fbpx

Да си майка на четири деца, всяко от които с реактивен двигател, закачен за задния номер, не си е работа. 

Грешка! Работа е! 24-часова без никакви почивки. 

Разказва го Сам Бърнам Дейвидсън майка на две момчета и две момичета, бивша адвокатка, която много псува. Така казва сама за себе си, а ние някак това с псуването го разбираме, честно да си признаем…


Семейният цирк

Преследвам 14-месечното си момиче из цялото заведение, отбивайки всевъзможни опасности от пътя ѝ, докато ѝ бутам коричка от пица в устата, за да не почне да се тръшка. На рожден ден сме на 6-годишно дете, а другите ми три деца са в публиката и се вълнуват на програмата, включваща представяне на комодски варан.

След 5 минути, в мига, в който показват варана, моето 6-годишно забелязва един балон, паднал от декоративната арка. Преди да успея да се намеся, той вече го сграбчил и го влачи към дъното на помещението. 

Решава, че ще играе сам една доста агресивна игра, в която се опитва да задържи балона да не падне на земята, докато го удря постоянно. Най-големият ми син го вижда и незабавно се присъединява към него. 

И ето ги - крещят, обръщат столове и маси, абсолютно незаинтересовани от забавлението с влечуги. 

Дъщеря ми все още е сред публиката и изглежда, че се забавлява с дървесната жаба, появила се на ръката на водещия. Докато, разбира се, вече не ѝ е забавно и започва да прави някаква странна йога на четири крака със задник, вирнат нагоре, и да крещи, че е жадна. 

Четири от четири

Оглеждам помещението и виждам, че моите деца не са единствени, които си измислят сами забавление, различно от шоуто. Има и други. Но ние сме единственото семейство, в което всички са с алтернативно занимание. 

Четири от четири. И това не ме изненадва. Защото в повечето семейства има поне едно дете, което е по-спокойно. В моето няма такова. И съм страшно изморена.

Всичко, което правим, е шумно и разхвърляно. Разходките ни в парка обикновено включват две момчета, изцапани с кал от езерото, едно 4-годишно момиче, което се качва на пързалката и крещи срещу минувачите, и бебе, ядящо тор.

Вечерите в ресторант са придружени с юмручен бой, разлети напитки, промени на поръчката и - в един паметен момент - и горяща салфетка в средата на масата. 

На мен са ми се паднали четири еднакви: огнени, буйни и с със сериозна необходимост от внимание. 

Поне едно по-спокойно

Гледам другите си приятели с три и повече деца и при всеки има поне едно, което е малко по-пасивно. Едно, около което не се налага да завърташ целия план. 

Дете, което ще се опита да успокои останалите, когато настроенията им ескалират, и рядко е причината да си тръгнете отнякъде по-рано. Това дете си играе само и няма мнение за всичко. 

Имам нужда от такова дете. Имам нужда от дете, което ще се сгуши и ще потъне в книга за Хари Потър. Ще облича каквото му избера и ще яде каквото има в чинията. И няма да налива масло в огъня във всяка една ситуация. 

Всичко в името на смеха

Мотото на децата ми е “всичко в името на смеха”. И по тази причина нормалните ситуации, в които другите деца участват леко и спокойно, се превръщат в някакво опасно импро шоу, когато моите пристигнат. 

Например когато чакаме най-големия ми син пред училище. Всички други по-малки братя и сестри са извън колите и си играят, без да ги наблюдават. Гледам ги как се забавляват неангажиращо на алеята - безобидна, абсолютно незначителна сцена.

И тогава второто ми дете изскача от колата и започва собствена олимпиада по паркур. Скача от пейка на камък, после на клон. Извиквам му да спре, точно когато се приземява върху една мрежа, хвърляйки бърз поглед, за да види кой от връстниците му е впечатлен.

4-годишната ми дъщеря е отишла до предния прозорец, сложила си е ръцете на кръста, поклаща си дупето и се смее, размахвайки пръст към някого, когото дразни. Бебето пищи от задната седалка в абсолютно недоумение как е възможно да е оставена да се забавлява сама за няколко минути. През това време се опитвам да прибера децата към колата със скандал. 

Най-накрая големият ми син се качва и тръгваме, тъкмо когато брат му го е докоснал грешно по рамото и той почервенява от гняв. 

Всеки път сме някаква версия на тази шумна, хаотична, абсолютно неспокойна компания.

Неподозирана радост

Дори едно дете със силна и изявена индивидуалност може да повлияе сериозно на цялото семейство. Настроението му определя тона на деня, а присъствието му може да погълне цяла тълпа.

Наличието на четири такива, надпреварващи се за собствено ефирно време, направи живота вкъщи объркан и хаотичен. Емоциите винаги са на макс, тъй като изглежда никой от тях няма способност да се саморегулира, както другите хора. 

Понякога имам чувството, че са се обърнали наопаки и всичките им чувства са навън, за да ги види целият свят. В нито един от тях няма и капчица дзен. Просто чиста, наелектризирана живост във всеки един от тях постоянно.

Но с цялата тази активност и енергия идва и неподозираната радост. Докато другите родители имат възможност за малко спокойствие, аз живея в непредвидимия цирк, от който са направени всички големи ситкоми. Където смехът е с пълно гърло, а прегръдките са силни. Изразяването на вълнение и щастие е шумно и заразно. Абсолютно ненормален, див и адски забавен живот с четири уникално енергични деца.

Но в един момент бих желала да подремна.

37-годишната Сара Томас успя да направи нещо, което никое друго човешко същество не е постигнало до този момент: преплува разстоянието от Франция до Англия и обратно два пъти (общо 4 дължини), без да спре. Това по първоначални изчисления били едни 129 км, обаче течението и вълните се оказали толкова силни, че Сара плувала много повече. Всъщност, преплуваното разстояние е 209 км.

Досега Ламаншът е преплуван три пъти един след друг от четирима мъже. Сара е първият човек, който увеличава рекорда с още една дължина (и то каква!), превръщайки се едновременно в първата жена, преплувала протока, и в първия човек, направил го четири последователни пъти.

Всичко това се равнява на едни 54 часа свръхусилия на волята.

Сара Томас е професионална плувкиня с над 10-годишен опит в маратонските плувания. Открива, че ѝ се отдава да плува оттук до хоризонта, когато един ден след тренировка просто си осъзнала, че може още и въобще не е изморена. През 2017 г. е диагностицирана с рак на гърдата, а през лятото на 2018-а приключва с лечението. Година по-късно прави един от най-впечатляващите рекорди в историята на плуването, посвещавайки победата над собствените си възможности на всички хора, преминали през борбата с рака, и доказвайки, че жените могат всичко.

Ето го и нейния личен разказ:

Image may contain: ocean, sky, outdoor, water and nature

"[...] В сряда миналата седмица се срещнахме с Еди (Еди Спелинг, собственик на лодката с екипа на Сара, бел. ред.), за да получим последна информация каква е обстановката. Според него прогнозата беше за мрачно време и ни предупреди, че може и да се наложи да удължим престоя си във Великобритания. Но само няколко часа по-късно ми пусна съобщение, че нещата изглеждат добре за старт на плуването в събота вечер. 

През следващите няколко дни приготвяхме провизии за мен и екипа, обменяхме пари, организирахме всичко така, че да можем да прекараме два дни в морето. 

Срещнахме се с Еди в 22:45 в събота на пристанището на Дувър. Не бях особено развълнувана от предстоящия среднощен старт – не мога да спя добре през деня, а знаех, че дневният сън, който успея да си набавя в събота, ще е от огромно значение за успеха ми. Опитах се, но може би успях да дремна не повече от час. А вълните никого не чакат, така че нямаше от какво да мрънкам.  

Набързо натоварихме провизиите и тръгнахме към Самфайър Хоу, намазах се и преди да се усетя, скочих от лодката.

Нещата започнаха зле. Имаше шест часа до изгрев, а на мен вече ми се гадеше. Вечерях спагети, които явно не се отразяваха добре на стомаха ми. Докато тялото ми се бореше с гаденето, започна да ме втриса и се разтреперих. Не така си представях старта на четирикратно преплуване на Ламанша. След 7 часа във водата, най-накрая повърнах спагетите и всички ликувахме. Веднага се почувствах по-добре и реших, че това ще е краят на гаденето ми.

Първата дължина продължи без други произшествия. Стигнахме нос Гринез след 11 часа и половина, точно по график. Теченията бяха силни, когато приближих към носа, затова трябваше да спринтирам около час, за да ги преодолея, но накрая се хванах за скалата. Първа обиколка – завършена.

Image may contain: 1 person, smiling, ocean, swimming, child, outdoor, water and nature

Правилата за подобни плувания казват, че като стигнеш брега, трябва да излезеш от водата. Ако брегът е скалист и изкачването не е безопасно, може просто да бутнеш скалата като знак за край на отсечката. Ако излезеш на плаж, веднага трябва да влезеш във водата, но стига пръстите ти да са потопени в нея, може да седнеш на брега и да получиш всичко, от което имаш нужда. Никой не може да те пипа или да ти помага, но може да ти хвърлят неща. Планирахме, че Илейн от моя екип винаги ще е покрай мен с ланолин и дезитин и с някакви неща за хапване.

Надявах се да изляза на плаж, за да се опъна малко, но носът е доста скалист, затова се провесих на една скала, докато теченията ме брулеха, намазах се с ланолин и хапнах малко ориз. Отредените ми 10 минути свършиха много бързо и преди да имам време да помисля, вече започвахме втората обиколка.

Имаше много медузи покрай брега и докато се отдалечавах, въпреки всички усилия, които положих, една успя да отскочи от шапката ми за плуване, да се закачи за носа ми и да се пльосне върху брадичката ми. Може би последваха някакви псувни. Обаче знам, че студената вода помага за опарвания от медуза и прецених, че имам доста време да се оправя.

След няколко часа плуване пак започна да ми се гади. Повдигаше ми се и ми се повръщаше. Накрая повърнах ориза и реших, че ще ми стане по-добре, както когато повърнах спагетите. Не.

Въпреки спиращия дъха залез, докато вечерта преминаваше в нощ, духът ми започна да пада все повече и повече. Опитвах се да превъзмогна гаденето, но ми беше студено и ме побиваха тръпки. Преди да започна второто плуване, казах на Илейн, че нощта ще е тежка, затова трябва да измисли някакъв план, който да ми помогне да се справя. Вечерта напредваше, виждах как екипът ми се подготвя за нощта. Крег ми каза, че са направили график кой кога да плува с мен, за да не се налага да оставам сама във водата дълго време. Постоянно си повтарях "Мога да я преплувам тази нощ..." Единствената ми цел беше да изкарам следващите 10 часа, докато слънцето изгрее отново. Знаех, че ще е трудно, но дори самата аз подцених страданията, които ми предстояха през тях.

Докато плувах обратно към Дувър и светлините на града се приближаваха все повече и повече, започнах да планирам второто си връщане. Не се чувствах добре, но се ободрих щом си дадох сметка, че пак сме се отправили към Самфайър Хоу и ще имам възможност да се изтегна на брега за минута, да си опъна гърба и да имам поне един дзен-момент. И понеже нямах тази възможност в края на първата отсечка, наистина нямах търпение да зърна камъчетата на Самфайър Хоу.

Image may contain: ocean, sky, cloud, outdoor, water and nature

За съжаление там имаше други плувци, които стартираха маратоните си, и ако трябваше да чакаме нашия ред, за да стигнем до плажа, щяхме много да се забавим. Оставихме теченията да ни отведат към стената на Самфайър Хоу и вместо плаж, пак трябваше да бутна скала, за да индикирам края на втората си обиколка. Две врътки, нито един плаж. Бях съсипана. Даже не съм сигурна защо бях толкова съсипана – нямах никакви плажове и скали в езерото Пауъл или в Шемплейн (местата, на които се е подготвяла в Щатите, бел. ред.), но в представите си винаги съм визуализирала, че стигам до плаж.

Илейн беше моят слънчев лъч, докато пипах стената и се опитвах да не се разплача. Казах ѝ, че нямам сили да изкарам до края и че съм почти сигурна, че виновникът за гаденето ми е ябълковият сок, който пиех с всяко хранене (както правя по принцип). Тя възприе информацията, игнорира оплакването ми и ми метна едно бананово бебешко пюре. Беше страшно вкусно. После го повърнах.

И продължих да повръщам. Няколко мига по-късно, на средата на повръщането, ни казаха, че десетте ми минути са изтекли и трябва да започна да плувам обратно. Така че някак си започнах отново да плувам към Господ знае какво... След 30 минути стана време за следващото ми хранене и още щом ми го метнаха, повърнах отново. И на следващата спирка пак. Нямах много ясна представа за времето, но ми се струваше, че са минали часове в хранене и повръщане.

В един момент Карл плуваше редом до мен, така че сигурно е било около 3 посред нощ. Повръщах и се превивах от спазми. Не си спомням как точно съм му се оплакала, но той много спокойно и обмислено ми каза да продължа да плувам. Докато мрънках, някакъв глас от лодката ми каза да продължавам да се движа. Така и направих. По-късно разбрах, че горе-долу по това време капитанът на лодката и един от наблюдателите са казали на екипа ми, че или трябва да ме накарат да спра да повръщам, или ще ме извадят от водата. Честно, ако в този момент се беше случило точно това, с голямо удоволствие щях да се кача на лодката и да благодаря на всеки един, че са ми спасили живота и са ме оттървали от това бреме. Бленувах да съм суха, на топло и заспала.

Обаче екипът ми имаше друг план. На следващото ми хранене Раян ми хвърли едно хапче Зофран, останало от лечението ми от рак; дават го и на бременни за сутрешното гадене. Знам, че някои хора го използват при плуване, така че го метнах в багажа си в последната минута, мислейки си, че може да помогне на майка ми, ако ѝ стане зле на лодката. С голямо облекчение реших, че то ще оправи всичките ми проблеми. Глътнах го и мигновено го повърнах. Отново се сринах, обърнах се и продължих да плувам, без да кажа нищо. След пет минути ме спряха и ми подадоха хапче, разтворено в малко вода. Преглътнах го твърдо решена да не повърна и само се молех да свърши работа.

Минаха 30 минути без никакво повръщане. На следващото ми хранене ми дадоха само вода. На следващата спирка за хранене пробваха да ми дадат нещо за хапване, но пак започна да ми се повдига, така че продължих да плувам. Най-накрая след около час вече се чувствах достатъчно добре, за да се опитам да ям нещо. Мисля, че бяха минали 4 часа, в които не можех да задържа никакви калории.

Image may contain: sky, ocean, cloud, twilight, boat, outdoor, water and nature

На обръщането посред нощ няколко други лодки с други плувци започваха плуванията си. Повръщах и ми беше зле, но изглежда плувах с добро темпо, защото бях редом с останалите. Посред едно мрънкане екипът ми ме информира, че си плувам съвсем добре и все още държа добро темпо. Много се учудих. Как е възможно да ми е толкова лошо и въпреки това да поддържам скорост? Вече като знаех това, бях твърдо решена да си оправя стомаха и да си възстановя калориите, за да мога да продължа. С приближаването на изгрева започнах да се чувствам по-добре. Тогава някъде си поисках и малко бонбонки M&М, които бяха идеален начин да си набавя допълнителни калории бързо. Освен това бяха хрупкави. И вкусни.

Бавно, но сигурно стигнахме отново до Франция. И там някъде реших поне да се опитам да тръгна обратно, за да видя какво ще стане.

Приближавайки Франция, пак започнах да усещам как се завихрят бесните течения. Водата там е кафява и мътна - идеално скривалище за медузи. Докато плувах все по-близо към носа, борейки се с теченията и умирайки от страх да не попадна на медузи, екипът ми ми каза, че трябва да спринтирам, за да стигна до брега. Бяхме се насочили право на юг, но теченията бяха абсолютно безпощадни и не искаха да ме оставят да стигна като цивилизован човек. Вместо това след 36 часа плуване и повръщане екипът ми ме караше да направя невъзможното - СПРИНТ! Ускорих, заритах с крака и за нула време се хванах за една от скалите на носа. За щастие там имаше идеална формация от скали, на които се качих и седнах с краката ми все още във водата, както е по правилата. Илейн пак беше с мен, хранейки ме с разни съкровища и повдигайки духа ми. Треперех и бях изтощена. Мисля, че поругах малко, че се е наложило да спринтирам. И преди да се усетя, десетте ми минути вече приключваха и трябваше да се връщам в морето. Отново.

Веднага забелязах, че сме повлечени по същия път като предишния ден. Преди плуването казах на Еди, че мога да държа скорост от 2 мили в час за три обиколки и после не се знае какво ще стане. Той ме увери, че ако стигна до завъртането след третата отсечка, ще ме остави да си плавам до Англия като дънер. Така че започвайки четвъртата отсечка, си мислех, че тежката работа е свършена и всичко е въпрос на време. Поддържах постоянно темпо при предишните обиколки - между 11 и половина и 13 и половина часа на преплуване, така че предположенията ми бяха, че ще стъпим на английския бряг към 3 през нощта. Най-късно в 4 часа. С нетърпение очаквах залеза, защото ми оставаше само половин нощ плуване.

Само че пак се бях объркала. И това не го бях разбрала, докато не свърши плуването, макар че още във водата усещах, че нещо не е както трябва. Изглежда, че в някакъв момент вместо да следваме маршрута от предишния ден, сме били избутани в нещо като фуния в протока. Ако бях останала в нея, щеше да ни изхвърли към открито море. И плуването приключваше. Трябваше да ме накарат да мина през течението, за да продължим. Успяхме, но ни костваше много време. Тогава задуха и студен фронт. Беше си сиво и мрачно и без това, но като задуха студеният вятър, прогони и малкото слънце и съвсем ми обърка представите за време.

Както и да е - невероятно, но факт, най-накрая се чувствах добре. Пишках си редовно и си се чудех на ръцете, които макар и изморени, не ме боляха. Нямах никакви болежки или неразположения, освен малко протъркване, с което се справихме с допълнително ланолин. Кръстът ме болеше, но не беше кой знае какво. И продължихме да плуваме. Бях щастлива и в пълна неизвестност за проблемите с прилива, така че все още мислих, че до към 4 призори ще сме приключили.

И след това, на 47-ия час, Крег скочи във водата при мен. Каза ми, че има течение, което ни бута в грешната посока и се налага да спринтираме в следващия час, за да минем през него и да стигнем британското крайбрежие. Каза ми, че ако го направим, ще сме си вкъщи. Екипът ми започна да вика и да ме окуражава, а аз спринтирах. Отново. И след нашия Час на силата ме уведомиха, че сме успели. Ура! В този момент усетих, че това ще отнеме повече, отколкото бяхме планирали, но когато след два часа Илейн скочи, за да плува с мен, ми каза, че имаме по-малко от 10 възела до брега. Това беше по-далече, отколкото се надявах, но ако бяха само 10 възела, казах си, няма проблем - мога да се справя!

И тогава нещата започнаха пак да се объркват. Теченията ни бутаха във всички посоки. Насочвахме се в една посока, а ни мятаха в друга. И после в трета. Екипът ми казваше да натискам и аз натисках, колкото можех, но вече плувах от 50 часа! Колко повече можеха да искат от мен в този момент? По едно време сметнах, че тази отсечка вече трае повече от 15 часа и с изненада установих, че може би виждам някакво развиделяване през тъмнината. Светлината беше дезориентираща и започнах да губя представа къде сме. Има червен островърх купол до Самфайър Хоу, който ползвах за ориентир предишната нощ и през по-голямата част от тази. По едно време се падаше в далечината вдясно. После изведнъж се оказа право пред мен и си помислих, че се движим към Самфайър Хоу. И после вече бяхме някъде другаде. Представата за брега на плувците не е съвсем точна, затова в някакъв момент си казах, че спирам да гледам и продължавам да плувам.

Тогава, на 53-ия час, Карл скочи при мен за последно. Каза ми, че трябва да спринтираме, за да успеем. Усещах как водата се блъска в мен, на моменти ледено студена. Изглежда, че съм плувала на едно място за известно време и трябваше да ме накарат да се движа отново.

Така че събрах всички сили и се устремих към брега. Нямах никаква идея къде сме, мислех си, че виждам лодки, но беше стена. Като вдигнах темпото, водата започна да ми влиза в носа и да се стича по гърлото ми – нещо, което се стараех да избягвам по време на цялото плуване. Вятърът така духаше, че всеки път щом си поемех въздух, устата ми се пълнеше с вода. Толкова бях уморена, че вече не ми пукаше. Просто исках да финиширам. Знаех, че брегът е близо, но въобще не мислех, че е толкова близо. Знаех само, че трябва да натискам яко – или щяхме да бъдем изтласкани към морето, или щяхме да успеем. Почнах да се чудя какво ще стане, ако не се справим, но разтиках тази мисъл. ПЛУВАЙ!

И тогава изведнъж видях земя. Твърда, истинска земя. Бях достатъчно добре запозната с бреговете в района, за да знам, че няма да мога да се изправя, затова си махнах очилата и изпълзях на брега. Изтощена. Дезориентирана. ПРИКЛЮЧИЛА.
На брега имаше тълпа невероятни хора, събрали се там да ме поздравят. Отнякъде знаеха, че хапвам M&M, после някой ме зави с хавлия, а след това ми дадоха халат. Поднесоха ми бонбони и шампанско.

[...] Преди година не знаех дали можех да направя такова плуване. Но не се отказах от мечтата си и дадох всичко от себе си. [...]"

Снимки: Jon Washer Photography


Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.

Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.

Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."

И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...

Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.

За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!


Още:

„Анти“-инстаграм портретът на една майка

Аз съм майка и съм важна

Джеймс Брейкуел е баща на 4 дъщери и комедиен писател, който споделя в Туитър колекция от забавни разговори със семейството си. Многодетният татко твори под псевдонима Xploding Unicorn ( Експлодиращият еднорог) и дори наскоро издава първата си книга – „Only Dead on the Inside: A Parent’s Guide to Surviving the Zombie Apocalypse“ (Само мъртъв отвътре: Ръководство за родители за оцеляване на зомби апокалипсиса).

Вижте селекцията на неговите туитове, направена от Bored Panda и не се колебайте да споделите какво си говорите с вашите деца.

------

6-годишното: (Превърта напред някакъв филм)

Аз: Не може да прескочиш директно на щастливия край.

Тя: Нямам време за проблеми.

------

3-годишното: Имаш много писма от приятелите си.

Аз: Това са сметки. Те искат пари.

Тя: Трябват ти по-добри приятели.

------

Аз: Хари Потър може да поправи очилата си с магия.

6-годишното: Защо не ползва магията, за да си оправи очите?

Аз: (Поставям под въпрос всичко, което знам.)

------

3-годишното: Може ли торта за рожден ден?

Аз: Но сега не ти е рождения ден.

Тя: Тортата няма как да знае това.

------

4-годишното: Може ли нещо сладко?

Аз: Какво каза мама?

Тя: Не.

Аз: Тогава защо аз да ти давам?

Тя: Тя не ти е шеф.

Това е капан!

------

Моята 6-годишна дъщеря иска да стане лекар, за да може да помага на болните деца.

Моята 4-годишна дъщеря иска да е таралеж, за да може да боде хората с дупето си.

------

Устната на дъщеря ми кърви.

Никоя от сестрите ѝ не знае какво се е случило.

Е, поне знаят първото правило на „Боен клуб“.

------

Моята съпруга е раждала четири пъти и все още може да влезе в роклята от бала си.

Аз не съм раждал нито веднъж, но не мога да вляза в панталоните, които си купих през март.

------

Аз: Може ли да дойдеш тук, принцесо?

5-годишното: Татко! Аз съм прекалено стара, за да бъда принцеса!

Аз: Е, как да те наричам тогава?

Тя: Кралицата.

------

Аз: Какво правихте в училище?

5-годишното: Нищо.

Аз: Как може да си била там цял ден и да не си правила нищо?

Тя: А ти какво прави на работа?

Шах и мат!

------

4-годишното: (Прави някакви гримаси в огледалото.)

Аз: Отражението ти винаги прави същото, което и ти.

Тя: Тя понякога не го прави.

Изнасяме се!

------

Аз: Някой ден ще започнеш да имаш чувства към момчетата.

6-годишното: Аз вече имам чувства към тях.

Аз: Наистина ли?

6-годишното: Ядосват ме.

------

4-годишното: (Плаче.)

Аз: Какво има?

Тя: Коремчето ми е пълно, но искам да продължа да ям.

Битката е тежка.

------

Децата играят на карти.

Аз: На какво играете?

6-годишното: Война.

Аз: Кой печели?

Тя: Никой не печели.

------

Моята 2-годишна дъщеря си мисли, че всеки човек с брада, който се появи по телевизията, съм аз.

Току-що гледахме заедно страхотен документален филм за това как съм освободил робите.

------

Произволен човек от интернет: Ти не си известен, защото пускаш яко съдържание. Известен си само, защото имаш яки деца.

Аз: Ако трябва да бъда честен, и тях съм ги правил аз.

------

3-годишната ми дъщеря нарече веждите си „мустаци над очите“.

Щях да я поправя, но вместо това си обогатих речника.

------

4-годишното: Може ли да използвам офис стола ти?

Аз: В момента аз го използвам.

Тя: Не се въртиш.

Аз: Не искам да се въртя.

Тя: Използваш го грешно.

------

Децата ми се редуваха да се очертават с тебешир.

Сега изглежда, все едно 25 деца са убити пред гаража.

------

Прекратявам свада.

Аз: Кажи на сестра си, че съжаляваш.

5-годишното: Ти си ми казал да не лъжа.

В Майко Мила! споделяме много човешки истории, свързани с родители и деца, които ни трогват, разсмиват и разплакват. Ето че дойде момент, в който ще ви разкажем историята на две малки същества от друг вид - лъвчетата Масуд и Терез, родени... в така наречения зоопарк в Разград. Няма как да не сте чули за Масуд и Терез.

Тяхната съдба е превратна, ужасна и, уви, въпреки кратките изгледи за светло бъдеще, вчера всичко се срина, защото стана ясно, че разградският кмет е пуснал докладна записка двете лъвчета да бъдат дарени на зоопарка в... ПАЗАРДЖИК, вместо да заминат на вече уредения им престой в резерват в... АФРИКА.

Да, това е България, това се случва само тук, и по темата днес публикуваме текста на доктор Мила Бобадова - ветеринарен лекар, управител на клиника "Добро хрумване" и носител на наградата "Човек на годината" за 2011 г. на Хелзинкския комитет заради приноса ѝ в криминализирането на насилието върху животните.

Днес, от 14 часа, пред сградата на Министерски съвет започва протестът в защита на двете лъвчета - моля, нека всеки, който може, да отиде на него, за да спасим от сигурна смърт тези две екзотични за нашите ширини същества, които заслужават да живеят пълноценно и достойно!

*************************

Когато преди 4 месеца една женска лъвица роди на метри от панаир в град Разград, никой не подозираше какво ще се случи.

Лъвицата ражда в клетката, сред погледите на посетителите, при цялата дандания наоколо. Персоналът не реагира. Пред очевидци мъжкият наранява малките, едното лъвче умира, а по-късно майката отхвърля малките заради стреса.

Масуд и Терез са днес имената на малките оцелели. Плод на кръвосмешение, тези две лъвчета, оцелели въпреки тежкото си начало, минаха през много. Почти веднага след раждането си дойдоха в София. Пое ги фондация „Дивите животни“.

Лъвчетата бяха настанени в клиника, където бяха обгрижвани денонощно. В началото Масуд дълго отказваше да забозае заради травмите си. Беше му направен ЯМР, за да се разберат причините. Хранеше се с хранопроводна сонда.

Но трудностите не изплашиха никого. Нито екипа на клиниката, нито фондация „Дивите животни“.

От фондация „Четири лапи“ се включиха с помощ, намирайки начин двете оцелели лъвчета да бъдат настанени в резервата Lion’s rock big cat sanctuary в ЮАР, като преди това уреди настаняването им в спасителен център в Холандия, където да ги подготвят за живота в Африка.

В Разград живееха още лъвове. Асен – тежко болен млад лъв, в покъртително състояние, буквално живееше в коптор. Днес той вече е преместен в Софийския зоопарк, където се подобрява с всеки ден под грижите на специалисти.

Още една двойка, Рая и Хектор, които също са брат и сестра (и двамата са на 12 години), пристигнаха в София също тази седмица. Рая, разбира се, е бременна... В разградския зоокът остана друга двойка, но на мъжкия му бе направена вазектомия след развихрянето на скандала.

Ето какви други изумителни подробности по случая излязоха наяве в последните месеци.

Стана ясно, че разградският зоокът няма лиценз, няма условия, няма специалисти, но за сметка на това развъжда лъвове с близкородствени връзки.

Макар и мъчително, управата на зоопарка се съгласи да подпише Меморандум за коопериране с фондация „Четири лапи“ и нещата горе-долу вървяха. Бавно и трудно, но вървяха.

Цялата страна се вълнуваше от съдбата на Масуд и Терез. Всички се умиляваха, плакаха за тях, смееха се с историите за пакостите им.

Хората даряваха с тонове мляко за малките, пари, мокри кърпички, играчки. Хиляди чакаха новини за лъвчетата и се вълнуваха, че тези двамата някой ден ще заспят под звездите на Африка, в среда, която е типична за тях.

Диви.

Два български лъва!

Радостта продължи до миналата седмица, когато всички замесени разбраха, че разградският кмет е пуснал докладна записка, в която предлага лъвчетата да се дарят на.... зоопарка в Пазарджик, защото те ги поискали.

Как го разбраха, ще попитате?

От вестник.

Кметът на Пазарджик стъписано съобщи пред bTV, че зоопаркът в града нито има условия, нито специалисти за отглеждането на малки лъвчета...

Последва вълна от недоволство. Хиляди мейли с молби за вразумяване, укори, сълзи...

Нищо.

На 21.12.2017 Общинският съвет в Разград прие докладната записка на кмета. С това решение съдбата на Масуд и Терез направи остър завой.

Те няма да живеят в Африка, няма да бъдат сред себеподобните си.

Ще живеят в клетка... в Пазарджик.

На място, което няма условия за тях, няма и хора, които знаят как да ги обгрижат. Без за миг да се поинтересуват как са лъвчетата тези месеци, без да си помръднат пръста за тях, разградската община реши съдбата им.

Имаме лъвове на герба си. Големи, могъщи. Смели, безкомпромисни. Свободни, горди.

Но ние не ги харесваме такива.

Искаме си ги в клетки. Смазани, унизени, болни. Зад решетки. На бетон. В безобразни условия.

За да задоволим нечия еснафска прищявка и инат.

Каква символика, а?

Този текст ще бъде преведен на английски. И разпратен по всички възможни точки на света. Защото това не може да продължава.

Волята на българите е българските лъвчета да идат в Африка. А не в нечия клетка... в Пазарджик.

****************************

Ако искате да изразите несъгласието си с решението на разградската община за преместване на лъвчетата в Пазарджик, моля, присъединете се към протеста, организиран от „Четири лапи“. Той ще се проведе днес, от 14 часа, пред сградата на Министерски съвет. Нека всички, които могат, да отидат на протеста, за да спасим две малки, невинни същества от алчното, безхаберно и реваншистко отношение на хора, за които техният живот няма никакво значение.

cross