fbpx

Теодора Илиева и преди е писала за това колко обича да ходи на къмпинг през лятото. Сега тя обобщава всички причини, които правят този престой в каравана на морето толкова специален.


Когато открих този къмпинг, исках да си тръгна. Търсихме бюджетен вариант за лято с малко дете и куче. Но не очаквах да попадна на място, в което времето беше зациклило в началото на 80-те. Бунгалата бяха реновирани последно покрай снимките на „Оркестър без име“ край Созопол. Дръжките на прозорците капеха като несбъдната ракия от презряла слива всеки път, когато опитвах да затворя плътно, за да не чувам махленските разговори на съседите. Един фургон ти е магазинът, друг фургон ти е ресторантът. Между двете има олющен баскетболен кош, на който освен да се обесиш на втория ден от неравната битка с комарите, друго не ти остава. 

Интернетът беше по-нередовен и от влаковете на БДЖ. 

А трябваше да работя периодично. Мобилният ми къмпинг офис се крепеше върху маса за карти, която трябваше да балансирам с кутии от цигари и други подръчни средства, за да не залита при всяко трепване на въздуха. Рециклираната мрежа, тип тента на палатка, превръщаше този квадрат от жизнено пространство пред бунгалото в задушевен апокалипсис. Оцеляхме десет дни и за моя огромна изненада, докато събирах катуна на прощаване, знаех, че ще се върна. 

Вече 12 години прекарвам летата си в този къмпинг, но на каравана

Имам постоянни съседи, с които отношенията ни от „Здравей-здрасти“, „Имаш ли място в хладилника за тия карначета“ и „Да поръчам една боя за коса, ако ходите към града“ прерастнаха в истински приятелства. 

Част от тях израснаха на плажа и продължиха да ме топлят и в София. Други останаха там, на брега, от който всяка година си тръгвам освен с по-добрата си версия и с бижута – рапани, чиято форма ги превръща в перфектния пръстен. Или гердан със съвършената мида, който нося целогодишно. Добрата енергия и слънцето на мястото остават в този амулет дълго след като тенът и пясъкът в кецовете ми са отишли в канала. Подарък ми е от една от любимите ми жени там. Тя е учител по рисуване, който събира речни камъни и създава върху тях произведения на изкуството. 

12 години не са малко. Хората ми там са ме виждали във всякакви емоционални фази, килограми и финансов статус, вариращ от „държа света за топките“ до „кака знае 2 и 200“. Съществуването в гората без огледало и с два потника за сватби и погребения извършва  ювелирна работа по душата. И независимо от това на коя стъпка в балета на живота си - щурците, морето, розето, неочакваната доставка на мекици и домати сутрин и на колоритна компания край огъня вечер –

всичко това те оставя само по човещина

и те връща презареден за останалите 11 месеца цивилизация в годината. 

Дъщеря ми расте там от 2-годишна и сега, когато е почти на 14, не иска да чуе за Гърция, Италия или Испания, където самостоятелна вила с басейн за цяла седмица струва колкото уикенд с олинклузив в комплекс край Лозенец. 

Или три нощувки на бунгало в стерилно „Ориндж Каунти“ с хайку плажна ивица като къмпинг „Гардения“. Детето си има сезонно племе, към което принадлежи, и не иска да занулява социалния си живот през лятото, само защото чистотата в караваните става все по-голям мираж, а пътят до тях може да бъде взет най-безаварийно с магаре или ATV

Истината е, че почивката на къмпинг с дете на възраст от предучилищна нагоре е джакпот за всички в семейството. Ето защо.

В режим „Свободна България“

На това място просто... пуснах дъщеря си. Бих шута на синдрома „майка орлица“ в името на собственото си спокойствие и добро прекарване на детето. Открих здравословния егоизъм в сигурна среда, която му дава аналогови забавления като каране на колело, игра на федербал, гоненица, сляпа баба... В първото си лято тръгвах на превантивна експедиция из бунгалата да видя къде е тя – дали не цели с кюфтета от кал нечие пране, дали не чака с очи на влюбена панда да бъде нагостена на аванта пред нечия маса, дали не гонят местното ято токачки за спорта... Нито един от тези кофти сценарии. Обикновено рисуваше с детето на съседката. Или се събираха цяла тумба на беседката да разцъкат „Не се сърди, човече“ и да си бърборят. За мой късмет, периметъра на игрите ѝ остана в полезрението ми. 

Позволих си лукса да я оставям да се наспива сутрин, а аз изчезвах за 4-километров пробег до близкото село. Отивах на плаж – на 10 минути пеш от караваната през черен път, с телефон и книга под ръка. Оставях освен закуска, пълен хладилник и някакви джобни под свещника на масата. Детето се обаждаше, ако има нужда от нещо, но изключително рядко. Научи се да следва своя ритъм на забавление и за разлика от мен, която може да се пържи по 8 часа нон-стоп на слънце, тя си взимаше дозата морска сол според компанията, или здравината на нервите ми като аниматор във водата. 

Понякога откривах солидно количество безалкохолни и опаковки от сладоледи на масата. После разбирах, че имам отворена сметка в кръчмата. „Ако реши да си поръча мастика, обади ми се. До тогава всичко е наред. Нека си взима каквото поиска за хапване и пийване до X-пари на ден“, казах на барманите, докато плащах поредната сметка. 

На дигитална диета 

Странно е, но докато бяха по-малки, децата ни не припарваха до телефони. Правехме им лятно кино вечер, използвайки мушама за екран на проектора. Сутрин се събираха да гледат филмчета на компютъра на някой от родителите и почти винаги си тръгваха с купа нарязана диня, милинки, или с друга благодат за хрупане. Рисуваха камъчета. Ходеха на лов за миди за герданчета със съседката. Разхождах ги до близкото село и ядяхме смокини като разпрани от дърветата в изоставените дворове. 

С възрастта телефонът стана повече тонколонка, отколкото източник на зомби информация. На плажа се слуша музика с техен плейлист, привечер прекарват цивилизовано време в Tik-Tok и Instagram. Но това е нищо в сравнение с дигиталния апокалипсис в града, който заема почти на 100% свободното им време. На къмпинга дъщеря ми не се затваря да монтира клипчета, не снима нищо и мрази да бъде снимана без нейно съгласие, което абсолютно уважавам. Следобед нещо във фабричните ѝ настройки се променя и ляга в нечий хамак да чете книга с всички останали. Но от този исторически момент, прераснал в морска традиция, вече имам снимки. Ползвам ги като доказателствен материал, че когато попаднеш в добра среда на себеподобни, нещо „апокрифно“ в живота ти като четенето става яко „вайръл“.

Къмпинг социална мрежа

Когато си част от комунална общност като тази, макар и от лято на лято, ти ставаш част от празниците на хората. Децата се хващат да помагат с приготвянето на погачи. От кръчмата регулярно правят курбан на ниво национален празник с оркестър, и малките се приобщават я в паленето на огън, я в украсяването на тортата, я в това да поведат хорото с „хип-хоп Робокоп“ движения. Вълнуват се за детски рожден ден като че ли е Коледа, независимо дали празнува 2-годишно дете, което познават от вчера, или някой от тяхната банда. В гората чувството за задружност се обостря, радостта от малките неща също. Просто си извън напомпания със събития и изкушения балон на града.

По стечение на обстоятелствата повечето деца от компанията ни са на разделени родители и темата за другия човек в живота на мама или тате се коментира прозаично, но забавно. Промяната се нормализира и валидира от детската общност. А това в комбинация с адекватния подход на родителя по темата, минимизира щетите. 

Обичам да казвам, че си „отивам на село“ като натоваря покъщнината за къмпинга. И наистина там сме като вилна зона. Тръгвам с дете и куче, но никога не съм сама в оня клиширан парти смисъл на думата. Нямам нужда от антураж, за да се чувствам добре. А и там винаги ме чакат поне двама души, благодарение на които се връщам по-добра в живота си. Детето ми пък, макар и вече лют тийнейджър, все още разпуска с реални елементи от класики като „Войната на таралежите“ и „Синьо лято“. Годината е 2023 и аналоговата магия на доброто прекарване още я има. Алилуя. 

Какво е едно лято без гларуси? Ама не гларусите, дето си летят и кълват по плажовете, а феноменалните български мачовци, които дебнат за същества от противоположния пол, които да „направят щастливи“. Теодора Илиева ни разказва за промяната в този специфичен вид, характерен за нашето Черноморие. Ето ги четирите типа мъже, които дебнат за свалки на позабравен източен къмпинг. 


Щастливо разделена съм с бащата на детето си от седем години и за този период имах няколко куриозни сблъсъка с гларуси на морето. Най-запомнящ е този с един местен с цял табун коне. Засякох го след сутрешен крос до Лозенец. Видя ме да се набирам грухтяща по баира и показа зъби в широка усмивка. Приближавайки се на пет метра разстояние дочух убийствен монолог. „Булка, от кой бЕгаш? Тука сме само свои. Нема бира, нема менти, само Жентълменти. Спри да ти налеем едно. Почини си. Па като чукнем лафа, ако не си избЕгала пак, че те заведем да пояздиш. Я мен, я Джони, той ми е харабията жребец.“ Напуши ме зверски смях и, забавяйки темпото край „жентълмента“, казах: „Ще пропусна, но прати поздрави на Джони!“. 

Случвало ми се е голобради момчета да ме настигат по пътеката към къмпинга ми. „Извинете, цял следобед ви гледаме с моя приятел как четете. Ние сме възпитани пичове. Зъболекар и айти. Имаме си лодка. Аре да ви заведем на разходка.“ 

Спестявам ви реакцията си и минавам към следващия пример. Съсед, който всяко лято обикаля самотно с колелото си и спира при всеки, направил грешката да го поздрави или да засече любопитния му поглед. Дойде с жесток ултиматум. „Теди, няколко години го играем това с приказките край простора. Ти си сама, аз съм отегчен. Дай да се нащипем вече или спирам да ти кърпя декинга, всеки път като подсвирнеш.“

Излишно е да споменавам, че този следобед под смокиновите дървета никой не беше нащипан. Изгубих чифт златни ръце за декинга. Но отегченият майстор продължава да кръжи край лятната ми къща, държейки комедийно жив мита за гларусите като сезонни свалячи. 

Фактът, че не отглеждам гларусите като домашни любимци не значи, че не обичам да наблюдавам тези ловджии с научен интерес. Ето какви нови породи разграничавам на плажната си територия през последните години.

Анаболни зайци

Обикновено се движат на стада и с плажни кърпи на футболни отбори. Имат прясно наболи бузки и ланец с дебелина на тоалетно казанче. Релефното си тяло обвиват в електриков бански тип спукан еърбег. Пържат се в кокосово масло и лосиони до такава степен, че отстрани приличат на одушевени лубриканти. Животът на стероиди, салфетки и наргилета явно е доста стресиращ, защото косите им почти винаги ги няма. В необратим отпуск са.  Когато видиш под чадър такова стълпотворение на голи глави, си мислиш две неща. Първо, когато тая кора с яйца се сготви на слънцето, не искам да съм наоколо. Второ, тия пичове няма как да останат незабелязани, защото заедно формират брутален светлоотразител.  

Върху епилираните им гърди често се протяга татус с герои, разделени не от османската потеря в атака, а от презрамката на Gucci диагоналка. Държат телефона си като филия с лютеница и на високоговорител. Имат интелект на тостер и его с размер на комбайн. Обикновено си водят антураж от „инфлуенцърки“, гордостта на НСА, УНСС и пластичната хирургия. Когато са сами и разгонени, гларусите са пълно клише. Коментират като старците от „Мъпет шоу“ всеки преминаващ женски задник. Ако се изкефят на гледката, се чува едно „Мацка, сигурно много тренираш?“. Или „Тая дупара кой я бара без застраховка, бате, че а ѝ посегнеш, а са те утрепАли“. Чувала съм и поетични каламбури като „Ще ти разказвам приказката за „Червената прашчица“, докат‘ не речеш да спра да плямпам и да се фана да та мачкам кат‘ пластилин.“  

Отчаяни съпрузи 

Ще ги познаете с просто око – обикновено пийват още от 10 сутринта и правят снежни човеци от мокър пясък с децата, докато жена им върти мусака в бунгалото. Или просто е вдигнала поредния скандал за територия и лично време, в което не е робинята Изаура и фюрера на несподелената романтична вечеря, непрочетените книги за лятото или неплатените сметки. Това не са гларусите от класическия вид, те са уморени от битки петли, които спешно търсят бягство.  

Ако не давят мъката си в безалкохолна мента и кръстословици, в наем на джетове и ATV-та или в миграция към софрите на други петли под чехъл, те дебнат. Иронично, но таргетът им е самотни майки. Безопасен избор. Играли са го тоя мач със семейството, отнесли са бая дузпи, и сега, с няколко килограма отгоре, съдията ги праща на резервната скамейка, но са още в играта. Едно шкембе, олисяло теме и речников запас на първокласник няма да ги уплаши.

Пък като им кажеш, че им сваляш шапка (и бански) и за теб са амазонките на Китен, дошли сами с деца в тая джунгла на катмите и разгула, ще натрупаш точки като за световно. Или поне за един коктейл за носталгична ретроспекция на времената преди петела да срещне стопанката си. Тогава е можел да кукурига и да се перчи, будел е цели махали, а след жената и ипотеката живее само за да се пази от тенджерата. 

Типажът „Отчаяни съпрузи“ има много техники за свалки и нито една от тях не е уау. Ще изникнат пред караваната ви с рецепта за барбекю и ще забравят да си тръгнат. Вълчият им поглед ще изникне под прострените хавлии, докато се стягате за плаж, а маслинено мазният им глас ще предложи да ви закара колата на технически преглед. Или да ви опъне тентата на плажа, като не може друго...

Ще ме хванеш за (д)Ивана

Животът им е поп-фолк. Детството им е било бой и сръбска музика. Това са старите коцкари, които през 80-те са преживели сексуалната си революция като спасители на плажа или автомобилни инструктори. Но в залеза на 50-те си години осъмват с много постна трибуна за опасния си чар. До степен, в която са принудени да се преквалифицират като техници в шивашки цех, за да пипнат вечер нещо различно от дистанционното. 

На морето те се забавляват шумно – масата им е полесражение на войнишки спомени, песни на Ивана и епични креватни истории от 1001 нощ, започващи с репликата „Батко, аз тая съм я бабалецкал още преди полякините да засеят със срамни въшки Златни пЕсъци“. Когато такъв колос на половата атлетика дойде да те поздрави, първо пристига коремът му, а после и торбата с дебелашки лафове, които в панелния цъфтеж на соца явно са минавали за оборотни комплименти. 

Гларусите от този тип са опасни, защото са безцеремонни. И нямат спирачки. В залеза си този герой каца навсякъде, защото няма какво да губи. И да не получи секс, ще си тръгне с още една история ала „Дами канят“, в която си е тръгнал я с пуловер, я с бърз кредит, я с бушон от ревнив мъж.

Сапунената мафия 

Това са класическите къмпингари на плажа, които изкарват ваканцията си с бюджет от 2 лв., без ток и огледало. Обикновено привличат край лагерния си огън всичко женско, което държи ключове за душ кабина, не ходи босо и има кредитна карта. Гларусите от този тип са нещо като секси клошари от Армията на спасението. Могат да говорят с часове за изкуство и за катарзиса на духа, докато вдъхновени не пуснете в алуминиевото им канче за кафе я петаче, я цигара, я телефонния си номер.   

Социализират се супер лесно и влизат в личното ви пространство като у дома си с обезоръжаваща усмивка и покана за питие или домашно приготвена леща с лайм. Добре дошли сте, за да опитате храната им и да поспорите колко умен е „Опенхаймер“. Не държат да се будите до тях, освен ако не сте преместили срещата си в легло с покрив над главата и не сте ги изкарали от въшлясалия им спален чувал под звездите. Действат на принципа „Без обвързване, но дай к‘вото имаш на момента – секс, зарядно, китара, някой лев“.

С част от „Сапунената мафия“, както ги наричам аз, делим един плаж от десетина години. Другарчета без допълнителни екстри сме и си говорим. От всичко чуто знам, че репертоарът им е един и същ и въпреки това всяка година оплитат в мрежите си „донор“, който не само ги топли, но им плаща алкохола и баничките за закуска. Идилия, на която отдавна ми е скучно и откровено тъжно да бъда свидетел. 

cross