fbpx

Получихме този разказ от една майка, която описа себе си като "бунтовник" и го публикуваме без съкращения, включително и с нейните встъпителни думи, уважавайки молбата ѝ да остане анонимна!

****************************

 
От опит знам, че често нещата, на които впоследствие най-много се смеем, са преди това обилно напоени със сълзи. Осмелих се да ви пратя нещо малко, написано от мен, защото понякога се чувствам доста некомфортно сред други майки, някакси изобщо не на мястото си. Обикновено това е или защото съм на доста различно мнение, или защото въобще не ме вълнуват повечето „нормални” трепети на средностатистическата майка.  Сега, като го препрочитам, виждам, че написаното има един леко хейтърски привкус, но аз съм свободолюбива натура и за мен беше важно да изкажа нещата, които не направих като майка. Един вид - за какво устоях на т.нар. peer pressure от баби, роднини, приятелки или просто познати. Така се роди моят „бунтовнически” списък, с който искам да вдъхна увереност и на други  майки (може би и те малко хейтърки като мен) да не правят неща, за които вътрешно не чувстват потребност и които ги отегчават и уморяват, само защото всички останали правят така.
 

1. Името

Не кръстих малката на никоя от бабите. Специално по тази точка смятам, че повечето съвременни родители са се преборили със стереотипите. Сигурно в малките населени места все още има очаквания от страна възрастните родители, но дори и там проблемът се решава някаква степен с „модификации”. Разбира се, ако името е хубаво, не звучи смешно и бъдещите майка и татко чувстват, че е точното за тяхното дете – тогава няма нищо лошо, но ако кръстим детето Златан, Петкан или…Ленин, само за да „зарадваме свекъра” - това не го разбирам.

2. Родилни трепети

В родилния дом имаше едни бащи, които домъкнаха балони, бонбони, уиски, цветя за всички лекари и акушерки, а по-късно от форуми разбрах, че освен да се дават пари, било практика да се правят индивидуални подаръци на изродилия бебето лекар – златни колиета, часовници, дори полети с делта планер. Аз родих в частна болница, къде цената си беше фиксирана, никакви пари допълнително не сме давали, нито сме правили някакви подаръци. За мен искрената ми благодарност през сълзи беше най-ценният и личен подарък. Да, това им е работа на лекарите и когато я свършат добре, заслужават похвала и благодарност, а не някакви дрънкулки и пиячка.

Докато съм още на темата с раждането – тържествено изписване също нямаше. Толкова бях стресирана и уморена (поради здравословен проблем с бебето се наложи да останем близо 10 дена повече в болницата), че не исках да виждам никого, а само колкото се може по-бързо да се приберем в къщи.

Така че, нямаше букети за „гордата мама”, нямаше снимки с родата (фотографът на болницата беше най-разочарован), нямаше бонбони и торти за сестрите. Просто тихо, кротко и бързо тримата се прибрахме вкъщи.

Тук е моментът да направя малко отклонение и да поясня, че през по-голямата част от съзнателния ми живот аз деца не съм искала и бях почти сигурна, че няма и да имам. Нямаше го у мен този първичен майчински копнеж, който съм виждала у повечето си приятелки. Явно или се раждаш с него, или не.  Почти три години след №1 все още смятам, че ми липсва вроденият усет да съм майка, но пък съм готова да повторя експеримента.

Всъщност причината все пак да се престраша и да скоча в това блато, наречено майчинство (умишлено не употребявам море, езеро или океан, щото реално погледнато си е доста мърляво – то не са сополи, повръщане, ако-та…), е мъжът ми.

Случайно срещнах прекрасен човек, с който не само си допаднахме, но и след десетилетие живот на „семейни начала” (изобщо не искам и да се женим) установих, че не може нашите почти идеално съвместими гени да се затрият от този свят.

Резултатът от възпроизводството действително не е лош, малко буйна, малко инатеста, но щом плануваме и втора „реплика”, явно добре ни се е получило първия път.

3.  Бебешки тържества – малка сватба по „цигански”

Да се върна обаче на времето „преди” … Тъй като повечето ми приятелки стартираха доста по-рано размножителния период, се започна едно ходене на питки, рождени дни, именни дни, прощъпулници и т.н.

УжасТ!

Естествено, на тези мероприятия се „кудкудяка” основно колко гениални са отрочетата, колко е невероятно вдъхновяващо да си майка… Безкрайно отегчена, си мислех че ако имам дете, може би ще си променя мнението за тези празненства и ще почна и аз ентусиазирано да ги планирам и организирам седмици наред. Да, ама не. Моето дете не е имало нито питка за 40-дни, нито прощъпулник, нито торта за 1-вия, 3-тия, 10-тия месец, а първите му два рождени дни бяха по-скоро бирен фест за приятели.

Основната причина да не правя „бебешките тържества” е, че в първите месеци бях прекалено уморена, изнервена и дори леко депресирана, и последното, за което имах желание, е да идват някакви хора у нас (било и близки), които трябва да храня и поя, докато се усмихвам и обяснявам колко невероятно, прекрасно и одухотворено е да си майка (което всъщност изобщо не чувствах).

По отношение на рождените дни – на твърдото мнение съм, че детето може да се забавлява и да има запомнящ се празник и без да си изпразваме банковата сметка, да организираме грандиозни мероприятия за 200 души с аниматори, надуваеми замъци и т.н.

4. Икономии по бебешки

Тук стигам до нещата, които не купих.... май съм малко стисната майка.

Може би повечето майки, които раждат първо дете, се втурват в магазините да купуват сладки малки бодита, тонове играчи за бебета, люлки, шезлонги и т.н.

Не и аз.

Пазаруването за бебе ми се струваше отегчителна работа, в която любезни до досада консултанти се опитват да ти пробутат колкото се може повече ненужни стоки. За избора на бебешка количка и нейният символ на социален статус дори не ми се говори... За мен повечето бебешки продукти са ненужни и имат прекалено кратък живот на експлоатация, затова прибягнах до „втора ръка” – приятелка ми предостави бебешката си количка, с която беше отгледала 2 броя (дори не знам каква марка е, само че е с големи помпащи се гуми, защото успях да ги спукам точно 3 пъти), легенче и повивалник (последното така и не го ползвах).

Повечето бебешки дрехи са на друга приятелка, която има близнаци в Англия. Много качествени, обличани не повече от 10 пъти. Сори, ама 30-40 лв. за дрешка, която ще се ползва месец-два, ми се струва разхищение. А и много ще разбере бебе на 2 месеца, че всъщност е момиченце, а няма и една рокличка.

Абсолютно всички играчки са подаръци. Дори и без люлка, шезлонг, проходилка, кола и всякаквите там дивотии, дето само ти запълват хола, детето оцеля и се развива съвсем нормално. Ако питате с какво си играе – основно с мебелите и нещата от домакинството. За да съм съвсем точна обаче, купихме детско столче за хранене и сгъваема кошарка за сън.

5. Венера се снима…

Нямам бременна фотосесия и нито една бебешка такава. Не я разбирам тази мода, особено да си постваш хипопотамския корем във ФБ. Аз лично не можех да се трая последните месеци от бременността и последното, за което бих си помислила, е да позирам с разголени гърди на крава и корем с обиколка колкото Екватора, че и да го постна да го лайкват приятели и колеги.

Професионалните бебешки фотосесии също не са моето нещо. Стоят ми напудрено и неестествено, особено с тези изкуствени декори. После, естествено, се почват коледни фотосесии, морски фотосесиии, имам едни приятели, които снимат децата си професионално минимум 4 пъти в годината и след това постват с небивала гордост въпросните допълнително фотошопирани снимки във ФБ.

Тук е мястото да спомена и че нямам качена (засега) нито една снимка на малката в социална мрежа. Не мисля, че е нужно да аргументирам последното. Въпрос на избор е за всеки родител дали да го прави, но за мен, докато момата не може поне малко да изрази мнение по-въпроса, не трябва да ѝ се натрапват бебешките снимки.

6. Не на ранното детско развитие!

След като повечето мами са се юрнали да отглеждат вундеркиндчета, след 20 години все някой трябва да бачка. За да отгледам една средностатистическа шЕвачка, бойкотирах Моцарт по време на бременността, играчките за сензорна стимулация и фина моторика, казах „твърдо нЙе” на „Монтесори у дома”, на немската забавачница и на детегледачка, свободно владееща 5 езика, сред който и китайски.

Вместо това детето ми има всичкото свободно време да изследва кухненските шкафове, да се търкаля по пода и изобщо - да се самозабавлява както намери за добре. Важни за мен обаче са няколко неща – всеки ден (освен ако не е арктически студ, порой или 40 градуса на сянка) да играе минимум 1 час навън, да я разсмивам до истерия поне веднъж на ден и като вземе нещо отнякъде - да го върне на местото му (последното е само за мое улеснение).

7. Ами… нямаме си "християнче"

Стана малко дълго, така че ще завърша с най-сериозното ми „не”. Решихме да не я кръщаваме. И аз, и мъжът ми сме кръстени в бебешка възраст. И двамата не сме религиозни, не вярваме в „църковния сюжет” на Библията, не ходим на църковни празници, не постим, не спазваме църковни ритуали.

Не харесваме в какво се е превърнала институцията "българска църква". В същото време обаче смея да твърдя, че сме духовни, състрадателни и човечни. Аз лично вярвам и усещам енергията, която ни свързва като хора, и смятам, че не може един индивид да е щастлив сред озлобени, неуки и страдащи хора.

Опитваме се да възпитаваме или по-точно да даваме пример на дъщеря ни във всички „християнски добродетели”, без да ги приемаме като „християнски”, а просто като „човешки”. За мен една такава върховна ценност е правото на личен избор. Затова и мисля, че когато децата (мома №1 и още „нероденият Петко”) станат достатъчно осъзнати, ще имат възможност да изберат дали да се покръстят, дали да приемат друга вяра или да останат така. Дотогава просто няма да каним 200 души рода на кръщене и няма да имаме горда фотосесия с попа…

За още доста неща се сещам, но нека ги запазя за втория път, когато се осмеля да ви пиша. Иначе за детето не се притеснявайте – въпреки всичко (и най-вече майка му) странични наблюдатели и лелките от детската върдят, че за момента се развива добре… за после – ще видим….
cross