fbpx

Тръшкането на децата на публично място за една паднала на земята вафла не е ситуация, която можем да решим само с благ тон, но реакциите ни могат да са по-абсурдни и от поведението на 3-годишно, пише Мери Катрин за ScaryMommy и съветва да пробваме да влизаме в обувките на децата си по-често.


Беше един от онези обичайни моменти насред претъпкан търговски център - хората се суетяха около щандовете за стоки с намаление и в последния момент грабваха храни и джунджурии, които не влизаха в бюджета им...

Междувременно едно малко момиченце получаваше емоционален срив в раздела за домашни потреби, защото вафлата ѝ бе паднала на пода през отворите на пазарската количка.

Не сте виждали дете да оплаква лакомството си толкова отчаяно.

Бореше се за последната хапка сякаш животът ѝ зависи от това. И когато разбра, че битката е изгубена, изригна като вулкан. Ревеше, тръшкаше се, хълцаше – пълна програма. Честно казано, реших, че ще повърне – гледката беше толкова впечатляваща.

Разбира се, клиенти на магазина минаваха покрай сценката точно в пиковия момент. Някои се спираха в знак на съпричастност с клетата майка.

Защото това е животът на майките, дами. Не сме сами в трудностите.

И тогава се случи… Жената тресна чантата си на дъното на количката и започна да вика на детето с все сили насред магазина.

„Виждаш ли, че всички са те зяпнали? Искаш ли да знаеш защо? Зяпат те, защото се държиш като ужасно бебе! По-добре ли се чувстваш сега, ревливо бебе такова? Уа-а-а-а! Уа-а-а-а! Памперса ли да ти сменя?“

Срита остатъка от вафлата под близкия щанд и насочи пръста си право към лицето на детето.

„Веднага спри да цивриш и започни да се държиш като голямо момиче. ЧУ ЛИ? ВЕДНАГА!!“

Детето тутакси притихна, но сълзите му продължаваха да се търкалят по бузите, докато се мъчеше да поеме въздух и да укроти водовъртежа от емоции в себе си. Големите ѝ кафяви очи се насочиха надолу към обувчиците с лепки. Чувстваше се унижена.

„Всичкото това тръшкане заради една вафла!“ , изпухтя жената и бързо забута количката.

Важно е да уточня, че не съм идеална майка. Често губя самообладание, вземам лоши родителски решения и редовно се извинявам на децата си за свои думи и действия. Била съм в обувките на тази жена.

Била съм, обаче, и в малките обувчици с лепки, под тежестта на унижението и срама върху крехките ми рамене.

Защото такова дете бях и аз.

А жената? Тя беше детегледачката ми.
И има причина да ви разказвам тази история.

Давам си сметка, че когато става въпрос за дисциплина, всеки родител трябва да прецени кои методи работят при техните деца. На всеки се случва да си изпусне нервите, дори на обществено място, въпреки принципите и ценностите си.

Има обаче една тактика, която никога не дава резултат, не трябва да бъде смятана за приемлива и никога няма да ме накара да кимна одобрително.

И това е мъмренето и унижаването на деца за това, че са изразили емоциите си.

Да си родител е трудно. Трудно е да следиш за безопасността и емоционалното и физическото израстване на един малък човек (или на няколко!), докато се грижиш за куп други неща и въртиш цялото домакинство.

Но знаете ли какво още е трудно? Да бъдеш дете. Да чувстваш буря от емоции в малкия си мозък, а все още да не притежаваш способността да ги контролираш.

Да научим децата си на тези умения е наша работа, на възрастните. Наша е отговорността да бъдем спокойни, когато бурята връхлети, и търпеливо да преведем малките душици през бурните води.

Никой друг няма да възпита децата ни в емоционално стабилни, уверени възрастни. Този товар пада върху нас. Никой друг няма да научи децата ни да се справят с бушуващите чувства. Този товар също е наш.

Детският мозък е като бурно море. Децата нямат контрол над химичните реакции, които побъркват емоциите им. Те растат и се развиват с всеки изминал ден. И често завличат нас и бавачките си във вбесяващи и неловки ситуации.

Точно тогава обаче децата нямат нужда да ги унижаваме, а да зачитаме чувствата им. Нямат нужда да бъдат мъмрени заради временната си невъзможност да канализират тези чувства. Нуждаят се от разбиране и насоки как най-здравословно да се справят с тях.

Дали смятам, че е приемливо едно хлапе да се тръшка заради паднала вафла, все едно някой е умрял? Не.

Но детският фронтален лоб не е напълно развит като този на възрастните. Това е ключът и трябва да го запомним.

Така че родители, педагози и други обгрижващи лица, моля ви, за доброто на децата, нека използваме развитите си фронтални дялове и способността да сдържаме емоциите си, за да им помогнем на да контролират своите.

Отделете време и внимание на детските чувства и научете малките хора да се справят с изблиците си. Обяснете им, че емоциите са нещо нормално и здравословно и че има много начини да изразиш тъга, гняв и болка.

Защото ако детето ви започне да недоволства, а вашата първа реакция е да се впуснете в гневна, унизителна тирада… ами, поведението ви е доста по-абсурдно от това на 3-годишно, което плаче за вафлата си.

И вие имате нужда да вземете емоциите си в ръце – не детето.


Още:


cross