fbpx

Answear.bg и Майко Мила ще подарят на един от вас чанта Furla! Как да си я спечелите - вижте в това видео и коментирайте под този пост във Фейсбук:

Победителят ще бъде изтеглен на 8 декември. Но ако късметът не се е усмихнал на вас, не се отчайвайте! В Answear.bg има над 150 000 обувки, дрехи и аксесоари на повече от 500 модни марки и лимитирани колекции.

Отворете си приложението на Answear.bg и намерете своето модно вдъхновение за предстоящите празници!

“Дали аз закъснях, или времето бързаше” е рефрен, който всяка майка може да си припява, докато не ѝ заглъхнат ушите. Но от това нещата няма да се променят кой знае колко. 

Майките винаги са последни и това е правило, защото искат да се уверят дали всичко е взето, облечено, изключено, дали кучето, рибките и синигера вкъщи имат храна, дали черджето пред банята е под прав ъгъл и т.н.

Това, разбира се, не важи за всички онези жени, в чийто живот царят предимно желание и организация, и те винаги и навсякъде са първи.

Майката на Емили Солбърг, вдъхновила този текст, не е от тях. Както и самата Емили, оказва се. Както и милиони други жени по света, които може би ще се разпознаят в следващите редове.


Чудех се защо майка ми винаги излиза последна от вкъщи, когато тръгваме всички заедно нанякъде.

За известно време си мислех, че просто ѝ отнема повече време да се приготви. Струваше ми се, че чака до последната минута. 

Подозирах, че не иска да излиза без направена коса или перфектно сложено червило, макар да не можеш да си обясня как е възможно една майка да държи на тези неща.

Съвсем наскоро разбрах отговора, едва когато самата аз станах майка.

Докато всички сме я чакали навън – омотани в шалове и якета или с шапки, които е измъкнала от килера, или намазани със слънцезащитен крем, който ни е сложила, докато ни подава джапанки и бански, – и сме въртели очи колко още време ѝ трябва,

мама е пълнела термоси с горещ шоколад,

опаковала е храна за пикник,

проверявала е дали е загасено в банята,

пълнила е купата на кучето с вода,

вземала ни е резервни дрехи за всеки случай,

използвала е едничката свободна минута, за да е сама в банята,

и да, може би си е слагала малко червило.

И когато и да се появи, обличайки якето си, докато заключва вратата, винаги я посрещахме с леко раздразнение и с:

“Хааайде, бе, мамооооо!”

На което, разбира се, тя отговаряше с летящи кинжали от очите.

Много дълго време не го разбирах. Как може да е толкова бавна, при положение че започваше да се приготвя заедно с нас!

И после станах майка.

И накрая ме осени, че майка ми не е била последна, защото е била мързелива или неорганизирана, или бавна, или свръхзагрижена за външния си вид…

Било е защото се грижеше за всички и всичко, преди да се погрижи за себе си.

Това правят майките. 


Всъщност, този път за щастие няма да ги носим под мишница, а в специално ръчно изработена за тях чанта. Не торба, а чанта! При това истинско произведение на изкуството.

Ако цял живот сте се чудили какво ви липсва, от какво е имало вашето всекидневие нужда, за да разцъфне и да ви тръгне по-иначе живота – ето го отговора: от чанта за диня. Кожено изделие, правено на ръка бая време, чиято единствена цел в живота е носенето на перфектната диня.

Идеята за динения аксесоар идва от Япония. Брандът е популярна японска марка за кожени чанти "Цучия Кабан", а човекът, който я е изработил е Юсуке Кадой, както пишат в сайта за японска култура, изкуство и дизайн Spoon & Tamago.

Динената чанта е част от специална инициатива на марката, в която на отделни артисти се дава пълната свобода да правят каквото си искат като страничен проект. Именно в този контекст Юсуке Кадой създава специалната чанта за дини. Между другото, според нас изглежда страхотно. Бихме се зарадвали и на специална чанта за носене на чук. Обещаваме, че с една такава ще си носим чуковете винаги.

След дебюта ѝ в Седмицата на модата в Париж, мини чантата на Jacquemus Mini Le Chiquito е едно от най-обсъжданите неща в модния свят, а останалата част от планетата, която не разбира от мода, се почесва по главата и се чуди как изобщо чантата е била забелязана от модните специалисти.

С дължина едва 5,2 см, аксесоарът е по-малък от кредитна карта и може да се побере в дланта на своята притежателка.

Мини чантата е още по-мини версия на лансираната миналата година Le Chiquito, която е с размери 12 на 6 см и се продава на дребно за около 500 долара. Цената на по-малката чанта още не е определена.

Mini Le Chiquito бе представенa в бяло, розово и червено, а поканите за ревюто на Jacquemus пристигнаха към гостите с мини чанти в цвят лавандула.

В социалните мрежи вече се вихри дискусия за това какво точно бихме могли да носим в тези чантички. Предложенията варират от флашка, ментов бонбон, капсула пробиотик и резервен изкуствен нокът до по-поетични коментари като Когато искате да покажете, че носите малък или никакъв емоционален багаж...

Заедно с мини чантата, създаденият от 29-годишният Симон Порт бранд Jacquemus блесна и с други авангардни аксесоари в доста по-големи размери:

View this post on Instagram

TODAY, PLEASE SELECT YOUR NEXT WINTER LOOK :)

A post shared by JACQUEMUS (@jacquemus) on


По темата:

https://maikomila.bg/%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D1%8A%D0%BA%D0%BD%D0%B5%D1%88-%D0%B2-%D1%82%D0%B0%D0%B7%D0%B8-%D1%87%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B0/

Здравейте, живеещи си в безгрижие хора, които не познавате тежестта на огромните раници, чанти и торби и никога не сте се сблъсквали с плексита!

Здравейте и вие нормални граждани, които никога не сте виждали образа си в някоя витрина и не сте си казвали – Eеее, верно, че приличаш на катър, ама пък как те отваря тая раница, а сакът и торбата много елегантно те прегърбват! Утре да си закачиш и едно канче отстрани!

Аз никога не съм била като вас.

Откак се помня вечно мъкна огромни чанти и колкото са по-големи и тежки, толкова по-щастлива и спокойна съм. Никога не съм разбирала жените, които навсякъде ходят с ей такива мънички чантички, преметнати небрежно през рамо. Тръгват на работа – шааат, мятат малката чантичка и тръгват. Излизат вечер – премятат кесията през рамо и изчезват. Раждат дете – слагат МАЛКО по-голяма малка чантичка и тръгват.

Извинявайте, но вие истински ли сте? Какво въобще успявате да съберете вътре? Не ви ли е страх, че може да ви се наложи да залепите нещо през деня, или да зачукате пирон, или пък да си изрежете ноктите? И не се втурвайте сега да ми обяснявате всъщност колко е голяма вместимостта на малката ви чантичка – на мен само портмонето ми е по-голямо от нея, а то едва събира важни принадлежности, като джобно ножче, жълъди, събирани от детето, и късметите от последните три коледни погачи.

И понеже не искам да звуча голословно, нека надникнем в моята чанта малко по-обстойно.

Но първо, нека уточня нещо. Аз нямам чанта. Чанта имате вие, а аз имам една сива бохча с чудовищни размери, която сутрин товаря с всичко, което ЕВЕНТУАЛНО би могло да ми потрябва в непридвидими житейски ситуации - например ако мълния разцепи тролей петица и аз се окажа баш по средата му, или ако заседна в някой асансьор за три денонощия, или ако ме налегне неотложна нужда да се изкъпя (когато заседна за три нощи в асансьор).

Ето тази сива бохча, гарантираща оцеляването ми, мятам на рамо всеки божи ден и след това бавно се отправям към нивата. Тя винаги е била част от моя живот – и преди, и след появата на дете, като единствената разлика е в нейното съдържимо. Преди детето, в нея имаше САМО обичайните шест килограма вещи, които всяка здраво стъпила на земята жена трябва да има у себе си – от отварачка за консерви до резервен чифт гащи. След детето към тези неща добавих и още около 4 килограма принадлежности на детето, а от време на време – и самото дете.

Е, не ме мислете за пълен идиот, който, едва ли не, си мести всяка сутрин покъщнината в чантата и вечер я разтоварва обратно. Разбира се, че има неща, които никога не нося в бохчата! Такива са например парите – първо, те така или иначе сами не се задържат, колкото и учтиво да ги каня, и второ – картите за какво са??

Аз съм модерна жена и имам не една, не две, а ТРИ карти, в които обаче никога не помня какво има. Те са нещо като паметник на историческото наследство, и тъй като историята трябва да се уважава, аз си ги пазя и трите, и редовно им поднасям венци.

Понякога, също така, не им помня и пин-кода. Най-хубавите ми вечери съм си прекарвала на касите на пълни с изнервени граждани магазини, с дете, висящо от едната ми ръка, торба, висяща от другата ми ръка, и трета ръка, опитваща се да налучка пин-кода на картата. Колко е приятно да видиш надписа ГРЕШЕН ПИН, и да се чуеш как пелтечиш, потна и трепереща, ИЗВИНЯВАЙТЕ, НЕ ЗНАМ КАКВО СТАНА, МОЖЕ ЛИ ДА ОСТАВЯ ПИЛЕТО И КАШКАВАЛА И ДА ВЗЕМА САМО ЕДНО КИСЕЛО МЛЯКО, а след това да започнеш да чоплиш от дъното на бохчата осемдесет жълти стотинки. Ето това са спомени, а неееее…. да ходиш по Малдивите и да лочиш коктейли със сламка!

За сметка на парите обаче изобилието от визитки е огромно, като те винаги са размесени с касови бележки и лепенки, образувайки една колоритна хартиена маса, която води собствен живот в недрата на моята бохча. Характерно за визитките в така наречената ми чанта е, че те са

  1. Хиляди. 2. Различни са. 3. Нито една от тях не е моя.

А най-фантастичното е, че аз дори не познавам хората, чиито имена са изписани върху тях!

Все пак се надявам някъде да сме се срещали, защото ако не сме, тогава аз наистина нямам представа откъде са се взели – може би съм психопат, който се промъква и лази из хорските офиси, краде визитки, подрежда си ги в портмонето и вечер си ги разглежда с умиление под мъждукащата нощна лампа.

А сега да поговорим и за монетите в чантата. Най-прилежните и прибрани жени, които познавам, притежават нещо, наречено МОНЕТНИК. Това е мъничко портмоненце, което стои в непосредствена близост до по-голямото портмоне, което пък от своя страна стои на определено място в ПОДРЕДЕНАТА чанта на прилежните жени.

Аз обаче не съм прилежна жена. Въобще това е последната жена, която бих могла да бъда. Затова аз нямам монетник – имам един джоб в портмонето, в който би трябвало да има монети, но всъщност има аналгин, фиби, ластици, смачкани хартийки от дъвки, понякога и самите сдъвкани дъвки, както и стара сим-карта и бележки за платена детска градина – чудесен набор от съкровища, които винаги се изсипват с трясък на пода на магазина, когато сметката ми е пет и четиридесет и осем и продавачката ме пита – „Имате ли дребни?“. Много конфузен момент, но е за предпочитане пред момента, в който не си помня пин-кода на картите.

Така. Дотук покрихме портмонето, визитките, лепенките и дъвките. Продължаваме с другите вещи от първа необходимост.

Откъде например да знаеш кога може да ти потрябва джобно ножче? Аз поне не мога да предвидя, затова то си седи винаги у мен, заедно с нокторезачката и пинсетата – един безценен комплект за бързо привеждане в човешки вид при настъпила нужда.

След това идва техниката. Вие може и да сте ме мислели за някакъв кукундрел, който си носи само ножички и пинсети, но истината е, че аз съм привърженик на технологиите, и имам доста от тях у себе си.
Това телефон, мобилна батерия, лаптоп, флашка за интернет, шест други флашки и поне три зарядни, е моят survival kit, в случай, че вятърът неусетно ме отвее на висок и самотен връх, от който се наложи да водя напрегната имейл комуникация в продължение на 6 часа.

А най-много съм оценявала присъствието им в бохчата, докато съм била на детската площадка, търчейки като улава между люлката и катерушката, крещейки НЕ СЕ ПРЕМЯТАЙ, ЩЕ СИ ПАДНЕШ НА ГЛАВАТА!!! Ето точно в този момент лаптопът ми е бил най-необходим и съм си казвала – добре че си го взе, Красимира, тоя лаптоп, за да си търчиш с него на гръб и да се подготвиш овреме, ако се наложи някой ден да влезеш в армията и да тичаш с шмайзер в полето.

Към всичко това е редно да прибавим и далеч по-леките, но множащи се касови бележки от последните три месеца, несесера с гримове, другия несесер, в който дори не знам какво има, но тежи като да има нещо важно, крема за ръце, мокрите кърпички, сухите кърпички, използваните кърпички, ключовете за колата и документите за колата.

Иначе самата кола си я държа пред нас.

Освен това в чантата ми има и временни предмети. Например, имаше период, в който се разхождах с чук в чантата и дори ходех на театър така – не че се хваля, но айде пък да видим вие с какво сте ходили на театър! Също така вътре винаги има някаква храна – крехка шунка, или кисело мляко, а в по-студените дни съм носила и печени свински гърди.

Към това прибавяме и резервните дрехи, защото на човек винаги може да му потрябва втори пуловер или допълнителен чорап, особено ако чака автобус 72 няколко часа, а ако напъна ципа малко повече, мога да си събера и ботуши 41-ви номер.

Изобщо, както виждате, моята чанта е един своеобразен компактен апартамент. Не си мислете обаче, че съм някакъв мазохист и си умирам да мъкна по пет кила на рамо – в никакъв случай!

Просто тази необятна чанта е моето спасение, тя ми дава възможност да съм винаги адекватна спрямо капризите на съдбата, и ако тя, съдбата, ме посочи с пръст, изхили ми се ехидно в лицето и ми каже – „а такаааа, какво ще правиш сега, глупава жено, като ти трябва чук, а ти нямаш?“, аз да ѝ се изхиля обратно, да извадя чука изпод чорапите и шунката и… да ѝ го начукам (с извинение).

А сега вие ми разкажете за вашите мини чантички. Умирам да чуя къде в тях си държите чука и къде – бекона?

P.S. А съвсем скоро ще се срещна и с най-новото попълнение – наистина ОГРОМНА чанта, която ме спечели с признанието на моя близка приятелка, че в нея е пренасяла.. малки, компактни торбички с цимент. Ето това най-накрая е чанта за мен – кеф ти арматурно желязо, кеф ти чувал с вар… възможностите са необятни!

Чудейки се на смешките за нетърпението да пуснем хлапетата на училище, детска или ясла, ТА ДА СИ ПОЧИНЕМ, Яна Вълчанова ни предава в пряка реч как протича всеки неин ден между 7 и 8 сутринта, бидейки стопанин на две деца (на 2 и 10 г.), мъж и куче:

– Защо толкова рано, бе, маме, 5:30 е. Дай да поспим още малко, а?

– Маци, детето кашля.

– Ставай, обличай се.

– Разходи кучето.

– Напиши си домашните.

– Изми ли си зъбите?

– Ставай вече.

– СТАНИ ВЕДНАГА!

– Маме, дай другото краче, не това, другото...

– Какво имаш в устата, плюй!

– Кой остави тоя чорап тука, бе?

– Кучето защо пикае в хола?

– Тая сушилка с дрехи скоро ще започне да води собствен живот, ще си роди деца, ще открие колелото, после демокрацията, после пеницилина, но дрехите от нея НЯМА ДА ВЛЯЗАТ сами с гардеробите ви! Живея със свине!

– Не може да ходиш по потник, студено е.

– Не може да закусваш Нескуик, вредно е.

– Елате да ви дам сиропа от БЪЗАК, подредете се. Не бутай лъжицата, еей, момченцеее!

– Не се мажи с тоя сопол, моля те.

– Добре, ела да те преоблека, бързо!

– Закъсняваме. Ще ме уволнят, бе!

– Не скуби кучето!

– Не хапи кака си! Боли я!

– Остави го този камион сега, в яслата има много.

– Не, не може да измиеш зъбите ДРУГ ПЪТ.

– Не, мило, не знам къде са ти чорапите.

– Някой да сипе храна на кучето.

– Е, браво, кой остави чиниите в миялната пълни?!

– Как така нямаме памперси?!

– Курсът по английски започва в сряда, няма кой да закара Мона!

– Гражданската е изтекла вчера?!

– Не, не може спагети за закуска.

– Не, не знам кой е тоя Кулагин? Нов учител ли имате?

– Личната лекарка не вдига.

– Здравей, мамо, да, ще проверя в ИНТЕРНЕТА условията за санаториуми в Сандански.

– От детската кухня казаха, че днес ще закъснеят.

– Научи ли си по история? Днес имате "входно ниво"?! Ако имаш нещо по-ниско от 5, мисли му.

– Не, сандвичът не е гаден, просто е полезен.

– Не, не може да спиш в Дени. Вече не сте във ваканция.

– Не, не може да ти накъдря косата, преди 5 минути трябваше да съм в ОФИСА!

– Маме, ела да обличаме якето. Не може по чорапи, маме, кой ходи навън по чорапи? Пусни ми обецата. Пусни, боли ме. Пусни ме, ще те плесна!

– О, съжалявам, че Ники харесва Ралица. Ти си по-хубава, маме.

– Къде ми е телефонът? Някой да ми звънне ВЕДНАГА!

– Не, Мона, днес е СРЯДА, не е ВТОРНИК! Оправяй чантата ВЕДНАГА! Господи!

– Къде ми е магнезият?

– Не, мило, не мога сега да видя колко е грозен новият екип на "чорбата"!!!

– Как така не ти стават?! Преди месец ти ставаха? Какво ще обуваш сега?

– Нямаме нет, защото забравих да го платя.

– Не, не е нарочно, и не, не съм сменила тайно паролата, но идеята е добра.

– Оправи ли си леглото поне? Имаш ДВЕ минути да се измиеш, да оправиш леглото и да си облечена, подредена пред вратата.

– Как така ти го няма ключа?!

– Не няма да ти купя маратонки с колелца.

– Защото трябват зимни гуми за колата първо, затова!!

–Ради, ако не тръгнеш веднага, ще се самоубия и ще ви травмирам за цял живот. Не, не можем да вземем кучето в яслата. Не дават кучета там.

– Не усещаш ли, че си ме настъпил, по дяволите?!

– Какво е това желе тука, Мона, КОЛКО ПЪТИ да повтарям да не виждам желета из цялата къща. Ще ти ги сложа в косата и ще те подстрижа. Мона, ако хванеш въшки, КРАЙ! разбирате ли? КРАЙ!!!

– Здравейте колеги, започвайте без мен, аз ще закъснея.

– Здрасти, мамо. Колко точно ти е високо кръвното? Пи ли нещо? Защо? Не, не успях да проверя за Сандански. По-късно.

– Мило, разбирам, че ЦСКА не са вече ЦСКА, ама може ли да го обсъдим друг път, тоя кретен ще ни удар....!

– Къде караш бе?! Олигофрен!
.............................
.............................

– Здравейте, госпожооо!. Ето го и Радиии. Хайде, моето момче. Благодаря, усмихнат ден и на вас!

Мая Цанева е тук, за да ни разкаже как тя е преживяла практичната ѝ дамска чанта да бъде заменена от нещо, в което можеш да натъпчеш памперси (включително и използвани!), кило свински гърди и три бурканчета с пюре от броколи и тиква. И какво се случва, когато в един хубав ден след три години ти потрябва чанта, с която да ходиш на работа в офис, и изведнъж осъзнаеш, че такава вече НЯМАШ! Четете и се идентифицирайте - ние го направихме на няколко параграфа!

Ще започна с уговорката, че не съм кифла, но вярвам, че животът на всяка жена се събира в една чанта. Като повечето от нас, притежавам 3-4 чанти в основните цветове и размери, но толкова. Аз съм жена на ръба на разума, колкото може да бъде една майка на почти 3 –годишно момче. Едва през последните 6 месеца влязох в руслото на нормалността - почти редовен сън, живот и извън градинката и редовна работа, и о, чудо - оглеждане в гардероба „какво да облека“ извън задължителните дънки, суитчър и спортни обувки.

Откакто преживяхме скарлатината и други градински неприятности и съзнанието ми се успокои, се огледах за промените, настъпили с мен през важните 1000 дни, както педиатрите определят първите години на отглеждането на детето. Това, колкото и комично да звучи, стана, когато потърсих подходяща чанта за първия ден в офиса. И какво да видя?

Два броя чанти за детска количка

Два броя чанти за супер, дупер официални събития – в червено и в черно

Платнени чанти за пазар

Чанта за компютър

Малка спортна чанта, която не побира нищо

2 раници

Къде си, о, моя чанто за работа?... И тогава се сетих, че през последните три години моята чанта е преживяла сериозна (р)еволюция, съответстваща на житейската ми промяна. В началото бе тя беше… чанта за количка. Но тя не беше моя, защото единственото, което я свързваше с мен, беше наличието на лична карта, портфейл и телефон. Останалото ѝ съдържание – памперси, пюрета, беберони и т.н., принадлежеше на Негово величество първородния принц. И така поне година. Примирих се, че вече съм майката на Митко и на никого, освен на мен, не му пука дали имам червило или визитки в чантата. Ако загубя разсъдъка си на детската площадка, ще ме идентифицират като майката на Митко.

Направих плах опит да си върна самоличността с покупката на модерните малки спортни чанти с дълга дръжка, но безуспешно. Няма нищо по-неподходящо от нея, когато детето прохожда например. Вероятността да ударите наследника с чанта по главата е голяма. Освен това как да поберете шише с вода, кърпички, солети, собствените си документи и телефон??

Така се върнах към раницата от ученическите си години – колкото и да тежи, е на гърба. Съчетах я с гуменки – обувки, каквито не бях обувала от гимназията, и то само в часовете по физическо. Огледах се и не се познах – аз обичам рокли, елегантни сандали, мокасини, но… сега съм майка и то, модерна, да видиш ти. За мое щастие, започнах да си възвръщам идентичността на личност, различна от майка – намерих място и за червило и други отличителни за жените и възрастните вещи.

Настъпи лято и количката се оттегли – малко съжалявах, защото тя побираше дете, поне три пазарски торби и играчки на корем. Замених тежката чанта с по-лекия ѝ, но стилен вариант – детска раница, но не каква и да е – а с джедаи и лорд Вейдър на фона на May the Force be with you. Мъжът ми така се зарадва на покупката, че я запълнихме на мига със стандартното съдържание – аптечка, дрехи, шишета и т.н и тя ни последва на море, по градинки, по вили и т.н. Веднъж давах указания на майка ми какво и къде се намира в нея – лекарства, мехлеми и друго стандартно оборудване, а тя ме изгледа странно и каза: „Ние отиваме на разходка. Не на война.“ и се опита да я забрави. Но аз ѝ разказах как в единствения път, когато реших да излезем невъоръжени, внукът ѝ успя да се намокри в една локва и ме попита с укорителен поглед: „Носиш ли ми резервни панталони?“.

Утехата ми е, че не съм единствената тежко натоварена майка - около мен търчат и други родители, въоръжени с една раница/чанта за възрастни, и втора за детето, често в комбинация с няколко торби с играчки и/или храна. Познайте коя от двете чанти тежи повече? Триколката ни редовно се обръща под тежестта на багажа, подготвен за разходка, но със сигурност вътре има принадлежности за състезание за оцеляване.

Лятото мина и малкият тръгна на ясла, а аз – на работа и извън вкъщи. Тогава направих и въпросния опис на наличните чанти. След преглед на наличните опции в известен онлайн магазин втора ръка купих среден размер чанта през рамо, която побира целия ми свят– от солети, през стикита, колички и пакет бонбони до два вида кърпички и лични и служебни документи, телефон, ключове… На дъното ѝ лежи платнена торба за пазар, а вчера носих и луканката от магазина в същата тази дамска чанта...

През седмица-две я прочиствам от билети, касови бележки, играчки от шоколадови яйца..., но това вече е МОЯТА чанта – тежи повече от 21 грама, но ме побира от глава до пети. Двамата с раницата на Дарт Вейдър си подхождат и всички са доволни. May the Force be with you.

Анкетата на Майко Мила на Международния ден на акушерката  е посветена на жените и техните логистични и всякакъв друг вид премеждия в родилните домове. Както сами ще прочетете, въпреки че имаме около 9 месеца за подготовка, те се оказват напълно недостатъчни за високите и строги изисквания на болничната помощ. Дори и да сте си приготвили туристическата раница за влизане в болница, бъдете сигурни, че ВСЕ НЕЩО сте забравили. Ето как са се справили 6 жени с тази нелека задача - преживяването на 3-4 дни в родилно отделение!


Мая Бобева, майка на 3 деца: 

1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - Не си спомням, обаче знам какво безкрайно важно нещо НЕ СИ занесох в болницата при раждането на третото ни дете – НИЩО. Абсолютно нищо не си взех, нито дрехи, нито чехли, дори документите забравихме, толкова се стресирахме от внезапното изтичане на водите. Имахме лек проблем заради това в канцеларията, но не посмяха да ме върнат, като ме гледаха как си тека пред тях. За оправдание ще кажа, че първите две раждания бяха планирани и децата културно си изчакаха определените дати. А третото реши да дойде дори преди планираната кола маска.

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе? - Докторката. Поради изненадващия фактор при третото раждане, се наложи мъжа ми да донесе документите И докторката в 2 ч. през нощта, за да свършим работата както трябва.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? - И трите пъти болничната храна ме изумяваше. Не можех да си обясня фактът, че на оперирани жени им дават такива „палави“ манджи като боб с наденица, леща, кисело зеле със свинско… Това на четвъртия ден, де. Аз ядях мляко с цел производство.

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? - Родих второто и за първи път казах наздраве след около 5 години. За оправдание мога да кажа, че в тези години раждах, кърмих, бременеех, пак раждах, кърмих… И сега съм много икономична откъм алкохол, защото една чаша и купона тече… за около 30 минути, разбира се, след които директно заспивам. Защото са се натрупали и други липси освен алкохолните.

Кристина Домозетова, майка на 2 деца: 

1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - За първото раждане, както ще си проличи от отговора на втория въпрос, подготовката беше изрядна. Всичко беше описано надлежно по списък като в Хималайска експедиция – чехли, биберон, малък пакет мокри кърпи, голям пакет мокри кърпи. Абе, като германски войник – нищо излишно, практичността на първо място. Аз съм враг на Дамската Чанта, тая черна дупка за вещи, така че приложих същия принцип и към багажа за родилното. В смисъл, дори не си взех препоръчваните от другите майки преса за коса, лак за нокти и грим, защото прецених, че на снимките от изписването и без това ще съм зачервена, подпухнала и с глуповато-стреснато изражение, което не може да бъде прикрито дори от два тона макиаж.

Година и два месеца по-късно и два часа след второто раждане, настоях в стаята ми да бъде внесен компютър с USB модем. На въпросите „Ти сега бебе ли ще гледаш или ще си играеш на компютъра?“ отговарях със студено презрително мълчание и си пусках пореден епизод на Д-р Хаус. Като изключим ужасните матраци и чаршафи на Майчин дом, от които задникът ти непрекъснато се свлича, си прекарах страхотно, така че съм склонна да споря дали всъщност лаптопът беше излишен.

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе. - По повод гореописаната изрядност – багажът беше до такава степен структуриран, че всъщност беше разделен в две чанти, както съветват популярни статии. Първата чанта беше много малък survivor пакет за самото раждане, втората – за престоя, с идеята да ми бъде донесена от бащата скоро след това. Акушерките, обаче, ме измамиха и ВЕДНАГА след раждането ме попитаха с гаднярски тон: „Водата ти къде е? Шоколад носиш ли си? А лигнинът и термометърът??“. Докато отдел Логистика, a.k.a. Бащата, дойде до болницата, взех въпросните неща назаем и се почувствах като пълен дилетант.

Вторият път бях подготвена и нямаше изненади, докато Син Номер Две не започна да дъвче иначе добре разработените ми зърна и не ги разрани до кръв. Понеже след първото раждане нямах подобни проблеми (само регулярните убийствени болки в самите млечни канали, докато млякото ми „слезе“), отне известно време и координация, докато ми донесат малкия вълшебен мехлем в лилава опаковка, който ме избави от тея мъки.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? - Не знам защо наричаме буламачите „незнайни“ – съвсем ясно си знаех какво ям. Да, впрочем, аз си ги ядох всичките, дори зелето и наденицата с ципа, дебела колкото онея лигавите мембрани във филмите за Пришелеца. Ядох и от хляба, въпреки че две минути по-късно видях как го лазеше хлебарка. Прецених, че е протеин, т.е. полезна и питателна храна. Иначе, макар и „знайни“, за мен порциите основно бяха НЕДОСТАТЪЧНИ, така че карах майка ми да влачи храна в буркан. След първото раждане бях много внимателна и ангажирана и молех да няма алергени, за да не се предаде през кърмата до бебето. Вторият път тея задръжки паднаха и ядях всичко, което се сетеха да ми донесат. Разбира се, основно наблягах на храни, които да ми помогнат да отговоря на дежурния лекар с: „ДА, изходих се!“.

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? - Мъжът ми май се беше понапил след първото раждане, заедно с много други хора, както в последствие разбрах. Аз пих две седмици по-късно, за рождения си ден, когато за пръв път зарязах бебето само с татко му. След второто раждане бяхме в процес на развод, така че настроението на бащата не беше толкова купонджийско. Аз, за компенсация, май пих някъде към два часа след като се прибрах от родилния дом. След като бях изцедила чиста безалкохолна кърма за бебето, разбира се. Като се замисля, май доста се цедих след второто раждане…

Красимира Хаджииванова, майка на едно дете: 

1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - Сутиена. Той винаги е безкрайно важен за мен, защото няма как да го забравя някъде или просто да се отплесна и да изляза от вкъщи без него, ако ме разбирате. Но ако някой ми беше казал, че на излизане от родилното сутиенът ще е напълно безсмислен и по-скоро ще ми трябват двама шерпи или няколко от онези услужливи хамали, които стоят на площад Македония с въжета в ръце и предлагат да ви изнесат пианото от 9-я етаж, щеше доста да ме улесни!

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе? - Мокри кърпички. Верно че на фона на всичките кървища, катетри и шевове „мокри кърпички“ звучи нелепо – като болонка или копринени чорапи, но аз си ги обичам и не мога да заспивам без тях.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? - Какво ли не! Бисквити, банани, шоколад. В момента, в който успях да се изправя в леглото, дадох нареждания по телефона и към стаята ми потече буйна въглехидратна река, в която с удоволствие се удавих поне пет пъти.

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? - Мъжът ми има рожден ден 1 ден след рождения ден на детето. Мисля че и сами можете да си представите как са се стекли празненствата. За моето първо „наздраве“ след раждането нямам спомен, но тъй като горе-долу цялата година ми се губи, да речем, че е било на 17-ти февруари – така или иначе, никой не може да го оспори или потвърди.

Драгослава Греве, майка на близнаци:

1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - Всички сезони на Six feet under на DVD и тениските ми на STAR WARS. Редовно си спечелвах одобрителните кимания и погледи на студентите. А състрадателни приятели ми пратиха и всички сезони на "Сексът и градът". Убих много мозъчни клетки и не беше от хормоните. Два месеца дори и в швейцарска болница са трудни за запълване с нещо смислено.

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе? - Нищо. Компютърът ми беше абсолютната необходимост, пък и човек с размера на Сатурн без пръстените, вързан за щендер със система няма нужда от много неща. Кръстих щендера Йохан, трябва да съм била много отчаяна за компания.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? - Тонове чипс със сол и оцет. Спасяваше ме в часовете на глад мизерия. Храната в болницата беше чудесна. Правеха си техен сладолед, който много приличаше на турския, като замразен сироп, великолепен беше. Вечерята, обаче, се носеше в 17:30. В 10 вече виех от глад. Една вечер приех препоръката на жената, която ни носеше храната, да опитам някакъв специалитет, който било непростимо да не съм опитвала. Kaiserschmarrn. За вечеря. Плаках със сълзи, докато не ми донесоха вурстс картофи на тиган.

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? - Изобщо. Тук се гледа с лошо око на татковците, които не присъстват на раждането. Да не присъства бащата е по-скоро изключение. Освен това когато се родиха децата, имахме празна детска стая само с две легла без чаршафи, никакви дрехи и пособия за новородени и две недоносени бебета в неонатологията. Но си спомням, че първите ми наздравици бяха с жива бира.

Оля идва, майка на едно дете: 

1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - Книга. Хахахах, книга. Трябваше да е с празни листа и да започна да я пиша тогава, на момента.

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе? - Милиони мокри кърпички.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? - Шоколад, банани, някой донесе пица, печено пиле с картофи, имаше едно мляко с ориз, сладолед, сокове - ужасни натурални сокове. И шампанско!!!!

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? - Да, напи се някъде на първата вечер след раждането. Звъняха ми и искаха да ме пускат през тонколоните в клуба, за да ме чуели всички. Аз тихо ридаех, защото бях в депресия, и защото усещах, как животът ми много се отдалечава от това да ме пускат по тонколоните в клуба, а точно в този момент си исках стария живот. Аз пих една мента след като спрях да кърмя- някъде на 9-я месец след раждането. Беше като ЛСД. Най-евтиното напиване в живота ми. Но беше сюрреалистично, бях навън, без бебе, в клуб, пушех цигара, пиех мента и нямах никаква идея за какво да си говоря с хората, защото все едно бях изплюта от вортекс на черна дупка. Идвах от някакъв времево-пространствен континюънс, в който можеше да се говори само за бебета и за цици. Беше очарователно ужасно.

Александра Михайлова, майка на две деца:


1. Какво абсолютно излишно, но безкрайно важно за вас нещо си занесохте в болницата? - Книга със стихове на Шели, която дядо ми е подарил на баба ми, когато е родила майка ми. Луда работа.

2. Какво забравихте, естествено и ви липсваше, докато мъжът ви не го донесе? - Нищо не забравих. Имах даже гримове и парфюм.

3. Какво ядене си "вкарахте' сами, за да не ядете незнайни буламачи в тарелка? Не си вкарах ядене, защото раждах с операция и не можех да ям 2 дни, а после вече не ми се ядеше нищо.

4. Мъжът ви сигурно се е напил. А вие успяхте ли? Кога си казахте първото наздраве? Мъжът ми се напи, приятелите ми се напиха и аз месец след това се напих. В Тина Киркова имаше една машина, може би на 40 години, в която си слагаш гърдата, тя засмуква и се предполага, че ще потече доволно количество кърма. Всъщност потичаше кръв. След месец опити и депресия зарязах кърменето на по-способни от мен, купих шишета с биберон и си сипах едно уиски.

cross