fbpx

Случката, която ще прочетете в началото на текстa на Стефана Манева, е само повод за размишления как се държим помежду си, трябва ли да подминаваме всекидневните прояви на неуважение и простотия и, въобще, можем ли да живеем заедно, без да искаме да се избием ежеминутно.

Би било добре, ако можем да помислим над всичко това и да изберем от коя страна на демаркационната линия на цивилизацията да застанем.


Вторник. 16:30. Гишето за продажба на билети, метростанция Театрална. 16-годишно момиче с личен документ за временна закрила като гражданин на Украйна се доближава до гишето, показва документа и моли служителката да го пусне (с решение на СОС гражданите на Украйна имат право на безплатен градски транспорт в рамките на София). 

Служителката сканира с поглед първо документа, после момичето. След кратка мисловна обработка на видяното изстрелва:
“Ти ли бягаш от Украйна, бе? Ти не си от Украйна! С тоя грим, маникюр и татуировки можеш поне един билет да си купиш. Изчезвай!”

Детето смаяно отстъпва. 

Тя е Аня, моето внезапно появило се украинско дете. Аня е на 16, от Харков, един от най-бомбардираните украински градове. Баща ѝ я изпрати в България сама. Търсеше някой, който да се погрижи за дъщеря му - помоли напълно непознати хора да я приютят, но по-добре така, отколкото под бомбите.

Аня ми звъни по телефона. Моли ме да дойда да я взема, защото не носи пари за билет. Гласът ѝ малко трепери. Пращам сина ми на същата възраст. Двете деца се навеждат през гишето и подават току-що донесения паспорт на Аня. 

Служителка кисело махва с ръка и великодушно я пуска. Синът ми отваря уста да каже какво мисли за нея, но Аня го издърпва - не иска разправии.

“Тази жена трябва да знае, че аз не бягам от бедност”, ми казва Аня, когато се връщат. “Аз бягам от война.” 

Аня не е искала да идва сам-сама на 16 години при хора, които не познава, в страна, която ѝ е чужда, без да знае езика. Не хленчи и не се оплаква. Не иска съжаление, просто ако може да не я обиждат. 

Това са общо взето фактите. 

Не искам този текст да е драматичен и да хваща за гърлото. Няма нужда да си представяте бедно, треперещо украинско дете. Това, което искам, е да поговорим за цивилизацията. 

Точно както жената на гишето няма как да знае личната история на Аня и нейните травми, точно така и аз не знам личните травми и история на служителката. Може да е самотна майка с 3 деца, мизерна заплата и натрупан социален гняв. Може. 

Всичко това обаче са детайли, които нямат нито значение, нито трябва да бъдат обмисляни. Не сме свещеници или психиатри, за да анализираме поведението, да проявяваме разбиране и да даваме опрощение. Изобщо не ме интересува дали жената на гишето е имала кофти живот или кофти ден. 

Няма значение дали е добър, или лош човек; дали е русофил, или поддържа Украйна. Въобще нейната лична и персонална “гледна точка” ми е точно през… (червена точка).

Едно-единствено нещо в случая е от значение - ние сме цивилизовано място и общество. 

ЦИ-ВИ-ЛИ-ЗО-ВА-НО! 

А в тези общества има РЕД! И когато някой служител вземе, че се самозабрави, следва да му се наложи дисциплинарна санкция. Така  хората зад гишетата ще се научат, че не бива и през ум да им минава да изричат подобни неща.

От доста време си мисля дали лошотията, глупостта, пошлия вкус, простотията трябва да се подминават, или да се наритват в ъгъла, за да знаят къде им е мястото. Дали наглите  хора трябва да бъдат просто подминавани и да не се хаби време и енергия за тях, или да им се търси сметка по всички правила.

Много късно разбрах, че великодушното подминаване с набърчен от погнуса нос на наглия и арогантен човек, оставянето на варварите без ответна реакция води до това, че без да осъзнаваме, стандартът на подстандартните хора става водещ.

Изведнъж се оказва, че може... ама всичко може.

От дребничкото отстъпление всички да си говорим на “ти", през следващото дребничко отстъпление - да няма значение с какво си облечен и да е съвсем ОК президентът или премиерът да се пъчат по анцузи и подпетени чехли. 

По-сериозните вреди: публичното говорене стана махленско, нивото на общуване на хората в сферата на услугите падна под санитарния минимум, докато стигнем дотам - на една редова служителка зад гише изобщо да ѝ мине през ума да взима решения на собствено основание кого да пуска в метрото и кого не, да коментира външния вид на едно дете и изобщо да дръзне да си помисли, че има право да каже на клиент "като имаш пари за татуировки, можеш да си купиш билет за метрото”.

Когато глупавите хора кротко пребивават, живеят си и си правят там каквото си правят, говорят помежду си за вселената, уринотерапията и световната конспирация, насочена лично срещу тях, всичко си е ОК.

Но когато пробват да започнат да задават дневен ред, обществен тон, да опитват да слагат летва, която да се превръща в обща мярка, то тогава, уважаеми дами и господа, трябва да бъдат хващани за врата, да им се натика муцуната в собствения им отпадък и да бъдат удряни с вестник през муцуните. 

И така всеки път, докато те се научат къде им е мястото, а останалите разберат, че летвата на цивилизацията няма да бъде сваляна. 

А на приятелите ми, които считам за образовани и цивилизовани хора, бих искала да кажа, че ако продължим да позволяваме башибозукът да дава общия тон, а ние да сме възпитани, заслужили сме Костя Копейкин да е в парламента. 

Затова: писмена жалба до СОС, пост във Фейсбук на страницата на Софийското метро и статия в Майко Мила. Така се реагира в цивилизованото общество.

Реагирайте винаги, иначе…

Повечето жени, след като родят, получават като подарък - освен родилната травма, депресията и болничните от НОИ с тримесечно закъснение, също и едно допълнително име, което ги съпътства през целия им живот на майка. Или поне докато отрочето навърши 18 и поеме по собствения си път, а майката легне най-накрая за десет-петнайсет години да се наспи.

Това е едно неформално име, то не се изписва в личната карта, но разкрива много повече за личния и обществения живот на клетницата от нейното собствено, невзрачно име. Eдно прозвище, един шорткът (както биха се изразили нашите американски колежки) към душевността и бита на майката, посредством който жената може да бъде разпознавана мигновено от близките си, далечните си и напълно непознатите хора, с които се сблъсква.

В началото след раждането и прохождането на чедото това име варира и е по-скоро свързано с посредствени, битови житейски ситуации, от типа на ОБУЙСИЧОРАПИТЕ, или ЕЛАТУК!!, или ЗЪБИТЕСЕМИЯТВСЯКАСУТРИНИВЕЧЕР!! Твърде често бива и АЙДЕДАСИЛЯГАШВЕЧЕ!!!, а при някои по-експресивни майки е просто ЩЕСЕГРЪМНА!!!

Да имаш такъв прякор е само в услуга на майката.

Ето, например, един позитив от имането му - когато една майка наближи детската площадка, не да почнат всички останали жени да се чудят абе тая коя беше сегаааа, Елена лиииии, Радостина лииии..., защото, знаете, майчиният мозък не е от най-свежите, а просто да я видят и да си кажат – аааа ОБУЙСИЧОРАПИТЕ идва!!

Те самите също имат съответен прякор, и така на всички им е много по-леко и неангажиращо в един свят, изпълнен с прекалено много имена и подранила склероза.

След седмата година на детето прякорът се сменя с нов, който отговаря на съответния етап от развитието му – или ще е НАПИСАЛИСИДОМАШНИТЕ??, или ще е ПАКЛИСИЗАГУБИЧАНТАТА или нещо от тоя род, но със сигурност с една идея по-интелктуално издържан от този, който е бил в следродилния период.

След това идва време на ТИДНЕСНЯМАШЕЛИКЛАСНО??, ГАДЖЕЛИ?КАКВОГАДЖЕ?? и т.н., схващате ми мисълта, докато някой ден прякорът не стане ВЕЧЕСИДОСТАТЪЧНОГОЛЯМЗАДАРАБОТИШАЙДЕЧАО и тогава цикълът, дай Боже, приключва.

Аз в момента се намирам в първия, посредствен, битово-ориентиран етап, изпълнен с чорапи, четки за зъби, сапун, гащи, глисти, несиближиподметките и какво още?

ХРАНЕНЕ.

ЯДЕНЕ.

Ама не ядене на буболечки, стелки и случайно намерено на земята парче праскова от миналата седмица.

А истинско, нутриционно издържано хранене на дете, чрез което то да израсне щастливо, високо, с нормален свод на двата крака, да има шестица по математика и литература в 7 клас, да влезе в елитна гимназия и аз да се куртулисам.

Обаче знаете ли какво?

Храненето на деца не е като храненето на възрастни и особено на възрастни с емоционални, хормонални и всякакви други проблеми, които си лекуват въпросните проблеми с... хранене. На такива възрастни им е все едно дали ядат кус-кус със сирене, стар килим или фазан по тайландски – те просто си изяждат всичко.

Храненето на дете e нещо като криминален екшън, в който има доста изнудване,  умоляване и заплашване. Не на всички деца, разбира се – чувала съм, че има такива, които не можеш да ги изтръгнеш от хладилника, а вечерята за тях приключва, когато изгризат и малко парче от масата. Дори още помня милата ми майка, която на въпроса на педиатърката относно хранителните навици на невръстния ми брат: „Имате ли проблем с храненето?“ отговори – „Не, но имаме с ИЗХРАНВАНЕТО“.

При мен обаче нещата не стоят така, ето защо и моят прякор от настоящия период е:

ЯДЕШЛИ?

Ядешли?, казвам аз всяка сутрин, след като първо съм попитала КАКВОЩЕЯДЕШ? и за двеста осемдесет и шести ден съм чула МАКАРОНИИИ.

***********

Гладен ли си?
ДАААА!
(Макарони, масло, сирене, купичка в предразполагащ оранж)
Ядеш ли?
Мълчание.
Ядеш ли???
Какво?
ЯДЕШ ЛИ?
ДА! (бурно изяжда 1 макарон, създавайки звуково и всякакво впечатление, че изяжда 6, при това - наведнъж)
След 5 минути.
Ядеш ли?
ДА!
(блее)
ЯЖ!!!
Да!!!
(ближе вилицата)
Ядеш ли???
Да!
(Вилицата вяло се надига, боде свещения макарон, виждам как ръката поема в различна траектория от тази, която води към устата, макаронът пада тежко на пода, всичко е в сирене, АА ооо, искам кърпичка, искам аз да бърша, ааа оооо тва масло ли е, ааа ооо, виж ТУК какво имааааа (троха сирене), аз бърша, той бърше, сиренето влиза мазно във фугите на паркета за вечни времена, когато ще го открият по-развити цивилизации)

Ядеш ли??
Това моите чорапи ли са?
Да! Ядеш ли?? Яж!
Аааа, моитеее, не твоите!
Не, твоите си лични чорапи. Ядеш ли?
(Мълчание)
Ядеш ли?
Това какво е?
Ядеш ли???
Не искам повече! Може ли шоколад??

********

Понякога, разбира се, той иска да яде, например когато сме навън, следобед е и иска кюфте. И аз търча, и осигурявам кюфте, разбира се, защото майка се раждаш на тоя свят горе-долу за такива неща.

Също така яде и на други места, например на гости или в яслата. Ааа, какво ядеш, вика – ДОМАТ ЛИ? и аз, във възторг, че имаме разпознаване на домата като нещо за ядене, казвам ДА!!, ти ял ли си? (с плаха надежда), а той ми отвръща отегчено – “Да, в яслата.“

НО ТАМ Е НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА.

Ооо, викам, майка ти навремето по трудово колко ламарина е нарязала, един домат ли няма да нареже НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА. Искаш ли да ти нарежа?

Не.

А ядеш ли си супата??

И така, разбирате сега защо моят прякор е ЯДЕШЛИ?? Понякога към него има и малко заплахи, като „Ако не си изядеш месото, няма да....“ (произволно), но като цяло през повечето време съм известна като Красимира ЯДЕШЛИ??

И явно толкова съм се увредила, че онзи ден казах на една приятелка, с която бяхме излезли на вечеря –

АКОНЕСИИЗЯДЕШСАЛАТАТАУТРЕНЯМАДАХОДИМНАДЕТСКИЯКЪТ!!!

После ѝ се извиних, естествено, но то, както се викаше в оня виц... лошото впечатление остава.

И така. Кажете сега вие как сте, ядете ли, не ядете ли и въобще – какъв ви е прякорът в тоя живот.

Ваша,

Ядешли?

P.S. ЩЕСЕГРЪМНА!

cross