Диана Стоева ни разказва за една много хубава почивка в Турция с три деца, много храна и почти никакви изцепки.
Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и спечелете за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Още като приключи тържеството по случай завършването на училище и детската градина вече предусещах че това лято ще бъде... предизвикателно. Хубаво направих, че напуснах работа, няма що. Сега вече нямам никакви оправдания и ще трябва да се занимая с анимацията на трите ни момчета за цели четири месеца.
Казах на мъжа ми, той се съгласи на мига. Все пак той не се занимава с такива дребни решения като къде ще ходим на почивка, на какъв спорт ще запишем децата, какво ще вечеряме... Мъжете обикновено мислят само за истински значими теми като да влизаме ли в Шенген, има ли смисъл от референдума за мир, да пращаме ли ракети до Марс и т.н.
След като отделихме немалко време да обясним на децата, че турското робство отдавна е минало и сега сме в добри междусъседски отношения, събрах набързо три-четири куфара и хванахме чартъра до Анталия.
Всичко това дължим на баща ми. Той много говори с тях за Руско-турската война и, нали не е имал синове, сега му дай да реди стотинки във военен строй и да им показва различните видове пушки.
Но да не се отплесвам. С пристигането в хотела нашите наследници, разбира се, най-много се впечатлиха от храната и напитките в лоби бара. Близнак номер едно започна да яде сушени плодове директно от общото плато, видимо пренебрегвайки сложената за целта щипка. Казах му да не яде с ръце и той обеща, че ще ползва щипката.
Когато се обърнах след малко, с умиление видях, че той наистина я ползва. Само че вместо вилица. Хваща кайсия, слага си я в устата и доволен преглъща. До него другите двама бяха устроили истинска вакханалия при каните с различни лимонади и щастливи, че никой не ги гледа, пиеха по трета чаша. Събрах ги тримцата и побързах да изчезнем оттам, преди да са ни казали, че е имало дублиране в резервациите и всъщност нямаме стая при тях.
Чувствах, че дебелея с всеки изминал ден. Децата постоянно ми предлагаха храна, аз им казвах че съм дебела и съм качила поне два килограма. Те ме успокояваха, че само съм станала по-тежка, а не по-дебела и пак ми предлагаха. Момчетата ми са обратното на злояди. Когато ги водим на олинклузив, най-много от всичко обичат да си взимат сами храната и да си правят невероятни комбинации, на които държат, и аз не им се бъркам. Наденичка, парче кекс, кисела краставица, домат, фурми, каперси, картоф и лъжичка мед – всичко в една чиния. Иначе и тримата са с клечки вместо крайници.
Още не сме свършили, скрол надолу
Дойде последната вечер и решихме да погледаме шоу програмата в „антитеатъра“. Беше детско парти и викаха на сцената деца от публиката за изпълнение. Имаше и други българчета. Извикаха и един от моите синове, който показа подобие на брейк танц. След края на изпълнението водещият го заразпитва как се казва, на колко е години, с кого е тук и т.н. Накрая го пита дали му харесва в Турция. Синът ми хвана микрофона и каза:
- Да, хубаво е в хотела и храната и басейните са супер. Но съм ви сърдит за Левски.
И така, ще трябва да имам разговор с баща ми.
Текстът на Несрихан Мюмюн е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Бях на екскурзия отново в Турция. И разбира се, беше много различно от предишния път. Градът беше Бодрум, бях там от 1-ви до 9 август. Първото нещо, което забелязваш в Бодрум, освен Егейското спокойствие, е архитектурният стил. Всички го описват като впечатляващ, а за мен е просто различен на първо виждане - бели къщички, не по-високи от 3 етажа, само естествен строителен материал - камък, дърво и мрамор.
Истинско синьо спокойствие и бяло домино - къщичките, многобройните вили и хотели, все красиво направени и поддържани. Хотелът също беше прекрасен. Нов, бял, разбира се, с малки пътечки между двуетажните вилички, в които бяха стаите. Имаше палми, красиви цветя, два басейна, открит ресторант с прекрасна кухня на шведска маса и плаж - този път добра пясъчна ивица, с повече камъни.
Имаше крайбрежна улица точно до хотела, по която всеки ден се разхождахме със сестра ми. Беше приятна, като малък център с ресторантчета, с други хотели и магазини за сувенири. Когато стигнеш единият край на крайбрежната улица, стигаш до едно малко пристанище, предимно за частни яхти и малки лодки. Имаше си малко мостче, по което да минеш, а отдолу беше коридорът за въпросното пристанище.
Прекрасни неща имаше всичките до едно - ръчно изработени. Бяха толкова изпипани и толкова примамваха да ги купиш, но за съжаление бюджетът ни беше ограничен. Но имаше прекрасни неща - толкова артистични морски закачалки, неща от дърво - птици, ветропоказатели, красиви саксии, бродерии. Всичко с уникален стил. Сергийките бяха не повече от десет и са лично подарени от общината на тези жени с цел подкрепа и стимул на личното творчество и разпространяването му.
На втория ден от пристигането ни, вече наспани след 16-часовия път до Кушадасъ, отидохме на екскурзия из града. Първата спирка беше едно място, от което се виждаха няколко от заливите на града - панорамна гледка и към един остров - необитаем поради многото смъртни случаи при опит за екскурзии.
На това панорамно място се снимахме и се качихме на камила. Бяха три - две женски и едно мъжко, по-малко от женските, върху което не се качваха още хора.
Естествено, че веднага поискахме да се качим на нея! Сестра ми се качи зад мен. И тази камила като се изправи - първо се наклони напред, после - назад, докато изправи дългите си крака. Разходи ни за няколко минути, снимаха ни, аз се смеех, насладих се на момента и с нетърпение чаках да разказвам това на другите хора, като се върна в България.
Имаше един служител там, който беше българин, на когото зададох по-лични въпроси. Истински ме вълнуваше как е стигнал до там, какво е работил преди това и какво се изисква от него, за да го наемат в подобно величествено място, защото там имаше неща за стотици хиляди долари. Ръчно тъкани килими, скъпоценни камъни, часовници, бижута - злато, сребро, полускъпоценни камъни, все невероятно красиви и скъпи, наистина скъпи неща, които не всеки може да си позволи да си купи изобщо някога през живота си.
Посетихме и един магазин за кожени изделия. Отново прекрасни неща. На отново космически цени – 400 долара за яке. Съгласна съм - хубаво беше, от качествена кожа, но 400 долара за яке! Малко в повечко ми идва. Гледахме ревю с кожени изделия, почерпиха ни със студен чай от ябълка, който беше прекрасен и аз изпих две чаши от него.
Там също имаше българин, когото също разпитах. Този път въпросите ми бяха „Какво е чувството да работиш на такова място?“ като отговор получих: „Определено вълнуващо“.
В този магазин също имаше българин - от Лудогорието беше и беше доста приятно да го срещнем. Бе наистина топъл и се зарадва много, когато ни видя. След това посещение най-накрая потеглихме към хотела. След тричасовата екскурзия се прибрахме в хотела малко изтощени от жегата и обикалянето. След което последва вечеря. На следващата сутрин станахме в 8, оправихме се за закуска и после отидохме на плажа - пекохме се отново само до 12 за мое съжаление. Аз няколко пъти навивах сестра си, да ходим на следобеден плаж, но уви, не стана. А сега милея отново да съм на море. И после отидохме на обяд, аз се чудех колко по-малко храна да си взема и какво ще правя после. След което се прибрахме в стаята си.
Екскурзията беше целодневна - до следобед. А аз се забавлявах на воля през този ден - другите имаха малко обтегнати отношения, но аз пренебрегнах тяхното настроение и си създадох свое собствено. Че кога друг път ще съм пак на това място и ще ми се отдава възможност да се забавлявам така? Възползвах се напълно.
Имаше място, където спряхме. Това беше най-хубавият плаж в курорта - голяма, изчистена пясъчна ивица, много чисто и плитко море без камъни. Всъщност като нашето. Поредната даденост, която имаме, а не използваме. Имаме прекрасни пясъчни ивици, несравними с другите. Но не ги поддържаме.
Имаме прекрасна, топла вода, за разлика от Егейско море, Черноморието е по-бурно и вълнуващо и определено по-топло, по-хубаво, но не е развито.
Обикаляхме заливите, аз гледах околностите, наслаждавах се на това, което виждах, а в два от заливите, където поспираше яхтата дори плувах - със спасителна жилетка, защото беше невъобразимо дълбоко - изобщо не виждах дъното, може да е било към 20-25 метра. Бяха дълбоки води, а не съм толкова смела да скоча от яхтата директно във водата, и то без жилетка, както направиха някои от другите туристи. Завидях им за смелостта. После вече беше следобед и ни направиха дискотека на яхта в морето.
Е, това беше любителско и аз се раздадох на макс. По едно време ни пуснаха пяна и всички станахме мокри. Минаваха други яхти покрай нас и ни махаха, кефиха ни се непознати хора просто защото се забавлявахме, обливаха ни с пяна, музиката беше до дупка и всички танцуваха.
После навлязохме в поредния залив. Там обаче не се позволяваше силната музика и спряха дискотеката. Отново влязох във водата и нахраних рибите. Даваха ни хляб, специално за тях оставен. Този залив беше характерен с многото риби, които се виждаха с просто око, наистина бяха много. Надробяваш им хляб и ги виждаш как идват при теб, за да го вземат. Това беше последният залив.
Оттам потеглихме обратно към пристанището, където ни чакаше бусчето с шофьора, който откара българската група туристи, с малко руснаци, по хотелите.
Пристигнахме в хотела уморени, изкъпахме се и се оправихме за вечеря.
Бях заобиколена от полегати хълмове, красиви цветове на залязващото слънце... Бях на плажа, седнала на един от шезлонгите. Слушах успокояваща музика от бара зад мен, точно до хотела. Гледах си небето, студената вода на Егея - не се стопляше тази вода! Дори в най-горещите часове, когато температурите бяха 38-39 градуса, тази вода си беше все така ледено студена.
Това бе любимото ми време от деня - идеалното за снимки, а също и за малко размисли. Гледах залива, постепенно открояващите се светлини, мислех си за България и се чудех какво се случва там. Точно в този момент си избрах един камък и си играех с него.
След малко дойде и сестра ми, била ме търсила. А аз просто се унесох, исках да бъда сама. Исках просто да се насладя на момента и на мястото.
И така до последния ден. Оправихме си багажа, изкъпахме се и отидохме на последен обяд. Пътят беше дълъг. Гледах откъде минавахме. Тръгнахме в 13:30. Минахме през Измир - третият по големина град в Турция. Невероятно голям, красив и очарователен. Всичко в него беше голямо. Наслаждавах се на многото сгради, различни инфраструктури, голямото пристанище и оживлението в целия град. Това е едно място, на което бих искала да бъда известно време.
Вечерта към 19:30-20 минахме отново през Кушадасъ. На отиване разпознах курорта, въпреки че беше тъмно и бях сънена - разпознах го по по-високите, отново полегати планини и хълмове, по скатания залив. Познах го веднага по самия път. Вече бях минавала оттам и го бях запомнила добре. Спомних си как предния път, точно в момента, в който навлизахме в Кушадасъ, беше към 7 часа сутринта, а ние със сестра ми слушахме една весела песен. Толкова се зарадвахме на гледката пред нас - очарователно много синьо море, много палми, красиво беше.
Сега отново минахме оттам, като този път гледах курорта на светлина - минавахме от различни пътища. Видях други хотели, от които взехме още хора от групата ни.
Спомням си с усмивка и радост, че ми е било винаги хубаво, когато съм била извън България. Надявам се винаги да е така - да ми е приятно и весело, да имам много хубави емоции.
Текстът на Бела Велчева е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Направихме едно късно море. Отидохме буквално, за да го видим. Студен вятър
брули самотни чадъри, образува вълни, а ние зиморничаво се загъваме в якетата. На
мен ми стига и малкото – да си го гледам от терасата.
Хотелската стая, която сме резервирали, гледа не къде да е, а към задния двор, а там няма нищо. Гледка - дърво. Не са се разбрали нещо при резервацията и аз нали съм в ролята на
звяра вкъщи съм идеалното оправдание. Хотелиерката - симпатична дама, ни уверява,
че ще ни премести на другия ден, само да няма недоволна физиономия на главната
госпожа, но ни предупреждава, че наблизо има дискотека.
Лягам си и от какво се будя. Някой ми говори, така, в просъница ми се реди, как е в Германия, колко заплата получава. Мигам и търся в тъмното човека, а се оказва, че това е съседът по стая. Аз и в Англия съм ходила, и помня как чувах хората от съседните апартаменти. Някой кихне и ти инстинктивно му пожелаваш "наздраве".
Послушах разговора. Чух, че от другата страна се прибраха момче и момиче и пак затворих очи. По едно време рязко ги отворих. Какво може да прави млада двойка през нощта?! Любов, разбира се. Поклащането на леглото ясно подсказва какво се случва, а аз се моля гипсокартонът да е достатъчно издръжлив, за да не се окажем няколко души в една стая. След звучната кулминация с "даааа" вече спокойно заспах.
На другия ден се преместихме в стаята с гледката към морето. Ама мисълта ми беше, че хотелиерката се притеснила от шума в дискотеката, а тя си беше приспивна песен на Шуберт в далечината.
Мнозина отвориха сърцата и домовете си за хората, бягащи от войната в Украйна и търсещи убежище у нас.
Един от най-разпространените въпроси е трябва ли домакинът да подаде някакви документи, когато посрещне бежанци от Украйна.
Краткият отговор е “Да”. А ето и малко повече обяснения.
По закон всеки чужденец, който влезе в България, трябва в срок от 3 дни да си направи адресна регистрация в районното управление на полицията по мястото на пребиваване, пише в единния правителствен портал за хора, засегнати от войната в Украйна.
Важното е, че няма ограничения тази регистрация да стане и след въпросните 3 дни.
В този случай адресната му регистрация се извършва служебно от администрацията на хотела и не е нужно да се предприема нищо допълнително от самия човек.
Ако човекът е под наем или при приятели/роднини, собственикът на жилището е този, който трябва да направи адресната регистрация.
За целта домакинът (собственикът) трябва да отиде до полицията заедно с настанените от него хора и да носи нотариалния си акт.
Ако собственикът няма възможност да отиде до полицията, може да подпише и завери пред нотариус декларация, която може да бъде изтеглена тук.
С тази декларация и с копие от нотариалния акт хората, които са настанени в неговото жилище, могат да отидат сами до полицията и да си направят адресната регистрация.
Адресната регистрация може да се променя по същата процедура неограничен брой пъти, когато се сменя и мястото на пребиваване. Препоръчително е при смяна на адреса в полицията да се носи и старата адресна карта.
Важно е да насочваме хората, търсещи закрила у нас, към достоверна информация за това какви са правата им и каква помощ получават. Полезно място е официалният информационен портал, създаден специално за нуждите на бягащите от войната украинци, които остават у нас - https://ukraine.gov.bg/. Тук е събрана цялата необходима информация, достъпна на български, украински, руски и английски.
Добре е да обясним на хората, които посрещаме, че всички, бягащи от войната в Украйна, автоматично получават временна закрила като бежанци на територията на държавите членки на ЕС за 1 година, като периодът може да бъде удължаван.
Много е хубаво човек да отиде с децата на планина един уикенд. Да покарат ски, шейни, да поиграят в снега... Особено след тежка седмица. Ангела Антонова ни сподели за нейната кратка, но сладка почивка в планината в конфигурация 2-3-5: две майки, три деца, пет чанти. Много е спокойно и лежерно. Убедете се сами.
Това е една история за летящи документи и 30 часа “почивка в планината” след изключително “спокойната” ми седмица като самоСТОЕН родител, тъй като мъжът ми беше в командировка.
Всичко започна с решението 5 момичета (2 майки и 3 деца) да се качим на Пампорово, за да покараме ски. На теория беше чудесно, на практика: 2 коли, 2 жени, 3 бъдещи жени, около 5 чанти и още толкова чантиЧКИ с багаж - ръкавички, термо чорапи, термо екипи, шапки, шалове, ушанки, каски, очила, телефони, таблети и всички останали ненужни неща.
Тръгваме организирано и стегнато, по-рано от предвиденото, качваме се навреме, хапваме, малко ни притесняват тези -14 и вятърът, който прави усещането на поне -18, заради децата (ние пием греяно вино), но все пак рискуваме и всички сме на пистите. Денят мина успешно, децата пореваха с измръзнали крака, ръце и носове, но си изкараха часовете, ние направихме няколко спускания и се запъти този отбор към хотела…
И там - с изключение на натъпкването в асансьора на целия този арсенал - всичко беше нормално. Вечерта мина много нормално, нищо че се оказахме в един доста оборотен ресторант и аз се наложи да го напусна почти връщайки прекрасната салата (която само успях да опитам) върху гост-изпълнителя. Е, ако сте били в ресторанта, може да са ви направили впечатление едни летящи плюшени мечки с размерите на децата, които ги подмятаха, но това беше, защото всички ни гледаха с неодобрение, докато се настанявахме. Кой иска в събота вечер деца на съседната маса? И то повече на брой, отколкото са възрастните…
И тук идва интересното. Пропускам много неща, но напускаме хотела - пак с целия багаж, много по-хаотично събран, навън вали сняг, духа много силен вятър и е виелица. Отварям колата, още преди да съм оставила багажа, за да пусна Лина да влезе на топло. Колко да е топло в колата на -20?! При което вятърът се завърта вътре върху документите, които цяла седмица се возят на таблото ми, защото беше “спокойна” седмица.
Документите са в джоб, но излитайки нагоре се пръсват, аз хвърлям саковете и започвам да търча напред-назад, но не знам кое по-напред да гоня! 10 листа хвърчат насам-натам, аз тичам и скачам под тях и крещя “Не, не, нееееее, моля те”. (Тук има едно падане на лед и най-бързото ставане в живота ми.)
Така стигам до съседния хотел, където група хора си чакат бусчето за пистите и ме питат "Какво гониш, момиче?”. М? Ко? М? Как да кажа, че гоня документите за колата си. Те си заминаха безвъзвратно и аз просто приех, че това е от онези ситуации, в които виждаш как всичко се скапва, обаче просто няма какво да направиш.
Върнах се в колата. Паля, светна лампата за антифриза… Нищо, наложи се да отидем до една бензиностанция, която не беше в плана за деня, включващ карането на шейни, но и двете коли се оказахме там. Тръгваме да тръгнем, но на ключа за колата на приятелката ми му пада батерията.
Сериозно?! Да! Пиши в YouTube “Хау ту оупън кий фор би ем дабъл ю”… Защото мъжете наоколо ги беше страх, че ще счупят ключа, пък той струвал не знам си колко… Какво знае един мъж за 5 жени, опаковани до ушите, които са в колите от 1 час и вече само 2 от тях се надяват да карат шейни. (Но и те накрая не караха нищо.) Разглобихме ключа, свалихме батерията и айде обратно с другата кола да търсим батерия в хранителните магазини в Пампорово.
Стига толкова! Тази вечер ще сънувам как свалям и слагам ръкавици, гоня летящи документи, повръщам върху певец, сипвам антифриз, разглобявам ключ и така отпочинала и спокойна ще започна седмицата.
Идва Великден, а с него идва и Оле Мале с цял щанд разкошни продукти, изработени от майки на деца с увреждания. Къде идва? Във Велинград. Защо? Защото там е красиво, въздухът е чист и освен това ще има страхотен Великденски базар, организиран в най-чудесния хотел на света Arte Spa&Park Hotel Velingrad.
Ние – вашите Красимира и Елисавета, също ще бъдем там. Ще можем да се видим, да си говорим, да се чукнем с по едно яйце, да изядем по половин козунак всеки и да ни е пролетно и леко на душите. Така че ако имате път към Велиндград на 1-ви и 2 май – а и да нямате, намерете си – елате да се видим и да разгледате щанда на Оле Мале, както и всички други щандове, които ще бъдат подредени в хотел Arte на специалния Великденски базар.
ПОСЛЕДЕН ПОДАРЪК - ДВЕ НОЩУВКИ В Arte Spa&Park Hotel VelingradНе може да не сте чували за разкоша и великолепието на хотел Arte Spa&Park Hotel Velingrad! То не е хотел, а истинско вълшебство! И тъй като наистина много ви обичаме и ценим, последният подарък за нашия безкраен рожден ден е две нощувки в този рай, плюс няколко изненади на място 
Знаете какво да направите, за да си го спечелите - пишете коментар под видеото ни във Фейсбук или Инстаграм и си стискайте палци! И после чакаме снимки А в добавка към всичко това трябва да ви кажем, че ние ще сме там на Великденски базар с продуктите на ОЛЕ МАЛЕ - ще се радваме да ви видим!
Кой каза, че всеки човек обича да пътува - и нещо още по-лошо - да си почива, докато пътува (един вид целта на пътуването да е ПОЧИВКА)?! Ами няма такова нещо, скъпи зрители и драги радиослушатели, има хора, които не искат никъде да ходят, още повече на море. И това им желание е толкова по-голямо от тях, че излиза от затвора на съзнанието им и се материализира като стомашен вирус, чиято цел е една единствена - да предотврати морето. Това е историята на Владимира Краева (помните я от "Бебето ми не може да спи и това ме прави зъл човек") и нейното "ходене" на море.
Ще започна с едно срамно признание. Не е някаква чутовна изродщина като например, че обличам сина си в розово, за да го правя „джендърче“, или че не ползвам хомеопатия, но пак е доста притеснително.
Не обичам да пътувам. Всеки път щом тръгна нанякъде и видя табела „София 350 км“, получавам продроми на паник атака. Не изпадам в религиозно преклонение, когато се кача на някой планински връх, от който се разкрива гледка, спираща дъха. Изобщо не обичам да ми спира дъха. Не се чувствам добре, когато съм далеч от болница. Дивата природа ме потиска. Бърборенето на чужд език по летища ме кара да се чувствам като издухано глухарче.
Повярвайте ми, знам какво изпускам. Виждала съм величието на водопадите Игуасу с реещите се над водата лешояди. Пила съм бира на плаж в Палма де Майорка. Яла съм скандална пица с артишок на езерото Комо. Заспивала съм на плажа Ипанема. Дори донесох магнитче от Мачу Пикчу на психиатъра ми с благодарност за добре нацелената терапия, която ми позволи да се отдалеча от квартала.
И все пак... не обичам да пътувам. Затова с наближаването на семейната морска почивка, започнах да се изнервям. Не че не харесвам морето с неговата сладникава меланхолия и лъхаща от вечното му движение тревожност. Не че не обичам да спя в чаршафи с пясък и да мажа с кисело мляко подутата си кожа. Но вече имам опит и просто знам какво ще стане.
На някой ще му стане лошо още по пътя. Някой ще хване ентеровирус. Някой ще изгори. Някой ще слънчаса. Някой ще се дехидратира. Някой ще бъде нахапан от комари. Друг – ужилен от стършел. Детето ще реве. Кучето ще лае. Мъжът ми ще мрънка. Аз ще пия бензодиазепини. Ще си крещим. По принцип съм позитивен човек, но опитът и интуицията чертаят пред очите ми холограмата на ужаса на семейното море.
Денят на пътуването обаче наближава стремително, нямам счупен глезен и по всичко личи, че ще се ходи на море. Затова започвам внимателно да подкопавам крехката увереност на съпруга ми, че всичко ще бъде наред. Звъня в ангажираната с връзки квартира и се оказва, че в нея няма климатик. Няма я и в интернет.
„Хмммм, подозирам висок процент на опасност да пукнем от жега“, казва той и аз изпърхвам в съгласие.
За да не тегне над мен евентуалното решение да прекараме една страхотна седмица в София обаче, предлагам да звъннем на още някакви места на съответния морски курорт с пълното съзнание, че няма никакъв шанс да има свободни места от днес за утре. Казано ми е, че няма.
Една позната услужливо предлага хотелче, подходящо за деца и кучета, звучи точно като за нас и няма никакъв шанс да има свободни стаи с short notice. Звъним по телефона. Има една свободна стая точно за периода, който ни интересува.
Докато съпругът ми тържествува, аз тихо плача в другата стая. Мечтата ми за софийска седмица, в която чистя с парочистачката вкъщи, обядвам у баба ми и прекарвам вечерите на балкона или в краен случай на Орлов мост, се разтапя като нефелен слънчев лъч на фона на прииждаща лятна буря. Ще се приготвя багаж. Ще се дават нечовешки пари за лекарства. Ще се повръща в колата. Детето ще реве. Кучето ще лае. Някой ще изгори. Друг ще го ужили стършел. Ще говорим за развод. Ще се давим в повръщано и разстройство.
Детето изглежда унило. Стои в банята по памперс и гледа тъжно. Оказва се, че има разстройство! След час е с висока температура. Страданието му се трансформира в моето спасение и се чувствам като лоша майка, дъно, ригиден егоист, подчинена на тревожността страхливка, вещица.
Докато отмервам точното количество температуропонижаващ сироп, пред очите ми се изнизват всички морски моменти, които няма да се случат тази седмица. Детето джапа в морето с широка усмивка. Кучето плува сред вълните. Изтръсква се от водата върху приятно затоплените ни плажни тела, всички се смеем. Преяждам с пресни миди. С мъжа ми медитираме под опънат бял чаршаф на плажа. Взимаме си по една кола от бензиностанцията и слушаме Ицо Хазарта, докато през отворените прозорци долита мирисът на водорасли. Вечеряме с приятели на фона на омайващ чилаут в бийч бара и разкошен залез. Пускам снимка на разкошния залез в Инстаграм и печеля някакъв конкурс по фотография, в който дори не съм участвала.
Последното ме събаря и очите ми се насълзяват. Толкова много ми се ходеше на море, а сега ще трябва да прекарам седмицата в чистене с парочистачката и обгрижване на болно дете. Животът е просто черен път към смъртта и нищо няма смисъл.
Това, приятели, се нарича невроза.
Теодора Славчева отиде на семейна почивка в Слънчев бряг и нямаше търпение да се върне, за да ни разкаже. Оказва се, че в настоящата ситуация може да се почива спокойно и приятно, дори на място като Слънчев бряг, чиято слава (поне досега) го причисляваше по-скоро към парти дестинациите, а не към тези от семеен тип. Но, става ясно, промяната е на един ковид разстояние и "може по-иначе, може", както е казал поетът.
През последните 10 години обикновено ходя на море в Гърция на море, защото е чисто, храната е вкусна и чиста, морето и то, и ни предлага онази "дивотия", която е все по-трудно намираме по българското Черноморие.
Да, де, ама дойде 2020 г., а с нея и COVID-19 и въпреки че имахме надежди да ходим пак там, опашките по границата и възможността за тестване ни отказаха. И така решихме морската ни почивка да е в България.
Добре, но къде?
За 3 дни получихме толкова препоръки от приятели и познати, че тотално се объркахме. Накрая мъжът ми реши да поеме семейната отговорност по избор на място и избра... Слънчев бряг! Гледахме заедно уеб камери с живо предаване оттам и се уверихме, че няма хора. Запазихме стая в хотел "на първа линия" на негов познат, което ни даде поне малко спокойствие, че не отиваме на съвсем непознато място.
Дойде денят и тръгнахме. Сега, редно е да спомена, че детската роля в семейството се изпълнява от 3-годишната ни дъщеря, която посрещна новината за морето с ентусиазъм: "Ура, ура, утре съм на плажа! Куфар прибран, мечо е в багажа." За нея, нямаше значение, че не сме в Гърция. Оказа се, че просто ѝ трябват пясък и море (по възможност чисти).
Та тръгнахме. От София до Слънчев Бряг по магистралата с две спирания – 4 часа. Красота!
Стигнахме в 13:00 часа.
Първо впечатление: добро. Хотелът е чист, мирише основно на дизинфектант, хора почти няма. Обаче последва проблем – къде да обядваме?
Оказа се, че няма почти нищо отворено и преди 3-годишното да изяде нас, намерихме един павилион за дюнери, в който работещите бяха с маски и ръкавици и много старателно дизинфекцираха след всеки клиент. Хапнахме и след кратък следобеден сън отидохме на плажа.
Там един вежлив човек ни поиска 12 лв. за чадър и два шезлонга. А плажът – голям, широк, чист, ама много чист. Постоянно го чистеха и дезинфекцираха шезлонгите. На дъщеря ми много ѝ хареса – най-вече водораслите във водата, дошли заради някакво течение. Като изключим тях, морето беше чисто, а излизането от него беше съпроводено с вой "Искам при водораслитеее!".
На плажа през разстояние имаше няколко бара. Харесахме си един, в който не плащаш за чадър при консумация, но пък обслужването беше, как да кажа,... променливо. Два дни ни се усмихваше момичето, разнасящо напитки, но на третия откровено киселата ѝ физиономия ни отказа да ходим повече там. Така и не разбрахме какъв беше проблемът, при условие че всеки ден правихме по 40-50 лв. сметка.
Търсенето на вечеря пак се оказа проблем, но намерихме ресторанта на един от отворените хотели. В него едни много старателни девойки на нахраниха добре с изключение на рибата, която не беше прясна, но пък беше приготвена вкусно.
На следващата вечер отидохме до най-известния ресторант в Слънчев бряг – "Джани". Ето там вече беше пълно. Храната беше на ниво, обслужването – малко тип "Балкантурист", но пак останахме доволни. В случая обаче интересното не беше толкова ресторантът, колкото кварталът около него. Седнал си, хапваш си и гледаш около теб едни алуминиеви магазинчета и като цялото нещо поне на мен ми навяваше усещане за азиатски пазар.
В следващите дни вече се усети някакво раздвижване в курорта. Отвориха се още магазини и ресторанти. Започнаха да идват още туристи като основно се чуваше румънска и полска реч.
За 10-те дни, в които бяхме в Слънчев бряг, имахме чист плаж и чисто море. Като изключим многото ходене за намиране на хубава храна (да знаете, има прекрасни палачинки под хотел "Вила Маре" и супер сладолед и кафе до полицията ), курортът всъщност е хубав. Да, има огромни хотели, а в съседство до тях – малки, построени още 70-те години, но пак има пространство.
Има къде детето да кара колело, има няколко миниголфа, които не са се променили през последните 20 години, има страхотна гледка на плажа. Несебър е близо – и там нямаше хора, а в заведението, където хапнахме, чакаха руските туристи: "Дано дойдат, че без тях сме загубени". Добре, нека дойдат, ама междувременно защо не се обърнат всички тези заведения към българския турист, който така и така е там? Не посмях да питам на глас.
Отидохме също и до Созопол, където на Каваци наистина беше пълно с хора. Страхотно чиста вода, хубав плаж и логично – пренаселен. В плажните заведения хапнахме шопска салата, цаца и кебапчета – нещо, което ми липсваше на плажа на Слънчев бряг. Вечерта ни заведоха на прекрасен семеен ресторант в Созопол, където ядохме невероятни миди и други много вкусни неща, но мидите... такива големи рядко сме яли и в Гърция.
Останалите дни успяхме да посетим и Свети Влас - колко е застроен, не ми се говори. Ей там вече "Бетономорие" си намира точното място. Вечеряхме в един ресторант на марината, където най-после попаднахме на адекватно обслужване плюс страхотна храна.
Посетихме също и плажа на Обзор - голям, широк плаж, но духаше ужасен вятър и не можахме да го оценим по достойнство. Бяхме на плаж и в Несебър, където хората вече си ходеха по главите.
Един ден на нашия плаж пред хотела си купихме от някакъв търговец царевица и плодове. Взехме си нещата и човекът си замина, но се върна много бързо и сигурно 60 пъти ни се извини, че ни е взел повече пари. Такова нещо ми се случи за пръв път! Останах очарована.
И като стана дума за пари, навсякъде цените бяха нормални, никъде не срещнахме кафе 6 лв., пица 20 лв. и т.н. Повечето хора, които срещнахме, бяха с искрено желание да работят и се радваха и на малкото клиенти, които имат.
В рамките на нашите 10 дни все повече места отваряха. И като кулминация, последната вечер бяхме на чисто българска кръчма, която се напълни. И като излезе един цигулар с електрическа цигулка по къси панталони, с червени маратонки и ризка, която едва го обгръщаше, решихме, че е време да си ходим.
В крайна сметка останахме доволни и според мен се изисква малко, за да може този курорт да привлече семействата с деца за обичайната им лятна почивка, а не само сега, в необичайната ситуация.
Всички си обичаме домашните любимци и сме готови да направим всичко за тях - най-хубавата храна за котката, най-удобното място за спане на кучето, редовни медицински прегледи и всякакви други грижи - това е част от отговорността ни към живото същество, с което съжителстваме.
Световните тенденции в отношенията на хората с техните домашни любимци обаче се развиват и отиват още по-далеч: хората харчат много пари за специални хранителни режими за четириногите си приятели, купуват им дрехи и обувки, осигуряват им всякакви забавления, луксозни изживявания и дори - малки матраци от мемори пяна, за да спят удобно. По тази тема пише Александра Суич Бас за Economist, повдигайки въпроса за все по-бързо растящата индустрия за домашни любимци и те ли са децата на новия тип родители.
"От кучешки сладоледи до кучешки бебефони – тази индустрия процъфтява, благодарение на хора, които се грижат за животните си като за деца", пише тя. Ето как започва нейният интерес по темата:
"Преди няколко години бях поканена на рожден ден на... френски булдог. Винаги съм обожавала животните, но бях изумена от начина, по който хората глезят домашните си любимци. Напушваше ме на смях при вида на чихуахуа, облечен в плетен пуловер, или на пудел, на който му се сервира домашно приготвено ястие.
Когато гледах как хората целуват кучетата си, се чудех какво ще случи, ако вместо това насочат цялата си доброта и парите, които харчат за тях, върху друго човешко същество. Всичко ми изглеждаше като жесток пример за световното неравенство: елитът на домашните любимци живееше по-луксозно от много хора."
Много скоро обаче недоволството на Александра е сломено от погледа на малко кученце, кръстоска между дакел и пудел. Тя също става част от нарастващия брой хора, които отделят време, пари и внимание на своите домашни любимци повече от всякога. И стига до следните прозрения от личен опит:
Преди кучетата бяха смятани за охранители, след това за приятели. Сега те се отглеждат като деца. И вече не носят инфантилни идиотски имена, а човешки.
Според редица проучвания мнозинството от американците виждат своите домашни любимци като членове на семейството. Те все повече се определят като "родители", а не като "собственици".
Именно това води до бум в индустрията за домашни любимци. В Америка хората харчат 44 млрд. долара годишно за храна и аксесоари за домашни любимци, като това число расте!
През 2016 г. те са похарчили около 400 милиона долара за костюми за Хелоуин за своите домашни любимци, а през 2017 г. - 593 млн. долара за подаръци за Свети Валентин за техните животни.
Благоденствието на домашните любимци се променя поради няколко причини. Една от тях е, че младите хора на Запад отлагат създаването на семейства и раждането на деца. Т. нар. поколение Y (или millennials) предпочита да вложи времето и емоционалната си енергия в отглеждането на коте или куче, вместо на дете.
Също така, все повече компании, които се чудят как да угодят на новото поколение служители, допускат кучетата в офиса или пък предлагат финансова подкрепа за дневна грижа за кучета.
А ето как стопаните на домашни любимци инвестират в тяхното физическо благополучие и безопасност:
"Фтинес тракерите" за животни, които помагат на собствениците да следят физическата активност на кучета, са само една от тенденциите. Към тях можем да добавим устройствата, които позволяват на хората, които са далеч от дома, да следят котките и кучетата си и да си говорят с тях. Сега можете да купите малки матраци, изработени от най-добрата пяна, така че вашите любимци да спят по-комфортно.
Притежателите на домашни любимци също така искат техните животни да се хранят по начина, по който и те го правят. Тенденции като палео диетата например навлиза и при храненето на домашни любимци. Изобщо храната, предназначена за тях, вече е с толкова високо качество, че трудно може да я различим от човешката с всичките му там бисквити във формата на сърца, звездички и десетки видове енергийни барчета.
Все повече се развива и хотелиерският бизнес, свързан с домашните любимци, както и услугите тип Airbnb - вместо да ги оставят в хотел, собствениците на кучета, котки и други симпатични създания, могат да ги настанят в домовете на други хора за известно време. Нов терминал на летище JFK в Ню Йорк ще обслужва домашни любимци и животни, пътуващи дълги разстояния. Местата за кучета и котки са особено луксозни.
Лесно е да се предвиди, че индустрията за домашни любимци ще стигне още по-далеч и че ще продължим да купуваме всяка скърцаща играчка, която знаем, че ще зарадва кучето ни. На фона на тази тенденция проучване на "Morning Consult" и "Ню Йорк Таймс" показва, че младите американци планират да имат по-малко деца от своите родители, а близо една четвърт от запитаните изобщо не планират да имат деца.
Около половината от 1 858 респонденти (мъже и жени на възраст между 20 и 45 години) вече са родители. От тези, които не са, 24% казват, че не искат да имат деца, а 34% казват, че не са сигурни.
Изданието цитира 26-годишната Джесика Бьор, която има дълъг списък с неща, които предпочита да прави, вместо да отглежда бебе: да бъде с годеника си; да пътува; да се фокусира върху работата си като медицинска сестра; да получи магистърска степен; да играе с котките си.
"Родителите ми са се оженили веднага след гимназията, бързо съм се появила аз и моите впечатления са, че те бяха нещастни", каза Джесика. "Сега обаче ние знаем, че имаме избор."
Ето част от причините, поради хората от нейното поколение не желаят да бъдат родители:
Не са намерили партньор - 34%
Не могат да си позволят грижа за дете - 31%
Нямат желание за деца - 30%
Не могат да си позволят собствено жилище - 24%
Не са сигурни, че ще бъдат добри родители - 24%
Имат финансови затруднения - 23%
Според Джесика в момента има толкова високи очаквания към родителите, че тя не е сигурна, че може да ги посрещне и покрие:
"Как да нося отговорност за превръщането на един малък човек във функционален и продуктивен гражданин, след като самата аз не мога да бъда отговорна дори в рамките на няколко дни?!"
