fbpx

Текстът на Дияна Танева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Колата се развали. Това събитие разклати както вече добре начертаните ни планове, така и доброто ни настроение. Ако досега ни тревожеха мисли кой бански да сложим в куфара, то  изведнъж се появи проблемът дали този бански въобще ще влезе в употреба. 

Денят е неделя.

Кофти ден да търсиш превоз за понеделник до морето в разгара на сезона. След детайлно онлайн проучване (а бяхме готови дори и с балон да пътуваме) се оказва, че три свободни билета могат да бъдат купени само в БДЖ. Не звучи добре, но е светлина в тунела.

Опаковаме куфарите, прочитаме няколко статии за неочакваните ползи от това да пътуваш с влак и нагласяме всичките си чакри в режим търпение и оптимизъм. Ще пътуваме с нощен пътнически влак до Варна, а след това ще направим връзка да заветния курорт.

И ето ни на перона.

Трима клетници, които гледат с недоверие ръждясалия вагон. Качваме куфарите и в купето ни очаква млада жена с малко дете. Чудесно, вече виждаме „ползите”, за които се говореше в онази статия. И по-точно онази, в която ентусиазирано се разказваше за разширяването на социалните контакти.

Детето е повече от социално, а ние гледаме като темерути. Звук от дрънченето на бутилки предизвестява пристигането на таткото. Той поздравява ведро и се стоварва в купето. Вади телефона и звъни на всички близки да ги уведоми, че пътува за Варна. Кратките паузи в разговорите си използва да мъмри жената и детето.

Влакът тръгва с 20-минутно закъснение, а таткото е едва на втория разговор и не знам коя бира.

Пуснал се е на видео и обяснява на някого за фризьора си, който бил най-добрият в Монтана и каквато снимка му покажеш, такъв ще те направи. Хвалебствията, които валят по адрес на гения с ножицата, са толкова натрапчиви, че несъзнатално се заглеждам в произведението, което е създал върху главата на говорещия. Не съм впечатлена.

Решавам да се възползвам от друга полза и да се раздвижа в коридора на влака. Там разбирам, че освен обичайните пътници, в един влак можете да видите кучета, зайци… кокошки. Чудно!Дали за Гергьовден доставят агнета?

В купето видео разговорът тече с пълна сила, детето е заспало, а останалите упорито гледаме тъпо в една точка. Телефонистът обявява, че трябва да си пази батерията и успява да приключи разговорите си към 3 сутринта.

Настана тишина, бирата свърши и таткото взе доволно да похърква.

Ние затваряме очи и се опитваме да не мислим, че ни очакват поне още 5 часа път. Наум си повтарям: „Мисли за морето, мисли за морето, за чистичката стая, която те очаква, за банята и душа, мисли за морето…” И докато се полюшваме в купето се чува следният диалог:

“Слушай сега да ти кажа…”
„Няма какво да ми казваш, аз съм пряко подчинен на г-н Василев и отговарям пред него”.
„Какво значи това? Ти трябва да мислиш! Ако Василев ти каже да скочиш от влака, ще скочиш ли?”
„Ще скоча!”

Истината е, че в този момент, ако човекът скочеше, аз скачах с него. Причината за самоубийственото ми желание се криеше в пътника, който настаниха в купето ни. Тъжен дядо, мъкнещ две торби с вестници и тежка миризма със себе си. Освен тракането на влака, се чуваше и звънът на празните бутилки, които от време на време сритваше под краката си.

Тази атмосфера се нарушаваше от спирането на влака по гарите. Тогава неизменно се качваха крещящи девойки, които смятаха, че трябва да озвучат с доброто си настроение целия влак. Един човек си позволи да им направи забележка и беше тотално отрязан от една нахакана девойка: „Това не е спален вагон!”. Някой беше казал, че младите хора са бъдещето. Е вече знам как изглежда „бъдещето” и то поражда в мен желание да стана бомбаджия и да взривявам, взривявам.

В крайна сметка успяхме.

Натрупахме екзотични емоции, които никога не бихме си причинили доброволно, и слязохме на варненската гара. Часът е 7:40 сутринта, а ние знаем къде сме и накъде отиваме, но не и как. За целта се опитваме да убедим един таксиметров шофьoр да ни закара до автогарата. Отказва ни, зает бил и продължава задълбочено да си говори с колегата до него, с когото явно нищят проблеми от глобално значение.

Решаваме да излезем на улицата, на толкова хора им е излязъл късметът на улицата, що пък и на нас да не ни се усмихне? Мъдро решение и скоро се возим в таксито на един усмихнат шофьор. Той бързо ни прави оферта, която устройва и двете страни и пропускаме възможността да се запознаем с варненската автогара. Стоварва ни с усмивка в центъра на Албена към 8:30 сутринта и нашата почивка започна.

Moже би.

Настаняването ни е в 14 часа и решаваме да посетим хотела, да се регистрираме, пък после ще пием кафе, ще хапнем... Открихме мястото, посрещат ни две девойки, които гледат тъпоумно компютъра си и заключват, че нашата резервация е изчезнала.

Тук ми се иска да отделя малко място, за да опиша хората, които стоят на рецепция по родното ни Черноморие. Подозирам, че се правят някакви тайни конкурси и обикновено се наемат млади, физически добре изглеждащи индивиди, в чиито очи не виждаш никакви наченки на мозъчна дейност. Тъпоумие в комбинация с беден речник, който не познава думи като "Извинете”, „Моля”, „Благодаря”, „Заповядайте”. В случая обаче на борсуците им е все едно, че размахваме платежно. Няма ни и толкова.

Парите са ни взели, ама нас не ни искат.

Двете общо нямат. Разбираме се да си оставим куфарите и през това време да звъним по веригата, за да видим къде е дала на късо. И така, неспали и с дрехи за път, се озоваваме в центъра на Албена. А Албена спи… За хората никога нестъпвали на Албена ще кажа, че това е един тих и спокоен курорт. Толкова тих и спокоен, че дори и работещите си почиват.

Започват да отварят към 11 сутринта или според настроението им. Накратко там времето се движи бавно и лежерно, толкова бавно, че човек може да заспи, докато гледа как му мажат поръчаната палачинка. Прекарваме времето си отчаяни и уморени на една пейка, докато към 13 часа решаваме да проверим какво се случва с хотела ни. И отново… няма ни в компютъра, резервацията ни била дублирана, преместили ни в друг хотел, ама не ни звъннали, защото… не знам.

Взимаме куфарите си и ги търкаляме към другия хотел.

Отиваме на рецепцията и дежа вю – няма ни, не е този хотел, друг е. Третият опит ни се получи. Тук, мили хора, ще ви дам съвет, ако някога попаднете в подобна ситуация, взимайте си парите и се спасявайте. Ние обаче в този момент просто искахме да си стоварим куфарите, да облечем банските и да видим морето.

Оказа се следното. Платили сме си за тризвезден хотел, но в него няма места и ни местят в четиризвезден. Звучи като да ни е провървяло, още по-добре звучеше като малоумните девойки от рецепцията ни дадоха лист с всички услуги, които ни се полагат. Оказва се, че на плажа имало бар със свободна консумация, аквапарк и т.н, и т.н.

Търкалянето ще се окаже, че си е заслужавало и след 14-часово пътуване и чакане се стоварваме под чадърите, където са ни упътили. Подухва лек вятър, небето синее, морето танцува пред погледите ни, а нас ни доближава младеж, който ни пита какво правим под тези чадъри.

Попадаме в поредния парадокс, името на хотела не отговаря на сложените гривни.

Следва въртене по телефони, мениджъри на плажа, мениджъри на хотела - да ни гонят ли от чадъра, да не ни ли гонят... От същия онзи чадър, заради който издържахме цялата флора и фауна на БДЖ и драпахме да се доберем до място, за което сме си платили, уж да почиваме. Толкова бяхме свикнали да ни гонят, че вече ни беше все едно.

В крайна сметка става ясно, че може да останем под чадъра. Оставаме, а после се замъкваме към рецепцията на хотела, за да разберем положението. А положението е следното. Използваме стаята и чадърите на четиризвездния хотел, храним се в ресторанта на тризвездния хотел, а носим гривни на трети хотел (идея си нямахме той откъде се появи), защото… не знам. А онова листче, което ни дадоха, за да знаем какво да ползваме, не било за нас. И толкова, без извинение. Май ние трябваше да им се извиним, че досаждаме, че не сме румънци или украинци, че сме живи. В крайна сметка се оказахме гости на три хотела. Какво повече да искаме?

Ден преди да напуснем хотела, отново се наложи да се допитаме до компетентните органи, тоест до рецепцията на хотела.

Досаждахме им с въпроси като кога трябва да напуснем стаята, можем ли да си оставим куфарите при тях (автобусът ни беше в 15:30), полага ли ни се обяд… В типичния за тях стил ни отговориха, че трябва да напуснем до 12 часа, но можем да си оставим куфарите, да се възползваме от базата на хотела и да обядваме.

На следващия ден стоим до рецепцията с идеята да направим това, което ни бяха казали. Предвидливо си бяхме вързали червени кончета за късмет. Вероятно, ако бяхме открили  свещеник, щяхме да го помолим и една литургия за късмет да ни отслужи. Взеха ни куфарите и ни срязаха гривните, обяд не ни се полагал. Не знам защо, но цялостната комуникация с представителите на този хотел ми звучеше ката онзи виц:

Садист и мазохист били съкилийници в затвора. Садистът крещял: "Искам да наранявам, да наранявам!". Мазохистът: "Искам да ме боли, да ме боли!". Садистът: "Няяяяяямаааааааа!".

Мога да продължа още много с това, че детето хвана вирус и дори не стъпи в заветния ресторант; че нямаше кой чаршафите да смени; че за шест дни веднъж се изхвърли кошчето, а от тоалетната ни вече се носеше съмнителна миризма. Валя дъжд, валяха вируси…

За протокола ще спомена, че почивката ни излезе около 2500 лв. Толкова ни струваше да разберем, че сме нежелани, нискобюджетни навлеци в собствената си страна. Интересно е да гледаш как две жени и дете носят куфари по стълби, докато пиколото на хотела (ама четиризвезден) обслужва мъж в разцвета на силите си, носейки неговия багаж. Вие се тътрите след тях, но той е чужденец, вие не сте. Вие сте нискобюджетен. Следващата година планирам да ходя на море, ако трябва и пеш, при комшиите. В един хотел.

Днес е поредният четвъртък, в който рубриката ни Жените могат всичко ще ви представи някоя невероятна жена и нейния живот. Избрахме да ви запознаем с Анна Божкова - управител на петзвезден спа хотел в спа столицата на Балканите - Велинград.

Анна има наистина нестандартен начин на живот - живее в разкошен хотел, не пере, не чисти, но, за сметка на това, управлява над 100 души персонал и отговаря за над 300 гости всеки ден. Справя се с невероятни ситуации - от избягали коне до недоволството на клиент, че в хотела няма хеликоптерна площадка.

В един ден може да ѝ се наложи да сервира ястие и да изготви бизнес план. Какво е да си управител на хотел, как се стига до тази позиция, какво ти дава и взима тази професия - всичко това ще разберем днес от Анна. А днес можете да я видите на живо във Велинград, защото тя организира състезание по боядисване на яйца, което ще се бори за влизане в рекордите на Гинес!

***********************************

Представете се - как се казвате и какво ръководите, защото няма съмнение, че ръководите нещо!

Анна Димчева Божкова. От малко повече от година съм комплексен управител на най-новия 5-звезден хотел в СПА столицата на Балканите (наистина!) - Велинград – Arte Spa&Park Hotel.

Разкажете ни как въобще започнахте да се занимавате с хотелски бизнес. Може би тук е моментът да разкриете тайни и срамни истории, свързани с едната половина от Майко Мила! и вашето дългогодишно приятелство.

Няма да стигне едно интервю, за да разкривам тайните на Елисавета. Трябва специално за това да ме поканите.

Преди около 5 години, съвсем случайно, не преувеличавам, един познат на Елисавета ни предложи да управляваме хотел на морето. Мисля че видя в тази наша странна комбинация потенциал, независимо, че никога не бяхме управлявали структура в такъв мащаб.

Не се замислихме нито за миг и веднага прегърнахме идеята. Беше страхотно предизвикателство, което, вярвам, изкара най-доброто от нас. Съвсем естествено всяка се зае с това което може най-добре – аз от самия хотел, Елисавета от дистанция (все пак има десетки деца).

Имаше много безсънни нощи, крещене, изумителни гости и страшно много смях, и спомени. Елисавета, освен че оставяше костилки от череши навсякъде по рецепцията и се натравяше с препарат, когато ѝ се налагаше да е камериерка, някъде по трасето разкри, че писането е това, което завинаги ще е в сърцето ѝ.

Сега идва да пише при мен от време на време.

Кои са най-големите предизвикателства в процеса по ръководене на толкова голям организъм? Клиентите? Техническата поддръжка, администрирането на персонала?

Хотелът е организъм и той, като всеки друг, боледува, уморен е или пък неприемливо щастлив.... та, предизвикателствата да го ръководиш са безкрайни – от „обострени клиенти”, заплашващи с физическа саморазправа (защото примерно не можеш да им предложиш площадка за хеликоптер, на която да паркират любимото си превозно средство) до супер активни или пасивни, уморени, плачещи и викащи колеги.

В общи линии, най-голямото предизвикателство си остават хората, независимо дали са гости или служители... със скърцащи врати или течащи казанчета някак по-лесно се оправям.

Имате ли някоя особено смешна случка, която си спомняте от последните години и която сте склонна да споделите с нас? Винаги се шегуваме, че когато станем стари, Елисавета ще напише книги по разкази от хотела.

Това няма да се случи (въпреки че Елисавета вече е напът да стане стара), защото освен забавна, работата ми е и конфиденциална - затова рядко мога да разкажа нещо от изумителните неща.

Мога да ви разкажа как от рецепцията ме събудиха в 3 през нощта, за да ми кажат, че конете ни от базата са избягали, и след като ги помолих да ги преброят, се оказа, че всички са там.

Или за една дама, която беше подизпълнител на външна фирма, която искаше да ме пита дали облеклото, което е избрала като униформа, е удачно. Беше облякла върху себе си 4 различни екипа, които събличаше един след друг пред мен, а аз не знаех да се смея ли или да съм сериозна и критична към облеклото.

Не съм сигурна дали е смешна и случката, когато един служител ме попита дали днес ще излизаме от офиса или пак ще сме заключени като останалите дни.

Може би една от най-яките шегички, които съм си позволила да направя, е преди години, когато в хотела, в който работех, нямаше ток.

Казах на едни англичани, че сме "еко хотел" и при нас няма електричество.

Те ми отвърнаха, че предишния ден е имало – аз им обясних, че явно не са прочели, когато са правили резервацията, че пускаме тока един път седмично, заедно с водата - за да се изкъпят, и че след малко и тя ще спре.

Посмяхме се.

Доколкото знаем, ще се опитате тази седмица да подобрите рекорда по боядисване на яйца за гостите и жителите на града. Разкажете какви са изискванията на Гинес, за да признае подобен рекорд. Ние си го представяме като нещо страшно сложно!

Изискванията наистина са много и изключително детайлни (точно по американски) - одобряване на всяка стъпка - боята за яйца, как ще бъдат преброени хората, откъде ще влизат, как ще се заснеме самият рекорд, какви ще са яйцата, чашите и лъжичките които ще се използват, нотариуси, доброволци... дори човекът, който ще натисне копчето на хронометъра, трябва да е човек, които знае как се ползва такъв в професионалния си живот. В нашия случай това ще е Тити Папазов.

Накратко, „ВСИЧКО” трябва да е наред.

Истината обаче е, че ние, от екипа, имаме идеята това да е мащабно събитие, което да обедини граждани и гости на града (напоследък се чувствам като гражданин на Spa столицата, даже понякога се обръщам с "уважаеми съграждани").

Твърдо вярвам, че потенциалът на Велинград, като туристическа дестинация, е огромен и заслужава някой да инвестира в изживявания и спомени, свързани с него.

Какво бихте посъветвали младите жени и момичета в случай, че поискат да последват примера Ви и да се борят за такава висока позиция?

Да не го правят... Шегувам се, съветвам ги наистина да са сигурни в решението си, защото то носи много лишения след себе си, но носи и невероятното удовлетворение от доволния гост.

Съветвам ги да са свободни в мислите и решенията си, и да рискуват... да рискуват да предложат нещо нетрадиционно и интересно, нещо запомнящо се. Съветвам ги да приемат работата си като начин на живот! Да инвестират в себе си и служителите си.

Хотелският бизнес е като лабиринт - веднъж влезеш ли, няма излизане. Динамиката, лудницата, бързината, с която човек трябва да взима решения, и скоростта, с която се променя животът в хотела винаги ще ме омагьосват.

И в тази професия поне аз трудно намирам баланса – почти никога, между социален, личен и професионален живот. Не знам защо и как все още приятели и семейство ме понасят. Благодарна съм, че ме оставят безусловно да следвам мечтата си.

Смятате ли, че образованието в България подготвя базово добри специалисти в туристическия бизнес и какви практически умения съветвате младите момичета да придобият, за да им е по-лесно да стартират в този бранш?

И тук (в образователната ни система), както и навсякъде другаде процесът е двустранен. Разбира се, че основите могат и трябва да бъдат поставени в университетските зали, но след това пътят на учене не свършва.

В динамичното време, в което живеем, всеки ден ни поднася нещо ново, учи ни на нещо ново. Да, процесът е изключително динамичен, но ако искаме да сме добри, някак трябва да го настигаме.

И няма длъжностна характеристика – в един ден може да се наложи едновременно да одобриш бизнес план, да поемеш оплакване, да придружиш клиент до болницата, да посрещаш данъчни, да организираш мероприятие, да сервираш... въобще може да се наложи да запълниш всяка дупка, за да може екипът да знае, че може да разчита на теб.

В заключение, както е казал... поетът (примерно) - „Човек се учи докато е жив”.

Какви жертви сте направила в личен план, за да бъдете на мястото, на което сте, и заслужават ли си?

Така зададен въпросът, по скоро никакви.

Кратък обзор: Живея в 5-звезден хотел, в СПА столицата на Балканите, работя на висока позиция, „командвам” средно 126 служители дневно и около 300 гости, имам служебна кола, служебна пералня, и никога не чистя...

Всичко това е кръга на шегата. Разбира се, че съм направила жертви, кой не е? Но, в края на краищата, това е личен избор, и всеки сам мери тежестта му.

Важно е в края на работния ден (често около 03.00ч. през нощта) да си доволен от себе си, и очакваш следващия, за да продължиш – с работата, с борбата, с живота..

Остава ли ви време за някакво хоби. Имате ли нещичко, което обичате да правите в свободното време?

Труден въпрос. Средно свободното ми време (ако мога да се изразя така) варира в диапазона между 12.00 ч.и 12.30 ч., докато обядвам и междувременно играя на посредствена детска игра, която скоро свалих на мобилния си телефон.

Добра съм.

Къде можем да се насладим на перфектната организация, която сте наложила, както и да участваме в рекорда на Гинес, където да боядисваме масово яйца и да прославим страната навред?

Arte Spa&Park Hotel, 07.04.2018г., 11.00ч., на зелените площи около хотела (дано не ни отнесе ураган). Руският сайт за синоптични прогнози, който е станал най-добрия ми приятел в последните дни, е динамичен в прогнозата за Велика събота и малко ме притеснява – ако някой има телефон на Путин, да ми го даде, за да оправи времето.

Всички са повече от добре дошли, очакваме и Вас. Малко заучено звучи, но сме подготвили доста неща – забавна програма, вкусна храна и рекорд за покоряване! Споделете празника си с нас!

cross