fbpx

Знаете ли кой е вечният въпрос? Не е кое е първо - яйцето или кокошката; не е въпросът за смисъла на живота; дори не е да бъдеш или да не бъдеш. Не! Вечният въпрос е “Какво да сготвя за вечеря?”. Задават си го стотици хиляди родителите по целия свят, а стотици хиляди деца в същия този свят биха се намръщили на който и да е отговор на така поставения въпрос. Освен ако, разбира се, отговорът не е “сладолед” или “торта”.

Има вариант, при който децата не са злояди и с радост ядат всичко - да, съществуват такива деца. Обаче този въпрос пак стои, защото родителите винаги се чудят каква храна да предложат така, щото тя да е вкусна, питателна, съдържаща всички най-важни хранителни групи и толкова пълна с витамини, антиоксиданти и безценни макронутриенти, че детето веднага да започне да превежда Шекспир в оригинал и да конструира телескопи, виждащи всичко чак до края на вселената.

И в дъното на всичко това всъщност стои желанието ни да възпитаме в децата си здравословно отношение към храната. Да не прекаляват с нея, но и да не пренебрегват това, с което се хранят. Да имат любопитство към вкусната и интересна храна, но да не са самоцелни чревоугодници. Да не робуват на хранителни ограничения, но и да не посвещават цялото си съществуване на това какво ще ядат.

В текста си за Parents Мишел Хейнър поставя на масата почти еретичната възможност да оставим децата да ядат каквото си искат. (Или поне така да си мислят.) За да им дадем възможност да поемат сами отговорност за избора си и за последиците от него. 


Разделение на отговорностите - възможно ли е, когато говорим за храна?

И аз като много други майки прекарвам доста време в приготвяне на храна или в обмисляне какво да сготвя за децата си, защото те почти винаги са гладни. Но забелязвам, че с порастването хранителните им нужди и навици се променят, което прави целият процес по изхранване още по-сложен. 

10-годишният ми син е супер атлетичен, занимава се с няколко спорта и постоянно е в движение. Понякога имам чувството, че гори калории по-бързо, отколкото мога да ги запълня с храна. При него диетата, богата на ядкови мазнини, авокадо и пълномаслени млечни продукти, е абсолютната норма. И ако понякога изяде някой допълнителен следолед след обяда, не обръщам голямо внимание. 

7-годишната ми дъщеря също е много активна, въпреки че не чак толкова, колкото брат си. Тя има не особено добра връзка със зеленчуците и затова по-често я окуражавам да избира по-здравословна храна и да избягва втори десерт.

“Мамо, дебела ли съм?”

Съвсем скоро, докато си обличаше трикото за гимнастика, изпъчи коремче и ме попита: “Имам ли голям корем? Според теб дебела ли съм?”. 

Направо ми се преобърна стомахът.

Като дъщеря на една чудесна, любяща майка, продукт на поколение, в което жените бяха индоктринирани да виждат храната като враг и да са винаги на диета, ми се е налагало често да чувам какво не бива да ям. “Нали не искаш да станеш дебела” и “Минута в устата, цял живот на бедрата” бяха обичайни фрази през цялото ми детство. И това повлия доста негативно на отношението ми към храната. Отне ми години да го преодолея. 

По тази причина съвсем умишлено не използвам думата “дебел/а”, за да опиша себе си или някой друг и внимавам да не слагам знак за равенство между теглото на децата ми и тяхната стойност като хора. Те знаят, че аз тренирам и се храня добре, защото искам да съм здрава, а не защото съм обсебена от число, което трябва да видя на кантара. 

Та, когато дъщеря ми постави под въпрос външния си вид, се зачудих дали това, че се опитвам да я отклонявам от сладките неща не ѝ е оказало негативно влияние, без да искам.

Говорете по-малко за храна с децата си

Според д-р Шарлът Марки, професор по психология в Университета Рутгърс в Камдън, Ню Джърси, храната е един от малкото случаи в живота ни като родители, в които е по-добре да казваме по-малко. “Има толкова много неща, за които е добре да се говори дълго и подробно, но не съм убедена, че храната е едно от тях”, казва тя. “Това създава тревоги и несигурност в децата, които не са здравословни.”

Вместо това д-р Марки предлага да се използва добре познатия сред различни диетолози метод на “разделение на отговорностите”. При него родителите осигуряват на децата различни, предимно здравословни, храни в определеното за хранене време, а децата сами преценяват какво и колко искат да изядат. Дори това да означава, че понякога ще изядат повече бисквити, отколкото моркови.

“Ще има дни, в които децата ви ще ядат боклуци и това няма да ви кара да се чувствате добре като родители. Но така се учат как да ядат, когато са гладни, и кога да спрат, когато се заситят”, казва тя. И добавя, че родителите трябва да използват този метод с всяко дете в семейството, стига, разбира се, някое от децата да не страда от заболяване или хранителна алергия. 

Освен че ще им позволите да следват хранителните си желания, с този метод ще им дадете възможност да разберат какви са последиците от техните решения. “Когато детето ви каже, че го боли стомаха, можете спокойно да му отговорите, че ако не беше яло толкова сладки неща и беше направило друг избор, може би щеше да се чувства по-добре”, отбелязва д-р Марки. “Позволете им да почувстват, че имат някакъв контрол над ситуацията.”

На практика

Лично аз се почувствах доста освободена, прилагайки тези съвети, тъй като обикновено едва ли не изпитвам вина, ако всяко хранене не стъпва на четири основни хранителни групи. Получих разрешение да спра да съм “надзорникът по храната”, но въпреки това бях доста несигурна. 

“Ами ако яденето на цял пакет чипс се превърне в навик?” “Ами не купувайте такива неща”, казва д-р Марки. “Купете им любимите им плодове. Стойте зад кулисите и насочвайте избора им. Или отделете едно чекмедже или шкаф за храна, която е без всякакви ограничения. Оставете контрола в техните ръце, но с определени параметри.”

Въпросът с напълняването

В допълнение към това стоеше и въпросът с думата “дебел”, която дъщеря ми очевидно беше започнала да възприема като нещо лошо. Диетологът Мариан Якобсен съветва родителите да имат отворен диалог с децата си по отношение на напълняването. 

“Това така или иначе ще е съществена част от живота им”, казва тя. “Момичетата наедряват по-бързо през първите две години от пубертета, което може да е малко плашещо, но е съвсем нормално. Обикновено това се случва преди първата менструация. В този период организмите им се променят и би трябвало да можете да говорите с децата си за това.”

Кейти Райт е професионален фитнес инструктор и майка на пет деца. Тя също споделя, че понякога се чуди как да се справи с разликата в нивата на апетит и в желанието за активност при двете си по-големи дъщери. “Опитвам се да им обясня, че няма нищо лошо в това да не искаш да тичаш по 10 км на ден, но все пак трябва да балансираш активността си спрямо това, което ядеш”, казва тя. “Обаче и не ми се иска да им казвам да не ядат нещо. Много е трудно.”

Освен че е трудно, вероятно няма и да има ефект. “Някои деца просто обичат храната и ядат повече”, казва д-р Марки. “Да им забраните да си вземат допълнително, няма да реши проблема, затова е по-добре да ги оставите сами да разберат колко ти става лошо, след като изядеш шест курабии.” 

Якобсен съветва родителите да карат децата да сядат на масата за всяко хапване, дори да е малко междинно хранене с плод, за да осъзнаят по този начин какво е да си гладен и какво е да си сит. Освен това е добре да отъждествите храната с неща, които са важни за тях. “Ако спортуват, кажете им, че храната ще им помогне. Обърнете внимание на това, което храната би направила за тях, а не какво ще направи с теглото им”, казва тя.

Все някога ще започнат да ядат зеленчуци

Опитвам да прилагам тези стратегии. Задобрявам в това да режа плодове и зеленчуци и да им ги давам за бързо хапване. Освен това казвам “да”, когато искат сладолед, дори в този ден вече да са яли. Видях, че когато налагам по-малко забрани, те вземат по-добри решения. А дните, в които няма толкова много зеленчуци, компенсираме с повече зеленчуци в следващите. “Храненето е дълъг процес”, казва Якобсен. “Храната, която се предлага, прави разликата, защото дори и да не искат да я ядат, те я виждат. И в един момент просто им прещраква и започват.”

Скъпи приятели, ето че за пореден път се обръщаме към вас с призив заедно да помогнем на хора, които имат нужда от това. Защото добрината и щедростта са едни от малкото неща на този свят, които стават все по-големи, колкото повече черпим от тях.

В Харманли от години живеят три многодетни майки бежанки - две от тях с по 3 деца, а една с 4. Тези деца са страхотни, говорят български, ходят на училище и имат приятели.

Майките им са работливи и смели жени, които искат да живеят спокойно, далеч от война и насилие. Трябва им работа, за да могат да издържат децата си. Защото път обратно към страните, от които бягат няма. Там те са осъдени на смърт.

Тук обаче, засега, част от тях са осъдени на живот в институционален вакуум, защото години наред не получават бежански статут, който би им дал възможност да работят и да установят истински качествен живот в България. Това тежи и на децата им, които също страдат от липсата на бежански статут на майките им, тъй като този статут е важен и за тяхното развитие.

На снимката горе е една от тези прекрасни жени. Казва се Кубра и е от Афганистан. Има 3 деца и работи като шивачка за 550 лв. Жертва е на домашно насилие от години и много иска да се разведе с този човек, който системно тормози нея и децата ѝ, за да могат най-сетне да заживеят спокойно. Тук, в България, където все пак са успели да намерят някаква закрила.

Ние във фондация “Майко Мила” ще сме ви изключително признателни, ако заедно успеем да съберем средства, с които да бъдат закупени храни и лекарства от първа необходимост за тези жени и децата им. Всеки разход, направен с вашите дарени средства, ще бъде отчетен и споделен с всички вас. 

Сметката, по която можете да направите дарение, е следната:

IBAN: BG48FINV91501017503751

Титуляр: Фондация Майко Мила

Другите спешни и важни неща, от които имат нужда всички бежанци в Харманли (над 1500 души), са зимни дрехи (якета, панталони, пуловери) за деца и възрастни, както и одеяла, чорапи, бельо. Би било страхотно, ако можете да дарите такива здрави и нови или много добре запазени дрехи. И, молим ви, скъпи приятели, нека дрехите и всичко, което изпратите, да бъде такова, каквото вие бихте ползвали или бихте облекли на вашите деца. За да има смисъл.

Можете да ги изпратите до офиса на фондация “Мисия Криле” в Харманли на бул. “България” 11, вх. В, ап. 2, ет. 1.

Благодарим ви от сърце за съпричастността и добрината!

Има ужасно много стереотипи за момчетата и за момичетата. Като започнем от цветовете, които УЖ им прилягат (розово за момчета не може - защо?!), минем през играчките, с които се предполага, че трябва да играят, филмчетата, които трябва да гледат, и героите, на които искат да подражават, и свършим с това кой как се представя в училище.

Стереотипите не са важни. Те са покрай нас, само за да бъдат разбивани.

Но истината е, че има някои неща, които се случват предимно при момчетата и други - при момичетата.

Вече сме си говорили за някои неща, които майките на момичета тийнейджърки знаят от първа ръка, а сега минаваме набързо през няколко момента, които са до болка познати на майките, които отглеждат само момчета.

1. Имат числено превъзходство

Ако сте майка на момче, знаете какво е да сте единствената жена вкъщи.

Понякога може да е супер (може би в дългосрочен план), друг път хич не можеш да им разбереш “момчешките” игри и занимания – но човек се учи, докато е жив.

2. Храната!

Момчетата растат, а с това расте и количеството храна, което поглъщат. Ще има моменти, в които изхранването изглежда невъзможно. Просто понякога са толкова гладни, че не може да им се смогне.

3. Момчетата плачат, сърдят се и тряскат врати още от най-ранна възраст

Понякога плачат даже повече от момичетата.

И това е добре, както пише и Лора Ламбърт в mom.com, защото е важно за емоционалното им израстване.

Така че, когато се стигне до рев, да не го обръщаме на “Ти си мъж, не плачи!”, защото след години ще му се налага да може да си изрази емоциите, а ще знае, че НЕ ТРЯБВА, защото е МЪЖ.

4. Ще има много настъпани Лего части

Това важи и за майките на момичета, разбира се, но момчетата доста ги бива в разхвърлянето на миниатюрни Лего мини из цялата къща. А това боли. Доста.

5. Ще има ужасно много опикани тоалетни

Извиняваме се за тази точка на всички мъже, които успяват да се прицелят качествено всеки път. Но борбата на този фронт е безмислостно жестока и често я губим.

6. Борба свободен стил

Желанието на момчетата да се сборят с някого е по-силно от всичко на света. Игрите тип “ела да пробвам тоя суплекс върху тебе” са силно застъпени.

Ако има как да си ги прилагат едно на друго (в случай че отглеждате повече от едно момче) - супер. Ако няма - пригответе се за много кеч мания.

7. Ще има много “пуцане”

И не само. Животът на момчетата е пълен с много видео игри. Fortnite, World of Warcraft, Minecraft и какъвто крафт още се сетите.

Тази точка важи и за момичетата, разбира се. Децата са си играчи - в пълния смисъл.

8. Мълчанието

Понякога ще мълчат нарочно, понякога просто защото са си такива. И в двата случая ще се измъчвате какво му е на това дете.

Много често нищо му няма. И много често просто нищо не си мисли и не анализира света. Просто са си такива.

9. Стереотипите

Ще ви се иска да хванете един чук и да ги разбиете, защото няма нищо по-ужасно за майката на момче от това да трябва да го вкарва в някакви рамки, защото обществото ги е постлало на пътя на “истинския мъж”. 

Преди няколко часа Милена Манолова пусна във Фейсбук снимка с обяда на детето ѝ в 126-о училище в София.

Както се вижда, храната изглежда като нещо, довлечено от котката. Милена пише, че това е голямата порция обяд, струваща 4,50 лв., 1 лв. за кутията.

Фирмата, отговаряща за кетъринга в училището, е наета от общината, тъй като обществените поръчки за храна в училищата са в тяхната компетенция.

Почти незабавно има реакция от директора на училището Росен Димитров.

Затова е добре като родители да не се примиряваме с това и да говорим, да снимаме и да споделяме, защото от нас зависи нещата да се променят.

Дори да сме решили ние да осигуряваме храната на децата, докато са на училище.

Преяждането с храна и преяждането с власт са част от едно и също деструктивно поведение. Не го казваме ние, а специалистите, и по-конкретно психиатърът д-р Владимир Сотиров, който обръща внимание на някои съществени аспекти на затлъстяването като болест, и ни дава храна – но само за размисъл – относно поведението и външния вид на някои политически фигури и висши държавни чиновници.

Благодарим на д-р Сотиров за възможността да публикуваме текста му. Правим го с незначителни редакции (заглавието е на Майко Мила). Оригиналният текст е в личния Фейсбук профил на д-р Сотиров.


Нека започна с нещо фундаментално: затлъстяването е болест. Но не просто медицински проблем, следствие от нарушени физиологични процеси, свързани с метаболизма, а проявление на комплексен психосоматичен процес, при който емоционални проблеми се проявяват в поведенчески и телесни/физиологични проблеми.

Здравите (в биологичен, психологичен и социален смисъл) хора не са дебели. Дебелите хора не са здрави. Децата (обичайно) не са дебели. В хода на живота си голяма част от хората се разболяват (в биологичен, психологичен и/или социален смисъл). Нещо в живота разболява хората.

Освен всичко друго известно на медицината, един от универсалните увреждащи фактори, причиняващ голямо разнообразие от психосоматични нарушения и заболявания, е стресът. Под стрес аз тук ще разбирам нарастване на напрежението, тревогата и несигурността, породено от поемане на отговорности, съпътстващи съзряването, в степен която не съответства на възможностите ни. Тоест, поемане на отговорности, за които (все още) не сме (достатъчно) готови.

За превенция на психосоматичните разстройства, породени от стрес, е важно, от една страна, да се развиваме като личности, да разгръщаме потенциала си, да се учим и да ставаме по-умни, да усвояваме нови умения за справяне, което ни позволява да се справяме с все повече и все по-сложни задачи, и от друга – да поемаме отговорности и да се ангажираме със задачи, които са ни по силите или, както аз обичам да казвам, които са ни по мярка. Тоест, готови сме и разполагаме (в голяма степен) с ресурс (знания и умения, но също и манталитет – отношение към нещата, ценности, нагласи и възгледи) да се справим с тях, а дори и да не сме съвсем и напълно готови, можем или сме в състояние сме бързо да мобилизираме допълнителен вътрешен и/или външен ресурс.

В този случай поемането на нови отговорности пак ще бъде стресиращо, но този стрес ще бъде добър, „бял” стрес, тоест стрес, който е предпоставка за и обслужва личностното ни развитие. В обратния случай стресът ще бъде лош, вреден стрес, т.нар. дистрес, който ще ни разболява по един или друг начин.

Едно от най-честите психосоматични заболявания, предизвикани от стрес, е затлъстяването. Така. Сега нека продължим с друга фундаментално наблюдение: в общия случай, при правилно развитие, децата не са дебели. Тоест, отсъствието на затлъстяване означава, че детето се развива правилно и е по-вероятно това да е индикация за добра родителска грижа отколкото обратното. Ако едно дете е със затлъстяване, това е достатъчно основание да се породи съмнение (например у педагогическия персонал, общопрактикуващия лекар, респ. у социалните служби) за недостатъчно добра родителска грижа.

Това основателно съмнение предполага проверка на начина, по който детето се отглежда. На първо място трябва да се провери дали родителите са регистрирали затлъстяването като проблем, който е адресиран по подходящ начин. Например, тревожат ли се около това, консултирали ли са се с общопрактикуващия лекар и/или друг/и специалист/и, имат ли някаква хипотеза за причините за това, информирани ли си и имат ли базисни познания относно здравословния начин на живот и по-специално, здравословното хранене и т.н.

Заедно с това, освен наличие на базисна здравна компетентност, необходима да се осигури здравословно отглеждане през здравословно хранене, следва да се проверят нагласите у родителите по отношение на наднорменото телесно тегло – как гледат на него: тревожат ли се, опитват ли да ограничат детето и да го предпазят от затлъстяване чрез някаква форма на контрол върху храната и хранителното му поведение или, напротив, изразяват задоволство от външния му вид, радват се и го насърчават да злоупотребява с храна с поведения като пощипване по бузките и реплики от рода на „У, какъв си ми хубавец, как хубаво си папкаш! Папкай, папкай, на кръвчица да ти стане… пу, пу, да не ти е уроки”… Или пък не се опитват да осигурят на детето прясна, разнообразна и здравословна храна, като вместо това му предлагат еднообразни, високовъглехидратни храни и полуфабрикати; осигуряват ли сравнително ограничен репертоар от стимули, насърчаващи развитието и активния начин на живот; прехранват ли детето, например като настояват и изискват то да си „изяжда всичко”, а не толкова, от колкото има нужда и т.н.

Възприемат ли храната като бутилка с мляко, която използват като основен (или дори единствен) начин за овладяване на фрустрациите на детето („бебето”), като му пъхат „биберона” всеки път, когато то е разстроено. Тоест, отнасят се с детето не както предполага периодът от развитието му, а продължават да го третират като бебе, на което „запушват устата” с биберон, всеки път, когато се разплаче/разстрои, независимо дали то плаче, защото е гладно (усеща празнота в телесното си пространство) или поради друга причина (усеща празнота в психическото си пространство).

Така че, когато видим затлъстяло дете, хипотезата, че с това дете е злоупотребено от хората, които го отглеждат, е съвсем основателна и заслужава прецизна проверка. Защото най-честата причина за затлъстяване в детството е прехранването. Само че хранителното поведение на детето е функция от грижата и поведението на хората, които са в родителска роля. Възможно е те да не са в състояние да разбират нуждите на детето и да му дават толкова храна и тогава, колкото и когато то има нужда. А вместо това да му дават храна всеки път, когато то е разстроено и показва признаци на дискомфорт.

В този случай даването на храна ще е ненужно и ще представлява увреждащо поведение, насилие с храна, ненужно, дори вредно тъпкане с храна, причиняващо затлъстяване, тоест увреждане на здравето. Няма да бъде изненада, ако открием, че и самите обгрижващи използват храната, за да тъпчат самите себе си, с неосъзнатото намерение да успокоят собствената си тревога и изтласкано (несъзнавано и отричано) чувство за вина, че не се справят добре със задачите, произтичащи от ролята им на родители (но не само). Изпълненият с тревога, несигурност и неясно дефинирано, смътно чувство на вина родител, често опитва да се „справи” с тези негативни чувства, като се престарава с грижата за детето, разбирана основно като осигуряване на храна, тоест като прехранва детето.

Сега, нека се върнем към друго фундаментално понятие, свързано с хранителното поведение и по-специално с психологическите механизми на прехранването, респ. затлъстяването. Това е усещането за вътрешна празнота или усещане за глад (но не във физиологичен смисъл, а в психологичен, тоест глад за емоционално наситени преживявания, позитивна самооценка и удовлетворителни взаимоотношения с другите).

Това, което стресът причинява, е преживяване за неудовлетвореност, за несправяне, за провал. В този случай естествените ни нарцистични потребности (т.нар. нормативен или здрав, тоест здравословен нарцисизъм) са фрустрирани. В този случай ние преживяваме вътрешен дефицит/празнота, породен от липсата на нещо, от което имаме нужда, но не можем да го получим. Ако тази фрустрация (усещане за провал, за липса на успех и преживяване за справяне) е хронична, това може да се отрази на самочувствието ни по един устойчив начин и да развием ниска самооценка.

Често пъти този тип преживявания не са достатъчно осъзнати (или дори никак не са осъзнати). Защото са болезнени и съзнанието ни отказва да ги приеме. Или ги приемаме частично. Но те са силни и въздействат на цялостното ни същество по един значим, макар и прикрит, подмолен начин. Нерядко хората, които имат такива преживявания за дефицит се нагърбват с още и още задачи (правят по-големи залози, взимат по-големи заеми…), с което се стремят да компенсират неудовлетворителните си преживявания, опитват се да постигнат значителни успехи, да демонстрират (на другите, но и на себе си), че са способни, можещи, справящи се или пък просто са късметлии.

И така се засмукват в един порочен кръг, който върви спираловидно надолу към една декомпенсация с депресивен (или тревожно-депресивен) облик. Често в стремежа си да облекчат страданието, породено от усещането за „вътрешна празнота” и фрустрирани психологически потребности, хората използват храната.

И така стигаме до следващата фундаментална истина и тя е, че храната е универсално лекарство. Освен че осигурява жизненоважни елементи за правилното функциониране на организма, с храна се утешаваме, успокояваме се, лекуваме напрежението, опитваме се да запълним нещо вътре в себе си и да се освободим от фрустриращото преживяване на вътрешна празнота. Когато, обаче, това вътрешно усещане за празнота, е породено от хронично неудовлетворени психологически нужди, използването на храна не може да доведе до успокоение на напрежението, породено от тази фрустрация, защото психологическата празнота не може да се запълни с храна. Тя може да се запълни с емоционално наситени преживявания, свързани с двигателна активност и активно взаимодействие с другите и света.

Храната освен това не ни осигурява жизненонеобходимото усещане за смисъл. Усещането (макар и прикрито, несъзнавано и отричано) за дефицит на смисъл често съпътства екзистенциалните ни кризи, в които усещането за вътрешна празнота е особено мъчително. Храната и тъпченето с храна не ни помага да решим вътрешните си конфликти, напрежението от които ни разкъсва отвътре.

Храната не успокоява чувството ни за вина, по-скоро обратното – кара ни да се чувстваме виновни, че сме злоупотребили с нея. Храната и злоупотребата с храна не повдига ниското ни самочувствие, не ни помага да се харесваме и ценим повече – по-скоро обратното, чувстваме се провалени, дебели и грозни. И понеже не постигаме нужното успокоение, ние продължаваме да правим още от същото – да се тъпчем с храна, отново и отново… Защото разполагаме само с този модел, защото на това сме били научени от средата, от културата, към която принадлежим и в която сме били формирани. Защото когато сме разстроени, чуваме вътрешен глас, който ни казва „Ела, хапни си/пийни си и се успокой!” – това е интериоризираният глас на хората, които са се грижили за нас, основно като са ни хранели, включително като са ни утешавали чрез храна, а не чрез разговор, обяснение или игра, например.

Това е типичният психологически механизъм на злоупотреба с храна по психологически причини. Хората, които използват храната по този начин, са едни възрастни бебета без зрели, адаптивни, здравословни механизми за справяне със стреса/фрустрациите и обикновено затлъстяването ги съпътства още от детството. А това е тип затлъстяване, който остава за цял живот.

Нека кажа още малко за чувството за незначителност и „олекване” като причина за прехранване и затлъстяване. Когато един човек се чувства твърде „олекнал” в отношенията си с другите, незначителен, и има подозрението или болезненото, натрапчиво усещане, че другите не го приемат много сериозно, той може да се опита да компенсира това усещане с инвестиране в себе си, в натрупване на „тежест”, например на специфична експертиза, на знания и умения.

Когато обаче е твърде телесно ориентиран и е научен да използва основно тялото си като инструмент за емоционално балансиране, той започва да инвестира в тялото си, в натрупване на мускулна маса или просто натрупване на телесна маса и увеличаване на килограмите в отчаян опит да започне да „тежи на мястото си” и да респектира околните с телесната си маса (евентуално с мускули). Това е честа причина за крайно увлечение и злоупотреба с бодибилдинг занимания, например у мъже на средна възраст, които започват да забелязват, че вече не правят такова впечатление и не предизвикват такъв респект/ефект у околните, какъвто са предизвиквали в предходни периоди от живота си.

Такъв тип кризи обаче, типично появяващи се в средата на живота, могат да настъпят във всяка една възраст, включително в младежка. Безпорно е, че храната е източник на удоволствие. Това е поредният, фундаментален факт, който ви съобщавам. Винаги, когато имаме дефицит на удоволствени преживявания и позитивните стимули са оскъдни, е възможно да се опитаме да си доставим поне малко удоволствие с вкусна храна – това е често срещан механизъм за невротичната булимия и по принцип за прехранването, особено с „вредни” храни.

В заключение: прехранването е дисфункционално, неадаптивно поведение; проблемен начин за „справяне” с чувството на тревога и постигане на спокойствие. Защото прехранването е форма на себеувреждащо поведение. Ние малтретираме себе си с храна и дори можем да се убием, ако го правим продължително време, чрез някое от усложненията и болестите, свързани със затлъстяването.

Относно обществените личности, най-вече политиците, които е възможно да злоупотребяват и да преяждат с „храна” под формата на власт и публичен ресурс, ние трябва да сме особено нащрек. Защото е възможно патологични психологически процеси, такива като описаните по-горе (или други) да са се активирали под въздействието на стреса, съпътстващ публичните им роли, от които произтичат огромни отговорности. Ето защо за нас като граждани е важно да имаме знания и умения и да сме информирани за наличие на подобни психологически процеси, за да не позволим тези процеси да предизвикат злоупотреба, чрез която пряко ще бъде ощетен нашият и на общността ни интерес.

Тъй като тези процеси са вътрешни, скрити, често неосъзнати и/или отричани, за тяхното съществуване ние съдим по косвени, външни белези – поведенчески прояви и промени във външния вид. Затова, всеки път, когато пред очите ни политиците започват да затлъстяват, ние трябва да се изпълваме с подозрение и да настояваме за прецизна проверка и оценка на цялостното им състояние (разбирано като биологично, социално и психологично функциониране). Всички ние имаме нужда от здрави политици.

Нека да припомня това, с което започнах: затлъстяването е болест, твърде често психосоматично проявление на патологичен, вътрешен (психологичен) процес.

И сега малко практика… Като начало ви предлагам да се упражните, като фантазирате относно вероятните вътрешни процеси, разгръщащи се в душите на някои от действащите политици, бивши политици, политически креатури и висши държавни чиновници, независимо дали те си дават сметка, или не за наличието на подобни възможности. Но ако не ви се занимава с драмата на политиците, обърнете поглед към себе си.

Храните ли се, за да се почувствате по-добре, или за да свалите напрежението? Ако отговорът е "Да", значи сте в плен на емоционалното хранене, пише Help Guide.

Невинаги се храним, за да задоволим физическия си глад. Много от нас се обръщат към храната за успокоение, сваляне на напрежението или за да се наградим. В тези случаи обикновено посягаме към вредни храни, сладки неща или други успокояващи, но нездравословни храни. Може би посягате към кутията със сладолед, когато сте тъжни, или поръчвате пица, когато ви е скучно или сте самотни, или пък се отбивате с колата покрай ресторанта за бързо хранене след тежък работен ден. Емоционалното хранене означава да използваш храна, за да се почувстваш по-добре – за да запълниш емоционални липси, не стомаха си.

За съжаление, емоционалното хранене не оправя емоционални проблеми. Всъщност, обикновено ви кара да се чувствате по-зле. В крайна сметка, емоционалният проблем си остава нерешен, но на всичкото отгоре чувствате и вина, защото сте преяли.

Как да разбера дали съм човек, който замества емоциите с храна?

Отговорете си на следните въпроси:
Ям ли повече, когато съм под стрес?
Ям ли, когато не съм гладен, или когато вече съм сит?
Ям ли, за да се успокоя (когато изпитвам тъга, гняв, скука, нервност и т.н.)?
Награждавам ли се с храна?
Случва ли се редовно да се храня до пръсване?
Храната кара ли ме да се чувствам сигурно?
Възприемам ли храната като приятел?
Чувствам ли се безпомощен или извън контрол покрай храна?

Използването на храната като начин за повишаване на настроението, като награда или като начин за празнуване от време на време не е задължително нещо лошо. Но когато храненето е основният ви механизъм за справяне с емоциите, когато първият ви импулс е да отворите хладилника, когато сте стресирани, разтревожени, ядосани, самотни, изтощени или ви е скучно, тогава започвате един нездравословен цикъл, в който истинското чувство или истинският проблем никога не получава необходимото внимание.

Емоционалният глад не може да се залъже с храна

Храненето може и да оправя нещата за момента, но чувствата, които са го провокирали, са си все още там. И обикновено са чувствате по-зле от преди заради излишните калории, които сте погълнали. После се самонаказвате, задето пак сте сгафили и нямате достатъчно воля.

Като затрупвате проблемите с храна, спирате да се учите как по-добре да се справяте с емоциите, става все по-трудно да контролирате теглото си и започвате да се чувствате безсилни и по отношение на храната, и по отношение на емоциите. Но дори и да сте го докарали дотам, има как да направите позитивна промяна. Има начини да се научите как да се отнасяте по-здравословно към емоциите си, да избягвате нещата, които ви провокират, да преборвате моментите, в които много силно ви се прияжда нещо, и да спрете с емоционалното хранене.

Каква е разликата между емоционалния глад и физическия глад?

Преди да успеете да се измъкнете от цикъла на емоционалното хранене, трябва да се научите да различавате емоционалния глад от физическия. Това може и да е малко по-трудно, отколкото звучи, особено ако редовно прибягвате до храна за справяне с емоциите си. Емоционалният глад може да е много силен, което го прави трудно различим от физическия. Но има белези, които ще ви помогнат да различите двата.

Емоционалният глад връхлита внезапно. Удря ви веднага и изглежда непреодолим и спешен. Физическият глад, от друга страна, се натрупва. При него необходимостта да се яде не е толкова спешна (освен ако не сте се хранили отдавна).

Емоционалният глад се задоволява от специфични храни, които ви карат да се чувствате добре. Когато сте физически гладни, почти всичко ви звучи добре, включително здравословни неща като зеленчуци например. А емоционалният глад иска джънк фууд или сладки неща, за да доведе до незабавно вдигане. Чувствате, че искате чийзкейк или пица и нищо друго няма да свърши работа.

Емоционалният глад често води до безразсъдно ядене. Преди да се усетите, вече сте излапали цял пакет чипс или цяла купа сладолед, без да обърнете внимание или да се насладите напълно. Когато се храните в отговор на физическа необходимост, обикновено сте по-наясно какво правите.

Емоционалният глад не се задоволява, дори когато сте сити. Искате още и още, като обикновено се храните, докато не се натъпчете. При физическия глад, от друга страна, няма нужда от тъпчене. Чувствате се сити, когато коремът ви е пълен.

Емоционалният глад не идва от стомаха. Вместо къркорещ корем, чувствате глада по-скоро в главата си - като желание, което не можете да изкарате от там. Фокусирани сте в специфични текстури, вкусове и миризми.

Емоционалният глад често води до съжаление, вина и срам. Когато се храните, за да задоволите физически глад, не се чувствате виновни, защото просто давате на тялото си това, от което има нужда. Ако се чувствате виновни, след като сте се нахранили, има голяма вероятност това да е така, защото дълбоко в себе си знаете, че не ядете заради хранителните си нужди.

Мария Георгиева е тук, за да ни помоли да не храним децата с шарени пакетчета. Ето как изглежда един обикновен следобед на детската площадка, когато отвсякъде летят пакетирани изкушения, а ти със сетни сили се опитваш да го добуташ до вкусната, домашна храна, която си се трепал да приготвяш с ей тия две ръце.


Един от последните топли есенни дни. Хванала съм за ръка петгодишното, той подтичва нетърпелив да стигне парка. На мен ми е лежерно. Сготвила съм хубава вечеря, няма защо да бързаме. В чантата му нося плод, за да има нещо за похапване в краен случай, ако решим да се забавим. Стигаме парка, намираме приятелите му.

Незабавно с нов олимпийски рекорд за скоростен поздрав вместо ръце към нас се протягат мазни пакетчета. Почерпка. Оглеждам се – всичко живо, мало и голямо, дъвче. Двегодишните бъркат в пакети царевични пръчици и със същата ръка ровят в пясъка равномерно смесен с котешки кравайчета. Мирише на мазнинка и ароматизант, който трябва да мине за бекон.

Загрижена майчица обикаля като милосърдна сестра пейката и спасява от гладна смърт бедстващите с пакет шоколадови пурички. Четиригодишни се учат на изкуството на споделянето като обменят трансмазнини, подсладители и оцветители от шарени опаковки с анимационни герои. Шестгодишно тича до родителския колектив: "Мамо, дай два и педесе за чипс!" Мама с досада прекъсва сладките приказки, оставя за малко цигарата и няколко монети сменят собственика.

Разговорът продължава със закупеното за "два и педесе" спокойствие. Тя е фризирана, с безупречен маникюр, бедрата стегнати, сигурно ходи на фитнес и закусва чия. Неудобно ми е да го кажа и не знам как да си подбера думите, защото става въпрос за дете, но няколко минути след това майката трябва пак да си прекъсне разговора, за да измъкне отрочето си заедно с чипса от люлката. Налага се още една майка да ѝ помага, защото детето се е заклещило. В люлката. На шест е и не се побира в люлката. Не е единственото.

А ние с моя син?

Той забравя за какво е дошъл, за топката и пързалката му е все тая, нали ръцете му са пълни с изкуствено овкусени шарении, твърде апетитни, за да им устои. Аз правя няколко опита да огранича дажбата на почерпката, но веднага пристига нова, бута му се настойчиво под носа. Овладявам си погнусата от всичко това, което минава за храна, което дори аз не си позволявам да ям, а трябва да гледам как този, чието здраве ми е най-скъпо, го поглъща с шепи.

Захапвам си ядно ябълката и мислено отписвам вечерята, на която щяхме да се насладим заедно. Някой може и да каже обратното, но не съм фанатик. И вкъщи си позволяваме почерпки, детето ми знае много добре какво е шоколад, но в подходящо време и количество. Дори не става толкова въпрос за пряката вреда на бързата, пакетирана, нискокачествена храна – по тази тема се пише и говори достатъчно, нямам какво ново да кажа.

Става въпрос за уважението към храната, хубавата храна, за която ние като родители сме отговорни да изградим вкус у децата. Тази храна, за която някога хората са благодарили като седнат на масата. И за изграждането на навици – да се храниш с чисти ръце, по възможност на масата. С прибор. Да не се смесва играта с храната и да няма нужда да си напомняме, че паркът е място за детски игри, а не копаня.

Знам, че е трудно да отказваме на децата си, и изкушенията са много. Знам, че всички правят така, но това не ни оправдава като родители. Защото всичко се плаща и цената няма да ни хареса. Докато не го осъзнаем, децата ни ще стават все по-затлъстели и болни, ще знаят имената на зеленчуците само от промоционалните играчки в супермаркетите, а индустрията ще бълва все по-шарени пакетчета с "храна", чието съдържание нямаме куража да прочетем.

Ако все пак опасността от гладна смърт в парка ни се струва твърде голяма, а двата часа до вечеря непреодолими, ето няколко идеи с какво да се спасим: ябълка, банан, ядки, домашен сандвич; вода, а не сок. И задължително табела като в зоопарка, само че да пише "Моля, не хранете детето!"

От Говорещата с пчели Теодора Тодорова знаем, че поне едно 70% от храната, която слагаме на масата си, е осигурена благодарение на вярното спомоществователство на пчелите. Някои от най-новите научни изследвания потвърждават това, както и ужасяващия факт, че пчелите са в опасност, пише Science and Info. Ето защо са важни и какво може да се направи.


Ужилването им боли много, но ако изчезнат, ще ни боли доста повече. Институтът Ъртуоч в последния дебат в Кралското географско дружество в Лондон заяви, че пчелите са най-важните същества на планетата. Но учените направиха и друго изявление: пчелите вече са в риск от масово унищожение. По цялата планета пчелите измират, като на места това е до 90% според последни проучвания. Причините са различни в зависимост района, но сред основните са масовото обезлесяване, липсата на сигурни места за кошери, липсата на цветя, използването на непроверени пестициде, промени в почвата и др.

Защо пчелите са важни?

Центърът по пчеларство и Обединението на пчеларите в Чили с подкрепата на Фондация за аграрна иновация провежда проучване, в което става ясно, че пчелите са единствените живи същества, които не носят никакъв вид патоген – без значение гъбички, вируси или бактерии.

70% от земеделското стопанство на света зависи от тези насекоми и за да го кажем по-ясно и директно: 70 от 100 храни съществуват благодарение на пчелите. Освен това опрашването, което се извършва от пчелите, помага на растенията да се размножават, а самите растения пък са храна за милиони животни. Без пчелите фауната ще започне да изчезва съвсем скоро. Медът, който произвеждат, е не само храна, но има страшно много ползи за здравето ни. Или както гласи цитатът, който се приписва на Айнщайн: "Ако пчелите изчезнат, на хората им остават 4 години."

Защо изчезват?

Федералният институт по технология в Швейцария има теория за изчезването на пчелите и тя е свързана с вълните, които произвеждат мобилните телефони. Учените от института обясняват, че вълните, които се разпространяват по време на обажданията, могат да дезориентират пчелите, което застрашава живота им.

Биологът и изследовател Даниел Фавър заедно с колеги учени провеждат 83 експеримента, които показват, че при наличието на тези вълни, пчелите произвеждат звук 10 пъти по-силен от обичайното – поведение, което се обяснява като предупреждение към другите пчели, че са в опасност и трябва да напуснат кошера.

Без съмнение една от най-големите причини за изчезването на пчелите е постоянното опушване на посевите. Например в Колумбия преди 3 години 34% от пчелите с агротоксини са умрели от отравяне.

Има ли решение?

Разбира се, че има решения, но проблемът е, че няма как да се прокарат заради установените практики в производството и земеделието. Предлагат се три основни, които могат да се реализират за кратко време:

  1. Забрана – не намаляване, а забрана – за използване на токсични пестициди.
  2. Промотирането на изцяло естествени алтернативи за земеделието.
  3. Постоянно проучване и следене на здравето, състоянието и сигурността на пчелите.


Да се грижиш за това да си във форма е нещо чудесно и всеки от нас е добре да го прави.

Има обаче хора, които изпадат в крайности - едни превръщат грижата за тялото в някакво робство, в което са валидни само няколко правила, а всичко друго е вредно и грешно.

Други пък тотално се отказват от грижата за себе си и живеят по силата на най-малкото съпротивление.

Днес с Lazar Radkov ще говорим за въпросните крайности и как да намерим златната среда, за да се радваме на този живот! #силатавтеб

Краси Минкова е тук с история за една сънувана баничка и стотиците, които впоследствие е погълнала по време на бременността си и как те са се отразили на влизането ѝ в родилното - с търкаляне, или бодра стъпка - вижте.


Мога да прочета мислите ви: "Уф, поредната история за жена, спънала се в мазна баничка и продължила да се спъва в нейни посестрими, докато не почнала да се търкаля", нали? Ама не е точно така. Това е история за една баничка, спасила ако не живот, то със сигурност разсъдъка на една жена. Нека ви разкажа как.

Настъпва последния ден от старата година. Рипвам от леглото към банята да пишкам върху пластмасова пръчица. Търча обратно към леглото. Гледай, две чертички, ще имаме близнаци, викам на мъжа ми. Той ми се връзва, голям купон!

Залавям се да готвя вкусотии за празничната трапеза, гостите примляскват, аууу, колко вкусно! Заспивам с мисълта колко здравословно ще се храня, ама тъй, че бебето ще се роди с избуял спанак в ушите или поне био чери домат.

Настъпва първи януари. С игрива стъпка и предчувствие за греховни удоволствия потеглям към хладилника. Отварям вратата на терасата и миризмата на храна (при още затворен хладилник) ме блъсва фронтално. Като посечена падам ничком на дивана. Той, Препълненият хладилник, ми се хили ехидно в лицето, хем на една ръка разстояние и все пак… тъй невъзможно далеч. Лежа в кротък потрес и се дивя над току-що родилото се у мен отвращение към ХРАНАТА.

Аз, която винаги съм имала желание да ям (всичко и по всяко време), и която само благодарение на желязна воля и системен спортен тормоз над горкото ми тяло обитавам прилична женствена фигура тип пясъчен часовник.

Трите последващи дни прекарвам на дивана. Мори ме глад. Не мога да ям дори със щипка на носа. Всичко МИРИШЕ. Даже пастата на мъжа ми ме влудява и го гоня да си мие зъбите надалеч, за предпочитане у съседите. Преживявам на вода, твърд хляб със сол и много омраза към причинителя на злото - мъжа ми. Ще го ненавиждам докато съм жива.

На четвъртата нощ ми се присънва баничка: уханна, гореща, мазна и сочна, хрупкава и зачервена на правилните места. Отварям очи и някак знам: баничката ще е единственото нещо на тоя свят, което няма да ме побърква с миризмата си. Пращам мъжа ми да ми купи баничка от пазара. Той е готов и на оня свят да иде, ако това ще е оправдание да стои по-далеч от мен и новото ми освирепяло АЗ, пък макар и само за една баничка време.

Е, какво да ви кажа: тази сънувана баничка и стотиците, които я последваха в корема ми през следващите 3 месеца, спасиха мен, разсъдъка ми и не на последно място - мъжа ми.

С настоящото искам да реабилитирам баничките. Оплювани и низвергнати от всички, включително от мен през предходните 20 години. Сигурно се досещате, че нито спанак, нито авокадо ядох с такава замая през бременността си, с каквато се наслаждавах на баничките. И то от тези мазните купешки, мммм… още ми се налива устата със слюнка и се умилявам при спомена за тях.

Ако се чудите дали се търкалях накрая до родилното, или ме вкараха вътре с кран, нека ви кажа, че след цялата баничкова вакханалия, допълнена от мамините пържени тиквички и трицифрена бройка пици, влязох да раждам с 8 кг бременно тегло.

Разбира се, преди това бодро сгънах два сандвича с кашкавал, домат и филе Елена. За отскок. Сгънах и себе си в няколко асани, гаврътнах половин шишенце Бахова есенция и събудих мъжа ми да тръгваме за родилното.

Той като чу, къде отиваме, гаврътна другата половина от шишенцето. И развеселени потеглихме да раждаме.


Още:

cross