fbpx

Цветелина Цекова би се определила като емпатична, амбициозна и забавна. Пред всичко това ние поставяме и “смела”, защото за да напишеш книга като “Новата прическа на Вики” (изд. Пощенска кутия за приказки), се изисква много смелост. Смелост, за да разкажеш личната си история така, че да вдъхнови, окрили и помогне там, където е необходимо. И така да стигне и до жертвите на домашно насилие и до всички, които са убедени, че “тя сама си е виновна”.

Днес прекрасната писателка Цветелина Цекова е в Майко Мила, за да ни сподели за вътрешния си порив да пише, за нощта, в която е решила, че повече няма да е част от статистиката, и за най-добрия съвет, който жертва на домашно насилие може да получи.

Каква книга е “Новата прическа на Вики” и за кого е предназначена?
– Лично за мен книгата е изповед, вик, душевен шамар. Предназначена е за всички. Всеки трябва да погледне през онези четири стени, в които се случва адът, наречен домашно насилие. Всеки трябва да вкуси тежката и лепкава горчилка, за да разбере по-добре жертвите. Всеки трябва да бъде наясно, за да може най-накрая да се счупят тези стени, делящи обществото ни от онези, които имат нужда от разбиране и помощ. Всеки, който често си казва „Тя сама си е виновна.“, трябва да мине през тези 160 страници. 

Докъде се простира личната история в книгата? Как се събира смелост да се разкаже?
– Всяка една от описаните сцени е лично преживяна от мен. Разбира се, има и доза художествена измислица, например в края на историята. Но определено бих нарекла по-голямата част от книгата автобиографична. Отне ми години, докато се осмеля. После сякаш желанието ми да достигна до тези, които имат нужда да прегърнат Вики и да бъдат прегърнати от Вики, надделя.

В държавата на “Тихо, да не чуят хората” основният въпрос към автор на такава книга изповед е “Защо”. Та задаваме го и ние: защо, Цветелина, отваряте кутията на Пандора с книгата си?
– Защото домашното насилие не е мит. Случва се и е много реално. В момента пребиват някого някъде. И хората трябва да чуят, за да могат да разберат по-добре. Защото трябва да стане ясно, че това е обществен проблем, а не само „на семейството“. Защото когато познаваме добре това, от което сме болни, само тогава можем да намерим начин да се излекуваме от него.

Как се говори за домашното насилие в България и какво трябва да се промени, за да спрем само да си “говорим”? 
– Виждам, че започва все повече да се говори и да се обръща внимание на това, което ме радва. Такава всъщност е и моята цел, моята мисия. Има още много работа обаче. Особено припомняйки си обществената реакция относно Истанбулската конвенция. 

Превенцията е важна. А за да е възможна превенция до някаква степен, трябва и голяма част от обществото да промени своето отношение към тази „пандемия“. Трябва да се направят и още промени в законодателството, за да може то да работи по-качествено в услуга на жертвите. Институциите правят всичко по силите си в момента, но пак казвам – има още много трески за дялане. 

Как изглежда домашното насилие през очите на жертвата, на насилника, на близките им и на обществото – можете ли да направите такъв анализ и да влезете в различните роли?
– Когато си жертва, губиш връзка с реалността. Потъваш в този ад така, както се потъва в плаващи пясъци. Забравяш за живота отвъд тях, забравяш и за себе си. Насилието се превръща в твоето „нормално“.

Толкова е сложно и комплексно, че би ми отнело седмици, за да го опиша. Опитала съм се в „Новата прическа на Вики“ и мисля, че се е получило. Всъщност, всяка една от ролите е описана в един или друг момент от книгата. Прочетете я, там съм отговорила най-изчерпателно на този въпрос. 

Ако ви се говори за това, можете ли да споделите как се измъкнахте от статистиката “всяка четвърта жена в България”? 
– Помня, че в онази нощ видях бъдещето си. Беше поредна нощ на страх и ужас. И в един момент просто видях себе си след 10 години. В тази яма, ежедневно живеейки в страх, смачкана, съсипана, състарена, тъжна, зависима и с дете, което вече има нанесени непоправими травми. 

И нещо се случи, някакъв катарзис. Майка ми беше там тогава, в онзи миг. Погледнах я в очите и разбрах всичко, което трябва да направя. Защото тя вече беше минала по този път и изходът, ако не си тръгна, ми беше ясен. Взех си бебето, две камизолки и шише с биберон и се втурнах да бягам. Валеше силно в онази нощ. Никога не се обърнах назад.

Какъв е най-ценният съвет, който сте получили и който е успял да ви окуражи да се отървете от агресията и насилието?
– Най-ценният съвет е, че НАСИЛНИКЪТ НИКОГА НЕ СЕ ПРОМЕНЯ. Няма изключения от това правило. Само става по-зле с времето, никога по-добре. Това, което винаги казвам на хората, които в момента са жертви, е, че няма по-страшно от страшното, което им се случва сега. И че не са сами. 


Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда от помощ, звъннете на горещата денонощна линия на „Асоциация “Анимус”: 0800 1 8676; 02 981 7686

cross