай. Винаги има смисъл, продължаваме да се борим. Не спирай!“.

20 минути се борихме. Линейката дойде 30 минути след първото позвъняване. Тези думи не са укор към „Спешна помощ“. Истината е, че и на петата минута да бяха дошли, не мисля, че нещата щяха да са по-различни. Явор си беше отишъл светкавично и внезапно. Някои неща са писани и не можем да избягаме от тях. 

Благодарна съм, че имах шанса да изпратя съпруга си достойно – възможност, която хората, чиито близки си отиват от Covid-19, нямат. Те дори не могат да ги видят. Времето от Коледа до 13 януари е било дар. Дар, който оценявам едва сега.

Но не бих могла да живея спокойно, ако не благодаря лично на това младо момче, което не ме подмина в този ден, както го направиха другите хора на улицата. И остана с мен до края. 

Затова ви моля, разпитайте, споделяйте историята ми. Искам да го намеря, защото искам лично да му благодаря за това, че е човек. Истински, достоен, почтен човек – герой!

Чак такова значение ли имат имената, че трябва да ги пазим в тайна, преди да родим, да не би някой да вземе да ни изпревари и да си кръсти детето като нашето? Това се чуди Кейти Бингам-Смит, която има три деца с много широко разпространени имена и е готова да ги “даде” на всички. Имената, не децата.


Когато забременях за първи път, знаех много добре какво да е името на детето: Адисън Дейвид за момче и Ела Катрин за момиче. 

Тези имена обсъждахме с тогавашния ми съпруг още от мига, в който решихме да имаме дете, и беше просто… лесно. Адисън е името на неговия пра-прадядо, а Дейвид е името на баща ми, както и на брата на бившия ми мъж. Ела просто ни харесваше, а и сме фенове на Ела Фицджералд.

Имената не бяха тайна 

Въобще не се притеснявах да говоря за тези имена, нито пък се опасявах, че някой друг ще ги използва. Знаех с цялото си сърце и душа, че това ще са имената на децата ми. Дори 10 от нашите приятели да бяха решили да ги “откраднат” (за информация: НЕ МОЖЕ ДА ОТКРАДНЕШ ИМЕ, то е безплатно и свободно за ползване от всички), нямаше да ми пука. 

Знам, че това не е много разпространено схващане и, разбира се, ако искате да запазите името на нероденото си дете в тайна, докато се появи на бял свят, това е ваш избор. Просто не беше моят.

Също така нямах търпение да разбера пола и отново казвах на всеки, който се интересуваше. Ако са се объркали като ми казват, че е момче, а то се окаже момиче (или обратното), пак щеше да си е изненада. Освен това, наистина ли има чак такова значение? 

Наистина ли имената имат чак такова значение. Ако синът ми реши, може да си го смени. Освен това никой не се обръща към него както съм го кръстила. У дома, а и сред приятелите му, има един куп прякори. 

Други неща ми се въртяха в главата

Като например кога мога да изям още едно брауни и имам ли достатъчно гащи, за да изкарам деня, защото се напишквах постоянно.

И ако някой иска да кръсти бебето си като моето – страхотно! В крайна сметка, самата аз ходех на училище с още 10 Кейтита и това не промени живота ми по никакъв начин.

Децата са над тези неща

Въобще не ги интересува дали някой се казва като тях – изглежда родителите са по-притеснени от този факт.

Децата ми се казват Адисън, Анна и Джак. Не мога да изброя колко много хора познаваме със същите имена и познайте какво – това по никакъв начин не предопределя живота ни.

Така че с радост бих споделила имената на децата си. И няма да ми пука, ако искате да кръстите детето си по същия начин. 

Споделянето обаче спира при пържените картофки и десертите. Дори не си и помисляйте, че бих ви дала от тях. Имената ги вземайте, но храната – в никакъв случай.


Наша читателка, която има огромна нужда от съвет, ни писа с молба за съдействие. Тя ще е благодарна да получи някаква насока от хора, които са били в деликатната позиция, в която се намира в момента: на прага на раздялата със съпруг, от когото се чувства зависима – и емоционално, и психически, и битово.


Омъжена съм от повече от 10 години, имам две прекрасни деца и съпруг, който обичах и боготворях. През последната година нещата много се промениха. Станахме направо като съквартиранти. Сексът е от време на време – ако го измоля. Заяжда се за всичко – всяко мое движение му пречи. 

От няколко месеца му се налага да е вкъщи, заради което всичко ескалира. Изнервя се все повече, дразни се от всичко и всички. Осъзнавам, че по някакъв начин съм подложена на психически тормоз. В същото време е адски грижовен баща, а по-малкото ми дете има много добра връзка с него. Виждам обаче, че лека-полека започва да се изнервя и на децата.

В това време срещнах човек в интернет, с когото разговорите са просто прекрасни. Чувствам се щастлива с него – макар и виртуално, защото той в момента е в чужбина. Дори мисля, че съм влюбена. Той се интересува от децата ми, прави планове за общо бъдеще… НО!

Ето къде се корени проблемът: имам паническо разстройство, а мъжът ми ме е предупреждавал, че заради него лесно може да ме изкара луда и да ми вземе децата. Втълпил ми е чувството, че без него няма да се справя. 

Знам, че когато се събера с човека, с когото искам да бъда, ще имам неговата помощ и подкрепа. 

В момента обаче изпитвам панически страх как да кажа на съпруга ми, че искам да се разделим. Не знам как ще реагира, какво ще направи… 

Не ми се иска да повдигам въпроса за раздяла до март, когато трябва да си дойде моят човек, но все пак знам, че трябва да го направя.

Моля, ако има жени, които ще прочетат това и са били в моето положение, нека разкажат как са действали. Благодаря на всички.


Може и да си мислите, че котките са кисели, дистанцирани създания, които и пръста няма да си мръднат за вас в този живот - ние нямаме за цел да ви опровергаваме, защото вероятно сте прави за всичко, което си мислите за тези ужасно надменни и адски красиви същества. Но винаги се появява по някое изключение на котка герой, което идва да ни каже, че изобщо не бива и да си помисляме, че сме разгадали мистерията на котките.

И ето, една нова котешка история идва от Япония, както ни съобщават от Vice. В една ранна вторнишка сутрин преди няколко седмици 77-годишната Ямагучи Акими, живееща в квартал в префектура Тояма, вижда как някакъв котарак се взира в канала много дълго време.

Любопитна какво толкова гледа, възрастната дама отива да провери какво има в канала и вижда мъж, който лежи в него по очи. Ямагучи незабавно се обадила на дъщеря си за помощ.

Горе-долу по това време Нита Томоко чува глъчка пред къщата си. Когато излиза с двамата си синове, за да види какво става, тя се натъква на котарака си Коко близо до канала. Нита, синовете ѝ и съседите измъкнали мъжа от малкото място – според местната телевизия каналът бил 60 см широк и 40 см дълбок.

Мъжът е лежал в 15 см вода, която течала бързо, и ако беше постоял още малко там, животът му щеше да е в сериозна опасност. За щастие, се е измъкнал с няколко драскотини по ръцете и краката.

За благодарност Коко бил поканен на специална церемония в полицейското управление на Тояма-Минами. Той бил отличен заедно с петимата души, помогнали за спасяването на човека – Нита, синовете ѝ, Ямагучи и дъщеря ѝ. Всички получили благодарствени писма от полицията, а Коко си тръгнал с любимата си котешка храна.

"Много съм изненадана, но съм много горда с Коко и искам да го похваля за добрата работа", казва Нита, усмихвайки се. "Благодарение на Коко вече знам, че трябва да внимавам покрай каналите."

Дори шефът на полицията бил изключително благодарен. "Връзката между жителите от района, включително между тях и котарака, спаси човешки живот", казва той.

Сега, на вас това, че котаракът е стоял и е гледал втренчено падналия човек, може и да не ви се струва като голямо геройство, но всъщност, като се замислите, е. Просто в обичайния случай всяка друга котка щеше да си каже: "Я, паднал, безпомощен човек. Така му се пада, щом е толкова нелеп". И щеше да отмине тихо и кротко с меките си лапи. Коко обаче, е успял да привлече внимание и да помогне. Евала, котко, евала, Коко!

До 15 ноември можем да изберем своята вдъхновяваща личност или организация и да ги номинираме в ежегодните награди на БХК Човек на годината, на които Майко Мила! е медиен партньор. Нашият вдъхновител трябва да има принос към правата на човека или да е активен в защитата на природата.

По-подробно с критериите може да се запознаете тук, но преди всичко трябва да се има предвид, че организациите следва да са регистрирани в България, а дейността им или тази на конкретните личности, които искаме да издигнем, не противоречи на принципите на БХК. Тоест, ако смятаме, че човек/ организация, занимаващ/а се със закрила на децата заслужава номинацията, но той/ тя има и хомофобски изказвания, кандидатурата няма да бъде уважена.

Ето няколко критерия за дейността на номинираните, които може да послужат за ориентир (не е задължително личността/ организацията да отговаря на всички).

  • Да е прецедент в правозащитната сфера;
  • Да има значителен потенциал за обединяване и развитие на обществото;
  • Да вдъхновява към действие;
  • Да се отличава с гражданска доблест;
  • Да е новаторска и оригинална;

Тази година журито е в състав: директорката на Български дарителски форум Красимира Величкова; Бояна Петкова – основателка на „Макове за Мери“; Александър Кашъмов –ръководител на правния екип на Програма „Достъп до информация“; Явор Гечев, директор маркетинг и връзки с обществеността на фондация „Четири лапи“; Марияна Кацарова, журналистка и правозащитник; Петко Петков, съдия; адвокат Даниела Михайлова, ръководител на правната програма на „Инициатива за равни възможности“; Аделина Банакиева, представител на наградените с голямата награда “Човек на годината” за 2018 г. протестиращи родители на лица с увреждания; както и двама представители на БХК: председателя Красимир Кънев и Яна Бюрер Тавание, член на УС на БХК.

Българският хелзински комитет НЕ номинира хора или организации за Човек на годината. Това го правим ние и сред нашите предложения ще са хората, които ще бъдат отличени на специална церемония на 10 декември – Международния ден на правата на човека.

Гласуваме с този формуляр за номиниране, както и на имейл humanoftheyear@bghelsinki.org до полунощ на 15 ноември или по пощата на адрес София 1504, ул. „Върбица” № 7 до 20 ноември включително.

Кое е това момиче, което ме гледа от снимките, чуди се Ейми Рабъл, и разделя живота си на “преди децата” и “след децата”. Можем ли изобщо да се върнем към старото си Аз и в крайна сметка това необходимо ли е? Все въпроси, на които отговори ня-ма-ме. Някой по-умен да се изкаже.


Съпругът ми има любим спомен от времето, в което бяхме гаджета: след като отворех вратата в прилепнала по тялото суперкъса рокля... и така нататъка... Закъснявахме с час за всяко парти. Откакто имаме две деца, постоянно закъсняваме за какво ли не, но не по забавни причини. Закъсняваме заради това, че някой си е изгубил обувката, а друг – акъла.

Мисля, че всички си даваме сметка, че родителството ще ни промени, обаче истината е, че не можем да си представим колко много. Знам само, че бях стегната, секси мацка и уверен професионалист, а сега съм сантиментална глупачка с неизмита коса и гардероб пълен с анцузи.

Толкова различна се чувствам, откакто станах майка, че животът ми преди децата все едно се е случвал на някой друг. Фотоалбумите ми се като артефакти от нечия чужда история. Кое е това безгрижно момиче по бански, целуващо делфин? Къде изчезна тя?

И няма значение дали пак ще имам същата фигура, дали ще се върна на работа, или ще избягам на приключение без деца в Бали. Никога повече няма да съм онова безгрижно момиче, защото винаги ще мисля за онези малки двама души, които обичам безумно и за които се притеснявам постоянно, дори когато вече ще са големи.

На мъжа ми му липсва момичето с късата рокличка – и не казвам, че няма да се появи. Може пък и да изскочи отнякъде. Но има части от мен, които изглежда са променени завинаги.

Ето няколко неща, които не са същите, откакто станах майка:

– нося джапанки в ресторанти;
– имам тенджера под налягане, уред за бавно готвене, кухненски робот и чопър – и знам как да ги използвам;
– когато чакам пред лекарски кабинет, посягам към “Наш дом” вместо към “Космополитън”, защото нямам нужда да се погрижа за G-точката си, а за мазното петно на дивана;

– бих заменила грижата за кожата си за още пет минути сън;
– не мога да чета, нито да гледам нещо, което включва дете в опасност. И “Сам вкъщи” ми е много.
– почвам да хлипам неконтролируемо при гледката на раждащо се бебе, дори да е в някой ситком;

– безкрайно добре съм запозната с микробите;
– любимият ми секс е бързият;
– две чаши вино и съм пияна;
– почти не чета, но в редките случаи, когато имам четиво, обикновено е за това как да си родител на свръхживо дете;

– всичките ми клъчове могат да се поберат в една от мамешките торби за всичко, които разнасям насам-натам;
– не съм се отказала съвсем от лошите думички, но не използвам “дебел”, “грозен” или “глупав”;
– против волята си се превърнах в човек, който става рано сутрин;

– насилих се да правя кардио, защото искам да живея цял живот;
– нямам търпение за глупости;
– предпочитам любим филм, който съм гледала 50 пъти, вместо да хабя от ценното си свободно време за нещо, в което не съм сигурна;
– чувствам се виновна, ако не си събирам боклука разделно;

– “за твое здраве” беше най-скучният тост на света – сега го разбирам;
– чувствам се свързана с всички останали майки, даже и с дразнещите;
– тревожа се постоянно;
– сърцето ми е пълно, бълбукащо и преливащо от любов;

А какво се промени при вас?

Едва на 31 години, Ребека Гаюми има сериозен опит и постижения, свързани с правата на човека. Тя успешно оспори правната система на страната си, като през 2016 г. се пребори за решението законната възраст, на която момичета сключват брак в Танзания, да стане от 14 на 18 години. Стартира фондация, която се бори за повече образование сред момичетата. Спечели наградата на УНИЦЕФ Global Goal Award и бе обявена за „Жена на годината" за 2016 от New Africa Magazine.

Сега тя ще получи наградата за правата на човека 2018 г., връчвана от ООН.

"Бях шокирана, когато разбрах. Никога не съм смятала, че мога да бъда номинирана за такава престижна награда", казва Ребека пред CNN.

Още като дете Гаюми започва да вижда несправедливостта, която я заобикаля. Тя е едва на 13 години, когато някои от нейните съученички са принудени да напуснат училище, защото вече са бременни или омъжени. Доброволствайки в младежка организация на 20-годишна възраст, тя започна да осъзнава, че това е национален проблем, а не само нещо, което се случва в родния ѝ град Додома.

"Не ми даваше мира това, че момчетата се женят на 18, а момичетата – на 14", казва тя. Докато e в университета, тя изучава Закона за брака от 1971 г. и решава да се изправи срещу него.

През 2016 г., с няколко години опит като адвокат зад гърба си, Ребека и колегите ѝ инициират петиция срещу брачния закон и съставят доклади, за да докажат защо сключването на брак в детска възраст трябва да бъде спряно.

Според националното демографско и здравно проучване на страната от 2015/16 г. две от всеки пет момичета се омъжват преди 18-годишния си рожден ден, което поставя Танзания на едно от първите места по отношение на детските бракове.

Много хора ни обвиниха, че рушим устоите и ни казваха, че и други като нас вече са се пробвали и са се провалили. Но когато започнахме да постигаме някакви резултати в съда, достатъчно организации се върнаха с готовност да работят заедно с нас.

Така през 2016 г. на 29-годишна възраст Ребека и съмишлениците ѝ побеждават. Върховният съд на Танзания решава, че раздели 13 и 17 от брачния закон са противоконституционни и възрастта, на която момичетата могат да сключат законен брак, се повишава на 18 години.

"Това беше наистина щастлив ден за мен, защото бях помогнала на толкова много момичета“, споделя тя. "Чувствах се длъжна да го направя, защото повечето от тях нямаха достатъчно информация, за да знаят как да се изправят срещу това, което им се случва."

Докато страната празнува успеха ѝ обаче, някои традиционалисти не са доволни и я атакуват с обвинения, че „насърчава западната култура". Правителството дори обжалва решението на съда миналата година, като един от аргументите им е, че бракът в по-ранна възраст може да защити момичетата, които са забременели преди да сключат такъв…

Въпреки това предизвикателството, Ребека остава непоколебима.

„Действията на правителството не изпращат добро послание за способността на нашата страна да защитава правата на момичетата. Не знам що за победа ще бъде да спечелиш дело, което узаконява сключването на брак на 14-годишната възраст. Кой може да се гордее с това?"

Ребека с млади булки в Танзания

Дори ако извоюваният от нея закон обаче остане, тя казва, че все още има много работа. "Трябва да се уверим, че законът се прилага наистина, да научим момичетата от цялата страна да се застъпват за правата си“, казва Ребека, която пътува из Танзания, за да запознае момичетата с новия закон.

Нейният досегашен успех е доказателство за силата на образованието, добавя още тя. "Фактът, че съм тук днес и правя това, което правя, се дължи на образованието ми. Моето семейство не беше заможно, но жертва много, за да ми осигури образование. Представете си, ако всички момичета са в състояние да получат образование и да изследват живота без ограничения, без момчетата да им казват "ти си момиче, можеш да стигнеш само дотук". Всичките тези гласове могат да бъдат оспорени."

Спечелването на наградата за правата на човека 2018 поставя Ребека Гаюми на международната сцена заедно с други активисти като Малала Юсуфзай, Надя Мурад, Денис Муквеге и Нелсън Мандела и това не е нещо, което тя приема леконравно.

"Това не е само личен успех, а успех за страната ми, успех за всички активисти, които се борят за правата на момичетата и жените".

На въпроса какво е нейното послание към други млади момичета, отговорът ѝ е прост: „Бъдете смели и се борете за вашата истина!“


Още:

В Международния ден за правата на човека с  наградата "Човек на годината" за 2018 бяха отличени протестиращите родители на деца с увреждания. Призът се връчва от Българския хелзински комитет (БХК), чийто председател Красимир Кънев определи действията на майките през изтеклата година като "най-масовата правозащитна акция за последните години".

През 2018 г. майките на деца с увреждания организираха мрежа от протестни палаткови лагери в много български градове под мотото „Системата ни убива“, участваха в работни групи, срещи и дискусии с отговорни институции, за да се даде шанс за достоен живот и адекватни възможности за хората с увреждания и техните семейства. В резултат на усилията им, законовите промени, които трябва да поставят началото на дълго исканата промяна, бяха приети от Народното събрание. Дейността на майките на деца с увреждания продължава с активност за реформа в системата на ТЕЛК.

"Това, което нас ни събираше през цялото време е да правим това, което трябва, това, което имаме на място, на което сме поставени. Направихме много, но не е всичко и ще продължим", заявиха майките.

От Хелзинкския комитет връчиха още една награда, подгласна на голямата - тя беше дадена на Българския фонд за жените за дейността им в защита на жените, претърпели домашно насилие.

Ето и останалите наградени на 12-ото издание на наградите Човек на годината: 

-- "Награда за доблест"- Кампания 7000

-- "Вдъхновение на годината " - "Love guide"

-- "Журналист на годината" - Димитър Стоянов, от сайта "Бивол"

-- "Застъпник на годината" - фондация "Четири лапи" и фондацията "Дивите животни"

-- "Активист на годината "- фондация "Глас" , фондация "Абилитист" и фондация "Действие"

По темата:

Една от майките зад протеста „Системата ни убива“: Искам синът ми да има работа!

Помните ли писмото на 12-годишния Стефан, в което той обясни на майка си Анна Герджикова по супер възпитан и аргументиран начин, че много, ама много спешно му трябва един хубав смартфон.

Сега Анна ни изпраща продължението на тази история, след като детето е получило половината сума за нов телефон за 13-ия си рожден ден, а другата половина от парите е изкарал сам – с косене на трева! (Да не забравяме, че семейството живее в САЩ). 

Преди да започне да го използва обаче, Стефан ще трябва да подпише договор със следните правила: 

Аз, Стефан, разбирам, че да имам смарт телефон е привилегия, а не мое право.

Разбирам, че долните правила са с цел да осигурят моята безопасност и да ми помогнат постепенно да се науча как да използвам с смартфона с акъла си, а не той да прави живота ми черен безпричинно.

След като изчета клаузите по-долу и с помощта на нашите ги обсъдим и след като сложа инициалите си на "______", приемам да следвам следните правила:

  1. Живият човек има предимство пред телефона. Това значи, че телефонът няма да се ползва на масата докато се храним, по време на семейни занимания, когато имаме гости у дома или когато си говорим. ______
  2. Телефонът ще е на режим „тихо“ като съм сред хора, които мога да обезпокоя (примерно в училище, нинджа клас). ______
  3. Телефонът спи в кухнята от 8:30 вечерта до 6 сутринта. Аз спя в леглото си на горния етаж. ______
  4. Ако нашите ме потърсят, вдигам веднага или връщам съобщението/обаждането им при първа възможност.
    ______
  5. Пиша съобщения до нашите, сестра ми и други българи на български език (и на кирилица). ______
  6. Ако не разпозная номера – не вдигам и не връщам текста.
    ______
  7. Разбирам, че телефонът може да бъде ползван за клюки, нагрубяване, неподходящи снимки. Ако не бих казал или показал нещо на нашите – няма да го пратя и като съобщение или публикувам онлайн. ______
  8. Нямам достъп до социални медии, защото мозъкът ми не е дорасъл да разбира комплексността им. Ще обсъдим кога да си направя профил и къде, ако реша, след време. ______
  9. Не мога да свалям приложения без съгласието на нашите, защото нямам мастер парола. Ако искам игра или друго приложение, обсъждам с тях.______
  10. Нашите ще имат всички пароли и телефонът ще бъде следен от тях с родителски спай програми. Знам това, защото сме го обсъдили и разбирам защо е нужно. _______
  11. Няма да правя и изпращам неподходящи снимки. ______
  12. Ако получа през телефона нещо, което ме кара да се чувствам некомфортно, ще споделя с нашите, за да решим заедно как/дали да отговорим. ______
  13. Koгато пътувам извън САЩ, ще се информирам предварително и ще се съобразявам с условията на интернет доставчика, за да не генерирам излишни разходи. ______
  14. Ако сметката ми надмине уговорения семеен план, аз поемам разходите_____
  15. Ще чета между 150 и 200 страници на седмица от истинска книга. _____
  16. Ако загубя или счупя този телефон, връщаме в употреба стария, не толкова умен телефон. ______
  17. Разбирам, че дори да изтрия текст/история на това какво съм търсил онлайн, тази информация може да се намери и да се използва срещу мен. ______
  18. Телефонът е да ми служи, а не обратното. Няма да го използвам за каквото и да било, което ме прави лош приятел или неприятен човек. _____
  19. Ползването на телефона за видео/игри се брои към дневния ми лимит за време пред екран. Аз имам отговорността да следя колко време след училище съм пред екран и да се стремя да го контролирам, както сме говорили с нашите. ______
  20. Ако започна да занемарявам оценки и училищни ангажименти, да игнорирам приятелите си или да спортувам по-малко, заради прекомерна употреба на телефона си, това ще бъде обсъдено с нашите и ще вземем мерки, с които всички страни са съгласни. 
    ______
  21. Времето ми в интернет през телефона ще е ограничено до 2 часа на ден по мой избор кога (между 6:00 и 20:30 ч.) ______
  22. Ако не разбирам как се ползва нещо свързано с телефона, или не съм сигурен какви последствия би имало - не хаквам, а питам. Разбирам, че нашите също нямат всички отговори, но ще направят възможното да ми помогнат. ______
  23. Този договор подлежи на преразглеждане, ако някои от клаузите се окажат неприложими или безсмислени. 
    ______

Оригиналът на подписания документ ще е ламиниран и закачен на хладилника, при другите важни семейни документи, за да можем всички бързо и лесно да си припомняме правилата.

Аз имам копие в моята стая, което мога да преглеждам когато преценя.


Един от най-големите уроци, които съм научила като родител*, е, че човек не може да планира всичко. Преди да стана майка си мислех, че ще имам две, може би три деца, и че ще разпределя ражданията точно през три години, за да съм приключила с бременеенето и ражданията до 33-та година – възраст, която ми се стори подходяща за тази цел.

Заради това изчетох всички възможни книги за родителстване, говорех с приятелите ми, които имаха деца, и прерових целия интернет за всичко, свързано с децата.

После станах майка и открих, че нищо от тази подготовка всъщност няма значение. Родителстването, както се оказа, налага да се учим в движение и параболата на научаване е адски крива.

Открих също и че не знам какво искам или кога го искам, което всъщност беше добре: след като едва преживях коликите на първото ми новородено бебе, само 21 месеца по-късно (изненада!) родих второто си дете.

Решението ни по-късно да имаме трето, а след това - и четвърто дете, бяха дълго дебатирани. Ако някой ми беше казал преди да имам деца, че ще се окажа с четири, щях да му кажа, че се е побъркал. И все пак, ето ни днес с четири деца. Не съм имала за цел лично да заселвам планетата, просто така се получи в моето семейство.

Била съм в позицията да решавам дали искам или не още едно бебе – това значи още един подрастващ, един тийнейджър и един ЧОВЕК с всичките му хубави черти и недостатъци и нужди, който завинаги ще е част от живота ти, което, знам от опит, може да е емоционално и психически изтощително.

Обаче ако приемем, че нямате някаква медицинска причина или сериозни финансови затруднения, които биха направили решението за „още едно“ неразумно, ето цели пет причини защо е добра идея да имате още едно дете:

Вече сте задобряла в това. Бебе 1 и 2 малко ни озориха и невинаги вървеше гладко, но виж, с бебе 3 и 4 нещата вече вървяха по мед и масло. Веднъж щом децата станат на възраст за училище, осъзнаваш колко лесно е да задоволиш бебешките нужди. Това, което казват за големите деца и големите грижи наистина е вярно. И все пак, понякога, когато се боря със сложността на навигацията в социалните мрежи, с подрастващия пубертет или изпитвам трудностите на социалната йерархия в четвърти клас, съм много щастлива, че имам възможност да се сгуша с 1-годишното да четем някоя бебешка книжка. Относителната простота на потребностите на бебетата може да се приеме като спасителна лодка за обрулената майчина душа.

Бебетата са миниатюрни посланици на добра воля. С последното си бебе се удивлявах как непознати бяха привлечени от нея само, защото е бебе. Оказва се, че повечето хора обичат (щастливи, неплачещи) бебета. Другите ми три деца обожават бебето. Тя е единственото нещо, за което всички винаги са съгласни и всъщност помага на цялата динамика в семейството. Възхищението на момчетата за сестричката им ги обединява, когато нищо друго не помага. Трудно е да се ядосвате, когато в стаята има бебе, което прави неустоимо очарователни неща и те наблюдава с големи, любопитни очи.

Бебетата разсейват от мрачни мисли. Ако не вярвате, заведете малко дете на лунапарк. Ще видите усмивка като на Жокера по лицето на детето, докато се люлее или язди пластмасов кон. И още нещо. За бебетата и малките деца всичко е изненада. Техният ентусиазъм и истинска радост да откриват света променя всеки от нас.

Последното бебе ще ви напомни, че всичките ви невероятно пораснали деца също някога са били бебета. Децата ми редовно ме наритват - не буквално, но фигуративно - и ме оставят емоционално и психически изчерпана. Когато лежа будна нощем и не мога да заспя, защото се измъчвам как съм постъпила като родител този ден, никога този яд не е насочен към бебето или причинен от него. Когато поведението на децата ме кара да ги погледна с мисълта: "Кой си ти и какво си направил с детето ми?!", бебето ми напомня какви са били само преди няколко години. Успявам да намеря последна резерва търпение, последни капки здрав разум, докато гледам сладкото ѝ личице, и си спомням времето, когато и големите са имали пухкави, кръгли бузки и са се побирали в скута ми, и когато повечето им проблеми е можело да бъдат решени с дрямка. Аз съм по-добра майка на големите ми деца, защото съм майка и на бебето.

Бебето може да ви научи на едно-две неща. Когато вече сте извървели пътя на родителството, може да станете горделива и наперена. Може да си мислите, че знаете какво да очаквате. Най-доброто нещо за бебетата #2, 3, и особено 4 според мен е това, което са ме научили за родителството (което никога нямаше да науча от първородното сама).
Научих, че някои бебета спят много добре в началото (а след това може би не толкова добре), че някои деца са лесни за приучаване на гърне, а други, пресвета майко, никак, ама никак не са.

При нас последното бебе беше първото и единствено момиченце и това, което тя научи всички ни, е как една сестра променя братята си.

Убедена съм, че да имат сестра е променило начина, по който някой ден ще се отнасят към жените в живота си - и как ще се отнасят към другите хора като цяло.

Момчетата ми стават малко по-прощаващи, малко по-търпеливи, малко по-нежни отпреди да се роди тя.

Аз също никога не съм очаквала, че да имат по-малка сестричка ще донесе толкова много радост на другите деца. Но когато хванах един от моите близнаци, седнал в детската стая, с малката си сестричка в скута му, да ѝ чете всяка бебешка книга и да ѝ пее песнички от Замръзналото кралство, вече знаех, че сме направили нещо добро, като сме създали още едно дете в семейството с други деца.

Разбирам напълно семействата, които се отказват предварително. Повече бебета означават и повече пари, повече пространство, повече лишаване от сън и повече товар за тялото и организма ви. Това означава повече задължения, повече стрес и повече рискове. Никой не разбира това по-добре от майка на много деца.

Въпреки това, често се хващам как сред хаоса, раздразнението, бъркотията и сметките, гледам миниатюрния шеф на семейството ми с чувство на благодарност, че скочихме в дълбокото и получихме нея за награда. Така че, ако сте на ръба и се чудите да скочите ли, както някога и аз се чудех, аз съм тук, за да ви кажа - може да е наистина невероятно. Може да е повече от страхотно.

*Превод със съкращения на публикацията на Allison Slater Tate

cross